Петков и Василев: старата песен на нов глас

 

            Времето ни раздели, времето ни е разделно. Разделени сме. Първото ни разделение е на много богати и на твърде много, прекалено много бедни хора, едни от най-неравните (четвърто място в света) по доходи. Разделени сме здравно – малка богаташка група може да се лекува навсякъде, по всяко време, на всякаква цена и в луксозни условия, а останалите твърде често нямат достъп не само до качествено, но и въобще до лечение. Разделени сме и по достъп до качествено образование за децата. За богатите деца има Скъпи: престижни училища, школи, частни училища, частни уроци и т.н. А бедните деца, дори нямат възможност в условията на пандемия да следят дистанционно уроците. Децата на богатите са привилегировани, а децата на бедните са оставени на функционална неграмотност. Разделени сме и по политически пристрастия, водещи до конфронтация, до групиране на статукво и антистатукво. Гласоподавателите се разделиха на гласуващи свободно по съвест и на манипулирани чрез телевизии, чрез корпоративна намеса за работниците в частните фирми, свързани с обществените поръчки, за държавните служители, както и пряко купен вот от бедняците.  

Най-значима е манипулацията и предрешаване на резултатите от изборите чрез телевизиите, чрез които се формират външни приятни образи на млади, енергични, добре образовани, добре говорещи и добре изглеждащи политици. Политическата битка се превърна в битка на образи, а не на идеи. Който има пари, той поръчва на телевизиите създаването на образи. Богаташът Дейвид Рокфелер преди години го каза: „В двадесет и първият век не е нужно да бъдат убивани стотици граждани, за да се получи желаната власт, достатъчно е да се купят телевизиите и с тяхна помощ да се възпитат бъдещите поколения управляеми роби“.

Ето и сега ни пробутват по телевизиите новите политически образи на Петков и Василев, нов политически проект, който по себе си не би работил, ако го нямаше галопът им по всички телевизии. И те ни пробутват красиви словесни тези и изрази за да прикрият своята дясна покровителствена българския бизнес и за чуждите политически интереси.

Първата им теза е обединението на всички политически формации за преодоляване на кризата – и леви, и десни, и центристки. Няма ляво, няма дясно. Те са по средата, отляво им е ИБГНИ, а отдясно „Демократична България“. Концепцията за това, че няма ляво и няма дясно е срещана много пъти само, че чрез различен словесен израз. Във Великобритания социологът лорд Гидънс развива концепцията за Третия път (няма ляво, няма дясно). Тази концепция бе взета на въоръжение от лейбъристите на Тони Блеър. Тази теза бе прокарвана чрез друг словесен израз от Шрьодер в Германия. След години Блеър призна своята грешка от възприемането на тази концепция. След това Макрон възприе на концепцията „няма ляво, няма дясно“ и с помощта на масови интернет внушения  победи на президентските избори, но както вървят нещата и той може да се окаже извън борда като Блеър и Шрьодер. В България тази теза бе представена като социал-либерализиране от Г. Първанов в Народното събрание, когато като лидер на БСП обяви тезата за необходимост от социаллиберализиране на БСП. След това Татяна Дончева напусна БСП и създаде „Движение 21“ под явния лозунг „Няма ляво, няма дясно“. Същата теза прогласи и Христо Иванов през 2016 г. на форум на „Да, България“. И сега Петков и Василев стават продължители на тази погрешна теза.  

Историческият опит след Великата френска революция убедително показва навсякъде в света, че има ляво и има дясно. И съответно политиката е лява (изразяване и защитаване на интересите на бедните, на хората на наемния труд) и дясна (изразяване и защитаване на интересите на капитала, на бизнеса, на богатите). Центризмът е полето на прибежките на леви към дясното и на десни към лявото.  В България от Правителството на СДС (1997 г.) и до ден днешен в страната се провежда не просто дясна, а крайно дясна политика, която о истинската същност на статуквото. В резултат на тази крайно дясна политика милиони българи напуснаха страната за да търсят препитания в други страни, България потъна в мизерия и нищета. Сега в България 1 600 000 души живеят под прага на бедността! За да се прикрие тази крайно дясна-бясна неолиберална политика, да се прикрие нейната същност някой отново се сеща за безсмисленото „няма ляво, няма дясно“. В същност фразата вече би трябвало да звучи така: „няма ляво, няма дясно, има само дясно“. И с това по същество се характеризират посланията на Петков и Василев.

Втората популярна теза е провеждането на десни политики за постигане на леви цели. Изглежда и на самите тях не им е ясно какво означава това. На мен този израз ми прилича на израза „дървено желязо“, на пореден политически оксиморон. Първата им приоритетна задача е „Да не се увеличават данъците, да ги събираме всичките.“ Никой в света никога не е успявал да събира всички данъци, но те ще направят това! Колкото и висока събираемост да имаш на данъците, при нисък техен дял от произведения БВП, България пак ще е на последно място в ЕС по доходи, на първо място по бедност, по неравенство, по умирания, по изчезване на нацията.

Преди пандемията в държавния бюджет влизаше около 36-37% от произведения БВП, а Горанов и Н. Василев искаха да го намалят. В ЕС няма страна с толкова ниско равнище на преразпределение на БВП. И поради това няма пари за здравеопазване и хората масово умират, няма пари за образование и децата на бедните се превръщат предимно във функционални неграмотници. Това от една страна, а от друга – данъчната тежест в България е прехвърлена върху бедните, върху хората на труда чрез високите акцизи и високите равнища на ДДС, плоския данък и липсата на освобождаване от данък на хората с ниски доходи. Сега данъците от масовото потребление, т.е. косвените данъци, осигуряват около 75% от бюджета на страната.  По този начин беден богат носи, понеже част от приходите от непреките данъци в бюджета се дават като помощ на българския некадърен бизнес. В България богатите плащат възможно най-ниските данъци в Европа. И не е случайно, че в условията на пандемичната криза бедните в България стават все по-бедни, а богатите – все по-богати, дори неимоверно богати. И от трета страна Петков и Василев вероятно не знаят, че най-мощните държави (Г-7) призоваха за въвеждане на данък от 15% за ТНК, а малко по-късно съвсем ясно и категорично Г-20 се произнесе за повсеместен корпоративен данък не по-нисък от 15%. А на нас новите политици ни предлагат да останем в групата страни с най-ниските данъци. Запазването на досегашните равнища на корпоративните  данъци е в полза на богатите и води до нарастващо неравенство и огромна бедност.

Но самите Петков и Василев са едри бизнесмени, „успели хора“, за които е в кръвен интерес да се съхранят ниските корпоративни данъци. В обществото има остра нужда от реформиране на данъчната система, въведена под диктата на ДПС и на юпитата на Кобурга. Неотдавна (преди Г-20) двата български синдиката обосновано се произнесоха за увеличаване на корпоративния данък на 15%. Но партиите не ги чуха и яхнаха предизборно израза „няма да променяме данъците“. Срамно е богатите да се къпят в лукс, яхти, самолети, дворци задгранични вили и апартаменти и т. н., а другите хора да просят по улиците и да умират от глед, без лечение.  Огромно неравенство и в размера на данъците. Малкият ЕТ (обикновено семеен бизнес) плаща данък 15%, а едрите и средните бизнесмени – 10%, като в същото време те плащат и най-ниския в ЕС данък върху получаваните от тях огромни суми от дивиденти (само 5% данък). Справедливо е всички данъци да са еднакви и според Г-20 да са в размера не по-ниско от 15%. В ЕС най-бедните държави са с най-ниски корпоративни данъци – България (10%) и Румъния (13%). В бившите социалистически страни като Полша, Чехия, Словакия, Литва, Латвия и Естония корпоративните данъци са 19-21% и хората в тях имат по-високи доходи и по-високо равнище на живот.

Третата теза е да има промяна  в Закона за съдебната власт, както и да спрат всички течове и корупцията в държавата. У нас от много години се развява мантрата на борбата с корупцията. И тя се развява с особена настойчивост от десните неолиберални партии, защитаващи интересите на бизнеса. Корупцията като явление е обществено и морално отвратителна. Твърди се, че ако се премахне корупцията, ще потекат реки от мед и масло за бедните. А не е така, понеже не може практически да се предотвратят напълно корупцията и течовете от хазната от никого и никъде.

 Забравя се, че в процеса на корупция има две страни, които са еднакво отговорни пред закона – корумпиращ (този който дава подкупа) и корумпиран (този който взема подкупа). Сега политическият огън на десните е съсредоточен срещу вземащите подкупа, а не срещу даващите го. Корумпиращият не може да е беден, той е богат и с парите си обикновено търси да получи някакви неразрешени от закони или наредба фирмени или лични облаги. Корумпиращият примамва държавен или общински служител, особено при решенията за терени, за обществени поръчки, за избягване на данъци и такси и т.н. Корумпираният приема подкупа най-често поради бедност (особено общинските служители) или поради алчност. Винаги ще има корумпирани, докато има корумпиращи. В съвременни условия чрез т.нар. борбата с корупцията прави държавните и общински служби, органите за контрол и наказание по-податливи към нарушаване на закони и наредби и даване на привилегиите в интерес на богаташите.    

Четвъртата теза е създаването на нова формация само от „почтени“ и „успели“ хора. Това е ново обществено и политическо разделение на хората, подобно на чорбаджия и голтак. Да, някога чорбаджиите са били „успели“, а голтаците – „неуспели“ хора. Какво ни се предлага сега – в държавната власт да влязат само „успели“ (т.е. богати) хора, които са и „почтени“ (неуловени все още в далавери). Почтеност е морална ценност, която има различни измерения сред хората в зависимост от мястото им обществото – бизнесмени или наемни работници, началници и подчинени и т.н. Явно за Петков и Василев почтеността е само в успешния бизнес. Това означава според тяхната логика че най-добрите лекари, учители, поети, писатели, актьори и т.н. трябва да ги обявяваме за непочтени хора ли? Само богатите са „успели“, а всички други сме будали!

Нови лица, нови телевизионни образи, нов подход в реализация на нов политически проект. Проектът на Петков и Василев не и техен, както те се самоизтъкват. И по този повод си спомних прочетеното някъде, че твърде често в политическите  действия има актьори, които публиката вижда, има и режисьори, които са скрити от очите на публиката, които тя не вижда, но които държат в ръцете си нишките, чрез които те насочват актьорите и хода на събитията (т.е. задкулисие). Засега виждаме актьорите, но избирателите не виждат ръцете, които ги държат. Едната задокеанска ръка вече е ясна. Очакваме след изборите да видим и нашенската скрита ръка.

Да, крайно неолибералната песен е стара, но се изпълнява на нов глас от нови певци, а същността си е старата, една и същата – защита с огромно предимство на интересите на бизнеса и предимно на едрия и частично на средния бизнес, на „успелите“ хора. Българите все разчитаме на нови „спасители“, на това, че новите десни управници ще крадат по-малко, но уви. Вече има нови мафиотски начини за ограбване вече не на построеното от предишните поколения, а на сегашния труд на милиони българи.

А ние обикновените избиратели сега трябва да престанем да бъдем обикновени лапнишарани, загледани в новите и приятни образи от телевизионния екран, а да се опитаме да видим същността на това, което красиво ни се предлага, да видим зад телевизионния параван истинската същност на „Продължаваме промяната“.   

27.09.2021 г.   

 

             Анко Иванов

Неизбежният Девети септември

 

            И тази година около датата 9 септември, както винаги в последните десетилетия, има антикомунистически и русофобски прояви. Стари и нови антикомунисти изопачават масово истината от събитията преди, на и непосредствено след Девети септември 1944 г.  Но малцина си задават исконния въпрос: Можеше ли без Девети септември?

Отговорът е кратък. Можеше, ако в България нямаше фашисти, фашистки терор и насилие, ако малка и бедна България не хранеше за сметка на своите деца мощна и Велика Германия. Да можеше, ако България не бе превърната в плацдарм на Германия за война срещу Гърция, Югославия и българската армия не заместваше германските окупатори в Сърбия. Можеше, ако българското правителство не бе обявило война на Великобритания и САЩ и не бе вкарало страна във фашистките Тристранен пакт и Антикоминтерновски пакт и т.н. Тези множество „ако“ не разкриват истинската картина и причини за настъпването на Девети септември. Това е символна дата, тя можеше да бъде по-рано или по-късно, но не можеше да я няма. Такава е обективната логика на развитието на политическата обстановка в страната, в Европа и в света.

Каква е политическата картина и кои са главните причини за антифашистката победата на Девети септември 1944 г.?

Първата причина е във външнополитическата обвързаност на България.  В навечерието на Втората световна война, особено от периода 1933-1934 г. България е пред сложен избор – накъде да се ориентира. В Европа фашизмът е в настъпление. Изборът на възможности е бил: независима външна политика и необвързване с никого; обвързване с фашистките Германия и Италия, Със социалистическия СССР или западноевропейските либерални държави Великобритания и Франция. Борис III и българските правителства още от 1923 г. провеждат антикомунистическа и антисъветска политика вътре и вън от страната. Независимо от славянофилските и русофилски настроения на по-голямата част от българите, управляващите България избягват свързване със Съветския съюз.  Формално Борис III прогласява и непрекъснато говори за неутралитет на България, дори, когато правителството и Министерството на войната договарят практическото включване на страната към Тристранния пакт. Привързване към Тристранния пакт е било предпочетено от германофилите, властващи в страната. Този избор е бил наивно обясняван с „най-добрата“ възможност за решаване на българския национален идеал – обединение на българите в границите на Санстефанска и/или Екзархийска България.

 Няма как в края на август и началото на септември 1944 г. България като член на Тристранния пакт да продължи да бъде същата държава, управлявана от същите фашисти, които слугуваха на Хитлер. Няма как да останат на власт тези, които обявиха безпричинно война на Великобритания и САЩ  и доведоха до хиляди жертви и огромни разрушения на София и някои други градове от въздушните бомбардировки. Военното поражение на Германия неминуемо предвещава сигурна политическа антифашистка промяна в България. Чърчил на 20 февруари 1941 г. преди присъединяването на България към Тристранния пакт заявява на българския посланик в Лондон: „В края на краищата, ние ще победим и без най-малко желание да бъда отмъстителен, ще запомним кой беше с нас и кой против нас.“ (С. Рачев. Чърчил, България и Балканите. 1998, с. 146-147).

Втората причина е необходимостта от дефашизация на държавната власт и държавните структури. В България е имало фашисти и фашистки организации, имало е фашистка диктаторска власт. Фашисти са били върхушката на държавния апарат, голяма част от офицерския състав на армията, някои интелектуалци от Софийския университет. Това са били предимно германофилите от царския дворец, назначаваните от Борис III министри като проф. Филов, Г. Кьосеиванов, Габровски, Д. Божилов, Дочо Христов и т.н. Най-значима е била групата фашисти германофили от генералитета. Те са обучавани в Германия, били са там на специализации,  а някои от тях по време на Първата световна война са воювали заедно с немците.  Хитлер обявява за свой приятел ген. Жеков – командващ Българската армия през Първата световна война и ръководител на фашистко движение.

Дефашизацията е европейска и световна закономерност и тенденция. Тя неминуемо изисква сваляне на старата фашистка власт, прекратяване на фашистката диктатура и възстановяване на демокрацията. В страната от 1934 г. са забранени политическите партии, БРП (к) е в дълбока нелегалност и преследвана по Закона за защита на държавата (ЗЗД). На власт са били фашисти. Но българският народ като цяло не е бил фашистки. Да, в България е имало фашизъм, колкото и на някои пребоядисали се историци, политици и добре платени соросоидни журналисти и политолози да не им се иска да признаят. Фашистки е не  българския народ, както твърдят новоизпечените българоренегати, наричащи се северномакедонци. „Нашият народ не е бил сателит на Хитлеристка Германия. В сателит на Хитлер превърнаха нашата държава Кобургският дворец, неговата камарила и свързаните с германските завоеватели крупни спекулантски клики“ (Г. Димитров). 

Третата причина е участието на България във Втората световна война на страната на Германия. Наистина, Българската армия не се сражава на Източния фронт, но тя изпълнява военни функции, възложени ѝ от Германското военно командване. В Директива № 20 (План Марита) на Върховното командване на Германската армия, подписано от Хитлер в края на 1940 г. е предписано „Българската армия да защитава фланга на настъплението (срещу Гърция – б.м.) срещу турска намеса“. От българска страна е формиран т.нар. Прикриващ фронт в състав от 2 армии и 7 дивизии, дислоцирани край турската граница. Той е там до септември 1944 г. В Секретния протокол от 8 февруари 1940 между фелдмаршал Лист и Генералния щаб на Царство България е предвидено българската армия да не „възприема настъпателни действия“, тя трябва да „осигурява ред на Балканите“. По-късно, през април 1941 г. започва осигуряването на „реда на Балканите“, определяно от българските власти като осигуряване на „ред и спокойствие“. Българските войски с директива на Германия  заменят германските окупационни части и българските войски навлизат във Вардарска Македония, Поморавието и Беломорска Тракия.  От 1943 г. Първи български окупационен корпус  „осигурява реда и спокойствието“ в почти цяла Сърбия (без Белград и мина „Бор“). Българските кораби обслужват германската армия в Черно море и в резултат на военните действия са потопени. Във Варна се строят  и ремонтират германски военни кораби и т.н.

Четвъртата причина  е, че в България има разгърната вътрешна съпротива против фашистката власт. По същество в България от 1923 до 1944 г. се води гражданска война. Има значително обществено недоволство от включването на България във войната на страната на фашистките държави. То особено силно се проявява при решението за изпращането на българските евреи в концлагерите на смъртта в Полша. Формира се по инициатива на БРП (к) Отечествения фронт с участието на БРП (к,) БЗНС, БРСДП и др. политически партии и организации.  В страната е разгърнато партизанско движение (около 9 000 партизани), изградени са бойни групи в големите градове, има множество промишлени саботажи. По фашисткия закон за защита на държавата са осъдени на смърт 1 590 антифашисти, на доживотен затвор 1133 души, на затвор с различен срок 7 324 души. В концлагери (при по-лек режим от нацистките) са вкарани 5 740 души. Във военно-трудови концлагери, в които са вкарвани предимно мъжете-евреи са били 10 800 души. На Девети септември от затворите са освободени 7 800 антифашисти. Интернирани от големите градове в малки села са били около 15 000 души (По проф. Калонкин в сб. Великата Отечествена война и антифашистката съпротива в България, с. 25-30). България е единствената страна от държавите членки на Тристранния фашистки пакт, в която е имало силно развито партизанско движение. В България има жесток терор, полицейско и военно насилие над населението на страната. Убити са дори стотици деца. Провеждат се масови екзекуции на противници на властта. Развихря се антисемитизма, приети са 7 антисемитски закони. Над 50 000 евреи са изселени от София.

В края на август и началото на септември 1944 г. фашистката власт в България е парализирана от победите на Светската армия и наближаването ѝ до нашите граници. В тази обстановка на политически подем на антифашистите и политическа и военна парализа на фашистите и германофилите смяната на властта е била неизбежна.

Петата причина е социално-икономическа. България е превърната в суровинен придатък на германското стопанство. Над три четвърти от външната търговия на България е с Германия, а през 1944 г. достига до 95% (Леви, Р. Суров и безпощаден народен съд. – Съвременник, год. I, кн.1, 1945 г). Страната ни доставя на Третия Райх масово промишлени суровини и храни. В края на войната мощна Германия е огромен икономически длъжник на бедна България. Поради огромния експорт в Германия, в страната има строг режим на икономии за храненето на семействата.

В Българската армия през август 1944 г. има почти пълна мобилизация – тя наброява 506 000 души. Това са здрави и прави мъже, които са работили и изхранвали своите семейства. Грижата за семействата и децата е прехвърлена изцяло на жените, които на село обработват земята и произвеждат земеделска продукция, а в градовете са основната работа сила във фабриките и то срещу мизерни трудови възнаграждения. Забранени са стачки и протести. Нещо повече, голямата част от произведеното на село е реквизирано от царската власт и изпращано в Германия. В страната има глад и мизерия. Ето два примера как властта се намесва в живота на семействата и изхранването на техните членове. С постановление на Министерския съвет XX от 16.XII.1941 г. се разпорежда какви продукти могат да се държат в наличност: за всички в страната по 2 кг. захар и 1 кг сапун, а за семействата, които не са производители до 10 кг боб, 1 кг ориз и растително масло 1кг на глава от семейството. С VI постановление на Министерския съвет от 22.04.1942 г. е записано: „Забранява се продажбата, готвенето и употребата на месо и месни произведения, освен в четвъртък и петък, но и в понеделник“.

В заключение, в навечерието на Девети септември България е в дълбока стопанска, социална и политическа криза. В страната има огромно напрежение, води се гражданска война, има огромни разрушения и множество убити. Недоволството прераства в бунт и въстание за сваляне омразната царска фашистка власт. И смяната на властта от неизбежна става реална.

Ако го нямаше Девети септември България щеше да е окупирана страна, да няма свое правителство, съд, полиция и армия, управлението да се извършва от съветски военни части. Поради това не ругайте, а помнете с добро Девети септември, когато бе свалена фашистката власт и страната бе управлявана от българско антифашистко правителство.

 

В-к „Дума“ от Девети септември 2021, бр. Бр. 173 (8768)

Неутралитетът на фашистка България

 

            В празничния ден 6 септември в един уважаван сайт се появи една препечатка на материал, написан от един известен антикомунист и русофоб. За него изглежда фактите нямат значение. В материала има толкова много исторически неистини, че на човек да му се завие свят. Вярното е само едно, че на 5 септември 1944 г. Съветския съюз обявява война на България.

Да разгледаме някои от неверните тенденциозни внушения, факти и оценки на факти. От тях произтичат редица въпроси и отговори.

            Първо. Неутрална държава ли е била България по време на Втората световна война, преди Девети септември 1944 г.? В статията се твърди, че „Кремъл не се съобразява и с обявения на 26 август 1944 г. от българското правителство начело с Иван Багрянов неутралитет във войната между Германия и СССР.“ Да припомним фактите. България се присъединява към два фашистки пакта – Тристранния пакт и Антикоминтерновския пакт. Това са два военни пакта, насочени не само срещу Съветския съюз, но и против САЩ и Великобритания.  На основата на присъединяването на България към Тристранния пакт нашата страна обявява безсмислена  и жестока по последици война на Великобритания и САЩ. А Великобритания и САЩ са военни съюзници на СССР в единен фронт срещу Тристранния пакт. Като си член на единия фронт (Тристранния пакт), който е във война с другия фронт (Съюзените антифашистки държави) дали въобще може да си помислиш, че си неутрален? Действително правителството на Багрянов обявява неутралитет. Но той дали има стойност? Това се определя от фактите. Има ли денонсиране на договорите на България за присъединяване към Тристранния и Антикоминтерновския пакт? Няма. Следователно сме във война. Какъв неутралитет, когато си във война със САЩ и Великобритания? Напълно логично е техният съюзник (СССР) да е във война с България. По подобен начин СССР, като съюзник на САЩ и Великобритания, обявява война и на Япония

            Да се обърнем към международното право, добре припомнено тези дни от кап. I ранг Р. Тотев от един друг сайт. За да бъде една държава неутрална по време на военни действия тя е задължена да спазва Хагските конвенции от 1907 г., ратифицирани от България през 1908 г. и чиято ратификация не е отменяна. Ето някои доказателства за нарушаване на Хагските конвенции от българска страна.

1). „Не могат да бъдат образувани военни части“ в полза на воюващите (Петата конвенция, чл. 4) на неутрална територия. На територията на „неутрална“ България са дислоцирани германски военни части. Постоянно от март 1941 до септември 1944 г. има немски войски в България. На територията на България на 1 август 1944 г. в 220 обекта има 22 047 немски военнослужащи. Във Варна има локализирано Германско специално командване и 37 обекта на немската армия. В Бургас има 10 служби и поделения на нацистка Германия. В България са транспортирани и лекувани ранени немски войници и офицери (справка Горноплевенските гробища, където са погребани починалите немски ранени). Постоянна е издръжката на немските войски, намиращи се на територията на България от българския бюджет. Германският посланик в София Бекерле при разпита му след войната заявява: „българското правителство преодостави свой транспорт и средства за свръзка за прехвърлянето на германските войски към границите на Гърция и Югославия“; германските войски ползват българско продоволствие, български укрепления и съоръжения, летища, ПВО и др.

2). „Забранено е на воюващите държави да правят от неутрални пристанища и води бази за морски действия срещу противниците (чл.5 XIII конвенция). Във Варна има база на германски военни кораби и летище за германски хидросамолети. Три български корабостроителници във Варна строят и ремонтират кораби за германския флот. Построени и предадени на германците са 91 военноморски десантни кораба.

3). „Предаването на каквото и да е основание пряко или косвено на военни кораби, бойни припаси или какъвто и да е военен материал от неутрална държава на воюваща държава е забранено.“ (чл. 6, XIII конвенция). Всички български морски кораби са предадени на Германската армия, за обслужване на нейните военни действия, за  пренасяне и охраняване на кервани от кораби с военни товари. Всички български кораби от търговския флот са потопени. Два от тях край съветското крайбрежие на полуостров Крим – при Севастопол и Евпатория. Параходът „Евдокия е в Севастопол като база на Първа германска десантна флотилия. Ето така се спазва неутралитет! Край българските брегове  са унищожени от немски и български самолети и кораби 5 съветски подводници с 238 души екипаж. В края на войната от 25 до 30 август, по време на Багряновия неутралитет, край българските брегове, в български териториални води, между н. Галата и н. Калиакра немците самопотопяват:  3 подводници, 4 торпедни лодки, 32 миночистачи, 2 плаващи батареи, 1 канонерка, 4 военни транспортни съда и др. или общо 74 плавателни съда.  Край Шабла има заседнали 6 съда, а във Варна и Бургас остават непотопени 29 съда (Великите сили и България 1944-1947 г. Документи, т.1, с. 175).

4). Хагската конвенция за законите и обичаите на сухопътната война (18 октомври 1907 г.) дава пояснението в глава I „Кой се признава за воюващ“. В чл. 3 ясно пише: „Въоръжените сили на воюващите страни могат да са от сражаващи се и несражаващи се“. Следователно, това че българските войски не се сражават на Източния фронт, не значи, че страната ни не е била съюзник на страната на Германия, тъй като нейни военни части заместват немските окупационни сили (изпращани на Източния фронт) и се сражават с югославските противници на нацистка Германия,

            Бекерле твърди: „Неутралитетът на България по отношение на Съветския съюз съществуваше на хартия“ (https://strogosekretno.com). Кратко и ясно. Как да вярваме на съвременни неподкрепени с факти твърдения на русофоб-журналист?

            На 5 септември в България все още има германски войски. А съветската армия воюва с немските фашисти. Какво правят на 5 и 6 септември немски войски в „неутрална“ България? На 6 септември, ден след обявяването на война на България при Вакарел част от немските войски са обезоръжени по самоинициатива от Бронираната бригада. Още 90 са обезоръжени при Ихтиман. На 5 септември 1944 г. началникът на XI полицейски участък в София  пише писмо до коменданта, че в Бояна има около 350 германски войници, които притежават бойни припаси, 2 леки противоброневи оръдия и три тежки танка „Тигър“ (По Н. Недев. Десет дни …, с. 54-55).  Следователно на 5 и 6 септември 1944 г. в България е имало въоръжени и боеспособни немски войски, които българското правителство при уж „неутралитет“ не е обезоръжило, а този неутралитет е обявен още на 26 август. Чрез политиката на неутралитет по същество Багрянов се стреми да се запазят все още добри отношения с Германия.

            На 3 септември 1944 г. управляващият съветското посолство в София посещава министерството на външните работи и задава въпроса „България ще скъса ли отношенията с Германия?“. Съветското правителство отправя нота към българското. Съветският представител Яковлев пита външното министерство решено ли е българското правителство да интернира всички германски плавателни съдове и ще даде ли то на съветската страна списък на тези съдове. Още и ще интернира ли българското правителство немските аероплани и екипажите на корабите и самолетите, ще освободи ли всички руски граждани, които немските части водят със себе си. Отговорът на Муравиев до Яковлев е, че правителството е решено пълно да прилага „политиката на неутралитет“ (По Н. Недев. Десет дни 2-11 септември 1941, С., 1974 г., с.46), т.е. няма да обезоръжи немските кораби и самолети и интернира техните екипажи. Какъв неутралитет, когато на твоя територия има немски войски, кораби и самолети, които не искаш да обезоръжиш или да изгониш от страната?

            Второ. Възстановило ли е конституционния ред и демокрацията правителството на К. Муравиев? Били възстановени политическите партии, видите ли? А БРП (к) като нелегална партия не е легализирана. Нещо повече, продължава преследването и избиването на нейни членове и симпатизанти. На 4 септември 1944 г. делегация на Отечествения фронт поставя пред Муравиев искането за провеждане на събрания и митинги на Отечествения фронт, което е отхвърлено от „демократа“ Муравиев. В Новаковския балкан на 3 срещу 4 септември са убити 15 партизани.  На 4 септември министър Вергил Димов издава разпореждане „всички служители по ведомството на полицията да употребят максимални усилия за най-строго приложение  на всички закони и наредби (В-к „Зора“ бр. 7546 от 5 септември 1944 г.), т.е. продължава терора извършван по действащите фашистки закони. На 4 септември при Милеви скали в Родопите с участие на уж „разпуснатата“ жандармерия, полиция и войска се води сражение. При него са убити 11 партизани, начело с големия българин от Македония Методи Шатаров. На 5 септември 1944 г. има заповед на главния директор на полицията Сава Куцаров, в което пише: „Вменявам в дълг и заповядвам на всички полицейски органи в царството да бдят неуморно  и предотвратят и най-малкия опит за каквато и да било проява, насочена срещу държавната власт.“ (В-к „Заря“, от 6 септември 1944 г.). И се започва „предотвратяването и на най-малкия опит“ за съпротива. На 6 септември 1944 г. пред хотел „Славянска беседа“ има масов протест. Германски офицери и български полицаи стрелят срещу множеството. На 7 септември на профсъюзен митинг в София е убит работническия водач Петър Топалов-Шмит. Да, това също ли е конституционализъм и демокрация – убийство по време на митинг? Още по-„демократично“  е събитието в Перник, където при манифестация на работници са убити от Муравиевата полиция 6 и са ранени 13 души. В същия ден „демократичното“ правителство взема решение да се милитаризират служителите от трамваите в София за да се избегне стачка.

            Трето. Правителството на Муравиев било обявило политическа амнистия. Формално това е вярно, но реално затворниците са си в затворите. И забележете. На 4 септември правителството взема решение за „временно спиране на изпълнението на смъртните присъди.“ Няма амнистия, а отлагане на смъртта. Освобождаването на политическите затворници започва по инициатива на възмутените граждани, които разбиват на 7 септември Плевенския и Силистренския затвор, а на 8 септември – Варненския. На 8 септември след пристигането на съветски военни части в Шумен са освободени от концлагера пленените американски и британски летци – над 300 души.  На Девети септември, след падането на Муравиевото обявило „амнистия“ от затоворите са освободени около 7 800 политически затворници (По данни на проф. Калонкин)  

            Четвърто. Спекулациите за целите за обявяване на войната и окупацията на България. Още в заглавието на материала четем: „СССР обявява война на България, за да я окупира и съветизира“. Истинската цел на войната ясно личи в обръщението на маршал Толбухин от седми септември 1944 г. В него ясно се казва“ „Червената армия няма намерение да воюва с българския народ и неговата армия, тъй като тя счита българският народ за братски народ. Червената армия има една задача – да разгроми германците и да ускори времето за настъпването на всеобщия мир …“ (В-к „Заря“ от 9 септември 1944 г.). На Съветската армия не и е до окупация на България. Това би означавало големи съветски военни части да бъдат отклонени от фронта и оставени в България да управляват и контролират страната, а българската армия, българският съд и българската полиция да престанат да функционират, страната да няма собствено правителство. За Съветската армия е било важно през България да се да се пресече пътя за изтегляне на германската група армии „Е“ от Гърция към Средна Европа. Българското правителство се включва във войната срещу Германия и българските войски са поставени под командването на III украински фронт на 18 септември 1944 г. „Окупираната“ България има боеспособна армия, която се включва във военните действия през първата фаза на Отечествената война, когато се сражава с немските изтеглящи се войски по теченията на реките Вардар и Драва (Нишка операция, Кумановска операция и др.).  Съветския съюз не е съветизирал България, тя след 1947 г. става Народна република, а не Съветска република. До 1947 г. в България действа Съюзна контрола комисия с представители на СССР, Великобритания и САЩ. За Съветския съюз е било важно не да окупира България, а да се усили Трети украински фронт и по-скоро да се завърши войната с Германия.  Малочислените съветските войски се изтеглят от България след слючването на Парижкия мирен договор, когато е приключила войната. Съветският съюз не е имал военни бази на българска територия, за разлика от САЩ, които след войната създадоха свои военни бази в почти всички европейски държани като Турция, Гърция, Италия, Германия, Великобритания и т.н.

            Пето. Поисканото примирие от българска страна е също предмет на манипулация. В нея се твърди: „Москва отказва примирие, само и само да окупира България“. В края на август, особено след 23 август 1944 г., в комисията за съгласуване и сътрудничество между държавите от Антихитлеристката коалиция (САЩ, СССР и Великобритания) вървят преговори, разменят се писма с участието на министрите на външните им работи за условията за бъдещото примирие с България. Неговият окончателен текст към датата на обявяването на война на България от Съветския съюз и дори непосредствено след Девети септември не е приет. Няма как Съветския съюз едностранно да сключи примирие с България, тъй като страната е във война и с Великобритания и САЩ. Примирието е сключено през октомври в Москва с подписите на представители на трите големи страни победителки във войната (СССР, САЩ и Великобритания) и подписа на министъра на външните работи на България проф. Петко Стайнов (бивш министър от Демократическия сговор) от българска страна.

            Фактите са упорито нещо. Манипулаторите на историческите събития или неподготвените имат превратни тълкувания и пропускат истината. От един факт, обявяването на война на България от СССР, са направени множество грешни изводи и написани множество грешни твърдения. Има всички основания да се предполага, че това е направено със спекулативна идеологическа цел.

 

            Автор – Анко Иванов

            Източник: politkoment.blogspot.com