Едно забравено мнение за Сталин

/Поглед.инфо/ В българското общество вече почти не останаха живи хора, които са живели по времето на управлението на Сталин. Огромната част от нас (след 1956 г.) е обработена и манипулирана от негативното обществено мнение, насаждано от капиталистически свят, за който той бе противник и вътре от комунистическата партия на Съветския Съюз. Епопеята на сталиновото отрицание не секва. Но като че ли тя, освен измислените цифри на Солженицин, нищо ново не прибавя като аргументи.

А Сталин е бил жив човек, умел ръководител, който индстриализира Съветския Съюз не за 100 години както англичаните са се индустриализирали, а само за десет-петнадесет години превръща селска Русия в мощна индустирална държава. Имало е жестока съпротива срещу тази индустриализация от всички посоки, дори от редовете на собствената му партия. Имало е и насилие, но е имало и огромни успехи. През 1937 има репресирани, с право или без право, над 7000 души. Но през същата година са въведени в действие над 7000 нови фабрики и заводи и е дадена работа и доходи на милиони хора. Сега непрекъснато ни поднасят негативна информация за Сталин, без да се вниква в конкретната историчекска обстановка, в която той е действал. Ровейки се в Интернет попаднах на една много интересна книга на световноизвестния немски писател Лион Фойхтвангер – „Москва 1937“. В тази книга написана от един некомунист, нито социалист, а блестящ познавач на човешката душа и значим писател се разкрива по-друг образ на Сталин.

Сегашните поколения не знаят дори името на Фойхтвангер, камо ли да са прочели негови книги. А той е автор на десетки романи сред които най-популярни са „Лисици в лозето“ (1947-1948), „Гоя“ (1951), „Мъдростта на чудака“, „Испанска балада“ (1955), „Лъженерон“ (1936), „Братя Лаутензак“ и др. В публицистиката му има множество работи с критика на фашизма. Книгите му са забранeни във фашистка Германия. Той успява да емигрира през 1941 г. в САЩ, където живее до края на живота си. От неговата книга извадих само отделни абзаци, в които се обрисува Сталин. Тези текстове могат да помогнат на редица читатели да потърсят действителната истина за Сталин. Вероятно Сталин не е безгрешен, не е светец, но едва ли е само сатрап, какъвто ни го представят.

(подбрал и превел текстовете: А. Иванов)

Лион Фойхтвангер за Сталин:

„ … Аз съм писател, писател по призвание, а това означава, че аз изпитвам страстна потребност свободно за изразявам всичко, което аз чувствам, мисля, виждам, преживявам , без оглед на лица, класи, партии и идеологии, и поради това при цялата моя симпатия все пак чувствах недоворие към Москва.

Аз мога с удоволствие да констатирам, че моята откровеност в Москва не предизвика обиди. Вестниците поместваха моите бележки на видно място, макар че е възможно на управляващите лица те неособено да са се харесвали. В тези бележки аз се изказвах за по-голяма търпимост в някои области, изразявах своето недоумение по повод понякога безвкусно преувеличение на култа към Сталин и говорех за това, че би следвало с голяма яснота да се разкрие, от какви мотиви са се ръководили обвиняемите по втория троцкистки процес, признавайки се в извършеното. И в частните разговори ръководителите на страната се отнасяха към моята критика с внимание и отговаряха с откровеност на откровеността. Поради това именно, че аз изразявах своето мнение неприкрито, аз получавах сведения, които в противен случай едва ли би ми се отдало да получа.

Съветският съюз води борба с много врагове, и неговите съюзници му оказват само слаба подкрепа. Тъпотата, злата воля и реакционността се стремят да опорочат, оклеветят, да отричат всичко плодотворно, възникващо на изток. Но писателят, виждайки великото, не смее да се отклонява от видяното от него, дори ако това е твърде непопулярно и неговите думи ще са много неприятни.

Наистина, между патриотизма на съветските хора и патриотизма на жителите на другите страни има едно различие: от рационална гледна точка патриотизмът в Русия има по-здрава основа. Там животът на хората с всеки изминат ден явно се подобрява, повишава се не само количеството получавани от тях рубли, но и покупателната сила на на тези рубли. Средната реална работна заплата на съветския работник през 1936 година се е повишила в сравнение с 1929 година с 278%, и съветският гражданин има увереност в това, че линията на развитие в продължение на още много години ще върви нагоре (не само защото златните резерви на Германската империя са се намалили до 5 милиона фунта, а резервите на Съветския съюз са се увеличили до 1400 милиона фунта).Много по-леко е да си патриот когато този патриот получава не само повече оръдия, но и повече масло, отколкото когато той получава повече оръдия, но съвсем не получава масло.

Свободата, позволяваща публично да се ругае правителството, може би, е добра, но още по-добре е, че народа разбира тази свобода, която го освобождава от заплахата от безрабитица, от бедност на стари години и от грижите за съдбата на своите деца.

Тези мисли са много популярно изложени от Сталин в речта му на съвещението на стахановците. „ … За съжаление, - казва той, - едната само свобода е твърде недостатъчна. Ако недостига хляба, недостигат маслото и мазнините, недостигат платовете, жилищата са лоши, то само с едната свобода няма да тръгнеш към бъдещето. Много е трудно, другари, да се живее само с едната свобода. За да можеш да живееш добре и весело, е необходимо благата на политическата свобода да се допълнят с материалните блага“.

Много хора определят Съветския съюз като противоположен на демокрацията и дори достигат до твърдението, като че ли между Съюза и фашистката диктатури няма разлика. Жалки слепци! Основно съветската диктатура се ограничава със забраната да се разпространяват словесно, писмено две гледни точки: първо, че построяването на социализма в Съюза е невъзможно без световната революция и, второ, че Съветския съюз трябва да загуби бъдещата война. Този, който изхождайки от тези два възгледа прави заключение за пълната еднородност на Съветския съюз с фашистките диктатури, пропуска, както ми се струва, предвид едно съществено различие, а именно: че Съветския съюз забранява да се агитира за твърдението, че две и две е пет, а в същото време фашистките диктатури забраняват да се доказва, че две и две е четири.

Поклонението и безмерният култ, с който населението окръжава Сталин, - това е първото, което се набива в очите на чужденеца, пътуващ из Съветския съюз. На всички ъгли и пресечки, в подходящи и неподходящи места се виждат гигантски бюстове и портрети на Сталин. Речите, които се налага да се слушат, са не само политически речи, но дори и докладите на всякакви научни и художествени теми са изпълнени с прославяния на Сталин, и често това обожествяване приема безвкусни форми.

Ето няколко примера. Ако на строителната изложба, на която аз се възхищавах…, в различните зали са сложени бюстове на Сталин, то това има свой смисъл, тъй като Сталин е един от инициаторите на проекта за пълната реконструкция на Москва. Но в по-малка степен ми е непонятно, какво отношение има колосолният некрасив бюст на Сталин на изложбата на картини на Рембранд, в другата си част оформена с вкус. Аз бях твърде много озадачен, когато в един доклад за майсторството в съветската драма чух, как докладчика, проявяващ до този момент чувството за мярка, внезапно избухна с възторжен химн в чест на заслугите на Сталин.

Не подлежи на никакво съмнение, че това прекомерно поклонение в огромното мнозинство от случаите е искрено. Хората чувстват потребност да изразят своята благодарност, своето безпределно възхищение. Те действително мислят, че всичко, което те имат и което те са, те са задължени на Сталин. И макар това обожествяване на Сталин, може да се покаже на пристигналия от Запада странно, а понякога и отблъскващо, все пак аз никъде не намерих признаци, подсказващи изкуственост на това чувство. То органически се е формирало, заедно с успехите на икономическото строителство. Народът е благодарен на Сталин за хляба, месото, реда, образованието и за създаването на армия, осигуряваща това ново благополучие. Народът трябва да има някого, на когото може да изрази благодарност за несъмненото подобряване на жизнените условия, и за тази цел той избира не отвлечено понятие, не абстрактният „комунизъм“, а конкретния човек – Сталин. Руснакът е склонен към преувеличение, неговата реч и жестове изразяват някаква превъзходна степен, и той се радва, когато може да изрази обхваналите го чувства. Народът казва: Сталин, разбирайки под това име благополучното състояние, растящото образование. Народът казва: ние обичаме Сталин, и това е най-непосредственото, най-естественото изражение на неговото доверие към икономическото положение, към социализма, към режима.

Освен това Сталин действително е плът от плътта на народа. Той е син на селски обущар и досега е запазил връзката с работниците и селяните. Той повече, отколкото всеки от известните ми държавни деятели, говори с езика на народа. Сталин определено не е велик оратор. Той говори бавно, без всякакъв блясък, с леко глуховат глас, затруднено. Той бавно развива своите аргументи, апелиращи към здравия смисъл на хората, достигащ не бързо, но сериозно. Но главното у Сталин – това е хумора, точен, хитър, спокоен, понякога безпощаден селски хумор. В своите речи той охотно използва хумористични редове от популярни руски писатели, той избира смешното и му придава практическо приложение, някои места от неговите речи напомнят разкази от старинните календари. Когато Сталин говори със своята лукава приятна усмивка, със своя характерни жест с показалеца, той не създава, както другите оратори, разрив между себе си и аудиторията, той не се изкачва по стъпалата твърде ефектно на сцената, в същото време седи като другите долу, - не, той много бързо установява връзка, интимност между себе си и своите слушатели. Те са от същия този материал, както и той самият; неговите доводи са им разбираеми; те заедно с него весело се смеят над обикновените истории. …той разказва на весело настроеното събрание: „В една от своите приказки-разкази великият руски писател Щедрин описва типа на бюрократ-самодур, много ограничен и тъп, но в крайна степeн самоуверен, усърден и изпълнителен. След като този бюрократ навел в „поверената“ му област „ред и тишина“, изтребвайки хиляди жители и подпалвайки десетки градове, той се огледал наоколо и забелязъл на хоризонта Америка, страна, разбира се малко известна, където има, оказва се, някакви свободи, смущаващи народа, и където държавата се управлява с други методи. Бюрократът забелязъл Америка и се възмутил: каква е тази страна, откъде се взела, на какво основание тя съществува? Разбира се, нея случайно я открили преди няколко века, но нима не може отново да бъде закрита, за да го няма съвсем нейния дух? И, казвайки това, написал резолюция: „да се закрие отново Америка“.

Така Сталин говори със своя народ. Както виждате, неговите речи са обстоятелствени и някак си примитивни: но в Москва трябва да се говори много силно и отчетливо, ако искат това да бъде разбрано дори във Владивосток. Поради това Сталин говори силно и отчетливо, и всеки разбира неговите думи, всеки им се радва, и неговите речи създават чувството за близост между хората, които го слушат, и човека, който ги произнася.

Впрочем, Сталин, в противоположност на стоящите на власт лица е изключително скромен … На обществени места той се показва само тогава, когато това е крайно необходимо; така, например, той не присъства на голямата демонстрация, която се провежда в Москва на Червения площад, празнувайки приемането на Конституцията, която народа нарече на негово име. Твърде малко от неговия личен живот е известно на обществеността. За него има стотици случки, рисуващи, как той близко приема със сърцето си съдбата на всеки отделен човек, например, той изпратил в Централна Азия самолет с лекарства, за да бъде спасено умиращо дете, което иначе не би могло да бъде спасено, или как той буквално насила заставил един твърде скромен писател, не грижещ се за себе си, да се премести в прилична просторна квартира. Но подобни случаи се разказват само от уста на уста и само в изключителни случаи се появяват в печата. За частния живот на Сталин, за неговото семейство, за привичките му няма известно почти нищо. Той не разрешава публично да се празнува денят на неговото раждане. Когато го приветстват на публични места, той винаги се стреми да подчертае, че тези приветствия се отнасят изключително за провежданата от него политика, а не лично към него. Когато например конгреса постановил да се приеме предложената и окончателно отредактирана от Сталин Конституция и му устроил бурна овация, той аплодира заедно с всички, за да покаже, че той приема тези овации не като признателност към него, а като признателност за неговата политика.

Сталин изпъква сред всичките ми известни хора във властта със своята простота. Аз говорих с него откровено за безвкусния и и непознаващ мярка култ към лиността, и той ми отговори твърдо откровено. Жал му е, каза той, за времето, които той трябва да губи за представителство. Това е напълно вероятно: Сталин … - притежава огромна работоспособност и сам вниква във всяка дреболия, тъй че на него действително не му остава време за излишни церемонии. От стотиците приветствени телеграми, пристигащи на негово име, той отговаря на не повече от една. Той е извънредно праволинеен, почти до невежливост, и не възразява срещу същата неправолинейност на своя събеседник.

На моята забележка за безвкусното, преувеличено преклонение пред неговата личност, той сви плещи. Той извини своите работници и селяни с това, че те били твърде много заети с други работи и не могли да развият у себе си добър вкус, и леко се пошегува по повод стотиците хиляди увеличени до чудовищни размери портрети на човека с мустаците, - портрети, които за кратко се показват пред неговите очи по време на демонстрации. Аз му посочих това, че дори хората, несъмнено притежаващи вкус, поставят неговите бюстове и портрети – да и още какви! – в местата, към които те нямат никакво отношение, както, напримерна изложбата на Рембранд. Тук той стана сериозен. Той изказа предположението, че това са хора, които много късно са признали съществуващия режим и сега се страят да докажат своята преданост с удвоено усърдие. Да, той счита за възможно, че тук има замисъл у вредителите, опитващи се по такъв начин да го дискредитират. „Ласкаещият дурак, - сърдито каза Сталин, - принася повече вреда, отколкото стотици врагове“. Той търпи цялата тази шумотевица, както сам заяви, само защото, той знае, каква наивна радост доставя празничната суматоха на нейните организатори, и знае, че всичко това се отнася към него не като отделно лице, а като представител на течението, утвърждаващо, че изграждането на социалистическото стопанство в Съветския съюз е по-важно, отколкото перманентната революция.

Впрочем, партийните комитети на Москва и Ленинград вече приеха решения, строго осъждащи „фалшивата практика на ненужните и безсмислени възхвали на пратийните ръководители“, и от страниците на вестниците изчезнаха твърде възторжените приветствени телеграми.

Като общо и изцяло новата демократична Конституция, която Сталин дал на Съветския съюз, - това е не просто декорация, която може да се гледа, високомерно повдигайки плещи. Нека средствата, които той и неговите съратници са използвали, често били и не съвсем ясни – хитростта в тяхната велика борба е била толкова необходима, колкото и смелостта, - Сталин е искрен, когато той нарича своята крайна цел осъществуване на социалистчeската демокрация.

В Съветския Съюз, както бе казано по-горе, има хора, проявили се не само като борци, но и като организатори на промишлеността и селското стопанство. На мене ми се струва, че Йосиф Сталин е именно такъв човек. Той има бойно, революционно минало; той победоносно е организирал отбраната на град Царицин, сега носещ неговото име (става дума за Волгорад – б.м.); по негов доклад Ленин през есента на 1918 г. – доклад от 70 реда – нанася коренни промени в общия военен план. Все пак творчеството на Сталин, организатора на социалистическото стопанство, дори превъзхожда неговите заслуги на боец.

Още в миналото Сталин се е занимавал с проблеми, решенията за които са необходими незабавно след свършването на войната. Още през 1913 г. Ленин писал на Горки: „У нас здесь есть один чудесный грузин, который работает над большой статьей по национальному вопросу, вопросу, которым надлежит серьезно занятся“.

И Сталин се заел с този въпрос. Той имал идеи. Той се проявил като организатор. Но Сталин не ослепявал; той оставал в сянката редом със светещият суетлив Троцки. … Сталин говори, както аз вече посочих, не без хумор, но пространно, разсъдително. Той с упорит труд завоява своята популярност, която на други лесно се отдавала. Своят успех той дължи само на себе си.

През декември 1924 г. на Сталин окончателно му става ясно, че в противоположност на предишната теория, че изграждането … на социалистическото общество в една, отделно взета страна е възможно. Още тогава той последователно, в по-отчетливи и в по-остри формулировки, отколкото Ленин, посочва пътя на това изграждане – засилената индустриализация на страната и обединяването на селените в артели. Той с ясни думи провъзгласил това, което до това време се оспорвало, а именно: при правилна политика на партията решаващата част от руското селячество може да бъде въвлечена в социалистическото общество, и той обосновавал това твърдение с прости, убедителни и неопровержими аргументи. Сталин знаел, че посочените им аргументи са неопровержими …

Сталин не се ограничавал само с едните правилни изказвания. Той работил, той вървял по правилния път. Той обединил селяните в артели, развивал промишлеността, подготвял почвата за социализма в Съветския Съюз и строил социализма.

… Делото на Сталин процъфтявало, добивът на въглища нараствал, растели добивът на желязо и руди; изграждал електростанции; тежката промишленост догонвала промишлеността на другите страни; изграждали се градове; реалната работна заплата се повишавала, дребнобуржоазните настроения на селяните били преодолени, техните артели давали доходи, - и с все повече нарастваща маса те се насочили към колхозите. Ако Ленин е бил Цезар на Съветския съюз, то Сталин е станал неговият Август, неговият „умножител“ във всички отношения. Сталинското строителство нараствало и укрепвало. Но Сталин е бил длъжен за забележи, че все още имало хора, които не искали да вярват в това реално, осезаемо дело, които вярвали в тезисите на Троцки повече, отколкото на очевидните факти

На портретите Сталин прави впечатление на висок, широкоплещест, представителен човек. В живота той е по-скоро с малък ръст, слабичък; в просторната стая на Кремъл, където аз се срещах с него, той беше някак си незабележим.

Сталин говори бавно, тихо, с малко приглушен глас. Той не обича диалозите с кратки, с развълнуващи въпроси, отговори, отстъпления. Той обича бавните обмислени фрази. Той говори много отчетливо, понякога така, като че ли диктува. По време на разговора се разхожда напред и назад из стаята, след това внезапно спира до събеседника и показвйки насочен към него показалец на своята красива ръка, обяснява, разтълкува или, формулира своите обмислени фрази, рисува с цветен молив фигурки на лист хартия.

Темата на моя разговор със Сталин не бе предварително съгласувана. Аз никаква тема не подготвях, аз очаквах, че тя ще възникне от само себе си под впечатлението от човека и момента. Тайно се опасявах, че нашият разговор ще се превърне в повече или по-малко официална, пригладена беседа, подобна на тези, които Сталин водил два-три пъти със западни писатели. В началото действително беседата тръгна по този път. Ние говорихме за функциите на писателя в социалистическото общество, за революционното въздействие, което понякога оказват дори реакционните писатели, като например Гогол, за класовата принадлежност или безкласовост на интелигенцията, за свободата на словото и литературата в Съветския Съюз. Отначало Сталин говореше внимателно, с общи фрази. Но постепенно той промени своето отношение, и скоро аз почувствах, че с този човек мога да говоря откровено. Аз говорех откровено и той ми отвръщаше със същото.

Сталин не говори цветисто и умее дори сложните мисли да изразява просто. Понякога той говори твърде просто, като човек, който е привикнал така да формулира своите мисли, че те да са понятни от Москва до Владивосток. Възможно е той да не притежава остроумие, но на него, несъмнено, му е присъщ хумора; понякога неговият хумор става опасен. Той от време на време се смее с тих глас, лукав смях. Той се чувства твърде свободно в много области и цитира, по памет, без да се подготвя, имена, дати, факти винаги точно.

Ние говорехме със Сталин за свободата на печата, за демокрацията и, като аз писах по-горе, за обожествяването на неговота личност. В началото на беседата той говореше с общи фрази и прибягваше към известни шаблонни обрати на партийния лексикон. По-късно аз престанах да чувствам в него партийния ръководител. Той застана пред мене като индивидуалност. Не винаги се съгласяваше с мен, но през цялото време оставаше дълбок, умен, замислен.

Йосиф Сталин чрез бавното, внимателно премисленото достига до основата на верните мисли … Сталин е издигнал се до гениалност тип руски селянин и работник, на който победата му е сигурна, тъй като в нея се съчетава силата на двете класи …Сталин – това е дълго горящ и загряващ огън. … той близко познава нуждите на своите селяни и работници, той сам принадлежи към тях, и той никога не е бил принуден, като Троцки, да търси пътя към тях …“

Пре

Либералната демокрация се изроди в крещящо неравенство и масова бедност

Либералната демокрация се изроди в крещящо неравенство и масова бедност 

Изминаха 30 години от промяната в развитието на българското общество (10.11.1989 г.). Промените бяха масово и широко прокламирани като преход към демокрация, като свобода. Терминът „демокрация“ бе изведен на преден план, масово  и повсеместно политико-демагогски използван. Но всъщност терминът „демокрация“ у нас бе употребен като синоним на либерална демокрация, т.е. на капитализъм. И сега с огорчение се питаме: „Това което постигнахме, демокрация ли е?“

         Отговор на този въпрос намираме в капиталния философски труд на проф. д.ф.н. М. Янков: „Демокрация или „демагогска олигархия“ (Изд. къща „Тип-топ прес“, 503 стр., 2019 г.). Това е по същество дълбок аналитико-критичен разрез на същността на съвременния неолиберален капитализъм. В него не само се изследва в исторически план (гл. 1, 2 и 3), но и се анализират съвременните проявления и недъзи на пряката и на представителната демокрация, демагогската същност на партийно-политическия плурализъм. Особено място е отделено на новите олигархически трансформации на либералната демокрация. Научният анализ е направен през призмата на социалистическите ценности свобода, равенство, справедливост, солидарност.

Особено внимание заслужава тезата за социалното равенство като базова същност на народовластието. Проф. Янков сполучливо посочва, че в установената у нас по западен модел неолиберална демокрация по същество „понятието социално равенство се заменя с понятието социална справедливост“, което маскира „непрекъснато растящото количественото различие между доходите на богатите и бедните под формата на социална справедливост“ и че без „социално равенство няма оптимална социална справедливост“ (с. 15). Бичът на социалното неравенство е, че то се премълчава или се подменя с други неравенства в отношенията между хората. А социалното неравенство се обуславя от социално-класовите различия. Огромните социални напрежения в ЕС и в България са продукт на бързо разширяващото се социално-икономическо неравенство.

Демокрацията, справедливостта, солидарността и равенството са взаимно свързани ценности. Но както посочва проф. Янков социалните предпоставки са определящи за демокрацията. Главното в тях се свежда до социалното равенство и неравенство в неговото социално-класово разбиране.

Неравенството най-добре личи по отношение на доходите. Много точно е позоваването на разбирането на Платон, че пропорционалното равенство в обществото на „идеалната държава“ трябва да е в съотношение 1:4. А в съвременните общества индексът на неравенството на Джини (съотношението на доходите на 20% от най-богатите и 20% от най-бедните) е много високо. През 2017 г. за България е 8.2 пъти, при 5.5 пъти средно за ЕС, но е 3.4 в Чехия и Словения, а в Словакия е 3.5. Нарастването на неравенството в доходите в България през последните 10 години е ускорено – от 6.5 за 2008 г. на 8.2 пъти за 2018 г. В същото време в Латвия то се понижава от 7.3 на 6.3 пъти. Съпоставката с бившите соцстрани ясно разкрива, че новобългарският капитализъм има една основна ценност - обедняване на огромната маса от хората на труда и пенсионерите и обогатяване на малка група от български и чуждестранни олигарси.

В големи мащаби е неравенството в България по отношение на възможностите на отделния човек за равен достъп до здравеопазване. Сега за богатия има почти неограничени възможности да се лекува, да си купува необходимите му лекарства, да използва болнично лечение, лекари-специалисти и т.н. не само у нас, но и в чужбина. Неравенството в доходите и огромната бедност лишават повечето българи от качествена здравна помощ в повечето случаи дори и да се доплащат необходимите им животоспасяващи лекарства. Подобни проблеми с неравенството има в т.нар. „равен старт“. Неравенствата се проявяват при назначаването на работа, чрез или без конкурс, когато решаващото е дали принадлежиш към управляващата политическа сила. Неравенството води до крещяща бедност. А бедността на огромната част от населението на България е не само продукт на либералната демокрация (капитализма), но тя е главният фактор  за демографския срив и по-точно демографската катастрофа.   

Все повече нарастват неравенствата при подготовката за старта в живота на младежите. Образованието се раздели на елитни училища и училища за плебса, които се наричат общински, т.е. лошо обзаведени и поддържани училища от една страна и от друга – богати дори луксозни и супер престижни частни училища. Няма и трудно да може да има равен старт в живота на бедния гимназист и на богатия наследник на олигархията. Бедният може най-много да влезе в неелитен български университет. По-заможният може да си позволи реномирани специалности, изискващи частна скъпоплатена подготовка за кандидатстване, като например медицина, или пък реномиран чуждестранен университет.      

Съвсем вярно проф. Янков обосновава тезата си, че равенството следва да се измерва чрез трудовия принос, по социалистическия принцип според количеството и качеството на труда и че трябва да се ограничат нетрудовите доходи от дивиденти от акции, лихви, наеми и т.н., които засилват неравенството.  Да вземем, като пример, доказващ правотата на развитата от автора на книгата теза, случаят с дивидентите.  У нас бе въведен плосък данък на доходите на физическите лица и корпоративен данък от 10%. Но данъкът върху дивидентите е само 5%. Това означава, че притежателите на дялове в акционерните дружества са „по-равни“ (по израза на Оруел) от другите хора и поради това плащат 5% по-нисък данък. Ето единичен пример с депутата Делян Пеевски. По данните в Интернет той е получил през 2018 г. дивиденти в размер на: 7 609 002 лева и върху тях е платил 380 450.10 лева данък. По-такъв „законен“ начин му е спестен данък от още 380 450.10 лева, размер на пари,  с които може да се спаси една общинска болница. И си задавам наивния въпрос: „Защо ръководството на парламентарната група на Коалиция за България не внася предложение за изравняване на тази ставка с плоския данък?“. Дали някои от тях не са крупни акционери? В същото време бизнесмените в чужбина плащат значително по-високи данъци върху дивидентите, които получават.  Да кажем в Чехия, където данък дивидент е от 15 до 35% за физическите лица, а за фирмите 25%. А данъкът дивидент в Естония от 25%.  В Полша данъкът върху дивидентите и търговията с ценни книжа  е 19%. Доходите от лихви и отстъпки (сконто) по корпоративни облигации с емитенти от България, ЕС и ЕИП, както и доходите чрез платформа SEE Link (България, Хърватска и Словения) са необлагаеми. Всичко това е икономическо неравенство в полза на финансовия капитал.

  Социалното неравенство в България формира неблагоприятна структура на обществото, разделя хората на неравноправни класи, страти, слоеве, елити и неелити. То има измерения в разделението: по доходи и имущество на богати (едър бизнес), средна класа и работническа аристокрация и бедняци, ровещи по кофите или едва свързващи двата края; по отношение на властовите функции на ръководещи (командващи) и изпълняващи (подчинени) на всички равнища и във всички икономически, държавни, общински и т.н. социални структури; по образование и квалификация; по обществен престиж и т.н. Присъща характеристика на неолиберализма е нарастването на неравенствата до гигантски размери, обедняване на милиарди хора и обогатяване на стотици икономически акули. За съжаление българската действителност е една от най-крещящите за огромното равнище на неравенството в обществото. 

Политическото равенство в условията на либерална демокрация с глобалисти привкус е по същество измамно. Формално имаме всеобщо избирателно право, право на всеки да избира и да бъде избиран, плурализъм на мненията и политическите и социалните образувания, парламентаризъм, свобода на словото и т.н. демократически мантри. Но това в условията на чудовищни размери на неравенствата в доходите и в начина на живот води до парадоксални деформации на политическото равенство, до неговото израждане в примитивен див лобизъм, задкулисие, срастване на изпълнителната и съдебната власт с олигархически и мутренско-бандитски кръгове. Върхът е пазарът на същинските демократични права, в най-крещяща му видима форма с продажбата на гласове на избирателите, с купуването на цели избирателни комисии и фалшификации на изборите.

В основата на уродливите форми на т.нар. политическо „равенство“ е социалното и духовно-културното неравенство. Под силна ерозия е и равенството пред закона. И възниква естественият въпрос: „Кой има интерес да се деформира политическата демокрация?“. И отговорът е ясен – олигархията. У нас властта се взема и използва не на основата на състезание на политически идеи, програми и стратегии, а на основата на политико-икономическите интереси на тясна група олигарси. И именно държащите властта български и чужди олигарси ни призовават за единство. А за какво единство на българите става дума? Става дума за отклоняване от каквато е да е борба и съпротива срещу ограбването на българския народ  в интерес на чужди и български инвеститори.  Забравя се, че всяко „общонародно единство“ е измамно, че демокрацията е управление на мнозинството, изразяващо коренните интереси на множеството хора, а не на малкия брой богаташи и властници (олигархията), т.е. незначителното малцинство.

Както посочва проф. Янков в постсоциалистическите общества понятието „демокрация“ се превръща в „демагогска олигархия“ под влиянието на идеологическата манипулация, осъществявана предимно чрез електронните масмедии и интернет мрежите, чрез пряка пропаганда и чрез налаганата комерсиална масмедийна масова култура. В резултат на масово-психологическата операция чрез СМИ, чрез демагогско представяне на политически идеи и програми се внушава на хората на наемния труд (работници, инженери, техници, строители и т.н.) дори „осъзнато и по вътрешно-субективни убеждения да поддържат на избори … много често политическите партии, защитаващи…интересите на богатото капиталистическо малцинство“ (стр. 493). И за СМИ е може би уместно да цитираме Дейвид Рокфелер: „В двадесет и първия век не е нужно да бъдат убивани стотици граждани, за да се получи желаната власт над масите, достатъчно е да се купят телеканалите, с тяхна помощ да се възпитат бъдещите поколения управляеми роби“. В неолибералните условия и власт в България има надеждна „самоцензура“ на огромната маса от журналистите, подплатена от високите им заплати и/или хонорари, страхът от уволнение и т.н.

         Когато се прочете  новата книга на проф. Янков, може да се разбере, че „либералната демокрация като правно-политическа технология“ (стр. 409) е зависима от социално-икономическата същност на политическата система в страните. Демокрацията не е самоцел, а средство за постигане на политически цели, отразяващи истинските интереси на отделните големи групи хора в обществото. Чрез демокрацията се отразяват в управлението на обществото доминиращите интереси, т.е. интересите на народа (демоса), а не единствено интересите на богатото малцинство.

            Наложената в България либерална демокрация се изроди в крещящо неравенство и масова бедност. 

(Изказване на  Анко Иванов при представяне книгата на проф. д.ф.н Митрю Янков Демокрация или „демагогска олигархия“ на 5 декември 2019 г.)

https://pogled.info/bulgarski/liberalnata-demokratsiya-se-izrodi-v-kreshtyashto-neravenstvo-i-masova-bednost.111332

http://class.bg/българия/коментари/item/403072-либералната-демокрация-се-изроди-в-крещящо-неравенство-и-масова-бедност#

Десети ноември - мащабната пропагандна измама

(невчесани и нефризирани мисли по повод

една минала разломна дата)

               

Всяка разломна дата в историята има множество прочити. И всеки отделен прочит в крайна сметка зависи от идейните и жизнени позиции на личността, която го прави. Датата е разломна, защото по същество разделя (разкъсва) историческото време в България на два свята: социалистически преди и неолиберално-капиталистически – след Десети ноември. Всеки от тези два свята има своите иманентни характеристики.  Има безкрайно множество определения на станалото на Десети ноември 1989 г. в България. Появиха се стотици книги за „прехода“ и хиляди статии посветени на същия „преход“. Безкраен „преход“, който най-често определят като началото на демокрацията, безкраен преход на обедняване и на обезбългаряване на България. И именно тук се крие масовата терминологична и политико-пропагандна измама.   След тридесет години вече и на най-идеологически ограничените и дори на политическите слепци им е ясно че думите „свобода“ и „демокрация“ са почти кухи фрази, от които няма нищо от тяхната същност в съвременното българско общество. Има словесна манипулативно пропагандна измама.

            В какво се състои тази голямата измама?

            Първо. Десети ноември постави началото на т.нар. „преход“. Преход към какво? Беше ясно, че това е преход от социализъм към нещо неизвестно или прикрито, но представяно като мечтано красиво бъдеще. От телевизионните екрани, от радиото и масовите тиражни вестници в непрекъснато обръщение се използваха термините „демокрация“ и „свобода“, сваляне и сгромолясване на т.нар. „тоталитаризъм“, на „тиранията“ и „социалистически режим“ на управление, дори се появи карта на България осеяна с черепи.   Но никой, или по-точно само малцина, ясно и прав текст казваха истината, че става дума за „преход“ към капитализъм, т.е. заменя се социализма с капитализъм.

В общественото пространство се внедриха нови термини, които по същество са синоними на капитализма. Става дума за термина „демокрация“ като заместващ термина „либерална демокрация“ или още по-точно „неолиберална демокрация“ като начин на функциониране на държавната власт, на държавата. Но по същество се имаше предвид капитализъм и то в най-уродливата му форма – неоколониален олигархически капитализъм. Преди 30 години широко започна да се използва и понятието „пазарна икономика“ като понятие от типа смокинов лист, прикриващо прехода от социализъм към капитализъм. Много често в последното десетилетие се натрапва и понятието „евроатлантически ценности“ като синоним на англосаксонски неолиберален глобалистки капитализъм. В името на „евроатлантически ценности“ се погребват същностни български национални интереси. Ако през 1990 г. в България бе проведен референдум с един единствен въпрос: „Какво предпочитате – социализъм или капитализъм?“ вероятно над 80% от хората биха отговорили – социализъм.   Измамното значение на термина „демокрация“ добре се подразбра и от думите на Корнелия Нинова, преди последните парламентарни избори, че демокрацията (т.е. капитализмът) е отнел на хората много неща, я не че демокрацията като начин на осъществяване на държавното управление е нещо лошо. Само че Нинова не смее да използва думата капитализъм.

Твърде често някои леви политолози, философи, социолози, историци и публицисти говорят и пишат за станалото след Десети ноември 1989 година като за реставрация на капитализма или пък за контрареволюция с цел замяна на социализъм с капитализъм. Знае се от тълковните и терминологичните речници, че реставрацията е възстановяване в първоначалния вид, т.е. ако говорим за реставрация на капитализма, то би трябвало той да е възстановен в първоначалния му вид, би трябвало все нещо да е останало от стария капитализъм и повреденото да се пооправи. Но това е невъзможно след като е бил изцяло ликвидиран и се създава отново при нови исторически, политически и социално-икономически условия и в нов крайно уродлив глобалистко-неоколониален вид. Най-точното определение на станалото си е преход от социализъм към капитализъм, както го определя проф. М. Янков.

Тук става дума не за реставрация, а за нещо друго. Самото ръководство на БСП (Младенов, Луканов и компания) в края на 1989 и началото на 1990 гадина налагат социално-икономически и политически промени в БКП и в цялата държава, като залагат основите на нов тип капитализъм. Да си припомним само Конституцията на Република България. В нея, вместо равнопоставеност на различните видове собственост в страната, на преден план се извежда приоритет на частната собственост, тя е обявена за „неприкосновена“ (чл. 17, ал.3). Държавната, кооперативната, общинската и личната собственост са „прикосновени“, а частната е недосегаема?  На основата на конституцията и приоритета на международните признати закони пред българските закони започна ускорено и безпределно разграбването на социалистическата държавна и общинска собственост. Каква ти реставрация? Проведена бе тотална разграбвация на общественото богатство и неговото присвояване от частни лица и „обръчи“ от наши и чужди фирми. Частната собственост преди прехода бе окол 3-4% от собствеността в България. Сега чрез разграждане на социализма и изграждане на неолиберално бандитско олигархическо общество частната собственост вече надхвърля 92%, т.е. вече имам свръх изграден капитализъм с непознат в Европа дял на частната собственост. А частната собственост е базата на всеки и всякакъв вид капитализъм. Това ли е демокрацията – разграбване на общественото богатство от малка група лица? Това пазарна икономика ли е? Не, това си е жив бандитско-мутренски грабеж. Грабеж чрез който бе отново създаден капитализма в България.

            Но Десети ноември не е и начало на контрареволюция. Той е външно наложена промяна на обществения стой, не следствие нито на революция, нито на контрареволюция.

            Второ. Тотално обругаване на целия социалистически период. Отричане или просто премълчаване на постигнатото за 45 години от две поколения българи. За тези години България се превърна от аграрна в индустриална държава, развита държава, класирана на 27 място в света. А преди социалистическия период бе на предпоследно място в Европа, изпреварвайки само Албания. По жизнено равнище на населението сред европейските социалистически страни тя се нареди на трето място, след ГДР и Чехословакия, изпреварвайки СССР, Полша, Унгария, Румъния и др.

Страната бе електрифицирана, в редица индустриални и земеделски производства зае престижни места в  световните класации. Това се отнася дори за производствата в машиностроенето (трето място в света по производство на електро- и мотокари) и износ на машиностроителна продукция (електрокари, ковашко-пресови машини, стругове и т.н.), развита тежка химическа и парфюмерийно-козметична и  фармацевтична промишленост, производство на синтетични и изкуствени влакна, силно развита трикотажна промишленост на съвременно европейско равнище и т.н. стопански отрасли и производства. На глава от населението България бе сред водещите страни в света по производство на тютюн и тютюневи изделия, вино, домати, кайсии, череши, пшеница и т.н., както и на преработена земеделска продукция, т.е. силно развита консервна промишленост. 

В България бе формирана обществена система предназначена (чрез производство и търговия) за удовлетворяване на нарастващите потребности на обществото. Икономиката се развиваше на планова основа, единни цени и ценообразуване, без спекула и всякакви други далавери. В българската обществена система специално място бе отделено на грижите за здравето на хората. Във всеки по-голям завод, институт, учреждение, да не говорим за училище и университет, имаше изградени лекарски и зъболекарски кабинети, достъпна ежедневна  и ежечасна медицина, напълно безплатна медицинска помощ. Хората си плащаха само лекарства за домашно лечение.  Всички по-големи стопански и културни единици: фабрики, заводи, висши и средни училища, културни институти и учреждения имаха собствени столове за хранене на работниците и служителите при ниски цени и с качествени продукти. Някои от по-големите заводи и фабрики имаха свои помощни земеделски стопанства, в които произвеждаха екологично чиста земеделска продукция за столовете в предприятията. Имаше и разгърната мрежа от почивни станции за работници, ученици, студенти и т.н. В страната бе реално реализирано правото на труд и доходи на всеки, който желае да работи. В България нямаше просяци и ровещи боклука по кофите за да се препитават. Могат да се посочат още множество други социални придобивки на хората през социалистическия период.

Социалистическата система в европейските страни, включително и в България не бе съвършена. Апропо, няма през никой исторически период съвършена политическа система, държавна власт и управление. Тя си имаше своите слабости, някои от които силно дразнеха хората. Такава бе дисхармонията между равнището на доходите  и предлаганите на пазара стоки. Сред населението имаше 8 млрд. лева (извън банките и спестовна каса) срещу които пазара не можеше да предложи нови качествени стоки за бита на хората.  И това се използваше като специално пропагандно внушение, като капитализма се представяше само чрез бляскавата витрина на пазара на големите западноевропейски и североамерикански градове. Да, в социалистическа България не можеше да ругаеш и да псуваш правителството, министрите, ръководителите и директорите на заводи. Но имаше работа и доходи, имаше грижа за обикновените хора, престиж за хората на труда. При социализма България преодоля нищетата, но у много хора остана усещането, че не живеят достатъчно добре, така като живеят западняците, тези които имат развита индустрия от столетия, а България само от две-три десетилетия. В България нямаше 300 политически партии, колкото има сега, но огромната част от хората живееше като цяло по-добре.

Чрез средствата за масово осведомяване и дезинформация тези дни се появи изявлението на един банкянски политик, бивш член на БКП, потомствен комунист-ренегат (баща му също член на БКП, строил социалистическото общество), който изръси тъпотата: „Комунизмът е оставил такава пропаст, че 30 години по-късно трудно догонваме“. Той малко нещо, като обикновено селско момче, се е пообъркал. Истината е, че вече 30 години се разграбва построеното през социализма (комунизъм в България не е имало никога) и че страната, в ръководството на която повече от десетилетие е и той не „догонва“, а спринтира в обратна посока, към дъното на социално-икономическото развитие в света и демографската катастрофа водеща до изчезване на българите и България.     

            Трето. Много голяма измама е, че благодарение на прехода и „цивилизационния избор“ на цитирания банкянски политик, България е демократична страна, че в България има демокрация, а не „както при комунизма“. Да, формално и юридически България е демократична страна. Така пише в Конституцията, в която са заложени редица от най-важните демократични принципи на упражняване на властта. Да, имаме по същество имитативна демокрация, имитация на демокрация. Но реално Конституцията може да си пише всичко демократично, но управлението в страната е антидемократично. Демокрацията предполага управление на народа, чрез народа и в интерес на народа. И поне допитване да народа по най-значимите въпроси. Е, не като в Швейцария, където и за различни дребни теми и въпросчета провеждат самоцелни референдуми. Но поне като при Норвегия, в която се проведоха два референдума за влизане в ЕС, но и двата пъти норвежкия народ рече „не“. И в Дания ги питаха хората за ЕС, но датчаните склониха на „да“. Във Франция и Нидерландия питаха хората за проекта ва Европейска конституция, но и двата народа рекоха „не“. Във Великобритания питаха хората дали да излязат от ЕС и хората рекоха „да“.

В България никой от политиците не пита народа за най-същностните въпроси на България. Да споменем някои от тях: 1/. Да има ли приватизация на общонародната собственост?;  2/. България да влезе ли в Европейския съюз?; 3/. България да влезе ли в НАТО?; 4/. В България да има ли американски военни бази?; 5/. България да премине ли от социализъм към капитализъм като обществена система?; 6/. В България да се изграждат ли проектираните крупни инфраструктурни проекти като „Бургас-Александруполис“, „Южен поток“, „Балкански поток“ и т.н..

Политиците, като група от добре платени соросоиди и западноевропейски и североамерикански васали, решава вместо народа кардинални въпроси за бъдещето на България. Е, това демокрация ли е? Имаше един национален референдум за АЕЦ „Белене“, иницииран от БСП, успешно проведен и още по-успешно унищожен и унижена волята на хората. И това свършиха ГЕРБ и подръчните му политически партии.

Демокрацията винаги се свързва с избора на основните властови длъжности в страната, с избора на Президент, Народно събрание, кметове, общински съветници, главен прокурор и т.н.. За да има демокрация трябва да има изборност и сменяемост на ръководните дейци, а и конкуренция за тези длъжности. Преди Десети ноември мнозина се възмущаваха от това, че все едни и същи са ръководителите на страната – Тодор Живков и по-голямата част от Политбюро, че изборът е формален. „Избухналата“ след Десети ноември в България демокрация дали съществено промени нещата? Имаме ли свободно волеизлияние на избирателите? Всички знаят че няма. След последните избира за местни органи на властта (2019 г.) един български политолог използва като оценка фразата: „Пазарът победи демокрацията“ (С. Делийски).

Оказа, че в България, а и в редица други европейски страни, в които пазарната икономика (пардон, капитализмът) властва, демокрацията има цена и се продава на различни равнища, на различна цена. Тя се търгува чрез купуването на отделен гласоподавател, отделна секционна избирателна комисия до Централната избирателна комисия, от Информационно обслужване до печатницата на бюлетини в Костинброд. Купува се чрез телевизии, радиостанции, вестници, купува се от задкулисни „обръчи“ от фирми, лобита и едри бизнесмени.  Купуват се дори цели кметове и общински съвети. Няма никаква пречка да „пристане кмет от една партия (или от „инициативен комитет“ като смокинов лист на някаква партия) към друга партия, особено към ГЕРБ.

А каква е свободата на словото? Формално в България няма официална цензура и всеки може да пише и говори всичко и по всяко време. Да, но основните канали за въздействие върху обществото на ефирните и масово гледаните телевизиите имат своя вътрешна цензура, прикрита под фразата „редакционна политика“. И този журналист или редактор, който не следва стриктно „редакционна политика“ си заминава от редакцията безпардонно. Не по-малко зловеща е автоцензурата на журналистите, особено на т.нар. „водещи журналисти“, получаващи огромни за българските условия и стандарти „водещи заплати“ и доминиращи на телевизионните екрани, пред микрофоните на радиостанциите и колоните на ежедневниците. И не случайно България е на крайно незавидно място в света по свобода на словото. А има и самоцензура на отделни автори, които се приспособяват към т.нар. „редакционна политика“ на средствата за масова информация. И при социализма имаше автоцензура на журналисти и публицисти, но най-вече по политически теми. Сега има автоцензура по почти всички теми, дори по спортните (справка: Спортал.бг). 

         Четвърто. Голяма измама е че има свобода. Добре известно е, че свободата във всякакво общество е само идеал, към който се стремят хората. Желаната свобода я няма в нито едно общество. Щом има общество, не може да има пълна свобода. В условията на неолиберализма свободата се сведе до свободата на движение, на придвижване на хора, капитали, стоки, т.е. само на това, което е свързано с бизнеса (работна ръка, капитал, продукция, суровини) и с интересите предимно на световните мощни транснационални компании. При социализма имаше ограничения на пътуванията предимно в западните страни главно по две причини: политически и липса на достатъчно западна валута, чрез която се финансират тези пътувания. Сега има безкрайни възможности за смяна на местоживеенето, страната или дори региона, водени не от абстрактната свобода, от свободата за придвижване, а от целта към по-високи доходи, към по-високи печалби. Свобода било да си смениш националността, без да си сменяш родителите, свободата да бъдеш асимилиран или по Меркел „мултикултуриран“.

Нагонът към печалбата и потребителството измести действителната свобода. Човекът стана роб на печалбарството  и притежанието на модни вещи. Заради печалбата и по-високия доход дори най-високо платените лица от бившите социалистически страни „свободно“ се преместват в Западна Европа и САЩ, т.е. в Меката на пазарната икономика (пардон, капитализъм). Свободата на придвижване, на избор на местоживеене и месторабота бе умело съчетана с принудата. Това стана чрез огромното унищожаване на индустрията в бившите социалистически страни, включително в България и оставане без работа и без доходи милиони хора. Вследствие на тази целева евроатлантическа политика недостигът на работна ръка, специалисти и различни експерти в страните от Западна Европа бе запълнена чрез огромното изтичане на мозъци от Източна Европа. От Русия изтекоха към 11 млн. души, от Полша, по  различни данни – 5-6 млн., и дори от малка България „само“ 2.5 млн. души. Ето тази целево инициирана „свобода“ води до обезбългаряването на България. И то не само чрез липса на работни места, а и чрез изкуствено създадената от Иван Костов и успешно продължена от Бойко Борисов система на нарочно поддържане на ниско равнище на доходите в страната. Изкуствено поддържането в интерес на българския  и чуждестранния бизнес ниско равнище на доходите доведе страната до огромната липса на лекари, медицински сестри, програмисти, компютърни и инженерни специалисти, висококвалифицирани работници. И най-вече до масовата психоза сред родителите да изпращат децата си да учат и да останат да живеят в западноевропейските страни.   

            А за останалите в страната има ли действителна свобода? Има, само в сферата на ругатните и псувните към властта на национално, областно и общинско равнище. И какво от такава свобода? На никой не му става по-добре. Само печалбарския бизнес и част от т.нар. „политически елит“ имат по-добър живот. Формално има равнопоставеност и свобода да си избереш работно място. Всеки безработен, който кандидатства за работа и сключва трудов договор, формално е свободен да приеме условията на работодателя или да не ги приеме. Но ако не приеме ниската заплата, неговите деца остават гладни, боси и голи. Такава е горчивата истина. При капитализма, включително и в съвременния капитализъм в България хората на труда нямат истинска икономическа свобода. Те са работна ръка, която има един единствен избор – да получава мизерно трудово възнаграждение или да напусне България. Те са, както се пее в един химн, „роби на труда“.

            А свободен ли е работникът или служителят, човекът на наемния труд свободно да решава на избори за кого да гласува? В огромното мнозинство от случаите работодателят пряко му посочва за кого да гласува, понеже фирмата ще загуби поръчките и работниците ще останат без работа или пък началникът в службата му подсказва, че трябва да гласува за „правилната страна“ в изборната конкуренция, за да не бъде уволнен. Ама ако си на конкурс за експерт, специалист или някакъв ръководител на ниско административно равнище не можеш да го спечелиш, ако не си член на управляващата партия ГЕРБ или ако не подпишеш заявление за прием в ГЕРБ. Ето това е политическа, социална и икономическа свобода! Всеки има избор да е свободен, независим или пък да е гладен.   

            Пето. Оказа се, че евроинтеграцията е много голяма измама, че това е процес на засилване на силните и големите икономически държави от Западна Европа, предимно икономически мощните Германия и Франция. И не случайно техните лидери видимо и невидимо командват ЕС. И дори кохезията с нейните фондове се оказа кьорфишек, т.е. тя не постигна целите за някакво ако не изравняване, то поне приближаване на новите източноевропейски страни към икономическото и социалното равнище на старите западноевропейски страни членки на ЕС.  Дават ни пари за развитие, ние даваме вноски в ЕС и картината се замъглява. Излишен спор е кой дава повече. Много ясно е, че бившите социалистически страни са донори на западноевропейските не пряко чрез финансите, а чрез изпомпване от тях на човешките ресурси. Един младеж, завършващ средно образование и потеглящ към Западна Европа струва (според някои икономисти) на България с грижите от раждането му през детските заведения, здравеопазване, обучение и т.н. около 70 000 евро. При около 2 млн. изселници от България в чужбина със средно образование и дори да приемем по-ниска сума от 50 хил. евро то общата сумата става гигантска – около 100 млрд. евро. Това е нашият дан към Европа, без ежегодните вноски. Да не говорим за приноса на тези наши емигранти за развитието на чуждестранните икономики.

        Но евроинтеграцията има не само икономически и трудово-ресурсни измерения. Тя има и значими политико-административни и идейно-културни измерения. Преди три десетилетия се оплаквахме от огромната бюрократична машина. От време на време държавната власт вземаше решения за намаляване на бюрокрацията и съкращаване на работните места в различните служби. Но след няколко години бюрокрацията отново нарастваше. И така се налагаше ново решение и т.н.. Водеше се една безплодна борба да намаляване на административно-бюрократичната тежест в управлението на всички йерархични равнища. Но сега, под влияние на огромната брюкселска администрация бюрократизмът в България достигна до космически висини и права на чиновниците, дори да отнемат децата от родителите. Някои чиновници вече са в ролята на нови еничари. Администрацията в България за тридесет години се увеличи над три пъти. Само на централно равнище освен министерствата има около 110 агенции, комисии и т.н. с огромен личен състава и огромен бюджет, а някои от тях и с огромни заплати на ръководителите. И този огромен апарат не работи самостоятелно, а е под непрекъснатата бомбардировка на брюкселската администрация с всякакви резолюции, директиви, предписания и т.н.  и , разбира се, санкции за държавата при тяхното неизпълнение.

   И нещо изключително важно. Евроинтеграцията доведе до принизяване на традиционните български национални ценности като семейство, деца, колективизъм и съпричастност към проблемите на ближния, на съседа, на колегата, уважение към труда и майсторството в труда и т.н. Налагат ни се „евроатлантически ценности“ като джендъризъм, хомосексуализъм, трансексуалност, лесбийство, съжителство без граждански или църковен брак и т.н., т.е. „ценности“, които рушат българското сред българите.   Насаждат се изкуствено идеологически ценности като „русофобия“, „американофилия“, „антикомунизъм“, „западнячество“ (евроатлантизъм), толериране на неофашизма и т.н..

     Старият социализъм имаше своите съществени недъзи като по-ниската производителност на труда, забавяне внедряването на нови технологии, качеството на стоките за бита, принизяване на личното предприемачество, еднопартийна система, ограничение на свободата да критикуваш и да псуваш властта и т.н. Но в него имаше социална осигуреност и социална стабилност, което го правеше справедлив, хуманен, добър и разумно устроен обществен строй. Ето това е което предизвиква носталгията към социализма у по-старите поколения. За по-младите – под 40 годишна възраст това е непознато. То е забранено в учебниците, в масовите телевизионни предавания, в повечето вестници и списания, дори  е забранено и в Уикипедия. Додесетоноемврийският социализъм като модел бе роден в пламъците на войната срещу младата съветска република и продължен във военните условия и международното напрежение по време на Втората световна война и след нея (т.нар. „студена война“). Този социализъм доведе до рязка промяна на обществата не само в Източна Европа. Под натиска на т.нар. „болшевизъм“, в Западна Европа бе разработен и приложен социален модел на капитализма – социална пазарна икономика. Този модел позволи индустриализацията на източноевропейските общества, огромно развитие на образованието и науката. Но вместо да бъде обновен на основата на политиката на НЕП, той под натиска на неолибералните глобалисти и ренегатите от средите на социалистическите и комунистическите партии на Източна Европа  бе унищожен.

            Внедреният не само у нас нов неолиберален глобалистки модел на капитализъм освен редица икономически предимства има и огромни недостатъци. Това е, след робовладелското общество, най-несправедливият обществен строй, с огромното неравенство между хората, което в България достигна до 8.2, огромно социално разслоение и огромен дял на хората живеещи под равнището на бедност. Дори в най-богатият град на България (София) ежедневно може да се видят хората търсещи препитание в кофите за боклук, хората, които просят по улиците или крадат на дребно за да живеят, хората които са ограбени и с разграбено домашно имущество. 

          Тридесет години след началото на прехода от социализъм към див неолиберален капитализъм трябват нови политически решения. Дори в рамките на Европейския съюз, дори в рамките на неолибералния глобалистки капитализъм, има примери на страни, които много по-бързо се развиват от България. Главната причина да изоставаме решително от страни като Чехия, Унгария, Словакия в икономическо и социално-демографско отношение е свързването на голяма част от лидерите на България с мутренско-олигархическото задкулисие и липсата на национално достойнство и мъжество от политици както тези от СДС, НДСВ,  ДПС, ГЕРБ и за съжаление и на някои бивши ръководни дейци на БСП като социалните либерали (със социалистическа маска)  Първанов, Калфин, Р. Петков, Р. Овчаров и др.   

       Рано или късно историята ще въздаде справедлива оценка на социалистическото минало на България с успешното решаване на социалните образователните, културните и здравните дейности в интерес на хората, а не на печалбата като при неолибералния капитализъм. Подобна реалистична оценка историята рано или късно ще даде и на сегашния уж неолиберален капитализъм, а по същество мутроолигархически див капитализъм.   

10 ноември 2019 година

Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Източник: Политкомент.