Чрез потъване към модерен социализъм ли?

В последните дни станаха няколко интересни неща около БСП. Най-напред главният европейски социалист Сергей Станишев в явно неудобен момент, непосредствено преди събора на Бузлуджа, разбуни социалистическите духове със статията си във в-к „Дума“ (Докъде ще стигнем?) с критика към сегашното ръководство на БСП главно за вътрешнопартийните отношения, демокрацията и стилът на ръководство. 

Още същият ден като същински Матросов проф. Шаренкова застана на амбразурата да брани Корнелия Нинова и стилът на нейното ръководство (естествено в прониновия сайт „Епицентър“). Нищо ново под Слънцето. Всяко различно мнение, независимо дали е правилно или не, веднага е обругавано, независимо от неговото съдържание, носител и идейна специфика. 

Последва импозантния събор на Бузлуджа. И там чухме важни и интересни неща, главните от които бяха непримиримостта към ГЕРБ, призивите за обединение, за „изправяне“, вследствие на което едва ли не ГЕРБ сами ще паднат. Да, Нинова има усет към телевизионната камера, има добър, възприемчив от телевизионните зрители образ, умение да говори с кратки и ясни изрази и послания. Но май че отсъстваха характерните за партията на Дядо Благоев социалистически идеи. Но накрая, при награждаването на проф. Искра Баева с наградата „Георги Кирков“ най-после стана дума за нещо много съществено – към какво се стреми и за какво се бори БСП. И прозвуча думата „социализъм“, макар в общата опаковка  „модерен социализъм“. И на следващия ден (Поглед.инфо) се появи статия на проф. Баева, озаглавена със знаковото  „Потъване“, т.е. намек за състоянието и бъдещето на БСП. 

Заслужа си да се разгледат някои от позициите в тези статии. На първо място поставям вътрешнопартийното единство, стил на ръководство и организация на социалистическата партия. Може да се каже, че е вярна позицията на Станишев. Да, вярно е, че за да печелиш избори е необходимо вътрешно единство, т.е. „За да събираш гласове и подкрепа отвън, нужна е най-вече единност отвътре“. Но очаквах тази теза да бъде продължена от него след верния извод, т.е. да се даде убедителен отговор на въпросите: „Единство в името на какво?“; „Единство в името на какви цели и задачи?“; „Достатъчно ли е само да свалим ГЕРБ и Борисов от власт?“. Моето продължение е, че единството е нужно за защита на интересите на трудовите хора, на наемните работници, земеделци, служители и експерти, т.е. за идеите и политиката. Единство, служещо като основа за нова социално-икономическа политика, а не само за събаряне от власт на ГЕРБ и Борисов. Това събаряне от власт на мутроолигархията е необходимо нещо, но не е достатъчно за хората на наемния труд. Възниква естествения въпрос: „А какво след това?“ Дали ръководството на БСП предлага действително алтернативна лява политика на доведената до абсурд неолиберална дясна политика на ГЕРБ? Нали неолибералът и лобистът на Уестингхаус Стойнев предложи на конгреса на БСП т.нар. „алтернативен бюджет“, в който се запазваха всички привилегии  на българския бизнес и въобще на капитала, незначителните промени от 0.5 до 1.0-1.5% от отделните пера на предложения от МС бюджет. Това ли е алтернатива на ГЕРБ?

 За да има организационно единство преди това трябва да има идейно и политико-стратегическо единство. Сега какво единство може да има в Националния съвет на БСП и парламентарната група между милионерите (Гергов, Кънев, Добрев, Лечева, Масларова, Гагаузов и др.), между едрите и средните бизнесмени и хората на наемния труд? А дали има единство на тези милионери с потребностите и интересите на десетките хиляди хора, живеещи под жизнения миниум?

На второ място намирам, че е неточна и непълна позицията на Станишев за това, че в БСП има „фундаментално изменение … от социална и интернационалистка в традиционалистка и патриотарска партия.“ По същество позицията на ръководството на БСП по Истанбулската концепция, за мигрантите и пакта за мобилност е по-скоро патриотична. Патриотизмът се разбира като любов към отечеството, Родината, народа, историята, народностните традиции и обичаи, народностните ценности (като семейство, нравственост, деца и т.н.). Патриотарството, по мое убеждение, е нещо друго – слово и действие чрез патриотичен изказ, но с меркантилни икономически, политически и други цели, т.е. лъжепатриотизъм. Няма доказателство за патриотарство (т.е. за лъжепатриотизъм) на ръководството на БСП. Нещо се е объркал Станишев.

Струва ми се, че е неточно и твърдението на проф. Баева, че БСП „постепенно еволюира към национализма както при обсъждането на Истанбулската конвенция, така и по въпроса за чужденците“. Името на социалистическата партия у нас е „българска“, а не „брюкселска“ социалистическа партия, т.е. тя е патриотична национална партия. БСП не е и никога не е била националистическа партия, т.е. не е разглеждала българите като привилегирован етнос, спрямо други европейски народи. Никога в миналото и сега БСП не е подценявала достойнствата, достиженията и културата  на другите народни и нации. Тя се обявява само срещу антипатриотичното отношение към българските ценности и традиции и конкретното съдържание на част от Истанбулската конвенция, обявява се против джендъризма като антихуманна посока на развитие на българското общество. БСП винаги е била и е патриотична партия.

Неуместно е да се използва и израза „егоизма на бедните хора“. Егоисти са предимно, най-вече богатите хора. И те поради своя неолиберален егоизъм са богати. В нашият случай става дума за неприемането на позицията бедните работещи у нас да получават два пъти по-малко доходи от прииждащите бежанци, сред които има и големи групи терористи. Трябва ли от залъка на бедняка да се дава два пъти повече на терориста? Това ли е „егоизма на бедните хора“?

Струва ми се, че трябва да боравим още по-прецизно с принципа на солидарността. Да, той е „един от най-старите принципи на социалистическото движение“. Но дали е солидарност на бедните българи да се дават, да получават, два пъти по-малко пари (доходи), отколкото на неработещите придошли чужденци, понеже така рекла Меркел? А тези пари откъде се вземат? Нали от данъците на същите тези бедни работещи българи. Солидарно е да храниш нуждаещият се до твоето собствено социално равнище, а не два пъти над него. Защитата на българските бедни срещу прекалено високата издръжка на чужденците не е по расов, религиозен, културен и по политически признак, а е на социална основа, т.е.  по равнището на доходите. Интернационализмът не е признаване на джендъризма, толериране на бежанците мигранти, част от които са бягащи ислямски терористи.

На трето място е въпросът за същността на промяната на курса и на личностното ръководство на партията.  Съгласен съм, че въпросът не опира „до смяната на лицата, а става дума за идейната посока на политическото съдържание на БСП“ (Станишев). Но би следвало кратко и ясно да се каже за кои и за какви идейни посоки става дума. Струва ми се, че е непрецизна позицията на проф. Баева за смяната на ръководството на БСП през 2016 г. И че това станало чрез преливането на гласовете на Красимир Янков и на Георги Гергов и довело до избора на Корнелия Нинова. Причината за смяната е по-дълбока. Тя не е „неуспехът на Михаил Миков … да промени образа на партията, като направи ляв завой“. Ляв завой е силно казано. Това е опит Миков и тогавашното ръководство на БСП за оттласкване от първановия социаллиберализъм, от Третия път на Блеър и движение към социалдемократизъм. Смяната не е неуспех на Миков, а на БСП. Имаме налице силно ляво мислеща членска маса на партията и неолиберално и социаллиберално ръководство. Такава е горчивата истина. Конгресът (49 –ти) прие по-лява по съдържание политическа декларация, която Нинова, Добрев и Стойнов хвърлиха в кошчето за боклук. Още преди конгреса, вече е публична тайна, че се формира една инициативна група за смяната на Миков. Главен организатор  и координатор в нея стана неолиберала Р. Овч.

Активните участници в „преврата“ не бяха отчели едно изключително важно обстоятелство, а именно, че Нинова не е мекотело, не е послушко, а амбициозна властолюбива натура. И се започна трагедията. Първоначално, под благовиден уж демократичен предлог, че на хората са се втръснали „старите муцуни“ бе наложен Макроновия подход за обновление с изискването за до два мандата. Но навреме се усетиха, че и те самите ще изхвърчат и увеличиха мизата на три мандата. В резултат в Народното събрание влязоха „нови муцуни“ известни със своята младост и неподготвеност по основни юридически и политически въпроси.  След това започна разчистването на терена чрез отстраняване на поддръжниците на Нинова според народната мъдрост „няма ненаказано добро“. И последователно бяха отстранени голяма част от поддръжниците на Нинова на конгреса през 2016 г. Разчиства се терена, чрез привличане на послушковци за елиминиране на колективизма в БСП.

 На четвърто място е главният въпрос, а именно за характера, „за идейната посока на политическото съдържание на БСП“ като политическа партия. Идеята на проф. Баева за „модерния социализъм“ е провокативна към партията. Това понятие (модерен социализъм“) се използва най-често като опит за отграничаване от комунистическото и социалистическото минало. През последните години това понятие бе въведено от Китайската комунистическа партия. През декември 2017 г. Си Цзин Пин заяви: „В Китай ще изградим модерна социалистическа страна“. Този рефрен за „модерен социализъм“ бе подет и от Председателя на Социалистическата партия на Сърбия Ивица Дачич (2018 г.). Ако са верни интерпретациите на доклада на Дачич, то „модерният социализъм“ се основава на традиционните социалистически ценности като справедливост, солидарност, свобода и равенство. Модерният социализъм означава антирадикализъм, антикапитализъм, повишаване стандарта на живот на хората, зачитане върховенството на закона и правата на човека, демократична държава, която справедливо разпределя социалните и национални богатства. В България привърженик на „модерния социализъм“ стана Калоян Паргов, който бе гост на конгреса на Сръбската соцпартия. Ако се вгледаме в историческите характеристики на социализма от края на XIX век до наши дни, ще видим, че това са почти едни и същи характеристики. От „модерния социализъм“ остана само разграничаването от социалистическото минало. В близкото социалистическо минало бяха достигнати най-големите икономически, социални и културни успехи на България в цялата нейна история. И от тях ли да се разграничим?   А самата дума „модерен“ по речниците означава „съобразен с модата“ и „съобразен със съвременните изисквания“, т.е. социализъм в съвременни условия.

Главното е възвръщане на БСП към истинските социалистически ценности, пълен отказ от неолиберализма и първановия  социаллиберализъм. Права е проф. Баева, че възприемането на неолиберализма от повечето бивши комунистически партии в Централна Европа е главната причина за техния политически крах. Но такава е и главната причина за краха на редица западноевропейски социалистически партии. Типичен пример в това отношение е Френската социалистическа партия. За да не „потъва“ БСП трябва се следва не само и не толкова конкретната политическа конюнктура и стремежа на всяка цена да си власт, не моментните идейни позиции на отделни ръководители, а истинските социалистически идейни ценности, принципи и позиции.

29.07.2019  г.

              Анко Иванов – доктор по философия

Идеологическата подмяна на историческата истина

Най-после ѝ удариха ножа на историческата истина и на историческата памет на българския народ. Соросоидите-еничари нямат умора. Най-напред обругаха освободителните борби на българите срещу турското владичество чрез замяната на истината за робството с т.нар. „османско присъствие“, след това преминаха към принизяване и въобще отричане на фашизма в България. Сега вече е обругаването на целия социалистически период. Има груби манипулации и подменяне на истината с псевдоистини за: „масовите жертви“ на комунизма, „комунистическия терор“, „Народния съд“, концлагерите, трите фалита на България и т.н. Това се прави от соросоидни български журналисти, историци и политици. Манипулацията на истината е предназначена за младото поколение. То е обект на промиване на мозъците за фашизма (оневиняване) и социалистическия период (обругаване), внасяни в учебниците по История и цивилизация. За соросоидите историческата истина вече не значи нищо.

Този отрицателски подход се базира методологически на изкривяващи истината способи: 

1/. Произволни твърдения или твърдения, основаващи на манипулирани „факти“, като тези за убитите след Девети без съд и присъда и от около 1000-1400 се стават около 30 000;

2/. Осъждането на смърт от Народния съд на редица интелектуалци и офицери от българската армия, но се изпуска да се каже, че това са хора съдени не за интелектулната и военно-професионалната им дейност, а за престъпления против мира и човечество. Никой не съди Б. Филов за археологическите му изследвания, а за това че „доведе“ над София американските и английски бомбардировки, от които загинаха хиляди хора, прие антиеврейските закони и т.н.. 

3/.  Изваждане на факти от контекста на политиката като например „убийствата на работници“ – средно по двама души на ден. А това са жертви на трудови злополуки и техногенни катастрофи, които стават в цял свят и които нямат политически мирис. В същото време се мълчи, че сега при неолибералната „демокрация“ средно на ден се самоубиват по двама души предимно поради бедност и глад, че сега в страната има множество просяци, както и  ровещи в кофите за боклук.   

Вероятно министърът на образованието и науката много го блазни ролята на Херострат, събарящ храма, този път храма на историческата истината. И то без каквито и да било задръжки. Да вземем Народният съд. Той е международно утвърдена форма за съдене на фашистите в цяла Европа. Съдилищата има не само в България и в бившите социалистически страни, а и в Западна Европа. Няколко примера. В Германия американски, британски и френски съдилища осъждат 4729 германски престъпници, от които 668 на смърт. Този брой е без осъдените в съветската зона, както и без осъдените от немските съдилища в ГФР, в ГДР и осъдените в Полша (5352 немски военни). Във Франция извънредните съдилища осъждат 97 000, от които 7037 със смъртни присъди и интернирани около 49 000 души. В Нидерландия 127 000 души са лишени от граждански права и на смърт са осъдени около 200 души. В Белгия са образувани 346 283 дела, а военните съдилища обявяват 4170 смъртни присъди, осъждат 48 835 на затвор. В Гърция за колаборация са осъдени трима министър-председатели и 33 министри. В Норвегия са издадени 45 смъртни присъди за колаборация, а почти 30 000 души са санкционирани, осъдени с глоби или лишени от граждански права, включително правото на самостоятелна стопанска дейност. Осъден е и носителят на Нобелова награда за литература (1920 г.) Кнут Хамсун. В Люксембург има 4 смъртни присъди, а около 4 000 души са осъдени на затвор. Тези данни нагледно показват, че в Западна Европа „жертвите на комунизма“ чрез съд са доста повече от тези в България, т.е. българският Народен съд „ряпа да яде“. Съденето на виновниците за престъпленията през Втората световна война е всеобща европейска практика. Това най-после трябва да разбере министърът на образованието.

Дадените указания от министъра са в крещящо противоречие с решенията на Европейския парламент (2018 г.). В резолюцията се изразява „дълбока загриженост по повод на зачестяващото превръщане в нормално явление на фашизма, расизма, ксенофобията …“ и се „припомня, че фашистката идеология и нетърпимостта винаги са свързани с посегателство срещу самата демокрация“, както и „подкрепя, приветства и призовава за защита на общностните групи и организациите на гражданското общество, които се борят с фашизма (к.м. – А. И.) …“. В тази резолюция се подчертава още, че „познаването на историята е едно от необходимите условия за предотвратяването на такива престъпления (неофашисткото насилие – б. м.) в бъдеще и играе важна роля за възпитанието на по-младите поколения” (т. 28). Възлагането от МОН на изготвянето на учебната програма по История и цивилизация за X клас на хора едностранно разглеждащи историята и пренебрегващи историческата истина е своеобразно нарушение на тази резолюция. Нещо повече министърът, се поддава на допълните внушения, чрез които под маската на антикомунизъм се реваншира фашизма и оправдават осъдените фашисти.

А чрез тези указания на министъра не се ли косвено оправдава и възражда антисемитизма? Фашисткото правителство на Богдан Филов приема осем антиеврейски закона, най-важният от които е Законът за защита на нацията (Д.В., бр. 16 от 23 януари 1941 г.), прекопиран от нацисткия закон за защита на германската кръв и германската чест (1935 г.). Могат ли да бъдат определяни като „жертви на комунистическия терор“ тези министри и народни представители, приели тези закони и правилници за тяхното приложение? Те не само за това са съдени. VII състав на Народния съд съди стоящите на по-ниско равнище български антисемити като Белев, Калицин и др., създателите на еврейските концентрационни лагери в Сомовит и Плевен, провеждащи масовите изселвания на евреи, отнемане на техните имущества, жилища и т.н. Обявяването на българските антисемити за „жертви на комунистическия терор“ ги оправдава косвено и ги превръща от палачи в жертви.  Безспорен принос на нашия Народен съд е, че той е първият в света съд произнесъл присъди за холокоста, първи осъжда антисемити. Правното основание за това е добавката в Наредбата-закон (чл. 22) „както и за гоненията срещу евреите“. Решенията на VII състав на Народния съд са използвани като аргумент в полза на България на преговорите в Париж през 1947 г., където Световният еврейски конгрес  посочва, че в България антисемитите са наказани. И в МОН да не забравят резолюцията на Европейският парламент, който „призовава за обща култура на памет за миналото, която отхвърля фашистките престъпления на миналото” (т. 30), зверствата от Втората световна война  и „системната дехуманизация на жертвите в течение на редица години” (т. 31).

Друг аспект на Народния съд, премълчаван от съвременните антикомунисти, възродители на фашизма е, че са съдени (12 състав) българските предатели на националните интереси, сътрудниците на германското и италианското разузнавания. Това е т. нар „Гестаповски процес“, в който са съдени 176 души, подчинили българското разузнаване и контраразузнаване на Гестапо. От тях са осъдени на смърт 20 души.  

Или да вземем и съденето на палачи, изверги и фашистки убийци. В материалите на Девети състав на Народния съд може да се прочете какви са били полицейските дознания и инквизиции и как те са били оправдавани от безсъвестни съдии и прокурори. Има описи и документи за инквизиции чрез: смазване на тела; изваждане и палене на нокти; трошене на кости; използване на електрически ток; избиване на зъби, оставяне без храна и вода много дни; бой с железни пръти; стягане на главата със специални обръчи („корона на истината“); поставяне запалителни вещества и киселини в половите органи и ануса; палене на огън в носа и устата; изнасилване на жени и девойки; рязане на месо от телата, уши, нос и т.н.; слагане на сол в раните и други.

Това което най-силно отличава фашисткия терор в България е безсмисленото убийство на деца, малолетни и млади хора. Това са убийства без съд и присъда, но и чрез поправка в Закона за защита на държавата (21 юли 1943 г), предвиждаща възможността за смъртна присъда за непълнолетни. За масовите убийства без съд и присъда, включително и на деца са съдени и наказани със смърт редица убийци. Да си припомним някои от жертвите, убити от фашистите без съд и присъда. Николчо Здравков Чампоев на година и 7 месеца, убит с 12 куршума, на малкия Гроздьо Гр. Желев (14 месеца) е отказана в ареста медицинска помощ и той умира. Маловръстната Марийка А. Мъглова (на 15 г.) е убита заедно с майка си. Братовчедите Кокарешкови  на 16 г. са убити и с телата им хранени жандармерийските кучетата. В тази група са и избитите деца при Ястребино: Стойне Калайджиев (7 г.), Иван Калайджиев (9 г.), Димитринка Стоичкова (11 г.), Надежда Калайджиева (12 г.) и др. Тодорка Истратиева (16 г.) е убита по време на сватбата си, понеже била булка на партизански брат. Гинчо Сл. Гинчев  е убит заедно с майка си, понеже имал трима братя партизани. И още стотици маловръстни и непълнолетни. Техните убийци, осъдени на смърт от Народния съд дали заслужават почит и ставане на крака от депутатите в Народното събрание, паметни плочи и цветя? И убийците на тези деца ли са „жертви на комунистическия терор“?

Българските фашистки палачи са рязали глави и ги разнасяли по мегданите и в кръчмите и извършвали ругателства над убитите. За залавяне и убийство на нелегални и партизани от държавната хазна са изплатени на главорезите 196 816 286 лева. Ето пример от Велинград. В документите на Народния съд има две разписки за платени суми: за убийството на Вела Пеева, Ст. Добрев и Ст. Калпазанов са изплатени на 4 души 150 000 лева; за убийството на 20 партизани, ятаци и нелегални край Батак са платени 1 000 000 лева. Е и тези убийци ли са „жертви на комунистическия терор“?

И само няколко думи за „комунистическите“ концлагери. Всички ли в тях са били жертви на комунизма? Например, широко одумвания лагер край Ловеч. В него по изследвания в архивите е разкрито, че от 1235 въдворени лица 1142 са за тежки криминални и аморални действия и престъпления или само за 93 лица би могло да се приеме, че са по политически причини. Ама в новите учебници, ще пише ли че концлагерите в света са измислени и за първи път практикувани от англичаните и усъвършенствани от нацистите, а в България въведени от фашистите? Ще пише ли за фашистките концлагери в „Еникьой“, „Гонда вода“, „Кръсто поле“, „Св. Анастасия“, за лагерите за прогресивни младежи-донаборници и млади войници край Гиген и край Белене, за еврейските лагери край Сомовит и Плевен? Ще пише ли, че депутатите комунисти са били, независимо от волята на народа, изпратени в концлагери?

В заключение, действията на министъра на образованието и науката, вживял се в ролята на диктатор на историческата истина ми припомня нещо от миналото. Радой Ралин произнесе знаменитото: „Не ме е страх от Министъра на културата, страх ме е от културата на министъра“. Е, сега това вече може да звучи по друг начин „Не ме е страх от министъра на образованието, страх ме е от образованието на министъра“. Да, страх ме е не само от изпълняваните от него комунистофобски поръки на Бойко Борисов. Страшно е един икономист-счетоводител с личен авторитарен-тоталитарен подход да поръчва на историци (професори, доценти и учители), т.е. на авторските колективи, какво да дописват, променят и допълват в учебниците по история.

30.06.2019 г.

Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Статията е публикувана във в-к „Дума“, бр. 125 (8224) от 3 юли 2019 г.

Десните фалшивки за Народния съд

Десните фалшивки за Народния съд

            

           Чета че министър Вълчев е разпоредил учебниците по История и цивилизация за Х клас да бъдат спрени и че ще има корекции за комунизма. И това под натиска на група прекалено шумни антикомунисти като професорите Шарланов, Ивайло Знеполски, Келбечева, журналистът Хр. Христов и плеяда още журналисти, десни политици (В. Лилков, Ал. Йорданов и сие) и т.н., лица предимно обилно спонсорирани от т.нар. „Неправителствени организации“, зад гърба на които прозират чуждестранни интереси (Сорос, „Америка за България“, германски фондации). Зад завесата на шумната комунистофобска кампания на бойкопеевските медии и сайтове изчезна историческата истина. Главната атака срещу комунизма са инсинуациите за т. нар. „жертви на комунизма“, разбирани обективно като фашистите в България, извършвали преди Девети септември огромни престъпления. Главната атака е срещу Народния съд.

Оценките за Народния съд 1944-1945 са твърде противоречиви, дори фронтално противоположни. Различията се дължат на изходните идеологически и политически позиции на авторите на книги, статии, интервюта, постове в Интернет и т.н. Много често т.нар. „нов прочит на историята” е извеждане на преден план на отделни съждения, дори без факти и обосновка, или с незначителни, дори спекулативни доказателства. От този порядък е използването на фразата „т. нар. Народен съд”, най-масово и спекулативно прилаган неофашистки подход в Уикипедия. в която Народният съд съвсем спекулативно, а и инструментално е поставен в кавички.

Кои са инициаторите за провеждането на народен съд?

Налага се да припомним, че идеята за Народен съд в България е на Ал. Стамболийски - „Аз мисля, че трябва да създадем още сега един народен съд, не само за вчерашните управници, а и за утрешните такива престъпници. Естествен съдия за такъв род престъпници е народът – нека той избере съдиите” (в-к „Миръ“, бр. 5850, 1919 г. ). Поражението на България във Втората световна войната, огромните жертви, големият брой на осакатените, стопанската разруха, огромната спекула, страшната бедност и пр. неминуемо водят до народна ярост срещу виновниците за новата национална катастрофа. 

            Главната фалшивка  е, че Народният съд е самобитно и самоцелно българско деяние на комунистите, „жестока разправа с политическите противници“ на БКП. Идеята за съдене на фашистите, на виновниците за престъпления и против мира по време на Втората световна война не е български патент и някаква си самоинициатива на българските комунисти. По време на Втората световна война, страните от Антихитлеристката коалиция поемат ангажименти след победата да бъдат наказани виновниците за войната и военнопрестъпниците. На 13.01.1942 г. представители от девет страни подписват „Декларация за наказване на престъпленията, извършени по време на войната от фашистка Германия и нейните съюзници”. На Московската конференция на министрите на външните работи на 22.10.1943 г., Молотов (СССР) предлага „Арестуване на главните военнопрестъпници и след това предаване им в ръцете на правосъдието.” Това предложение е възприето от външните министри Идън (Великобритания) и Хъл (САЩ). В манифеста на ОФ (28.08.1944 г.) за Народен съд стоят подписите предимно на некомунисти като К. Георгиев, Д. Велчев, Н. Петков, Гр. Чешмеджиев, Ан. Държански, проф. Венелин Ганев, проф. Петко Стоянов, Димо Казасов, Димитър Нейков, Христо Стойков. Законите за народен съд в редица други страни изпреварват нашата Наредба-закон. Съденето на престъпленията против мира, човечеството или на военнопрестъпниците е обща политика на страните-победителки във войната.

Обвиненията в Народния съд към арестуваните фашисти са за: поставяне на народните интереси в опасност, чрез  сключени международни договори и обявяване на война на САЩ и Великобритания; не взети мерки за опазване на населението; използвалите служебното положение за набавяне за противозаконна имотна облага;  служене на Германия и на съюзниците ѝ; заповядвали или извършвали убийства, тежки телесни повреди, палежи, грабежи, изтезания и пр., както и редица други провинения.

По данни на Главния обвинител Георги Петров (3.06.1945 г.) общият брой на подсъдимите е 10 919 души. От тях осъдени на смърт са 2618, на доживотен затвор - 1226, на 20 години - 8, на 15 години - 946, на 10 години - 687, и 3741 – на по-малко от 10 години, 652  с една година условна присъда и оправдани 1485 души. Освен тези присъди съдилищата налагат също и глоби до 500 000 лева, но и конфискация на недвижимо и движимо имущество. От издадените смъртни присъди са изпълнени 1046. Една част от присъдите са отменени от Върховния съд, а присъдите със затвор са намалени с поредица амнистии. 

            Съденето на фашистите в Западна Европа.

Отричането на Народния съд в България е поредната гавра с борбата в Европа срещу фашизма. Съд над виновниците по време на Втората световна война има не само в България, не само в бившите социалистически страни. В западните страни комунистите не са били на власт, но съдилищата са съдели фашистите.  Ето някои проверими и достоверни данни (по Т. Бакалов, Васил Т. Василев, К. Иванов, Христокудис  и редица други):

1/. В Германия по Закона на Контролния съвет № 10 от 20.12.1945 г. за наказване на нацистките престъпници съюзените държави (САЩ, Великобритания, Франция и СССР) съдят виновните за фашистките насилия и войната. В американската окупационна зона, освен главния Нюрнбергски процес, американският съд  води 12 „малки” Нюрнбергски процеса. Общо са осъдени 1517 души, като 324 на смърт; 247 с доживотен затвор; 946 на различни срокове затвор.  В британската окупационна зона съдят 1085 души като издават 240 смъртни присъди.  За френската окупационна зона са осъдени 2107 лица, от които 104 на смърт. Освен в Германия нацистки престъпници са съдени и в Италия, Франция и Северна Африка, в Полша (5352 немски военни), Гърция, Югославия, СССР. 

2/. Във Франция в извънредни съдилища са заведени и разгледани 124 751 дела срещу колаборационисти, 97 000 с присъди, от които 7037 смъртни, 13 211 на принудителен труд, от които 2777 доживотно. Към декември 1944 г. са интернирани около 49 000 души. На публично обругаване, са подложени и около 20 000 французойки за проституция с германски военнослужащи. В тази страна са съдени и известни журналисти и писатели. Сред тях е Робер Бразилах – журналист, за чиято смъртна присъда са настоявали френските интелектуалци Албер Камю, Жан пол Сартр, Пол Елюар.

3/. В Нидерландия са осъдени на смърт 200 души, 127 000 души са лишени от граждански права. За престъпление са смятали членството в нацистки и пронацистки организации, публичното използване на хитлеристки поздрав, наричането на съюзническите летци „убийци”.  

4/. В Белгия са образувани 346 283 дела. Военните съдилища (трима офицери и двама цивилни) обявяват 4170 смъртни присъди, осъждат 48 835 на затвор, от тях 1839 с доживотни присъди.

5/. Масово възмездие получават фашистите и колаборационистите и в Гърция. От ноември 1944 до май 1945 водят 2642 съдебни процеса срещу 3600 души. От април 1946 до подписване на Парижкия мирен договор има още нови 1800 дела срещу 2500 души. Осъдени са трима гръцки министър-председатели.

6/. В Норвегия са издадени 45 смъртни присъди за колаборация, а почти 30 000 души са санкционирани, осъдени с глоби или лишени от граждански права, включително правото на самостоятелна стопанска дейност. Членовете на нацистката партия носят колективна финансова отговорност и конфискация на имуществото.  Осъден е и известният писател, носител на Нобелова награда за литература (1920 г.) Кнут Хамсун, приветствал нацистката окупация на родината си, дарил отличието си на Гьобелс.

7/. В малката държавица Люксембург са произнесени 4 смъртни присъди, а около 4 000 души са осъдени на различни срокове затвор.

            Политическите манупулации за Народния съд

            Освен главната фалшивка има и множество други манипулации за Народния съд като: 1/. Народинят съд е „антиконституционен“ (при недействаща Конституция!) и „противозаконен“ (противозаконен закон?); 

2/. Народният съд е „отмъщението на комунистическата партия” и „планомерно унищожаване на политичeските противници”; 

3/. Съдените от Народния съд не били фашисти. Но припомняме, че тези „нефашисти“ включили страната в Тройния фашистки пакт, обявили война на Великобритания и САЩ, приели антисемитския закон за защита на нацията, създали „Комисарство по еврейските въпроси“, ужесточили ЗЗД, въвели смъртно наказание за непълнолетни, създали фашистката младежка организация „Бранник“, фашистката „Дирекция на националната пропаганда“, участвали в масови убийства, получавали пари за убити, разнасяли отрязани глави и т.н. 

4/. БКП организира Народния съд „зад гърба на своите съюзници от Отечествения фронт”; 

5/. Народният съд е унищожил цвета на българската интелигенция (осъдени отявлени фашисти професори като Б. Филов, Л. Владикин, Ал. Цанков, Ал. Станишев и т.н. и пр.);

6/. Народния съд е разправа с генералите и военните (тези, които потушили Драмското въстание, ръководителите на акциите срещу партизаните, убийствата на ятаци и малолетни деца ли?); 

7/. Народният съд не трябвало да съди министри и депутати; 

8/. Народният съд осъдил прекомерно много хора, в другите страни били по-малко; 

9/. Конфискациите на имоти и глобите на осъдените са „фактически присъди над невинни близки на осъдените” (Виж: Политически хоризонти, бр.1-2, 2019 г., стр. 134-177).

Искат или не искат това, организаторите на поредната антикомунистическа акция за изкривяване на националната памет дават своя принос за възраждането на фашизма под маската на неофашизъм. Щом фашистите са „жертви на комунизма“ то те са герои, а комунистите са „палачите“. Сред „жертвите на комунизма“ са и българските антисемити (палачите на евреите), следователно българските нацисти-антисемити са оправдавани.  Антикомунистите и министърът на образованието явно не познават или не желаят да спазват Резолюцията на Европейския парламент от 25.Х.2018 г., в която е ясно подчертано, че „познаването на историята е едно от необходимите условия за предотвратяването на такива престъпления (неофашисткото насилие – б. м.) в бъдеще и играе важна роля за възпитанието на по-младите поколения” (т. 28)  и да се противодейства на „всички форми на отричане на Холокоста” (т. 29). Европейският парламент „призовава за обща култура на памет за миналото, която отхвърля фашистките престъпления на миналото” (т. 30), зверствата от Втората световна война  и „системната дехуманизация на жертвите в течение на редица години” (т. 31). Присъдите на Народния съд не трябва да се отричат, а да се използват като предупреждение към новите кандидати за фашисти.

27.06.2019 г.

Автор: Анко Иванов – доктор по философия

           

            Статията е отпечатана във в-к „Нова Зора“

            Год XXIII, бр. 27, от 2 юли 2019 г.