Безумството на "съвместното съжителство"

Безумството на „съвместното съжителство“

Автор: Анко Иванов

Напоследък отново се разгоря безсмисления спор дали е имало турско робство в България или само „владичество“, „турско (османско)  присъствие“. Тази дискусия бе започната преди доста време. Спомняме си безсмислените твърдения на отделни историци, социолози, политолози и културтрегери, че в България е нямало „турско робство“, че това било само емоционален израз на различни хора.  Но си спомняме и ярката реч на кмета на Панагюрище, оборваща твърденията за липсата на турското робство. Сега Министерството на образованието и науката (МОН) наля допълнително масло в разгорелия се огън с промяната в обучението по история и въвеждане на термина „съвместно съжителство“ за петвековното османско владичество, най-често разбирано като робство (иго).  

В публичното пространство битуват няколко тези. Първата и най-масово поддържана – в българските земи е имало турско робство, българите са били подложени на терор и мъчения, на насилствено изземване на деца и т.н. Втората – в българските земи българите са имали активна стопанска дейност, свое имущество, къщи, ниви и т.н., слeдователно не са били роби. Третата – невярно и срамно е да се обявяваме за потомци на роби, следователно сме хора без достойнство. Четвъртата – българи и турци съвместно са живели, съжителствали. Петата – турците само са „приръствали“ по нашите земи, те нищо лошо не са ни направили. Шестата – робство не е имало, има само емоционален патос под влияние на възрожденците и особено на Добри Чинтулов и Иван Вазов с цел повдигане на народа на борба за национална независимост и самоутвърждаване на българския народ. Много често тезите се преплитат и се получава по-голямо разнообразие в позициите..

            Когато в България става дума за турското (османското или друго) робство се влага различено съдържание в зависимост от положението на хората в обществото и възприетите специфични морални ценности в миналото и в съвременни условия. Главният проблем е, че всеки от участващите има свое тясно разбиране за понятието „робство“ и се опитва само чрез част от истината да прави обобщения за цяла петвековна епоха.

В сегашната обществена ситуация възникват три принципно важни въпроса. Първият – „Какво разбираме под робство и има ли то конкретно-исторически измерения?“ Вторият – „Имало ли е робство в Османска Турция и то дали е засягало българите?“ И накрая – „Кой има интерес от поредното антинационално действие на МОН?“

Същност на робството

Понятието за робство е с твърдо различно съдържание, то е в зависимост от използваната гледна точка, призмата на разглеждане и начинът на възприемане.  Известно е от историята и правото, че робството е социално-икономическа система, при която един човек или една институция може да притежава като собственост друг човек, да се разпорежда с неговия живот и труд. По същество робството е крайната форма на неравенството на хората в обществото, при която една група от хора притежава като собственост и се разпорежда с друга група от хора и присвоява продуктите на техния труд. От международноправна гледна точка робството е социалното, политическо и икономическо положение на група лица, които имат като собственост други хора. В античния свят имало хора с различен обществен статут: господари; поданици, които имат право на собственост и плащат данъци на господаря и роби. Основата на робството е в ограничаване на свободата на хората и присвояване на резултатите от техния труд.  “Робството е състояние, при което едно човешко същество е собственост на друго. Робът се разглежда от закона като недвижима или движима собственост и е лишен от повечето права, които обичайно има свободният човек” (Hellie, 2005). По същество в понятието „робство“ се влага различно съдържание в зависимост от положението на поробените (заробените). А тяхното положение се променя конкретно-исторически.

В средните векове в Европа робството променя своите характеристики и измерения. То все повече започва да има прикрита форма, без крайностите на античността. Но се съхраняват всички останали измерения на робството.  До X век в Западна Европа за роб се използва думата сервус (servus). Тя имала значение на „роб“, „крепостен“ и „служител“. В някои съвременни европейски езици думата за роб е произходна от латинската дума „склавус“ (sclavus) – в английски „slave“, в немски „sklave“ и във френски „esclave“. Така в Западна Европа наричали славяните, от които през ранното Средновековие били повечето използвани в Западна Европа роби.  В различните исторически периоди и в отделни страни делът на робите в обществото е много голям. Например през XV-XVIII век в подчиненото на Турция Кримско ханство робите са 75% от населението.

Разбирането на робството има различни съдържателни моменти. Най-важният от тях е правната същност на робството. Робът е собственост на друг човек. Той няма статут на личност, няма право на совбода и на юридическа защита. Господарят в античността е имал правото да убие своя роб. Но ако някой друг човек убие роба на конкретен господар, то това деяние се разглеждало като покушение над имуществото на господаря. Робът можел да бъде продаван. Само с разрешение на господаря можел да създава семейство, но децата на роба са били роби на същия господар. Робът по същество е третиран като „товарно животно“, като вещ, като „говорещо оръдие“. Условията за живот на роба се определяли от господаря, продуктът на неговия труд е бил собственост на господаря. Това по същество е крайното безправно положение на робите.

В понятието „робството“ има и икономически съдържателен момент. Робът е бъзвъзмездно използвана от собственика му производителна сила. Той е жестоко експлоатиран, понеже цялата или почти цялата произведена от него продукция и извършена работа принадлежи на господаря, а робът не получва дял от извършеното. Главното предназначение на роба е да работи, да се труди, да създава материални и духовни блага и да обслужва господаря или държавна и/или религиозна институция. В случая става дума за принудителен труд, т.е. в полза на господаря. Робите извършвали определени трудови операции и дейности като: обслужване (слугуване) на господаря и неговото семейство (домашно робство); физически труд, работа в частни земевладения и работилници; обслужване на държавни институции, органи и дори армията; обслужване на религиозни храмове, земеделски труд на полето и т.н. Принудителният труд е най-същностния белег на робското положение. Робството започва да отпада, когато поради навлизането на нови технологии намалява ролята на грубия физически труд и нараства производителността на труда. Поради това изостаналите в технологично отношение страни последни забраняват използването на робския труд и търговията с робите.

Политическата същност на робството е формата на живот на хората (българите) под чужда политическа власт. Това води до подчинението на един народ на чужда нему държавата, до липсата на собствени държавни органи и институция, собствена правова система, собствена валута, армия и т.н. В политическите отношения има само две страни: господващата нация, създала и използваща политическата власт за ограбване и използване, и на подчинена народност. През Възраждането разбирането на българската интелигенция за робството е, че то е политическа подчиненост, гнет, неволя (несвобода), потисничество и зависимост от официалната турска власт. И поради това българските интелигенти се занимават предимно с образование, борба за политическа и религиозна свобода, за политическа независимост.

Народопсихологическо разбиране на робството

Първият аспект на разбирането на робството е религиозният. В славянския православен свят всички вярващи се самовъзприемет като роби на Господа. Поради това в религиозната догматика много често се използват понятията „Раб Божи“, „Рабиня Божия“, „Раб Господен“ и др. Молещите се на бога са готови за преданост и послушание. Четеейки Библията може да се срещне текста, че самият Господ Бог нарича Авраам, Мойсей и Давид свои роби. Вярващият православен християнин се нарича „роб“, като с това иска да подчертае своята преданост към Бога и готовност за послушание. Следователно според християнството вярващият е роб, но в поведенческо отношение, роб, който е предан и послушен на Бога, който изпълнява божите заповеди и предписания.

Вторият аспект на разбирането на робството е терминалогичният, т.е. какво разбират масата българи под понятията „роб“ и „робство“. В съвременния български литературен език думата роб произхожда от старославянското  „раб“, „рабиня“. Някои откриват първоизточника в праиндоевропейския корен на думата (т.е. значението на „рабъ“ като сирак, слуга, роб, малко дете). Следователно според старославянската употреба „раб“ и „рабиня“ нямат значение на стока за продан, на вещ за използване, както е било в античния гръцки период. По същество за българите робите са хора, които не притежават свобода и права, а имат само задължения. В руския тълковен речник на Дал робът се определя като: „неволник“, „пленник“, „крепостник“. Подобно разбиране има и сред българите – робът е неволник, несвободен човек, който извършва тежък принудителен труд. Оттук и фразата „робски труд“, използвана в ежедневието. Твърде вероятна е пряката връзка между древнославянското понятие „рабъ“ и съвременното понятие „работа“. В Краткия руски църковнославянски речник думата „работа“ е определена като „робство“. В старославянския език робството има синоним – неволя и плен. В старобългарския език думата „рабъ“ има значението на крепостен селянин, подчинен човек, слуга. В съвременно звучене робството е тежко положение, нещастие, беда, страдание.

Третият аспект на разбирането на робството е социално-психичният. Много често, предимно метафорично, хората, които се примиряват със своето безправие, със своята голяма зависимост от чужда политическа, икономическа, културна и духовна власт са определяни или се самоопределят като роби, като безволеви личности, като готови винаги да услужват на силния (раболепие). Подобен социално-психичен статус се налага на поробените народи от техните чужди владетели. Същностна черта на социално-психичното робство е формирането у робите на позицията на глупави, необразовани, т.е. прости хора,  мързеливци, малодушни хора, но и на послушни хора. Оттам, както следствие идва и възприемането на господаря като притежател на всички добродетели, като „бащицата“, който се грижи за обикновените прости хорица. Подобна робска философия е присъща не само за безпрекословно подчинение и преклонение пред политическата и икономическата власт, но дори и в тесния кръг на някои професии. Например, при занаятчиите чиракът е напълно обезправен и той приема това за напълно нормално, вживява се в позицията си на роб на майстора. Съвсем не е случайно, че през Средните векове думата „чирак“ се е използвала като синоним на думата „роб“.

Форма на робството в Османска Турция

            Дали в Турция е имало робство? На този въпрос може да се отговори само на основата на историческите факти. Във всяка страна в света робството е имало специфични форми и проявления. В Европа и в Турция робството имало различни, някои специфични само за Османска Турция форми на робството. Една от тях била, че робите имали някакви минимални права – на храна, облекло и някакво лично имущество. 

            Първата форма на робството е прякото превръщане на група хора в роби и търговията с роби. Най-често поробвани били пленниците по време на война и въстаниците. Но не се изключвали и други форми на рекрутиране на роби. В Турция имало развити пазари на роби. Много често турците продавали роби през XV и XVI век на пазарите във Флоренция, Венеция и Генуа. Там охотно купували роби, стига те да не са католици. Италианците купували от Турция само бели роби. Продажба на роби имало и на източните пазари. Наличието на роби и търговията с роби е било развита в Османска Турция, дори Истанбул е бил един от водещите пазари на роби. Това ставало в определено място между джамиите Нуросманлъ и Атик Али паша, в непосредствено съседство с Капалъчарши. Контролът върху пазара бил осъществяван от специално назначен държавен контрольор. Неговата длъжност била една от най-престижните в империята. По оценките на някои историци в различни исторически периоди около 20% от населението на Истанбул са били роби. Само най-бедните турци нямали роби. В историческите паметници никъде няма данни за забрана българи да бъдат поробвани и продавани като роби на този пазар. Това предполага, че близостта на България до Истанбул е била много силна предпоставка за заробване на българи.

            В българския и в балканския славянски фолклор има много податки, че българите масово за заробвани и продавани като роби. Типична е песента за Крали Марко:

„нел' минаа туре яничаре,

прокараа три синджира робье –

един синджир се млади момчета,

други синджир гиздави девойки,

треки синджир се млади невести;“

Има редица исторически свидетелства за цената и държавната такса, на която са били продавани робите. Например, в Никопол през 15 и 16 век на пристанището се вземали такси от по 25 акчета за продаден роб. Малко преди Освобождението в България отново се разраства робството. Британският вицеконсул в Бургас Чарлз Брофи през 1871 г. съобщава за голямо количество бели и черни роби. Това било потвърдено и от унгарският изследовател на България Феликс Каниц. През 1876 г. по време на Априлското въстание стотици българи са били поробени и откарани на пазарите на роби. В Западна Европа се разгласяват тези данни и се оказва натиск върху Високата порта и тя опосвестява забраната за търговия с роби в Дунавски, Одрински, Битолски и Босненски вилаети. Тази турска практика продължава и по време и след Руско-Турската освободителна война. След войната по инициатива на различни българи, въпреки съпротивата на турските власти, е установено наличието на 2200 роби-българи, от които около 700 са в Галиполи, около 200 в Чанакканале, около 300 в Измир и др. В Бейрут са продадени 450-българи-роби, а 150 – в Египет. Освобождаването от робството е ставало много по-рядко от заробването.

            Втората, уникална за Османска Турция форма на заробване на българи е била еничарството. Тя се реализирала под формата на данъчно задължение - данъка „Девширме“ (кръвен данък). Тази практика е въведена от султан Мурад I (1326-1389). Веднъж на 3-5 г. от 40 християнски семейства се отнемало насилствено едно малолетно момче (обикновено между 7 и 10 г.). Този данък не се отнасял за турците и за евреите. Тези отнети момчета са били роби на султана и се разпределяли за придворна служба и за служащи в еничарския корпус. Като порастнат се подлагали на подбор. Този своеобразен „кастинг“ разделял децата на три групи. Първата е на най-интелигентните – за дворцовата гвардия на султана и за служба в органите на управлението. Втората група ги зачислявали в еничарския корпус и турския флот. Трета група, в която попадали момчетата, които нямали качествата за първите две групи били продавани като роби на пазара.           

Не по-малко отвратителна е трета форма на робството – набиране и поддържане на групата на евнусите. Те са категория роби, обслужващи султанския дворец. Тези роби първоначално са били белокожи християни. Множество малки момчета били насилствено кастрирани. След това ги обучавали на турски език, религиозно ислямско обучение и култура на обслужването (етикет). Евнусите се рекрутирали от малки момчета главно от Балканския полуостров за белите и от Африка – за черните евнуси. Няма данни за етническия произход на евнусите, но едва ли белите евнуси са били от Англия, а не от най-близките до Истанбул български земи. 

            Четвъртата крайно уродлива форма на робството е харемството. Похищавани, отвличани били млади момичета, предимно славянки, които превръщали в робини. Всички, без майката и официалната съпруга на султана, са били негови роби. Жените в харема ги използвали сексуално, принуждавали ги да раждат мюсюлманско потомство, използвали ги като прислуга, за работа в градината, на полето и дори ги продавали на пазара за роби.

Особено място в началото на Османското владичество, имала петата форма – използването на робски труд, на принудителен труд без заплащане. Особено драстична форма е било принудителното приковаване в корабите (галерите) на робите-гребци. Повечето от тях имали кратък живот и умирали от изнемощение и побои. През 1571 г. при битката при Лепанто са били освободени над 12 000 християни роби-гребци на турските галери. Прикованите роби-гребци са използвани от турците до края на XVIII век. Подобна принудителна форма на робски задължителен безплатен физически труд е ангарията  Това е икономическо задължение на селяните да работят определени дни за феодала и/или за държавата в земеделието и строежа на пътища, мостове, военни крепости. Това е трудово задължение по принуда, трудова повинност, допълнителен своеобразен данък „плащан“ чрез труд през определен брой дни от годината. По същество това е част от робството, но не в неговата пълна икономическа степен. Ангарията съществувала едновремено с натуралната и паричната рента. Премахната е от Хатихумаюма през 1856 г. 

И последната шеста форма на робството е насилственото помехамеданчване на част от българите и избиване и прогонване на нежелаещите православни християни да си сменят вярата от християнска на мюсюлманска. В историческите материали и документация има безброй свидетелства за тези действия на турските власти. Нещо повече има и достатъчно свидетелства в българския фолклор. Особено убедително това се описва от Антон Дончев в книгата „Време разделно“ и нагледно се показва в едноименния филм. Да не говорим за „Балканджи Йово“.

Първата крачка за премахване на робството в Османска Турция е закриването през 1846 г. на пазара за роби в Истанбул. През 1863 г. със султански ферман робството е забранено, но фактически то продължава поне още около четвърт век. Остава на привържениците, че в Турция не е имало робство и бълбгарите не са били под робство, да отговорят на елементарния въпрос: „Какво е отменил турския султан през 1863 г. със своя ферман?“ и „Какво се е продавало на робския пазар в Истанбул?“. Който говори и пише, че в Османска Турция  не е имало робство и че българите не са били поробени и със статут на роби, навярно не познава историята, е продал душата си на дявола, е национален нихилист и българофоб и/или е отявлен туркофил. В Османска Турция всеки е можел по всяко време да бъде превърнат в роб, стига да не е мюсюлманин. Имало различни форми на поробване и съществуване на робството.

В Български тълковен речник от 1993 г. има две значения за понятието роб: човек под неограничената власт на господар и човек или народ под чужда политическа власт. Следователно, това е националното разбиране на същността на робството. Щом България и българите са били под неограничената власт на османлиите, били са под чужда политическа власт, то следователно в България е имало робство и българите са били роби, хора, които не са били равни с турците, не само са били лишени от определени права, но са били и експлоатирани и малтретирани. По време на османското (турското) „владичество“ (робство), „присъствие“, „съвместно съжителство“ има изцяло принудителен и безплатен труд, гнет и насилие.

Пренаписването на българската национална история

Когато разглеждаме въпроса с отношението към миналото винаги трябва да съдим по това как нашите предци са възприемали определени политически, икономичски, социални и духовни явления и процеси. Сега под манията за „съвременен прочит“ на историята ни се предлага отродяване на младите поколения. Дали Раковски, Панайт Хитов, Филип Тотю, Стефан Караджа, Ботев, Левски, Бенковски, Волов, Стоян Заимов, Захари Стоянов и т.н. са разглеждали периода, в който са живели каято „османско присъствие“, като „съвместно съжителство“, като „обикновено владичество“ или като „тирания“, „гнет“, „робство“? И сега дали някой има право да променя и да преоценява историята, написана с мъки, теглила, кръв, ислямизация и т.н. И дали младите поколения нямат право да знаят историческата истина за миналото на своя народ?

И ако се върнем към древното римско право, основен е въпросът: „Кой има интерес от това „преосмисляне“ на българската история?“ Тази дейност за принизяване на българското национално самосъзнание започна преди  петнадесетина години. Тогава, когато ДПС укрепна и се закрепи във властта. Властващите партии непрекъснато правеха отстъпки в съдържанието на обучението на българските деца пред „балансьора“ в българската политика и по такъв начин подпомагаха разложението на българското национално самосъзнание. Извадени баха знакови произведения на българските възрожденци. Най-напред посегнаха на Ботев, когото обявиха за „комунист“ и отразяха изучаването на част от неговото творчество и почти цялата му публицистика. Извадиха част от произведенията на дядо Петко Славейков, и вече цялото творчество на Добри Чинтулов. Над 150 години българските млади поколения ставаха патриоти под влиянието на „Стани, стани юнак Балкански“ и други патриотични стихотворения. Почти унищожиха изучаването на патриотичния български национален фолклор и особено впечатляващо бе изваждането на знаково: „Даваш ли, даваш Балканджи Йово“. Направиха опит да се преиначи и историята на Батак и масовото клане на българи. Пренаписват се историята и се премоделира обучението но литературата явно с цел обезбългаряване на младите поколения. Но това стана и чрез обезличаването на обучението по география. От V до XII клас в учебниците по този учебен предмет няма нито един самостоятелен урок за отделен природен обект на България – планина, река, равнина и т.н. А патриот е този, който обича своя народ, своята история и своята родина, нейните земи, планини, низини и т.н. Сега българското общество с право негодува за Паисий, а преди време негодуваше за Българският език, за Балканджи Йово и т.н. Но  явно не става дума за отделни промени, а за провеждане на цялостна отродителна политика чрез обучението но литература, история и география.

В крайна сметка, волно или неволно, полза от това имат две групи от хора. Първата са политиците явни туркофилите от ДПС в широкия смисъл на думата, включващи Доган, Местан, Дал, Исмаилов и тяхната предишна представителка в МОН – Мукаддес Налбант, както и сегашната Солак. Последните две по същество практически дирижират обезродяването на българското образование. Втората група от хора са изпълнителите на поръчките на Сорос. Публична тайна е, че разработването на новите учебни програми е има две финансирания. Първото е от преди 3 години, по време на първото правителство на Борисов. Негов източник е европейски, а не български. Второто финасиране по информация от Интернет е от центъра на Сорос в Будапеща с много милиони лева. Тези пари се дават за да се постигнат определени политически цели. А главната цел на соросоидите е принизяване на националния дух на българите, но и не само на тях, на форимране на нов европейски народ без историческа и родова памет, без държавни и национални граници, за може по-лесно да се управлява тази огромна маса от хора, съдаващи богатствата за тесен кръг „финансови акули“ и транснационални  „бизнесмени“. Да, срещу многото пари от Сорос и европейските фондове, се стремят да ни правят все по-малко българи и все по-малко грамотни, образовани и културни. Да вземем само съкръщаването на изучаването на 30 литературни произведения по-малко. А предишните намаления? Възрастното българско поколение в миналото изучаваше над два пъти повече литературни произведения. Както учи Умберто Еко своя внук – трябва да се чете повече и да се учат повече стихотворения наизуст.    

Отговорността за това антинародно дело пряко трябва да се носи от Министъра на образованието. Правилно му искат оставката, но само тя няма да реши проблема. Отговорност носят и Ваня Кастрева – зам. министър (историк по образование и бивш учител по история), главният директор „Образователни програми и образователно съдържание“ – Евгения Костадинова, Александър Трингов – началник отдел „Общо образование“, Христина Маркова - главен експерт по География и икономика и по История и цивилизация (без да е историк по професия). Това са главните участници в съставянето и приемането на безумния учебен план и не по-малко безумните учебни програми. Тези чиновници от МОН направиха така, че да се увеличи хорариумът на часовете по история и да се намалят тези по география тъй като Кастрева защитава историко-клановите си интереси, а не общото високо качество на образованието. Безмислици са твърденията на Костадинова, че „не е важно какво се учи, а как е представено“, че „православието излиза като очаквани резултати“, че има „съвместно съжителство по време на Османската империя“, не „робство“, „гнет“, дори и не „владичество“ или „присъствие“.

Това отродяване чрез промените в съдържанието на обучението по български език и литература, история и география най-после трябва да бъде прекратено. Трябва младите българи да знаят своя род, език, минало, национални традиции, да придобият национално самочувствие. Преди да формираме европейски граждани, трябва да формираме българи.

27.01.2016 г

СПРИНТЪТ КЪМ ОБРАЗОВАТЕЛНАТА ПРОПАСТ

автор: Анко Иванов

Известен факт е, че българското образование непрекъснато и то ускорено се движи към образователната и интелектулната пропаст. За 25 години бе сринато всичко онова, което бе градено 150 години. През 2015 г. бе ударен поредният пирон в ковчега на умиращата образователна и интелектуална същност на българското образование. Страстите се разгоряха за издръжката на учениците, за частните училища, за мизерните заплати на учителите, за учебния план и разпределението на часовете и т.н. Последните страсти са с подписването от министъра на профанския учебен план.

Българското общество не разбира страстите около учебния план. Повечето родители и общественици, политици и особено журналисти, разглеждат несъгласието с учебния план като някаква „борба за часове“ между учителите по различните учебни предмети, като някакъв тип професионална и социална егоистична дейност. Уж имаше обществено обсъждане. Уж, защото в него участваха под строй зависимите от Министерството и от регионалните инспекторати директори и водените от тях под строй послушни учителки, поддакващи на началниците и ръкопляскащи на Кастрева (зам.министър). Най-значимата измама бе, че имало обсъждане чрез Интернет. Всички мнения и предложения, какво и как да се промени, не бяха приети от експертите на МОН. Дори нагло те твърдяха че няма много предложения. Чиновническият филтър отхвърли всичко разумно. Министърът бе победен за пореден път от министерската бюрокрация. Така е винаги, когато министърът е насаден на неподходящото за него място. В крайна сметка се оказва, че е насаден на пачи яйца.

Обществото като че ли се примири с бюрократичните похвати на министерските чиновници. Само Асоциацията на професионалните географи и регионалисти (АПГР) се опитва все още да се съпротивлява на поредната образователна тъпота. Хората събраха многохилядна подписка с искане за промяна на току що утвърдения учебен план и излизат на протест. Дали става дума само за бройките часове за осигуряване на преподавателския норматив на учителите по география? Или става дума за нещо много по-важно?

Има една аритметично добре изчислена и нагласена таблица на утвърдения учебен план, в която е разписан хорариумът на учебните часове по учебни предмети, по степени и класове. Но от тази таблица, наречена учебен план, не се вижда същността и главното в българското образование. А то е качествена комплексна подготовка за живота на младото поколение, равнище на знания и умения, които позволяват самостоятелна реализация в новите възможности в страната. За да стане това трябва да има стройна, добре управлявана и добре финансирана образователна система. И най-важното - ясно определяне на образователните ценности, на структурата на знанието и уменията, формирани като крайна цел. Разглеждайки внимателно учебния план, виждаме, че в него личат определени ценности. На първо място са заложени като приоритетни знанията по български език, математика и чужди езици. Това са полезни и необходими знания, както и всички други, осигуряващи високо равнище на общото образование. Но дали те изцяло отговарят на образователните потребности? При това огромно количество учебни часове за тези учебни предмети въпросът е във вътрешното учебно съдържание и методика на обучение. Обучението по чужди езици, заложено по модела на езиковите гимназии, създава огромни диспропорции в общообразователната структура. По същество сега с това обучение българското училище готви кадри за работа в чужбина, а не образовани и добре подготвени кадри за самата България. Не е случайно това, че над 70% от завършилите този профил училища изчезват през Терминал 2 на летище София. За да се осигурят часовете за разширеното езиково обучение, през последните 25 години решително бяха съкратени учебните часове, т.е. възможности за обучение, по основните природни и обществени учебни предмети като физика, химия, биология, география. Това в крайна сметка доведе до общото снижаване на образователното и на интелектуалното равнище на завършващите българското средно образование. Изблиците на отделни, изкуствено допълнително подготвяни и изявяващи се момчета и момичета на международни олимпиади и спартакиади по математика, физика и т.н. са предимно повод за журналистическа шумотевица.

Чрез новия образователен план се скъса и връзката между средно и висше образование. Забраната в XI и XII клас като задължителна подготовка да се изучават география, химия, биология, физика, формира за част от зрелостниците огромен вакуум, който ще им попречи в подготовката за държавните зрелостни изпити и приемственост с подготовката в университетите. Прекъсването и празнотата в знанията в последните гимназиални класове може да се навакса чрез частните уроци. Но тях могат да си ги позволят ограничен кръг родители. Няма как зрелостник да кандидатства и да влезе да учи медицина, ако в последните класове не е учил химия и биология. Няма как студентът по икономическите специалности да няма затруднения в университета, след като не е учил в последните гимназиални години единственият учебен предмет в средното училище учебен предмет – география и икономика. Такъв е случаят и с обучаващите се в университетите по аграрните науки, архитектура и строителство и т.н. Възможността в учебния план в последните класове да се учат общообразователните учебни предмети е оставен на каприза на директорите, които могат да си съставят какъвто си искат план за обучение по учебните предмети по второ и трето равнище (над задължителната подготовка).

За всеки учебен предмет има някакъв оптимален минимум от знания и умения, които, след като се овладеят, се получава определена компетентност. При преструктурирането на количеството учебните часове, образователният минимум по отделните учебни предмети не може съдържателно да се намалява. Поради това „експертите“ на МОН го компресират, т.е, същият обхват на знанието се преподава в по-малък брой часове, а с новия учебен план се премества към по-ниска възраст. Типичен е примерът с обучението по природна география. Преди двадесет години природната география се изучаваше в пети клас като най-обща представа за географията като наука, като основополагащо знание. След това знанието постепенно се разширяваше за отделни негови компоненти и в 7 или 8 клас се правеше синтез на природното географско знание с изучаване не толкова на факти, а предимно на връзки и зависимости, процеси, явления и закономерности, като синтез на географската картина на света. Съкращаването на съдържанието на знанията по физика, химия и биология (т.н. „разтоварване на учениците“) силно затруднява формирането чрез природна география на общата синтетична и обобщена представа за природата, на природната картина на света и на България. Хората възприемат синтетичната природна картина, а не само отделните тела (скала, вода, въздух, почва, растение, животно), не само отделните природни сили и явления (вятър, ураган, суша, пожар, свличания на земни маси и т.н.). По новия учебен план цялото учебно съдържание по география, което се учеше преди 20 години в V и VIII клас (с над 120 учебни часа общо) и част от знанието от VI клас (Африка) и VII клас (Антарктида) сега е предвидено за изучаване вV клас и то само в 30 учебни часа за нови знания и общо 51 часа. В това силно компресирано знание, учениците трябва за минимум учебно време да постигнат максимум общи знания по география и почти цялото съдържание по природна география. Практически това е невъзможно. Учебните часове ще бъдат формален галоп по учебната материя.

Струва ми се, че съставените и утвърдени учебни програми са изготвяни от експерти по български език и литература и по математика. В учебната програма по география, в раздела дейности и междупредметни връзки, са предвидени „компетентности“ по български език като: описване, характеризиране на географски и икономически обекти, процеси и явления; изказване на обобщени изводи и др. Авторите на учебната програма явно нямат необходимата географска култура и равнище на знания. Географията възниква като наука много преди българския език да получи статут на наука. Тя възниква като „земеописание“. Описването на географски обекти, процеси и явления е същностна географска, а не филологическа дейност. Това описване става по определени географски, а не по езикови алгоритми. Изразяването на мнения по географски въпроси се основава на географски, а не филоложки знания. Използването на думите и тяхното свързване в изречения в случая е помощна дейност. Правилността на словореда не е определящото за географското знание. Подобен е подходът и към математиката. В програмата е записано, че ключова математическа компетентност е “познаване на основни понятия, закономерности, процеси и явления. Четене на географска карта … характеризиране на географски и икономически обекти, процеси и явления…ориентиране в природата с помощта на карта и компас. … Определяне на географски координати“. Коментарът е кратък. Това са специфични географски знания и умения, компетентности, а не математически компетентности. Тези, по същество географски знания и умения ги няма в учебните програми по математика. В учебната програма по „Човекът и природата“ (Vклас) като „ключова компетентност“ е определена математическата компетентност, но са добавени основни компетентности по природните науки. В компетентността по български език чрез природните науки са предвидени компетентности като: развиване на техниката на четене и писмената култура на учениците; обогатяване на езиковата им култура … и т.н. В учебната програма по история и цивилизация (Vклас) няма подобни компетентности по български език и по математика, въобще в нея няма подобен раздел. Тези примери показват разностилие и съдържателен разнобой в утвърдените учебни програми, грубо смесване на учебно съдържание и компетентности между различни общообразователни учебни предмети. Вероятно министърът не ги е чел, а се е предоверил на „експертите“.

Компресирането на основополагащите знания, особено в V клас, намалява възможностите голямото учебно съдържание да се усвои в малък брой учебни часове. Липсата на достатъчно учебно време за разбиране на учебното съдържание, липсата на възможности за часове за затвърждаване на знанията и уменията води до зубрачество, знаене на факти, имена, формули и т.н. без да се разбират, а и няма как да се използват практически, в крайна сметка води до ефекта на бързото забравяне и потребност в по-горни степени това знание отново да се преподава и обяснява.

В раздела нови понятия в учебната програма по География и икономика, вероятно целево, са пропуснати основополагащи географски понятия, които са в основата на географското знание и географската култура. Например, в темата „Географски глобус и географска карта“, в раздела очаквани резултати, са записани познаване и използване на способи и елементи, за които не са посочени новите понятия. За карта има две понятия – „общогеографска карта“ и „тематична карта“, но не е предвидено обобщаващото понятие „географска карта“. За градусна мрежа искат от учениците да използват градусната мрежа, да определят географски координати и да измерват разстояния с числен мащаб, но ги няма понятията „мащаб“, „географски координати“, „Екватор“, „паралел“, „меридиан“, „географски полюс“, „земна ос“. По подобен начин в темата "Релеф и полезни изкопаеми" не са предвидени понятията „планина“, „плато“, „низина“, „равнина“, „ котловина“ и т.н. Такъв е случаят и с темата "Население на Земята". Като очаквани резултати е предвидено описване на човешките раси по основни признаци, но не са предвидени понятията: „човешка раса“, „европеидна раса“, „негроидна раса“, „монголоидна раса“, „смесени раси“. Изводът е, че без добре и разбираемо усвоен основен понятиен апарат, няма основи на географията. Но така ли е за останалите природни науки като физика, химия и биология?

Примерът с географията не е единичен. Той е важен, понеже чрез географията се дава синтетичното, обобщаващото знание за природата, за природната среда и природните условия и възможности за живот на хората, разкриват се териториалните природни и обществени специфики. Утвърденият учебен план и учебните програми разкриват и дефицита на администрацията на министерството да формира такава структура на учебните знания (в широкия смисъл на думата) и такова разпределение на учебното време, че крайният резултат да даде качествен, необходим на обществото продукт – млади, образовани и интелигентни хора, способни да мислят, да се ориентират в природните и в обществените процеси и явления. Компресирането на знанията, формалното записване на необходим обем знания, но с малко учебно време, води до образователен, и най-лошото, до интелектуален срив при смяната на поколенията в обществото. Това, което прави сега МОН, е спринтиране към края на пропастта – деинтелекутализация на българската нация.

22.01.2016 г.

                                                                           

Цената на нефта - мощно оръжие в геополитическата битка

Цената на нефта – мощно оръжие

в геополитическата битка

Автор: Анко Иванов

  Измина повече от година от рязкото понижаване на цените на петрола на международните пазари. Виждат се вече и някои от последствията от реализацията на тази геоикономичска и геополитическа стратегия на САЩ, Саудитска Арабия и Катар. Както неведнъж вече е казвано, цената на петрола е в основата на развитието на икономиките на страните. Петролът и природният газ са основните движущи сили на съвременната икономика. Тяхната цена се включва в цената на всяка крайна продукция, тя пряко се отразява на жизненото равнище на населението, на структурирането на държавните бюджети на страните и т.н. Който владее пазара на нефта и природния газ, той има изключителен лост за влияние върху развитието на световната икономика. Спадът в цените на нефта, природният газ и на нефтопродуктите се обуславя от обективни  геополитически и геоикономически причини.

            Сред обективните причини на първо място е равнището на потреблението на тези продукти. В предишния период имаше бурен икономически ръст на редица развиващи се страни и особено на големите държави от бившия трети свят като Китай, Индия, Бразилия, ЮАР, Виетнам, Индонезия, които се присъединиха към групата на развитите азиатски страни като Южна Корея, Сингапур, Тайван, Хонконг. Новата индустриализация като световен процес изискваше повишено потребление на движещата сила – въглеводородите. Спадът в развитието на тези страни, забавянето на темповете и дори отрицателните темпове на развитие доведоха до значимо снижаване на потреблението на нефт и природен газ. Това от една страна – от друга страните износителки, обединени в ОПЕК, за разлика от други подобни случаи в развитието на световното стопанство, не използваха квотния принцип на добива на нефт. Тези две ситуации доведоха да повишено предлагане на нефт на международните пазари и естественото понижаване на цените.
            Геополитическите причини за срива на цените на нефта и природния газ се свързват с поставените и преследвани геополитически цели. Тези цели имат различни аспекти за отделните големи страни и имат различно проявление. Една от главните геополитически цели на САЩ е недопускането на мощно развитие на Русия, на нарастване на нейната роля (политическа, военна, икономическа) в света. От друга страна, главните страни износителки на нефт от района на Персийския залив са заинтересувани от участие в преследване на тази геополитичска цел, понеже Русия и Иран са пречка за реалицация на техните политически и икономически стремежи в района на Близкия и Средния Изток. По същество главната геополитическата цел е фокусирана върху създаване на икономически трудности на Русия и страните близко свързани с нея включително тези от Евразийска икономическа общност – Русия, Казахстан, Беларус, Армения и Киргистан, БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, ЮАР) и договореностите с Иран. Очакването е при понижаване на цените да се намалят приходите в държавните бюджети, да се предизвика голяма инфлация и обедняване на населението и произтичащите от това недоволства и промяна на политическия курс на тези страни. Това особено се отнася за самата Русия, но и за страните от тази група, които са големи производители на нефт и природен газ - Казахстан, Туркменистан, Азърбейджан, Бразилия, на по-слабо обвързаните с Русия Венецуела, Алжир и Нигерия.

               Геоикономическите цели имат различни аспекти, отразяващи различни предимно икономически, но и някои политически интереси и стратегии. Неравноморното разпределение на запасите от нефт осигурява геоикономическо предимство за страните с най-богати нефтени ресурси. 
Поради това най-богатите на нефт страни (ОПЕК) чрез високите цени на нефта си осигуряват високи печалби и огромни средства в държавните бюджети. Но при високите цени те губят част от пазарите на своята продукция, поради разработката на нови находища, макар и при по-големи разходи за добив. Преимуществото на Саудитска Арабия, Катар, Кувейт, ОАЕ и другите страни от Персийския залив е ниската цена на добива на нефт – около 5 долара за барел, дължаща се на плиткото залягане на нефтоносните пластове и естестевното фонтаниране на нефта.  В същото време в Русия добивът на нефт е по-скъп, понеже около 60% от находищата и запасите са в Арктика при много трудни климатични условия, а и 95% от запасите на природен газ в тази страна са в същия географски район. Скъп е и добивът на нефт в бразилската част на шелфа на Атлантическия океан. Не е разработена специалната нефтогазова инфраструктура за добив и експорт на нефт и природен газ от Иран. Поради международната обвързаност на цените на природния газ с цената на нефта, понижаването на цените на петрола силно отрицателно започва да влияе и за понижаването на цените на шистовия газ на САЩ, чийто добив е значително по-скъп от добива на природния газ. По същество започна ценова битка за овладяването на световния пазар на нефт, природен газ и нефтопродукти. Страните от Персийския залив се стремят да запазят стратегическото си предимство на главен производител на нефт и природен газ в света. Те очакват след разоряването на добива в Русия, Бразилия, Венецуела и др. страни, на шистовия газ в САЩ, да овладеят напълно световния пазар и тогава да налагат по-високи цени. До 2014 г. над една трета от световния добив на нефт принадлежи на три страни (с над 500 млн. добив) – Саудитска Арабия, Русия и САЩ. Още 10 страни имаха добив над 100 млн.т., сред които Китай, Канада, Иран, ОАЕ, Ирак, Кувейт, Бразилия, Венецуела и Нигерия. Тези страни формираха над 70% от световния добив на нефт. 

 
            Рязкото понижаване на цените на нефта на международните пазари изключително силно се отрази на страните със значим дял на приходите в държавния бюджет на износа на нефт и природен газ.  Очаквано играта на понижение доведе до постигане на част от геополитическите цели на САЩ и Канада. Падна от власт лявото правителство на Венецуела. Силно е разклатена икономиката и политическата обстановка в Бразилия – страна член на очертаващата в бъдеще силна икономическа групировка БРИКС.
САЩ, Саудитска Арабия и Катар се целеха предимно в сриването на Русия и заемането на нейния дял на международните пазари на петрола. Очакваше се руската рубла да се срине, да се срине доверието в Путин и  провежданата от него политика. Да, рублата се обезцени, но не се срути. Но вместо геополитическата цел на САЩ се постигна обратен ефект – затягане на коланите на населението и сплотяване около провежданата от Русия външна политика, нарастване на авторитета на Путин на вътрешната и на межуднародната сцена. В резултат руската икономика изпадна в рецесия, но не се срина, както очакваха авторите на сценария. Обезценяването на рублата доведе до обедняване във все още някакви поносими граници за населението, но позволи на руския бизнес, независимо от икономическите санкции, да има по-лесен достъп до международните пазари поради понижаването на цената на руските изделия. Резултатите от това не могат да се почувстват незабавно, но след време ще се обърне посоката на влиянието на обезценката на рублата.
Стана и нещо неочаквано – Русия не само удържа на атаката, но и запази стабилно високото равнище на добив на нефт, дори през отделни месеци на 2015 г. бе на първо място в света. По данни на Интерфакс през 2015 г. има рекордно равнище на добив на неф в Русия от 254 млн. т. и ръст с около 1.6% спрямо 2014 г. Според редица данни на руски експерти себестойността на добива на нефт в Русия е над 10 долара за барел и добивът като цяло може да е печеливш и при цена на международните пазари от 20 долара за барел. Преструктурира се само част от пазара на руския нефт, като се увеличава износът за азиатските страни - за Китай, Южна Корея и Япония. Русия като цяло запази своите пазари на нефт и природен газ в Европа. Преди десетина години делът на нефта и природния газ във външната търговия на Русия бе около 60%. Сега по данни на някои експерти той е около 45% и с тенденция през 2016 г. да спадне още.

            Европейските страни не се отказват от печелившата търговия с Русия на нефт и особено на природен газ. По данни на РИА Новости само от газовите доставки чрез разликата между купува и продава на крайния потребител годишно Германия печели 18 млрд евро, Франция почти 4 млрд, Италия, почти 19 млрд, Великобиртания 6.7 млрд., Австрия 2.8 млрд, Чехия 2.8 млрд, Полша 3.0 млрд, Гърция 2 млрд.  евро и само Румъния дотира продажбите за населението със скромните  38 млн. евро. Не случайно в този период се сключи и новото споразумение между Русия и Германия за „Северен поток 2“. Поради по-ниските цени Русия печели по-малко, получава по-малко приходи за държавния бюджет, има по-влошено външноикономическо салдо. Това зло (понижаването на цените на петрола и на приходите в бюджета) може да е за добро. То може и най-вероятно вече принуждава Русия да обнови технологично своите стопански отрасли и в условията на открита икномика да увеличи износа на промишлена продукция вместо на суровини. Нещо подобно направи западния свят при нефтената криза през 1973-1974 години, пак предизвикана от ОПЕК. Русия има необходимия интелектуален потенциал и съвременна наука за да реши тази задача. Проблемът може да дойде само от грешен икономически подход, основан предимно на неолибералните концепции. Освен това Русия разполага с голям валутновалутен резерв от 374 млрд. долара. Руснаците започнаха да преминават от доларови валутни резерви към резерви от физическо злато. Само през третото тримесечие на 2015 г. Русия купува 77 т. злато и златният и резерв достига до 1352 тона. Сега само Китай има по-големи златни резерви. Вероятно вместо да извадят очите на Русия в скоро време ще и изпишат веждитe.

            Когато гръм удари, ехото (икономическият ефект) заглъхва настрани от мястото на удара. Ниските цени на нефта предизвикаха икономически кризи в много страни с голям дял на нефта и природния газ в износа и в приходите на държавния бюджет. Това с особено голяма сила се отнася за Казахстан. Тази страна е силно зависима от износа на нефт. Той има дял от 55% в износа на страната. Казахстан не може да се възползва от ембаргото срещу Русия, понеже има незначителен дял в износа за тази страна, независимо от участието в митническия съюз с Русия, Беларус, Армения и Киргистан. Обезценката на местната валута тенге през август 2015 г. бе в размер на 25%. Икономиката на Казахстан се срива предимно поради зависимостта и от цените на международния пазар на нефта. В подобна ситуация изпадна и  икономиката на Азърбейджан. Около 90% от износа на тази страна е от продажбите на нефт и природен газ и две трети от държавните приходи. Суровините формират 40% от БВП. Инфлацията в страната достигна около 50%. По-малки са пораженията за икономиката на Туркменистан поради нейната по-малка обвързаност с икономиката на други страни. Страната разчита предимно на износ на природен газ с осигурени договори и износ за Китай и строителство на нов газопровод от Туркменистан през Афганистан и Пакистан до Индия. В страната има голямо вътрешно потребление на природен газ, поради политиката да се предоставя на населението безплатно използване на природен газ, електричество и вода. В Туркменистан чуждестранни инвеститори се допускат само в сложните за добив находища на нефт и природен газ. Засега са нереалистични идеите за Трансскаспийски газопровод към Европа, понеже не е регулирано ползването на Каспийско море между съседните (Русия, Казахстан, Азърбейджан, Иран) държави, заинтересувани от износа в други посоки. Подобна е картината и в Узбекистан, където делът на нефта и газа в износа на страната е 35%, а в БВП – 20%. Кризата в Узбекистан може се преодолява чрез увеличаване на обема на износа по газопровода Централна Азия – Китай. Много голяма е зависимостта на икономиката на Венецуела от добива и търговията с нефт – около две трети от приходите от външната търговия. Понижаването на цените предизвика висока инфлация и в тази страна. Подобна е картината и в Алжир, където добивът на нефт и  природен газ осигурява половината от БВП на страната. Понижавенето на цените на нефта и природния газ в страните, ориентирани към значим износ на тези суровини, води до инфлация, съкращаване на инвестициите, на държавните разходи за социални дейности, увеличаване на безработицата и като цяло обедняване на населението. Това от своя страна е предпоставка за политически напрежения и трусове в редица от тези страни.

          

      Съвсем друга е ситуацията при другия голям производител – САЩ. Решението за отмяната на забраната за износ на нефт от САЩ едва ли ще повлияе много съществено на международния пазар. Предвижда се при износ да се увеличи държавната подкрепа за производството на енергия от възобновяеми източници с над 1 трлн долара. Сега САЩ има прекомерни запаси от нефт, но при освобождаване на износа ще промени картината и тези запаси ще намалеят и следователно ще се покачи цената на нефта и природния газ. Тази мярка (разрешението за износ) няма да реши главния проблем – недостигът на нефт и природен газ за САЩ. Страната сега произвежда около 9.1 млн. барела дневно. Предвижда се през 2016 г. този добив да намалее до 8.6 млн. барела. Има намаляване на инсталациите за добив на нефт и на газ, особено на шистов газ. По информация от Ройтерс от август до декември 2015 г. е спрял добива от 130 сондажа, а общо използавните сондажи са с най-ниския показател от 2010 г. насам – 545.  Но потреблението на американските нефтопреработващи заводи е 17.6 млн. барела дневно. По същество САЩ ще си останат голям вносител на нефт. Поради това ниските цени на петрола на межуднародния пазар са много благоприятни за развитието на икономиката на САЩ. И те ще се стремят да поддържат това ниско ниво в своя полза и във вреда на Русия. Още повече, че разполагат с надеждна система за доставки на евтин нефт и природен газ от Канада и страните от Персийския залив.

        Различна е и картината при главния играч в битката за овладяване на нефтените пазари – Саудитска Арабия. Идеята на саудитския министър на петрола е чрез ниските цени да се срине шистовото производство в САШ и да се извадят от играта големи производители като Русия, Азърбейджан, Казахстан, Бразилия, Иран, Алжир и др. и да се запази монополното положение на страните от Персийския залив за износ на нефт. Тази стратегия се оказва трудно реализируема. Саудитска Арабия разполагаше с огромни финансови резерви. Но делът на износът на нефт в структурата на нейния импорт е над 90%. Двойното и тройно понижение на цените на петрола нанася огромни финансови щети на саудитското кралство. Щетите за Русия са големи, но за Саудитска Арабия са колосални. Русия съумя да намали делът на Саудитска Арабия на големия китайски пазар на нефт и да увеличи своя дял. Саудитите почувстваха и голяма заплаха от добива на шистовия газ в САЩ и поради това те не желаят да спрат понижението на цените на нефта. И в края на 2015 г. добивът на суров нефт в света превишава с около 2 млн. барела на ден търсенето. Саудитска Арабия намали продажбите на нефт в страните от Източна Азия. Като компенсация се опитва да увеличи продажбите в Северна и Западна Европа, но засега с незначителен успех. За да преодолее финансовите трудности от по-малкото пари, които  влизат в страната поради ниската цена на нефта, в Саудитска Арабия се предприемат необичайни за тази страна мерки. Дефицитът в приходите на през 2015 г. достигна до 98 млрд долара. За да бъде намален саудитите вземат редица мерки като пускането на облигационен заем от 27 млрд. долара. Предвижда се от следващата година за пръв път в тази страна да се въведе ДДС (5%) за стоките, но без здравеопазването, образованието и някои други дейности. Увеличават се цените на горивата за населението с около 50%, увеличават се и цените на електричеството и на водата. Подобни са ситуациите и в другите страни от Персийския залив, големи производители на нефт и природен газ като Кувейт, Бахрейн, ОАЕ, Оман и Катар.   

      

            Постигането на геоикономическите и геополитическите цели  става чрез битката за пазарите на нефта и природния газ. Тази битка формира огромни световни и регионални противопоставяния и конфликти. Тя се води чрез три главни действия умело замаскирани чрез информационната война и информационните затъмнения. Първото е владеенето на източниците на нефт и природен газ или прякото политическо влияние и зависимост на държавите на чиято територия са тези природни ресурси. Главните играчи на полето на битката за петрола в първата половина на XX век са САЩ и Великобритания, които се договарят и използват общо политическо и военно влияние върху главния производител – страните от Персийския залив. След Втората световна война продължава икономическото влияние на крупните компании от САЩ и Великобритания, но политическото и военно влияние се осъществява предимно от САЩ. Монархическите режими от района на Персийския залив стават своеобразен продължител на политиката на САЩ за контрол върху добива, преноса и търговията с нефт, природен газ и нефтопродукти. Всеки политичски, религиозен и военен конфликт в Близкия Изток и Северна Африка е по същество битка за разпореждането с добива, продажбата на петрол и нефтопроукти. Войната в Ирак и разгрома на Либия по същество доведоха да рязка промяна на концесиите да добив на нефт и те попаднаха предимно, почти изключително, в ръцете на американски и британски транснационални компании.

            Второто главно действие в битката за за влияние върху петрола като основно политичиско и икономическо оръжие е контрола върху инфраструктурата и трасетата за пренос, за транспортиране  на нефт, природен газ и нефтопродукти. По същество се води своебразна инфраструктурна война. Тя обхваща географски райони около главните находища на нефт и трасетата за пренос и на нефт и природен газ. Оформили са се няколко такива конфликтни точки.

Първата конфликтна точка е Ормузкия проток и самия Персийски залив, присъствието в които на големи военни сили позволяваа контрол върху транспортирането с големите танкери на суровия нефт. Там водеща е позицията на САЩ, но се засилва и ролята на Иран, а в последните месеци във връзка с борбата са ИДИЛ (ДАЕШ) и на военното присъствие на Франция и Великобритания.

Втората конфликтна точка е Бабелмандебския проток, контролът върху който позволява контрол на транспорта на нефт към Европа през Червено море и Суецкия канал. И нещо повече сигурност в контрола върху танкерите, пренасящи нефта до Китай. Американските вестници, с тревога за САЩ, съобщиха (26.11.2015 г.) че Китай има намерение да построи своя военно-морска база в Джибути, в Аденския залив, на входа на Бабелмандебския проток. Там вече има подобни бази на Франция, САЩ и Великобритания. На север от Джибути, в Йемен, се води ожесточена война между две различни сили, маскирани под логото за защита на демокрацията и борбата между различни направления на исляма. Главни участници са от една страна Садитска Арабия и Катар и местните шиити, подпомагани от Иран.

Третата конфликна точка е Суецкият провлак и Суцкият канал. САЩ и Турция се опитаха чрез ислямистката организация „Мюсюлмански братя“ и преврата в Египет да постават под контрол преноса на нефт през канала. Намесата на военните в Египет и свалянето на ислямисткия режим на Мурси попречи на САЩ и Турция да овладеят тази конфликтна точка.

Четвъртата конфликтна точка е Сирия и източното Средиземноморие. През последните години в източната част на Средиземно море, край бреговете на Сирия, Ливан, Кипър, Израел и Египет бяха открити много големи находища на природен газ. Разработването им ще осигури енергийната стабилност на Египет, ще намали влиянието на Катар върху доставката на природен газ. Особено ожесточена е битката за територията на Сирия. Тя има геостратегическо занчение с възможностите за газотранспортен коридор на Катар и Саудитска Арабия не само и не толкова до Средиземно море, колкото до Турция и след това  чрез газопровод износ за енрегийно неосигурената Европа. Замислът бе чрез газопровод от Катар през Сирия и Турция за Европа да се обесили влиянието на Русия върху снабдяването с въглеводороди на Европа. Отказът на Сирия да участва в този проект бе повод САЩ, Великобритания, Франция и Германия да се „сетят“, че в Сирия се нарушават „човешките права“, че има „диктаторска форма“ на управление. Тази цел (пряк достъп на природен газ за Европа през Турция и намаляване на зависимостта на Европа от руски газ) обедини усилията на Турция, Саудитска Арабия и Катар за военни действия срещу Сирия. Блокирането на подобен газопровод е в интерес на Русия и Газпром, главният износител на природен газ за Европа. В Сирия Русия има многокомпонентни цели: осигуряване на база на Средиземноморския си флот; превантивно ликвидиране на потенциалните джихадисти на руска територия и подсигуряване на износа на руски природен газ за Европа.

 Петата конфликтна точка е Кюрдистан, особено  Иракски Кюрдистан, където в района на Мосул са едни от най-добрите находища на нефт в света и откъдето може през Турция този нефт лесно да достигне до Средиземно море. Съвсем не е случайно, че точно в този район възникна  или бе подтикнато да възникне новото крайно ислямистко движение на ИДИЛ (Даеш). Не е случайна и връзката на това движение с ислямистките фундаменталисти в Саудитска Арабия, Катар и Турция. Не случайна и пряката военна намеса на Турция. Формално противостоенето е между шиити и сунити, но в по-голяма дълбочина става ясно, че водещо са парите на големите играчи на добива и търговията с въглехидрати - Саудитска Арабия и Катар.

            Шестата конфликтна точка е Северна Африка, предимно Алжир, Тунис и Либия. В тези страни, особено в Либия и Алжир се съчетават производствените (добив на нефт и природен газ) и инфраструктурните аспекти на конфликта (преноса на нефт и  природен газ). Тук бяха използвани две стратегии за постигане на две различни цели. От страна на САЩ, подкрепяни от Великобритания и особено от Франция, целта бе насилствено налагане на неолибералния англо-саксонски тип демокрация чрез т.нар. „Арабска пролет“ по технологията на Шарп и на пряка военно-въздушна сила в Либия. Вътрешната движеща сила бе осигурена от ислямисткото движение „Мюсюлмански братя“, щедро финансирано от Катар и подкрепяно от Турция. Този район е главният снабдител на Югозападна Евора с нефт и  природен газ чрез тръбопроводи и пристанища за втечняване на конкурентен на Катарския втечнен природен газ. Стартирането на Арабската пролет в североафриканските страни бе с различен повод, но с обща крайна цел- смяна на типа политическо управление и засилване на зависимостта на Европа от доставките от на въглеводороди от Близкия Изток. В Алжир (2010 г.) поводът бе повишаването на цените и искането за отмяна на извънредното положение, въведено през 1992 г. за борба с ислямистките крайни фундаменталисти. В Египет (2011 г.) това бе искането за промени и сваляне от власт на прекалено продължителното управление на Хосни Мубарак. В Тунис (2011 г.) поводът е чрез изкуствено предизвикан масов протест със самозапалвания с общото искане за промени. А Тунис бе най-светската държава от страните на Магреба. В Либия бяха използвани освен исканията за премахавне на диктаторския режим на Кадафи, но и междуплеменните и религиозните противоречия. Износът на Алжир (четвърто място в света на природен газ) и Либия на нефт и  природен газ е чрез газопроводите Трасмед (Алжир-Тунис-Италия); Магреб-Европа (Алжир-Мароко-Испания); Грийнстрийм (Либия-Сицилия); Трансахарски (Нигерия-Нигер-Алжир-Европа).   

            Седмата конфликтна точка на инфраструктурната война е битката за трасето на руския природен газ към Средна и Западна Европа. Сегашната система е онаследена от времето на СИВ и Съветския съюз, с изключение на газопровода “Северен поток“. Най-големите количества към Средна и Югоизточна Европа се транзитират през Украйна. Влиянието на САЩ върху Украйна, дори купуването на тръбите от американски фирми, правят това трасе ненадеждно. Поради това Русия се опита да заобиколи влиянието на САЩ и капризите на Украинското правителство чрез газопровода „Южен поток“. Срещу него се обявиха голяма част от западноевропейските страни и главно Германия. За Германия е крайно изгодно руският газ да бъде преразпределян от нея. Поради това тя саботираше чрез Йотингер „Южен поток“. Саботажът бе и вътрешнобългарски, предимно чрез американофилите и русофобите от НФСБ, СДС, ДСБ, БДГ и т.н. Провалиха се и идеите за „Набуко“, тъй като не бе осигурено необходимото количество природен газ за него. Поради имперските амбиции за световна сила на Турция и конкретните икономически интереси на Катар е почти напълно провален и „Турски поток“. През 2019 г. изтича договорът на Русия с Украйна за транзитиране на природен газ. САЩ се стараят да блокират изграждането и на „Северен поток 2“ чрез послушните им правителства на Полша, Литва, Латвия, Естония и Словакия.    

      Третото главно действие е битката за цените на въглеводородите. Тази битка е не по-малко важна от инфраструктурната война и войната за влияние върху добива на въглеводородите. Тя се води още от двадесетте години на XX век, когато се борят американските и западноевропейските петролни компании. През 1928 г. те сключват споразумение, което в общи линии се спазва до 1945 г. Основните играчи си смениха имената  и сега се казват Роял дъч Шел, Бритиш Петролеум, Ексън и още четири компании. Те утвърждават съществуващото пазарно разделение и налагат тайни световни картелни цени на петрола. След Втората световна война първоначално лидер в продажбите и цените на петрола на световните пазари са САЩ. През 1960 г. Саудитска Арабия, Иран, Ирак, Кувейт и Венецуела създават ОПЕК с цел контрол върху цените на петрола. Тази организация се превърна в в международна икономическа организация с най-голямо влияние върху световния пазар на нефт. До 1975 г. към нея се присъединяват още Катар, Индонезия, Либия, ОАЕ, Алжир, Нигерия, Еквадор и Габон. По-късно ОПЕК е напусната от Габон и Индонезия. Тази организация влияе върху цените чрез въвеждането и спазването на квоти за производство, които водят до ограничаване на добива и следователно повишаване на цените и обратното.

Сегашната битка за цените на петрола се води с оглед интереса на страните от ОПЕК и предимно на главния производител – Саудитска Арабия да бъде намалено или прекратено производството в другите големи производители, които не са членове на ОПЕК като Русия, Азърбейджан, Бразилия, Индонезия, Казахстан и т.н. Сегашната битка за цените на петрола е по съществно не само геоикономическа, но предимно геополитическа битка, целяща да запази световното политическо и военно лидерство на САЩ и да съхрани пазарите на страните от Персийския залив, които са пряко свързани със САЩ.

02.01.2016 г.