Пренаписващите историята нямат умора

 

Тези дни, около Девети септември, отново в публичното пространство се завъртяха изтърканите вече комунистофобски тези, напълно отхвърлящи историческата истина, напълно кореспондиращи с неолибералната риторика. Дори доц. Груев призовава: „На децата да се дават фактите такива каквито са“. Като послание много хубаво. Но всеки факт може да бъде разгледан от различна гледна точка. Както посочва проф. В. Проданов „няма „чисти“ факти, а има интерпретация“ на факти и интерпретирани факти.  Всеки факт е във връзка с други факти, и много често той е брънка от верига от факти. Всеки факт може да бъде разгледан от различни страни и от различни позиции, с различен изследователски инструментариум. Само съвкупността от фактите, анализирана безпристрастно може да доведе до историческата истина.

От множеството твърдения за Девети септември и периода след него има редица спорни позиции. Тези дни изплуваха на повърхността в СМИ множество грешни твърдения и манипулации на историческата истина.  Три от тях заслужават по-сериозно внимание.

Пръвото грешно твърдение е, че след Девети септември Съветският съюз гледа на България като на "плячка" и че българското правителство е предало на Съветския съюз "огромни количества пари, стоки, въоръжение ...", както и, че България е "подложена на тотален и несправедлив грабеж (Джамбазки). Има в историческата, икономическата и политологическата литература множество факти, които опровергават подобни твърдения. И да се зададем въпроса: По време на пребиваване на части на Съветската армия  на българска територия (1944-1947 г.) танковете, самолетите на армията, полицията и другите органи на държавната власт с какъв бензин са се движели? Германия ли е продължавала да снабдява България с гориво, което тогава нашата страна не е провоизвеждала? Или Съветският съюз от ограничените си запаси  отделя и за България? Но през това време (1944-1947 г.) България откъде е ползвала метали, тъй като в страната само са се добивали руди на цветните метали.  

А какво оръжие е произвеждала България, което е ограбено от Съветския съюз? Нали българската армия е била въоръжена със старо немско оръжие и оръжие, иззето от немците след завладяването на Плоша и Чехия. Частично отговорът на този въпрос се намира  в Документите на СКК (Съюзната контролна комисия), включваща представители на САЩ, Великобритания и Съветския съюз (Виж Великите сили и България 1944-1947 г. СКК Документи. т. 2, , първа част, с. 714). В тях пише, че "в хода на действията на Първа българска армия са ѝ били предоставени безвъзмездно оръжия и боеприпаси за11 млрд. лева". Съветската армия доставя безвъзмездно  на Българската армия 344 самолета, 65 танка Т-34, 410 оръдия, 115 противозъдушни оръдия, 370 минохвъргачки, 30 000 огнестрелни оръжия, 370 автомобила. Освен това в България са недостигали лекарства, както и в Съветския съюз. Но Съветският червен кръст и Съветският червен полумесец изпращат в България на СКК през декември 1944 г. девет вагона витаминни припарати с 35 млн. човекодози. Освен това са предоставени на българското здравеопазване  100 кг хлороформ, 1000 кг. аспирин и 300 кг плазмохинин (с. 786). Ето така изглежда т.нар. "тотален и несправедлив грабеж".  

Второто грешно твърдение е, че България „не е участвала в активни военни действия“ като сателит на Германия. Това е тезата, защитавана от Г. Димитров и В. Коларов на международната сцена, за може по тяхно искане България да бъде определена като съвоюваща страна на обединените сили на САЩ, Великобритания и Съветския съюз и по този начин да получи по-благоприятни условия при сключването на мирните договори. Тази теза на Димитров и Коларов се поддържа от Съветския съюз, но САЩ и Великобритания не я  приемат и включват България в списъка на победените страни.  Действително, български войски не е имало на Източния фронт, но български войски са участвали в бойни действия заедно с германски и италиански войски, участвали в окупационни действия и сражения с антифашисти на територията на бивша Югославия и Северна Гърция и с дражевисти в Сърбия. Била е използвана българската транспортна инфраструктура, снабдявана е била немската армия с храни, кожи, руди и т.н.

Българската армия е използвана за военни действия на чужда територия. Това не е ли пряко участие във войната? Отделни български военни съединения са поставени под командването на немски части, без решение на Народното събрание и българското правителство. Освен предадените от Германия за временно администриране Вардарска Македония, Западна Тракия и Поморавието, през 1942 г. български войски заместват немски войски в Югоизточна Сърбия и участват в съвместни немско-български акции срещу югославската съпротива. На 5 януари 1943 г. в Германия Хитлер, фелдмаршал Кайтел и ген. Йодл се срещат с българския военен министър генерал-лейтенант Никола Михов. На нея Фюрерът казва: „Много съм благодарен на Българското главно командване, което даде съдействие за заемане мястото в областта (Сърбия – б.м.) на СС дивизията „Принц Ойген“ и извършваното прочистване (к.м.)“. На същата среща ген. Михов декларира пред Хитлер „готовността и решителността на българската войска и народ да изпълнят безусловно и неизменно своя дълг към Родината и към Нова Европа“ (ЦДА, фонд 1449, опис 1, а. е. 269, л. 283, 285). На 18 и 19 юни 1943 г. българската войска поема три нови задачи: окупацията на цяла Сърбия (без района на Белград и мина „Бор“); осигуряване на снабдителните линии по Вардар и Морава; заместване на немските войски в Егейска Македония, северно от Солун.  На тази среща в прав текст ген. Михов признава, че български войски са придадени на немските войски и са под тяхно командване. Това личи добре от въпросите му: 1/. „Предвиждат ли германците тези наши части, които им бяха придадени (к. м.) в помощ за действията в Черна гора да останат там …“ и може ли „подчинената (к.м.) на ген. Льор“ 16 българска дивизия  да бъде отделна, но „пак подчинена  на Льор“ (ЦДА, фонд 1449, опис 1, а.е. 133,  л. 243-255). От това става ясна пълната зависимост и подчиненост на българската войска на немското главно командване и локалните немски военни началници. По искане на немската армия командването на българската 5 –та армия в Скопие създава българска противовъздушна батарея, която е подчинена на немски противовъздушен полк.

Българската окупация на Сърбия е от Първи български окупационен корпус, командван от ген. Асен Николов. Този корпус действа като верен съюзник на германците в борбата им с югославските партизани и четници. Той е разположен в цяла Сърбия. В Уикипедия пише, че при изтеглянето си окупационен корпус е от 33 635 души. В тази окупационна кампания има регистрирани 8 450 ранени, пленени, убити и безследно изчезнали български войници. Войските на Първи български окупационен корпус от 1942 до август 1944 г. масово участват заедно с немски части или самостоятелно в сражения с югославски партизани, четници  и мирни граждани. Много показателна е битката в района на Пуста река в Югоизточна Сърбия – убити 1439 души. На 17 февруари по заповед на полк. Христо Стоянов са избити 476 души, предимно жени, деца и старци, включително 75 лица от 0 до 17 г. възраст. Тази жестокост надминава немската в чешкото с. Лидице. Този корпус има свой вестник (Устрем), издаван в Белград от български и немски журналисти. На 3 август немски и български войски провеждат наказателна акция за прочистване района на планината Капаоник, в която са големите рудници за оловно-цинкови руди. Операцията се ръководи лично от Химлер. В нея участва 36 козлодуйски пехотен полк. В тази акция са убити около 700 югославски партизани. През 1943 г. в края на май и първата половина на юни български войски участват в ръководената от немските генерали операция „Шварц“, заедно с германски, италиански и хърватски военни части в сражения с титовите партизани не само в Сърбия, но и в Черна гора. Там германци, италианци и българи изкачват най-високия връх на планината Дурмитор. В тази акция участва 61 -ви български пехотен полк с ок. 2000 войници. При операцията са убити 7543 партизани и 1200 мирни граждани. Ген. А. Николов е награден с най-висшия германски орден „Железен кръст“ първа степен през Втората световна война  за „сътрудничество с германски групи за омиротворяване на значителни части от Сърбия и големи успехи в борбата с партизаните“. В края на 1943 и началото на 1944 г. войници от Първи български окупационен корпус участват и в операцията „Кугелблиц“, при която са убити 4782 партизани.

Български фашистки висши офицери планират, организират и провеждат самостоятелни наказателни акции срещу партизаните, техните ятаци и мирното население в окупираните земи. Ген. Козаров заповядва и командва провеждането на самостоятелните български наказателните акции „Буря“ и „Удар“ в Сърбия. Самостоятелна акция българските окупационни войски в Сърбия провеждат и във Велика Плана, град на левия бряг на р. Велика Морава, близко до устието ѝ в р. Дунав.

В Беломорието действа Втори български окупационен корпус (58 000 души) с щаб в гр. Драма. Той е в оперативно отношение подчинен на немската група армии „Е“. С много кръв през 1941 г. е потушено Драмското гръцко въстание. По гръцки данни загиналите гърци са ок. 3000 души и са убити 211 българи. По българските данни са убити не повече от 1600 души. Само в с. Доскато са убити 270 жители. Убитите от нашата войска са предимно гърци.

Във Вардарска Македония действа Пета българска армия. И тя подобно на другите две армии (корпуси) участва в акции против партизаните, в разправа с техните ятаци и т.н.  

Особено активна е помощта на българската армия на немската армия в акваторията на Черно море и корабоплаването по р. Дунав. На 3 септември 1941 г. Борис III при срещата си с гросадмирал Редер разрешава ползването на българските пристанища от немските военни кораби. По същество гр. Варна е превърнат в немска военно-морска база. Там акустират и се ремонтират немски военни и товарни кораби, зареждат се с боеприпаси, хранителни продукти и вода. На няколко места има изградени постоянни и подвижни радиопеленгаторни станции за наблюдение на черноморските крайбрежни води. Българските морски търговски кораби обслужват изцяло немската армия и немския черноморски флот. Българския военен флот изгражда множество минни заграждения.  От български самолети, торпедни лодки и минни заграждения са потопени 5 съветски подводници с 238 загинали моряци. Пред н. Емине български самолет унищожава съветска подводница. Български военни кораби ескортират немски товарни кораби по линията от протока Босфор до устието на р. Дунав. В самия край на войната (5 май 1946 г.) Българският доброволчески корпус (организиран от Ал. Цанков) при Щокерау се сражава със войскови части на Съветската армия и унищожава 14 съветски танка и две самоходни артилерийски установки.

Дотук не стана дума за огромния български износ на суровини, храни и помощни материали, както и работна ръка за Германия. Поради това се натрупва огромен немски дълг към България в размер на около 73 млрд. райхсмарки.

Всички тези данни, а и множество други, доказват участието на България във войната на страната на Хитлерова Германия. Българските окупационни войски по същество заместват немски дивизии, които се прехвърлят на Източния фронт и воюват срещу Съветската армия. По сключените спогодби „Клоудиус-Попов“ (1941) и „Нойбахер“ (1941) България става икономически придатък на Германия, понеже снабдява германската военна промишленост с руди на цветните метали, с вълна, кожи, облекла, храни, дори дървени къщички за германските войници на Източния фронт. В резултат на това малка и бедна България финансира голямата и икономически силна Германия. И за благодарност Германия налага на България да плаща не само издръжката на немските войски на българска територия, но и да изплаща задълженията на победената Югославия към Германия.    

България фактически е била участник във Втората световна война на страната на Германия. В Хагската конвенция за законите и обичаите на сухопътната война (18 октомври 1907 г.) в глава I „Кой се признава за воюващ“, в чл. 3 ясно пише: „Въоръжените сили на воюващите страни  могат да са от сражаващи се и несражаващи се“(к.м.). Следователно, това че българските войски не се сражават на Източния фронт, не значи, че страната ни не е била съвоюваща на страна на Германия, тъй като нейни военни части заместват немските окупационни сили и се сражават с югославските партизани, осигуряват снабдяване на немската армия и предоставят своята военна и гражданска инфраструктура за ползване от тях. Немският посланик в София Бекерле при разпита му заявява: „Германските кораби от Варна и Бургас се използваха от нашето командване при настъплението срещу Крим и Севастопол, и в другите бойни операции срещу Съветския съюз. Неутралитетът на България по отношение на Съветския съюз съществуваше на хартия (к.м.).

Третото грешно твърдение е, че в България е имало „съветска окупация“. Тази манипулацията непрекъснато се върти в публичното пространство през последните двадесет години. Явно привържениците на „съветската окупация“ на България не разбират съдържанието на понятието „окупация“ или са си сложили предварително подходящо оцветените соросоидни очила за прочит на историята. Доц. Груев задава риторичния въпрос: „Какво представлява навлизането на армията на чужда държава на територията на друга държава и оставането ѝ там за срок от три години...?“ Според него това е окупация. А дали е така?

В речниците по политология, история и право има множество различни определения на понятието „окупация“. В почти всички речници се съдържа характеристиката “временно заемане от въоръжени сили на територия на противника“. Но това не е достатъчно. Военна окупация има, когато се прекратява самостоятелното национално административно управление и се формира ново управление, приема се функцията на управление на завладяната територия от чужда войска (American Heritage Dictionary). Това е главен белег за наличието на окупация.

По време на Втората световна война от 1941 до септември 1944 г. в България е имало различен брой немски войски – от 3 791 през декември 1941 г. до 22 047 към 1 август 1944 г, разположени в 220 обекта. И никой не твърди, че България е била окупирана от Германия, макар, че немските войски на 1 март, часове преди Народното събрание да реши, са започнали навлизането в българска територия. България си е имала държавен глава, правителство, армия, полиция, съд и т.н. А от 8 септември 1944 г. до декември 1947 г. България била под „съветска окупация“. Ама и през този период си е имала държавен глава, правителство, армия, полиция, съд, знаме, герб и т.н. Сега в България постоянно има поделения на армията на САЩ. Но България си има свои овластени от народа държавни органи, има си своя армия, полиция, съд и т.н.. България „окупирана ли е от САЩ“? Следователно присъствието на чужди войски в дадена страна не значи, че тя е окупирана. Но защо уважаемият шеф на Архивите на България, когато говори за „съветска окупация“ не говори, че в България е имало „германска фашистка окупация“ (4 г.), че в България сега има „американска североатлантическа окупация“ (над 14 г.)?

Как стои въпросът с България?. В края на август 1944 г. в Европейската  консултационна комисия (ЕКК) на съюзените държави (САЩ, Великобритания и Съветския съюз) започват консултации за бъдещето на България. Предложенията са разнопосочни. САЩ предлагат в ЕКК в параграф 3 от Проекта за примирие в България да се запише: „съюзените правителства (САЩ, Великобритания и СССР - б.м.), подписали документа за капитулация (к.м.) трябва да имат право да окупират (к.м.) с всякакви въоръжени сили на всяка или всички части на територията …“ (Великите сили и България 1944-1947 г. Примирието. Документи, т. 1, с. 110-111). Какво предлагат нашите нови „братя“? Капитулация и окупация като изключват примирието. Капитулацията е прекратяване въоръжената съпротива от едната воюваща страна (България) и разоръжаване на нейната армия, придружена от окупация и управление от победилата страна. Такъв е казусът с бивша Югославия и Гърция, които капитулират пред Германия и са окупирани от немски, италиански и български войски. В окупираните от българската армия земи навлизат армейски части, създава се нова полиция от българи, нова администрация, ново съдържание на образованието и дори нови данъци и тяхното събиране. И не случайно България нарича военните си съединения Първи и Втори окупационен корпус. Когато капитулира Германия, цялото управление се поема от войските на СССР, САЩ и Великобритания, като дори те издават закони-наредби и организират свои съдилища.

            СССР прави пред ЕКК редица предложения резюмирани от Форейн офис така: „съветският представител предложи известен брой допълнения, предназначени да приведат примирието с България в съответствие с това на Румъния. Ефектът от тези съветски предложения е: 1). На България практически се дава статут на съвоюваща страна и неопределен брой български дивизии ще вземат участие във войната под ръководството на съветското Върховно командване …“ (Великите сили и България 1944-1947 г. Примирието. Документи, т. 1, с. 157). Опитът на Съветския съюз от излизането от войната на Финландия и на Румъния надделява в ЕКК. За Съветския съюз в хода на войната и предстоящият главен удар срещу Германия е неоправдано да се отделят войски за окупация, администриране и управление на земите на излезлите от войната държави. Правителството на Муравиев през нощта на 6 септември 1944 г., представлявано от главния секретар на Министерството на външните работи Сарафов, придружен от Алтънов (директор на политическия отдел на министерството) молят чрез посланик Яковлев Съветското правителство за примирие, не за капитулация и окупация. 

Съветската армия не създава в България своя администрация, полиция и съд, за да има окупация. В страната е формирана нова отечественофронтовска самостоятелна власт, самостоятелно правителство, окръжни и общински административни звена и структури. За сравнение при окупацията на Германия в четирите окупационни зони държавите победителки създават своя окупационна администрация, издават закони, които са задължителни за окупираната територия, формират свои съдилища над нацистки военнопрестъпници и др..  В началния период със съгласието на СКК (Съюзната контролна комисия) в България се изграждат военни комендатури в областните центрове, които в края на 1944 г. са разпуснати.

В заключение, нека читателите сами да преценят дали е правилна позицията на

доц. Груев да се запише в учебниците на децата неговото твърдение: „Окупирането на страната от Червената армия е безспорен факт и той без съмнение трябва да присъства в учебниците по история именно по този начин“. А моето мнение, е че продължава соросоидното пренаписване на историята, водещо до пренебрегване на историческата истина.

 

10.09.2020 г.

Анко Иванов – д-р по философия

https://pogled.info/bulgarski/prenapisvashtite-istoriyata-nyamat-umora.120297

Голямото разминаване в БСП

 

              

Нинова, всички корнелианци в БСП, празнуват пирова победа. Вътрешнопартийната власт е овладяна  поне за четири години напред. И какво от това? Възникват естествените въпроси на обикновените хора: „Защо живеем толкова зле?“; „Как да живеем по-нататък добре?“ Тях не ги занимава особено кой как е спечелим председателското място в БСП.  Как се е променила БСП, дори кой е начело на БСП? Четири години Нинова се бори чрез разделение и „отстрелване“ да наложи своето мнение както единствено вярното. Който имаше друго мнение, други предложения, бе обявяван за „опозиция“, за „човек на ГЕРБ“ и в поредица други смъртни грехове.  А четящата и гледаща публика да е забелязала Свиленски, Проданов, Зарков, Емилова, Зафиров, Е. Войнов и т.н. да имат, дори по елементарен въпрос, мнение, което е различно от това на председателката!

Грешна е позицията на повечето от „отстреляните“ на 50 конгрес знакови имена, че „отстрелването“ им е станало само за налагането на едноличната власт в БСП. Това го има и е много важно. Но не по-малко важното е, че бяха „отстреляни“ почти всички, които не поддържат съвременния неолиберализъм. Главен тартор и задкулисен кардинал е верният на неолиберализма Румен Овчаров. С неговото най-активно участие като министър и председател на комисия в Народното събрание, с активната помощ на Петър Димитров, а и на Ани Янева и Корнелия Нинова (като зам. министри) бе продължена костовата политика на приватизация на печелившите държавни предприятия и тяхната ликвидация, бе подготвен и въведен плоския данък. Справка унищожаването на Кремиковци и как председателят на надзорния съвет на Пловдивски панаир (Корнелия Нинова) подписа приватизирането му и прехвърлянето на собствеността от държавата на известния пловдивски бизнесмен Георги Гергов. Тези, които са си направили  труда подробно да изучат прехвалената „Визия за България“ са на ясно, че прокарваната теза от привържениците на „Каката“ е фризирано (със социалистическа фразеология) запазване на неолибералното статукво в България. Това прилича и в предизборната платформа за парламентарните избори 2017 г., във внасяните т.нар. „алтернативни бюджети“. Два са главните резултати от 50 конгрес на БСП – утвърждаване на едноличната и безпрекословна власт на лидера (авторитаризъм) и фризирано чрез социалистическа фразеология запазване на неолибералното статуквото. Това е разминаване с идейната същност и организационна практика на партията на българските социалисти. Само със социалистическа фразеология не става. Трябва си конкретна и реалистична социална политика, осъществяване на дело на принципите на справедливост, солидарност, демокрация, равенство във всички обществени дейности. ясно да се каже пред хората кои интереси защитава БСП, към какво се стреми и за какво се бори. Със 71 странична „Визия за България“ не става. Тя не е реална програма за бъдещо управление.

                Най-главното разминаване на 50 конгрес е между дневният ред на конгреса и дневният ред на българското общество. А то, българското общество е сериозно болно. Най-голямата му болест е огромната бедност, която формира огромната емиграция и демографската катастрофа на България. хората не виждат възможност да се реализират в живота, да имат достоен живот в България. Унищожителна за страната е мутроолигархическа практика на управление на държавата, липсата на справедливост, водеща до огромна експлоатация на труда на хората в България, огромна бедност, непозната в други страни от ЕС. В доклада на лидера на БСП по същество нямаше анализ и оценка на социално-икономическата ситуация в страната, нямаше радикални социалистически идеи за решителна промяна на общественото развитие. Нямаше го главното за една политическа партия. Нямаше отчет на изпълнението на резолюцията на 49 конгрес. Имаше самовъзвеличаване и емоционални непремерени оценки и съображения изказани за „изпълнението“ на личните обещания на председателя на НС на БСП за четири години. И това бе направено с театрално пиар майсторство. Нямаше я оценката на това, което искаха масово протестиращите млади хора през първите десетина дни на протеста. И това, което ръководството на БСП пропиля като възможност да излезе с ясни и решителни предложения за промяна. Само с фразеологията за борба с „паралелната държава“ (купешки термин, взаимстван от запада), само с антигерберски и антиборисовски послания не става сериозна политика. И поради това протестите вече затихват и БСП не разширява, а обратно, съкращава своето влияние в обществото. .

                Освен идейните разминавания на конгреса бе ясно и гръмко премълчано плачевното организационно състояние. И съвсем не е случайно съвпадението от 80% възрастни хора и 80% гласували за Нинова за Председател на БСП. Пред тези хора от моето поколение действаше предимно телевизионната борческа поза срещу ГЕРБ и партийната традиция винаги да се подкрепя действащият ръководител. В прекия избор липсваха смислени послания за лява политика. А лявата политика пряко засяга предимно активните хора на труда и младежите, огромната маса от трудовите хора.

На конгреса не стана дума за това, че редица областни и общински ръководства са в нерегламентирани връзки с местните олигарси (Бургас, Бенчо Бенчев и др.), в редица ръководства участват социалисти с бизнес интереси (Пловдив, Варна, Плевен и т.н.). Пред значителна част от българското общество БСП се възприема от мнозина непартийни хора в страната като партия на капиталисти, приватизатори, бизнесмени,  а не като партия, която защитава интересите на „робите на труда“, както се пее в Интернационала.  В много случаи подкрепата за безпартийни бизнесмени за кметове на общини води непряко до засилване на влиянието на олигархията в някои, макар и малко на брой местни структури. За това трябваше да стане дума на конгреса и да се набележат мерки за пресичането на това уродливо явление.

                Вместо главните политически въпроси на съвременното общество и формирането на адекватна на тази обстановка лява политика, 50 конгрес имаше една главна мисъл – как в новия Национален съвет да бъдат отстранени хората с различно мнение от това на Нинова.  И целево бе организирано тежко нощно гласуване и най-вече броене, което омаломощи делегатите. Те станаха неспособни да дискутират политика. И не искаха да дискутират за политика. Една значителна част (около една трета) просто изчезнаха, напуснаха конгреса. Ето това разминаване бе също важен белег на 50 конгрес, разминаване между съдържание и форма на политически форум. Формата я има, съдържанието (дискусията за политика, определяне на съдържанието на политическия курс) изчезна.

А българското общество е в огромна криза, многодневни протести срещу ГЕРБ и ДПС, срещу Борисов и Гешев. В тази обстановка авторитетът и влиянието на ГЕРБ силно намаляват. Но в същото време се смалява и влиянието на БСП, макар и с по-малки темпове. И за това не стана дума на конгреса. И местните избори в деня на конгреса (Септември, Стрелча и т.н.) бяха спечелени от ГЕРБ (9 от 16) и ДПС, а не от БСП.

На конгреса само проф. Гечев загатна за един проблем, който трябва да се реши в обществото, но той го постави само частично, без конкретика. Става дума за формиращото се в българското общество желание, предимно под влияние на синдикатите, не от БСП, за промяна на данъчната политика в България. Явно е, че с тази данъчна система и политика, формирана по времето на Овчаров, под натиска на НДСВ и ДПС, е в най-висш интерес на богатите, води до тяхното обогатяване и до жестоко обедняване на бедните. Тогава яростно пред телевизионните екрани Овчаров (особено пред БТВ) твърдеше, че няма друга (т.е. социалистическа) алтернатива освен предлаганата от него либерална политика. По същество, като резултат от тази политика се постигнаха само привилегии за богатите, представяни ни като милостиви работодатели, загрижени за обикновените хора. В България се формира феномена „работещи бедни“.   Проф. Гечев, правилно подигна въпроса, че трябва да се промени преразпределението на БВП от 34-37% (прокарвано от ГЕРБ, ДПС и Вл. Горанов) към равнището в други европейски страни, където достига и надминава 50%. Ако бъде направено чрез увеличаване на корпоративния данък на 20%, каквото е средното равнище в почти всички други бивши социалистически страни (без Румъния и Македония), въведе необлагаемият минимум за работещите и диференцирана скала за данъка на физическите лица,  ще се постигне по-голяма социална справедливост. Но по тази възможност говорят синдикатите, а не Нинова и Гечев. Синдикатите вече дори предлагат увеличаване на осигуровките за да се преодолее кризата в пенсионната система. А как да поиска това увеличение на корпоративния данък ръководството на БСП като то ще засегне интересите на групата на богаташите от Националния съвет на БСП и в парламентарната група на партията? А защо Нинова и Гечев не предлагат данък дивидент (5% сега, най-ниският в Европа) да стане колкото е в повечето европейски страни – около 20%? Защото бедните почти нямат доходи от дивиденти. В България дивидентите ежегодно са над 7 милиарда лева и си ги разпределят почти изцяло само богатите. Докато ръководствата на БСП и парламентарната група не се изчистят от хората, които са с противоположни интереси на хората на труда, БСП ще се свива като влияние в обществото като шагренова кожа. По този въпрос, с подобни предложения вече четири години излиза публично проф. Ангелов, а и други изтъкнати икономисти. По този въпрос вече няколко пъти районни и общински съвети на БСП предлагат подобна политика пред НС на БСП и 50 конгрес. Предлагат необходими промени в политиката на БСП. Но от „громящото вътрешната опозиция“ ръководство ни вопъл, ни стон. Само се обогатява партийния входящ документален архив. 

Дано новоизбраният Национален съвет на БСП събере кураж, прояви политическа зрялост и отговорност и най-после започне да формира, отстоява и провежда политика в интерес на „робите на труда“, на наетите срещу трудово възнаграждение хора, а не на работодателите (бизнесмени, капиталисти, буржоа, чорбаджии и т.н.).  От това зависи бъдещето на БСП, а не от громенето на т.нар. „вътрешна опозиция“.

 

29 септември 2020 г.

Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Как количеството в БСП убива качеството в Националния съвет

 

            Още през Деветнадесети век философите са установили връзката между количество и качество, и преминаването на количествените изменения в качествени промени. Количествената характеристика на обектите, процесите, явленията, структурите, включително и ръководните структури на БСП е свързана с качеството на ръководните структури на БСП. За да има качествено ръководство в ръководните органи следва да бъдат включвани най-компетентните и най-авторитетните членове на партията. Но колкото повече са членовете на изборните органи (избрани в името на разширяване на демокрацията) се намалява качеството, експертността и авторитетността на ръководните органи. Има някаква оптимална граница, която дава възможност повишаването на количеството да е съчетано и да води до по-високо качество.

В случая с току-що приключилия 50 конгрес на БСП има някои количествено–качествени характеристики на формирането нови ръководни органи в БСП, които изразяват една негативна тенденция. А тя е, че колкото повече намаляват членовете на партията, толкова повече се увеличава броят на членовете на ръководните органи, особено на национално равнище.  И на 27 септември 2020 година те достигнаха огромният брой 187 члена на Националния съвет. Проблемът е не толкова в броя, колкото в качествата на членовете и в качеството на работата на Националния съвет.

            Досегашният НС много трудно се събираше на заседания и много трудно формираше форум. Обикновено заседаваше с 95-110 присъстващи члена. И това на повечето заседания. А къде са останалите членове. В Устава на БСП е записано в чл. 15, т. 6, че когато член на ръководни органи отсъства четири поредни заседания без уважителни причини, той отпада от неговия състав. Досега не ми е известно някой член на НС на БСП да е отстранен по тази причина и да е заместен от друг член.  Преди всяко заседание (пленум) апарата на НС е изправен на нокти – как да подсигури членовете на НС за поредното заседание. Някои от тях просто нямат желание за работа и дори за елементарно присъствие. Следователно в състава на НС са попаднали случайни хора, които не искат да обсъждат и решават възловите партийни проблеми.  Защо са попаднали в състава на НС? Кои са причините?

            Първото е случайния характер на предложенията за делегати на конгресите и членовете на Националния съвет.  Демократичното право на събрание на основната организация или клуб всеки член на БСП да предлага неограничен брой членове на Националния съвет се превръща в пародия. И не само огромния брой кандидати, който затруднява избора, но липсва главното – мотивировката на качествата на предлагания. Гледал бай Петър или Баба Иванка телевизията и му харесал по своя външен вид изказ някой от БСП – и предложението е готово. Или пък неговият непосредствен началник от общината, района много му харесва. Парадоксът е, че в Устава на БСП е предвидено в чл. 15, т.3., че на общинските и районните конференции могат да се предлагат членове на НС на БСП с писмено мотивирано предложение не по-малко от 50 от делегатите на конференцията. А ако конференцията е от 48-49 делегати? А защо на партийните събрания да не се изисква също мотивировка? Появява се неравнопоставеност, дискриминация на делегатите на общинските и районните организации спрямо участващите в партийните събрания. Искаме равенство в обществото, но в партията не го искаме! А защо в Устава не е предвидено, всеки който предлага да има подробна аргументация? Разбира се, направено е за да има хаос, който може да се управлява в „необходимата посока“ от партийния апарат.

И така за 50 конгрес бяха направени и имаше около 700 кандидатури. И как редовият делегат да се ориентира в тези 692 кандидатури, като за него огромната част нищо не значат. Те са просто имена в някакъв списък. Той трябва да направи мотивиран избор. Но без информация не става.. И от кого делегата на конгреса получава информация – от съответният по-висшестоящ партиен деец-председател на общински, районен или областен съвет. И я получава своевременно в посочената от по-горестоящия партиен началник. Така поради огромният брой кандидати в листата се избират опосредствено желаните от партийния апарат лица, които са поддръжници на определени ръководни дейци в партията.  При този огромен брой на тайното заседание вероятно не е станало реално обсъждане на качествата на предлаганите кандидати, а са се проявявали и защитавали предимно местнически интереси.  

Демократичен ли бе направения избор? Честен ли бе? Нека всеки сам за себе си да определи. В Устава на БСП ясно пише, че членовете на НС на БСП са избрани, ако за тях са гласували повече от половината участници в гласуването. И какво се получи? За член на НС на БСП е избран само един член – Крум Зарков. На миналия конгрес бяха само трима. И конгресите както 49, така и 50 си опростяват работата. Вместо втори тур на таен избор да се изберат членовете на НС, конгресът решава да се претупа работата, като за избрани се обявяват  по вишегласие 112 кандидати. Но дори и този липсващ в Устава принцип не се спазва. Примерът с Общопартийната контролна комисия е драстичен. Там двама кандидати за председател се открояват сред другите и получават разлика от няколко гласа в полза на досегашния председател, но под 50%. Но досегашният председател е неудобен (осмелява се да критикува ръководството) на всепартийно избраният Председател на БСП. И започва цирка. Преминава се към втори тур с явно гласуване. Разбира се при явното гласуване не е важно кой как гласува, а кой и как брои. И броячите, хората определени от апарата и формално избрани от конгреса, си знаят работата –  фалшифицират броя на гласовете. Това установява самата председателка на комисията по избора. Явното гласуване и прегласуването показват повече гласове за удобния председател на ОПКК. Повече, но по-малко от гласовете при първия тур. Така Войнов е обявен за Председателя на ОПКК с 384 гласа, т.е. той е избран с 42.6% от гласувалите на първия тур и 39.4% от общия брой на делегатите. Това е резултат от неправомерно възприетият, по подобие на правилника на Народното събрание, принцип на падащия кворум. Може би лошо чета, но никъде в Устава на БСП не прочетох да пише, че при работата на изборните органи в БСП може да се използва правилото за падащ кворум. Както и никъде не прочетох да пише, кога и как се установява кворум при гласуването. Останах с впечатлението, че в материалите на Конгреса (не притежавам тези материали) тези въпроси също не са уредени и не бяха подложени на гласуване от Свиленски.

Уставът е основният закон на партията. И никой не може да не го спазва, особено конгреса. Вярното е, че Устава се приема от конгреса. Но това не значи автоматично, че Конгреса може да не се ръководи от основния закон на БСП. Той е закон на партията, а не на Конгреса. И ако някой е искал да определи нещата по начина на гласуването трябваше първо да поиска промяна на Устава. Конгреса дава лош пример на членовете на БСП.

Не бе спазен Устава на БСП и за изискването не по-малко от 40% от членовете да бъдат представители на единия от двата пола. От подложените на избор 181 души 51 са жени или това е само 28.2% от общия състава на НС на БСП, т.е. от тези подложени на пълен или на ограничен избор (по обявения във в-к „Дума“ поименен списък.

Предложения за намаляване на броя на членовете на НС на БСП и как да се правят предложенията за неговия състав имаше в редица публикации. Но, новоизлюпеният преди конгреса деец на организационния фронт на БСП Атанас Зафиров, вероятно не обича да чете чужди мнения.  А и другите  от апарата на БСП. На сегашното ръководство изглежда му харесва стихията на избора на НС на БСП.

Освен количествените аспекти има и някои принципни и качествени проблеми на формирането на този ръководен орган. Неговите членове са неравнопоставени. Те са равни са само по възможността всеки от тях да има правото на един глас. Уж всички са равни, но някои са много по равни по правилото за избор. Става дума за следното:

Само 113 членове на НС на БСП от 187 са избрани, чрез таен избор, по вишегласие, а не с мнозинство. Освен тях има и избрани в отделна листа от т.нар. младежка квота от 20%, за пръв път въведена на 49 конгрес на БСП по идея на Михаил Миков. А защо само за младежите има отделна листа в количествени параметри. А само качеството младост ли е достатъчно – до 35 г. възраст? Да, но Устава пише в чл. 7, ал. 2, че „Във всички органи на партията се осигурява равнопоставеност при представителството на двата пола, но не по-малко от 40% за всеки от тях“. Е, а и не трябваше ли да има отделни листи за мъже и за жени, щом вече веднъж са отделени младите хора? И не чух от председателката по избора какво е съотношението мъже-жени и как е изпълнен Устава в това отношение. Все пак тези около 150 членове са макар и неправилно избрани, но поне чрез някакво пряко гласуване.

Останалите 31 делегирани представители на партийните организации  са крайно ограничено избирани от делегатите на конгреса от съответния МИР. При тях избора много често е продукт на местната олигархическа свързаност на партийни ръководства и богаташи, бизнесмени и т.н. Няма как Пловдив да не бъде избран Г. Гергов, няма как ако предложите Гуцанов във Врана той да не бъде избран. Или пък В. Антонов в Плевен и т.н. Обикновено след всеки конгрес тези делегирани представители не се огласяват като такива в партийния печат.  И остават най-равните сред равните членове на НС на БСП – назначените по длъжност според Устава. Какво тук значи някакъв си Конгрес и пряк избор от най-висшия ръководен орган на БСП!  Такива са по чл. 32, ал. 1: „2) избраният председател на БСП; 3. председателят на Парламентарната група; 4. председателят и зам.-председателите на Народното събрание – социалисти; 5. министрите-социалисти; 6. ръководителите на Младежкото обединение, на Обединението на жените-социалистки и на Движението на ветераните;“ Ето така се постига равенство в НС на БСП – едни чрез избор други чрез назначаване. Какво пречи зам. председателят на Народното събрание, а и другите да бъде избиран по общия ред? Какви са тези привилегии? Каква е тази неравнопоставеност? 

А когато даваме такива привилегии, защо няма привилегията за най-известният в Европа български социалист – Сергей Станишев. Лично не го харесвам в много отношения, но той е българин, избиран вече няколко мандата за ръководител на ПЕС и представлява не само себе си, не само БСП, но и България. В ПЕС го оценяват и избират, доколкото си спомням единодушно. Нашите ли доморасли делегати на 50 конгрес са по-умни от всички останали европейски социалисти, демократи и социалдемократи от другите страни в Европейския съюз? И защо да не го изберат поне за член на НС на БСП. Те поотделно и вкупом ли по-добре представляват в ЕС България? Делегатите на конгреса, основавайки са на личните недружелюбни отношения на Нинова срещу Станишев, проявиха незрялост. Това не е в интерес на БСП в международните ѝ отношения, но и при решаване на определени български каузи.

В доклада на Нинова на конгреса бе пренебрегнато организационното състояние на партията. Ставаше дума само за единството и че партията е единна. А организационните проблеми не са само количествени, а са предимно качествени.

В заключение, този много широк състав на НС на БСП до голяма степен може да бъде пречка за ефективното и качествено ръководство на партията. Прекомерното количество убива качеството и ефективността на политическото ръководство. Вече изразявах мнение, че НС на БСП не бива да надхвърля 101 члена и че трябва да избегнат местническите тенденции (местен патриотизъм) чрез т.нар. делегирани представители и възрастовите привилегии чрез т.нар. младежка квота. Националния съвет е на България, а не на отделна административна област. Младите трябва да се доказват в работата,  а не предимно с възрастта си. За да има високо качество, трябва в НС да бъдат само най-качествените експерти, най-опитните и ефективно работещи социалисти, доказали се в партийната и в обществената практика.

 Дано новоизбраният НС на БСП ме опровергае и да успее да откликне на настоящите политически проблеми  не в партията, а в обществото. Защото най-големите проблеми са в намаляващото обществено доверие към БСП.

27.09.2020 г.

Анко Иванов

Септемврийски журналистически алабализми

 

         На 23 септември обикновено се отбелязва годишнината от Септемврийското антифашистко въстание. Няма никаква информация някъде някой да е положил китка или венец от цветя пред паметниците на септемврийци. И да има такива смелчаци СМРАД (Средства за масова реклама, агитация и дезинформация) не съобщават за тях. Левият печат и сайтове мълчат със страшна сила за Септемврийското въстание 1923 г. Корнелия Нинова във фейсбук предния ден отбелязва денят на независимостта, но на 23 септември гробовно мълчи. Мълчат и всички ръководни дейци на БСП и от множеството БЗНС –та, чиито предци въстанаха срещу фашистката тирания на Деветоюнските превратаджий. Само една публикация на небезизвестният антикомунист Росен Тахов в един бойковистки вестник и преразказана в един делянпеевски сайт. Публикация без историческа истина, а само политически алабализми, откъснати от реалната действителност на 1923 г. И толкова. Дори военните сайтове си мълчат за този бивш празник на Българската армия.

А тази 1923 г. е много важна. Според акад. Г. Марков от нея започва гражданска война в България, която завършва през септември 1944 г. Началото на тази гражданска война е терористично кърваво. И тя продължава 21 години и почти през цялото време и обилно кървава. В сегашната политическа обстановка има явна манипулация на оценката на Септемврийското въстание. Най-често се игнорира датата и събитието, има пълно мълчание, все едно такова нещо като Септемврийско антифашистко въстание не е имало, все едно не са загинали около 5000 българи (по акад. Марков), а много повече. Шпицкомандите, военните и полицията не са водели поименна статистка на убитите. В сайта „Уикипедия“ за 23 септември 1923 г. пише „В България започва Септемврийското въстание“, но в друг материал на същия сайт въстанието е определено като „Септемврийски бунтове“. Във визираната днешна публикация въстанието е наречено „метеж“.

Макар че често се използват като синоними, термините „въстание“, „бунт“ и „метеж“ имат своята специфика. Главното при въстанието е, че то е организирана въоръжена проява с цел защита на класови, социални, национални, религиозни и др. интереси и против съществуващата власт, за смяна на държавната власт. Главното при бунта е, че той е предимно стихийна проява на масово неподчинение против нещо и най-често е против съществуващата в страната власт. Главното при метежа е въоръжена проява, стихийна или като част от заговор, най-често от някаква военна единица като недоволство от нещо и/или за смяна на командването и/или на властта. Властвалите деветоюнци използват и думата „размирици“.

Играта с понятията е предимно с цел прикриване на антифашисткия характер на Септемврийското въстание и отричане на неговия класов характер – въстание на работници и селяни с цел създаване на работническо-селско правителство. С термина „бунт“ то е определeно при откриването на 21 ОНС  на 9 декември 1923 г. от Борис III. Разграничението между стихиен бунт или метеж и въстание е обикновено в наличието или отсъствието на предварителна подготовка. За предварителната организация на Септемврийското въстание е създаден комитет, ръководен от Коста Янков. Неговото арестуване на 12 септември намалява силата и влошава организацията на въстанието.

Въстанието е антифашистко, понеже на власт чрез преврат са български фашисти. Деветоюнската власт носи белезите на фашистка власт понеже се основава на свръхнационализма. За тези, които се съмняват в това, нека прочета програмните документи на Военната лига, Съюза на запасните офицери, Съюза на запасните подофицери и на ВМРО. Деветоюнския преврат  и Правителството на Ал. Цанков са военнофашистки. Това е българската специфика на фашизма – идва на власт с щиковете на военните (редовни и запасни), а административното управление на териториалните единици в страната се поверява на запасни военни лица. Втората фашистка характеристика е върлият антикомунизъм, антиболшевизъм,  антисоциализъм и дори антидружбашество (БЗНС), т. е. анти срещу всичко ляво в обществото. Третата много характерна черта на българския фашизъм е жестокият терор и насилие. Използват се всякакви форми; военнен преврат; паравоенни формирования за насилие срещу земеделци и комунисти (т.нар. шпицкоманди); уволнения; декларации от работници, че не са комунисти; заплахи; смъртни „присъди“ на ВМРО над ръководни дейци на БЗНС и БКП; разбиване и унищожаване на партийни клубове на БКП и БЗНС; забрана на партии и леви организации; избиване по улиците на представители на БКП и БЗНС; масови арести от полицията и военните, побоища на задържани хора и масови избивания и гавра с телата на убитите по време на Септемврийското въстание и т.н. Ген. Лазаров издава заповед участниците в Септемврийското въстание и техните помощници да не бъдат вземани в плен, а да ги убиват на място. По данни на Й. Зарчев“ (Септемврийското въстание и Земеделският съюз, – сп. „Векове, № 5, 1973 г. са убити над 3500 земеделци и 6 министри и няколко десетки земеделски народни представители. На 12 септември 1923 г. са арестувани над 2000 комунисти (Гришина Р.П. Возникновение фашизма в Болгарии 1919-1925 г. С., Изд. на БАН, 1976 г.). Освен в сражения са убивани и арестанти и доброволно предали се въстаници. Убити са редица народни представители и видни адвокати, защитаващи комунисти. (Петко Д. Петков, Димо Хаджидимов, Тодор Страшимиров, Харалампи Стоянов, Вълчо Иванов и т.н.). Христо Кабакчиев е арестуван на 12 септември 1923 г. в София, не участва в подготовка и във Септемврийското въстание. Избран е за народен представител в 21 ОНС, но е оставен в ареста, в противоречие на всички закони и Конституцията на България. Масово са избивани активни комунисти и земеделци, дори такива които не са участвали във въстанието и дори арестуваните на 12 септември активисти на БСП.

В началото на 1924 г. е приет терористичния закон за защита на държавата (ЗЗД) чрез който се преследват политическите противници на фашистката власт. По повод неговото съдържание Петко Д. Петков заявява на 2 януари 1924 г.: „Един закон с който целите да унищожавате политическите си противници … да унищожавате свободата на мисълта, с който целите да посегнете на свободата на личността и да посегнете на ония принципи, които буржоазната държава издаде с великата френска революция и декларацията за правата на човека и гражданина …“ (Стеногр. протокол 21 ОНС, I РС, 1924 г.,  с. 299).

            Веднага след Деветоюнския преврат със заповед на министъра на правосъдието са създадени „специални углавни отделения“ (граждански) в градовете Плевен, Шумен, Т. Пазарджик и Ловеч, които да съдят по закона за разбойниците  всеки, който се противопоставя на установената власт. Не по Наказателния закон, а по закона за разбойниците, като обикновени бандити. Дадени са строги нареждания в два дни да ликвидират със заведените при подобни случаи процеси.“ (В-к „Зора“, бр. 1201, от 15 юни 1923 г.). По време на Септемврийското въстание е издаден Указ 21 за компетенциите на военно-полевите съдилища, създадени след Указа (№ 11) на Борис III за обявяване на военно положение. Властта на военно-полевите съдилища се разпростира и върху цивилните граждани. (в-к „Зора“, бр. 1283 от 24 септември 1823 г.).

Има и други фашистки характеристики на цанковото правителство. Фашисткият характер на управлението на деветоюнците признава косвено дори Цанков. В писмо до Калфов той пише: „правителството в чужбина, между обществото и в печата не се ползва с добро име. Минаваме за недемократично, реакционно и фашистко правителство. Това е общото мнение на всички“ (ЦДА, ф.368, оп.1, , а. е. 313, л.3). Всички в Европа по онова време определят Деветоюнското правителство като фашистко. Само редица съвременни български историци и журналисти отричат това. За тях не са важни обществените мнения и оценки на станалото в България, за тях са по-важни соросоидните хонорари.

Една съществена особеност на българския фашизъм е, че нашите доморасли фашисти се страхуват открито да се обявяват за такива. Те се страхуват да се определят като такива поради зависимостта на България от победителките в Първата световна война – Великобритания и Франция.

Доминиращата манипулация, която масово и ежегодно се тиражира е, че „става въпрос за внос на революция … така нареченото Септемврийско въстание е скалъпено от Коминтерна.“ (израз на Р. Тахов). Да видим каква е истинската картина.  Въстанието, твърдят всички комунистофоби, било инспирирано от Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ). Но тези твърдения са несъстоятелни. Необосновани са оценките, че Съветския съюз искал да изнесе революция в Централна Европа и поради това стимулирал въоръженото въстание в България. Да, имало е курс към световна революция, но той е бил през 1920 г., когато Червената армия настъпва в Полша и се очаква немския пролетариат да въстане и подкрепи Червената армия. Подобни твърдения показват неразбирането на мястото на България в политическата сцена на Европа. При господстващата идеология в Съветския съюз за водещата роля на работническата класа няма как да се е разчитало на селска България. Целта на Троцки и неговите сподвижници е била в индустриалните държави Германия, Великобритания и др., където има силна работническа класа, силни социалдемократически  партии и силни синдикати да се развие световната революция. Целта на Септемврийското въстание не е била промяна на държавния строй (сваляне на монархията, промяна на Конституцията и т.н.), създаване на съветска власт. Целта е била вместо превратаджийското терористично правителство да дойде на власт работническо-селско правителство.

Да, вярно е, че в Коминтерна въпросът за политическото положение в България е обсъждан и са вземани решения, но в повечето случаи те носят характера на оценка и на препоръка за действия от страна на БКП. Те са отправяни предимно от Васил Коларов като генерален секретар на ИККИ. В тях се изразява недоумение от позицията на неутралитет при преврата и нежеланието за съпротива срещу настъпващия терор  в условията на ожесточена класова борба. Едва ли дейците на Коминтерна са могли да повлияят на бай Иван от Гол Тупан да остави ралото и мотиката и да грабне пушката, на бай Петър да остави наковалнята и чука във фабриката и да се хвърли срещу армията и полицията. В страната е имало политическа обстановка на крайно напрежение и противопоставяне, когато дори ареста на отделен член на партия е могъл да прелее чашата на търпението. По същество е имало подходяща за въстанието политическа ситуация и политическа обстановка.

Своеобразно отрицание на влиянието на Коминтерна дава един авторитетен свидетел, лидерът на радикал-демократическата партия (участваща в правителството на Ал. Цанков). В реч пред Народното събрание той заявява: „Септемврийските събития не бяха дело случайно: те бяха рожба на нашите местни условия, макар че имаше и външен пръст …не трябва да се мамим: никаква Москва не можеше да предизвика нищо в България, ако нямахме така здрава и добре организирана партия … и ако нямаше тая партия на разположение, макар и пръснати и разбити, части от дружбащината в България. Без тия две условия никаква заповед на Москва не можеше да има никакво значение за смутовете …  И те (комунистите – б. м.) намериха разбитата душа на простичкия българин, разбита от страшни преживявания през още по-страшната война: намериха икономически разорена страната им; съсипана финансово; намериха населението угнетено, не само материално, а и душевно, морално – една от последиците на войната, защото рядко има къща, която да не е зачернена по пряк или косвен начин, защото рядко има къща, която да не е икономически пострадала …“ (Стен. дневници 21 ОНС, I РС, 21.XII, 1923 г.). Истината разкрита от Костурков, е че в България след загубените войни има дълбока социално-икономическа и политическа криза, че има остър политически конфликт, особено след Деветоюнския преврат. В тази обстановка и без решение на Коминтерна ще избухне въстание.

Много важно е да се прецени и оцени периода преди въстанието и политическите условия за дейност на БКП и БЗНС. Властващите се стремят да предизвикат левите сили към метеж. Преди въстанието в страната има безогледен терор срещу левите сили. Властта е националистическа,  антикомунистическа и терористическа. В идейната ѝ основа, пропаганда и дейност е заложена борбата срещу земеделци и комунисти. Това е особеност на фашизма в България, тъй като в другите фашистки страни няма на власт земеделски партии. Антикомунистическата характеристика е основополагаща за „Хан Кубрат“, ВМРО, Военния съюз, Съюза на запасните офицери, Народен сговор, младежката организация на Обединената народно-прогресивна партия, някои юнашки и скаутски дружества, т.е. за движещите сили на Деветоюнския преврат.  

След преврата, и много преди решението на БКП за подготовка на въоръжено въстание, в страната има яростна антикомунистическа пропаганда. Особено активни в това отношение са свързаните с Народния сговор вестници „Миръ“, „Зора“ и „Слово“. Борис Вазов в статията „Кои са граждани? (в-к  „Миръ“, бр. 6917 от 2 юли 1923 г.) определя членовете и привържениците на БЗНС и на БКП като неграждани: „… гражданството обгръща всички ония жители на държавата, които са против дружбашеството (т.е. съсловното управление, грабителството и тиранията), против  социализма (класова борба, диктатура на пролетариата, интернационализъм), против комунизма (класова борба, диктатура на пролетариата, интернационализъм, черезвичайка, съветско управление, III интернационал)“, т.е. държавата не обгръща като жители земеделци, социалисти и комунисти! Комунистите в статията „Същността на дружбащината“ (в-к „Миръ“, 6918 от 3 юли 1923 г.) са определяни като „крайни елементи“. Вестник „Миръ“ (бр. 6933 от 21 юли 1923 г.) продължава пропагандата срещу комунистите: „дружбащината разори и опозори България, а под знамето на болшевишките адепти у нас може да я погуби“. Два дни по-късно в-к Миръ“ (бр. 6934 от 23 юли 1923 г.) дава висока оценка на военно-фашисткото правителство на Ал. Цанков: „Прави голяма чест на правителството усърдието, с което то се е запретнало да очисти страната от болшевизма и неговите агенти“. Има и сведения, че управляващите деветоюнци се подготвят да забранят комунистическата партия. Скоро след преврата деветоюнският министър Янко Стоенчев в публична реч се заканва, че ще има изтребление на Комунистическата партия. Стоян Костурков открито заявява: „Още преди сливането (създаването на Демократическия сговор 10 август 1923 г. – б.м.) бившият наш приятел министър Петър Тодоров  дойде и даде сведения на партията за онова, което правителството (на Ал. Цанков – б.м.) е искало да направи: да обяви вън от законите на Комунистическата партия“ (В-к „Радикал“, бр. 52 от 9 март 1925 г.). В обществото след Девети юни има множество сигнали, че победата на Конституционния блок ще доведе до обявяване извън законите на комунистическата партия (в-к „Миръ“, бр. 6681 от 12 септември 1922 г).

Тези действия и намерения на правителството за забрана и разгром на БКП са много преди ръководството на БКП да вземе решение за подготовка за въоръжена проява. Това показва, че в обществото вече се е усещала нагласата на Военно-фашистката власт след разгрома на БЗНС да разгроми и БКП. А дали в подобна обстановка комунистическата партия да не се подготви за отпор? И дали няма правото да се подготви за въоръжено въстание?

Към края на август и началото на септември 1923 г. антикомунистическата офанзива се засилва. Показателни са статиите на Б. Вазов (в-к „Миръ“, бр. 6970 от 4.IX. и 7.IX. 1923 г.), в които той пише: „За българската демокрация  комунистическият въпрос  е за живот и смърт. Ако се пропусне днешният удобен момент да се ликвидира с комунизма и да му се отнеме ореолът на легалността, очевидно е, ние подготвяме едно смъртно бъдеще за България“; „С комунизма в България трябва да се ликвидира именно в днешния момент, когато той преживява криза …Ако се пропусне днешният удобен момент, с това ще се извърши една непростима грешка…“. След изборите за Народно събрание (18.XI.1925 г.) в-к „Независимост“ (бр. 776 от 21 ноември 1923 г.) разкрива преднамереното предизвикване на Септемврийското въстание: „Един акт, непосредствено свързан с изборната борба, бе акцията срещу комунистите. Макар изборите към 12 септември (1923 г. – б.м.) да не бяха насрочени, те обаче бяха проектирани и именно да се завършат с успех, биде предварително предизвикана към сблъскване Комунистическата партия – най-силната и опасна опозиционна партия в страната след 9 юни. Тя трябваше да се съкруши и чак тогава… да се насрочат и проведат „свободни избори“.“ 

Деветоюнските властници получават морална помощ и методически указания от фашистите в Италия. Илчо Димитров разкрива (Сп. Ист. преглед, год. XXIX, 1973, с.61), че „Цанков лично благодари на Мусолини за приятелските съвети и го увери, че ще бъдат драговолно последвани“. Следователно „приятелските съвети“ и „драговолното им последване“ е едно от доказателствата за фашистката същност на деветоюнския режим.

В днешната статия личат елементарно непознаване на исторически факти и елементарна логика. Става дума за опитът за сравнение между Септемврийското въстание 1923 г. и сегашните пародийни изпълнeния на т.нар. Велико Народно въстание I, II и III през 2020 г. Всички ученици, които учат логика и усвояват други научни знания знаят, че при сравнение се сравняват само съпоставими факти, обекти, явления, процеси и т.н.  Въстанието 1923 г. е въоръжена проява с цел създаване на работническо-селско правителство. Тъй наречените въстания 2020 г. са мирни протести с цел сваляне на корумпирана мутроолигархическа власт.

Профански звучи и сравнението на т.нар. „отровно трио“ (по Сашо Диков) от трима десни представители, антикомунисти (Хаджигенов, Минеков и Бабикян), които не представляват никоя политическа сила, без оформена политическа линия на поведение от една страна, и от друга – определено като „първото отровно трио“ (Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов). Няма самообявило се никакво „първо отровно трио“. Има Главен военнореволюционен комитет с участието на Васил Коларов, Георги Димитров, Гаврил Генов и началник-щаб Н. Агънски от БЗНС, не трио, а четворка. Има инструкция за дейността на местните революционни комитети. Не мисля, че авторът не знае тези факти, той просто, както повечето български журналисти, манипулира читателите.

Манипулативно звучи и извадения от цялостния контекст на реалността цитат от Антон Страшимиров, авторът на знаменитото „Хоро“, разкриващо зверствата на шпицкомандите. Авторът на статията не сме да напише, че Страшимиров е автор и на две други знаменити фрази: „Клаха народа, така както турчин не го е клал“ и краткото „убиха и брат ми“. В България тече процес на целенасочена забрава и игнориране на наблюденията и писанията и на авторитетни личности и творци за Септемврийското въстание 1923 г. Вече почти никой не чете писаното в сборника от разкази „Ръж“ от Ангел Каралийчев, баладата „Никодим“ на Крум Кюлявков, „Жертвени клади“ на Асен Разцветников, „Пролетен вятър“ на Никола Фурнаджиев, „Палачите“ на Анри Барбюс. Да не говорим за поемата „Септември“, която стана повод за зверското убийство на талантливия български поет, на офицера Гео Милев, защитавал Родината на фронта.  

В новата и най-новата българска история има множество политически инсинуации за същността, характера, движещите сили и последствията от това въстание. Обикновено българските историци пишат за събитията през призмата на идеологията на политическата сила, която в момента управлява. И когато тя се смени, започват да се сменят и историческите оценки на уж „професионалните“ историци за по-скоро или за по-отдавна минали събития. Историята се пренаписва в друг политически цвят.

Сега редица анализатори, учени и специалисти определят дали е имало фашизъм в България като използват метода на сравнение с най-типичните фашистки страни (Италия и Германия) и то в зрялата фаза на фашизма в тях, а не в началната. Различните автори изваждат различни типични характеристики на фашизма и сравнявайки с България правят грешни изводи. Те забравят предупреждението на Г. Димитров, че: „никакви общи характеристики на фашизма, колкото и верни да са те сами по себе си, не ни освобождават от необходимостта конкретно да изучаваме и държим сметка за своеобразието на развитието на фашизма и за различните форми на фашистката диктатура в отделните страни и на различните етапи“ (Съч. т.10, стр. 29).     

Съвкупността от изучаваните исторически факти позволява да се правят обобщения и изводи, оценки за исторически събития, процеси и действия. Но изводите и оценките следва да се правят не въобще, а спрямо политическите и икономическите реалности в определен исторически период, от това как действително народните маси са възприемали и оценявали определено явление или събитие, а на според личностните предпочитания на филтрирания исторически анализ.

 https://pogled.info/bulgarski/septemvriiski-zhurnalisticheski-alabalizmi.120772

http://www.class.bg/анализи/item/416423-септемврийски-журналистически-алабализми#.X2xJLTrVLcs

23.09.2020

Анко Иванов – д-р по философия