Манипулациите на историческата истина

Манипулациите на историческата истина

                    („Какво ще ни дадеш, историйо, от пожълтелите си страници?“)

През последните три десетилетията, когато се осъществи в България промяната от социализъм към див мутренски капитализъм, историята, по-точно новата и най-новата история на България стана модна тема. Искат или не искат това, редица хора се връщат към миналото, особено сега след източването на язовирите, в условията на свободното трансгранично движение на хора, богатство, болести, вируси и бацили. Но най-често към миналото ни връщат целенасочено, с дълбока идеологическа подплата, с поглед към миналото през призмата на антикомунизма и русофобията. Връщат ни към „единственият“ и то само техен „нов прочит на историята“.  Пренаписват историята и погребват истината.

Кои са пропагандните механизми за пренаписване на новата българска история?

Първият е напънът българските граждани да бъдат отстранени от дискусията за близката ни история. Известен е призивът на някои историци: „Историята да се остави на историците“. А защо хлебарите да не кажат „Хлябът да се остави за хлебарите“? Не ни казват на кои историци да се остави близката ни история. На тези, които: бързо смениха идеологическата основа на собствените си писания; „уверено вървят след победителите“; на стипендиантите на чужди фондации; на платените от Сорос? Възниква въпросът: „Историята е наука за самозадоволяване на научните и политически амбиции на професионалните историци или е на целия народ?“ А може ли политиците и политолозите да пренебрегват политическите уроци на миналото? А може ли социолозите да изучават обществото без най-новата история? А нали българската история се прави от народа, от хората, не само от отделни личности като Борис III, Георги Димитров, В. Коларов, Т. Живков! Народът е творец на историята, макар че отделни личности имат своето значимо влияние, но в рамките на определени политически движения и идеологии. Сега група историци преиначават историята ни под влияние на чужди и нашенски политически интереси. Не, историята е на българския народ и всеки българин може и трябва да знае истинската история, да има и да изразява свое мнение за историческите процеси, събития и факти.

Най-лошото е пренаписването на историята в учебниците. Чрез конюнктурни политически пренаписвания българска история се изопачава.  Както казва акад. Марков (2012 г.): „Ние, историците, се уморихме от пренаписване. Който дойде на власт: „Хайде сега да пренапишете учебниците по история““. Няма значение кой и какъв е по експертност министърът на образованието: историк, философ, лекар или счетоводител, той диктува съдържанието на учебниците по история.  А ние можем убедено да добавим, че в обучението по история го няма главното – историческата истина и пълнотата на характеристиките на миналото.

Вторият пропаганден механизъм, който по същество е „исторически трик“, т. е. т.нар. „нов прочит на историята“. Смисъл от „нов прочит“ има само при откриването на нови, неизвестни преди това безспорни факти, налагащи преоценка на историческите събития. И за какво правят този „нов прочит на историята“? Дали новият прочит е за „основна преоценка на нашето най-близко минало“, т.е. да е политически деформиран. Важното за последователите „на новия прочит“ е да се сменят оценките от социалистически в комунистофобски идейни позиции за историческите събития, независимо от липсата на нови и значими факти, променящи цялостната картина.

И нагледен пример е творчеството на проф. Л. Огнянов. В книгата си за Девети септември, след като са посочени всички факти и събития (Деветосептемврийската социалистическа революция, С., 1984, с. 164) той права верния извод: „… работническата класа, трудещите се селяни и народната интелигенция се вдигнаха на масово народно въстание и сложиха край на политическото господство на буржоазията“. Подобна е оценката му в другата негова книга (Априлската политика на БКП 1956-1980 г., С.,1981 г., стр. 5), където пише: „… на 9 септември 1944 г. , трудещите се от града и селото, сплотени под знамето на Отечествения фронт, установиха народнодемократична власт“. За същите събития, при същия фактически материал, документи и исторически извори, след Десети ноември 1989 г. пише (Държавно-политическата система на България 1944-1948, 1993, С., стр. 9) съвсем друг извод: „9 септември е преломна дата в най-новата българска история. На този ден е извършен военно-политически преврат – с въоръжена сила е свалено последното буржоазно правителство в България …“. Ето това е „нов прочит на историята“! При едни и същи факти и хронология да се правят коренно противоположни изводи и оценки.

Третият пропаганден механизъм е игнорирането (премълчаването) и подценяването на определени исторически факти, които биха променили истината.  Според великия писател Л. Н. Толстой – „Най-голямата лъжа е премълчаването“, т.е. премълчаването на фактите, а скриването на факти или на част от тях си е направо историческа лъжа.  Да вземем оценките за Народния съд. Факт е, че е имало такъв съд, осъдил на смърт 2618 души за престъпления и че са изпълнени 1046 смъртни присъди. Но се премълчават деянията на осъдените. Историци като проф. Д. Шарланов, П. Мешкова, проф. Келбечева, проф. В. Лилков и т.н. разглеждат и поставят акцент само на следствието (резултатът) от Народния съд, т.е. смъртните присъди, а умишлено премълчават причината. Народният съд не е „политическа разправа“, осъдени са реални престъпници за реални престъпления, така както е подходено във всички европейски страни, така както е предвидено по международните договорености.

Пътят към историческата истина трябва да бъде чист за да може тя да покаже вярно действително станалото в конкретна историческата ситуация. Премълчаването, игнорирането на фактите неминуемо води до изкривена или направо манипулирана историческа истина. А това в съвременни условия се диктува целево (а и добре се заплаща!) от адептите на победилия „завинаги“ неолиберализъм.  

                Четвъртият пропаганден механизъм е манипулирането, изкривяването неточното разглеждане на истинските факти и дори  използване на предположения като факти за изчисления и определяне на характера на определени действия в миналото. Да вземем неточното използване на исторически факти. Ето един драстичен пример. Във в-к „Демокрация” (3 февруари 1992 г.) историкът Веселин Методиев пише, че „Германия, носеща огромната вина за войната, намери 24 политически отговорни държавници. А в България те са 11 122”. Ужасяващо лъжливо сравнение.

Някои историци и публицисти „забравят“, че освен Главния Нюрнбергския процес, в Германия има други процеси, съдени и осъдени на смърт и на различни срокове затвор  германски нацисти. По Закона на Контролния съвет № 10 от 20.12.1945 г. съюзените държави съдят виновните за фашистките насилия и войната. В американската окупационна зона, американският съд  води още 12 „малки” Нюрнбергски процеса. Общо той осъжда 345 души на смърт. В британската зона има 240 смъртни присъди, за съветската зона няма данни. За френската зона само по частични данни 104 са осъдени на смърт. Немци са съдени и в Италия, Югославия, Гърция, СССР и др. страни. В Полша са осъдили 5352 немски военни. Във Франция са произнесени 7037 смъртни присъди. В Белгия са произнесени 4170 смъртни присъди. Това е крещящо манипулиране на истината.

Ето и един показателен пример за използването на предположението, а не фактите, като „доказателство“ за историческа истина. Става дума за убитите без съд и присъда след Девети септември. Според проф. Д. Шарланов  в страната през 1944 г. е имало 4419 села и 237 града. „Ако вземем средно по трима „безследно изчезнали“ във всяко село, то броят им достига 13 257, а при четирима 17 676 души без градовете.“ А безследно изчезналите той счита за убити без съд и присъда. Професионален историк без доказателства, само по предположения прави изводи и внушения. Няма имена на „убийците“, имената на „невинно пострадалите“, на убитите без съд и присъда. Няма нито един документ, който показва, че БРП (к) има решения и указания за масови разстрели без съд и присъда.

 Петият идеологически механизъм е използването само на „удобните“ факти от историята и пренебрегването на т. нар. „неудобни исторически факти“. Неудобни от гледната точка на идеологическата позиция на която стои историкът. Историческият анализ се основа на фактите, но те сами по себе си нямат пряко значение, ако не са оценени и не са направени изводи.  Ценността на фактите се определя от идейната позиция на историка, признава той това или не го признава. Всеки историк има своя ценностна система, пряко или косвено свързана с определена идеология. Ценностите, изповядвани от историка може да са явни и/или прикрити. Те се проявяват чрез оценката на историческите факти, събития и процеси.  Фактите и събитията, които не отговарят на ценностната система на историка се превръщат в „неудобни исторически факти“. Толкова по-зле за тези факти! А един и същи факт може да се оценява най-различно!

За комунистофобите е крайно неудобен историческия факт, че при социализма в България има мощно икономическо развитие и че България изпревари и се изравни с редица западноевропейски страни. По международните класации тя достигна до почетното 27 –мо място сред развитите страни в света. За историците русофоби, е крайно „неудобен“ исторически факт, че Русия е освободила България, че Съветския съюз помогна на България да развие мощна индустрия, че снабдяваше България на ниски цени с преференциални суровини, машини, съоръжения и т.н.. „Неудобен исторически факт“ създаването на лагери след Девети септември. За неолибералите е крайно неудобен историческия факт, че в България е имало поредица от фашистки закони както ЗЗД, антисемитски закони, закона за гражданската мобилизация, че е имало концентрационни лагери: в о. Св. Анастасия, Гонда вода, Кръсто поле (Еникьой), „Свети Никола“, временния концлагер „Галата“, концлагера край Шумен за американски и английски военнопленници, еврейските лагери край Сомовит и Плевен. За лагерите в началото на социалистическата власт се изписват тонове мастило, а за фашистките концлагери се мълчи от огромната част от историците и десните журналисти! Мълчат и историците, стоящи на промонархистки и неофашистки позиции, за зверствата на фашистите не само в България, но и в Сърбия, създаването и използването на ловни роти за борба с антифашистите, плащане за убити партизани и за отрязани глави и т.н.

Често пъти не се взема предвид цялата съвкупност от факти и събития, а само отделни аспекти или отделни факти. Това изкривява историческата истина. а историята и историците е важно вапцаровото:

„Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно“

Историята в учебниците и в книгите трябва да бъде в съответствие със завета:

„Но разкажи със думи прости

на тях – на бъдещите хора“,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили.“

           Истинската история е тази, която разкрива, че цяла поредица български поколения храбро са се борили срещу мизерията, срещу фашизма и насилието, а те и следващото поколение са изграждали България. Фалшивата история е тази, която премълчава и изопачава в учебниците и в публикациите живота и делата на антифашисткото и социалистическото поколение. Историческата истина е част от националната памет и не трябва да се изкривява и премълчава, да се манипулира чрез т.нар. „нов прочит“. Съвременната неолиберална фалшификация на историята, на историческата истина за близкото минало е обида за живелите през този период.

Съвременните историци не бива да действат като политически обагрени контрольори на миналото с цел насаждане на либерален идеологически „нов прочит на историята“, а да разкриват обективната историческа истина за миналото на България. Битката за миналото е битка и за настоящето и за бъдещето.

P.S. Материалът с малки съкращения и променено заглавие (Фалшификациите на историята) е  

       публикуван във вестник „Дума“ на 20 март 2020 г.

Анко Иванов – д-р по философия

Коронавирусът COVID 19 оръжие ли е?

Коронавирусът е перфектно биологично оръжие. Така твърди един авторитетен руски професор. Почти така обаче твърдят и на запад. Само ние в България си мълчим за това нещо. COVID 19 го разглеждаме само като бедствие. А и той си е огромно бедствие.  Планът по пуска на оръжието нещо се е объркал.  И засегна не само целевите чуждестранни групи, но и тези, които са го замислили, т.е. който вади нож, от нож умира. Но реално вирусът изглежда е предназначен за убиване на възрастните хора. Дали е така? Кой да ти каже? Ето едно мнение срещнато в Интернет мрежата, което дава някакъв отговор. Изглежда убедително.

https://politros.com/160870-eks-razvedchik-ssha-rasskazal-ob-amerikanskom-proiskhozhdenii-koronavirusa-covid-19

Экс-разведчик США рассказал об американском происхождении коронавируса COVID-19

Сразу несколько иностранных биологов пришли к выводу, что именно США является источником происхождения коронавируса COVID-19. Об этом в своем материале для портала Global Research рассказал бывший офицер американской разведки Ларри Романофф. Перевод статьи предоставляет своим читателям «ПолитРоссия».

По его словам, еще в августе 2019 года в США был зафиксирован всплеск заражения легочной пневмонией. Американские врачи объяснили ее возросшей популярностью электронных сигарет. Однако, как удалось выяснить тайваньским врачам, зафиксированные у американцев симптомы просто физически не могли быть вызваны обычным «парением». Непосредственно перед этим Центр по контролю и профилактике заболеваний США закрыл главную биолабораторию в Форте Детрике по причине отсутствия гарантий от Пентагона по предотвращению возможных утечек. И сразу же после этого возникла «эпидемия электронных сигарет». Помимо этого, сразу же после закрытия центра в Форте Детрике целый ряд заражений был зафиксирован на Гавайях. Речь идет о группе японцев, которые никогда не были в Китае.

В октябре 2019 года в китайском Ухане были госпитализированы пять иностранных граждан, принимавших участие во Всемирных военных играх. Китайские ученые провели собственное расследование и выяснили, что заболевшими оказались американские военные, а это значит, что именно они могли перевезти неизвестное заболевание в КНР. Эту историю, как отмечает Романофф, попытались раскрутить некоторые китайские СМИ, заявив о намеренной биологической атаке. Однако в действительности все могло быть не столь зловеще.

Если предположить, что некоторые члены американской команды на Всемирных военных играх заразились вирусом от случайной вспышки в Форте Детрике, то они действительно могли заразить множество жителей Уханя. И эта версия полностью объясняет несостоятельность теории о «нулевом пациенте», просто потому что их было несколько. Помимо этого, данная теория также отвергает возможную связь коронавируса с китайским рынком морепродуктов.

Этому есть и другие подтверждения. Как отмечал эксперт по инфекционным заболеваниям в Джорджтаунском университете Дэниэл Люси, первый случай заражения вирусом в Ухане был зафиксирован 1 декабря 2019 года, и заболевший не имел никакого отношения к морепродуктам. По словам медика, вероятнее всего, первые больные и вовсе появились еще в ноябре, однако до определенного момента они просто не были идентифицированы. И  лишь кода в декабре 2019 года было зафиксировано сразу несколько случаев заражения, врачи впервые сделали вывод о новом вирусе.

Этой же теории придерживается и биолог-эволюционист из Исследовательского института Скриппса Кристиан Андерсен. По его словам, вирус не просто не имеет никакого отношения к уханьскому рынку морепродуктов – он вообще не зародился в Ухане. На самом деле, он был завезен в Китай из другой страны. В качестве подтверждения этой версии выступает тот факт, что геномные разновидности вируса в Иране и Италии оказались неидентичными китайским образцам. Иными словами, они должны были происходить из других мест.

Конечно, резюмирует Ларри Романофф, утверждать с полной уверенностью, что именно американский Форт Детрик стал источником распространения коронавируса COVID-19, нельзя – для этого необходимо будет как минимум получить информацию из недр этой американской базы. Однако, учитывая тот факт, что в период с 2005 по 2012 год  в США были зафиксированы 1059 случаев (в среднем каждые три дня) утечек патогенов из секретных лабораторий, этот вариант становится все более и более вероятным.

Ранее бразильский аналитик Лукас Лейрос рассказал, что США используют вспышку коронавируса 2019-nCoV в качестве оружия для гибридной войны с Китаем.

Автор: Константин Липавский

Каква да е социалната база на БСП?

            На преминалите в БСП отчетно-изборни събрания и в редица общински и районни конференции все по-често се задава въпросът: „Кого представлява, чии интереси изразява БСП“? И се чуват най-различни отговори. Огромната част от мненията вече не се придържа към традиционното определение, че партията е партия на работническата класа, трудовото селячество и прогресивната интелигенция. Търсят се нови определения за социалната база на партията. След Десети ноември 1989 г. записаха в Устава в чл. 2 ал.2, че БСП е „лява народна партия“. Следователно изразява и защитава интересите на всички социални групи в обществото, т.е. на бедни, богати, на олигарси, на просяци, крадци и т.н., т.е. на целия народ. Или пък записаното в Програмата на БСП за „широко съгласие в обществото“, „национално съгласие като незаменима основа за прогреса“. Какво е съгласието между работодател и работник в условията на безработица? Работникът има само една алтернатива – да се съгласи на прекалено скромно или дори мизерно трудово възнаграждение за да не останат децата му без хляб и дрехи. Проследете работата на тристранната комисия за да разберете, че съгласието е почти изключително само в полза на работодателите. Какво съгласие между бедняк и богаташ? Съгласието до голяма степен е демагогска мисловна конструкция и възможност за оправдаване на отстъплението от позициите на левите партии.   

            В годините на безкрайния преход от социализъм към див капитализъм се появиха твърдения на дейци на БСП, които по подражаваха на лорд Гидънс, Тони Блеър, Шрьодер, Макрон, застанаха на социаллибералните позиции на т. нар. „Трети път“. Георги Първанов дори определи БСП за социаллиберална партия, нищо че името ѝ е социалистическо. Татяна Дончева се произнесе, че  в България „няма ляво, няма дясно“ и  създаде отделно уж центристко движение.

А много добре известно е от историята, философията и политологията, че политическото пространство през последните над 200 години е структурирано на дясно, център и ляво и съответно партиите са леви, центристки и десни. Азбучна истина е, че левите партии изразяват и защитават интересите и потребностите на хората на труда, десните партии на хората на капитала, а центристките партии изразяват интересите и тревогите на дребния бизнес (дребната буржоазия). В Европа и в България бе подменен критерият за леви и десни партии. Десните партии под натиска на широките маси и за да се удържат на власт започнаха да провеждат някои социални политики и се превърнаха в популистко-демагогски партии (ГЕРБ, ВМРО, НФСБ и др.) с лява народна реторика и отделни, макар и ограничени, леви социални решения. А някои леви партии, включително и БСП от ерата на Първанов, Калфин, Овчаров и др. дейци на БСП, с участието на неолиберала Орешарски, започнаха да подкрепят десни крайно либерални политики. И се разми политическото пространство. Поради това хората на труда, бедните, безработните, трудещите се земеделци и др. не виждат свой изразител на политическите, икономическите и социалните си интереси. Лявото (БСП), Дясното (СДС, ДБ и др.) и лявото на дясното (ГЕРБ) започнаха да се свиват, да губят политическо влияние сред хората. И както сега почти всички са против ГЕРБ, така и никой от останалите партии не получава значима  обществена подкрепа. Обществото е напълно обезверено и с все по-голяма сила звучи байганьовското „Всичките са маскари“.

            Дошло е време в България отново да се преструктурира политическото пространство и на хората да стане най-после ясно кой кой е. И именно на БСП ѝ приляга първа да определи по-ясно своята социална база. Това го желаят голяма част от членовете и особено привържениците и симпатизантите на партията.  В търсенето на верен подход се появиха и някои грешни внушения. Един от ръководните дейци на БСП, изрази пред една от телевизиите становището си, че БСП трябвало да е партия на средната класа. А в Хасково той доразви тезата си (както пише по сайтовете):  „Средната класа е гръбнакът на стабилната социална държава“. Подобни възгледи развива и един доцент по журналистика. А вероятно е редица други политолози, социолози и т.н.

            За да има социална държава трябва да има обществено богатство. В бедна държава няма как за има социална държава и средна класа. Социалната държава възникна в Европа като средство за противостоене на социализма. Социализмът, колкото и някои псевдоучени да го отричат,  принуди западните либерални правителства да предприемат леви социални действия, които доведоха да формирането на средната класа, която да противостои на типичната класа на  бедните работници, земеделци, интелигенти и т.н.. След изчезването на Съветския съюз тази западноевропейска средна класа се смалява непрекъснато. Средната класа обхваща хората, които не са богати, имат доходи не колкото богатите, но над средното равнище за страната, което им осигурява високо жизнено равнище. 

А дали в България и доколко има условия в сегашния исторически момент да има широкообхватна средна класа? Правилно е отговорът да го потърсим в равнището на доходите, т.е. в преразпределението на новопроизведената продукция и добавена стойност.  В условията на бедна България да си в някаква си средна класа трябват високи доходи на едно заето лице (което има и издържа семейство). Високото равнище на доходите е условие за добър жизнен стандарт, за пълноценен, неограничаван от липса на достатъчни доходи, живот. По мнение на някои експерти за пълноценен живот в българските условия на едно четиричленно семейство са необходими месечни доходи на двамата родители над 5000 лева. Такива могат да имат само получаващите месечни възнаграждения над 3000 лева. А колко са тези хора в България? По данните за 2018 г. при всичко заети лица 3 136 523 с доходи над 3000 лева са само 3.55% от наетите лица. Дори да намалим границата на доходите над 2000 лева, то получаващите над тази сума ще са само 7.1%. Е, къде е средната класа? От какво да се формира? При тази социална обстановка ако БСП стане партия на средната класа, тя ще се свие още по-значително и постепенно ще изчезне от политическия хоризонт. 

       

Въпросният политик от БСП правилно задава въпроса: „Вече 30 години ни задават въпроса чия партия е БСП. Време е да си отговорим. Кого защитаваме?“ Е, на предстоящия 50 –ти конгрес БСП трябва ясно и категорично да се отговори на този въпрос. А отговорът е лесен. Няма смислена политическа партия, която да изразява и защитава интересите на всички социални страти, класи, слоеве, съсловия, професии, прослойки, групи и т.н. в обществото, на целия народ. Самата дума партия произхожда от фр. partie; от лат. partire – деля, т.е. партията е част от нещо, подмножество от някаква общност от хора, тя не може да е на целия народ. 

Явно в новите обществени условия БСП трябва да търси ново определение на социалната си база. Но има погрешно направление в твърдението: „Нашият стремеж, дългосрочната ни цел трябва да бъде изграждането отново на средна класа, която да бъде здравата основа на една стабилна социална държава. БСП е партия на трудещите се (к.м.). Но не само на хората на наемния труд“.

И като някакъв си политически наивник си задавам въпроса: „А капиталиста, едрият бизнесмен не се ли труди? Неговото ежедневие не е ли посветено на бизнеса му?“. А отговорът е безпределно ясен. И едрият бизнесмен също се труди. А каква е разликата в труда на едрия бизнесмен (капиталиста), собственика на фирмата и неговия наемен работник?

И наемният работник (в широкия смисъл на думата) и бизнесменът (капиталистът) са част от любимата триада на икономистите (земя, т.е. природни ресурси;  труд, т.е. трудови ресурси; капитал, т.е. инвестиционни ресурси) за производство на блага (предмети, услуги и др.). В стопанския процес на изготвянето на новите изделия  се обработват и преработват суровини, създават се нови материали, нови полфуфабрикати и готови крайни изделия. Без нито един от трите фактора е невъзможно създаването на нови продукти и добавена стойност, т.е. на ново богатство. Бизнесът участва в този процес предимно с капитала и много рядко с личен труд (дребен бизнес). Трудът се осъществява от наемни лица, които с подписването на трудовия договор, продават на бизнесмените своите работни сили, знания, експертност, творчество и умения. Бизнесът е купувач на работната сила, а наеманото лице е продавач. Купуването и продаването става на определена пазарна цена. Бизнесът купува стоката труд на наеманото лице не от благотворителни подбуди, а с цел да бъде използвана тя в производството на ново богатство. И действително наеманите лица участват в създаване на новото богатство, което има различна форма, но общ измерител – стойността. 

Разликата между бизнесмена и наетият работник (в широкия смисъл на думата) е не само в отношенията продавач на труда и купувач на труда, а преди всичко в разпределението на произведения нов продукт на труда, в разпределението на добавената стойност. За бизнесмена (капитала) отива лъвската част, а за наетия работник (труда) минимална част, колкото да не умре от глад, той и неговото семейство. По данните на експерт (от Позитано 20) съотношението в разпределението на новосъздаденото богатство в стойностно отношение в България през 2018 г. е в съотношение 6:1 в полза на бизнесмена, в полза на капитала. Азбучна истина е, че левите партии са за по-високи данъци на богатите, а десните партии са за това данъчната тежест да се постави върху потреблението, с което се ощетяват предимно хората на наемния труд, той като им остават по-малко средства в семейния бюджет за свободно разполагане. А у нас данъчната тежест се понася от широката маса на потребителите, т.е. на хората на наемния труд и пенсионерите – според някои експерти (професори по икономика), около 75%. Необходимостта от по-високи данъци върху богатството разбраха дори милиардери като Уорън Бъфет и Блумбърг. Само нашите български примитивни политици, работодатели и прислагващите им се икономисти са на обратното неолиберално мнение.

Това популяризаторско разсъждение идва да покаже, че у нас няма справедливост в разпределението на новосъздаденото богатство, няма равенство в носенето на общата тежест за функционирането на обществото, че въобще няма условия за създаване на нова средна класа, а има огромна бедност, работещи бедни и изнемогващи пенсионери.  

Е, това ли е справедливост, солидарност и равенство? И как с такова съотношение в разпределението на новосъздаденото богатство и с такова ли съотношение в данъците ще създадем средна класа?   

Призовават ни да се опрем: „на прагматичността, на балансираността, на достойнството и патриотизма“ и тогава щели да дойдат резултатите. Коя прагматичност? Прагматичността е постигане на резултати, но и всяко и всякакво приспособяване към съществуващите условия. Прагматично си е да се приспособим към сегашните крайно неблагоприятни условия за хората на наемния труд и да направим лична кариера (постигаме резултат). Непрагматично ли е да се борим за интересите на милионите хора на наемния труд? А с подобен прагматизъм и голите фрази за достойнство и патриотизъм няма да се променят нещата. За политическа партия като БСП главното е  политиката, която тя предлага в чиито интерес (на труда или на капитала) е, как тя го изразява и прогласява, как го защитава и реализира в опозиция и на власт.

            Трябва да се опрем на нещо друго и много по-важно. БСП исторически се е формирала, действала и развивала като лява политическа партия, изразяваща и отстояваща интересите на работническата класа, на бедните и на експлоатираните хора, на трудовото селячество и прогресивната интелигенция. Сега тя трябва, в новите обществени условия ясно и открито да заяви, че е партия, която изразява, отстоява и осъществява чрез цялостната си дейност (в опозиция и на власт) политиките, осигуряващи с предимство интересите на хората на наемния труд (а не на работодателите, на бизнес-класата), повишаване на техните доходи, жизнено равнище и намаляване на социалното неравенство между българите.

Репликата, че в тази формулировка ги няма безработните е несъстоятелна. Безработните са бивши наети лица, бъдещи наети лица, които с наемен труд са си изкарвали или ще си изкарват прехраната. Необоснована е и репликата за самонаетите.  Това също са трудови хора, живеят от труд,  а не от капитал. Те, както и семейния бизнес, се трудят и произвеждат блага. Разликата при тях е, че  възнаграждението им зависи пряко от пазара. А БСП може да помогне за реализацията на тяхната продукция на пазара чрез икономическата политика, която предлага, отстоява и реализира на власт.  БСП може да се стреми и чрез политиката си да подпомага трудовите хора да издигнат своето жизнено равнище и на тази основа някои от тях да достигнат равнището на средна класа.

Всеки може да членува в БСП, независимо от образование, квалификация, доходи и богатство, да работи за нея, но само на основата на нейните ценности и в полза на интересите на хората на наемния труд (работници, селяни, интелигенти, специалисти, експерти, служители, лекари, учители, учени и т.н.), безработните българи, самонаетите и заетите в семейния бизнес. И Георги Кирков е бил богат, но в Народното събрание и във всички си обществени изяви е защитавал интересите на работническата класа, а не своите и/или на семейството си интереси. Няма нищо срамно в това БСП да е партия на труда, на хората на наемния труд. Във Великобритания лейбъристите (англ. Labour Party, т.е. Партия на труда) не се срамуват от своето трудово име. Подобни партии с имена на трудови и/или работнически има из цяла Европа (Нидерландия и др.). Защо БСП се срамува да се нарече партия на наемния труд, партия на труда? Навярно понеже ръководството ѝ трябва да се разграничи от капитала. А всеки български (настоящ, бивш или бъдещ) наемен работник има правото на достоен живот, а не само богаташите. И неговите интереси, интересите на наемния труд  следва да бъдат изразявани, отстоявани и защитавани от лява социалистическа партия.

Много важно е не само да се прокламира, че БСП е партия на труда, на наемния труд, а не на какъвто и да било бизнес и олигархия. Визия за България стана, независимо от добрите социални идеи в нея, визия за подкрепа на бизнеса, а не на труда. Много по-важно е обаче не само БСП да се самоопредели като партия, която защитаваща интересите на хората на наемния труд, в цялата ѝ дейност да има съответствие с интересите на трудовите хора. Никакви колаборации с десните, дяснопопулистки и патриотарско националистически партии. Социалната база на партията трябва да е определяща при всяко действие на партията и особено на нейното ръководство и парламентарна група. Всяко решение на партийните органи, преди да бъде прието, следва да се подложи на предварителна оценка за неговото въздействие върху хората на труда. В Народното събрание да се предлагат от името на Коалиция за България и да се гласуват само закони, изменения на закони, отмяна на закони, приемане на парламентарни решения само след предварителна оценка въздействието и съответствието им с интересите  на трудовите хора. Същото се отнася и за внасяните от правителството и другите парламентарни групи закони и решения. А не парламентарната група да гласува гигантски за мащабите на страна разходи за  въоръжаване, т.е. на народен език: на гол тумбак – чифте пищови.   

В БСП трябва да се преодолее вътрешното противоречие между доминиращата социалистическа по убеждения членска маса, симпатизанти и поддръжници на лявата идея и политика от една страна и от друга – група ръководни дейци, стоящи на неолиберални и социално-либерални идеологически, политически и икономически „прагматични“ позиции, но широко използващи социалистическа фразеология.

Най-после конгресът на БСП трябва ясно да провъзгласи, че БСП е партия на трудовите хора, изразява и защитава техните интереси, провежда в опозиция и на власт политика, съответстваща на техните интереси.

Забележка: Този текст в съкратен вид е публикуван във в-к „Дума“

                    (Кого представялва БСП?),

                    а в пълен обем в сайта Поглед.инфо

                    https://pogled.info/bulgarski/kakva-da-e-sotsialnata-baza-na-bsp.113952

Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Кого представлява БСП?

            На преминалите в БСП отчетно-изборни събрания и в редица общински и районни конференции все по-често се задава въпросът: „Кого представлява, чии интереси изразява БСП“? И се чуват най-различни отговори. Огромната част от мненията вече не се придържа към традиционното определние, че партията е партия на работническата класа, трудовото селячество и прогресивната интелигенция. Търсят се нови определения за социалната база на партията. След Десети ноември 1989 г. записаха в Устава в чл. 2 ал.2, че БСП е „лява народна партия“. Следователно изразява и защитава интересите на всички социални групи в обществото, т.е. на бедни, богати, на олигарси, на просяци, крадци и т.н., т.е. на целия народ. Или пък записаното в Програмата на БСП за „широко съгласие в обществото“, „национално съгласие като незаменима основа за прогреса“. Какво е съгласието между работодател и работник в условията на безработица? Работникът има само една алтернатива – да се съгласи на прекалено скромно или дори мизерно трудово възнаграждение за да не останат децата му без хляб и дрехи. Проследете работата на тристранната комисия за да разберете, че съгласието е почти изключително само в полза на работодателите. Какво съгласие между бедняк и богаташ? Съгласието до голяма степен е демагогска мисловна конструкция и възможност за оправдаване на отстъплението от позициите на левите партии.    

            В годините на безкрайния преход от социализъм към капитализъм се появиха твърдения на дейци на БСП, които по подражание на лорд Гидънс, Тони Блеър, Шрьодер, Макрон, застанаха на социаллибералните позиции на т. нар. „Трети път“. Георги Първанов дори определи БСП за социаллиберална партия, нищо че името ѝ е социалистическо. Татяна Дончева се произнесе, че  в България „няма ляво, няма дясно“ и  създаде отделно уж центристко движение.

А много добре известно е от историята, философията и политологията, че политическото пространство през последните над 200 години е структурирано на дясно, център и ляво и съответно партиите са леви, центристки и десни. Азбучна истина е, че левите партии изразяват и защитават интересите и потребностите на хората на труда, десните партии на хората на капитала, а центристките партии изразяват интересите и тревогите на дребния бизнес (дребната буржоазия). Подменен бе критерият за леви и десни партии. Десните партии под натиска на широките маси и за да се удържат на власт започнаха да провеждат някои социални политики и се превърнаха в популистки партии (ГЕРБ, ВМРО, НФСБ и др.) с лява народна реторика и отделни социални решения. А някои леви партии, включително и БСП от ерата на Първанов, Калфин, Овчаров и др. дейци на БСП, с участието на неолиберала Орешарски, започнаха да подкрепят десни крайно либерални политики. И се разми политическото пространство. Поради това хората на труда, бедните, безработните, трудещите се земеделци и др. не виждат свой изразител на политическите, икономическите и социалните си интереси. Лявото (БСП), Дясното (СДС, ДБ и др.) и лявото на дясното (ГЕРБ) започнаха да се свиват, да губят политическо влияние сред хората. И както сега почти всички са против ГЕРБ, така и никой от останалите партии не получава значима  обществена подкрепа. Обществото е напълно обезверено и с все по-голяма сила звучи байганьовското „Всичките са маскари“.

            Дошло е време в България отново да се преструктурира политическото пространство и на хората да стане най-после ясно кой кой е. И именно на БСП приляга първа да определи по-ясно своята социална база. Това го желаят голяма част от членовете и особено привържениците и симпатизантите на партията.  В търсенето на верен подход се появиха и някои грешни внушения. Един от ръководните дейци на БСП, изрази пред една от телевизиите становището си, че БСП трябвало да е партия на средната класа. А в Хасково той доразви тезата си (както пише по сайтовете):  „Средната класа е гръбнакът на стабилната социална държава“. За да има социална държава трябва да има обществено богатство, чрез което да има възможност за формиране на социална държава. Социалната държава възникна в Европа като средство за противостоене на социализма, принуди западните либерали да предприемат действия, които доведоха да формирането на средната класа. След изчезването на Съветския съюз тази западноевропейска средна класа се смалява непрекъснато. Средната класа обхваща хората, които не са богати, имат доходи не колкото богатите, но над средното равнище за страната, което им осигурява високо жизнено равнище.  

А дали в България и доколко има условия в сегашния исторически момент да има широкообхватна средна класа? Правилно е отговорът да го потърсим в равнището на доходите, т.е. в преразпределението на новопроизведената продукция и добавена стойност.  В условията на бедна България да си в някаква си средна класа трябват високи доходи на едно заето лице (което има и издържа семейство). Високото равнище на доходите е условие за добър жизнен стандарт, за пълноценен, неограничаван от липса на достатъчни доходи, живот. По мнение на някои експерти за пълноценен живот в българските условия на едно четиричленно семейство са необходими месечни доходи на двамата родители над 5000 лева. Такива могат да имат само получаващите месечни възнаграждения над 3000 лева. А колко са тези хора в България? По данните за 2018 г. при всичко заети лица 3 136 523 с доходи над 3000 лева са само 3.55% от наетите лица.. Дори да намалим границата на доходите под 2000 лева то получаващите над тази сума ще е само 7.1%. Е, къде е средната класа? При тази социална обстановка ако БСП стане партия на средната класа, тя ще се свие още по-значително и постепенно ще изчезне от политическия хоризонт.     

     

Въпросният политик от БСП правилно задава въпроса: „Вече 30 години ни задават въпроса чия партия е БСП. Време е да си отговорим. Кого защитаваме?“ Е, на предстоящия 50 –ти конгрес БСП трябва ясно и категорично да се отговори на този въпрос. А отговорът е лесен. Няма смислена политическа партия, която да изразява и защитава интересите на всички класи, слоеве, съсловия, прослойки, групи и т.н. в обществото, на целия народ. Самата дума партия произхожда от фр. partie; от лат. partire – деля, т.е. партията е част от нещо, подмножество от някаква общност от хора, тя не може да е на целия народ. 

Явно в новите обществени условия БСП трябва да търси ново определение на социалната си база. Но има погрешно направление в твърдението: „Нашият стремеж, дългосрочната ни цел трябва да бъде изграждането отново на средна класа, която да бъде здравата основа на една стабилна социална държава. БСП е партия на трудещите се (к.м.). Но не само на хората на наемния труд“.

И като някакъв си политически наивник си задавам въпроса: „А капиталиста, едрият бизнесмен не се ли труди? Неговото ежедневие не е ли посветено на бизнеса му?“. А отговорът е безпределно ясен. И едрият бизнесмен също се труди. А каква е разликата в труда на едрия бизнесмен (капиталиста), собственика на фирмата и неговия наемен работник? Разликата е в разпределението на произведения нов продукт на труда, в разпределението на добавената стойност. За бизнесмена (капитала) отива лъвската част, а за наетия работник (труда) минимална част, колкото да не умре от глад, той и неговото семейство. По данните на експерт (от Позитано 20) съотношението в разпределението на новосъздаденото богатство в стойностно отношение е 6:1 в полза на бизнесмена, в полза на капитала. Е, това ли е социалистическата справедливост, солидарност и равенство? И с такова ли съотношение ще създадем средна класа?

Призовават ни да се опрем: „на прагматичността, на балансираността, на достойнството и патриотизма“ и тогава щели да дойдат резултатите. Коя прагматичност? Прагматичността е постигане на резултати, но и всяко приспособяване към съществуващите условия. Прагматично си е да се приспособим към сегашните условия и да направим лична кариера (постигаме резултат). Непрагматично ли е да се борим за интересите на милионите хора на наемния труд. А с такъв прагматизъм и голите фрази за достойнство и патриотизъм няма да се променят нещата. За политическа партия като БСП главното е  политиката, която тя предлага в чии интерес (на труда или на капитала) е, как тя го изразява и прогласява, как го защитава и реализира в опозиция и на власт.

            Трябва да се опрем на нещо друго и много по-важно. БСП исторически се е формирала, действала и развивала като лява политическа партия, изразяваща и отстояваща интересите на работническата класа, на бедните и на експлоатираните хора, на трудовото селячество и прогресивната интелигенция. Сега тя трябва, в новите обществени условия ясно и открито да заяви, че е партия, която изразява, отстоява и осъществява чрез цялостната си дейност в опозиция и на власт политиките, осигуряващи с предимство интересите на хората на наемния труд (а не на работодателите), повишаване на техните доходи, жизнено равнище и намаляване на социалното неравенство между българите.

Репликата, че в тази формулировка ги няма безработните е несъстоятелна. Безработните са бивши наети лица, бъдещи наети лица, които с наемен труд са си изкарвали и ще си изкарват прехраната. Необоснована е и репликата за самонаетите.  Това също са трудови хора, живеят от труд,  а не от капитал. Те, както и семейния бизнес, се трудят и произвеждат блага. Разликата при тях е, че  възнаграждението им зависи пряко от пазара. А БСП може да помогне за реализацията на тяхната продукция на пазара чрез икономическата политика, която предлага, отстоява и реализира на власт.  БСП може да се стреми и чрез политиката си да подпомага трудовите хора да издигнат своето жизнено равнище и на тази основа някои от тях да достигнат равнището на средна класа.

Всеки може да членува в БСП, независимо от образование, квалификация, доходи и богатство, да работи за нея, но само на основата на нейните ценности и в полза на интересите на хората на наемния труд (работници, селяни, интелигенти, специалисти, експерти, служители, лекари, учители, учени и т.н.), безработните българи, самонаетите и заетите в семейния бизнес. И Георги Кирков е бил богат, но в Народното събрание и във всички си обществени изяви е защитавал интересите на работническата класа.

Всеки български (настоящ, бивш или бъдещ) наемен работник има правото на достоен живот, а не само богаташите. Във Великобритания лейбъристите (англ. Labour Party, т.е. Партия на труда) не се срамуват от своето трудово име. Подобни партии с имена на трудови и/или работнически има из цяла Европа (Нидерландия и др.). Защо БСП се срамува да се нарече партия на наемния труд, партия на труда? Навярно понеже трябва да се разграничи от капитала.

В БСП трябва да се преодолее вътрешното противоречие между доминиращата социалистическа по убеждения членска маса, симпатизанти и поддръжници на лявата идея и политика от една страна и от друга – група ръководни дейци, стоящи на неолиберални и социално-либерални идеологически, политически и икономически „прагматични“ позиции, но широко използващи социалистическа фразеология.

Най-после конгресът на БСП трябва ясно да провъзгласи, че БСП е партия на трудовите хора, изразява и защитава техните интереси, провежда в опозиция и на власт политика, съответстваща на техните интереси.

 PS. Материалът е публикуван, с малки съкращения, във в-к "Дума" на 4 март 2020 г.

Автор: Анко Иванов – д-р по философия