В публичното пространство през последните
десетилетия циркулират множество произволни и неверни твърдения за Народния
съд. Някои от тях, обаче, изискват
по-детайлно вглеждане и съпоставяне с фактите.
А фактите, взети в цялата им съвкупност разкриват истината. Половината
или част от истината много често си е обикновена лъжа.
И на днешния ден (1.02.2019 г.)
продължават спекулативните безкрайно неверни твърдения за Народния съд. Появи се
едно епицентрално заглавие „Народният съд и избитата българска интелигенция.
Кървавият четвъртък…“ от анонимен автор. Следователно това е мнението на цялата
редакция, барабар с главния редактор. Използвани са отделни факти извън
контекста на цялата картина и произволни квалификации, които по същество, в
скрита форма са поклон или възхвала ва откровени фашисти, съдени за престъпления
против мира, човечеството и военни престъпления. Но този похват се използва още
от началото на прехода и вече почти 30 години. И всичко това се прави дори след
Резолюцията на Европейския парламент от 25 октомври 2018 г. В нея ясно е
подчертано, че трябва да се противодейства на „всички форми на отричане на
Холокоста“ (т. 29), както и призива на Европейския парламент „за обща култура
на памет за миналото, която отхвърля фашистките престъпления на миналото“ (т.
30), зверствата от Втората световна война
и „системната дехуманизация на жертвите в течение на редица години“ (т.
31).
Чрез подобни статии и писания по същество
се стимулира оправдаването на откровени фашистки престъпници, гласували и
приемали фашистки закони и на тази основа извършване масови убийства,
включително и на малолетни деца. Тиражират се множество и различни спекулативни
твърдения и откровени манипулации за Народния съд. Присъдите на Народния съд не
трябва да се отричат, а да се използват като предупреждение на новите кандидати
за фашисти каква съдба би могла да ги сполети за човеконенавистническа
идеология, политика и практика.
* * *
Първото невярно и спекулативно твърдение е,
че Народният съд от юридическа гледна точка е „антиконституционен и
противозаконен“ Априорно П. дори някои „историци“ отхвърлят
възможностите за друго мнение: „незаконността на Народния съд не подлежи на
съмнение, каквито и обяснения да се търсят“. А логически няма как един закон,
който и да бил той, да е противозаконен.
Това е нонсенс. Законът е законен докато е в сила, докато не бъде променен или
отменен. Народният съд се провежда на основата на Наредба-закон, приета от
Правителството и утвърдена от регентите на Царство България. Наредбата-закон е
законна, щом е закон.
Много са и твърденията за
антиконституционност на Народния съд. За т.нар. „антиконституционност“ и
несъответствието на параграфите на Търновската конституция на Наредбата-закон
за Народния съд има надеждно правно и логично обяснение. В българската история до Девети септември 1944 г. има
твърде много доказателства за неспазване на Търновската конституция по различни
поводи и с различни мотиви. Те са многократно посочвани в научната историческа
литература и не се нуждаят от ново
повторение. Търновската конституция е по същество суспендирана през 1934 г. Правителството на Муравиев на 4 септември 1944 г.
прогласява, че „е решило да възстанови конституционните свободи и правдини на
българските граждани“ и управлява чрез издаването на Наредби-закони. Ако е
действала Търновската конституция: какви свободи и правдини ще се
възстановяват? Така че дори и да приемем, че има някакво нарушение на
Търновската конституция, то не е прецедент. Нарушаването на конституцията е
било правило в българския политически живот до Девети септември 1944 г..
Да, вярно е, че според Търновската
конституция няма, не се предвижда правна институция с формата „народен съд“. Но
Наредбата–закон е приета на основата на чл. 47 от тази конституция, който е
ясен на всички с изключение на коминистофобите: академици, професори, политици
и журналисти: „ 47. Ако би държавата да се заплашва отъ некоя външна или вътрешна опасность, а Народното Събрание не би могло да се свика, то само въ такъвъ
случай Князьтъ, по представление на Министерский Съветъ и подъ обща
отговорность на Министрите, може да издава наредби и да прави распореждания,
които иматъ задлъжителна сила като законъ…“ и чл. 49. „Само Народното
Събрание има право да решава, упазени ли съ всичките показани въ тая
Конституция условия, при издаваньето на некоя законъ“ (Конституция на българското
княжество 1879 г. https://www.parliament.bg/bg/17). В този текст
през 1908 г. е заменен титулът Княз с Цар. При приемането на Наредбата-закон са спазени изискванията на недействащата тогава
Търновска конституция. Държавата е в
ясно определена външна опасност – тя е във състояние на война с Великобритания,
САЩ, Съветския съюз, Германия, Канада, Австралия и Нова Зеландия. На 8
септември 1944 г. правителството на Муравиев със специална наредба-закон
обявява военно положение в България. Има ли по-голяма външна опасност от
войната? Второто изискване е Народното събрание да не може да се събере. 25 ОНС е заседавало за
последно в края на август (17-23 август 1944 г.) и в началото на месец
септември е разпуснато от правителството на К. Муравиев (ЦДА, фонд 1449,
опис 1, а. е. 22, л. 182). На Девети септември регентите официално
подписват указа за прекратяване на неговата работа и то вече не действа.
Налице е и
трето изискване „царят по представление на Министерския съвет … може да издава наредби,
които имат задължителна сила като закон“. Наредбата-закон за Народния
съд е представена от Министерския съвет на регентите и те са я подписали.
Следователно тя не противоречи на фактически суспендираната Търновска
конституция и е законна. Нещо повече в мотивите на Втори състав е ясно посочено, че никой
съд „не може да решава въпроса дали закона е конституционен. Това изрично
забранява чл. 49 от конституцията, в който е подчертано, че само Народното
събрание, респективно Министерския съвет, когато действа при условията на чл. 47 имат право да
решават дали закона е конституционен“. Казусът е ясен, никой освен тенденциозни
антикомунисти и объркани историци, политици, съдии и журналисти, може да
твърди, че наредбата-закон е неконституционна, а камо ли да отменя решенията на
Народния съд, след няколко нови конституции след Търновската.
Неиздържано е и другото твърдение, че
Народният съд „…бе ненужен. Съществуващото тогава законодателство даваше
достатъчно възможности за наказание на действително виновните лица“. Правилно
проф. Д. Токушев посочва, че извършените престъпления, „деяния не се включват в
пределите на традиционното право. Вината на наказателно-отговорните лица … са
от такова естество, че не се санкционират от съществуващото законодателство. За
това е невъзможно тази престъпна деятелност да се разглежда от общите
граждански или военни съдилища, съгласно действащите до Деветосептемврийското
въстание материални и процесуални наказателноправни норми.
Вярно е твърдението, че Народният съд
нямаше, както посочва проф. В. Вълканов, в основата си действащата тогава
правна система. Престъпленията, които разглежда Народният съд са извън
съществуващата правна. Но факт е, че извън
съществуващата правна система, утвърдена от Търновската конституция, са
фашистките закони: ЗЗД (Закон за защита на държавата); Закон за защита на
нацията, Закон за гражданската мобилизация и др. Да, престъпленията, извършени
от българските фашисти са в съответствие с приетите от тях фашистки закони. А
фашистките закони в цял свят са възприети като закони срещу мира и човечеството
и за злодеянията, извършени по тях няма давност. А Нюрнбергският процес по
германските фашистки закони ли съди? А американските, британските, френските и
съветските съдилища в окупационните зони в Германия по фашистките закони ли
съдят? Народният съд, както посочва Жак
Натан „не е обикновен съд, който съди обикновени престъпници“.
Старото римско правило, че няма престъпление и
наказание без предшестващ закон (Nullum crimen sine Lege, nulla poena sine legge) е една от
защитните тези на обвиняемите от Народния съд и от техните съвременните
неофашистки защитници. Ако приетите от подсъдимите фашистки по дух и по съдържание
закони им дават право за действия, които са извън техните компетенции,
определени от международното право и не са определени от националните закони за
престъпни, или пък дават право на техните подчинени да се оправдават, че са
действали под диктовката на „началството“ (т.е. по заповед), не ги освобождава
от наказателна отговорност. Това обстоятелство не може да оправдава за
обявяване на война и участие в окупация на страни, на които не е обявена война
и т.н.
Международните договори са задължителни за страните,
които са ги подписали. Такъв е Многостранният договор за отказване от войната
като средство на държавна политика (Пакт Бриан-Келог) от 27 август 1928 г.,
подписан и от България и влязъл в сила (ДВ № 70 от 1929 г). След като е
подписан този пакт всяка държава, обявяваща и започваща агресивна война,
извършва беззаконие спрямо международното право. За такова беззаконие са
обвинени регентите, министрите и част от народните представители. А Лигата на
нациите (24 септември 1927 г.) определя, че агресивната война е нарушение на
международната солидарност и поради това е международно престъпление. Да,
формално България не е водила агресивна война, но тя се включва като част от
агресивния Троен пакт, изпълнява жандармски функции в Сърбия, не само в историческите
българските земи, но и в Западна Сърбия, Шумадия, та дори до Санджак, Източна
Босна и Черна гора. Там българската армия замества германските войски, които
отиват на Източния фронт и се сражава с югославката Народноосвободителна
въстаническа армия. По времето на Втората световна война, по времето на
Народния съд, а и сега, деянията против мира, човечеството и извършването на
военни престъпления си е престъпление, откъдето и да го погледнеш.
Народният съд е издържан в юридическия дух на
българското законодателство. Спазени са всички правни норми за съдебен процес:
обвинителен акт, писмено обяснение на подсъдимите, писмен отговор на
обвинителния акт от страна на всеки обвиняем, право на свидетели от страна на
обвиняемия, право на адвокатска защита (собствена до два адвоката или служебен
защитник), право на изказване, право на последна дума.
Стана
вече дума, че „Наредбата-закон за съдене от Народен съд на виновниците за
въвличане на България в световната война срещу съюзните народи и за
злодеянията, свързани с нея“ никой и никакъв начин не може да отмени, няма
никаква правна норма и възможност за отмяна, независимо от неадекватните
решения на един български съдия, подложен на яростен прокурорски и съдебен
натиск. Вярна е позицията на проф. В. Вълканов, че решението на българския съд
да отмени присъдите на Народния съд с фалшиви мотиви, че нямало било
доказателства е „един несръчен опит за ревизиране на историята“. Народният съд
в България е „легитимен продукт на започналия още преди края на Втората световна
война процес на наказателно преследване на военно-престъпниците“ (Вълканов, В. в-к „Дума“, 31 януари 2011 г.
бр. 25).
Второто невярно и спекулативно твърдение
е, че Народният съд едва ли не е някаква
политическа приумица на българските комунисти, „отмъщението на комунистическата
партия“ и „планомерно унищожаване на политичeските противници“. От политическа
гледна точка се отправят от съвременните комунистофоби множество обвинения
към комунистическата партия и се правят съответно и множество спекулации. А
истината е, че наказанието на военните престъпници и техните помагачи е по
идея на Отечествения фронт.
Съденето на
виновниците е не толкова българска потребност и желание, а е предимно по изискване на
трите основни страни в Антифашистката коалиция – САЩ, Великобритания и
Съветския съюз. След декларацията от 1943 г. следва разглеждане на този въпрос
и на Берлинската конференция (17 юли – 2 август 1945 г.). На 8 август 1945 г.
правителствата на СССР, САЩ, Великобритания и Франция сключват съглашението за
съдебното преследване и наказване на главните военни престъпници. В неговия чл.
6 пише, че „нищо в настоящето съглашение не намалява компетенциите и не ограничава
правата на националните или окупационните съдилища, които вече са създадени или ще бъдат създадени (к. м.) на всяка
съюзна територия или в Германия за съдене на военните престъпници”. По този
начин се легитимират и създадените преди това съглашение съдилища.
Определени са и престъпленията, за които лицата подлежат на съд: против мира,
против човечеството и военни престъпления. През декември 1945 г. съюзниците
дават разпореждания за създаване на специални съдилища за съдене на германски
граждани, извършили престъпления срещу други националности, живеещи в Германия,
за престъпленията срещу немски граждани престъпниците са съдени от обикновените
немски трибунали. Някои историци и политици се правят, че не знаят, че България
е била фашистка държава, държава победена във войната. Разпоредбите на
победителите са задължителни за победените.
Справедливо и обосновано е
заключението на проф. Д. Токушев, че „Законодателната подготовка за
провеждането на Народен съд в България е съставна част от общото движение,
обхванало народите на Европа за съдене и наказание на немските фашисти и
техните помагачи, виновни за все още продължаващата Втора световна война, чиято
кулминация се явява международният военен трибунал в Нюрнберг“. Подобни на
нашата наредба-закон нормативни актове са приети и в други европейски страни. С
подобен статут са: Указ на Върховния съвет на СССР от 19 април 1943 г.; Гърция
закон № 3221 на задграничното гръцко правителство, потвърден и
конкретизиран с декрети през февруари
1943 г.; Полша от 31 август 1944 г.; Франция от 18 ноември 1944 г.; Унгария от
5 януари 1945 г.; Румъния от 20 януари 1945 г.; Белгия от 6 май 1944 г. и след
приключване на войната (9 май 1945) в Чехословакия от 19 юни 1945 г.
Третото невярно и спекулативно твърдение е,
че съдените от Народния съд не са били фашисти, че „Народният съд е
една разправа. Там хората са съдени като фашисти, а те никога не са били
такива. … Никой от избитите не е споделял фашистка идеология“. Ни повече, ни
по-малко. За това кой е бил или не е бил фашист трябва да се съди по
делата, а не по словата им. А делта им са закони, договори,
постановления, решения, заповеди и практически терористични действия. Ето част
от главните действия на съдените от Народния съд „нефашисти“ т. нар. елит
(регенти, министри, депутати): 1/. Закон
за гражданската мобилизация (1940 г), подобен на фашистки закон в Германия; 2/.
Закон за организиране на българската младеж (29 декември 1940 г.), с който се
създава фашистката младежка организация „Бранник“, с фашистки униформи; 3/.
фашисткият антисемитски Закон за защита на нацията (21 януари 1941 г.);
4/. Договор за присъединяваното към
фашисткия Тристранен пакт (1 март 1941 г.); 5/. Създадена „Дирекция на
националната пропаганда“ по гьобелсов модел (април 1941); 6/. Обявяване на
война на Великобритания и САЩ (13 декември 1941); 7/. Поправки в ЗЗД, в които дори
за най-малкото провинение санкцията е смърт, включително и за непълнолетните;
8/. Създава се антисемитската терористичната организация „Комисарство по
еврейските въпроси“ (август 1942); 9/. През 1942 г. разтуряне на 20 обществени
организации; 10/. Спогодба (12 февруари 1943) за изселване на 20 000 евреи
в Германия, която по-късно не е реализирана под влияние на част от депутатите и
протести в обществото; 11/. Българската администрация в Македония и Тракия,
като примерен слуга на германския райх, депортира (март 1943) в Германия
11 343 евреи. Тези фашистки закони, в цялата си съвкупност са правна
предпоставка и основа на характерната за фашизма терористична дейност – рязане
на глави, палене на къщи, убийства без съд и присъда, без сражения, масови
депортации, концлагери, включително убийства на деца и непълнолетни.
Крайно невярна е тезата, че никой от
осъдените на смърт не е споделял фашистката идеология: Александър
Цанков („кръволока“, „кървавият професор“, „фашистът“) е създател на фашистката
партия „Народно социално движение“; ген. Н. Жеков почетен председател на
българската фашистка организация „Съюз на българските национални легиони“;
проф. Л. Владикин – най-значимият пропагандатор и идеолог на националсоциализма
в България, радетел на хитлеристкият „Нов ред в Европа“; П. Габровски един от основателите и ръководител на
фашистката партия „Ратничество за напредък на българщината“; Хр. Калфов – член
на фашисткото „Народно социално движение“; Ал. Сталийски – член на фашистките
„Съюз българска родна защита“ и
фашистката „Национална задруга за политическо единство и възраждане“;
Крум Митаков – създател на фашистки организации „Съюз на бойците“ (1923 г.) и
„Съюз на българските фашисти“ (1926-1932 г.); Иван Дочев („българският фюрер“)
е един от основателите на фашисткото движение „Съюз на българските национални
легиони“ (СБНЛ); ген. Иван Русев членувал в Народното социално движение и
множество други.
Четвъртото
невярно и спекулативно твърдение е, че БКП организира Народния съд „зад гърба
на своите съюзници от Отечествения фронт“ и
че „Злоупотреба с истината е твърдението, че идеята и приемането на
Наредбата-закон за народен съд, а следователно неговата организация и работа
станало с одобрението на представителите на другите политически партии,
участващи в правителствената коалиция на Отечествения фронт“. По
същество логически следва, че останалите партии от ОФ
са едва ли не противници на Народния съд!
Създаването
на Народен съд и съденето на престъпниците е част от Програмата на Отечествения
фронт. А тази програма е одобрена от представителите на БРП (к), БРСДП, БЗНС и
политическия кръг „Звено“.
Позиция за Народния съд изразява БЗНС чрез
Н. Петков в бр. 1 на в-к „Земеделско знаме“ от 14 септември 1944 г. (Преди подготовката
и приемането на Наредбат-закон), а именно: „Народен съд за всички, които са
ограбили, потискали, измъчвали и безчинствали с българския народ, и за тези,
които обявиха война и изправиха страната пред нова катастрофа“. Последва Програмната декларация на
Отечественофронтовското правителство (17 септември 1944 г.) на Кимон
Георгиев като приоритетна задача е поставено: „Народен съд за виновните за „националната катастрофа“ и за
„издевателствата над борците за народни свободи и над мирното население“. За
Народния съд са и изявени „комунисти“ като Кимон Георгиев, Никола Петков,
Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски, Григор Чешмеджиев, Петко Стайнов, Ангел
Держански, Г. М. Димитров, П. Стоянов – все известни политици и държавници
преди и след Девети септември.
От приелите тази Наредба закон „Звено“ е с 4 представители, 4 на БРП (к), 4 на БЗНС
(включително Никола Петков), 2 от БРСДП и двама „безпартийни“. Регентите
одобряват тази Наредба-закон. На 5 октомври 1944 г. при посещението се в ЦК на
БРП (к) д-р Г. М. Димитров (Гемето) заявява, че земеделците (пладненци) „също
са революционери и няма да се спрат пред разстрели, ако това е нужно. Обаче
предпочитат процедурата на народния съд“.
Вярно е, че Законът-наредба
е приет и влязъл в сила на 6 октомври 1944 г., но същинската подготвителна
работа по него се извършва през месеците ноември и декември 1944 г..
Следователно практическата реализация на Наредбата-закон започва след
сключването на примирието с антифашистката коалиция и не противоречи на него.
В деня на откриването на
заседанията на Първи състав на Народния съд Димитър Петков от БЗНС във в-к
„Земеделско знаме“ в своя статия пише: „Чашата на търпението преля. Българските
селяни, работници и интелигенция се обединиха в Отечествен фронт и на 9
септември 2944 г. пометоха фашисткия режим, създадоха народен съд, за да може
българският народ да получи пълно възмездие за всички свои жертви и страдания …
Със своята справедливост, със своята неумолимост Народният съд наистина създаде
нова ера в политическата история на България.“. А няколко дни по-късно другия
земеделски лидер – Г.М. Димитров във в-к „Отечествен фронт“ поставя акцент
върху значението на Народния съд: „Народът съди не лица, а една система на
управление. Народът съди системата на насилническите фашистки и хитлеристки
управления и техните агенти. Народът съди системата на личния режим … Народът
съди онези, които вършеха произволи и престъпления и опетниха името и честта на
България пред целия културен свят“. Подобни изявления правят и мнозина
ръководители на БРСДП, публикувани в органа на тяхната партия – в-к „Народ“.
Петото
невярно и спекулативно твърдение
е, че Народният съд е унищожил цвета на българската интелигенция. Народният съд, осъжда само профашистки
интелигенти, заемащи висши държавни длъжности и като такива извършили
престъпления. Съдени са били и интелигенти, заемащи ръководни постове във
фашистки организации, в пропагандния фашистки апарат, както и такива извършили
преки престъпления, шпиониране, доносничество и предаване на антифашисти,
участие в насилия и убийства. Но като цяло в България цветът на българската интелигенция
е антифашистки настроен.
В България
пред Народния съд (Шести върховен състав) са изправени 104 души интелектуалци,
сред които са издатели и редактори на фашистки вестници и списания, журналисти,
артисти, цензори, сътрудници на Дирекцията за национална пропаганда. Съдени са
7 журналисти и преводачи и за антисемитска дейност. Съден е и П. Чинков –
директор на националната пропаганда, който в дома си е инсталирал късовълнов
радиопредавател („Обединена България“), който излъчва фашистки програми. Сред съдените е и
известната българска писателка Фани Попова-Мутафова, но не за историческите ѝ
романи, а като организаторка на българската секция на Европейския /фашистки/
писателски съюз и за фашистката ѝ публицистика. Осъдена е на 7 г. затвор, но в
него престоява по-малко от една година. Съдени са и учители, но не за това, че
са учили децата, а за фашистка дейност, за преследване и издаване на
антифашисти. Ето един красноречив пример, изваден от документите на Луковитския
народен съд. Двама нелегални ученици търсят подслон и храна. Те са предадени от
учителя Стою Батев, който им посочва пътя към съседното село, но известява
кмета на това село. Там те са пресрещнати от друг учител (Стефан Дилов) с
няколко помощници. Дилов успява да хване единият нелегален ученик, а другият
избягва. Хванатият е удрян с нож и с камък по главата от помощници на Дилов,
докато той го държи. След това момчето е вързано с въже и водено след кон до
полицейския участък. За действието си Стефан Дилов е награден от фашистите с 25 000
лева, а Батев с 5000 лева. Двамата са осъдени от Народния съд – Дилов на 15
години, а Батев на 10 години затвор.
Значим е
броят на осъдените интелектуалци не само в България, а и във Франция. Съдени са
писатели, актьори, журналисти и др. възхвалявали фашизма. Сред тях е Албер дьо Жон – журналист, директор на редица
вестници, осъден на смърт и изпълнена присъда на 3 януари 1945 г. Подобна е
съдбата и на Робер Бразилах – журналист, за чиято присъда са настоявали Албер
Камю, Жан пол Сартр, Пол Елюар. Във Франция има и Списък на „нежелателните
автори“, чието творби не могат да се публикуват (Иванов, К. Поглед.инфо. 20.02.2018 г.). Съден
е и световно известният писател, носител на Нобелова награда за литература
(1920 г.) Кнут Хамсун, който като член на фашистката партия приветства
нацистката окупация на родината си Норвегия, поддържа връзки с нацисткото
ръководство. Наградата си за нобелов лауреат подарява през 1943 г. на Гьобелс.
На 7 май 1945 г. публикува некролог, посветен на Хитлер, в който го определя
като борец за „правата на всички народи“. Те са съдени и осъдени за фашистки
прегрешения, а не за творчество.
Шестото
невярно и спекулативно твърдение е, че има разправа с генералите и военните. Делата са гледани от Четвърти съдебен състав в два процеса с
общо 276 подсъдими. Произнесени са 47 смъртни присъди и 38 присъди за доживотен
затвор, 35 на 15 години строг тъмничен затвор и т.н. Висшите офицерски чинове и особено генералите
са издавали заповеди, с които вкарвали българските войски, без решение на
Народното събрание, във военни действия и окупация на големи географски райони
в бивша Югославия. Командвали са войскови части за акции срещу партизаните и
мирното население в България, заповядвали и участвали в потушаването на
Драмското въстание в Егейска Македония и т.н. Красноречив е примерът с ген.
Кочо Стоянов – командир на 5-та армия, а
преди това на 1 Софийска пехотна дивизия. Той издава заповед (27 декември 1943
г.) за борба с нелегалните и провеждането на блокади. „Целта на тия блокади
трябва да бъде да се отнеме всяка възможност нелегалните да се снабдяват с храна и облекло, да се залавят ятаците им,
които да се унищожават веднага“. Става дума за цивилни хора, за безоръжни хора
с недоказана вина. И по-нататък: „Предалите се нелегални, които отказват да
сътрудничат, да се унищожават веднага“. Няма съд, няма присъди.
Невярно е и
твърдението на редица подсъдими и на някои журналисти и историци, че мнозина от
осъдените от Народния съд са изпълнявали заповеди и поради това не носят
отговорност и нямат вина за престъпленията. За тях е добре да се припомнят
думите като свидетел пред Народния съд на „комуниста“ Дамян Велчев. На въпроса:
„Някои от подсъдимите се оправдават, че са действували по заповед. До къде
стигат границите на изпълнението на една заповед?“ Министърът отговаря: “Тия офицери, които са действували като
садисти, убивали са, вършили са грабежи и палежи, те не са офицери,
нямат място във войската и трябва да
понесат своето наказание. Може да има снизхождение (к. м.) само към ония офицери, които са
действали по заповед и в рамките на заповедите, но не са проявили
самоинициатива и ревност при изпълнение на тези заповеди“.
Седмото
невярно и спекулативно внушение е, че не бива да се съдят правителства,
министри, депутати и народни представители. Мнозина отрицатели на Народния съд твърдят, че не е трябвало
да се съдят министрите и депутатите, като се позовават на Търновската
конституция. Тези ограничения, обаче са при условията на нормално функциониране
на Народното събрание, а не когато то е разпуснато и по същество неговите
функции се осъществяват от Правителството и царя (т.е. регентите). А именно те
са издали и утвърдили Наредбата-закон, която е по правилата и в духа на
Търновската конституция. А тази Наредба-закон създава „особен Държавен съд“, а
формирането на този Народен съд е определено от този „особен закон“, наречен
„Наредба-закон“.
Нюрнбергският съд в присъдата посочва, че престъпленията
против международното право се извършват от хора, а не от абстрактни категории
и само чрез наказание на отделните лица могат да се съблюдават нормите на
международното право. А в Устава на Международния съд чл. 7 изрично се
подчертава, че длъжностното положение в качеството на държавен глава или
чиновник на правителствено ведомство не може да се разглежда като основание за
освобождаване от отговорност на фашистките лидери. Подобна правна постановка
има и в по-късни международни документи. В чл. 15, т. 2 на Международния пакт
за гражданските и политическите права, ратифициран от България дословно пише:
„нищо в този член не пречи едно лице да бъде съдено и наказано за действие или
бездействие, което по време на извършването му е било престъпление съгласно
общите правни принципи, признати от всички народи“.
Несъстоятелна е тезата и твърдението,
че е нарушено правилото, че „отговорността може да е колективна, но вината е
лична. По присъди, издадени от Народния съд, са
избивани цели правителства“. И още: „Цели правителства се унищожаваха
като колективно отговорни, въпреки, че би трябвало да се търси лична вина“.
Уставът на Международния военен съд (чл. 6) ясно предвижда, че трябва да се
накажат лицата, действащи в интерес на страните от Тристранния пакт „независимо
дали
като физически лица или като членове на организации, са извършили някое
от следните престъпления“: против мира, военни престъпления и престъпления
против човечеството. В преамбюла на чл. 6 е записано, че за престъпленията за лицата на
„публична служба … трябва да има индивидуална отговорност“. Българските депутати от фашисткото мнозинство
в 25 ОНС и министрите, в съответствие с чл. 6 на Устава на Международния военен
съд, са извършили престъпление против мира, вкарвайки страната в „агресивна
война или война в нарушение на международните договори, споразумения или
гаранции“, като и „участието в общ план или заговор“ за водене на война чрез
включването на страната в агресивния
Тристранен пакт, безпричинното обявяване на война на САЩ и Великобритания,
пропускането на германските войски през българска територия за нападение на
Югославия и Гърция. И тези им деяния са класифицирани в обвинителния акт на
Втори върховен състав на Народния съд като одобрили и гласували
присъединяването на България към Тристранния пакт.
Работата на българския Народен съд става
във военни условия, когато страната е победена и държавната система е под
надзора на Междусъюзническата контролна комисия. Тя като цяло и нито един неин
член поотделно не е оспорил подхода на Отечествения фронт за съденето на
фашистките престъпници, Наредбата-Закон и решенията на Народния съд.
Практиката
на Народния съд в България не се различава съществено от тази на другите
фашистки или окупирани от фашистите страни. Във всички тези страни е потърсена
съдебна отговорност от главните виновници – председателите на Министерските
съвети. На 15 август 1945 г. Върховният съд на Франция произнася
смъртна присъда на френския герой от Първата световна война маршал Петен, но
поради напредналата му възраст не е изпълнена. На 8 октомври 1945 г. френския
съд осъжда на смърт френският министър-Председател Пиер Лавал и на 15 октомври
той е екзекутиран. Франция съди 50 сенатори и депутати. В Норвегия, на 31 август
1945 г. е произнесена смъртната присъда на Министър-Председателя Куислинг. В Унгария
трима министър-председатели са осъдени на смърт и екзекутирани: на 3 ноември
1945 г. Ласло Бардоши; на 23 ноември 1945 Бела Имреди и през август 1946 г.
Дьоме Стояй (Димитрие Стоякович).
В съседна Югославия
има система от различни съдилища, предимно военни трибунали. Цялото
правителство на Милан Недич е осъдено на смърт. Сред осъдените е министърът на
външните работи Александър Цинцар-Маркович, за това че е подписал акта за
присъединяване на Югославия към Тристранния пакт. В Румъния са осъдени в първия процес
(17 май 1946 г.) на смърт министър-председателят Йон Антонеску и неговият
заместник и министър на външните работи – Михай Антонеску. По-късно на различни
срокове затвор са осъдени и министрите на: икономиката; образованието; труда и
правосъдието. В Гърция са съдени не само министър-председателите, но и
министрите на трите правителства, оглавявани от Г. Цолакоглу, Й. Ралис и К.
Логотетопулос – 33 -ма министри. Цолакоглу е осъден на смърт, както и Цироникос
и Коджаманис, а Ралис и К. Логотетопулос (поради напреднала възраст) и още
трима министри на доживотен затвор, както и 20 други на различни срокове затвор
(Христокудис,
1997 г.). А ние трябва да плачем
за Богдан Филов и Добри Божилов ли?
Осмото
невярно и спекулативно твърдение и по-скоро внушение е, че българският Народен
съд е осъдил прекомерно много хора, а в другите страни са осъдени доста
по-малко. Спекулацията и невярното твърдение започва от
в-к „Демокрация“. Здравко Даскалов (20 януари 1994 г.) пише: „В Нюрнберг като
виновници за Втората световна война бяха съдени 22 германци, от които 11 на
смърт. Изглежда, че главните виновници за тази война не бяха германците, а ние
– българите. Абсурд без аналог“. Подобна е и тезата, че Народният съд е
„най-масово унищожение на хора в новата история на България“, както и „масовото
клане у нас, наречено Народен съд“. Прави се и конкретно сравнение „В Германия по
време на Нюрнбергския процес, на който бяха съдени главните виновници за
касапницата във Втората световна война, имаме 12 осъдени на смърт. Има
естествено и други процеси в Германия, но в никакъв случай броят на осъдените и
убитите там не стига тази внушителна бройка на убити, които имаме в България –
над 2730 души“. Пропуснато е, че на 5 април 1945 г. с Указ № 54 на част от
осъдените на смърт присъдите са заменени със затвор, а голяма част от присъдите
не са изпълнени. А известно е от доклада на главния обвинител Г. Петров, че в
България изпълнените смъртни присъди от Народния съд са 1046. Това не е
„най-масовото унищожение“ на хора!
Да, има
„абсурд без аналог“. И то абсурдно боравене с фактите от историята. Изпълнените
смъртни присъди у нас не са най-много в Европа, както се опитват да ни
внушават. В научната и публицистична литературата и в Интернет има други
достатъчно точни и проверими данни, които на „клеветата строшават зъбът“. В
България в публичното пространство достоверни са данните за съдените в други
страни, разкрити от Т. Бакалов, Васил Т. Василев, К. Иванов, Н. Алексиев, А.
Христокудис и др.. На тяхна основа може да се направи по-реалистична оценка на
станалото.
Извън Нюрнбергския процес има и много други процеси за съдене
на виновните германски нацисти. Такива е имало и в окупационните зони в
Германия. Да се вгледаме и в данните
най-напред за територията на Германия.
В Нюрнберг (в американската окупационна зона), освен главния Нюрнбергски
процес, американският съд провеждат 12 „малки“ Нюрнбергски процеса
срещу нацистки деятели от по-нисък ранг. Сред тях са процесите на нацистките
лекари, нацистките съдии, ИГ Фарбен, расовите престъпления, срещу Круп и др.
Общо са обвинени 185 души, от които 142 са признати за виновни, 24 са осъдени
на смърт, 98 души на различни срокове затвор и 35 са оправдани. В същата
американска военна зона в градовете Дахау, Дармщадт и Людвигсбург за
престъпленията в концлагерите Дахау, Бухенвалд, Маутхаузен, Флосенбург,
Миттелбау-Дора и др. подсъдими са още 1021 души, от които 885 са осъдени. Общо
в американската зона пред трибунали са изправени общо 1914 души, от които 1517
имат присъди: 324 на смърт; 247 с доживотен затвор; 946 на различни срокове
затвор. В британската окупационна зона са процесите срещу фелдмаршал Фон
Манщайн, ген. Фон Фалкенхорст (Хамбург),
срещу персонала в концентрационните лагери Аушвиц, Бреген-Белзен и Нацвайлер,
производителите на отровния газ циклон-Б и др. Британските трибунали в Германия
съдят 1085 души и издават 240 смъртни присъди.
В
съветската окупационна зона няма точни данни за осъдените военнопрестъпници. Но
са известни отделни процеси. Военен трибунал съди престъпници, включително
известното дело Кайндел Хоп и 19 охранители на концлагера Заксенхаузен.
Във
френската окупационна зона няма точни данни за броя на съдените от военните
трибунали. На наказателно преследване са подложени хора от персонала на
концентрационните лагери край Нойе бреме (Саарбрюкен) и лагерите край
Натцвайлер. Със сигурност се знае, че са осъдени 2107 лица, от които 104 на
смърт. В Лудвигсбург са осъдени задочно не по-малко от 1918 германци. В ГДР до
1 януари 1946 г. са арестувани 48 085 лица и предадени на съд 17 806
души, а от 1945 до 1970 г. са осъдени
12 825 души. През май 1950 г. в съветските лагери има 13 532
германци с присъди.
В
следвоенната Германия немските съдилища започват да работят в края на 1945 г.
до 1969 г.. Привлечени към отговорност са 79 401 престъпници. В бившата
Западна Германия (ГФР) броят на осъдените по различните източници варира. По
данни на Министерството на правосъдието са осъдени 6 432 души.
Освен в
Германия нацистки престъпници са съдени и в други страни от Тристранния пакт и
в страните, завладяни от тях. Процеси са водени и в Италия срещу фелдмаршал
Киселринг (Венеция). Френски съдилища съдят германски военни престъпници и във
Франция и Северна Африка. В бивша Югославия са съдени германският фелдмаршал
Максимилиан фон Вайс за военни престъпления на югославска територия, Ервин
Фридрих Карл Роснер и фелдмаршал Паул фон Клайст. В Гърция (в Крит) са съдени и
осъдени военните престъпници генералите М. Мюлер и Б. Бройер, както и Ф. Шуберт
в Атина.
В Съветския
съюз (в различни градове) са съдени от военни трибунали през 1945-1946 г. 85
бивши нацистки военни, включително 18 генерали и 28 офицери, а през 1952 г.
Военната колегия на Върховния съд на СССР съди фелдмаршал Паул фон Клайст и
Фердинад Шернер. В Полша Върховният съд и върховните съдилища са съдили и
осъдили 5352 немски военни. Тези факти показват, че са крайно неверни
твърденията, че в Германия са съдени и осъдени на смърт само 12 души. Незнание
на фактите и истината или просто манипулация?
Освен германски нацисти, в Европа, в повечето страни са съдени и
местните фашистки управници и военнопрестъпници. Във Франция
в извънредни съдилища са заведени и разгледани 124 751 дела срещу
колаборационисти, 97 000 с присъди, от които 7037 смъртни, 13 211 на
принудителен труд, от които 2777 доживотно. Не е ясен броят на смъртните
присъди, произнесени през 1944 г. от френските военни и полицейски трибунали.
Известно е, че в една шеста от департаментите има 424 смъртни присъди. Към
24 927 души са осъдени на различни срокове затвор. А 3 910 души са
съдени и осъдени задочно. Към декември 1944 г. във Франция са интернирани около
49 000 колаборационисти. На публично обругаване, включително остригване,
са подложени около 20 000 французойки за „хоризонтален колаборационизъм“
(проституция с германски военнослужащи).
В Нидерландия
специално за съденето на колаборационистите е въведено отново смъртното
наказание. Функционират 35 специални съдилища. Осъдени на смърт са 200 души, а
127 000 души са лишени от граждански права. В Нидерландия за престъпление са се смятали членството в
нацистки и пронацистки организации, публичното използване на хитлеристки
поздрав, наричането на съюзническите летци „убийци“. В Норвегия са издадени за
колаборация 45 смъртни присъди, но почти 30 000 души са санкционирани. В Белгия
са образувани 346 283 дела. Военните съдилища (трима офицери и двама
цивилни) обявяват 4170 смъртни присъди, осъждат 48 835 на затвор, от които
1839 с доживотни присъди. А в Белгия не е имало партизанско движение като в
България. Масово възмездие получават фашистите и колаборационистите и в Гърция.
Почти по същото време на действие на българския Народен съд в Гърция са
проведени 2642 съдебни процеса срещу 3600 души. От април 1946 до подписване на
Парижкия мирен договор има още нови 1800 дела срещу 2500 души. В Атина има
специализирани процеси срещу гръцки банкери, бизнесмени и търговци.
Полша първа от
европейските страни, преди да е свършила войната, приема специален Закон-декрет
(31 август 1944). Със закона е създадена система от три съдебни институции:
Върховен народен трибунал за съдене на главните виновници; специални съдилища в състав един
професионален съдия и двама народни заседатели; общи съдилища. Осъдени са над
11 000 поляци за колаборационизъм. Дори в малката държавица Люксембург
има произнесени 4 смъртни присъди, а около 4 000 души са осъдени на различни
срокове затвор. Подобни съдебни процеси се провеждат и в други европейски
страни. В Румъния подсъдимите са по-малко на брой – 2700 души със 668
осъдителни присъди. При първия процес от 24 обвиняеми 14 са осъдени на смърт. В
затворите до 1955 г. умират около 80 румънски генерали. В Унгария са съдени не само
министър-председателите и министрите. До 1 април 1950 г. са гледани 58 953
дела, осъдените са 26 286, от които 476 на смърт.
В Съветския съюз има три вида съдопроизводство над
военнопрестъпниците. Първото е партизанското правосъдие в окупираните от
немците територии, при което са съдени предимно предатели, шпиони и мародери.
Подобна масова практика на такова съдопроизводство има и в Югославия. Вторият
тип правосъдие е фронтовото, при което военни трибунали съдят изменници и нацистки
палачи. За тези два типа правосъдие няма обобщени данни. Третото е след
решението на Президиума на СССР от 19 април 1943 г. В Краснодар на 14 юли 1943
г. се провежда първият в света пълноценен процес над фашистките престъпници, в
който са съдени 11 души, от които 8 са осъдени на смърт. Следва процесът в
Харков и в още 19 други съветски града. На тези процеси са осъдени 252 военни
престъпника от Германия, Австрия, Унгария, Румъния и Япония.
Деветото
спекулативно твърдение е, че конфискациите на имоти и глобите са „фактически
присъди над невинните близки на осъдените“. Българският народ през 1941-1944 г. понася огромни лишения,
масов недостиг на храни и облекла, харизани от правителството на Филов на
Германия. Следва ли семействата на палачите, на спекулантите да живеят в
охолство, а народът да гладува поради противонародни решения на министрите?
Социално справедливо ли е семействата на убийците на партизаните, получавали по
50 000 лева за отрязана глава да се ползват от получените материални блага
за терористичната палаческа дейност, а
не тези пари да бъдат обратно върнати в държавната хазна?
Практиката
на конфискация на имущество и глоби е характерна за всички страни съюзници в
Тристранния пакт или завладяни от него. Например, в „Закон № 10 за наказване на
лицата, виновни за военни престъпления против мира и хуманността“ на Контролния съвет на Германия (20 декември
1945 г.) предвижда, че наказанието може да предвижда: конфискация на имущество;
изземване (реституция) на незаконно присвоеното имущество; лишаване
от някои или от всички граждански права. Такива наказания са налагани
във всички окупационни зони (американска, съветска, британска и френска) в
Германия. Прилагани са и в редица други страни като Норвегия, където почти
30 000 души плащат глоби или са лишени от граждански права, включително
правото на самостоятелна стопанска дейност. Членовете на нацистката партия
„Национално обединение“ носят колективна финансова отговорност и конфискация на
имуществото в съответствие с техния партиен ранг. Следователно, конфискациите и
глобите, наложени от българския Народен съд пряко кореспондират и са в
съответствие с цялата европейска наказателна практика при съденето на фашистите
по време и след Втората световна война.
Това са част от
набиващите се в окото на пръв прочит манипулации за Народния съд и „жертвите на
комунизма“. Лошото е, че тези манипулации се представят пред нашето общество и
предимно пред младото поколение като „истина от последна инстанция“. По такъв
начин си влиза в противоречие с принципа в историята да се търси и разкрива
само истината, обективната истина, а не нови идеологически щампи, както и да се
изличават от народната памет престъпленията на фашизма.
Автор Анко Иванов – д-р по философия
Използвана
литература:
1. Алексиев,
Н. С. Злодеяния и возмездие. Преступления против человечество. М., 1986.
2.
Асташкин,
Д. Советский Нюрнберг. Как судили военных преступников в СССР.
3. Бакалов,
Т. Народният съд – повеля на времето, тържество на истината. Ст. Загора, 2013
г.
4. Василев, В. Дори на края на света. Отговорността на военнопрестъпниците от
Втората
световна война. В: Народният съд 1944-1945. С., 1997 г.
6. Волокитина Т. В. и др. Москва и
Восточная Европа. Становление политических режимов советского
типа: 1949-1953: Очерки истории. М., 2002.
7. Вълканов, В.
Политико-правни основи на Народния съд. В: Народният съд 1944-1945 г., С., 1997.
8. Вълканов, В. Несръчен опит за ревизиране на
историята. – В-к „Дума“, 31 януари 2011 г. бр. 25.
9. Димитров, Г. М. (Гемето) Вестник „Отечествен фронт“, 24
декември 1944 г.
10. Иванов, К. Народни съдилища във Франция. –
Поглед.инфо. 20.02.2018 г.
11.
Конституция на българското княжество 1879 г. https://www.parliament.bg/bg/17.
12. Манифест на Националния комитет на Отечествения фронт, август 1944
г. В:
Въоръжената борба на българския народ
против фашизма 1941-1944. Документи. С.,
1962 г., док. № 179.
13. Марков, Г.
Българска история вкратце. С., 1992 г..
14.
Марков, Г. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947.
С., 2003 г.
15. Марков, Г. Народният съд – неизживяна трагедия на
българския народ. В: Мешкова,
П. и Д. Шарланов. Българската гилотина.
Тайните механизми на Народния съд. С., 1994 г.
16.
Марков, Г. Интервю. Народният съд е за политическа разправа, не може да го
реабилитираме.
17. Мешкова, П. и Д.
Шарланов. Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд. С., 1994 г..
18.
Московска декларация за отговорността на хитлеристите за извършените зверства.
В:
Народният
съд 1941-1945 г. С., 1997 г., с. 119-120.
19. Наредба-закон
за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в Световната
война
срещу съюзените народи и за
злодеянията, свързани с нея (ДВ, бр. 219 от 6 октомври 1944 г., изм. и
доп. ДВ, бр. 261 от 24
ноември 1944 г., изм. ДВ, бр.9 от 12 януари 1945 г.).
20. Натан,
Ж. Народният съд разкри предателските планове на фашистките главатари
- Съвременник, год. I, кн.2, януари 1945, с. 52.
21. Огнянов,
Л. Държавно-политическата система на България. С., 2006.
22. Огнянов, Л. Народен
съд, или съдебна политическа репресия. – Информационен център на
Министерство на отбраната (30.01.2015).
http://armymedia.bg/archives/19983
23. Петков, Н. „Позив на м-р Никола Петков“ – в-к „Земеделско знаме“, бр. 1, 14
септември 1944 г.
24. Петков,
Н. Народният съд. – в-к „Земеделско знаме“, 20 декември 1944 г.
25. Приговор международного военного трибунала.
26. Програмна декларация на правителството на К.
Муравиев от 4 септември 1944. В:
Муравиев, К. Събития и хора, 2004 г., с. 343.
27. Резолюция на
Европейския парламент от 25 октомври 2018 г. относно нарастването
на неофашисткото насилие в Европа.
0433+0+DOC+XML+V0//BG
28. Семерджиев, П. Народният съд в България
1944-1945 г. С., 1998 г.
29. Тодоров, В и Н. Поппетров. VII състав на Народния състав, С., 2013 г.
30.
Токушев, Д. Народният съд 1944-1945, (правно-историческо
изследване). С.,
1989 г..
31. Устав на международния военен съд. Charter
of the International Military Tribunal –
Annex to the Agreement for the
prosecution and punishment of the major war criminals of
the European Axis ("London
Agreement"). По http://www.refworld.org/docid/3ae6b39614.html
32. Филов, Б. Реч пред Народното събрание. – Стенографски
дневник на 21 заседание на 25 ОНС.
33.
Христокудис, Ап. Съдебните процеси срещу военнофашистките престъпници в
Гърция. В: Народният съд 1944-1945 г.,
С., 1997 г.
34.
Шарланов, Д. Тиранията. Жертви и палачи. С., 1997 г.
35.
Шарланов, Д. История на комунизма в България. 2 т. С., 2009 г.
36. Шорников, П. Состоялось ли наказание румынских
военных преступников. – Русин,
2012, № 2 (28).
