Българското образование - напред и надолу

Преди няколко дни (25.06.2020) имаше една пресконференция, на която се изказаха някои неверни съждения. Едно от тях ми направи изключително негативно впечатление. Това е твърдението: „За географията и природните науки ще предложим промени, насочени към отпадане на излишната фактология, това, което изисква заучаване (т.е. запаметяване – б.а.), не изисква умения или пречи на придобиването им.“ Това е мантрата на „майчината загриженост“ за децата, за облекчаване на учебния материал. Не трябва, според тази мантра, децата да помнят „излишните неща“. Ако нещо им потрябва в бъдеще, те да го вземат наготово от интернет.  Има няколко въпроса които възникват по т.нар. „отпадане на излишната фактология“.  Навярно ръководният фактор в МОН не е чел писмото на известния писател Умберто Еко до неговия внук. Става дума за следното:

Първо, и не най-важното. В цитираното твърдение географията не се разглежда като природна наука („За географията и природните науки …“). Географията не се вмества в счетоводителското разграфяване на учебните предмети. Тя в учебните планове на МОН е отнесена към гражданското образование. Знанията за планина, долина, река, пролом, вулкан, океан, море, прилив, морска вълна, езеро, блато, време, климат и т.н. за знания от рода на историческите и философските знания, са знания за обществото ли? Да, географията изучава населението, държавите, градовете, стопанството, транспорта, туризма, страните и т.н. и поради това е обществена наука. Всъщност в измислената схема на групиране на учебните предмети от соросоидните експерти на МОН географията е сложена в групата гражданско образование. Географията, за всеки нормално грамотен човек, е ясно, че е природно-обществена наука. Увеличаването на часовете но история в близкото минало и предвиденото запазване на сегашното им антикомунистическо и русофобско съдържание и едновременното с това съкращаване и обедняване на географското знание, прикрито от смокиновия лист „отпадане на излишната фактология“ води до негативи и за историята. Нарушава се естествената връзка между история и география. Това, което още през XIX век е разбрал Елизе Реклю, че „Историята е география във времето, географията е история в пространството“, чиновниците от МОН не са разбрали, а и навярно не могат да го разберат. Историческите събития са ставали не само хронологически в определено историческо време, но и в конкретно географско пространство (хорологически). Как учениците да разберат историческото знание за Великото преселение на народите през средните векове, ако не знаят какво е това степи, какви пространства заемат, къде са разположени и защо номадските народи са се преселвали. А ако някой експерт прецени, че това е „ненужна фактология“? Или да вземем Битката при Ахелой. Коя е сцената, какво е пространството върху което се е развила битката? Няма как да се разбера това историческо събитие, ако ученикът не знае къде е това (първият въпрос на всяко географско знание), коя е тази р. Ахелой, къде извира и къде се влива? Каква е земната повърхност, върху която се е състояла битката?

Второ. Това е развитието на паметта на децата. Тя е в основата на образованието. Придобиването на умения е следствие от паметта, от знанието. Без запаметяване няма знания. А това ни предлагат счетоводните подходи на МОН. Развитието на паметта е предпоставката за самостоятелното мислене. В последните десетилетия върви световна тенденция към „загуба на паметта“. Това явление Умберто Еко в писмото до внука си сполучливо нарича болест, „която порази твоето и предишното поколение...“. А добре известно е, че паметта е способност на мозъка да възприема, съхранява и обработва знания и възприятия за предметите и явленията в природата и в обществото.  Паметта има свойството да се обогатява, развива, допълва и изличава.  За да се развива тя трябва непрекъснато да се обогатява чрез образование, наука и култура.

И пак да се върнем към Умберто Еко и неговото послание към внука му: „…нека сега обърнем внимание на мозъка ти. Паметта е като мускулите на краката. Ако спреш да я упражняваш, тя ще закърнее и ти (нека говорим без увъртания) ще се превърнеш в идиот.“ Точка. Всичко е ясно. Паметта трябва да се упражнява. Това става чрез запомняне на знания и факти. Знанието се опира на огромното множество факти. Те в мозъка са подреждат, разглеждат, степенуват по актуалност и значимост, открива се връзката, общото, различното и/или противоречивото между фактите. Колкото повече факти се знаят, толкова повече връзки и зависимости в природата и в обществото се разбират.  Компютрите не могат да заменят човешкия мозък. И вместо развитие на човешката памет МОН предлага увеличаване часовете по математика и „дигитална креативност“, каквото и да значи това. 

Препоръката на Умберто Еко е ясна. Щом научиш, узнаеш нещо, „се постарай да го запомниш, за да не го търсиш повторно, когато тези знания ти потрябват пак“. Запаметяването тренира паметта и мозъка. Съвсем не е случайно тренирането на паметта чрез запомняне на отделни факти като: Кога е станала някаква историческа битка? Кога е управлявал император Х? Кога е написвано класическо произведение Z? Или пък: Колко е голямо Черно море? Кой е най-високият връх (и колко висок) в света? Каква е скоростта на приятният летен морски бриз? И още безброй много неща.

Мозъкът се развива не само със запомняне на отделни факти, а и наизустяване на големи текстове. Как да станеш артист, ако твоят мозък не е трениран да запомняш текста на ролите си? От Възраждането до XX  век в най-престижните гимназии, класическите, се учили редица поеми наизуст. В тази епоха не имало голям европейски мислител, който да не е учил наизуст на латински език голямата поема „Енеида“ на Вергилий, независимо, че латинският език вече не е бил говорим. Тогава не е имало бизнесмени, на които им трябват само работници с умения, без развита памет и без достатъчно знания, без самостоятелно мислене. В българското училище до преди около 30 години не само се изискваше учениците много да четат, но и да знаят наизуст почти всички стихотворения на Хр. Ботев, множество стихове на Вазов, Славейков, Смирненски, Вапцаров и т.н. Това развиваше паметта, а чрез нея и мисленото. И българските ученици бяха в първата десетка в света. Сега след намаляване на „тежестта“ на знанията, опростяване и отпадане на „излишна фактология“, изискваща „заучаване“, нашите ученици спрямо европейските и световните стандарти вече са след шестдесето място.    

    

Трето. Силно е нарушен баланса и взаимовръзката в знанието. Ще се увеличават учебните часове по математика, която е абстрактна наука. Ще се въвежда нов учебен предмет   в 5, 6 и 7 клас  „дигитални умения  и креативност“. Това също са абстракции, пряко свързани с математиката. Дигиталните умения са средство за извършване на определена дейност, а не часове за компютърни игрички. А на каква база се формират уменията. Разбира се на базата на знанията, включително и на фактите и тяхното запаметяване. По важното е развитието на мисленето на учениците на базата на запаметените фактически знания, на множество факти. Без развитие на мисленето уменията се усвояват на елементарно, често пъти почти на битово равнище, на основата на пробите и грешките. Колко добре политически звучи: „Днешното поколение деца ще живеят в ера, която ще изисква взаимодействие с изкуствен интелект.“ И тези, които по-малко знаят, по-малко са запаметили понятия, закономерности, факти и поради това по-слабичко мислят, усвоили са елементарни умения, какво ще бъдат? Дали няма да са придатък на изкуствения интелект, роби на електронната техника.

Трябва баланс между знания и умения. Първичното са знанията, уменията са вторичното, те са своеобразно знание как да се използва придобитото знание. На основата на знанието следва да се развива мисленето  чак след това на базата на знанията на фактите и основните теоретични постановки да се развива уменията за живот и работа в дигитална среда, така че бъдещите работници, специалисти и експерти да не са придатък на изкуствения интелект, а да участват в неговото развитие и функционално използване. Човек е природно същество, живее в природна среда, макар и видоизменена от самия него. Без добре да я познава, да знае достатъчно факти, да съпоставя, сравнява, открива връзки и зависимости, той няма как да участва в пълноценното използване на природните ресурси, без които животът на планетата е невъзможен. Следователно, е много рано в 5, 6 и 7 клас учениците да са „креативни“. Дигиталните умения следва да вървят не изпреварващо, а едновременно и свързано с фундаменталните научни знания.   

   

Четвърто. За да се формират децата като мислещи личности са потребни първоначално качествени знания за природата и обществото и едва след това да се надграждат т.нар. „дигитални умения“ и приспособяване към условията на „изкуствен интелект“. Потребна е цялостна промяна на учебния план, чрез разширяване и обогатяване на знанията по природни и някои обществени науки. Видите ли, сега природните науки не били „интересни на учениците“ и поради това не били избирани за явяване на Държавни зрелостни изпити. Вярно, че през последните 15 години География и икономика от втори избиран за матура учебен предмет отстъпи решително назад. Защо зрелостниците избират по-малко география, история и философия за зрелостен изпит. Това е заради ината на експертите на МОН по тези учебни предмети да изпитват зрелостниците не само и не толкова за знания по предмета, а за умение да съставят текст, т.е. да ги изпитват по БЕЛ. Най-съкратеното и обезобразено знание в българските средни училища е това по природните науки. Какви дигитални умения в 5 клас без учениците да знаят какво е физика, какво е химия, какво е биология? А дали им се обясняват някои от най-важните неща за вируси, бактерии, паразити, клетки и т.н.? Какви дигитални умения без децата да знаят природните тела, природните сили, за кръговрата на веществото и на енергията, защо предметите (и дори самолетите) падат на земята? Трябва решително да се увеличат часовете по физика, химия, биология и природна география за да се формира фактологическата и теоретична основа на знанието и на тази основа да се развива мисленето, включително и абстрактното мислено по математика.

Пето и не най-маловажното – разбирането на глобалните процеси и глобалното развитие на света. Светът е не толкова дигитален, колкото е глобален. В този глобален огромен свят бъдещите граждани трябва да умеят да се ориентират, да отсяват зърното от плявата. За това е необходимо да знаят природните, обществените, икономическите, екологическите и политическите ситуации и проблеми в света, Европа и България. А как да се ориентират, когато нямат необходимите фундаментални знания за природата на света, за пространството, за държавите в света, за световната икономика, за международните организации. В сегашния учебен план тези знания в най-ограничена форма се дават от учебния предмет „География и икономика“. Поради съкратения обем на обучението по този предмет децата не знаят почти нищо за държавите, за различията в икономическите и политическите системи, в културата, религията  и традициите на огромни райони от света. Нещо повече българските деца не учат почти нищо за страните членки на ЕС. А сега МОН предвижда и обедняване на това знание.   

Моят извод е, че МОН действа по концепцията на Сорос за развитието на образованието в бившите социалистически страни. Хората от тези страни, включително и България, трябва да са с обеднено знание, неразвито мислене, за да станат обслужващ персонал в западните страни. Върви процес на опростачването на българското средно образование.

Статията е публикувана на

29.06.2020 г.

В-к „Дума“, бр. 121 (8468)

Овчаров в ролята на Гюро Михайлов

Преди два дни (13.06.2020) се проведе пленум на Националния съвет на БСП. Провеждането бе следено с интерес от бойкопослушните и делянпеевските депесарски СМРАД (Средства за масова реклама, агитация и дезинформация). Журналистите, особено тези от типа „мисирки“ се интересуваха само и главно от отношението на т. нар. от тях „опозиция“ към Корнелия Нинова. Търсеха политическото жълто. И само политическото жълто намираше място в телевизиите, сайтовете и вестниците. А и интервюираните, най-вече Г. Гергов, подхранваха жълтурковското любопитството на мисирките. Пред обществото изчезна главното – политиката, която ще провежда БСП. Доколкото разбираме от ограничените информации от СМРАД единственият значим спор е бил политико-тактически. Едната теза – всенародно допитване с подписка или вот на недоверие. И се е решило за вот на недоверие.

А главното в сегашния политически момент е друго – определяне на политиката за бъдещите действия в условията на сериозни пробойни в кораба на глобалния неолиберализъм, в условията на значими предстоящи трансформации на политическите отношения и политическите системи, на отмиране на старите неолиберални догми. А БСП, чрез Първанов и с най-активното участие на Овчаров, бе прикачена към колесницата на сициаллиберализма и неолиберализма. Придържането на всички правителства от Иван Костов насам (1997-2020 г.), към догматиката на неолиберализма нанесе сериозен удар върху общественото доверие към политиката и политиците, към т.нар. „политическа класа“. В народната психология започна да доминира байганьовското определение за политиците – „всичките са маскари“. Това неолиберално статукво през тези години се срасна с олигархията и страната вече десет години се управлява от задкулисния олигархат.

В тази обстановка обществото очакваше и все още очаква предложение за радикална политическа промяна. И понеже я няма, доминиращата част от лявомислещите хора от младото и средното поколение стоят извън БСП. На практика извън соцпартията има много повече хора с леви социалистически идеи и интереси, отколкото в самата нея.  В този исторически момент пред БСП стои въпросът за същността на политиката и политическата стратегия за близкото бъдеще. Засега само отделни дейци на БСП в скромни предложения имат някакви идеи за промяна на политиката.   

И вместо това – личностни противопоставяния, продиктувани от лични обиди. Корнелия Нинова обидена и ядосана, че има политици в БСП с различно от нейното мнение. Миков обиден, че чрез вътрешнопартиен задкулисен преврат е свален от поста Председател на Националния съвет на БСП, Гергов обиден, че е изваден от Изпълнително бюро и т.н. обидени. В обидата си почти всички забравиха за главното – за истинската лява политика, която се провежда в интерес на  трудовите хора,  а не за богаташите, милионерите и бизнесмените.

В тази игра на обиди на пленума Овчаров си мълчал, но пред бойкопослушната БНТ направи безпочвени изявления за ситуацията в БСП. Но прикрито и той се водеше от личностните си обиди на БСП. Преди да разгледаме погрешните му тези, майсторски представени пред СМРАД, не е лошо да си припомним кой е Овчаров.

Той е безспорно интелигентен човек с добър телевизионен изказ и образ, с много добра професионална подготовка. Завършил  престижна, приоритетна за времето си специалност в бившия Съветски съюз. В България работи в един от най-престижните научни институти в страната – „Енергопроект“. Там освен по специалността си се изявява и като убеден комунист и е избран за партиен секретар. По онова време това бе позиция с огромен престиж в целия институт. Това бе времето, когато в БКП се търсиха млади специалисти-технократи, които да се включат в партийната работа за дейност в новите условия на бурно протичащата научно-техническа революция и на интелектуализация на труда. И Първият секретар на Благоевски РК на БКП привлече Р. Овчаров в състава на партийния апарат – завеждащ Стопанския отдел. По време на прехода той е на работа като изявен технократ-експерт в държавната администрация.   В правителството на Жан Виденов е министър на енергетиката и непрекъснато обясняваше на българските граждани, че повишаването на цената на електроенергията е поради по-високите ѝ цени в Европейския съюз и в другите държави, като „забравяше“, че цената се формира на основата на разходите и че по-евтината електроенергия е в полза на хората, предприятията и транспорта. През този период той премина от социалистическите към неолибералните икономически идеи.

След падането на правителството на Жан Виденов, Овчаров започна да се изявява в партийната организация на Триадица (част от бившия Благоевски район) и скоро зае ръководни позиции в столичната организация на БСП. В Столичния съвет той привличаше и подбираше около себе си сравнително по-млади хора, предимно технократи, хора без разбиране същността на социалистическите идеи. Обидата му формира, когато на конгреса на БСП Първанов предложи за Председателския пост недостатъчно известния дотогава Сергей Станишев. После в правителството на Станишев бе министър на икономиката и председател на икономическата комисия на Народното събрание и заедно с Петър Димитров продължиха започната от Иван Костов и Кобурготски приватизационната експедиция срещу държавната общонародна собственост. Бе унищожен Кремиковци, почти на безценица, т.е. бе подарен Български морски флот на приятелите на Бойко Борисов братя Домусчиеви.  Приватизирани бяха знаковите фирми Булгартабак и Пловдивския панаир. Но най-тежкия удар бе с промяната на финансовата система, налагането на крайният неолиберализъм в България: цинично ниският корпоративен данък от 10%, плоският данък от 10% - най-ниският в Европа и без необлагаем минимум за бедните работещи; намаляване на социалните осигуровки  и т.н. И тук дойде втората му обида, а тя е срещу Станишев. Причина бе, че след ситуацията с бившия Първи секретар на РК на ДКМС в Благоевски район (Кр. Георгиев-Фронтиер) и Топлофикация-София бе помолен да подаде оставка. Ето това той никога не може и няма да прости на Първанов и особено на Станишев.

Сега Р. Овчаров е в задкулисната роля на „сивия кардинал“ на БСП.   Човек който силно влияе на решенията на ръководството и на кадровите промени.  В неделното му телевизионно гастролиране той импулсивно разви няколко неверни тези.

Първата невярна теза е, че  преди да се обединим трябва да се разделим. Тук той неточно се опитва да цитира Ленин. Истинският цитат е:  „Преди да се обединим и за да се обединим, ние трябва най-напред решително и определено да се разграничим“. А разграничението между хората в политическа партия е по идеите и по политиките. Обединението  е на основата на политиката, а не личностните интереси. С това „да се разделим“ дали Овчаров не пледира за изключване от партията на несъгласните с него и с Корнелия Нинова? Добре е той да си каже. Разделението е пагубно за социалистическата партия. То само ще я отслаби. Обединението може и трябва да стане само върху нова действително лява социалистическа политика в лява социалистическа партия, а не поддържане на любимия на Овчаров неолиберализъм. 

Втората невярна теза е че внасянето на вот на недоверие е „идиотизъм“, че много пъти сме внасяли вотове, но те не минават.  Тя и морската вълна не разрушава скалата с един удар. Но множеството удари я превръщат в пясък. Подобна е ситуацията и в политиката. Развитите от него идеи за подписката и протестните акции са част от оръжията на опозицията, но в определена политическа ситуация и ресурс от политическите сили.  Истина е, че в момента БСП няма протестна енергия и потенциал. Ляво мислещите хора в България, в условията на галопираща безработица, няма как да излязат на протест, защото ще бъдат уволнени от работа от държавните и общинските учреждения и служби, от работа във фирмите, изпълняващи контролираните от ГЕРБ обществени поръчки. БСП няма и подкрепата на бойкопослушните синдикати. Това че ресторантьорите са протестирали и са получи благоприятни условия не е добър пример. Сервитьорите и барманите протестират под строй, под заплахата да бъдат уволнени. Това е протест на бизнеса за по-големи печалби, а не за защита на интересите на бедните хора.  Колко действително масови протеста организира Овчаров като Председател на Столичния съвет на БСП? Нещо не си спомням. А някой може ли да си спомни?  

Третата невярна теза е, че „БСП може да управлява, но не и да е нахранена опозиция“ и визира периода – 2014-2016  г., когато Миков бе председател на социалистическата партия. Тогава Миков отказа предложенията на Бойко и неговите (бойковите) хора в БСП му спретнаха преврата 2016 г.  Нещо паметта му изневерява на иначе интелигентния Овчаров. Филмът с „нахранената и послушна опозиция“ го гледахме по времето, когато той бе председател на Столичния съвет на БСП и със Софиянски яко си сътрудничеха, когато част от общинските съветници на БСП бяха “добре нахранени“ от участието в бордовете на общинските фирми. Ами в прав текст да каже Овчаров, кои са били нахранени тогава и по-късно!  Иначе звучи като инсинуация. Не може с два примера да се правят обобщаващи заключения за цялата партия.

Четвъртата невярна теза е за „обединителите на опозицията“ преди четири години. Да, тогава в опозицията срещу Миков бяха и Добрев, и Гергов, и Янков, и Жаблянов. И в тази опозиция имаше явно разпределение на функциите. Главен диригент на опозиционния оркестър бе небезизвестният Румен Овчаров, който в прав текст казваше на Председателката на комисията по избора как да се действа. Гергов, като много успешен бизнесмен, казват, че се занимавал с организирането на Пловдивската група и финансовите дела, Добрев се бил занимавал с носенето на някакви си там кутии и т.н.  Дали не е вярна народната поговорка: „Крадецът вика дръжте крадеца“???

Петата невярна теза, прокрадващата се в цялото интервю е, че „вътрешната опозиция разделя партията“. Това че група бивши ръководни дейци има различно мнение от Председателя и че не му се кланя, не значи, че тя е фракция, която иска разделяне на партията на социалистите. Доколкото схващаме различията между формалното ръководство и т. нар. опозиция е на три равнища. Първото е за това каква по съдържание и форма политика да се провежда (социалистическа, социалдемократическа, социаллиберална, неолиберална) на фона на социалистическата риторика. Второто равнище е с каква тактика и организационни форми и подходи да работи БСП, какво да е равнището на демокрацията в самата БСП и как да се формира партийната политика. И чак трето равнище са междуличностните обиди и напрежения. В прикрита форма проличава иронията към дейците от Националния съвет на БСП, наречени „една група обединители“. По същество и Овчаров и Румен Гечев са против обединяването на основата на лява социалистическа политика, понеже те са изявени крайни неолиберали, действащи под прикритие в социалистическата партия. Никой няма право на различно мнение ли? Щом не му харесва да напуска БСП ли? (по Р. Гечев).

Не стана ясно защо след като Овчаров първи бил критикувал остро Нинова, сега яростно я защитава. Дали както твърди в Интернет информационната агенция ЕЖК не е назначаването на работа в Националния съвет на БСП на дъщерята на Овчаров? Само той си знае дали е така. Или пък понеже Станишев е против Нинова, то Овчаров е с обратната реакция – за нея. Кой да ни каже?

В сложната следкоронавирусна политическа ситуация и продължаващото масово обедняване на хората, разделението на БСП е безсмислено. И може би спешно трябва т.нар. „една група обединители“ да излезе по-бързо с ясна идейна и стратегическа концепция за политиката, а не за противоборствата на междуличностна основа и тяхното преодоляване. Обединението трябва да става върху политически социалистически идеи и стратегии, а не чрез лични интереси.  За сведение на Р. Овчаров мнозина като мен не харесват първите трима кандидати за Председател поименно посочени от „Сова Харис“.  И дали главното в БСП трябва да бъде кой е по-прав или кой е по-крив и кой да води бащина дружина? Мераци за водачи у мнозина, а членовете на БСП стават все по-малко. Времето в БСП е време разделно, време предизборно. И всеки има право на мнение, дори и то да противоречи на мнението на богоизбраните гастрольори по телевизиите. Мълчат на партийния форум, говорят срещу „опозицията“ по телевизиите. Овчаров застана в ролята на Гюро Михайлов – пази до смърт кандидатурата на своите личностни предпочитания.

15.06.2020 г.

Анко Иванов

Паравоенните фашистки отряди в България

            На 9 юни 1923 г. в България е извършен военно-фашистки преврат. Военните (Военният съюз) превземат столицата, съставят правителство с Народния сговор и завземат властта в големите градове с военни гарнизони. На отделни места в страната избухва въстание. Установяването на новата военно-фашистка власт в по-малките градове и селата става чрез съвместните действия на войската и военно-цивилни групи от хора, определяни различно – шайки, отряди, банди, автономистки групи (ВМРО банди), въоръжени „пазачи на реда“ от активисти на Народния сговор и „Хан Кубрат“. Най-известните са шпицкомандите.

Превратът е определен като военен поради участието на регулярната войска, подчинена на ръководството от Военната лига, участието на Съюза на запасните офицери (СЗО) и Съюза на запасните подофицери. Той е определян и като фашистки поради множество характеристики, присъщи на фашизма: яростен национализъм; премахване на класовите и съсловни интереси и класовата борба; преследване на левите сили (БЗНС); антикомунизъм; засилване на ролята на държавата; използване на всякакво насилие, включително убийства. Използването на въоръжени паравоенни отряди като организирана сила за насилие и терор е един от най-характерните белези на фашизма.

В България фашистите използват два основни инструмента за насилие, терор и убийства: армията и нейната известна Трета секция от седем офицери палачи като м-р Д. Порков, кап. Кочо Стоянов и др., както и масовото насилие  от т.нар. „шпицкоманди“. По сегашната терминология те са доброволни паравоенни формирования (Уикипедия). Създадени са в съответствие с решение на Междусъюзническата военна комисия през 1920 г. Това става  чрез т.нар. клауза за „гражданска милиция“, в размер до 1000 души, които могат да получават оръжие от военните складове, но да не го използват за „огневи цели“. Освен шпицкомандите в установяване и налагане на военно-фашистката власт са привлечени автономистки групи и четнически отряди от ВМРО, както и  белогвардейци.

Създаването на въоръжени паравоенни формирования е идея, възникнала доста преди военно-фашисткия преврат. Още през януари 1921 г. Съюзът на бойците (първата българска фашистка организация, плътно доближаваща се до италианския фашизъм) в уредбата си предвижда създаването на бойни отряди за „спазване на обществения ред“. Идеята е по примера на италианските Черноризци (скуадристи), създадени през 1919 г.. Използван е и примерът на Щурмабтайлунг (щурмовите отряди на хитлеристите, създадени през 1920 г.), т. нар. Кафяви ризи. Приликата на българските шпицкоманди (банди, шайки, отряди) с черноризците и кафяворизците е в използваните средства и методи на насилие заплашване, всяване на страх, насилие, терор. Разликата е в организационната форма. В Италия и Германия те са самостоятелни, с общо ръководство и единна структура. В Българя шпицкомандите са пряко ръководени  от Военната лига чрез СЗО. За самостоятелна йерархическа военна организация е и фашисткия Български народен съюз „Кубрат“.

Още след създаването си националистическият СЗО непрекъснато изявява готовност за противодействие на левите сили и организира големи манифестации в София (1922 г.). В документите на неговия IX редовен конгрес може да се прочете, че „съюзът на запасните офицери покрай благотворителните си цели, преследва и други цели, които не му позволяват да бъде ням и безучастен зрител, на това, което става в България“, както и че е крайно време „да се съберат под девиза „Отечеството над всичко“ (В-к „Миръ, бр. 6682 от 19.09.1922 г.). Подобни позиции заема и Съюзът на запасните подофицери.

Своеобразен първи опит за създаване на подобни паравоенни формирования са отрядите от запасни офицери, запасни подофицери и активисти на партиите на Конституционния блок, ръководени от Атанас Буров. По време на подготвяния национален събор на конституционния блок (17 септември 1922 г.) те са съсредоточени в Горна Оряховица и Арбанаси. Правителството на БЗНС, използвайки полицията и отряди от активисти на БЗНС разгонва събора на блока. Двете страни в този сблъсък определят противостоящите им отряди различно. Блокарите наричат отрядите на БЗНС шайки, а в реч пред Народното събрание Министърът на вътрешните работи Райко Даскалов нарича отрядите на блокарите „тайни фашистки банди…“, посочва един от водачите „Иванчо Симеонов предвождаше една такава банда от фашисти“ и определя Ат. Буров като „герой на фашизма“ и „капиталист-кръволок“ (Стен. дневници IV ОНС, РС, с. 266).

В шпицкомандите през 1923-1925 г. участват: запасни офицери и подофицери; скаути, ръководени от запасния полк. Петър Траянов (първи върховен скаут на България), член на ръководството на „Кубрат“; членове на софийското юнашко дружество на Народно-прогресивната партия; македонисти и шайкаджии. Тези шпицкоманди са формирани в големите градове като София, Пловдив, Плевен, Габрово и др. Ядрото в тях са запасните офицери, сред които са и техните ръководители. В навечерието на преврата на председателите на дружествата на запасните офицери е съобщено „много тайно“, да имат готовност за участие в акцията (М. Куманов. За подготовката на Деветоюнския военнофашистки преврат. – Военно-исторически  сборник, кн. 4). След преврата, на 10 юни е издадена заповед на софийското военно комендантство, в която пише:  „Всички запасни офицери по-млади на възраст и числящи се към дружествата на запасните офицери да се явят в частите в цивилно облекло и снабдят с билети от горните управления (В-к „Зора“, бр. 1197 от 11 юни 1923 г.). По време на Септемврийското въстание повечето шпицкоманди са във войнишко облекло без пагони. Не е имало време да се шият ризи. Запасните офицери се явяват в гражданско облекло с шпиц обувки. 

Невярно е утвърждението (Уикипедия), че шпицкомандите са действали само по време и след Септемврийското въстание. Само за няколко дни след преврата са формирани и започват да действат първите шпицкоманди. ВМРО не участва в подготовката на преврата, но създава свои отряди, които участват в установяване на военно-фашисткатка власт и извършват редица политически убийства, насилия, терор. Тяхната дейност е с цели и методи както на шпицкомандите.

Първото известно описание на действие на шпицкоманда е от един участник в нея и е публикувано във в-к „Миръ“ (бр. 1203 от 17 юни 1923 г.). Тя е от около 30 души предимно запасни офицери и подофицери, определяни като „доброволци“. Тръгват с влак от гара Подуене и първата спирка е на Новоселската гара (гара Елин Пелин). „Веднага гарата и околните къщи бяха обискирани“.  И се продължава с превземането на полицейското управление, с пътуване до близки села и разгонване на земеделската местна власт. В печата има малко описания на дейността на шпицкомандите. Но те са вилнеели из страната. Свидетелство за това е оценка за тях в „Работнически вестник“ (8 юли), който един месец след преврата пише: „Една шепа буржоазни оръдия, добре платени и насъсквани от старите котерии (партии – б.м.) искат да си послужат с фашистки методи, за да сломят най-голямата и най-масовата партия (тогава БЗНС – б.м.)“. Цялото лято има редица прояви на шпицкомандите. В края на август, по време на религиозния празник Св. Богородица, Ал. Цанков държи речи в Лопушна (сега Георги Дамяново) и Клисура (сега Бързия, Берковско). Вместо приветствия и одобрение на преврата свиканите на тези събрания жители изразяват своето неодобрение към властта. Ядосаният А. Цанков изпраща след това наказателна бригада в Берковско, съставена от македонстващи джелати.

Веднага след преврата главният удар е срещу БЗНС. Предимно през този период, а и по време на Септемврийското въстание,  са убити над 3500 земеделци и няколко десетки земеделски народни представители (Й. Зарчев. Септемврийското въстание и земеделският съюз – Векове, № 5, с. 15), министри в земеделските правителства, дори младежки деятели на БЗНС. Има и отделни убити представители на БКП (т.с.), най-вече след Юнското въстание в Плевен (Асен Халачев и др.). Регистрирани са и заканите за унищожаване на комунистите от министър  Янко Стоенчев. Сред избитите земеделски дейци са: Ал. Стамболийски (от ВМРО); Райко Даскалов (от ВМРО); кметът на София Крум Попов, убит край Горубляне; Георги Дамянов депутат от БЗНС –убит и изгорен в тухларските пещи при с. Долни Богров; журналистите Ст. Калъчев и Цв. Аврамов; убитите от ВМРО дейци на БЗНС Петър Трендафилов, Г. Нинов, Хр. Ценин и др.. 

Безспорно най-кървава е ролята на шпицкомандите и македонските автономисти по време и след Септемврийското антифашистко въстание. Те отново се формират чрез СЗО. На 20 септември МВР съобщава на окръжните управители на Пловдив, Бургас, Кюстендил и на градоначалника на София разпределението на „доброволците“ и да се обърнат за съдействие „към партиите на реда“ (Демократическия сговор – б. м.) и дружествата на запасните офицери и подофицери“ (Цит. по В. Янчев. Офицери без пагони. Съюзът на запасните офицери в България 1907-1945, С., 2001, с. 55). В дейността на редица шпицкоманди се включват и офицери от армията. Много показател е примерът в с. Радуил, където майор Д. Порков, по признанията си в съда, съобщава: „В село Радуил заповядах заловените въстаници да бъдат докарани на площада, да бъде изведено селото на площада … заповядах въстаниците да бъдат намушени. Двама от шпицкомандата ги намушиха“ (Н. Христозов. По дирята на безследно изчезналите, С., 1981).

Много характерни са спомените на участниците в Септемврийското въстание (Септември 1923 г. С., 1953 г.). От тях няколко са много характерни и типични за дейността на шпицкомандите. За въстанието в Чипровско Асен Георгиев пише: „На 29 септември пристига шпицкомандата  от София. Това бяха едри, охранени мъже, облечени с нови войнишки дрехи без пагони, с каски, въоръжени с къси пушки, пистолети и наредени на кръста бомби „бухалки“.“ и „след разстрелите започва хунски грабеж из къщите на комунистите: задигат се юргани, одеяла, килими, дрехи, пари и др. На семействата на комунистите бе определено да плащат „контрибуция“ по 5000 лева“. К. Митев пише за шипкомандата в с. Горна Гнойница: „Освирепелите фашистки изверги започнаха бесен терор върху домашните на избитите  революционери. По-късно дойде една шпицкоманда от Плевен, която нанесе на около 15 жени - съпруги на избитите - тежък побой, от който не след дълго две от тях починаха.“ (с. 223). Калайджиев посочва за въстанието в Казанлъшко: „По това време (на 20 септември 1923 г. – б.м.) Мъглиж беше истински военен и полицейски лагер. Из селото сновяха стотици войници, полицаи и шпицкомандаджий“. Въстаници залавят „трима въоръжени фашисти, които караха от Казанлък за шпикомандаджийте в Мъглиж една каруца със 72 пушки и пет сандъка патрони.“  (стр.220). А в спомените на Д. Халов за Пазарджишко се чете: „Особено свирепи се оказаха автономистките главорези. … В някои села заставяха населението да играе хоро около труповете на избитите, другаде избиването съпровождаха с музика.“ (стр.373). А Джамбазки си спомня, че, „… в участъка в Ябланица, върлуваше шпицкомандата, всички арестувани другари бяха подлагани на страшни инквизиции“ (стр. 429).

            В романа „Хоро“ на Антон Страшимиров много добре са описани зверствата в Лопушна. В книгата „От Петрохан до Лом“ (С., 1988 г.) може да се прочете следното за Лопушна: „На 5 октомври пристигна шпицкомандата на полк. Кузманов. С приклади и тояги жандармите изкарват до стената пред къщата на Иван Герасимов навързани 5 комунисти и 5 безпартийни въстаници. Започва кървавата трагедия. … Безжизнените тела се свличат на калдъръма. Полковникът нарежда да ги занесат на площада. Следва заповед след заповед: музика и хоро. Всички да плюят върху труповете и да играят хоро край тях. Тогава побеснелите шайкаджии удрят с прикладите, тъпчат с ботушите и заставят жените и децата с невиждащи от сълзи очи да играят“. 

А в-к Зора (бр. 1288 от 27 септември 1923 г.) описва действията в Габрово и Габровско. Създадени са няколко отряда (шпицкоманди). Една част от тях остават на място да пазят града, понеже в него няма военен гарнизон. Един от отрядите под началството на Е. Топузаков се сражава с въстаници при „Св. Никола“ и след това възстановява „законната“ власт в Шипка, Енина и Мъглиж. Има публикации за софийска шпицкоманда, която навестява Троян и др.. 

В миналото историците не са си направили труда да изследват подробно процеса на формирането и дейността на фашистките шпицкоманди. Не се знае техният брой, числеността на участниците, техните действия са известни само откъслечно. По оценка на английският посланик по това време в София офицерите от запаса, подофицерите и другите повикани за съдействие на преврата са наброявали 4000-5000 души (По: Д. Косев. Септемврийското въстание. С., 1973 г.). Тази цифра навярно е и по-голяма. Вл. Поптомов в спомените си за Септемврийското въстание в Разложко пише: „Автономистите бяха успели да мобилизират около 5000 четници и милиция от останалите околии и ги насочат против въстанието в Разложко“.  А Г. Дамянов посочва и участието на белогвардейци, като само при Бойчиновци са били пленени 150 врангелисти (Септемврийското въстание през 1923 г. във Врачански окръг. С., 1953 г.).

Кръв се е ляла. Насилието е било почти повсеместно след Деветоюнския преврат и след Септемврийското въстание. Сега редица историци се мъчат за докажат, че много малко са убитите. Масово кръв се е ляла по инициатива и заповеди на главните кръволоци: Ал. Цанков и ген. Вълков. Кръвнишка е била тяхната позиция и дейност. Не е случайно, че в реч пред Народното събрание Ал. Цанков заявява: „В защита на Отечеството няма да се спра пред никаква кръв. Да се знае!“(Стен. дневници на 21 ОНС, I РС, 24 декември 1923 г.). Огромен е приносът в пролятата кръв от паравоенните отряди, на шпицкомандите и македонистите-автономисти. И ще ми казват, че в България било нямало фашизъм!

9.06.2020 г.

Анко Иванов – д-р по философия

Забележка: Статията е публикувана в съкратен вид във в-к „Дума“, бр. 107 (8454) на 9 юни 2020 г. под заглавието: „Деветоюнският преврат. „Паравоенните фашистки отряди се родеят с Кафявите ризи в Германия“   

Сред лабиринта от социологически данни

В края на май и началото на юни 2020 г. бе проведено телефонно социологическо проучване на агенция „Сова Харис“. Много данни, в различен разрез. Наскоро данните бяха огласени и представени чрез множество сайтове. В презентацията на Сова Харис, а и в информационното огласяване акцентът бе поставен върху това, че ГЕРБ има почти два пъти повече доверие от БСП в съотношение 21.9% за ГЕРБ към 11.0% за БСП. Вторият акцент бе на това че ген. Мутафчийски оглавява листата на доверие с 38.2%, че от политиците Б. Борисов е с най-голямо доверие 38.0% и че Нинова е само с 8.8% доверие. От институции с най-високо доверие е МВР 30.8%, следвано от Президентството с 29.7% и Правителството с 28.1% и т.н. Повечето СМИ пропуснаха част от изводите на В. Тончев. А именно, че в началото на кризата доверието към Правителството и Б. Борисов бе много високо и че през последните два месеца то се понижава, а се възстановява доверието към Президентството, че доверието към Правителство се връща на обичайните си равнища.

Изследването може да бъде подложено на различни съмнения за степента да достоверност, за методиката на набиране на информацията и нейната обработка и т.н. но независимо от някои съмнения в данните то като цяло дава картината на мементното състояние. Има някои данни, които са не съвсем логични и обясними. Например, 58.7% от анкетираните граждани на България одобряват противоепидемичните мерки на Правителството, но 92% от тях твърдят, че не могат да се възползват от нито една от мерките на същото Правителство. Или въпросите не са зададени коректно и пълно вярно или има друго нещо.  Вероятно различието се дължи на разбирането за характера на мерки – здравно-санитарни или социално-икономически. Следователно опасенията на Президента са били напълно основателни, щом 92% от хората не могат да се възползват от мерките на правителството.

Повечето СМИ (или по-точно СМРАД-средства за масова реклама, агитация и дезинформация) изведоха на преден план личностния проблем, личностните и партийните степени на одобрение. Нямаше общ анализ на политическата обстановка и състоянието на обществото.  По мое мнение могат да се направят още няколко извода.

Първи извод. Много ниска е степента на доверие към партиите, държавните институции и политическите лидери. Показателно за това е, че няма политическа партия с доверие над една трета, а дори и над една четвърт. Най-високият резултат е на ГЕРБ с 21.9%, което показва, че то е почти на равнището на една пета от анкетираните. Ниската степен на доверие е разпределена между множество политически субекти с различна степен на доверие от 21.9 до 2.0% . Налице е политическа раздробеност с много ниско равнище на доверие в политическите партии.        

Много ниска е степента на доверие и към държавните институции. Няма институция с доверие над една трета. Особено тревожна е ситуацията в правораздавателната система – Прокуратура с 15.0% и Съд с 14.0% доверие на гражданите. Няма как да бъде друго, когато по улиците в страната се разхождат престъпници с по над 10 дела, когато стотици хора са задържани, а след това следствие и прокуратура започват да събират и то предимно негодни доказателства, а хората се стоят в арестите с години. Или когато съдът решава, че един бидон наркотици е само за лична употреба, че когато сгазен на пешеходната пътека пешеходец е обявен за съучастник в престъплението или когато  убиец е пуснат предсрочно от затвора и т.н. Много ниска е и степента на доверие в Народното събрание, което поради политическите страсти на партиите е превърнато в озлобена говорилня, в законите се дописват на крак и няколко дни след това се променят, когато се приемат масово лобистки закони и т.н. Ниското доверие към държавните институции (под една трета) е ярък показател слаба държава, за държава овладяна от олигарси и мафия, а не държава ,която защита интересите на хората, когато в държавата няма равенство през закона и справедливост.

Подобна е картината и при доверието към политическите и публичните личности. От изследването личи, че няма нито един политик  доверие на 40%, а само трима имат доверие малко над една трета, осем са в границите между 20.0 и 10.0% доверие. Това ниско равнище на доверие се отнася не само за дейците от парламентарните партии, членовете на Правителството, но и за извън парламентарните дейци, ръководители на прати или подготвящи създаването на нови партии.  Със сравнително по-високо доверие от извънпарламентарните личности са Сл. Трифонов (18.7%) и Мая Манолова (17.3%). Подложеният на репресии от полиция, прокуратура, съд и ефирните телевизии К. Костадинов има приличен (за преследван и игнориран) показател от 3.8%. С много нисък обществен авторитет са Цветанов и Хр. Иванов. 

Втори извод. Като цяло българското общество имат отрицателно мнение за държавните институции, за политическите партии и за политическите и публични личности. Особено внимание и анализ заслужава изразяваното недоверие.  То е много високо – между 65.0 и 80.0%. само ГЕРБ (65.45%) и БСП (67.8%) са с неодобрение около две трети. Прави впечатление  по-високото от това на ГЕРБ равнище на неодобрение на неговите преки и явни коалиционни партньори от т.нар. Обединени патриоти – 77.1%. Още по-високо е неодобрението на партиите, които задкулисно и в прикрита форма партнират на ГЕРБ – ДПС със 79.6% и Воля със 78.6%. Към  институциите равнището на недоверие е също много голямо, в повечето случаи то е над 50.0%, само при Президентството е  43.6%. С много високи стойности е недоверието към Народното събрание – 70.9% и Правителството със 60.0% недоверие. Тези стойности дават основание за извода, че държавните институции, с известна уговорка без Президентството, са изгубили доверието на гражданството и че това е показател за отчуждаване на държавата и държавните органи от хората.

Недоверието към политическите дейци и публичните личности е сериозно обагрено предимно от партийните стериотипи – доверието към един  е недоверие към другите. С най-високо равнище на недоверие е Цветан Цветанов със 74.6%, следван от Валери Симеонов с 59.3% и т.н. Прави впечатление много високото равнище на недоверие от дейците на БСП на Кирил Добрев 57.0% в сравнение с Корнелия Нинова 49.3% и Красимир Янков само 31.0%.  Резултатът на Янков се дължи на факта, че много по-рядко се показва в СМИ и особено в телевизиите и поради това 65.1% не могат да преценят дали му имат или нямат доверие.  При съотношението доверие-недоверие само Румен Радев има превишение на доверие спрямо недоверието с 5.2% (35.1% доверие и 29.9 недоверие). При Борисов недоверието превишава доверието с 11.0% (38% доверие и 49% недоверие). Огромна е разликата между недоверие и доверие за Цветан Цветанов – с цели 71.9% недоверието превишава доверието. С много недоверието превишава доверието при Мустафа Карадайъ (54.6%), Волен Сидеров (56.6%), Валери Симеонов (50.3%), Кирил Добрев (49.9%) и др.

Трети извод. Политическа обърканост, неподготвеност и неинформираност на значителна част от обществото. Анкетираните са объркани, подобно за цялото общество. Това се дължи предимно на степента на информираност и то предимно чрез телевизионните канали за извършваната работа. Средно около 20% е липсата на преценка за държавните органи.  Поради обилната информация от безкрайните пресконференции в Министерския съвет и десетките ежедневни телевизионни излъчвания за едни или други дейности на Правителството само 11.9% от анкетираните не могат да преценят неговата работа.  Подобна е ситуацията и с Народното събрание (14.6%), чиято дейност почти непрекъснато се излъчва пряко от телевизионните канали. По-слабото представяне на Президентство и на съда в СМИ за тяхната дейност не позволява  на хората да преценят състоянието им. Това са съответно 26.7% и 26.5% от анкетираните.

Подобна е картината при политическите партии. При тях са най-високо равнище на делът на хората, които не могат да преценят дали имат доверие в Демократична България (25.7%), БСП (21.2%) и Атака (20.5%). Най-лесни са за оценяване управляващите партии и поради това най-малко хора се колебаят за тяхната оценка – ГЕРБ 12.7%, ДПС 15.4%  и Обединени патриоти (18.9%). СМИ са в ръцете на управляващите или близките до тях медии. Поради това за управляващите има повече информация и то положителна. За БСП също има повече информация, но тя е представяна в СМИ предимно в негативен план, а Демократична България почти я няма на екраните на телевизорите, във вестниците.   

Данните от изследването и краткият анализ позволяват да се напаряват по общи обобщения. Главният извод е че българското общество е с отрицателно отношение към съвременната политическа обстановка и политическа система в страната. Доминиращата част от хората не вярват на политическите партии на държавните институции, на лидерите и дейците на политическите партии, трудно се ориентират за същностните политически различията между тях. Българското общество е в дълбока криза на доверието. Като цяло в обществото има ниско равнище на доверие, прекомерно високо равнище на отрицание и значимо равнище на неопределеност към институциите, партиите и т.нар. „политическия елит“. Главната причина за това обществено отношение към политическата ситуация в страната е налагането в политическия живот на страната след 1997 г. на неолибералния политически и икономически модел на развитие възприет в различна степен от политическите партии, но възловата част от политиката на всички парламентарно представени партии е неолиберална. Те се различават само в детайлите. През последните 23 години се наложи едно дясно политическо статукво. За излизането от ситуацията на обществото вече не е необходим поредният „обществения месия“, а идеи и политика за радикална промяна, за отказ от сриващия се в цял свят неолиберален модел, олевяване на политическите програми, политическите действия и политическата практика.

            8.06.2020 г.

            Анко-Иванов – д-р по философия  

  

Праймаризът: заблуда или измама за БСП?

            През последните дни стана модна тенденция да се говори и пише за т. нар. „пряк избор“ (праймариз) на Председател на БСП. Включиха се телевизии, вестници, сайтове. Политекспертите, политкоментаторите  и социалистическите политдеятели се разделиха на две ясни контрапозиции – „за“ и „против“, т.е. „про“ и „контра“. Вътре в самата БСП това „про“ и „контра“ придоби съотношението (на подпис) 93:92 или нещо подобно. Във вчерашното (4.06.2020 г.) едночасово гостуване на Корнелия Нинова в телевизията на БСП (БСТВ) отново на възлово място във въпросите на подмазващата се журналистка и в отговорите на Нинова личеше неразбирането на същността на прекия избор и неговата формална, популистко-параванна демократичност. Тук не става дума за личностите, които се борят за Председател на партията. Става дума за нещо много по-важно – за партийните идеи и партийните принципи на изграждане и функциониране на БСП.

В сегашния състав на Националния съвет има крайно разделение. И то е не само по въпроса за прекия избор, а и по много други принципни политически въпроси.  По същество разделението в крайна сметка е за характера на провежданата от БСП политика, а не толкова кой ще води бащина дружина. Неработещо е вече дамгосването по всякакъв начин на т.нар. „вътрешна опозиция“, която едва ли наброява повече от 20-30 души.  Забравя се, че уставно право е на всеки член на партията да има самостоятелно мнение, публично да го изразява и защитава. Опозиция в класическия смисъл на думата има само, когато група от хора има своя организационна структура и правила за поведение, създадена е с цел проваляне решенията на ръководството.

По отношение на прекия избор работят механизмите на налагане на партията на некоректно вътрешнопартийно организационно действие, действие със съмнителен демократичен и политически ефект.  Главните аргументи на двете страни са: че  „про“ (т.е. извършване на пряк избор на Председателя) е развитие на демокрацията, че това е най-висша форма на демокрация; „контра“ е съображението, че това е проява на вождизъм, на превръщането на БСП в лидерска популистка партия, пренебрегване на партийните органи от долу до горе.

            Прекият избор, известен в англосаксонския свят и в някои западноевропейски страни като праймариз (англ. Primaries) е сравнително ново явление за западноевропейските политически партии, то възниква след 1980 г. и първоначално е характерно за зелените партии, които по-скоро приличат на обществени движения без ясно и традиционно оформени и йерархично подредени структури. След това прекият избор се използва и от десни и от леви партии.  Неговото възникване и развитие и използване се основава на либерално-демократичния принцип, т.е. формална политическа популистка демокрация. Чрез въвеждането му в скрита форма, под булото на демократизма се налага вождизма и/или популизма.

   В западноевропейските партии праймаризът е твърде различен. Във Великобритания членовете на лейбъристката партия не само участват в прекия избор, но и повечето от тях активно участват във формирането на партийната програма, активно участват в малки дискусионни клубове.  В Германия двете основни политически партии не само пряко избират своите ръководители, но и кандидатите за канцлер на държавата. В Белгия след 1997 г. пряко се избират само ръководителите на почти всички партии. В Австрия прекият избор го има в устава на Социалдемократическата партия, но по същество той не се прилага редовно. Опитът обаче на Австрийската народна партия е отрицателен, понеже доведе до избора на т.нар. харизматичен популистки тип лидер Хайдегер, който многократно променяше политическото си поведение и отстъпи от провъзгласените си политически позиции. При френската социалистическа партия прекият избор също не носи резултати. В Испания през 1998 г. се въвежда и пряк избор в Работническата социалистическа партия на кандидата за Министър-Председател, предложен от партията. В България праймаризът като изборна технология бе използван от СДС. В Русия дясната либерална партия Единна Русия направи опит за електронен  праймариз за кандидатите за депутати.

    По-интересен  е резултатът от прилагането на тази технология в западноевропейските социалистически и демократични леви партии. Във Великобритания прекият избор не доведе до очакваното повишаване активността на лейбъристите и привличане на повече симпатизанти. След като Блеър премина на социаллибералните позиции в политиката (Третият път на лорд Гидънс) праймаризът не помага за повишаване на авторитета и привлекателността на предлаганата от лейбъристите политика. Подобно нещо се случи в Германия, където след като Шрьодер закачи ГСДП към колесницата на Третия път, т.е. колаборацията с десните, ГСДП непрекъснато понижава своето влияние в Германия. А във Франция на президентските избори Социалистическата партия, прикачена от Оланд към третия колаборационистичен път получи само 6%.  Частичен положителен резултат тази технология даде само в Италия. Към прекия избор Италианската демократическа партия привличат и симпатизанти, като участващите в избора подписват декларация и плащат такса от 2 евро за участие в избора. Общият извод е, че влиянието на левите партии не зависи от начина на избиране на техните лидери, а най-вече от прогласяваната и провежданата на власт политика.

Кои са главните тези за („про“) и против („контра“) пряк избор на Председателя на БСП и каква е тяхната убедителност?

Първа теза. Това е възможността за доказване на обществото на демократичността на социалистическата партия. В едно масово препечатвано от редица сайтове интервю на политоложката доц. В.И. се твърди, че прекият избор „на Председател на столетницата и … приемането му като уставна норма може да се разглежда като част от процеса на демократизацията на партията …“. Май нещо нещата са се пообъркали. Демократизацията на партията не е самоцелна дейност – работим за да се „демократизираме“. Това е помощно средство – технология на работа. Няма го главното в демократизацията. А именно – изразяване, отстояване, защита и решаване на потребностите и интересите на членовете на партията, на хората на труда. А това е съдържанието на партийната дейност. За да има демократизация в една партия следва политиката да се формира отдолу-нагоре, а не обратното както е сега, т.е. да отразява интересите на членовете на партията, на хората на труда, а не на лобистите на капитала (напр. Уестигхаус, хотел „Берлин“, американските самолети и т.н.), не само чрез „демократично избрано ръководство“. Прекият избор ще затвърди този грешен подход на поредицата ръководства на БСП. Главното в демокрацията е свободата и участието членовете на партията във формирането на политиката, а не само и не толкова в избора на лидер.

Прекият избор в една масова партия е практически и обективно неефективен, защото той пак преминава през йерархичните подредени структури на партията, които в една или  в друга степен имат възможност да манипулират мненията на социалистите или дори самите цифрови резултати. Прекият избор е удачен за спонтанно възникващите движения и тесните политически клубове и т.н. Пряк избор е бил възможен в Древна Атина, когато на агората се събирало цялото свободно население (около 10% от хората), без робите, преселниците и т.н. . 

Втора теза. Прекият избор води до преодоляване зависимостта на партията от едни и същи хора. Това твърдение е още един израз на неолибералния подход, възприет от партиите на зелените в Западна Европа и от партията на Макрон. В резултат на този подход  на отказ от „едни и същи хора“, т.е. въвеждането на ротацията в депутатския състав на макроновата партия неговите депутати в Националното събрание се оказаха с много ниско равнище на експертност и опитност. Центърът се измества. По-важни са качествата и експертната подготвеност и опитност,  а не кой колко време  е бил депутат. Количеството време побеждава качеството и опитността на личностите. Този макронов подход, по инициатива на Стойнев, бе приложен от БСП, само че не за два, а за три мандата. И в резултат парламентарната група на БСП твърде често допуска груби грешки в предлаганите проекти за решения, гласуваните закони и предлаганите законопроекти.     

Трета теза. Прекият избор води до повишаване на активността на членовете на партията и тяхната отговорност за избора на първия ръководител. Как бай Иванчо и леля Марийка ще отговорят за бъдещата работа на избрания Председател! Отговорността се размива, когато е поемана от десетки хиляди членове на партията. Измамата и самоизмамата у членовете на партията, която се насажда чрез прекия избор е, че те са компетентни, добре и правилно информирани за кандидатите и че решенията им са верни и в полза на партията, че това е цялата и единствено правилната демокрация.

Четвърта теза. Чрез прекия избор ръководителите „минават през ценза на членовете на партията. Трябва да се знае – членът на партията ръководи партията“ по думите на Кр. Премянов. Вероятно „ценза“ означава оценката. А дали е  така? Ако членът на партията, ръководи партията, защо тогава трябва да се избират цяла йерархия ръководни органи. Няма нужда от общински, райони съвети, няма нужда от областни координационни съвети, няма нужда от Национален съвет, дори няма нужда от Изпълнително бюро. Сами по всяко време и навсякъде се събрат членовете на партията и те решават!

Стига с този долнопробен популизъм. Изборът се прави чрез критерии, чрез познания за качествата на отделен политик, на развиваната и прокарвана от него политика, неговият морал и политическо поведение. За да стане това е потребно всеки член на партията да познава качествата на всички кандидати, за да направи информиран личен избор. А откъде той да ги знае  и трябва ли всеки член на партията ежеседмично да следи работата на всеки евентуален бъдещ кандидат. Той не членува в партията за да избира, членува в нея за да подкрепя идеи и политики в интерес на хората на труда. Това е практически невъзможно всеки член на партията да има достатъчно информация и впечатления за всички кандидат за поста Председател. Следователно чрез прекия избор ще се избират не хора с качества, а телевизионни публични образи. А телевизионния образ преминава предварително през гримьорната. Който има по-добър грим, прическа, лице, фасон и екранно поведение, той ще се хареса на огромната част от членовете на партията и той е най-вероятно да бъде бъде избран. Делегатите на конгреса са много по-добре информирани и голямата част от тях лично познават кандидатите, могат на живо да чуят техните презентации за политиката. И следователно да направят много по-информиран избор.  Прекият избор дава възможност на масата хора в страната, не членуващи в БСП, да съдят за нея  по едно лице, колкото и красиво и телевизионно добре да стои то или пък обратното – телевизионният образът да не впечатлява. Хората трябва да съдят за партията по политиката, а не по телевизионния образ на лицата.

Петата теза. Прекият избор е отказ от над 100 годишната практика на Българската социалистическа партия, отказ от подход с доказана ефективност във времето, независимо от променящите се исторически условия, от колективната дейност на партийните органи. Дълбоко погрешно е твърдението на епицентралната мадам В.В., че прекият избор е „революционно по своя характер в 129 годишната история на БСП, е част от процеса на демократизация в страната“. Чак пък демократизация в страна, в която „мисирките“ подкрепят мутренско-олигархическия модел на управление на България, внушават че само Б.Б. може успешно да управлява! Предвижданата „демократизация“ БСП се основа на същностна фалшификация. Вероятно хора като уважаемата мадам В.В. са „забравили“ как Кутев и Асланов (фалшифицираха нарочно или без да искат)  резултатите от референдума за обединението на левите сили. И се наложи след това Асланов публично да се коригира. 

Шеста теза.  Прекият избор е чужд на социалистическата партия. Той се основава на прилагане на неолиберални и профашистки принципи на формиране и функциониране на ръководните органи. Неолиберализмът в политиката в света си отива, а в БСП (в организационната практика и в икономическата политика) се поддържа упорито.  Да се върнем към историята за преките избори при Хитлер, Мусолини, Франко и т.н. Или да вземем Хайдегер в Австрия. Тази нова вътрешнопартийна изборна технология дори в една крайно дясна партия в България (СДС) се провали. Няколко са главните причини за срива на СДС. Едната и то не най-маловажната е праймаризът. Ако БСП иска за завърши своя политически път, подобно на СДС, да последва този отрицателен пример.

Седмата теза. Прекият избор нарушава баланса в ръководните органи на партията, особено на централно равнище. Разнобоят в подхода на формиране на Националния съвет (избор от делегирани представители) и на Председателя на БСП (пряк избор) е средство за неравноправност между дейците на партията на национално равнище. Няма как тази неравнопоставеност да не се отрази на колективността и дискусиите при обсъждането на най-важните идеологически, политически и социални въпроси в централното ръководство и ще засили конформизма на част от членовете на Националния съвет.

Осмата теза. Прекия избор изисква, особено по възприетия подход от Изпълнителното бюро на НС на БСП като копие на организацията на парламентарни избори, сложна организация, организационно-технически и материално-финансов ресурс, който БСП в настоящия момент не притежава. ГЕРБ и присъдружните им лъжепатриоти отнеха огромната част от ресурса на БСП за финансиране. Цялата организационна способност и финансови ресурси на партията се съсредоточават не в движението на партийния локомотив, а в свирката, т.е. ресурсите са насочени не към най-главното – политиката, изразяването и защитаването на потребностите и интересите на трудовите хора.  И нещо повече, прекият избор отклонява вниманието от главното – изборът на лидера заменя политиката. Изборът се изражда в това, което новият подкрепител на Нинова (Кр. Премянов) казва: „Когато става дума за „ти си лош, ти си лоша“, „стани, аз да седна“ – това е смешен и обиден за една партия …“ избор.

         Деветата теза. Прекият избор на Председателя го прави практически несменяем. При груби грешки, смяна на политическата позиция във вреда на партията и действия противоречащи на Програмата и Устава на БСП Председателят не може да бъде отстранен, не може да бъде съкратен мандата му. Той може да стане български вариант на Хайдегер.

            Десетата теза. Противниците на праймариза са тези, които се страхуват, страхуват се от това че няма да участват във вземането на решения.  Страхуват се от прекия избор тези, които на конгреса не могат вече да се договарят за избора на определени лица, на председател. Тази теза носи само негативизъм и има пропаганден характер. Тя отрича правото на множество членове на партията да имат друго мнение за прекия избор и с аргументи да защитават това мнение, дори и от онези, които нямат мераци за Председател на партията.     

            Неправилно в редица СМИ и редица политици упрекват т.нар. „партийна опозиция“, че е против Нинова и поради това иска да събори нормата за пряк избор на председателя. Въпросът е принципен. Става дума за това дали БСП се отказва от над стогодишна добра практика за избор на ръководители от хора които са добре запознати с тяхната работа или от членове на партията, които формират своите предпочитания по екранна изява на определени лица.

       Времето за БСП е разделно. Крайно време е да се разбере, че най-демократичното е Председателят на партията да е пръв между равни, т.е. той да се избира от равните му членове на Националния съвет. Това е истинският колективен партиен принцип. Иначе партията се превръща в лидерско формирование, в което партийните органи стават излишни. Такова дълбоко разделение (не разцепление) БСП в своята история не помни от началото на XX  век, но тогава разделението е по същностни проблеми на идеите и политиката, а не по организационно-изборна технология. Пряката демокрацията не бива да се използва като средство за разделение противопоставяне и самоунищожение на БСП.

Безпринципно наложеният пряк избор е в пряк изборен интерес на ГЕРБ, на неговия явен поддръжник и верен партньор ДПС. Разединена и отслабена БСП е тяхна желана мечта. И в предишни статии и в тази поддържам мнението си, че бъдещето на партията е в ръцете на членовете на БСП. И те трябва да се определят, чрез определянето:

1/. За каква партия ще гласуват – социалистическа, неолиберална или социаллиберална. Досега зад името социалистическа партия ръководствата провеждаха чужди на социалистическата идея политики, зад гърба на ляво мислещите членове на БСП, чрез социалистическа фразеология защитаваха и все още защитават десни политики. Всеки кандидат за Председател на БСП членовете на партията следва да преценяват през призмата какво съдържание той влага в понятието социалистическа партия, носител ли е на социалистическите идеи и ценности.

2/. За каква политика ще  гласува членът на БСП (непряко) чрез предпочетеният, избраният от него бъдещ Председател, за каква политическа стратегия и цели – за запазване на сегашното социаллиберално статукво, насадено в БСП още от времето на Първанов или за истинска социалистическа партия, защитаваща интересите предимно на хората на наемния труд.

3/. Каква личност членът на БСП да подкрепи за Председател: ярък бизнесмен и/или представител на приватизационния капитал; представител на средния бизнес, работодател на стотици работници; представител и лобист на задкулисния олигархат; честен, почтен, неопетнен социалист, идейно убеден в правотата на социалистическата идея и доказал се поддръжник на левите политики. Ето този трисъдържателен избор сега е решаващ. Не телевизионното излъчване и обаяние на кандидатите да предопределя избора. Защитниците на бизнеса, конформистите с десните политики, лобистите на бизнес-кръгове, морално и идейно компроментираните сега не са нужни начело на партията.   

            На ход са членовете на БСП. Дори грешните решения за провеждането на този праймариз трябва да се изпълняват, ако въобще се прецени, че е необходимо да се избира най-малкото злото от представените няколко кандидатури.

 5 юни 2020 г.

Анко Иванов – д-р по философия