В публичното пространство
непрекъснато комунистофобите-соросоиди ръсят невярното и спекулативно
твърдение, че чрез Народния съд има разправа с генералите и „достойните“ български офицери, сражавали
се за Родината. И се изброяват непрекъснато различни имена на висши военни
командири, предимно генерали и полковници. И се споменават само подвизите им
през Първата световна война и
какви длъжности са заемали. И никой не казва, т.е. премълчава, за кои конкретно
деяния са съдени и осъдени посочваните офицери. А наказанието е за престъпните
деяния. Някои висши царски офицери се героизират по отделни поводи като се „икономисват“
техните престъпления. А някои от тези престъпления са чудовищни.
В Народния съд делата на военните и
полицаите са гледани от Четвърти съдебен състав в два процеса с общо 276
подсъдими. Произнесени са 47 смъртни
присъди и 38 присъди за доживотен затвор, 35 на 15 години строг тъмничен затвор
и т.н.
Висшите военни и полицейски офицерски
чинове и особено генералите са издигани и назначавани на висши командни
длъжности само с благословията на Цар Борис III.
А тези висши царски офицери са издавали заповеди на войскови части за
акции срещу партизаните и мирното население в България, заповядвали и участвали
в потушаването на Драмското въстание в Егейска Македония, в репресиите в бивша
Югославия и особено в Сърбия и т.н. Нещо повече, те са участвали са в операции
на германските войски срещу антифашистката съпротива в Югославия, провеждали са
множество самостоятелни наказателни акции на територията на България и в т.нар.
„нови земи“ (Македония и Тракия) и в Сърбия.
Особено активни „защитници“ на българските
висши военни престъпници са някои български историци, бивши марксисти и
комунисти, новоизлюпени неофашисти, комунистофоби, ВМРО и лично г-н Кр.
Каракачанов като зам. председател на Министерския съвет и министър на отбраната.
Професор Любомир Огнянов в книгата си: Държавната политическа система в
България. С., 1993) и в статията си „Народен съд“, или съдебна политическа
репресия (https://armymedia.bg/ 30.01.2015)
отделя специално внимание на т.нар. „разправа с генералите“. Сред поименно
посочените са осъдените на смърт генерали: Трифон Трифонов, Константин Лукаш,
Борис Димитров, Асен Каров, Никола Наков, Асен Николов, Симеон Симов, Антон
Балтаков, Никола Жеков, Ничо Георгиев. Премълчани са някои други генерали-„герои“
в борбата за унищожение на партизаните в
България, инквизиции на собствените си войници, убийства на ятаци, помагачи,
съмишленици на съпротивата срещу фашистката власт, плащали за отрязани глави,
малтретиране дори на напълно невинни мирни жители, на жени, деца и старци.
Забравата е налегнала някои историци. Някои
стари пребоядисали се историци, както и нови евроатлантици и соросоиди,
забравят или пък не знаят, че има причина и следствие, че Народният съд е
следствие от престъпленията на част от висшия команден състав на българската
войска, че висшите и младшите офицери са съдени за престъпни деяния по
международното законодателство и по български закон. Наказанието и възмездието
за престъпление не е и не може да бъде „съдебна политическа репресия“.
Повечето специалисти по Нова история са
наясно, че България от 1933 г. до 1944 г. е в състояние на гражданска война,
чийто пик е периода 1941-1944 г. И да използваме мнението на акад. Г. Марков,
макар и казани по други повод: „Имало е и насилие, но на война – като на война“
(Отзвук, Смолян, бр.147, 2012). А и
това на акад. П. Динеков от 1933 г. – „в междуособиците кръвта предизвиква
кръв“ (Дневници 1933-1992,. С., 2015 г.).
Началото е кървавият фашистки Деветоюнски
преврат, а краят бе Народният съд. Няма гражданската война само с една страна,
всяка барикада има две страни. Осъдените от Народния съд са тези, които от 1923
до 1944 г. потискаха народа и стреляха, и убиваха без съд и присъда хиляди
българи. Това са тези, които вярно служиха на интересите на Германския Райх. Произнесените
присъди – смъртни, доживотен затвор или затвор с различен срок са мотивирани.
Голяма част от висшите царски офицери са проводници на чужда на интересите на
България политика, поставили са българските войници и офицери в услуга на немския фашизъм или национал-социализъм,
както и да се нарича. Образно казано вършели фашистката работа на германските
войски в Сърбия, Македония и Беломорска Тракия, извършвали са жестокости в
България.
Нещо повече, те са провеждали фашистка
пропаганда сред състава на българската войска. Ето едно конкретно доказателство
от архивите на Народния съд. Един от младшите офицери (кап. Д. Грамчев)
заявява: „Във войсковите части се водеше
пропаганда от две страни: от Отечествения фронт и от немските агенти.
Последната пропаганда се провеждаше чрез командирите на полкове. Те имаха
инструкции от по-горните началници – командирите на дивизии и щаба на войската.
Често пъти цитираха писма от Щаба на войската и само по своя инициатива държаха
беседи в смисъл, че германската победа е сигурна и т.н.“ (ЦДА, фонд 1449,
опис 1, а. е. 140, лист 29). Голяма част от генералите и полковниците,
командващи армии и дивизии са били агенти на немския фашизъм. Агенти не винаги в
прекия смисъл на тази дума („шпионин“, „разузнавач“ или „таен служител“), а
като синоним на: „изразител“, „проводник“, „представител на“, „човек действащ в
чужди интереси“, „оръдие“ на немския фашизъм в българската армия.
А кои са тези „по-горни началници“? Това
са посочените по-горе от проф. Огнянов генерали – началниците на щаба на
войската Константин Лукаш и Трифон Трифонов, командирът на Първи български
окупационен корпус ген. Асен Николов, поредица от командири на армии и дивизии.
Огромната част от българските офицери,
подофицери и редници от българската армия, извършвали престъпления, се
оправдават с това, че са изпълнявали заповеди. Но тези генерали, силно възвеличавани
като „жертви“ сега от някои политици, историци, соросоидни журналисти и от
редица дейци на ВМРО, както и от българските неофашисти, са издавали заповедите
за убийства без съд и присъда, за убийства без доказана вина.
Вярно е, че в армията има заповеди,
които се изпълняват. Но всички ли заповеди се изпълняват безпрекословно? А как
се изпълняват заповедите? Дали с неохота и стремеж към смекчаване на
последиците от тях или със престараване и стремеж на всяка цена да се отличиш
чрез жестокост? Отговор на тези въпроси има в материалите на Народния съд. Добре
е да се припомнят думите като свидетел пред Народния съд на
отечественофронтовския военен министър, „комуниста” Дамян Велчев. На въпроса: „Някои от подсъдимите се оправдават, че са
действували по заповед. До къде стигат границите на изпълнението на една
заповед?” Министърът отговаря: „Тия
офицери, които са действували като садисти, убивали са, вършили са грабежи и
палежи, те не са офицери, нямат място във войската и трябва да понесат своето
наказание. Може да има снизхождение само към ония офицери, които са действали
по заповед и в рамките на заповедите, но не са проявили самоинициатива и
ревност при изпълнение на тези заповеди” (ЦДА, фонд 1449, оп. 1, а. е. 162,
л. 201). Още по-категорична е позицията на ген. Крум Лекарски, също като
свидетел на Народния съд: „Трябва да се
прави разлика между заповеди за военни действия и незаконни заповеди за
избиване на населението“, както и ясната оценъчна позиция: „Престъпните заповеди на висшите началства
не трябва да се изпълняват, стига по-нисшият офицер да има моралният кураж да
заяви това“ (ЦДА, фонд 1449, оп. 1, а. е. 140, лист 17).
Да разгледаме делата на някои от
„политически репресираните“ чрез Народния съд генерали и полковници от армията,
жандармерията и полицията, на „разправата“ с тях.
Да започнем с осъдения на смърт, но
самоубил се ген. Кочо Стоянов. Като командир на Първа Софийска дивизия
издал заповед (27.12.1943 г.) за борба с нелегални и провеждане на блокади. „Целта на тия блокади трябва да бъде да се
отнеме всяка възможност нелегалните да се снабдяват с храна и облекло, да се залавят ятаците им,
които да се унищожават веднага”. Военен издава заповед да се избиват цивилни,
невъоръжени хора и най-вече с недоказана вина. Или: „Предалите се нелегални, които отказват да сътрудничат, да се
унищожават веднага” (ЦДА,
фонд 1449, опис 1, а. е. 109, л. 95-96.). Този ли е ангел – „жертва“ на
комунизма? Нещо повече, по настояване на ген. Кочо Стоянов се създава и той ръководи
по специални пълномощия от регентите и от правителството сборен отряд за
преследване на партизаните и техните ятаци в Софийско (Ботевградска, Пирдопска,
Новоселска и част от Софийска селска околия). Като командир на отряда е
заповядал борбата срещу партизаните и ятаците „да се води по закона за преследване на разбойниците, като се унищожават
всички заловени или разкрити партизани, ятаци и конспиратори, даже и предалите
се такива, без да бъдат давани под съд“ (показания на подполк. Г. Манов; ЦДА,
фонд 1449, оп. 1, а. е. 1381 л. 215).
Или да вземем генерал-лейтенант Васил Бойдев,
ръководил българските войски във Вардарска Македония по време на Втората
световна война. Още не отшумяло тържественото посрещане от местните
българи-жители на Вардарска Македония на българските войски на 8 октомври 1941
г. ген. Бойдев издава следната заповед: ”Партизаните трябва да бъдат унищожавани безпощадно, като се използват
всички средства: миномети, артилерия. Всеки дом, от който е стреляно, трябва да
бъде разрушен с военни средства или подпален с бензин и газ. Партизаните да се
убиват на място, да не се вземат пленници. Села, в които се укриват
партизани, да се изгарят, като се дава два часа на жените, децата и старците да
напуснат селото. Всеки у когото е намерено оръжие, да се убива на място” (Цит. по: http://mejdu-redovete.com/). След Девети септември 1944 г. е съден от Народния съд и e осъден на затвор. След затвора е интерниран
в Троян, където доживява до 90 -годишна възраст и където написва спомените си („От
поручик до генерал“), силно възхвалявани от един български историк. Но нито
мемоариста Бойдев, нито историка си спомнят за тази заповед, довела до
множество трагедии сред братята ни в Македония.
На 10 май 1944 г. командващият III армия генерал-лейтенант Никола Христов
издава заповед, с която нарежда „безпощадно“, да се „застрелват на място …
всички нелегални“ (Н. Недев, Десет дни…, 1974 г.), но на 8 септември 1944 г. някой от тези, които
е трябвало „безпощадно“ да бъдат „застрелвани на място“ го застрелват него.
В някои от заповедите се одобряват
смъртни присъди и се заповядва незабавното им изпълнение. На 24 юли 1944 г. генерал-лейтенант
Асен Николов обявява смъртни присъди (смърт чрез обесване) от
Военно-полевия съд при Първи български окупационен корпус (командван от него)
на неприсъствено осъдените о.з. поручик Атанас Русев, о.з. подофицер Георги
Славов, о.з. фелдфебел-школник Йордан Йорданов, о.з. санитарен офицер д-р Кирил
Игнатов, подпоручик Димитър Баев и редник Петър Стоянов. В заповедта пише: „присъдата да бъде приведена в изпълнение
незабавно след прочитането ѝ в съдебно заседание“ (Народният съд 1944-1945
г., 1997, с. 149-150).
Подобни прояви имат и други висши
офицери, командвани от ген. Николов. Да вземем например ген. Хр. Козаров –
командир на 27 пехотна дивизия. За него свидетелстват, че в с. Орляк в Сърбия е
заповядал да се убият 60 души мирни граждани заради това, че са убити 4
български войници (ЦДА, фонд 1449, оп. 1, а. е. 105, л. 452). Както и друго
свидетелство: „Имаше заповед да се
избиват всички заловени, които фигурираха по списъка… Заповедта бе от ген.
Антон Козаров“ (ЦДА, фонд 1449, оп. 1, а. е. 105, л. 424-425). Нещо повече.
Ген. Козаров се проявява и като расист. Негово е твърдението, че „Един сърбин по-малко на земята, ускорява
немската и нашата победа.“ (ЦДА, фонд 1449, оп. 1, а. е. 105, лист 543-546).
Е, този ли не е фашист? Същият е осъден от Народния съд на доживотен затвор, но
през 1953 г. е предсрочно освободен и умира като свободен гражданин през 1966
г.
Насилието, побоищата, измъчванията
стават своеобразна форма на „доказване“ пред началството за редица офицери. Дори част от офицерите започват да измислят „конспирации“ и тяхното
разкриване да става трамплин за служебното им израстване. Откриват
„конспирации“, дори там където не е имало нито един комунист, ремсист или
отечественофронтовец. При разкриването на „конспирациите“ вътре в армията
стават едни от най-зловещите измъчвания. Става норма част от българските
офицери да се превръщат в инквизитори на български войници, набедени че са
комунисти.
Ето само едни фрагмент от разпита пред
Народния съд на един от набедените за „конспиратори“ – Трайчо Свиркаров: „Бях арестуван през 1942 г. в 6 –ти пехотен
полк. … Би ме капитан Янков с пръчка и с
желязо. Би ме да кажа, че съм комунист. … Обръщаше ни по корем и ни риташе,
където завареше. Псуваше ни на всяка крачка … Осъдиха ме на смърт и после на 15
години. Имаше двама другари, които умряха от побой. Аз не съм бил никога
дотогава комунист. Сега съм комунист. Те ме направиха. (ЦДА, фонд 1449, оп.
1, а.е. 105, л. 468). Показателни са писмените му показания преди процеса: „Веднага след арестуването ми …
пристъпиха към инквизицята. Най-напред ме би майор п.Янков с железни пръчки
около 1 час. След това почнаха да се изреждат
и др., като всеки поотделно се стараеше да се представи по-голям звер пред ген. Кочо Стоянов“ (пак
там, а. е. 119, л. 76). Ръководителят
на инквизициите майор Йордан Попянков заявява пред Народния съд: „Признавам вината си загдето участвувах в
групата на младшите офицери от 6 –ти полк … нанесли побоища над невинни войници (к.м.) и може би още
над други такива … Аз извърших престъплението защото нямах волята да се
противопоставя на недостойния началнически пример и нареждания (пак там, а.
е. 136, л. 667-668). Дори Богдан Филов с неодобрение отбелязва в дневника си
зверствата на Попянков.
Освен преките заповеди за
инквизиции, убийства и зверства редица старши български офицери ръководят и
провеждат наказателни акция, блокади и други действия с пряко участие на
армейски части, командват не само своите военни съединения, но и
жандармерия, ловни роти, полиция и др. против партизански отряди, бойни групи,
ятаци, близки и роднини на противниците на властта, срещу мирно население на
територията на цялата страна. И тази им дейност продължава, дори
когато на всички е ясно, че Германия губи войната и у нас предстои смяна на
фашистката с антифашистка власт. Показателни са военните действия срещу
партизаните. Например, при вр. Милеви скали военни части на 27 пех. полк,
кавалерия и тежкокартечна рота водят сражения (4 септември 1944 г. при
правителството на К. Муравиев) с партизаните при което са убити 12 партизани
начело с Методи Шаторов. Някои от тях
дори след Девети септември продължават фашистката си линия. В Елхово става
въоръжено сблъскване между войниците и командващия 12 пех. дивизия ген. Петър
Каров (началник на пехотата на България през Втората световна война), който
предизвиква войниците с провакаторското си поведение. В завързалата се
престрелка са убити двама офицери, а един е ранен. Самият генерал е заловен и
убит на 11 септември 1944 г. от войниците (С. Петрова. Деветосептемврийската
революция 1944 г., 1981 г., стр. 398).
Милитаризацията на държавните и общински
структури и части от населението и превръщането им репресивен фашистки
апарат и друга специфична дейност на царските висши офицери. През пролетта на
1944 г. Щабът на войската, ревностно се заема с изпълнението на Постановление №
30 на Министерския съвет, с което ръководството на всички наказателни операции
се възлага на армейските командири и подчинените на тях жандармерия, ловни
дружини, полиция. По този повод ген. Ничо Георгиев (началник на 10-та
дивизионна област издава заповед за борба с нелегалните. В нея той натоварва с
разузнавателни задачи всички горски и плоски стражари, надзиратели, началници
на гари, пощенски клонове, всички шефове на околийски служби и органите им, както
и привличането и на ловци, запасни подофицери, бранници и др. са натоварени с разузнавателна задача в
околностите на населените места. Всички тези лица трябва по същество да станат
доносници на военното командване. Пряката
борба с нелегалните, техните ятаци и помагачи и парашутисти да се води от всички служебно въоръжени лица и „трябва да има за цел тяхното унищожаване“.
Според тази заповед всеки кмет организира въоръжена група, която да пази
населеното място от нападение, да унищожава малки групи, да залавя съмнителни
лица, ятаци и др., да „подпомага полицейски и войскови отряди“, а полицията да
действа под командването на войсковия командир и този на жандармерията. А като
главна цел е посочено „обезвреждането на нелегалните групи“ (ЦДА, фонд 1449, опис
1, а.е. 106, лист 171-174).
Щабът на българската войска, командван
от близки на Борис III висши офицери през пролетта на 1944 г. издава нареждане да
се свикат на обучение всички запасни чинове, за които има сведения, че са
комунисти и те да са в поправителна трудова дружина, като се държат под охрана.
Това по същество е охраняван концентрационен лагер с принудителен труд. В
Кърджали, където се разпорежда ген. Ничо Георгиев в този състав са включени
всички арестувани и подозирани няколко стотици комунисти и ремсисти. Свидетелят
Иван Герджиков заявява пред Хасковския народен съд: „Условията в лагера бяха
съвсем лоши и непоносими“. Правени са опити от местни хора някои от затворените
в лагера да бъдат освободени по различни уважителни причини, но ген. Георгиев
не допуска да бъде освободен нито един. Той проявява огромно престараване.
Свидетелят Кирил Хаджипопгеоргиев заявява пред съда: „Аз боледувах от
туберкулоза … Гледаха ме комисии, които дадоха мнение да бъда освободен от
отиване в работната дружина. Въпреки това бях изпратен в тази дружина (ЦДА,
фонд 1449, оп.1, а.е. 106, лист 188). Дори болен от туберкулоза е изпратен в
лагера на принудителен труд при непоносими условия за живеене!
Същият този ген. Ничо Георгиев, сега
обявяван за „политически репресиран“ в последната си писмена дума пред Народния
съд заявява: „… готов съм винаги да работя за народа, за ОФ България, срещу
престъпния фашизъм, за независимостта на България. Да живее народа! Да живее
България! Смърт на престъпния фашизъм!“ (ЦДА, фонд 1449, опис 1, а.е. 136, лист
703). Ето това е ликът на царските фашистки генерали!
Използване на българската армия, на
българския окупационен корпус за военни действия на чужда територия и под
немско командване. Без да има
решение на българското Народно събрание, на българското правителство и без дори
да има сключена военна конвенция между България и Германия, българските войски
са поставени на разпореждане на Германското главно командване и за извършване
на военни задачи в интерес на немската армия и против интересите на държава, с
която България не е във война.
Още през 1942 г. български войски
заместват немски войски в Югоизточна Сърбия и участват в съвместни
немско-български акции срещу югославската съпротива. На 5 януари 1943 г. в
Германия Хитлер, фелдмаршал Кайтел и ген. Йодл се срещат с българския военен
министър генерал-лейтенант Никола Михов. На нея Фюрерът казва: „Много съм благодарен на Българското главно
командване, което даде съдействие за заемане мястото в областта (Сърбия – б.м.)
на СС дивизията „Принц Ойген“ и извършваното
прочистване (к.м.)“. На
същата среща ген. Михов декларира пред Хитлер „готовността и решителността на българската войска и народ да изпълнят
безусловно и неизменно своя дълг към Родината и към Нова Европа“ (ЦДА, фонд
1449, опис 1, а. е. 269, л. 283, 285). На 18 и 19 юни 1943 г. в София се
провежда българско-германска военна среща, на която българската войска поема
три нови задачи: окупацията на цяла Сърбия (без района на Белград и мина
„Бор“); осигуряване на снабдителните линии по Вардар и Морава; заместване на
немските войски в Егейска Македония, северно от Солун. На тази среща в прав текст ген. Михов
признава, че български войски са придадени на немските войски и са под тяхно
командване. Това личи добре от въпросите му: 1/. „Предвиждат ли германците тези наши части, които им бяха придадени (к. м.) в помощ за действията
в Черна гора да останат там …“ и може ли „подчинената (к.м.) на ген. Льор“ 16 българска дивизия
да бъде отделна, но „пак подчинена
на Льор“ (ЦДА, фонд 1449, опис 1, а.е. 133, л. 243-255). От протокола на тази среща
напълно ясна става пълната зависимост и подчиненост на българската войска на
немското главно командване и локалните немски военни началници.
Но подобни примери, макар и в
по-малък мащаб има и на други места. Например, по искане на немската армия
командването на българската 5 –та армия в Скопие създава българска
противовъздушна батарея, която е подчинена на немски противовъздушен полк.
Целта e опазване от англо-американските самолети на фабриката за молибден. След
като българската батарея сваля американска „летяща крепост“, нейният командир
подпоручик Матев е награден с немски орден за храброст.
Поради
немското изискване се започва българска окупация в Сърбия и е създаден
Първи български окупационен корпус, командван от генерал Асен Николов.
Той е дислоциран в района на гр. Ниш. Този корпус под командването на ген.
Николов действа като верен съюзник на германците в борбата им с югославските партизани
и четници. Командваният от него корпус е разположен в цяла Сърбия. В
Уикипедия пише, че при изтеглянето си, командваният от ген. Николов окупационен
корпус е от 33 635 души. В тази окупационна кампания има регистрирани
8 450 ранени, пленени, убити и безследно изчезнали български войници. Кой
носи отговорност за тази българска загуба?
Войските на Първи български
окупационен корпус от 1942 до август 1944 г. масово участват заедно с немски
части или самостоятелно в сражения с югославски партизани и с мирни граждани. Много показателна е битката
в района на Пуста река в Югоизточна Сърбия. През февруари 1942 г. след няколкодневни сражения, при които са
убити 13 и ранени 7 югославски партизани и 35 убити и ранени български
войници, югославските партизани се
изтеглят от селата Бойник, Драговац, Маре и други. На 17 февруари по заповед на
полк. Христо Стоянов са избити няколкостотин мирни граждани, предимно жени,
деца и старци – почти 500 души. От тях
до 17 години възраст са около 75 деца и младежи. Сред тях е Ружица Маркович на
три месеца, както и: едногодишните Миладин Чорбевич, Сърбиянка Здравкович,
Велимир Здравкович, а Милорад Здравкович се ражда по време на стрелбата;
двегодишните Живана Здравкович, Милутин Маркович, Любица Стоилкович, 11 деца на
3 годинки, 8 деца на 4 години и т.н. При масовите убийства оцелелите, но ранени
деца и младежи са 16, от които едногодишната Рада Ченич е ранена в главата.
Убити са 4 души на възраст на и над 80 години. Местните сърби наричат този ден
“Кървавия 17 февруари“. За този полковник, издал тази заповед, известен с
прякора „Злото“, още на 23 септември 1944 г. (преди Наредбата-закон за Народния
съд) 7 души от командвания от него 13
полк пишат до военната дивизионна
област: „ през време на акции, особено
при с. с. Бойник, Маре, Косанчич, Петровац и др. заповядва извършването на
масови палежи и убийства, за което цинично подмяташе пред всички, „че това е
дребна работа“. Същият през време на пребиваването на полка в гр. Лесковац е
заповядвал инквизиторски измъчвания и
зверски избивания на заловени партизани и мирни граждани“ (ЦДА, фонд 1449,
опис 1, а.е. 120, л. 154). Ако някой
иска да знае по-подробно за „дребните работи“ на полк. Стоянов в Интернет да
прочете книгата с поименния списък на убитите мирни граждани на Бойник на
сръбския историк Никола П. Илич (Крвави
фебруар, Лесковац, 1976 г.; http://www.znaci.net/00003/572.pdf).
Изстъпленията на някои висши
български фашистки военни началници са много характерни и за администрираните и
окупираните от българските войски бивши територия
на Югославия и Гърция. А тези
факти Уикипедия соросоидно премълчава. Например, сраженията
с югославските партизани и четници. Вестник „Устрем“ съобщава, че през 1942 г.
на 3 август български войски, заедно с немските провеждат наказателна акция за
прочистване района на планината Капаоник, в която са големите рудници за
оловно-цинкови руди. Операцията се ръководи лично от Химлер. В нея участва 36
козлодуйски пехотен полк с командир полк. Павел Панов (осъден на смърт от
Народния съд). В едно от сраженията са заловени 1 английски офицер, 2
австралийски войници и 5 сръбски партизани. Ама ние сме били водили само символична
война с Великобритания! А защо задържаме и предаваме на немците трима британски
войници? В цялата акция са убити около 700 югославски партизани. Отново няма
данни колко са убитите българи и колко партизани са убити от българите.
През 1943 г. от в края на май и първата
половина на юни български войски участват в ръководената от немските генерали операция
„Шварц“, заедно с германски, италиански и хърватски военни части в сражения с
титовите партизани не само в Сърбия, но и в Черна гора, където германци,
италианци и българи изкачват най-високия връх на планината Дурмитор. В тази
акция участва 61 -ви български пехотен полк с ок. 2000 войници. При операцията
са убити 7543 партизани и 1200 мирни граждани. Уикипедия съобщава за загиналите
германци и италианци, но срамежливо премълчава за загиналите българи. След това
на 27 юни 1943 г. в-к „Устрем“ съобщава, че ген. А. Николов е първият български
офицер награден с най-висшия германски орден „Железен кръст“ първа степен през
Втората световна война за „сътрудничество с германски групи за омиротворяване
на значителни части от Сърбия и големи успехи в борбата с партизаните“. В
края на 1943 и началото на 1944 г. войници от Първи български окупационен
корпус участват и в операцията „Кугелблиц“.
Но български фашистки висши офицери не
само издават заповеди да убийства. Те планират, организират и провеждат
самостоятелни наказателни акции срещу партизаните, техните ятаци и мирното
население в окупираните земи. Ген. Козаров заповядва и командва провеждането на
самостоятелните български наказателните акции „Буря“ и „Удар“ в Сърбия.
Самостоятелна акция българските окупационни войски в Сърбия провеждат и във
Велика Плана, град на левия бряг на р. Велика Морава, близко до устието ѝ в р.
Дунав. При тази акция по свидетелските показания на подпоручик Др. Захариев „са заловени 160 души, от които имаше избити
една част, една избягаха, а други са освободени. Избиването стана по заповед на
командира на дружината. При акцията във Велика Плана … като отвеждаха
задържаните към щаба на дивизията и се почна стрелбата и задържаните се
пръснаха… След това видях, че има избити от двете страни на пътя около 20 души.
Имаше убити и жени и деца“ (ЦДА, фонд 1449, опис 1, а. е. 105, л.
427). И друг свидетел: „Заповедите за акциите във Велика Плана, Ястребец, Гъркиня и Куршумлия
се даваха от командира на 27 дивизия“ (Пак там), т.е. ген. Христо
Козаров.
В публикуваните архиви на Народния съд (http://archives.bg/narodensud/)
могат при добро желание да се прочетат и видят оригинални документи за
престъпленията на редица висши военни. Сред тях е задочно осъденият на смърт от
Народния съд ген. Никола Жеков, един от най-видните идеолози на национализма и
фашизма в България, ръководител на фашистката организация „Съюз на българските
национални легиони“, която организация е за промени в страната по пътя на
националсоциализма (Н. Поппетров.
Фашизмът в България. Развитие и прояви. С., 2008). Жеков е личен приятел
на Хитлер. Ето какво пише в Мотивите към XI постановление на Министерския съвет
от 12 февруари 1942 г., подписани от фин. министър Добри Божилов: „Фюрерът на германския Райх, Адолф Хитлер, е
пожелал да направи едно парично дарение
от 500 000 райхсмарки на генерала от пехотата о.з. Никола Жеков в
знак на големите заслуги на същия като главнокомандващ българската армия в
световната война с оглед генералът да разполага с едно подходящо жилище и с
приходи, които да му позволяват да води един живот, отговарящ на неговото
обществено положение и заслуги“. И министърът предлага това дарение да бъде
освободено от данъци, такси и други задължения към държавата (Стен. дневници 25
ОНС, III
РС, 11.III.1942
г., стр. 1084). Ето на този отявлен фашист, антисемит, комунистофоб и личен
приятел на Хитлер вече е отменена смъртната (неизпълнена) присъда от Народния
съд. В знак на почест на един от най-видните български фашисти, довел, заедно с
Фердинанд страната до национална катастрофа, е наименувана улица и спирка на
градския транспорт в София. Е, ако това не е неофашистки реваншизъм от страна
Столичния съвет?
Командирът на 22 пехотна дивизия ген.
Антон Балтаков е осъден на смърт от Народния съд за действията му срещу
мирното население на Сърбия и за участието на командваните от него войски в
преследване на сръбските партизани. Издал
е заповед да се проведе наказателна акция в района на гр. Прокупле (Сърбия)
като от всяко село се разстрелват по 4-5 души селяни. Ето и цитата от казаното
през Народния съд от кап. Вичо Ангелов: „Лично
ген. Балтаков ни заповяда да убиеме 100 души за сметка на убитите двама наши
души в сражението при с. Сливар …“ (ЦДА, фонд 1449, опис 1, а. е. 143, л.
25). След отказ да изпълни тази заповед кап. Ангелов е хвърлен в Нишкия затвор.
На 4 септември 1944 г. Балтаков е пленен от германците и е отведен в лагера
„Офлаг-8“. През май 1945 г. Върховният касационен съд отменя смъртната му
присъда.
Сега върви процес на реабилитация на
откровено фашистките царски офицери от българския съд и чрез масови прояви (т.нар.
„Луков марш“), както и обругаване на паметниците на загиналите антифашисти. Историческата
истина се подминава и обезобразява. Да,
както казва Оскар Уайлд „Истината рядко е
чиста и никога не е проста”. Но колкото и да „не е проста“ и рядко да е „чиста“
тя е потребна на обществото в истинския си облик, а не либерално идеологически
и антикомунистически и неофашистки обезобразена.
автор: Автор: Анко Иванов – д-р по философия
Забележка:
Материалът е разширен вариант на публикацията от 31.01.2020 г. във вестник "Дума"
