Кой и кога е агресор?

 

В началото на тази седмица българското обществено мнение бе разбудено и оголено от една изненадващо непремерена фраза на президентката Йотова – „Русия е агресор“. Последва моментално обратната емоционално-логична позиция на великата Нешка Робева, която нарече казаното от Йотова „лъжа“. От гледната точка на истинските факти казаното от Йотова може да се възприеме  и като откровена лъжа.  От евроатлантическа крайно дясна политизирана слагаческа позиция – това твърдение е „истинско“. То е направено с откровената цел – печелене на нови последователи и избиратели за предстоящите президентски избори от електората на десните (бесните русофоби и антикомунисти). Но добре известна е народната мъдрост, че когато печелиш, не знаеш какво и колко губиш. За Йотова не може да има оправдание „изпускането“ на непремерена фраза с необузданата журналистическа дясна евроатлантическа и откровено русофобска провокация. Самата Йотова е бивш журналист и дългогодишен брюкселски чиновник-евроатлантик и няма как да не знае провокационното журналистическо поведение.     

Коя е правата страна в спора – Йотова или Робева? За да разберем това следва да си припомним какво се съдържа в понятията „агресор“, „агресия“ и „интервенция“. Терминът „агресор“ е производен от друг термин – „агресия“ (от лат. aggressio – нападение, настъпление). Много често вместо „агресия“ се използва като синоним „интервенция“ (от лат. interventio – вмешателство, намеса и завземане). В дадения случай терминът „агресор“ или „интервент“ се асоциира с военна намеса, с военно нахлуване в територия на друга държава. Този, който чрез военна сила нахлува обикновено го определят като агресор. И това без да се разглеждат целите, причините и същността на намесата, т.е. формално, оправдавайки се с международното право. Но има агресор и агресор, които са различни, в зависимост от целта на военната намеса. По формалните догми на международното право агресията е всяко незаконно по Устава на ООН използване на сила от една държава  против друга държава. Следователно, всяка държава, която извършва нападение е агресор. Просто, абстрактно и нелогично. Подобно разбиране не отговора на неудобните въпроси: „Какви са причините за нападението?“, както и „Каква е целта на агресията (нападението, външната намеса във вътрешните дела)?“

Обикновено целите на военните намеси във вътрешните дела на чужда държава са най-общо шест. Първата и най-често срещаната обявена или скрита цел е завземане на чужди територии, на чужди земи и тяхното присъединяване към собствената територия, т.е. нападащият е завоевател. Например нападението на Хитлер на Съветския съюз. Това не са бивши германски земи населени с немци, територията не е германска собственост. Подобен е случаят с нападението на Италия и Германия срещу Гърция по време на Втората световна война. Сега Русия напада Украйна чрез Специална военна операция (СВО) за спасяването на руснаци, живеещи на територията на Украйна и преследвани, насилствено асимилирани чрез забрана на употребата на майчин език (руски), забрана за изучаване на този език от децата, преследване на руската култура и изкуство, преследване на руската православна църква, обругаване на руската история. А в Украйна, в старите граници до 2014 г., 95% от населението е рускоговорящо, а етнически руснаци са над 20 млн. души.  Следователно целта не е заемане на нови територии, които исторически, демографски не са руски. Русия е достатъчно голяма и богата на земи и ресурси, на нея не и липсва „жизнено пространство“ както на Хитлер, Мусолини и т.н..

Втората цел за военната намеса и вмешателство в територията на друга държава е освобождаване на свои сънародници, поставени в условията на насилствена асимилация и геноцид от друга държава, която владее земи, населени с тази народност. Но вместо народност може да се постави и признака религия. За какво воюват руските войски сега в изкуственото политическо образование Украйна? Кои и какви земи искат руснаците? Искат земи исконно исторически руски, искат историко-географската област Новорусия – земи и почти изцяло населени с руснаци, обитаващи градове и села с  предимно руско население  - областите Донецка, Луганска, Запорожка, Николаевска, Одеска, Днепропетровска (Днепърска), Харковска. Но не само руснаците от Русия искат тези земи, но самите местни жители от Крим, Донецка и Луганска област, както и подготвящите се Одеска и Харковска области, се вдигнаха на борба за своето национално освобождение и присъединяване към родината майка. Следователно нападащият е освободител. Каквато в българското минало бе и целта на Априлското и последвалата Руско-Турска освободителна война, и на Илинденско-Преображенското въстание. Руснаците в Украйна се вдигнаха на борба за политическа и духовно-културна свобода след като им отнеха руския език, руската култура и православната вяра. Украинската власт масово избиваше свои жители само за това че са руснаци.

Българските евроатлантици, включително и Йотова, Неински и др. биха ли казали, че Русия е агресор, при нахлуването, намесата и вмешателството в делата на Турската империя по време на войната 1877-1878 г. и последвалото освобождение на България? Нека на Трети март да излязат на трибуната и пред микрофоните на митинга на Шипка и да заявят пред огромното множество, че България не е освободена от Русия, а сама се е освободила с две-три дружини опълченци или е освободена от „нашите западни евроатлантически партньори“. За какво е воювала Русия с Турция на Балканския фронт? За свободата на родствения славянски православен народ – за неговото политическо, икономическо и духовно-културно освобождение и свободно изповядване на православието. Следователно тази война не е за завладяване, а за освобождаване, тя е освободителна война. Или да вземем от българската история Балканската война – 1912-1913 г., когато обединяват усилията си България, Сърбия, Гърция и Черна гора за освобождение от турско (османско) владичество православните християни от Европейска Турция. България в тази война била ли е агресор или освободител? За турската държава е „агресор“, но за българското население в Македония и Тракия е освободител. За чужди земи ли са се сражавали храбрите и славни български войници или за своите поробени братя?

Третата цел на военни действия е при намеса във вътрешен конфликт. Да си спомним Гражданската война в Русия. Сражават се „бели“ и „червени“ за властта в Русия. В хода на войната на руска територия се повяват първоначално германски войски, а след това английски, френски, японски и други военни части, които воюват с „червените“ и помагат на „белите“ (обща 14 държави отговарят на понятие на Нейниски и Йотова за „агресор“). Нима не са агресори Германия, Франция, Великобритания, Япония и другите страни, изпратили свои войски на територията на Русия! Нима във войната в Сирия през последните десетилетия нахлуването на нейната територия без покана от законното сирийско правителство) на американски и турски войски не е агресия! А българските политици, журналисти и коментатори, включително и евроатлантиците от ПП-ДБ, както и Йотова обявиха ли САЩ и Турция за агресори? Защо при нахлуване на чужда територия Русия е „агресор“, а Турция и САЩ не са агресори, когато не защитават американско и/или турско коренно население?

Четвъртата цел на военните нахлувания и намеса в работата на чужди държави в съвременни условия – втората половина на XX век и началото на  XXI е битката за притежание или за контрол (пряк или косвен) върху добива и доставката на дефицитни суровини. През 1940 г. Германия окупира Румъния с 600 000 армия за да запази за себе си румънските нефтени полета и добива на липсващия в Германия петрол. За какво бе войната на САЩ, Великобритания и другите страни техни помощници (включително и България) с Ирак – за контрола върху огромните находища на петрол в тази страна. Следователно нахлуващите в чужда територия са грабители.

Петата цел на военна намеса на чужда територия е военно-агресивна, за осигуряването на военната сигурност на собствената страна и на нейните интереси  в други райони на света, т.е. агресия за завоюване, притежаване и използване на военни плацдарми. За какво бе инспирираната от САЩ военна агресия (нахлуване) в Куба при Плая хирон (1962 г.), или последното нахлуване на американски войски във Венецуела – не само петрол, уранови руди и смяна на „недемократичния“, но свободно избран от венецуелците политически режим, отвличането   по пиратски маниер на венецуелския президент. Нима Русия може да търпи нахлуването на НАТО все по-близко до Москва и да е безразлична на идеята за безумното приемане на Украйна в НАТО?

И шестата цел на военната намеса в територията на други страни е налагане на световно господство чрез налагане със външна сила на западноевропейски и североамерикански тип „демокрация“. Целта е в тези страни да се наложат послушни на световния господар политически режими. Такива са военните действия на САЩ и Израел срещу Иран, а по-рано и на САЩ срещу Югославия. САЩ и западноевропейските евроатлантици, както и подражаващите им български такива определят всички други политически режими, които не се подчиняват на Вашингтон и Брюксел, като авторитарни, диктаторски и т.н. и водят борба с тях не само политически и икономически, но и военно. Когато СССР нахлу в Афганистан бе определен от световната евроатлантическа западна общност като „агресор“, а когато там нахлуха американските войски това бе определено не като агресия, а като „борба за защита на демокрацията“ и „борба срещу тероризма“.   

  СВО бе започната от Русия с цел освобождаване на руското население в Украйна от политически, икономически и духовно-културен гнет, както и за осигуряване националната военна сигурност на Русия срещу настъплението на агресивния военен блок на НАТО. Следователно СВО бе освободителна военна акция за руското население в източните и южни части на съвременна Украйна. Тази СВО прерасна във война на НАТО срещу Русия с цел нейното отслабване, разгромяване и разделяне на множество малки слаби и подчинени на евроатлантизма части. Непремерените думи и откровените лъжи на съвременните злостни български русофоби не могат да изтрият от историческата памет на българския народ, че Русия е освободител на България от зловещото тиранично турско робство. Тези непремерени политически, преклоняващи се пред брюкселско-вашингтонската международна власт, предизборни излияния и лъжи на отговорни български политици няма начин да не им се отразят негативно в предизборни условия, когато и да са изборите. Припомням си една мисъл на Аристотел, която перифразирам  като: „Йотова ми е скъпа, но истината ми е по-скъпа“. Поне за мен като автор изводът е единствен: не мога да подкрепям неистината.  

 

Автор: Анко Иванов

26.02.2026 г.

Източник: Политкомент.

Фашист ли е Ванче Михайлов? Кой сгафи?

 

Фашист ли е Ванче Михайлов? Кой сгафи?

            Тези априлски пролетни дни българският Министър-Председател К. Петков от ПП „Поддържаме подмяната“ направи едно излишно посещение в Република Северна Македония. Той се държи като колониален слуга на американците и Урсула фон дер Лайен, безпрекословно изпълняващ всичко по всяко време и по всякакъв начин. И жаргонно казано „се набута в шамарите“, подготвени му от антибългарските македонстващи политици. Заведе „отбор юнаци“ на провокиращото действие с откриването на културен център „Иван Михайлов“ в Битоля.

Историческата оценка на огромното мнозинство от хората в Република Северна Македония е, че Ванче Михайлов е фашист. И колкото и да ми е неприятен българофоба Пендаровски (Президент на Република Северна Македония) той е прав – това посещение е провокация. Кой я подготви  и проведе е въпрос засега без отговор. Дали само местни самодейци? Дали не са северномакедонското правителство и българофобските скопски служби? Кой използва историческата неподготвеност на Петков? Отговорът не решава главното – българската делегация неправилно посети това провокационно мероприятие.

Българският министър-председател, по известни причини, е исторически неподготвен по българска и балканска история. Но колкото ѝ да не знае истината за минали събития, той би могъл поне да прочете, това което пише, ако не в аналите на българската история, то поне в интернет, дори в Уикипедия. И щеше да се избегне провокацията. Неадекватна е и реакцията на българското Министерство на външните работи, в която се казва: „Особена тревожност буди фактът, че се правят опити за необосновано приравняване на България и българския народ с фашизма. Разпространяването на тенденциозно погрешни исторически интерпретации е именно една от причините, поради които имаме Договор за добросъседство и създадохме Съвместна комисия по историческите въпроси“.

Вярно, е че българският народ никога не е бил фашистки, но вярното е, че в България монархъг, Министерският съвет, голямата част от Народното събрание и висшия генералитет са действали  по фашистки. Има известно различие в това, което казват северномакедонските официални политици и казаното от нашето МВнР. От Скопие (Пендаровски, Стойчевски, Мицкоски)  ни казват, че не бива да се използва в българо-македонските отношенията името на „доказан сътрудник на хитлеристкия нацистки режим като мост за сближаване“. В македонската преса продължават определенията „бугари-фашисти“, но държавните и политически дейци вече не толкова често определят българския народ като фашистки, а в случая става дума само за Иван Михайлов.   

Прословутият български тежкотонажен агент Иван, бивш гербаджийски слуга, като почитател на фашистки дейци в България, изрече оправдателната за Петков и Ганчовска фраза: „Иван Михайлов не е фашист“.

            За да определим дали някой е фашист може да използваме народностният и библейски критерий: „По делата им ще ги познаете“ и „С какъвто се събереш, такъв ставаш“ („Кажи ми кои са ти приятелите и аз ще ти кажа кой си“).

            Фашистки ли са делата на Ванчо Михайлов?

Ако погледнем някои факти от биографията на Михайлов и от повечето му дела през неговия живот, а не самовъзвеличаващите му спомени и добре платени съвременни соросоидни венцехваления, ще може да отговорим на въпроса.  Ванче е роден в Щипско през 1896 г. и завършва образование в сръбскатата гимназия в Скопие. Следва право в София и става личен секретар на Т. Александров и председател на студентското македонско дружество „Вардар“, в което отстоява позицията, че борбата за Македония трябва да бъде за автономна държава. Някои историци свързват името на Ванче Михайлов с убийствата на Тодор Александров и Протогеров – дейци на ВМРО. След убийството на Т. Александров той оглавява крайно дясното ултранационалистическо крило на ВМРО.  Започват, под ръководството и с участието на Ванче Михайлов, редица убийства на политически дейци не само от ВМРО (о), но и от БЗНС и БКП. През септември 1924 г. хората на Ванче Михайлов в т.н. Горноджумайски събития убиват около 35 души, македонски дейци от лявото крило на ВМРО, включително и известният политик и депутат в Народното събрание Димо Хаджидимов. Да убиеш депутат не е ли проява на насилие, на противодържавен противобългарски тероризъм? Преди това македонстващите убийци застрелват на улицата и видният земеделец народен представител Петко Д. Петков. В началото на 1925 г. под ръководството на „големия демократ“ Ванчо Михайлов дейци на неговата организация убиват народните представители Тодор Страшимиров и Хараламби Стоянов. Знаем, че фашизмът е антидемократичен по своята същност, че той е терористична диктатура. Политическият терор и убийствата на политически дейци и дори обикновени членове на партии е един от най-същностите белези на фашизма.

Големи „демократи“ са били ултранационалистите от ВМРО на Ванче Михайлов. А нали ултранационализмът е главен белег, водещ признак на фашизма (Griffin R. The Nature of Fascism, 1991), при който интересите на нацията се поставят над всичко, над всички и всякакви други човешки ценности и интереси, над здравето и живота на хората.  Тези наши ултранационалисти в името на българската нация и народ са убивали не само народни представители, но и общински съветници. На 24 август 1925 г. в с. Крупник (Благоевградско) извергите на ВМРО убиват 9 (девет) общински съветници от БЗНС и БКП, съветници избрани от пряко от народа. Малко преди това са убили на 13 и 14 юли 11 (единадесет) души в с. Градево (Благоевградско). Това че някой членува в някаква политическа партия може ли да бъде произволно убиван, без съд и присъда? Не е ли това белег на фашистки терор?  През юли 1925 г. е върхът на „демократите“ на Ванчето. В с. Дъбница (община Гърмен, Благоевградско) Иван Михайлов се обявява за съдник, който стои над законите на Царство България. Неговите паравоенни формирования (въоръжени чети и групи) самоприозволно задържат около 300 души македонски федералисти, земеделци и комунисти. Той лично назначава съдии (неправособни, не юристи), които съдят не по законите на държавата, съдят без осигурена юридическа защита, а съдят по някакви свръхнационалистически македонско-автономистки критерии. По такъв начин 79 души са осъдени на смърт и са изпълнени смъртните присъди. Наличието на паравоенни формирования, независимо от тяхното име и униформа не е ли белег на фашизма? Дейците на Ванчемихайловото ВМРО не са облечени в черни ризи (както в Италия) или кафяви ризи (както в Германия), но са въоръжени и се подчиняват на военни правила и заповеди, които са подобни на тези в Италия и Германия. Тези четници на Ванче Михайлов колят („Дядо Коле леко коли“) и разстрелват не потисниците на българите в Македония, а политически дейци и членове на партии в България. 

Тези общоизвестни факти умишлено се прикриват от активния във Фейсбук Агент Иван.  Той твърди за любимецът си Ванче, че „той е преследвал агентите на Коминтерна, които са се опитвали да налагат измислената македонска нация. Някои от тях наистина са получавали смъртни присъди от Ванчо Михайлов“. Кой има право в България да издава смъртни присъди? Не е ли това само държавният съд! Дали общинските съветници от с. Крупник, членове на БЗНС, са били „агенти на Коминтерна“? А известното решение на Коминтерна за македонска нация е било прието 10 години след като Ванчо Михайлов издава смъртните присъди над общинските съветници в Крупник, над федералистите, земеделците и комунистите в Дъбница, след убийствата на улицата на народни представители. Дали соросоидният историк Иван е недоучен или е просто платен манипулатор? Въпрос, чийто отговор знае вероятно само той.

ВМРО под ръководството на Ванчо Михайлов чрез своите паравоенни структури установява паралелна на официалната държавна своя терористична власт в Пиринския край на България. Там неговите „родолюбци“ дори събират паралелни с държавните данъци и такси пари за издръжка на организацията. Всички значими държавни назначения в Благоевградско стават с неговото одобрение. Самият той е привърженик на индивидуалния терор, не само в България, но особено във Вардарска Македония. От 1923 до 1934 г. продължават македонските междуособици и взаимни убийства в Пиринска Македония и в София. Това принуждава властта в България да забрани тази свръхнационалистическа организация, тероризираща цялата Благоевградска и Кюстендилска област, София и други части от страната.  Ванче Михайлов и най-близките му сътрудници избягват в Турция, след това той е в Полша и накрая, след разгрома на Югославия през 1941 г., се установява трайно в Загреб в столицата на новопровъзгласената фашистка държава Хърватия.

 Приятелите, съратниците и повелителите на Ванче Михайлов

били ли са фашисти?

Около Ванче Михайлов се формира група крайни ултранационалисти, които в името на българщината се обявяват и действат като яростни сърбофоби и гъркофоби. Те провеждат съвместни действия с хърватските фашисти (усташи) в Югославия срещу сърбите. Формира се трайно лично приятелство между Ванче Михайлов и Анте Павелич. А кой е Анте Павелич (хърв. Ante Pavelić)? Това е основателят и ръководителят на Хърватското фашистко движение Усташи и държавен глава на фашистката държава Хърватия (1941-1944 г.), членуваща във фашисткия Тристранен пакт. През 1929 г. Павелич пристига в София и е посрещнат тържествено от ВМРО и други македонски организации. На 14 април 1933 г. триото Иван Михайлов (македонски българин-ултранационалист), Анте Павелич (хърватски ултранационалист) и Хасан бей Прищина (косовски албански ултранационалист) изработват проект за съвместна борба срещу Югославия. След създаването на самостоятелната държава Хърватия през април 1941 г. Анте Павелич става държавен ръководител и усташките фашисти заемат цялата власт, създават множество концлагери, дори измислят и въвеждат в употреба специални ножове да убийства, наречени „сърбосеки“. И в Хърватия на постоянно местожителство, при приятеля Павелич, се установява Ванче Михайлов със своята кохорта български ултранационалисти. Не е ли знаел Михайлов за това, което върши фашиста Павелич в концлагерите номера 1, 2 и 3 край Ясеновац, край Стара Градишка, Крапе, Брочице и др. където са убити десетки хиляди сърби и евреи? Живеейки в Загреб, Михайлов не спира да се интересува и намесва в събитията в Македония, да работи за реновиране на неговите стари връзки и организации на ВМРО. Известен исторически факт е създаването във Вардарска Македония на паравоенни формирования от местни жители под напътствията на Ванче. Те се сражават  срещу югославските (включително и македонските) партизани-антифашисти, сръбските националистически организации (четниците на Дража Михайлович) и подобни на тях гръцки националисти и комунисти в Егейска Македония. Тези отряди са формирани предимно от привърженици на ВМРО на Ванче Михайлов и по инициатива на Скопския полицейски началник и са одобрени от българския министър Петър Габровски (МВРНЗ) – един от създателите на българската фашистка организация „Ратничество за напредък на българщината“ (Ратниците). Тези паравоенни отряди са наричани контрачети. Имало е 9 такива антипартизански контрачети – Битолска, Велешка, Прилепска и др.  

От Загреб Михайлов поддържа връзки с фашистите на Мусолини и специалните служби на нацистка Германия, дори се твърди, че е тясно свързан с тях. Негова е идеята за създаване на самостоятелна македонска държава. Тя е била обсъждана от фашистките ръководители в Рим и Берлин, особено след присъединяването на България към Тристранния фашистки пакт. Историците само мълчат дали в тази идея на Ванче се е предвиждало в самостоятелна Македония да се включи и Благоевградско?! Ванче Михайлов си сътрудничи и с Хайнрих Химлер. А той не е ли бил фашист?  И получава от него съгласие в зоната на Егейска Македония, извън зоната на администриране от Царство България, да се създадат български батальони за борба с антифашистите. Такива са създадени през март 1943 г. И в Егейска Македония се започва не само и не толкова борба с гръцките и македонобългарски комунисти, сражаващи се срещу немските окупационни войски, но междуетнически (българо-гръцки) сражения и убийства. Възниква естественият въпрос: защитават ли дейците на ВМРО немските интереси, изразени от Химлер в съглашението с Михайлов?  Съместното действие с фашистки дейци не е ли съвместната дейност с фашисти и дали това е обикновен български патриотизъм или е обикновен фашизъм? 

Малко преди Девети септември 1944 г. тогавашният министър на вътрешните работи и народното здраве проф. Ал. Станишев            (агент на Гестапо в България) предлага на ръководството на фашистка Германия създаването на Независима Македония, която да бъде в обхвата посочен от Хитлер през 1943 г. – от Лесковац до Елбасан и Воден и под защитата на Вермахта, т.е. цяла Вардарска Македония заедно с части от днешните Гърция и Албания, както и цялото бивше българско Поморавие. Немците одобряват идеята и Иван Михайлов, по поръка на Хитлер (дали Хитлер е бил фашист, нацист?), се опитва да създаде Независима република Македония като своеобразен немски протекторат.  Посещавайки (под егидата на германците) София и Скопие на Михайлов му става най-после ясно, че независима Македония е кауза пердута и немския проект вече не може да бъде реализиран и той започва да спасява кожата си с помощта на свързаните с Ватикана хърватски католици фашисти-усташи. И Ватикана го спасява. След войната пише обилни спомени със самовъзвеличаване и разбира се дава интервю на Кеворк Кеворкян, в което се изкарва най-праведният български патриот и едва ли не антифашист.  

В тази публична препирня по повод фашисткото минало на Ванче Михайлов много правилно президентът Радев повдигна въпроса за избитите хиляди българи в концлагерите на Титова Югославия заради тяхното българско национално самосъзнание. И се питам, защо българските дипломати не поискаха културния институт в Битоля да се казва не Ванчо Михайлов, а например Венко Марковски. На младото поколение да припомним кой е поетът Венко Марковски (1915-1988). Той е концлагерист от българския фашистки концлагер („Гонда вода“), а по-късно избягва и става партизанин в отрядите във Вардарска Македония. Това е човек борил се срещу фашизма. Марковски първоначално е  македонист, но се връща към българските си корени. Той е един от създателите на съвременната македонска азбука и писменост, неуспешно борил се с титовото ръководство на Югославия за запазване на специфичната за българския език буква „Ъ“ в новата македонска азбука. Виждайки засилващата се титова македонизация на българите във Вардарска Македония се оттегля. Изпратен е от титовските македонисти в концентрационния лагер „Голи оток“ (1956 до 1961 г.). След това се връща в България и е избран за академик на БАН.  

Или пък Панко Брашнаров (1883-1951) – учител в Македония. На втори август 1944 г. като най-възрастен делегат, председателства учредителното събрание на АСНОМ (Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония) и е избран за негов зам. председател, като е преизбиран и през 1945 г. По същество той е един от учредителите на Република Македония в Югославия. Бързо се разочарова от просръбската дейност на новите македонски власти начело с Лазар Колишевски. Винаги се е считал за българин. Обявява се против забраната на българските вестници и списания. През 1950 г. е арестуван и пратен в зловещия концлагер „Голи оток“, където умира.  

П. Брашнаров и В. Марковски са с българско национално самосъзнание, са антифашисти, а Ванче Михайлов е не само ултранационалист българин, но и отявлен антикомунист, но предимно е антидемократ, терорист и насилник, авторитарен ръководител на ВМРО (по същество в България ВМРО действа като въоръжена партия за политически терор и убийства), т.е. той отговаря на характеристиката  фашист. Вярно е, че не всеки отделен терорист е фашист, че не всеки отделен антикомунист е фашист, че не всеки отделен антидемократ е фашист, че не всеки ултранационалист е фашист и т.н., но симбиозата на повечето от тези характеристики в едно лице под егидата на ултранационализма го прави фашист.

Защо българското МВнР не се намеси да го няма името на фашиста като име на български културен център в Македония? И след като това е станало, защо провокационно в програмата за посещението МВнР се съгласи там да отидат българския Министър-председател и българския вицепрезидент?

 

25.04.2022 г.

Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Индига: продължаващото руско овладяване на Арктика

 

         Живеем в период на климатични промени и глобално затопляне на климата на Земята. На руска територия са едни от най-значимите повишения на средногодишните температури в света. Това води до разширяване на земите, удобни за човешко усвояване в североизточните части на Източноевропейската равнина и Сибир и най-вече на крайбрежието на Северния ледовит океана. Това обстоятелство, както и техническия напредък в изграждането и използването на мощни ледоразбивачи, позволява усвояването на северните морски крайбрежия на Русия и по-пълноценна експлоатация на Северния морски път.  Този район е един от най-богатите в света на залежи на нефт и  природен газ, както в шелфа на моретата от периферията на Северния ледовит океан, така и в крайбрежните райони на Североизточната част на Европейска Русия и Сибир.

         В средствата за масова информация в началото на 2022 г. се появиха съобщения, че руският президент е подписал указ за изграждането на пристанище в Индига и железопътна линия до това малко селце край бреговете на Баренцево море. Това за огромната част от българските ползватели на Интернет почти нищо не значи.

         Сега на брегове на Баренцево море Русия има само едно голямо и значимо незамръзващо пристанище – Мурманск. Географската характеристика на хинтерланда на новото пристанище Индига е с твърде сурови природни характеристики.  Сега селцето Индига е с около 700 жители, разположено на брега на р. Индига (дължина 193 km, водосборна област 3790 km²), която се влива с широко устие-залив в Баренцево море. На запад Бяло море и на изток – Печорско море през зимата замръзват. Но крайбрежието на Чьошка губа и крайбрежието на устието на р. Индира не замръзват постоянно. До техните брегове достигат през Баренцево море част от по-топлите води на океанското топло течение Гълфстрийм. Пристанището ще е разположено източно от гр. Архангелск и от залива Чьошкая губа. Намира се на територията на Малоземелската тундра, източно от Тиманското възвишение (Тиманский кряж). Край устието на р. Индига и селището на запад са разположени Чьошката губа и полуостров Канин, а северно в Баренцево море е о. Колгуев (3495.5 km²).

         Изграждането на пристанището Индига и проектираната до него железопътна линия ще са при много трудни природни условия. Край брега на тази част на Баренцево море има морски тераси с надморска височина до 80 m, дюни, брегови валове и малки понижения. Морското дъното е на голяма дълбочина (около 50 m), а край брега от 17-18 m до 2-3 m. Това позволява да се изгради дълбоководно пристанище и в него и до нефтения терминал да акустират кораби с тонаж от 150 до 300 хил. тона.

Районите, отдалечени от брега, са лекохълмиста постледникова моренна равнина със слабо изпъкнали над земната повърхност ридове с височина до 150-180 m. Край р. Индига земната повърхност е понижена и заета от множество езера и блата. Сушата има платформен строеж с два етажа – долен с нагънати стари земни пластове и горен – изграден от континентални и морски лесноразрушими наслаги. На повърхността на отделни места са развити и термокарстови постледникови езера.

         Североизточната част на Европейска Русия е много богата на изкопаеми горива и минерални суровини. Най-значима е Тимано-Печорската нефтогазоносна провинция, развита между  Тиманското възвишение, бреговете на Баренцево море, долината на р. Печора и акваторията на Печорско море. В нея има запаси на 2.4 млрд. т. запаси, от които 60% са на нефт. Пластовете, в които се съдържат нефта и природния газ са на дълбочина от 800 до 3000 m. Открити са около 200 находища. В долината на р. Печора е едно от най-големите находища на природен газ в Русия - Кумжинско газокондензатно находище (100 млрд. m³ природен газ).  

Климатът е суров – субполярен с много студена и много продължителна зима, когато има около 45 денонощия полярна нощ (слънцето не изгрява и не залязва), а през лятото също толкова денонощия полярен ден (слънцето не се скрива зад хоризонта). Средните годишни температури са отрицателни – около -3.0°С. Средните януарски температури са -16/-17°С. Летните температури край морето са само до около 8°С. Температурните разлики (амплитуди) между средните месечни най-високи и най-ниски температури са около 30°С. През последното десетилетие средните годишни температури се повишават с около 1.5°С. Валежите са незначителни (300-350 mm годишна сума) и са предимно от сняг, който се задържа продължително време. Следователно климатът е студен, рязко континентален. Абсолютните най-ниски (отрицателни) температури през зимата са под -40°С. Под земната повърхност има мощен пласт вечно замръзнали пластове (вечна замръзналост), което силно затруднява строителството на пътища и сгради. Реките и езерата са продължително време замръзнали, а корабоплаването е ограничено само по р. Индига и то за няколко месеца. При прилив корабите могат да плават навътре в сушата до 25 km от брега на Баренцево море. Няма плодородни почви и е невъзможно отглеждането на земеделска продукция. Естествената растителност е от тундров тип, развита на петна и е от лишеи, мъхове и ниски храсти. От животинския свят стопанско значение имат рибите, дивечът с ценни кожи и развитието на еленовъдството. Районът около р. Индига, Чьошката губа и крайбрежието на Баренцево море е слабо населен.  

Пристанището се изгражда с цел износ предимно на нефт и газохимични  продукти. Заводът край селището Индига ще добива от природния газ от близкото Кумжинско находище различни продукти с общ тонаж 7 млн. т. Освен износа на нефт продукция на газохимическите производства, чрез пристанището ще се изнасят и от съседните райони на Европейския североизток на Русия – коксуващи въглища, дървесина, химическа продукция, хартия и др. Тази продукция ще достига до пристанището Индига не само от Ненецкия автономен район, но и от промишлените предприятия на Република Коми (предимно дървесина), Пермския край, Уралският и Сибирски федерален окръг. След изграждането на пристанището се очаква товарооборотът през него да достигне 80 млн. т. (около 20 пъти повече от пристанище Бургас), а от нефтения терминал да се изнасят до 30 млн. т. нефт.  

Развитието на транспортната инфраструктура по сушата за сега предвижда изграждането на ж.п. линията от проекта Баренцкомур – Индига-Сосногорск (612 km) и продължението през Троицко-Печорск и Полуночное до Сургут в Западен Сибир, т.е. ж.п.  магистрала Баренцево море-Коми-Урал.

Обслужването на железопътната магистрала и превозите на товарите ще предизвика потребността от допълнителни работни места, допълнителни инфраструктурни връзки, дейности по обслужването и персонал за използването и поддръжката. А това от своя страна ще доведе неминуемо да по-голямото населване с нови хора и развитие на селищната мрежа, особено по трасета на магистралата. В района на железопътната магистрала, в Коми се намира е едно от най-големите находища (Пижемское) в Русия на титан със запаси около 100 млн.т. титанов диоксид. В рудата се съдържат и кварц и 40 минерала, сред които и злато и елмази. Там се изграждат рудници и  металургичен комплекс за обогатяване на титановия диоксид. В района на гр. Ухта се създава нов център на развитие на металургията на Русия.

Набелязана е и втора железопътна връзка с Индига, чрез изграждането на ж.п. линия с дължина 500 km от Карпогорск в Архангелска област на североизток до Индига, струваща около 200 млрд. рубли.

Този огромен инфраструктурен проект е започнат още през 2019 г. с проектирането. Изграждането на пристанището, нефтения терминал, железопътните връзки и другите помощни съоръжения по план би трябвало да завършат през 2025 г. Завършването на строителните дейности и пускане в експлоатация на съоръженията на незамръзващата част на Баренцево море ще доведе до икономическо оживление не само в Североизточните части на Европейска Русия (Архангелска област, Ненецкия автономен окръг, автономната република Коми) и Западен Сибир, а в перспектива по новото трасе и пристанище  могат да се пренасочат и товари от други райони на Русия и републиките от Централна Азия.

По предварителни оценки изграждането на железопътната магистрала до Индига ще струва над 300 млрд. рубли. То е поверено на корпорацията AEON  на видния руски богаташ Проценко. Има редица съмнения в икономическата ефективност на проекта и възможностите за очакваните транзитни превози. Но дори в началният период пристанището Индига да не постигне своя капацитет, а ж.п. линиите да не са натоварени достатъчно, то новата инфраструктура ще работи за развитието на Ненецкия автономен окръг и Република Коми, ще обслужва другите стопански дейности и най-важното – ще подпомага осигуряването на националната сигурност на Русия в Арктическия район.

Този проект има важни геополитически и геостратегически цели. На първо място това е  ускоряване на времето за превозите на стоки от североизточната част на Европейска Русия, Сибир и централноазиатските държави, особено Казахстан, към Западна Европа през враждебно антируски настроените правителства на прибалтийските държави, Украйна и Полша.  Стоките ще се отправят към Западна Европа по по-евтин морски път, заобикаляйки Скандинавския полуостров, а чрез осигуреното чрез ледоразбивачи плаване по Северния морски път и за Япония, Южна Корея и Китай. Втората цел е по-нататъшното стопанско усвояване на богатствата на Арктика и повишаване възможностите за нейната защита от чуждестранни политически, военни и икономически влияния.

 

Забележка: В статията са използвани различни руски източници – издания, статии, интервюта и т.н.

 

            25.01.2022 г.

              Автор: Анко Иванов

Македонистка "научна" манипулация на историческата истина

 

            Неотдавна чрез няколко публикации в българските СМИ на сериозни български историци бяха посочени редица извращения на историята, залегнали в учебниците за училищата в Северна Македония. Написаното в тези учебници за децата от Северна Македония е продължение на множество „научни“ изследвания в бивша Югославия, след това в Република Македония  и сега в Северна Македония, с антибългарска държавна, медийна и „научна“ насоченост.  

Концентриран израз на македонистката лъженаука е издадената в два тома „Македонска Енциклопедиjа“ от „Mакедонска академиjа на науките и уместностите“ (МАНУ), Лексикографски центар“ (2009). Главен редактор е акад. Блаже Ристовски (1931-2018), с участието на академиците Гане Тодоровски, Владо Камбоски, Благоj, Попов и множество други учени от различни македонски институти. Колко е научна тази енциклопедия могат да съдят нейните читатели. В текстовете прозира в повечето случаи доктрината на сръбския македонизъм. Но в редица статии в Македонската енциклопедия тази доктрина е доразвита и обогатена чрез мегаисторически и мегатериториален обхват на разглежданите факти, явления, събития и процеси. В написаното в множество текстове далече се надхвърлят съвременните граници не само на Северна Македония, а и въобще на историко-географската област Македония.

            Има различни тълкувания на понятията „Македония“ и „македонци“, различни аспекти: географски, исторически, държавно-политически, етнически, икономически, духовно-културен и др.. Една от основополагащите позиции за разглеждането на тези основни понятия е географският аспект. Това е т.нар. териториална идентичност, самосъзнание  на тъждественост, на свързаност  на личности и групи хора с определена териториална единица (историко-географска област, край, район, адм. единица, околност). От географска гледна точка Македония е област (край, район), в която живеещите в нея хора се определят и наричат македонци, не по народност,  а по местоживеене. В публикация от 2017 г. (Ристовска-Jосифовска) се прави опит за доказване на „Македонскиот индентитет“ да се замени географското понятие за принадлежност към определена област (край, район) с определяне на етнос. Това се прави с фотокопие от документ на руската армия за състава на т. нар. „македонски полк“ в Украйна (1759-1773), командван от Иван Шевич, в който в колоната „с какой нацией“ е отбелязано македонска нация. На пръв поглед убийствен аргумент. Но се пропуска значението и използването на понятието „нация“ през този исторически период. Тогава това понятие прониква в Русия от Германия през Полша (слагат му окончанието –ия) и то има значение на човек от някаква обособена територия – страна, край, област и т.н. Тогава не е имало държава Македония, не е посочена Османска Турция, в която тогава са били българските земи – Мизия, Тракия, Македония и Поморавие.  Не имало и етническо определение и самоопределение на хората. Войниците от този полк са отбелязани като македонци според мястото от което идват в Русия – македонския край. Всяко отдалечено място от центъра, от мястото на събитието е край. Това, че българи са били в руски полк е факт. Имената им са типични български, с българско звучене и изписване, това са българи от географската област Македония. Понятието нация, национализъм и национална държава влизат в научна, политическа и обществена употреба през XIX век, след освобождаването на балканските народи от турска власт – първоначално Гърция и Сърбия (първата половина на XIX век), след това България (1878) и през XX век Албания (1913 г.) и Северна Македония (1991 г.).     

            Географският смисъл на термините „Македония“ и „македонци“ се разглежда по-обстойно в Македонската енциклопедия като Географска Македония (т. 2, с. 820-821). Но така описана тази географска област, не се отличава с естествени географски природни граници. Нейните граници са обусловени териториално не толкова географски, колкото исторически. Поради това Македония се определя предимно като историко-географска област с общо историческо минало, като място, като територия, в която са протичали исторически процеси и събития. В този географско-исторически аспект живеещите в тази област могат да се наричат  македонци, както българите от Тракия се наричат тракийци, а от Добруджа – добруджанци и т.н. Но това не е етническа определеност, тъй като в Македония, Тракия, Мизия, Добруджа живеят освен българи и множество други етноси. В Македонската Уикипедия македонците са определени като   „посебен и автохтонен народ, коj го населува историско-географскиот регион Македониjа“ (https://mk.wikipedia.org/wiki/Македонци), не държавата Македония, а всичките географски части ва историко-географската област Македония. 

В държавно-правен и политически аспект името Македония се отнася за държава и гражданство. То може да отразява доминиращата народност (държавнотворческа народност) като е при Сърбия, България, Русия и т.н. Но може и да не отразява доминиращата народност, както е при Австрия, при арабските държави и т.н. Австрийските граждани са немци, а не австрийци. Много често държавната принадлежност (гражданин на определена държава) се пренася, волно или неволно, като синоним на етническа принадлежност – косовар, а не албанец. В Македония, както и в България, много често името македонец или пък българин се пренася и на другите етноси като евреи, арменци, роми, турци, власи (аромъни) и т.н. Това е израз на гражданство (поданство) и се използва при емиграция и в международните (политически, икономически, културни, спортни и др. връзки). Български или македонски гражданин не значи, че по етнос (народност) си българин или македонец.

Според енциклопедията „Македония“ е пространство определено на основата на етнико-историческите, а не действително на историко-географските граници. Република Македония, а сега Северна Македония, е държава. В случая в енциклопедията „Македония“ не е определена като държава. Вместо „държава“ понятието се замества с „геополитическа територия“ в етнически и исторически граници. Следователно терминът „Македония“ обхваща цялата историко-географска област Македония, формирана през средните векове.  Държавно-политическата еманципация в случая се разглежда в смисъл на освобождаване от други държави. Но от друга страна геополитиката е концепция за контрол и/или влияние над определена територия извън границите на собствената държава. Следователно като Македония енциклопедистите разглеждат и други територии, които са извън техните граници.    

Понятието „македонец“ има и етнически (народностен) аспект, т.е. понятие за група от хора, които имат родствен народностен произход, общо историческо наследство и историческа памет, общ език, сходен бит и култура, традиции и обичаи.  То се разглежда като продукт на етнокултурното развитие, преминаващо през  различни епохи. Според някои македонски историчари те са 7 (Б. Ристовска-Jосифовска, 2017): 1/. Антична христиjанска култура (до заселването на славяните); 2/. Славянска култура, („славянска христиjанска-византиска култура“); 3/. Турско-ориенталска култура; 4/. Македонско национално пробуждане и развитие на национално-самосъзнание; 5/. Подялбата на Македония след Балканската и Първата световна война (1913-1944); 6/. Формиране на национална държава в рамките на Югославия (1944-1991); 7/. Самостоятелна и независима държава (след 1991 г.).

В тази периодизация етническото възникване и развитие са разгледани почти изключително през призмата на културата. Няма го етногенезиса в Македония. В първата епоха в тази историко-географската област (преди заселването на славяните) земите са обитавани предимно от траки – романизовани (власи, аромъни) и елинизирани (каракачани). Но голяма част от тях не се сливат със заселилите се славяни, а се изтеглят в планинските части на Географска Македония и Епир. Във втората епоха тенденциозно е пропуснато да се отбележи и заселването в Македония на Куберовите прабългари, които се сливат със славянското население, т.е. има българо-славянски етногенезис.              

В Македонската енциклопедия македонците са определени като „словенски народ во етничка, културна и национална смисла што живее во РМ, на териториjата на етничка Македония и во диаспората“ (т. 2, с. 893-894). По същество те разделят „македонците“ на три групи: от Република Македония, от историко-географската област Македония и преселниците в други части на света

Според енциклопедистите има не само Географска Македония, но и „етничка територия на Македониjа“, която включва  освен трите части на Македония, но и районите на Голо Бърдо и Мала Преспа в Албания. Населението в тях е определено като етнически македонци, макар, че правителството на Албания ги призна за българско национално малцинство, а не за македонско. Подобна е картината и с гораните, жителите на областта Гора, сега включена в североизточна Албания и Косово. По същество това са български помаци (българомохамедани), които говорят на т.нар. „нашински“ (нашенски) диалект. Самоопределят се като нашинци (торбеши), не като албанци, сърби или македонци. Езиковедите определят техният диалект като родствен на торлашкия диалект, разпространен в северозападните части на България (Белоградчишко, Чипровско, Годечко и др.), в Поморавието и Източна Сърбия. А торлашкият диалект според Вук Караджич е преходна форма между български и сръбски език, но  според акад. Ст. Младенов (знаел и ползвал всички славянски езици) – с превес на българския език. Няма как на гораните майчин език да им е  „македонскиот …“ и да са „ислямизирано македонско население“ (т. 1, с. 380).   

Ядрото на македонизма е изкуственото създаване на нова нация чрез отричане от етно-националното минало, език, традиции и култура и изкуствено създаване на държава Македония. За постигане на целите на сръбската политика за държавно-териториално разширение за сметка на земите, населени с българи, намиращи се под турска власт се развиват няколко доктрини. Едната от тях, развита от Гарашанин в неговото „Начертание“ (1844 г.) е, че на мястото на Европейска Турция трябва да се създаде чрез етно-лингвистична унификация (т.е. асимилация) голяма южнославянска държава под егидата на Сърбия.  Формира се и концепцията, че Вардарска Македония е Южна Сърбия.  

Втората доктрина, която лежи в основата на идеологията и практиката на македонизма е разработена от Стоян Новакович – сръбския министър-Председател, преди това посланик в Османска Турция. Според нея славянското население в Македония не е нито сръбско, нито пък българско. В Македония децата да учат по македонски учебници, написани на „македонски език“. В тях  да се изхвърлят българските изрази, да се вземе сръбската азбука като най-подходяща  и да се следва сръбската граматика. Тази явно антибългарска тези личи от написаното от Новакович: „Няма нищо по-противоположно на българските тенденции от това – с никого българите не могат да се намерят в по-непримиримо положение от македонизма“.    

Идеята на македонизма се развива в края на XIX  и началото на XX век. Често за идейна основа за македонизма се посочва част от словото на Гладстон пред Британския парламент: „Балканът за балканските народи – Македония за македонците“ (МЕ – т. 1, с. 10). Тази теза е използвана на определен етап и от дейци на ВМРО. Само не е ясно дали Гладстон под македонци разбира отделен народ (етнос) или обитатели/жители на историко-географската област Македония.  По-вероятно е второто твърдение. Това е логична основа за концепцията на ВМРО за Автономна Македония. Но не в Сърбия, както става през 1944 г..

Македонизмът има ускорена практическа реализация след 2 август 1944 г., когато на първото заседание на АСНОМ (Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония) в манастира „Прохор Пчински“ се решава да се провъзгласи македонска държава и в нея официален език да е македонският. Спешно се съставя азбука. До този момент има редица творби и статии на македонски диалект с използване на българската азбука. В първия вариант на македонската азбука са извадени сръбските букви. Но след посещението в Белград и срещата с Джилас, под натиска на ръководителите на ЦК на КПЮ  в азбуката се вмъкват няколко сръбски букви, а отпада характерни за българския език букви „Ъ“, „Я“ и др.. След това в словника и в граматиката на новосъздадения „македонски език“ има вмъкнати множество сръбски думи и граматически подходи. Новите просръбска азбука и граматика се налагат в политическия и културния живот в днешна Северна Македония със силата на титовия авторитаризъм, великосръбски амбиции и терор над определящите се за българи.

Строителите на съвременния македонизъм са пряко свързани с Белград или са наследници на школувани в Белград „македонски“ политически дейци, учени, публицисти и журналисти. Ето някои от тях. Димитър Влахов 1878-1953 г. – определен в македонската енциклопедия като македонски революционер, политически деец и държавник и т.н. Работи в Турция (дори депутат в Меджлиса), в България  (на редица държавни длъжности), Съветския съюз, Република Македония и Югославия. През 1924 г. като близък на Т. Александров (ВМРО) по повод „Македонския въпрос“ посещава Съветския съюз. Участва във формирането на ВМРО (о) през 1925 г.. Представител за Македония в изданието на Балканската комунистическа федерация. Привлича поляците Максимилиан Хорвиц и Бохумил Шмерал за съавтори на известната резолюция, приета от Балканския секретариат на Коминтерна, доста време преди Георги Димитров да бъде избран за Генерален секретар на Коминтерна. По същество Влахов е главният съставител на тази резолюция, прокламираща македонизма.  Става близък на Тито. На второто заседание на АВНОЮ (Антифашистко събрание за народно освобождение) в Яйце ноември 1943 г. е избран за негов заместник. Участва в дейността за реализирането на решението на АВНОЮ за създаването на бъдеща Югославия като федеративна република и с участието в нея на Македония. Делегат на АСНОМ, съветник на югославската делегация на Парижката мирна конференция.  Умира в Белград.

Сред най-изявените македонисти-антибългаристи е титовистът сърбоман Лазар Колишевски (Лазар Панев). Живее и работи продължително време в Крагуевац (Сърбия) където учи в училището за военни майстори и работи в сръбски военен завод. Става член на КПЮ и неин активен деец. Изпратен е от КПЮ да замести българина Методи Шатаров от мястото му на организационен секретар на КП в Македония. По-късно е арестуван и осъден на смърт от български съд. В молбата за помилване до Борис III се мотивира с българските си корени. Излежава присъда в Плевенския затвор.  След като е освободен на 7 септември 1944 г. отива в Македония. В Македонската енциклопедия не пише за молбата до Борис III. Избран е за първи Министър-Председател на Република Македония, част от ФНРЮ. По-късно е избран за член на председателството на Съюза на комунистите в Югославия, Председател на председателството на Югославия след смъртта на Тито (1972-1984).  Част от взелите решението за самостоятелна македонска държава в рамките на Югославия по-късно са репресирани като българи и са изпратени в концентрационни лагери. 

В последните години, а и в последните месеци, твърде много се спекулира т. нар. „македонски идентитет“, т. е. отъждествяването на българите в Македония като македонци, като македонска нация.  Това се прави чрез разграничаване и игнорирането на историческото минало и народностния характер на жителите на Македония. В основата на македонизма и създаването на нова македонска народност се използват: политически подходи, държавен тероризъм спрямо български определящото се население, непризнаване на наличието на жители на Република Македония с български произход и българско национално съмосъзнание. Има объркване в понятията за нация, етнос и географски регион. Най-често се използва „македонскиот идентитет“ като самосъзнание и самоопределение като македонец.

За понятието нация има множество определения. В това понятие се включват разбиранията за нацията като политически организирана общност от хора с еднакви граждански права, които живеят на определена територия, обединявани са от използването на един език, общо историческото минало и развитие, стопански връзки и отношения, традиции и култура. В Македония учените обикновено използват друг смисъл на понятието „нация“: „создаването на македонската нациjа се одвивало според моделот на нациjа-култура без држава“ (проф. Билjана Ристовска-Йосифовска). Този подход невидимо личи в цялата енциклопедия – македонска идентичност без стопанска, политическа, историческа общност и държава. Сега македонската национална идентичност се гради на основата на национално самосъзнание, което е формирано на базата на древни митове и легенди, на преиначаване, премълчаване и манипулиране на историята, езика и литературата, формите на бит и душевност, на основата на антибългаризъм.

За осъзнаването на жителите на Северна Македония като отделна нация може и трябва да се говори само след 2 август 1944 т., когато има създадено самостоятелно (с ограничен суверенитет) държавно образувание – Социалистическа република Македония и започва да се създава отделен македонски език, граматика и писменост. Нация без държава, без обща територия, икономическа обвързаност не може да има. Твърдението, че нация се формира само на основата на културата, а и на езика е неправомерно. Повечето нации, с малки изключения, се формират като исторически, политически, стопански и културни общности на различни етноси.

Сред най-значимите подходи на реализация на македонистката идея е манипулацията на историческата истина. Това става чрез безобразно използване на историческите факти, събития и личности, премълчаване, видоизменение и изваждане от контекста на отделни фрази и изрази на бележити българи от историко-географската област Македония, от чуждестранни научни изследвания, „македонизиране“ на известни исторически личности.   

Нещо повече, на македонизиране са подложени със задна дата редица племена и народи, които никога не са се чувствали и наричали македонци, не са имали македонско национално самосъзнание и чувство за принадлежност към някакъв македонски народ. Най-драстичните примери са от древната история, пренесени дори до съвременността. Например, жителите на Благоевградска област, определени като македонско национално малцинство, като произхождащи от древните славянски племена: предците на това население се били наричали с племенните имена струмяни и смоляни (т. 2, с. 888). Дали тези струмяни  и смоляни са знаели, че са или ще бъдат определени като македонци? Като македонски славянски племена са определени (т. 2, с. 876) и драговити, сагудати, верзити, ринхини, стримонци. А тези славянски племена са образували отделна народност ли, имали са свой отделен език от племената в Мизия, Добруджа, Поморавието и Тракия ли? Дори помаците от Западните Родопи са определени като македонци – „македонско население со ислямска вера“ (с. 888-889).

Кражбата на история и исторически факти и личности е също същностен белег на съвременния македонизъм. Всеизвестната е магаломанската амбиция древният Македон, Филип II и Александър Македонски да се обявяват за предци на днешните „македонци“, Александър Македонски за македонски крал. Той само е родом от историко-географската област Македония. Колко думи има „во официалниот jазик“ на днешна Северна Македония от езика на Македон?  В македонската енциклопедия (т.2, 876) четем, че „македонски средновековни династии“ са владетелите: Самуил, Гаврил Радомир, Иван Владислав, Петър Делян, Константин Бодин, Вълкашин, Углеша и Крали Марко. Това са предимно български, но и сръбски владетели и борци срещу византийската и османската власт. Типичен е случаят с Крали Марко. Известният от балканския фолклор Крали Марко е определен като „последниот крал на Македония“. Но сърбите определят същия Марко Мрнявичевич(1335-1395) като „српски краљ“. Българският проф. Пл. Павлов (2019) твърди, че Марко Мърнявичич се подписвал и като „трети цар на България“ и че се чувствал българин. Коста Църнушанов посочва, че древни летописци считат Крали Марко за „български княз“, който е „родом българин“.   

В енциклопедията посочват, че Наум Охридски „го води своето потекло от македонските словени“ (т. 2, с. 1024). Никой не знае къде е роден Наум, дали от Мизия, дали в Тракия и т.н., а и няма данни и самият той да се е определял като „македонец“. Димитър Миладинов (т. 2, с. 949) е определен  като „собирач на македонски умотворби, поет, публицист, преродбеник (възрожденец – б.м.), централна личност на македонската преродба“ и като илюстрация в текста е показано фотокопие на титулната страница на неговата книга със заглавието „Български народни песни“. Да, Миладинов  е български възрожденец от географската област Македония, а не „македонски преродбеник“. Сборникът на братя Миладинови е определен като „наjзначаjната книга на македонската преродба“(т. 1, с. 562). Подобно е положението с Кузман Шапкарев, за който пише: „… (един македонец) jа започна серията учебници на македонското наречjе, а сред тях и Български буквар“ (т.1, с. 225). Шапкаревото заглавие на книгата е друго: „Голема българска читанка на наречие по вразумително за македонските българи“. Става дума действително за македонските българи като етническо, като народностно определение, а не географско понятие свързано с името Македония. 

В подобен дух е и записаното за Дядо Ильо Марков – войвода. Той е обрисуван не само като „аjдутски и востанически воевода“, но и като участник  през 1862 г. в „Ильова легиjа“ и „Македонски одред“ в нея (т. 2. с. 921). Става дума за Първата българска легия в Белград. Така пише в българските и в сръбските източници по история на Първата българска легия. В Сръбската Уикипедия пише, че тя е организирана от Раковски с участието „на воjводата  Илиjа, Васил Левски и други бугарски револуционери“, т.е. Дядо Ильо е български, а не македонски революционер.  Македонизирано е и участието на Дядо Ильо войвода и в Сръбско-Турската война (1876 г.).  Енциклопедията пише, че той е участник в „Руско-македонскиот одред“ (т.2, с. 921). А истината е малко по-друга. В тази война участва голяма група руски доброволци, начело с ген. Черняев. В отряда, които той командва (по сръбски източници) са хиляди сръбски войници, руски офицери и руски, италиански и български доброволци, но не става дума за македонски доброволци. Истината е, че в сражение с турците войводата е тежко ранен (по погрешка) от сръбски офицер. Няма никакъв Руско-македонски „одред“. Подобна е и манипулацията с участието на Дядо Ильо в Руско-Турската освободителна война. Руското командване му поверява ръководството на доброволческа чета, придадена към Западния отряд на ген. Гурко. А в началото на 1878 г. с нея Дядо Ильо участва в освобождаването на гр. Кюстендил, а не както пише в енциклопедията, че е участвал „со македонски доброволци  (ополченци) … се борил  за освобождението на „Бугария“ и „се истакнал во борбите на Шипка“ (Пак там).  

Има и множество други подобни фрапантни примери. Например, като  македонски „най-опсани аjдути“ са посочени: 1/. Дядо Ильо; 2/. Чавдар войвода, роден в Щипско, действал не само в Македония, но и в Средна Западна България, Шоплука, за който се предполага, че е участвал в нападението над София през 1595 г., възпят от Христо Ботев в „Хайдути“; 3/.  Страхил Войвода от с. Ветрен, Пазарджишко, който водил чета  в Пловдивско и Пазарджишко, след това в Нишко, където се събират бунтуващи се българи, участва в нападенията на австрийците над Кюстендил (1690 г.), води хайдушка чета в Странджа; 4/. Сирма войвода, родом от Гюешево, Кюстендилско; Румена войвода, възпята в песен поместена в сборника на Братя Миладинови („Български народни песни“) и др. войводи (т.1, с. 26).

Ако не знаете, македонската енциклопедия ще ви осведоми, че „првиот партизан во Македониjа и Балканот“ е Иван Козарев (Балкан)“ от Добринище ( т. 1, с. 707). Ясно е, че Козарев е първи партизанин в България, но не се знае дали е „първиот во Балканот“. Подобни примери има и с редица български литератори, политици, журналисти, учени.

Има и множество неверни и манипулирани характеристики на исторически факти, процеси и събития. Македонското възраждане според северномакедонските учени продължава почти век и половина – от 1802 до 1944 г. От 1802 г. е „првиот текст на современниjат македонски говорен jазик“ (т. 2, с. 854). Но в енциклопедията има и друг „први“ – Кръсте Мисирков (1874-1926). Той е посочен заради неговата книга „За Македонцките работи“ (1903 г.) като „наjкомплектниот македонски славист, кодификатор на современниот  македонски литературен jазик и правопис“ (т. 2, с. 962). Хем първият текст на съвременния македонски език е от 1802, хем Мисирков (1903 г.) е кодификатор на езика и правописа. Но и Венко Марковски (в периода 1938-1955 г.) е „основоположник на новата македонска книжевност“ (т. 2, с. 921), макар че той „се отугил по недостоен начин от своjата македонска суштина“ (т. 1, с. 922).  Но се оказва и че съвременният „македонски jазик“ има за предшественици „Кирило-Методиевата писмена норма врз основа на солунскиот македонски говор … приложена во Македониjа от Светите Климент и Наум како словенски писмен наратив коjа по XII век, преминува во македонската редакция на старословенскиот и со неколко фрази како jазик на църквата …“ (т.2, с. 865). Вярното понятие е старобългарски език, често заменяно от църковнославянски език. Оказва се, че той не е бил старобългарски език, използван от църквата, а „македонска редакция на старославянския език“.

Кресненското въстание е прекръстено на „Македонско востание“  и с българофобски характер на текста. То е определено (т. 1, с. 757-758) като „востание на македонскиот народ против османската власт“, но „бугарскиjат фактор му задал нов, решавачки удар на македонското востание“. Подобно е премълчаването на българския характер на Илинденското въстание (1903 г.) като резултат от дейността на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация за освобождаване от османска власт на тракийските и македонските българи. То е определено като „востание на македонскиот народ против османлиската власт“ (т. 1, с. 601).

От този тип неверни характеристики е и твърдението, че: „По формирането на Бугарската екзархия (1878) Македонците биле подложени на булгаризиранье. … При формирането на бугарската држава големобулгаризмот бил прифатен како животен идеал за преграбуванье на Македониjа“ (т.1, с. 376). Пренасяне на характеристики от болната глава на здравата. Фактите показват обратното – македонизиране на българите от Вардарска Македония.  

Особено старание в енциклопедията е положено за преиначаването на истината за езика. Твърди се, че основата на „македонскиот jазик … е поставена со кирило-методиевската писмена норма въз основа на солунскиот македонски говор“ (т. 2, с. 865). Определени са различни типове старославянски езици и центрове за тяхното развитие: македонски тип (с център Охрид); бугарски (с център Преслав); чешки тип; панонско-словеначки тип и хрватски тип (т.1, с. 808). Двете школи на старобългарската книжовност са умишлено разделени като различни типове старославянски езици. Македонският литературен език имал продължителна история, бил създаден на три етапа. През първия етап е отбелязана работата на Охридската школа и Климент и Наум Охридски. А дали те са знаели, че създават македонски и то литературен език?  Вторият етап е в края на XIX в. Третият етап е след решението на АСНОМ (август 1944 г.). За какъв литературен език може да се говори без собствена азбука и граматика?

Създаването на собствена азбука и граматика започва веднага след август 1944 г. Първоначално, в първия вариант, във временната азбука няма сръбски букви. Но във втория вариант, под диктовката на сърбина Милован Джилас (ръководител в Титова Югославия), който определя отпадането на български букви и вкарването на сръбски букви. Неуспешен е опитът на Венко Марковски да се съхрани българската буква „Ъ“. Основни двигатели на процеса на създаването на азбуката и граматиката на македонски език са група просветни млади дейци-сърбомани. Най-известният от тях е акад. Блаже Конески, най-титулованият създател на „македонската граматика“. Определен е в енциклопедията като „ наjистакнатата фигура на македонистиката во периодот от ослободуването на Македониjа“. Младият Конески е учил в училището за военни майстори в Крагуевац (Сърбия), в  Белград и известно време в София. Той е известен с три различни имена: Благой  Коневич (в Сърбия); Благой Конев (в София) и Блаже Конески (в Скопие). Известна е неговата мисъл: „Српската азбука е наjсовершена во светот“. И застаналият начело на създаването на „македонския език“ използва в азбуката поръчаните му от Джилас сръбски букви, както и въвеждането в граматиката и речника на множество сръбски думи.  

Но не само това. По същество в Македонската енциклопедия се отрича самостоятелното съществуване на българския език. Българският език бил създаден от американски протестантски мисионери „на просторът на Источна/Югоисточна Македониjа, по 1835 г.“. Тогава било създадено от тези мисионери  „првото стандартизирано бугарско писмо и при тоа за основа на „бугарскиот jазик“ го отбрале диалектот от Источна Македониjа“ (т. 2, с. 890).

 Използва се и методът за неправилно или извадено от контекста цитиране за да бъде определен някой за македонец или да се обоснове определена македонска идея и/или позиция. Типичен пример с неправилно цитиране е казаното от Н. Вапцаров от сбирка на Македонския литературен кръжок в София (1938 г.): „Ние сме македонци“. Но в какъв аспект са казани тези думи? Дали в етнически, т.е. че той по народност е македонец? Дали в държавно-политически смисъл, т.е. че той е гражданин на Македония?  А навярно цитираният израз е в смисъл, че ние от нашия край, т.е. в географския смисъл, сме от историко-географската област Македония (Банско е в Източната част на Македония). От цитираните дума на Вапцаров не личи дали става дума за народност, а навярно става дума за географски регион. Подобен е случаят с Д. Благоев с изказването му в Народното събрание (аз съм македонец), но не се пояснява, че това е географско определение, че във всички негови документи пише българин. А дали Дядо Благоев е знаел, че говори  на „македонски език“. Използват географското понятие за местоживеене вместо етническото понятия, разкриващо народността за множество различни исторически личности, просвети и църковни дейци и т.н..   

            Премълчаването на факти, процеси, имена и събития също е характерен подход при създаването на Македонската енциклопедия. За известната Беласишка битка на 25.07.1014 г. се споменават имената на Василий II без прякора му Българоубиец и на Самуил без определението, че е българин и че византийците признават Самуиловото царство като българско. Има статия за поп Богомил и богомилството, но не се споменава, че той е българин. Изопачават се и факти от чуждестранни изследователи. В статията за Вук Караджич пише, че записаната от него песен „Не рани рано за вода …“ е „првата македонска народна песна“ (т.1, с. 675). Истината е, че в книгата на Караджич „Народна сръбска песнарница“ са включени  27 български народни песни, една от които е цитираната от енциклопедията. Понеже източникът на текста на песента бил човек от Разлог, тази песен се обявява за македонска, а не за българска. 

            Най-драстичен характер има премълчаването в Македонската енциклопедия за геноцида над българите, за жестоката и варварска разправа с хората с българско национално самосъзнание, предимно интелигенция, т. нар. „Кървава неделя“ („Македонската кървава неделя“). На 7 януари 1945 г. по указание на Йосип Броз Тито, завладелите властта в Република Македония сърбомани организират масова вендета, убийство без съд и присъда на хиляди жители на Вардарска Македония с българско национално самосъзнание. Само на 7 януари са убити  1200 македонски българи. По някои данни общата бройка на убитите е над 23 000 души. На голяма част телата на убитите са хвърлени във водите на Охридското и Преспанското езеро. Мнозина са изпращани през различни периоди до 1955 година в концлагери. Активният участник в първото събрание на АСНОМ Панко Брашнаров умира в концлагера „Дуги оток“, а Венко Марковски прекарва там 5 години. Това са стотици и хиляди българи. Главен ръководител, под чието ръководство са изготвени предварителните списъци и са избити хилядите българи е сърбоманът Лазар Колишевски под напътствието и контрола на личния пратеник на Тито – Светозар Вукманович-Темпо. Активно участва и ген. Михайло Апостолски, по-късно председател на Македонската академия на науките и изкуството (МАНУ). Масови убийства има във всички по-големи градове на Република Северна Македония. По данни на  Дим. Гоцев (2010 г.) в Скопие са 63, във Велес – 54, в Куманово – 48, в Битоля 36, в Щип – 77, Прилеп -356 и редица други. Сред избитите доминират хора с високо образование – кметове, учени, лекари, учители, свещеници, юристи и др.. Убивани са македонски българи, несъгласни със Сръбската политика във Вардарска Македония. В енциклопедията няма нищо за Кървавата Коледа. В Македонската Уикипедия тя се отрича от македонистки автори и подмяна на фактите.

За македонска българофобия говори неравното осветляване на различни периоди през първата половина на XX век. Има статия (т. 1, с. 217-218) за „Бугарска окупациjа во Македониjа (1912-1913; 1815-1918;1941-1944). Прави впечатление, че освобождението на Вардарска Македония от османска власт е наречено „българска окупация“.  Но няма за Сръбска окупация в Македония 1912-1918 и 1918-1941 години, за гръцка окупация на Егейска Македония,  италианска окупация на Западна Македония (1941-1943).  А какъв е характера на присъствието на българските войски във Вардарска Македония? Коя държава са окупирали българите? Македония е принадена към Сърбия като Южна Сърбия (Вардарска бановина). Окупацията е резултат от война. България не е воювала с Вардарска Македония. Може ли „окупатори“ да бъдат посрещани с цветя, радост и веселие? В Македонската енциклопедия се премълчава това тържественото посрещане от местните жители на българските войски във Вардарска Македония през 1941 г. По-добре ли е за „македонците“ да са били окупирани от фашистка Германия или от България? Да, но лошите „бугарски окупатори“ извършвали администриране на Македония. Но в българските войски в Македония значима част от войниците са били от местното българско население, както и част от полицията и от администрацията. Можем ли при това обстоятелство да говорим за „бугарско-македонска окупация“ на Македония? Окупатори не използват лица от местното население да служат в армията, полицията, съда и администрацията. При превземането на Югославия от германските войски страната (Югославия) има значим финансов дълг към Третия Райх. Македонската част от този дълг се изплаща от България. Чували ли сте някъде в света окупатор да изплаща задължения на окупирания към други (трети) страни? Нещо повече, има недоказани, по-точно недоказуеми и лъжливи твърдения, че България „грубо jа присвоюва  македонската култура и фолклорот и секогаш ги приказува како бугарски“ (т. 2 , с. 890). Крадецът вика „Дръжте крадеца“.

Българофобията в Република Северна Македония с особена сила се разгаря след септември 1944 г., след изтеглянето на Пета българска армия от Вардарска Македония. Антифашистката борба във Вардарска Македония е представена като предимно антибългарска война – война с „българските окупатори“. След изтеглянето на българските и немските войски от територията на днешна Северна Македония, новата власт разпуска заедно с профашистките организации  и всички национално-патриотични организация на жителите на Вардарска Македония с българско етническо самосъзнание. В Македонската енциклопедия само се пише, че те прекратяват своето съществуване,  едва ли не  по собствено желание. Те са обявени за „режимски здружения за ширене на големугарската идеjа и за бугаризация на македонците…“ и организатори на тези организации са били „истакнати  бугарофили, привързаници на Бугарската държава“ (т. 1, с.774). Разпусната е дори организацията „Илинденци“ на участници в Илинденското въстание, която се е занимавала главно с чествания на годишнините от въстанието и на други исторически дати. Не само това, включена е от проф. Г. Малковски в списъка на профашистките и колаборационистки организации (т.1, с. 603). Нещо повече, разпусната е в Република Македония  Народносвободителната бригада „Гоце Делчев“, формирана на 14 септември 1944 г. в София от доброволци от средата на македонската емиграция в България и  от жители на Македония, служили в Българската армия (ок. 4600) души, командвана от Пецо Трайков (т.2  с. 1020). Поставена е под командването на народноосвободителната войска на Македония  и през ноември 1944 е разформирована.

В края на 1944 г. и началото на 1945 г. започва кървава разправа с т.н. „колаборационисти“ с българските власти. В Македонската енциклопедия са посочени малко от тези случаи. Сред тях са разстрела на 14 януари 1945 г. в Куманово на 48 осъдени лица (т. 2, с. 925). На следващия ден във Велес без съд и присъда са разстреляни 53 затворници (т.2, с. 924).     

            Стилен похват на енциклопедистите-македонисти е отричането, че в цялата историко-географска Македония са живели предимно българи. Няма позоваване за етническия състав на Македония, не са посочени данните от изследванията на нито един български изследовател, поне от ранга на Йордан Иванов, Васил Кънчов и т.н. За Йордан Иванов има само хронология на това, което е работил, но се премълчава, че в неговата етнографска карта на южните славяни (1913 г.) всички части на Македония са посочени като български. Премълчава се, че неговите изследвания разкриват българския характер на населението на Македония. Значимата му монография „Българете в Македония. Издирвания и документи за техното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика“ (1917) само се посочва в литературата, без да се посочват основните му изводи и доказателства за българите в Македония. Изследването на Васил Кънчов за българския народностен характер на Македония (по църковните списъци на Екзархията) е определено като „извонредно корисни податоци за населението“ (т. 1, с. 704). Подобен е случаят със Стефан Веркович живял 10 години в Македония. За него в енциклопедията пише, че е „собирач и публиковач на македонски фолклор“, който „успева да обjави  само еден зборник со македонски народни песни („Народне песме Македонски Бугара“, 1860“. Това били според енциклопедията македонски народни песни, но на Македонски българи!   И нарочно пропускат, че тези песни на „Македонски Бугара“ са събрани от Серес, Велес, Крушево, Дебър. И пропускат от Веркович написаното през 1889 г. в Петербург: „… все македонскiе славяне изключително называет себя болгарами …“. И пак коментарът е излишен.  Нямало било в Северна Македония българи, но няколко стотици хиляди граждани на Република Македония получиха българско гражданство след доказване на българския си произход!

В Македонската енциклопедия българите от Македония са определени за етнически македонци. Има превръщане на географското понятие македонец (жител на географската област Македония) в етническото понятие „народ“, „народност“. Напълно се игнорира от съвременните македонисти от Северна Македония, че в историко-географската област и в миналото и сега има българи. При преброяванията на населението в Република Македония (сега Северна Македония) няма графа за самоопределяне „българин“, няма българско малцинство. И то не само в Северна (Вардарска) Македония, но и в Пиринска (Източна) и Егейска (Южна) Македония. Ето едно подобно твърдение за Егейска Македония (т.1, с. 514). „Там живеел македонскиот народ и национални малцинства (турци, евреи, гърци, власи и роми)“. Живеели всички други, но не и българи! Няма отговор и дори споменаване, че огромната част от преселилите се от Егейска Македония по спогодбата Моллов-Кафандарис са българи и се преселват в България, а не в Югославия, където където е Вардарската бановина. Жителите на Македония били наричани някога българи от византийците защото „бугарскиот владетел Петар I како цар на бугарите, сите поданици на държавата биле нарекувани бугари“ (т.1, с. 222). И поради това Василий II нарича Самуиловата държава като „Бугарско царство“. И отново го няма най-важното – етническото самосъзнание и самоопределение на живеещите в Самуиловото царство.   

            Има и още един важен аспект на съвременния македонизъм, силно проявен в публицистиката и политическата реторика в Северна Македония, и смекчен и иносказателно представен в енциклопедията – за „бугарите-фашисти“. Най-често се пише за „фашистичка окупация“ (т. 2, с. 836 и други) на Македония. За окупацията на северозападните части на Македония от италианските войски не се използа  прилагателното „фашистичка“. Но „бугарската окупация“ е не само „фашистичка“, но и борбата на македонците била „против булгарскиот и балканскиот  империализм“ (т. 2, с. 857). Действително, в България е имало фашизъм и фашисти, но българският народ не е фашистки. Фашисти в България и Македония са само Царят, придворните му, правителствата, назначавани от Царя, голяма част от народните представители, няколко фашистки и профашистки организации, елитът на армията, полоцията и др..  Дори премиера на Северна Македония Зоран Заев в края на 2020 г. направи завой и заяви в македонския парламент, че България е окупатор поради решението на тогавашното правителство, но това „не ни дава право да възпитаваме враждебни чувства към целия български народ и българската държава. … не можете да наричате цял народ фашисти".  

            Фашисти е имало не само в „Бугария“, но и във Вардарска бановина. Фактите са посочени в самата Македонска енциклопедия. Ето някои от тях. В Македония от 1941 до 1944 г. е формирана и действа профашистката младежка организация „Бранник“ (т.1, с. 205). Ако македонистите си направят труда, ще намерят и видят старите снимки с военен парад в Скопие с участието на немски и български войски и части на македонския „Бранник“. Подобна е организацията „Бали Комбетар“ в Албания и албанската част на Македония, създадена с цел борбата срещу антифашистката съпротивата и създаване на Велика Албания (т.1, с. 123). На територията на днешна Северна Македония е действала младежката албанска организация „Балила“, възвеличаваща и действаща по подобие на италианските фашисти (т.1, с. 123).   Сред тези организации е и легион „Полковник Борис Дрангов“ (1941-1944), определен като „бугарска легионерска младинска фашистичка организация во Скопjе“ като големи привърженици на фашистка Италия и Германия (т. 1, с. 792). Подобна е и македонската младежка организация Легион „Христо Ботев“, определен като противник на комунистите и евреите. Във всички тези, а и други фашистки и профашистки организации членуват местни младежи от Вардарска Македония, включително и във ванчемихайловското фашистко ВМРО (т.1, с. 774). Особено фашистко образувание, действащо на част от територията на днешна Северна Македония е  Вафен СС пехотна дивизия „Скендербег“, съставена от две трети албанци от Западна Македония и от Косово, под немско командване и с участие на една трета германци (т.1, с. 433). И тези ли не са фашисти?

В Северна Македония е имало не само фашистки и профашистки организации, но местни жители фашисти, участващи в полицейски и военни операции, на служба в българската армия, на ръководни длъжности в българската администрация по време на Втората световна война.  Народният съд в Македония (след 1944 г.) е съдил подобни фашисти. Например, Македонският народен съд осъжда извършителите на масово убийство в с. Ваташа (Тиквешията)  на 12 младежи. Ръководещият убийството на заподозрените, но не съдени младежи, е  полк. Любен Апостолов – „македонец“ от Крива паланка, на служба в българската армия. Заедно с него са осъдени още двама български офицери. Подобни случаи на убийства на комунисти и антифашисти от български фашисти, с участието на местни помагачи има доста много.

Има някои тенденциозни или неволни неточности, които невярно представят историята на България. Едното от тях е от тях е за „копитулациjата на Бугария (т.1, с. 549) по време на Втората световна война. Няма споразумение с победителите във войната за капитулация на България. Има сключено примирие (октомври 1944) с Великобритания, Съветския  съюз и САЩ. По това споразумение България запазва своите държавни органи – Правителство, армия, полиция, съд и т.н.

Македонизмът  и българофобията в Република Северна Македония се развиват, утвърждават и провеждат и до наши дни под активното сръбско участие, продължение на линията на Начертанието на Гарашанин и идеите на Ст. Новакович, и с други изпълнители. В Република Северна Македония през последните 75 години на власт е македонизма. Поне три поколения от Вардарска Македония са възпитавани в македонизма, голяма част от тях нямат спомен за своите прадеди, не познават своята истинска история. Те са надъхани антибългаристи. Сред младото поколение в Македония има формирана, под влияние на политиците и сърбоманската научна, преподавателска и журналистическа гилдия македонистка и антибългарска нагласа. Както казва македонският публицист Ким Мехмети: „Македонският политически елит окончателно трябва да се освободи от сръбската политическа памет, според която всички съседи са врагове на македонския народ, освен Белград". Българофобията на част от интелектуалния и политически елит на Република Северна Македония е израз на страха им от признаването на  българските корени на съвременното население на Северна Македония, страхът да се признае сърбизацията на българите във Вардарска Македония чрез македонизъм. Не може да се очаква от сегашния научен, преподавателски, журналистически елит да се откаже от 75 годишна манипулация на историческата истина. Това би довело до обезсмислянето на тяхната „научна“ и интелектуална дейност, положение в обществото, благата и привилегиите си.

Жителите на Република Северна Македония имат право на свое самоопределение като народ и като нация, на свой език, макар и  изграден на основата на българския език. И никой не им го отнема това право. Но те нямат право да присвояват историческата истина, да присвояват българската история, език и култура, българските видни личности.

    Забележка: Част от статията е публикувана във в-к „Нова зора“ от 19.01.2021 г. под заглавието

                          „Енциклопедиен македонизъм“. Цялата статия е публикувана в сайта Поглед.инфо

                           https://pogled.info/svetoven/balkani/makedonistka-nauchna-manipulatsiya-na-istoricheskata-istina.125314

http://www.classa.bg/българия/коментари/item/423505-македонистка-„научна“-манипулация-на-историческата-истина#.YBFr_ulR3cs

 

      26.01.2021 г.

             Автор: Анко Иванов – д-р по философия