Недъзите на българската съдебна система

Недъзите на българската съдебна система

(независими размисли на един обикновен потребител)

Автор: Анко Иванов

                На българското общество започва да му втръсват политическите караници и задкулисни игри с т.нар. „съдебна реформа“.  Огромна телевизионна говорилня, която изважда от контекста на проблема не главното, а поставя в центъра отделни малозначителни аспекти, които по своята същност не променят качеството на функционирането на правосъдната система. Тези аспекти обаче са значими за начина и размера на осъществяването на политическото влияние върху системата.  

            Сега на голяма част от българското общество е безкрайно ясно, че българското правосъдие зависи не толкова от законите и конституционните положения, колкото от политическите и от задкулисни финансово-криминални незаконови влияния.  Обществена тайна е, че всички значими политически партии се стремят да имат влияние върху съдебната система чрез промени в законите за нейното функциониране. А то зависи не само и не толкова от променяните и отменяните закони, а и от ръководителите на независимата съдебна система. Сега борбата е как да се разпределят позициите в ръководните органи на съдебната система. Статуквото е много неблагоприятно за Реформаторския блок (РБ), който отдавна е загубил костовите влияния над съдебната система. Първоначално ДПС бе против, но под силно външно влияние прие някои положения (от тези на РБ) за влияние в съдебната система, т.е. за частично отстъпление от позициите на ДПС и ГЕРБ в съдебната система в полза на реформаторите.

            В тази ситуация единствената правилна позиция бе заета от БСП. Не Висшия съдебен съвет и квотите в него са решаващите, а е необходим подробен цялостен анализ и оценка на функционирането на тази система и на тази основа предприемането на конкретни действия за премахване на „шума“ в системата, във взаимодействието на отделните компоненти. И като резултат да се постигне ново качество - справедлива от обществена гледна точка и нормално бързо произнесена присъда. Да се прави реформа в такава обществено чувствителна система като съдебната, първо трябва да се знаят същестуващите проблеми, на тази основа ясно и конкретно да са определени цели и критерии за изменение и чак след това да се търсят кадровите решения за управлението на системата.  

Нашата съдебна система е болна от множество „съдебни болести“, в нейното функциониране има множество недъзи. От различните позиции и и от различните гледни точки недъзите са твърде различни. Но за обикновените хора много от тях остават скрити, невидими. Всеки отделен гражданин, който няколкократно е опирал да необходимостта за защита на своите интереси, вижда някои от недъзите на българската съдебна система. Такъв е и автора на тези редове. Много е вероятно мнозина други българи да виждат тези недъзи, но и да виждат много други, за които емпиричният ми опит за тях липсва.

Първият съществен недъг на българското правораздаване е неразкриваемостта на голяма част от престъпленията срещу гражданите и срещу държавата. И не само неразкриваемост, но и дори липсата на най-обикновена регистрация на престъпленията. Служителите на полицията се оправдават, че няма молби от гражданите. А гражданите са обезверени, че дори и да има молба от тях до полицията, то тя няма да си мръдне пръста или дори, че полицията е свързана с крадците, рекетьорите, измамниците и т.н. А полицаите не съставят самостоятелно протоколи, за да не си отворят повече работа. Следователно съдебната реформа започва от промените в МВР, в подобряване организацията и качеството на работата на охранителната полиция и постепенно повишаване доверието към полицията.

Вторият недъг е крайно незадоволителната работа по разследване на престъпленията. Внедрената в България система на разследване е пълна имитация на дейност. Разрушаването на системата на държавното разследване рязко понижи качеството на разследване по преписки на прокуратурата и по сигнали на гражданите. Огромната част от дознателите от МВР нямат необходимата правна подготовка, умения своевременно да проучват нарушенията, по горещите следи да търсят нарушителите, да събират годни за пред съда доказателства, а не просто да пазят папки с различни преписки. Голяма част от следователите са поставени в много очевидна зависимост от преките си началници и от вътрешно ведомствените отношения. Например, дали дознател от РУ на МВР ще води обективно разследване по сигнал на гражданин, че катаджия, който е по-старши по звание и ранг в системата на МВР, го е изнудвал за  пари или че е получил подкуп за да състави неверен протокол за ПТП. Явно няма да има обективност на разследването на дознателя. Поради това се прекратяват множество преписки. Или пък събраните доказателства не са годни пред съда и последният връща делото безкрай пъти, докато изтече неговата давност.

Абсолютизацията на правилото, че пред съда всяка от страните трябва за доказва правотата на своя иск води понякога до несправедливи решения на съда. Понякога работата на дознателя се изисква да бъде извършвана от пострадалия. Например при ПТП, ако пострадалият пешеходец на пешеходната пътека е в кома, а дознателят не си направи труда да открие свидетелите на нарушението (поради нехайство, мързел, некомпетентност или срещу подкуп), как след оздравяването си пострадалият ще докаже в съда своята правота, ако дознателя не си е свършил работата. Пострадалият дори може да бъде обвинен в това, че е нанесъл умишлена повреда на блъсналия го автомобил!  За какъв справедлив процес може да се говори! Явно подобни нелепости в дознанието не трябва да са за сметка на пострадалите граждани в делата пред съда.

Третият недъг на съдебната система е съдебната експертиза. Свидетели сме на безкрай назначавания на все нови и нови експертизи по едно и също дело. Това показва, че съдът или неправилно формулира задачите пред експертизата или е налице некачествено изготвяне на експертните заключения или и двете заедно. Сегашните използвани списъци на съдебните експерти носят отпечатък на случайността на попадането в този списък. Няма достатъчно ясно и точни критерии за включване и изключване от този списък. Ясно е, че отделни прокурори, съдии и адвокати работят с тясно определен кръг от съдебни експерти, което в някаква степен деформира правилото за обективност на заключенията.

Особено място в събирането на доказателствата има съдебната медицина. А тя е в окаяно състояние. Липсват качествени специалисти, липсват съвременни технически средства, липсват консумативи, няма бързина в изследването на случаите, обектите и материалите. В редица случаи съдебни медици правят повърхностни заключения често по само по документи, които често пъти пък са и с невярно съдържание или не са достатъчни като обем и съдържание. Страната почти остана и без патоанатоми. Да не говорим за свързаността и зависимостите между съдебни медици, прокурори, дознатели и следователи, които си имат свои връзки и съответните дела се предоставят на съответните „верни“ свои съдебни медици, които правят естествено съответните очаквани „верни заключения“, обвити в съответната медицинска опаковка. Някои от съдебните медици съвсем естествено, поставени пред натиск отгоре, както и от рекет от нарушителите със заплаха за живота и семейството, от недостига на средства за живот, понякога правят и поръчкови заключения за пари. Нали те и техните семейства трябва да имат що-годе сносно равнище на живот.

Четвъртият недъг на съдебната система е некачествената работа на прокуратурата. България се нагледа на редица обвинения на прокуратурата, които са политически по своята цел и с промяната на политическата конюнктура се променят и странно модифицират. Сред най-фрапантните примери е т.н. Костинбродска афера.  Всички могат да си спомнят, ако разбира го поискат, как лично Главния прокурор, неговите заместници и поредица други прокурори пред екраните на телевизиите в експресни пресконференции доказваха множество нарушения в отпечатването и разнасянето на бюлетините, та се стигна дори до двойни дъна на камионите и т.н. И всичко изглеждаше много убедително. Това бе по времето, когато ГЕРБ и ДПС бяха на различните страни на политическата барикада, по времето, когато Пеевски и Цацаров вече не посещаваха Цветан Цветанов в МВР, нямаха общи интереси, а само противоположни действия. След прословутото кърджалийско кафе плочата се обърна. Интересите започнаха да съвпадат.  И прокуратурата силно модифицира обвинението пред съда само до административни слабости на Главния секретар на Министерския съвет и той бе оправдан. И в обществото започнаха обвинения към тези, които преди това бяха поименно подали сигналите за тази изборна афера, вместо към нарушителите. И как да вярваш на такава Прокуратура и Съдебна система?  Или пък скалъпените обвинения срещу Николай Цонев, Александър Томов и т.н. В този порядък са и опитите за опетняване чрез Прокуратурата на Сергей Станишев и неговото дискредитиране в Европа. Цели шест години не се приключва делото и то нарочно. Или пък работата на специализираната прокуратура по някои дела, включая делото „Октопод“.  И множество такива примери.

Нещо повече, прокуратурата прекратява поради изтичане на давност на стотици хиляди преписки. По някои от тях въобще не се водят разследвания, дори при поръка от съда. Разследванията нарочно се протакат, така че да изтече срока на давност. Но понеже съдебната система е „независима“ и прокурорите не зависят от никого другиго, освен от своите началници и от договорките със следователи, дознатели и дори адвокати, разследванията се протакат.  Явно трябват сериозни промени в прокуратурата. При нея трябва да отпадне вертикалната йерархия и подчиненост на всички прокурори на горестоящите началници и дори на Главния прокурор. Това, че има Прокурорски съвет с някакво съотношение на квотите не променя зависимостта на обикновения прокурор. Ето тук е едно от разковничетата на истинската съдебна реформа – независимостта на обвинителя от мутренско-борческото задкулисие, от политиката, от горестоящите шефове, от неформалните връзки и т.н..

Статутът на Главния прокурор е едно ключовите звена на съдебната система. Сега Главния прокурор е толкова много независим, дори не зависи от суверена на властта – народа. Сегашната система на избиране на главния прокурор го е направила толкова много независим, че е приравнен едва ли не по недосегаемост с Бога. И ако трябва да има промяна в Конституцията, то тя трябва да бъде по статута на Главния прокурор и неговото място в съдебната система. В български условия е неприложима американската система на прокуратурата в състава на изпълнителната власт. Може да си представите каква вакханалия ще настане когато управляващата политическа партия чрез вътрешния министър може да влияе на  установяването и регистрирането на нарушенията и провиненията, на дознанието, следствието и на прокуратурата какви обвинения да формулира, какви политически преследвания ще последват и какви политико-прокурорски чадъри ще се разпънат.

    Петият недъг на съдебната система е забавеното правосъдие. Делата се проточват множество години, понякога около 8-10 години. И се забавят не само сложните дела, а и най-обикновените, особено гражданските и дори елементарните като трудово-правните дела. Причините са главно две. Претовареността на съдиите е характерна за  големите съдилища, особено на тези в София. Не е нормално постъпило в съда дело да се насрочва за разглеждане на първа или на втора инстанция по график след година време от неговото получаване. За съдебната система в България са много характерни безкрайните връщания на делата за доразследване, връщания от горната инстанция към по-нискостоящата, към прокуратурата и т.н. Практика на редица по-горни съдебни инстанции е да си измият ръцете от горещия картоф и да върнат делото за незначителни пропуски, или такива, които те нарочно търсят или двори измислят за да се отърват от делото. Особено дразнещо е след съдебното заседание забавеното писане на мотивите и огласяване на решението. Не е нормално за трудово-правно дело или съседски спор, мотиви да се пишат от съдията по една година време. Забавянето на делата нанася и сериозен удар върху развитието на бизнеса. Ето, срещу това явление искаше преди изборите да се бори РБ, ама сега го няма в гласуваните предложения в Народното събрание.

Шестият недъг е несправедливото правосъдие. Винаги в съдебните дела едната от двете страни е недоволна и счита присъдата за несправедлива. И това е напълно естествено, това усещане е субективно. Но в много от произнесените присъди, погледнато от трета независима страна, явно си личи и несправедливостта в решенията по някои дела. Най-крещящият пример за това са разминаванията в присъдата по едно и също дело на различно съдебно равнище и от решенията на съда в Страсбург. Да вземем нашумялото дело на Цветан Цветанов. На две инстанции има присъда за четири години ефективен затвор. И последната инстанция, ръководена вероятно от политически внушения от властимащите, върна делото за ново разглеждане и Цветанов бе напълно оправдан. Напоследък се появиха и много други признаци на некачествено правосъдие. Например, произнасяне на присъда и мотиви като копие от друго дело, гледано от друг състав с други параметри. Заработи сред отделни съдии и системата „копи пейст“ като някои забравят дори да променят имената на страните по делото. Ако има ред в правосъдната система, всеки съдия трябва да носи лична отговорност за правотата на своето решение, а не само съдиите да се оправдават с т.нар. „вътрешна убеденост“. Законът трябва да стои над „вътрешната убеденост“. И то отговорност не само дисциплинарна, но и финансова. Не може българските данъкоплатци за заплащат безкрайните грешки на българските съдии от присъдите на Международния съд. Не може за това, че определен съдия или съдебен състав ги е мързяло една година да напишат мотивите по делото да не бъде порицаван и глобяван. Всеки в България трябва да носи отговорност за своите действия и бездействия, включително и работещите в независимата съдебна система, понеже те не са на самоиздръжка, а на издръжката на суверена на държавата.

В съдебната система има множество и качествени съдии, прокурори и следователи, но много често резултатите от тяхната работа не се виждат заради пропуските и безобразията на техните колеги. Поради това у все повече хора в обществото има усещането за прогнилост на съдебната система.

Тези вътрешни на системата слабости могат да бъдат приоритетно решени чрез промяна на отделни закони, а не някаква популистки рекламирана „реформа“. Първо, нищо не пречи на Народното събрание да увеличи съществено бюджета на правосъдната система, което да позволи да се назначат допълнително недостигащите бройки съдии и прокурори. И веднага ще отпадне пренатовареността на редица съдии и времетраенето на решаването на делата. На второ място с повишените финансови средства да се увеличат значимо трудовите възнаграждения на съдии, прокурори и следователи, така че те в много по-малка степен да са податливи на корупция, на „вътрешни убеждения“, различни от буквата, духа и смисъла на закона. Трето, нищо не пречи да се повишат вътрешните контролни функции и правилата за насрочване на делата, за разглеждане и за връщане само в краен случай, при фрапантни грешки на дознанието, следствието, на съдебното решение. Може да се помисли и за това, да не се отлагат толкова често дела за отсъствие на адвокати, като всеки адвокат трябва да има свой заместник при обективно негово отсъствие. Четвърто, решително трябва да се променят правата и ограничат възможностите на частните съдебни изпълнители, които за сега се очертават като средство за множество документални престъпления, а не за защита на собствеността на имотите на гражданите. Има и множество други неща, които чрез законотворчество в Народното събрание могат да се променят без да се търси промяна на Конституцията. Такива са например промените за мястото и ролята на дознанието и работата на дознателите. При променени условия и Висшият съдебен съвет ще трябва да промени своята работа, без да се формират нови административни образувания, за които ще са необходими години докато се наложат и докажат евентуалната си ефективност.

Сега в България има пропаст между приеманите закони и тяхното приложение. И една година време бе профукана в самоцелни натягания на „реформаторте“.

26.09.2015 г.

Разправата с добрите учители

Разправата с добрите учители

                                

                                               Автор: Анко Иванов

И пак е 15 септември. И пак родители и деца с големи букети цветя потеглят рано сутринта към училищата. И са все по-малко  и по-малко на брой.  И все по-малко радост носи този иначе светъл за българщината ден. Радостта на родителите и децата все повече намалява. Но тя вече изчезна за българските учители. И думата днес е за учителите, за тяхното битие и положение.

            Гледаме по сутрешните новини и почваме да не вярваме. Учениците от 91 -ва Немска езикова гимназия в София искат оставката на своята директорка поради това, че е уволнила най-качественият учител в училището, качествената марката на образованието в Немската гимназия, известният на цяла София Григор Димитров, невероятният учител по география с най-известният сред ученици и родители прякор – Грегъри. Изключителният авторитет на Димитров не е от днес. Такъв е той още от началните учителски години. И винаги е бил трън в очите на част от колегите си в училище и особено на ръководствата на училището, и преди 10 ноември и след това и до ден днешен. В никое българско училище директорите не обичат учителите, които имат по-голям от техния авторитет сред учениците, родителите и другите учители, които имат свое собствено мнение по въпросите на управлението и работата в училище. Директорите, с малки изключения, най-обичат подмазвачите учители. Димитров никога не имал мек гръбнак. Той винаги си остава изправен.

            На какво се гради огромният авторитет на учителя Димитров?

На първо място това е изключителната подготовка и всестранно владеене на учебния материал, владеене до детайлите, владеене до равнището на енциклопедичното географско знание. И особено с изключителното владеене на учебния материал по География на България. Няма кътче от България, което Димитров да не познава. Но цялото това знание не е на академичното, понякога псевдонаучно равнище имплантирано в учебниците, а на разбираемото за младежите и девойките разговорно равнище.

На второ място, Димитров има този висок авторитет на основата на високи критерии и изисквания за овладяване на географските знания и умения. И този висок критерии  се прилага към оценката на всички ученици, независимо от това кои са техните родители, независимо дали учениците са му симпатични или не са му симпатични, дали са кротки и послушни или са повече или по-малко рогачи. Еднаквият критерии и справедливост са важен критерии за авторитета на всеки учител.

На трето място, Димитров е невероятен майстор на вплитане на национално-патриотичното отношение към България, към българите, към българското православие, едновременно с усвояване на географското знание. Със всяка своя учителска дейност и  подход той формира родолюбци. Авторитетът, марката Грегъри се разнасят от неговите ученици, които следват висше образование в чужбина в цял свят, а такива са над две трети от учениците в това училище. И тази знаков емблематичен за българското образование учител бе изритан от едно от реномираните софийски училища по собствените егоистични подбуди на директорката, натрапена преди години СДС като въшно седесарско тяло за учителския колектив на знаковата немска гимназия.  

Такива кадърни хора като Димитров трябва да бъдат използвани докато могат да обучават, а не по измислени критерии. В България не достигат учители, дори във София. В същото това време най-кадърните по–възрастни способни и авторитетни учители са отстранявани от работа по капризи на директорите на националните и общинските училища или от собствениците на частните училища. От тази учебна година в едно от най-реномирани частни училища, лаикът в образователното дело, крупен бизнесмен отстрани едни от качествените си учители по български език, математика, испански език, география поради това, че две млади майки не им харесвало, че има възрастни учители, които изискват техните деца да учат и да овладяват по-добре и по-широк кръг знания и да са по-добре подготвени. За съжаление, това не са отделни случаи, а масова практика. Ако има излишък от учители и има наплив на млади и с качествена професионална и методическа подготовка учители, тогава би било по-естествено да се освобождават част от по-възрастните учители. Да, все някога идва моментът, когато по-старите учители отстъпват своите места. Но когато това, което идва е с недостатъчна подготовка и с нагласата, че  стават учители само докато си намерят по-високо платена работа или емигрират от България.

Проблемът с качеството на учителския труд е решаващ за качеството на българското образование. Тъй наречените „демократични промени“ успешно ликвидираха българското образование. И една от причините бе принизяване на ролята на учителя в българското образование. Дори един бивш министър се изцепи, че не учителите са с главна роля в училището, а учениците. Той определи водещата роля в училището на учениците, чe едва ли не училището съществува за да може учениците да обучават учителите.  Принизяването на ролята на учителите продължи с мизерното им трудово възнаграждение. Начинаещите български учители започват със стартова заплата почти на равнището на минималната работна заплата за работещите без образование и квалификация работници. Общество, в което трудът на ватмана на тролейбуса, на събирача на боклука от сметопочистването се цени два пъти повече от учителя, е загнило общество, общество без перспектива.

Учителите бяха смазани от огромния чиновнически рекет на просветните чиновници. Всеки чиновник почти ежедневно съчинява все нови и нови правила  изисквания за спазване от учителите, без да им се предоставят права. Учителите вече изпълняват функции на КАТ, на лекарски персонал, на социални работници, на строително-ремонтни работници и т.н.. В България през последните 40 години броят на учениците намаля над два пъти, броят на училищата намаля с около 1600-1700, чиновническият просветен персонал се удвои. Ако през 1957 г. в България има само 13 регионални инспектората по образованието (РИО), които регулират процесите в два пъти повече училища и с два пъти повече ученици, сега има 28 регионални инспектората, които регулират с два пъти повече административен и т.нар. експертен персонал два пъти по-малко училища и ученици.

Учителят е творческа фигура, той трябва да има много повече свобода на действието, тъй като учениците са твърде разнообразни по интелектуални възможности, психични и физически състояния, равнище на концентрация, трудодолюбие, възпитание и т.н.  На българското училище му трябват учители - творчески личности, а не послушковци, изпълняващи всякакви чиновнически измислици. 

Проблемите на българското образование са огромни. Те се породиха поради възприемането на неолибералният модел на остатъчно и намаляващо финансиране на образователно дело, успешно наложено от правителството на Иван Костов и  СДС и още по-успешно тикващо българското образование по нанадолнището със сега приеманият закон за народното образование на ГЕРБ и РФ (разбирай СДС и Ив. Костов).

Не е нормално хора лаици в образованието като Милена Дамянова да ръководят като зам. министър образованието и като Председател на комисия в Народното събрание приемането на  нов закон. За хора подобни на нея, на директорката на Немската гимназия, на експертите на РИО, на повечето директори не са им потребни авторитетни качествени учители като Грегъри. На тях им трябват примерени послушковци. Но с послушковци няма творчески учебен процес, няма трайни знания и умения. 

15.09.2015 г.

Българската мутроолигархическа демокрация

Българската мутроолигархическа

демокрация

автор: Анко Иванов

            Някога, в далечното „демократично минало“ на България, в края на 1989 и в началото на 1990 година, българската общественост бе зарибена за абсолютната, единствена, напълно приложимата европейска и англосаксонска демокрация. Във въздуха духаше, дори с ураганна скорост „вятърът на промяната“. Думата „демокрация“ служеше като мехлем за душите български. С демокрацията бе свързана всяко изменение в обществото. В името на демокрацията бяха подменени понятия и ценности, бяха създадени множество политически партии и съюзи, бе разрушена българската икономика, бе демонтирана социалната защитна система за трудещите се. Всички в обществото, и старите комунисти, и младите социалисти, и новопръкналите се „демократи“, и възродените стари политически партии и дори аполитичните българи, вярваха и се надяваха, че държавната власт в страната, държавното управление ще бъдат поставени на релсите на: върховенството на Конституцията и закона, на народовластието, свободата и равенството на гражданите, на неотчуждаемостта на човешките права.

             И се започна едно такова „демократизиране“ в България, че свят да ти се завие. Демократизиране отгоре-надолу и отдолу-нагоре, в ляво, център и в дясно. И така се демократизирахме, че не остана камък върху камък от България – почти не остана промишленост, селско стопанство, закрихме поредица от железопътни линии, останахме само с едни морски кораб, в скоро време България ще остане и без българско по род и душа население. От страна с висококачествено образование, вече имаме около 25% млади хора, които не ходят на училище и са неграмотни.

            Демокрацията означава власт на народа

            Тя е управление на общите дела от народа и в интерес на народа, пряко или чрез народни представители. Всяка политическа власт в съвременния свят се кълне, че управлява в интерес на народа и за народа. А всъщност има огромна разлика между политическите квалификации за „народността“ на управлението. Демокрацията като подход на решаване на общите дела възниква в Древна Гърция като конкретна икономическа, социална и политическа потребност. Тя възниква в конкретните исторически условия на робовладелска Гърция. Демокрацията в Древна Гърция е била демокрация за част от населението, за групата на робовладелците и свободните граждани. От право на управление са били лишени преселниците, робите, жените. От тогава и до днес винаги демокрацията е форма за решаване на общите дела през призмата на интереса на определена група от хора, най-често владееща средствата за производството и богатствата. В Древния Рим демокрацията е форма за властване и управление от група от хора – патрициите. Пред Средновековието князът, феодалът, кралят, боляринът, лендлорд са демокрацията в единствено число и лице. Опитите за пряко управление на свободните хора на Исландия са много ограничени по място, време и възможности. Възникването на политическите партии създава организирана група на част от населението за прокарване чрез властта на своите групови интереси, т.е. на своите партийни интереси. 

            От Древна Елада до наши дни демокрацията се разширява само като обхват на хората, които могат да избират своите представители, които от тяхно име, но най-често в от свой групов и личен интерес, да управляват държавата и обществото. Другият напредък е доминирането на републиканската форма на държавно управление и ограничаване на ролята на абсолютните монархии, въвеждането на мандатност и сменяемост на ръководните лица. От края на XIX век и до началото на XXI век вече се разграничават две форми на демокрацията: официалната, видимата, законно избраната чрез демократични процедури и неофициалната, невидимата, която формира целите и задачите на управлението и която защитава други, а не общонародните интереси. Съвкупността от двете форми е по същество обобщен израз на лъжедемокрацията. Псевдодемокрация, защото се представя пред обществото, като формирана от народа и изразяваща неговите интереси, а по същество реално страната и обществото се управляват неофициално (т.е. закулисно) от скрита група от хора, обединени от общ групов користен интерес.

Осъществяването на лъжедемокрацията се крие зад празните думи за политика в интерес на народа, за добруването на всички в страната, за развитие и напредък на страната и т.н. В много страни, включително и в съвременна „демократична“ България политиката и демокрацията са превърнати в една безкрайно, денонощно работеща фабрика, в гигантски конвейр за празни думи, намерения, обещания, цели, стратегии и задачи. Но в съвременния неолиберален свят всичко е пари, всичко се върти около парите и личното богатство. Друго няма. А големите пари много искат и почти винаги придобиват пълна държавна власт, не само и не толкова икономическа и финансова, но и политическа. Властта на политиката върху икономиката е чрез нормативните актове на държавата и действието или бездействието на държавните служители. Който има силно влияние върху държавната власт си осигурява нови висоти на забогатяването.

Първообразът на неолибералната демокрация

Първомоделът на т.нар. „демокрация“ в България е привнесен от англосаксонския свят и предимно от американската неолиберална политическа система. А привносителите са обикновени компилатори, хора, които не могат да анализират и оценят конкретно-историческата и народностна обстановка в страната. Не само че този неолиберален модел бе привнесен и не бе съобразен с българските национални особености, история и традиции, но заедно с него бяха привнесени псевдодемократичните страни  на американската „демокрация“.  Българската „демокрация“ е копие под изхабено индиго на американската „демокрация“.

Американската „демокрация“ се формира през XIX век, като своето формално начало взема от актовете за независимостта на английските колонии. С годините се усъвършенстват механизмите на пряката и представителната демокрация, урегулират се правата на федералното и щатските правителства и управления, както и на органите на държавната власт. С нарастването на икономическата мощ, бурното развитие на промишлеността в началото на XX век и особено след Втората световна война, в САЩ се създават условия за натрупване на колосални богатства. Богатите собственици стават пряко заинтересовани от  прокарването на закони, които ги облагодетелстват. Започва надиграване на групи от богаташи, кого да поставят начело на властта. С развитието на производството и натрупването на богатството кръгът на тези хора се увеличава. Всяка икономическа групировка започва да лобира за определени кандидати за президенти, сенатори, губернатори, да лобира пред Президента и Конгреса за прокарването на определени закони и изменения на закони, които увеличават тяхното богатство. По същество се формира една група от 100-200 икономически свързани лица, които прокарват чрез президентската институция, Конгреса и другите федерални и щатски органи на властта своите икономически интереси. Съвсем неслучайно кандидатите за президенти на САЩ акумулират огромни финансови ресурси, видими (от даренията) и невидими финансирания на предизборните кампании. Чрез тези средства, с помощта на пропагандните действия по радио, телевизия, вестници, Интеренет и масови прояви, се манипулира американското обществено мнение в полза на опредена кандидатура, а неформално, в действителност, за определен кръг от бизнес-лица. Вече в САЩ не става въпрос за управленски елит, който да управлява държавата в интерес на цялото общество, а за управление в интерес на определена група едри богаташи-олигарси.

Чрез това развитие американската „демокрация“ се преобрази в американска олигархическа демокрация, в олигархат. А добре известно е, че олигархията е политически режим, при който властта е съсредоточена в ръцете на малка група богаташи, владеещи огромни финансови средства, средства за производство и мощни средства за масова информация. Понякога отделни олигарси дори са избирани за президенти на САЩ, но в повечето случаи олигарсите формират, по същество назначават управленския елит. А този елит обслужва груповите и дори личните интереси на отделни или група олигарси, прави здрава връзката между власт и капитал.

Развитието на технологиите и технологичният напредък и особено информационно-комуникационните технологии в обстановката на глобализационен процес, развитието на ТНК (транснационалните компании), свободата на движението на капиталите, утвържването на долара като световна валута и др. надхвърлят границите на САЩ и постепенно тази група от 100-200 най-богати лица от САЩ, приобщават и някои от най-богатите в Европа и се формира глобален невидим финансово-икономически елит. В негова услуга работят определени международни икономически институции като Световната банка, Международния валутен фонд, Световната търговска организация и т.н. Те извършват практическите действия по налагането на световния финансов и икономически ред. Но тези неявни 200-300 най-влиятелни финансови и икономически лица от САЩ и Европа използват и неформални мозъчни тръстове, които чертаят посоките на световното развитие. Става дума за такива групови властови политико-икономически субекти като Римския клуб, Билдербекския клуб, Световните икономически форуми (Давос и др.), срещите на Г-7 и др., на които политици, учени, журналисти и др. чертаят посоките на неолибералното развитие на света под шапката на САЩ.

Неотдавна прочетох в един сайт, на който не запомних името, текста: „… западният елит на най-богатите семейства е точно такъв цар, император, самодържец както и Павел I или Лудвиг XIV. Това е същият опърничавец и тиранин, не търпящ никакво възражение на неговата воля и правещ на пух и прах всички, които намекват за несъгласие. Единственото различие на западната финансова олигархия от Павел I или Тамерлан е в това, че тя е колективен, групов самодържец. … Тя управлява като цар, за нея хората са по-евтини от боклука, но вътрешно тя не е единна.“ Да, западната икономическа и финансова олигархия не е вътрешно единна и поради това в нея има борещи се групи за да овладеят възловите държавни места и чрез тях да се прокарват техните интереси. 

Неолиберлният модел на демокрацията в България

Ето в такава обстановка в края на XX век в България бе наложен неолибералния тип демокрация. И той в България копира всички недъзи на неолибералната демокрация и по същество, само че в ускорени темпове, се превърна в олигархическа демокрация. Да, но при налагането и в България нямаше богати хора, които да са в основата на новото „демократично“ олигархическо управление. Трябваше да бъде създадена такава олигархия. И под ръководството първоначално на Луканов, а след това и на Костов в ускорени темпове бе формирана българска олигархия от четири типа.

Първият е приватизационната олигархия, която на безценица или дори само с голи кредити придоби огромни материални активи (Кремиковци, БГА „Балкан“, „Нефтохим“, МДК „Пирдоп“ и хиляди други). Голяма част от тези активи бяха продадени под скритата форма на офшорни компании, което позволи свързването на политици и олигарси. 

Вторият тип новобогаташи бе създаден чрез  мутризацията. Първоначално бяха формирани предимно рекетьорски групи и организации с оглед изпомпване на финансови ресурси на входа и изхода на предприятията и фирмите, пряк рекет на търговците и занаятчиите, търговски спекулации, застраховане и др. (СИК, ВИС, Мултигруп, Котараците и др.). На малко по-късен етап тези групи се заеха с т.нар. „охранителна дейност“, т.е. рекет на официално законово регистрирано равнище, нападения, убийства и др. криминални прояви. В началото на XXI век част от тези мутрофирми и групировки започнаха да легализират своя бизнес пряко или чрез офшорни компании. По този начин бе създадена в България мутренската олигархия.

Третият тип новобогаташи бе формиран от организирани криминални групи от типа мафия. Първоначално те работеха обособено, самостоятелно, но постепенно започнаха да се създават и по-значими мафиотски групи. Тяхната „бизнес-дейност“ е с широк обхват – контрабанда, ДДС измами, наркотици, проституция, рекет, кражби и др. Те действат като мафиотска олигархия.

И четвъртият, най-слабо развитият в България, тип новобогаташи възникна чрез отделни предприемачески, търговски, финансови и творчески дейности, които доведоха до забогатяване на определен кръг лица, но не до превръщането им в крупни олигарси, разбира се с отделни изключения. Това стана предимно в селското стопанство, туризма, информационните технологии и финансовите операции.  

От така формираните типове новобогаташи се създаде българския олигархат с водещо място на мутробогаташите. В началото на XXI век тези мутробогаташи търсиха държавна закрила за да извършват по-лесно своите икономически и финансови дейности, да получават изгодни държавни поръчки, за избягват преследване за незаконната си дейност и др.. Това наложи тяхната връзка с политическите партии, които до този момент привличаха избирателите под влияние на старите ценности и отношения. Формираха се определени по-трайни или временни връзки между отделни партии и групировки, между отделни бизнесмени и партии. Във всички български политически партии, представени в Народното събрание и някои извън него има членове богати хора, бизнесмени от различен калибър.

Под влияние на един запис от реч на Ахмед Доган на предизборно събрание на ДПС, в обществото се наложи мнението, че всяка партия си има свой кръг от фирми. Това частично бе вярно само за ДПС. Истината е, че зад редица политически партии стоят крупни фирми. Не партиите имат кръг от фирми, а кръгове от мутроолигарси си имат своите партии. Представената в Народното събрание парламентарна група БДЦ е пряко свързана с бизнесмена Ковачки, той е зад нея със своята икономическа мощ. В случая няма класическия за ДПС кръг от фирми, а обратното - една фирма има своята парламентарна група. В Интернет често пишат, че зад ГЕРБ са останките от СИК, Котараците, ТИМ и др.  Дали е вярно може да каже само прокуратурата, ако действително поиска да знае и да каже на обществото истината. Все по-явна става задкулисната връзка на „борците със задкулисието“ – кръгът  „Капитал“, който стои здраво зад Президента и Реформаторския блок, който за съжаление дърпа конците на Президента и РБ.

Но за България е много характерна и една друга група едри бизнесмени, олигарси, които са винаги в добри отношения с управляващата или управляващите партии. Това са фирми от типа на Главбулгарстрой, приватизирана по иванкостовски, приспособила се към НДСВ, добре работеща с правителството на Тройната коалиция, след това с ГЕРБ и Бойко Борисов, после с Орешарски и сега отново с Борисов. И получава значими поръчки, печели огромни търгове в строителството, дава заеми на кметове на големи градове. Подобно поведение имаха и собственикът и ръководството на КТБ, създадена от костовистите, работеща заедно с ДПС, в добри отношения със Станишев, Борисов и т.н. Но амбициите на собственика за държавна власт му изяде главата и олигархата му предизвика фалита. 

Някои характеристики на българската демокрация

            Вярна научна истина, е че и най-добрият теоретичен модел на нещо чрез практиката може да се обезсмисли. През 1990 г. голяма част от българите имаха само най-обща идейна представа за западната неолиберална демокрация. Сега вече българите най-после започнаха разбират, че „тази демокрация не е онази“, която наивно са си представяли през 1990 г. А какво е нейната истинска същност?

           На първо място, главата характеристика на съвременната демокрация са наложените неолибералните ценности в развитието и функционирането на обществото: доминиране на личния егоистичен материален и финансов интерес, всичко да се прави само ако има лична полза, печалба, богатство; държавна закрила на личния егоистичен интерес и на частната собственост за сметка на публичния интерес, държавната и общинската собственост; комерсализация на всички дейности в обществото, включително политика, здравеопазване, образование, култура, наука, информация, спорт и т.н.; налагане на потребителството като начин на живот, на рангомания в обществото в зависимост от притежаваните луксозни предмети за потребление (самолети, яхти, луксозни автомобили, разкошни вили и къщи, луксозни стоки, облекла, ювелирни изделия и др. предмети на лукса), т.е в обществото хората се ценят не по това какви са, какъв интелект имат, какви са техните знания и култура, техният принос в обществото, а по притежаваните луксозни предмети и елитарния начин на живот; себеизтъкване и подценяване на знанията, уменията и приносът на другите; елитаризъм.    

            На второ място са илюзиите за свобода на словото и печата. Свободата остана някаква далечна от българина абстракция. Илюзията за лична и колективна свобода умря. Да, всеки може свободно да пише всичко, което си пожелае. Всеки може да ругае и дори да псува властта. Но къде да публикува своето свободно мнение? В кой вестник? В коя книга и кой ще я издаде? Всеки демократично може всичко да си пише. Хартията търпи всичко, ако е разпечатано. А пък клавиатурата и монитора още повече. Ама собственикът и главният редактор, преценят че написаното не отговоря на редакционната политика. И край с текста, край със свободата на словото и печата. Собственикът при неолибералната демокрация винаги има право. Да, човек може свободно си каже каквото си пожелае по телевизията и радиото по телефона, само ако си плати тлъста сметка на телефона и ако му позволят да се изкаже.  Свобода на словото има само за тези, които могат да си купят телевизия, рекламно време, радио, вестник, списание, да поддържат свой сайт. Всеки, който си няма парици е „просто диване“, както ни учи дядо Петко Славейков. За него, за „свободния българин“ няма свобода на словото и печата.  Има обаче явен олигархичен монопол на средства за масова информация. В Интернет прочетох, че г-н Д. Пеевски контролира: сайтовете „Блиц“, „Пик“ и „Всеки ден“; националните вестници „Телеграф“, „Монитор“, „Стандарт“, „Преса“, „България днес“, „Труд“, „24 часа“, „Новинар“, „Уикенд“, „Шоу“, „168 часа“, Жълт труд“, „Меридан мач“, „Политика“, телевизионния „Канал 3“ и др. Дали е вярно? Кой да ти каже? Трябва комисията на Лозанов да даде отговор, ако разбира се посмее.   

            На трето място изчезва, почти напълно липсва свободата да получаваш и да ползваш информация. А това е един от най-същностните белези на истинската демокрация. А ако получават хората някаква информация, то тя е прецизно филтрирана през съответния филтър на собственика на средството за осведомяване и или на този, който му е платил. Кражбите, корупцията,  криминалните действия на олигархата и на по-дребните мошеници в обществото успешно се прикриват чрез различни подходи като: класифицирана информация; фирмена тайна, договорна тайна, съдебно-следствена тайна, банкова тайна, лекарска тайна и въобще всякакви тайни. Явно е само това, което не вреди на мутроолигархата, прикрива неговите начини на присвояване на пари и богатство. Тайна е собствеността на повечето фирми, собствениците на офшорките, размера на трудовите възнаграждения (особено на водещите журналисти, на банкерите, застрахователите и т.н.), цената на крупните имотни и други сделки, размера на допълнителното материално стимулиране. Тайна е кой е масон и в какви тайни общества и групи участва.

Ето един пример за премълчаване на информация. Министърът на икономиката разказва как негови служители разкрили продажбата на менте бензин, но не казва името на голямата фирма. На следващия ден в един от четените сайтове се публикува следната информация: “Голяма верига бензиностанции най-вероятно е мешала бензин и нафта, като образуваното нещо се продавало за бензин А-100Н. Уредите на инспекторите не могли да установят какво точно нещо е забърканата смес. Иначе 6% от проверения бензин е некачествен, а при дизела 7% са извън нормата.“ В чий интерес се премълчава скандалната информация? Разбира се в интерес на крупния продавач, а може би и производител на този бензин. А кои са ощетените от премълчаваната информация? Разбира се, десетките хиляди потребители на това гориво. Скриването на информация, която вреди на огромно множество граждани дали е демокрация? По същество неолибералната демокрация е не само олигархическа, тя е и демокрация на тайната, всеобщата и всеобхватна тайна. Но това е тайна само за обикновените граждани на държавата. За ползване от мутроолигархата тайната почти винаги е явна, олигарсите знаят какво прави ДАНС, кого разследва МВР, какво прави прокуратурата и т.н..

Гражданите нямат право на свободно мнение, да изказват мнения и съображения за определени държавни, социални, политически и др. дейности и особено за производството, търговията и потреблението на определени стоки. По този начин останалите граждани нямат право да свободна информация за определени дейности, потребителски стойности, качество и т.н. на масово ползваните изделия. Забраната за реклама и антиреклама по същество е мярка за забрана на свободата на мнение, на позиция за определени изделия, особено за тези от първа необходимост, дори за лекарства. Производителят и търговецът имат правото да произвеждат некачествени изделия (ментета), но потребителите нямат право, забранено им е, да си кажат гласно чрез печата, радиото и телевизията своята лична оценка.   

            На четвърто място е наложеният лобизъм като един от основните механизми на функциониране на неолиберална демокрация. Дори вече има призиви той пряко да се признае официално и да се приеме съответен закон. С това се признава неявното купуване на депутати в интерес на вземането на едно или друго решение в интерес на олигархическа група от хора. Но лобизмът е най-пряко свързан с корупцията, особено при държавните и обществените поръчки, при извършването на редица услуги. И не става дума за обикновената шуробаджанащина, а за създаване на нормативни предпоставки, действия и целеви бездействия за облагодетелстване на определена група от мутроолигархата.

            На пето място е илюзията за свободата всеки гражданин да избира и да бъде избиран. Без това право няма демокрация. Всички пълнолетни и непоставени под запрещение имат право да избират и да бъдат избирани. А дали е така? А дали явяващият се пред урната свободно и независимо дава своя вот, вот по лично предпочитание и лична убеденост? В много голяма степен мнозина граждани на България не могат свободно до упражнят своето право да гласуват. Формиран е мутренскоолигархичен механизъм на провеждане на избори. В този механизъм има няколко много важни подхода.

            Първият е купуването на гласовете на бедни и безпарични граждани. Бедният и безработен човек не е свободен в своя избор. Срещу 50 лева, или дори по-малко, той гласува за посочен му кандидат. В използването на този механизъм най-усвършенствани са ДПС и РБ. 

            Вторият подход е манипулиране на резултатите от секционните протоколи чрез подмяна на бюлетини (носене на чували в зала Универсиада от дейци на ГЕРБ), обявяване на действителни за недействителни бюлетини и дори в усъвършенствания вариант на ГЕРБ – купуване на цели избирателни комисии, които съставят изгодни за платеца протоколи.

            Третият подход е корпоративният вот. У нас той се реализира в двете му разновидности: олигархът-притежател на своя партия нарежда (поръчва, но не документирано) на всички свои служители да гласуват за неговата партия. Класическият пример е с партията „Лидер“; шефовете на фирми посочват на своите служители партията на която трябва да са благодарни за общинските и държавни поръчки, поради които има работа и заплати. В това отношение в български условия този механизъм е много добре овладян и прилаган от ГЕРБ.

В българската разновидност на олигархическата демокрация заловените да купуват гласове и да манипулират резултатите са ненаказуеми, а МВР и Прокуратурата се занимават само със случайните издънки на последните от веригата на купувачите на гласове.

            На шесто място е лъжата, че народът е суверен на властта. Властта при неолибералната демокрация изобщо и конкретно в България е власт на богатите, на мутрите и въобще на всякакви олигарси. На повърхността се виждат политическите партии и т.нар. „политически елит“, но зад тях стоят хората с парите. Това, което отличава България е пряката намеса на външни сили, на чужди държави в управлението на страната. Типичен пример са наложените на България външнополитически и вътрешнополитически решения по редица въпроси. Към тях следва да отнесем въпросите за: ембаргото срещу Русия; забраната за прелитане на руски самолети над територията на страната; забраната Председателя на Държавната Дума на Русия да посещава България; провеждането на агресивни военни учения на българска територия без съгласието на Народното събрание; създаването на американска военна база в България; намесата на 16 чужди посланици в законотворческия процес в България по повод отхвърления диктаторско-тоталитарен проект на Кунева за Закон за борба с корупцията; намесата на френския посланик в работата на българския съд и безкрай други примери.

А къде  е суверена на властта в страната? Кой го пита как да се процедира, как да се решават важни, главни проблеми на развитието на България. Страната се отказа от свой политически суверенитет, ставайки член на ЕС, без никой да попита народа дали иска или не иска, поне както това направиха в Дания, Норвегия и други страни. Никой не попита българите и дали страната да стане член на НАТО и да се откаже от военния си суверенитет, дали да има американска военна база. Калфин, без да е питан суверена, т.е. народа, положи подпис и прикрепи България към колесницата на военнолюбците от НАТО.  По същия начин Кунева, без да е питан народа, подписа за затваряне на блоковете на АЕЦ „Козлодуй“. Дори когато народът се произнесе положително за АЕЦ „Белене“, политическият мутроолигархат на ГЕРБ и ДПС направи точно обратното на волята на суверена. Щом не се иска и не се признава волята на суверена, по същество няма демокрация.    

          На седмо място е демагогията при управлението и манипулацията на общественото мнение. Тя се реализира чрез телевизионните излъчвания и радиопредавания, чрез печата и Интернет. Съвременният свят е глобален, глобализиращ се свят на безкрайните информационни възможности. И би следвало да се счита, че огромният информационен поток ще помогне на огромната маса от хора да се ориентират в глобалните, регионалните  националните и местните (локалните) събития, процеси и действия на управляващите.

Средствата за масова информация в България са под мощен мутренско-олигархичен похлупак, подобен на този в САЩ и в цяла Западна Европа, те са средство за политическа демагогия и неолиберална пропаганда. Но най-мощните средства за съвременно информационно въздействие (телевизия, радио и все още вестниците) налагат само определен аспект на обществено значимите процеси и събития от гледната точка на управляващите в момента, т.е. има информационно затъмнение за другите гледни точки и позиции, за другия процеси и събития. Дори в Интернет да има някакви откъслечни информации за обществени позиции от друга гледна точка, те масово се замърсяват, атакуват, а в големите политически информационни сайтове и директно манипулират и цензурират.  

Чрез СМИ на гражданите се подава предварително рафинирана информация като факти. След това тези факти се интерпретират само по определен начин и в „единствено правилния аспект“. Друго не се допуска. В слушалките зад ухото редакторът казва кое и как трябва да се представи на зрителя и слушателя. Много често послушните журналисти целево подбират уж външни коментатори и гости, които са свързани с определена политическа сила и определен олигархичен кръг. По възловите, главните въпроси на дневния ред на българското общество има гръмогласна тишина, всички водещи журналисти се снишават и не забелязват определената жизненоважна тема. В същото време изваждат на преден план поредната жълтина за някоя плейметка, за някой хомосексуалист, за някой футболист и т.н. Особено важен момент е премълчаването на важни събития, които не са в интерес на определен политико-мутренски кръг. Например, бе премълчано случващото се в Сопот с подготовката в България на терористи за Близкия изток под ръководството на американска частна военна компания. Или да вземем масовите скандирания на публиката на ЦСКА срещу Бойко Борисов и протежето му Боби Михайлов. Десет хиляди в поредица от мачове скандират срещу Министър-Председателя, а всичките телевизии, радиостанции и вестници се правят, че нищо не се случва и ни разказват за някаква героиня от турски сериал или нещо друго малозначително събитие или факт.  Особено натрапчива е демагогията, колко много управляващите работят и как всички нередности са наследство от миналото. Тя стана любим похват на Бойко Борисов, макар че в последните 6 години в 5 от тях той еднолично управлява.

           

            Причините за краха на демокрацията в България

Възниква естественият въпрос защо и как се налага чужд за българските условия модел на демокрация. Има две обяснения. Първото се корени в националния нихилизъм и неолиберален егоизъм на голяма част от т.нар. български „политически елит“ –  неподготвени хора, случайно попаднали във властта и страхуващи се да не слязат от кормилото на властта, да не бъдат пометени от „народната обич“, готови за обслужването на олигархически кръгове да потъпкват общонародни национални интереси. И за да прикрият своето чуждопоклонство много често си служат с демагогия – „ние сме част от общото европейско семейство и трябва да се придържаме към неговите ценности и критерии“, „евроатлантическите ценности са най-важни за нас“, „така е написано в доклада от Брюксел“, „това е съгласувано с Венецианската комисия“, „ние сме малки и трябва да правим, това, което правят другите“, „ние слушаме г-жа Меркел“ и т.н. А зависимостта от олигархическите и откровено мутренски кръгове политическият „елит“ премълчава или отрича, дори когато фактите показват обратното.

Второто обяснение с явното чуждестранно финансиране на процесите на утвърждаване на неолибералния модел на демокрация от чужди финансови организации и фондации като тези на Сорос, Америка за България, фондация „Науман“ и безброй други. Българският политически елит се управлява и непряко чрез т.нар „обучение“ в САЩ и някои развити западноевропейски страни. Да си припомним дълготрайните посещения и специализирана подготовка на Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Радан Кънев, Делян Добрев и множество други.

Третото обяснение е силното раздробяване на политическите нагласи в страната и формирането на сложна политическа система от стотици партии партийки, избуяването на повърхността на личностни вождистки амбиции, които да се осъществяват не с политически, а със всякакви средства. Българската „демокрация“ е най-убедителен пример за ситуацията „много вожд, малко индианец“. Да вземем например Национално-патриотичният сектор. В него се родиха множество партии, идентифицирани с вождистките, понякога тоталитарно-политически намерения на Волен Сидеров („Атака“), Валери Симеонов (НФСБ), Красимир Каракачанов (ВМРО), Йордан Величков („Защита“),  Юлий Абаджиев (Обединение на българските патриоти), Петко Атанасов (НИЕ), Иван Георгиев (Българска национал-радикална партия), Румен Воденичаров („Нова зора“) и редица други. Много по-широк е списъкът на обявяващите за леви партии. Само социалдемократически по име са 6-7 партии. Има и редица партии с имена и програмни цели, които не отговарят на съответния профил. Типичен пример в това отношение е АБВ на Георги Първанов, обявяваща се за лява, а действаща като дясна неолиберална партия.

Един от най-съществените недостатъци на неолибералната демокрация е краткосрочността на политическите цели и действия. Доминиращите обществени потребности и интереси като правило би трябвало да се имплантират в политическите цели и програми на партиите. Всеобща болест на неолибералната демокрация, особено силно и проявяваща се в България, е краткосрочността на програмите за действие. Те имат обхват от едни избори до други избори, но най-много за четири години. Непрекъснатата смяна на управляващите, непрекъснатата смяна на управленските програми, начинания и действия не позволява да се решават основните проблеми на обществото, да се отговаря на действителните доминиращи обществени потребности и интереси. Всяко ново правителство се разграничава от програмата на предишното правителство, започва с незабавна проверка и сигнали до прокуратурата за действителни и най-вече за мними и измислени нарушения, спиране на определени важни за страната проекти и т.н. Това с особена сила се проява от краткосрочните, т.нар. „служебни правителства". При тях най-често случайни хора, подбрани еднолично по каприза на президента, макар и с ограничени от Конституцията правомощия, вземат кардинални за развитието на страната решения. Служебното правителство и служебния министър на икономиката Васил Щонов взема решения за спиране на „Южен поток“, които са прерогатив на Народното събрание и на законно избрано Правителство. В България всяко ново управление декларира, че започва „на чисто“ и че то ще провежда „операция чисти ръце“ предимно с пропагандни политически цели. Като цяло се губи приемствеността и последователността на управлението на държавата. „Демократичната“ смяна на управлението най-често води до съществени деформации в развитието на държавата.

Общата картина

Сега в света има поредица от кризи. Ту икономически, ту търговски войни, ту етнически и религиозни конфликти и т.н. Но има и две  световни взаимосвързани явления. Първото е превръщането на американската и европейската демокрация в олигархическа форма на управление, на задкулисие в решаването на държаваните и международните дела. Видимите лица, позьорите пред екраните от типа на Обама, Байдън, Нюланд, Камерън, Меркел, Оланд, Юнкер и т.н. изпълняват политически роли, написани от невидими драматурзи и неявни режисьори.

Второто явление е налагането със сила в света на неолибералния тип демокрация. Това става чрез политически натиск и заплахи за страните от бившия съветски блок, намеса в техните суверенни вътрешни права и отговорности. Типичен пример в това отношение е налагането на икономически санкции на Русия от страни, чиято икономика е много тясно свързана с тази на Русия. Нещо повече, неолибералната демокрация от американски тип се налага и с оръжие. Това стана в Афганистан, Ирак, Либия чрез участие във военни действия, чрез провокиране, финансиране и поддържане на т.нар. „нежни революции“, „цветни революции“, „майдани“ както това стана в Украйна, България, Грузия, Тунис, Египет, Йемен и т.н.

В света господства неолибералната олигархическа демокрация, която справедливо може да бъде наречена и неолиберален тоталитаризъм. Но нещо в света се промени  и все по-отчетливо започва да се променя в Европа, в Русия, в Китай, в Индия и т.н. Явно нарастването на икономическата и на военната мощ на БРИКС е надежда и предпоставка за промяна в света. Промяна, която не случайно започна от Гърция, независимо от провала на „Сириза“, продължава с „Подемос“ и други социално ориентирани демократични движения в Европа. Това движение към демократизиране и промяна неминуемо ще засегне и България.       

11.09.2015