Ботев и евроценностите

            Седя, гледам и слушам един отдавна чакан и широко прокламиран предизборен диспут. И изведнъж чувам една фраза, която е много модна в България. Произнася я с особена гордост и личностно самоизтъкване Ц. Цачева: „носител съм на европейските ценности“. У нас, в България, това е често използвана фраза, особено от десните политици, фраза в двете и различни разновидности: „европейски ценности“ и „евроатлантически ценности“. Това са понятия, които нямат реално определено съдържание. Но и нещо повече, това са понятия, използвани в два твърде различни прочита и разбирания. И би ми било много интересно, ако водещият бе задал уточняващият въпрос към Цачева: „По точно, на кои европейски ценности сте носител?“  Едва ли Цачева би могла да отговори. Защото по общо признание на повечето политолози, философи, социолози и други няма общоприета трактовка на понятията.

            Какво са европейските и евроатлантическите ценности?

            Самата дума ценност се използва в два прочита – материален, т.е. стойност, цена на определени вещи и предмети и обществен. Когато става дума за европейските ценности не се има предвид техният материално-веществен, а предимно обществено-политическият им характер. В обществено-политическо отношение се използва ценността в смисъл на лично или общоприето групово или обществено отношение към някакви максими, принципи, дейности и действия, съответстващи на интересите, съответно на отделния индивид, социалната група, обществото.        

Във формалният първи план на разглеждането на съдържанието на европейските ценности се официализират в някакви общоприети научни определения или документи. Европейският съюз и НАТО нямат в документите си точни формални определения на европейските ценности. В Лисабонския договор в чл. 2 „Ценности на съюза“ е записано, че ЕС се основава на уважението на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, върховенството на закона и уважението на правата на човека, включително и правата на лицата, принадлежащи към малцинството. Тези ценности се явяват общи за съвкупността на държавите, членуващи в ЕС, характеризиращи се с плурализъм, липса на дискриминация, търпимост, справедливост, солидарност и равенство между жените и мъжете. Тази най-обща съвкупност от абстрактни ценности се разбира по най-различен начин от различните политици, политически партии, институционални органи на ЕС и националните държавни ръководства. В публична реч през 2007 г. Ангела Меркел посочва само пет ценности, на които е основан Европейският съюз: уважение към правата на човека, свобода, справедливост, демокрация и господство на закона. Да, това са основни морално-политически ценности за функциониране на всяко общество във всяка държава в света. В определението на Меркел, а и в Лисабонския договор, няма някакви специфични европейски ценности, различни от общоприетите в съвременния свят.

Експертите и специалистите в различните обществени науки влагат и свое собствено мнение и трактовка. Например, проф. Майкъл Емерсън (Център за европейски политически изследвания в Брюксел) предлага да има списък на „десет европейски заповеди“, в който да се включат:

1.      Демокрация и права на човека;

2.      Четирите свободи: общ пазар, свободно движение, местоживеене и трудова дейност на гражданите;

3.      Социално партньорство;

4.      Многонационалност, отричане на национализма;

5.      Светски мултикултурализъм;

6.      Антитоталитаризъм и антимилитаризъм, но без пацифизъм;

7.      Многовекторност на външната и вътрешната политика;

8.      Тристепенно равнище на управление – наднационално, национално и регионално;

9.      Откритост за всички европейски демокрации;

10.  Постоянни изменения, еволюция на границите на Евросъюза.

Освен тези „десет европейски заповеди“ редица автори приписват и други характеристики на  евроценностите. Например: общност на историческата съдба и наследство на народите на Европа и Запада; правото на нациите на самоопределение; пазарна икономика, основаваща се на частната собственост; либерален индивидуализъм; светски характер на обществото и културата; защита на хомосексуализма и др. .

      На Цачева и спестиха някои въпроси, свързани с нейното „носителство“ на европейските ценности. Например: Кое равнище на управление има приоритет – националното или наднационалното?, Поддържа ли многонационалността в България и отричането на патриотизма и обичта към българския народ, неговата Родина и история? Има ли справедливост в законите като например данък от 15% за едноличните търговци и 10% за олигарсите? 

      Поне на мен не са ми известни някакви опити за определение на „евроатлантическите ценности“. За европейските ценности стана ясно, че има пълна бъркотия, всеки по свой начин ги разбира. Тогава на любителите на обкичването с почетната титла „носител на европейските ценности“ винаги трябва да им се поставя въпроса: „Какво разбирате под европейски ценности?“ И дори още по-конкретно.

                В неформалният втори план на разглеждането на съдържанието на европейските ценности се достига до практическите измерения на действителните, а не на прокламираните ценности. Има различни оценки за функционирането на Европейския съюз, които разкриват действителни, а не пропагандно прокламираните формални европейски ценности.

            Първата действително проявявана евроценност е бюрократизма. Римският папа Франциск I през 2014 г. в Страсбург охарактеризира ЕС като „обюрократизирана организация“, неспособна да генерира нови идеи, а старият континентът се е превърнал в „уморена бабичка“. Европейският съюз функционира на изключително тромава правна основа, с наличието на хиляди документи. Едва ли има експерт в ЕС, който да се осмели да каже, че познава цялата документална база на създаването и функционирането на Европейския съюз. Нещо повече създадена е изключително сложна управленска структура със звена, които функционират без реални права, включително и Европейския парламент. Но има изградена мощна, огромна бюрократична структура. 

            Втората действително проявявана евроценност е домирането на интересите спрямо прокламираните ценности. Ето за тази истина всички в ЕС мълчат като риби. А това е проява на двуличие, в отделни случаи на двоен стандарт. Доминирането на интересите,  а не на ценностите е в съответствие с турската поговорка: „интереса клати феса“. При еднакви и сходни ценности интересите на отделните народи и държави могат и действително съществено да се различават. Исторически и национално ценностите с общ термин (напр. демокрация“) твърде често са с различно съдържание. То е различно поради различният исторически опит, традиции и социално развитие на обществото, различни религиозни вярвания,  ценности и култура. Всички страни-членки на ЕС се кълнат в общи европейски ценности, но имат различни национални интереси. Това поражда съществени различия между страните от ЕС. Като доминиращи са наложени от победителите във Втората световна война англосаксонските ценности, характерни за протестантските Великобритания, САЩ и Канада, а някои от тях и за Нидерландия.  В Европейския съюз вече се оформя и група от страни с европейски ценности, но възникнали на основата на католицизма от времето на Австро-Унгарската империя. Така се оформи Вишеградската четворка (Чехия, Полша, Словакия и Унгария), с много близките до нея Австрия, Словения и Хърватия. Това са страни, които не възприемат сегашното разделение на функциите между наднационално и национално равнище на управление, т.е. те държат за приоритет на националното над брюкселското. С различен нюанс същото се изповядва от някои южноевропейски страни като Гърция, Италия и частично Франция и Испания.

Особено явни са различията между европейски ценности и интересите по повод на свободата на самоопределение и ненарушимост на държавните граници и териториалната цялост. Тази ценност означава формално че всеки народ може да поиска държавна самостоятелност и създаване на свое държавно образование, но без да се променят границите и териториите на съществуващите държави. Е, как да има самоопределение без отделяне и създаване на нови държави? Такива проблеми има в редица европейски държави. Независимо от тази ценност испанският интерес е Каталуния да не се отделя в самостоятелна държава, баските да не получават самостоятелност, т.е. да не се нарушава държавната цялост, територия и граници на Испания. Насилственото разделяне на държави от САЩ и НАТО обаче е обявено за евроатлантическа ценност. Справка Югославия. Тази държава бе изкуствено разделяна, бомбардирана, и обвинявано ръководството на страната във всевъзможни грехове. Затвориха го Милошевич, убиха го в затвора и след това, чак през тази година Международният съд в Хага го оправда посмъртно. На Косово му дадоха независимост, без дори да проведат референдум сред населението. А европейската ценност за демокрация и свобода на волеизлиянието? По подобен повод, след референдум с над 92% желание за независимост на Крим, европейската общност не го признава и непрекъснато пропагандно втълпява, че Русия била анексирала Крим. Различното оценяване на подобни действия и политически ситуации показва явно, че интересът на великите държави е по-важен от т.нар. европейски ценности. Или да се върнем на Косово. Част от страните от ЕС, включително и България, признаха независимостта на новата държава, но страни като Гърция, Румъния, Испания, Кипър, Босна и Херцеговина не признаха Косово като самостоятелна държава.

Третата действително проявявана евроценност е отказът от национален суверининет на страните членки на ЕС. С подписването на договорите за присъединяване всички държави признаваха върховенството на европейските закони, регламенти, и т.н пред собственото си национално законодателство, поемаха икономически и социални задължения против интересите на собствените си народи. Някои от страните се отказаха дори от националните си валути, а дори някои вече пропагандират необходимостта от създаването на общоевропейска армия, каквато теза изрази и Цачева. Сега Европейската комисия не само определя по типичен тоталитарен образец какво да правят страните от ЕС, а дори им налага санкции по повод и без повод, нещо повече им определя как да извършват конкретни производствени дейности. По същество държавният суверенитет бе предоставен на група високоплатени бюрократи, които формално се управляват от Европейска комисия, но фактически са под ръководството на ръководителите на двете най-мощни държави в ЕС (Германия и Франция), а по същество се провежда политиката на САЩ. Наистина има Съвет на 28 –те държавни ръководители на ЕС, но по същество няма допитване до хората в страните от ЕС по най-важните страни от политиката на ЕС. Най-типичен пример е Трансатлантическото споразумение. Протестите срещу него, накараха САЩ, Канада, Меркел и Оланд да подготвят секретното споразумение с Канада, като формално се избегне името на САЩ (САЩ и Канада са членове на еквивалента на ЕС за Северна Америка – НАФТА). И пак без да питат народите от Европа, а решават Меркел, Оланд, Юнкер и страхливите държавни ръководители на малките страните от ЕС.  

  Четвъртата действително проявявана евроценност е евроатлантизма. Това е приложение на геополитическата философия на английския географ Макиндер за икономическо и военно сближаване на държавите от двете страни на Атлантика – от Европа и Северна Америка. На тази основа е създадено НАТО, като военна организация срещу бившите социалистически страни. След разпадането на СССР и на социалистическия лагер, НАТО започна интензивно разширяване на изток и застрашаване на Русия, определи си нов глобален противник – тероризма. В идейната основа на евроатлантизма е господството на англосаксонския начин на живот, на англосаксонския вид политическа демокрация, на англосаксонските неолиберални икономически доктрини, на военната сила. И главна ценност стана насилственото следване на примера на демокрацията и ценностите на САЩ, налагане пряко или косвено чрез литература, кино, масово производство на стоки и потребление и т.н. на американския начин на живот. В крайна сметка евроатлантизма се превърна в оръжие за осигуряване на глобалното господство на САЩ в света. В пряка връзка с утвърждаването на евроантлантизма е принизяването на националния интерес пред този на „евроатлантическите ценности“. Както се изразява иранският  президент Хасан Рухани „игнорирането на различията между културите и глобализацията на европейските ценности (по скоро на евроатлантическите – б.м.) като единствено правилни и универсални, се подразбира като несправедливо деление на света на добри и лоши. Такова мировъзприятие ражда насилие.“   

Една от европейски ценности е приоритета на правата на човека, на личността, над държавния интерес и държавния суверенитет. Но в кандидат-президентския дебат „носителката“ на евроценностите, в интерес на своята пропрезидентска кампания изрече обратната, правилната теза, т.е. „подкрепям действията на институциите, а не правата на човека“. Е, кога е искрена г-жа Цачева, когато е „носител на европейските ценности“ или когато е против тяхната същност?     

            Петата действително проявявана евроценност е русофобията. И това е исторически заложено в народите и страните бившите империи – Великобритания, Германия и Австро-Унгария. Първоначално това е славянофобия изразяваща се в заробването на славяни и от там английската дума за роб (slave) – славянин, премине се към острото противостоене на католиците срещу православието и кръстоносните походи в Прибалтика и през Балканите. Формално логически би следвало да няма такова остро противопоставяне понеже на два пъти в своята история Русия възприема и налага европейски ценности в начина на живот на народа. Първият път е, когато Петър I въвежда в Русия европейския начин на живот и на облекло. Вторият път е, когато след Октомврийската революция, в бившия Съветски съюз се възприемат европейски християнски ценности: Григорианския календар, метрическата система, осемчасовия работен ден, избирателното право за жените. Особено озлобена е русофобията с нарастването на военната мощ на Русия и възвръщане на държавния суверенитет. Тя е най-характерен белег на управляващите в Полша, Прибалтийските държави и Украйна.

Петата действително проявявана и то главна евроценност са парите, печалбата и богатството. Приоритетът, силното доминиране на частната собственост и извличането на печалба от всяко действие е в основата на не само на стопанския, но и социалния живот и културата. В държавата са важни символите: знамето, герба, химна, официалния език, традициите, културате, но абсолютно най-важни са парите. В името на парите, на забогатяването, чрез приватизацията в бившите източноевропейски страни бе разбазарена огромна по мащабите си общонародна собственост, развиха се рекета, олигархията,  корупцията, криминалната и битовата престъпност и т.н. Изчезнаха социални ценности като уважението към труда, колективизма, взаимопомощта и др. Хората се ценят не по приноса, който имат за развитието на обществото, вътре в обществото, а от количеството пари, от количеството и качеството на притежаваните вещи. Дори типични социални и общественополезни дейности като здравеопазване, образование, култура са силно комерсиализирани. Например, в България в здравеопазването бе наложен паричен модел, а не здравни грижи. За да почукаш на врата и да влезеш при доктора трябва да платиш 3 лева. Всяко едно отделно действие е остойностено и превърнато в извор на печалба. Голяма част от лекарите вече гледат на пациентите като ходещи портмонета и касички. В интерес на придобиването на пари и печалба дори се произвеждат и масово продават некачествени хранителни стоки и напитки.

Шестата действително проявявана евроценност е масовата манипулация на общественото съзнание. Това става чрез рафинирани, формално демократични процедури. Главно място в тях имат т.нар. средства за масова информация, а по същество средства за масова дезинформация и обществена манипулация. Формално има свобода на словото. Но това е свобода за продуцентите и собствениците на телевизии, радиостанции, вестници, списания, интернет сайтове, киностудии и т.н. Свободата е само в рамките на предварително уточнената, най-често с властите, програмна схема и политика. Но така стоят и въпросите с разпространението чрез техническите средства, търговските разпространителски вериги за печата и т.н. Масово се манипулират изборите чрез преки организационни машинации, купени гласове, корпоративно нагласени гласувания и избор, масови телевизионни положителни за някои и отрицателни за други внушения и т.н.

Разбира се, има много други т.нар. евроценности. Някои от тях се провалиха и провалът бе признат публично. Такъв е случаят с мултикултурализма. През 2011 г. Меркел, Саркози и Камерън публично признаха провала на мултикултурализма. А сега ни правят разпределение и ни дават пари да мултикултурализираме афганистанци, пакистанци, иракчани и сирийци.  Но има редица други непосочени т.нар. евроценности.  

Ботев за отношението към Европа и европейското

В нашето съвременно образование все по-малко се учи Ботев. Първоначално бе извадена от учебното съдържание неговата публицистика. След това бе посегнато на редица негови поетични произведения. Комунистофобите и русофобите не могат да му проста знаменитото Символ-верую на българската комуна. Ако махнем думата комунизъм и комунистически, ще видим върху кои ценности поставя акцент Христо Ботев. Без да цитирам цялото Символ-верую, ще посоча няколко ценности: силата на хората (единната обща сила) да се използва за създаване на добро; да има братски труд, свобода, равенство, разум. Прави ли впечатление, че никъде в т.нар. евроатлантически ценности не става дума за разум!

У нас, редица автори, за да се харесат на читателите много обичат да цитират тефтерчето на Левски. То безспорно е уникално. Но не по-малко уникални и значими, дори за съвременността, са редица мисли на Ботев, особено тези от неговата публицистика. През март 1875 г. във вестник „Знаме“ Ботев пише: „…да вземем от Европа това, щото ни е потребно, щото не ни достига и щото е признато за полезно на човекът.“ Внимателният прочит и размислите по текста навеждат на мисълта, че Ботев е за това да ползваме не всичко от Европа, както сега новопръкналите се еврофили масово и безогледно копират и повтарят като папагали. От Европа, ни учи Ботев, трябва да вземаме само това, което не ни достига. А това, което не ни достига винаги има конкретно-исторически характер, т.е. за различните епохи е различно, но важен е подходът. Възприемаме само това, което ни трябва в конкретните условия. А какво ни трябва сега от Европа? Трябват ни достижения в науката и техниката, в технологиите и новите системи на производство, трябват ни нови съвременни ИКТ. Но не трябват технологии от селското стопанство как да отглеждаме домати и краставици, понеже тези технологии, в Източна и Средна Европа, са създадени и разпространени в миналото от българите. Не ни трябват от Европа полски ябълки, унгарски хранителни продукти, хърватско мляко и т.н. Но такива примери има не само от селското стопанство. Не ни трябват и американски, английски, френски, немски и т.н. стандарти на живот, понеже имаме своите народности обичаи и традиции, а и нямаме равнището на техните доходи. Трябва да вземаме от Европа полезното за човека като например нови и високоефективни лекарства, медицинска техника и неща, които не произвеждаме като автомобили. От Европа трябва да вземаме реално полезни неща, а не измислени ценности като съжителството без брак, хомосексуализъм, биг-брадъри, наркомания и други подобни пошлости.

Като народ с 13 вековна история трябва да ценим много повече националното, но не само като територия, а и като духовни и морални ценности. Европа не трябва да променя исторически формираният етнически състав на населението на страната ни, не трябва да се стреми континентът да има народностно обезличено население, не някакъв нов вид Хамо сапиенс-европикус, а да бъде обединение на националности, на държави. В сегашния им вид прокламираните официални евроценности и особено неофициалните грубо обезличават националния характер и достойнство на българите. Ботев и Левски са се борили за национален суверенитет, а не за отказ от него, не за щастието на кокошките и за правите краставици, не да се заместят ферманите на султана с регламентите на брюкселските чиновници, а за реална независима българска държава.

20.10.2016 г.

Автор: Анко Иванов

               

Борисов сам падна в капана

Борисов сам падна в капана

Вече няколко дни средствата за масова информация, дезинформация и обществена манипулация жужат като разбунени кошери по повод резултатите от избора на Генерален секретар на ООН. И акцентите са два – внимание към новоизбрания Генерален секретар Гутиереш и към поведението на българското правителство и лично на Бойко Борисов като Министър-Председател. Кой ли не се изказа и произнесе, какво ли не прочетохме, видяхме и чухме! Едно мнение повече (моето) може би няма да е излишно. Необходима е обктивната истина и вярна оценка за случилото се, за предисторията, резултата и последиците. Сега поставянето на кандидатурата на Георгиева вместо тази на Бокова се определя като „голям политически гаф“ (К. Янков, П.Орешарски), „огромна политическа катастрофа“ и „политическа грешка“ (Йохана Даймел, Дойче Веле), „огромна издънка“, „световен провал“, „България загуби своя веднъж на хилядолетие шанс да участва в управлението на света“ (сп. „Форбс“), „срив на национален интерес“ (Георги Готев), „най-големият позор на българската външна политика“ (в-к „Труд“), „България изгуби невероятен шанс“ и „унижението, опозоряването на България“ (В. Дърева), „издигането на втори кандидат на България е … много хазартно решение“ (С.Паси) и много други оценки и определения.

Съвсем правилно главният „огън и жупел“ се изсипва върху главата на Борисов – извършителят на мръсната поръчка за проваляне на един силен български кандидат (Бокова) и скрита помощ за друг португалски кандидат (Гутиереш) чрез използване на друг по-слаб български кандидат (Георгиева). Борисов може да си говори каквото си иска за добрите му намерения, но е забравил древната мъдрост, че „пътят към ада е послан от благи намерения“. Всичко се оценя по резултата, не по желанието и намеренията, а по практическия резултат и следствията. Защо се стигна и какъв бе ходът на действия, довели до това опозоряващо България действие на Борисов и българското правителство? За да стигнем до отговорите си задаваме и отговоряме на поредица от въпроси. А най-важните от тях са:

Как възникна идеята за българска кандидатура за Генерален скретар на ООН? Историята и функционирането на ООН е история на спазване на писани и неписани правила. Едно от неписаните правила е за Генерален секретар да се избират представители на различни географски региони, да има географска ротация. И тъй като от Източна Европа досега не е имало генерален секретар се ражда идеята новият генерален секретар да бъде от този географски регион. И още нещо, с развитието на феминизма в цял свят все повече се търсеше и решение за пръв път да бъде издигната жена на този изключително важен пост. И така  чрез една каниддатура да се решат две неписани правила – жена и представител на Източна Европа. Но постът на Генералния секретар на ООН е не просто административна длъжнтост, а важна позиция по решаване на най-важните въпроси на съвремието и осигуряване на верен и гъвкав баланс между интересите на Великите сили (победителки от Втората световна война), създали тази международна организация. И още нещо, променената международна обстановка, формирането на нов многополюсен свят и сблъсък на цивилизациите, изисква най-после да се промени самата ООН. А това може да извърши само човек, който добре познава системата не само отвън, но и отвътре, т.е. човек с опит в делата на ООН, човек с опит в сферата на дипломацията и международните отношения. Общият преглед на възможните кандидатури, които да отговарят на тези изисквания разкри, че с такива качества е Ирина Бокова – шеф на ЮНЕСКО (най-влиятелната организация на ООН), представител на Източна Европа, жена, бивш дипломат и личност с висок международен авторитет. Това бе уникален шанс за България. На изискванията за опит в работата на ООН, опит в дипломацията и международните отношения отговаряха и други личности, възможни кандидати. Сред тях е избраният Гутиереш, за когото бе проведена мощна смислена и резултатна международна кампания за поддръжка.   

Кой имаше интерес да се провали българската кандидатура на Ирина Бокова и как стана това? Като всяка друга кандидатура и тази на Бокова имаше своите поддръжници и противници. Тези противници бяха мотивирани от различни интереси и идеологии. Прави впечатление негативната позиция на Великобритания. На британците много им се искаше техен човек да бъде начело на ООН през следващите пет години. Главно поради това Великобритания бе против Бокова, а не по глупавите обвинения на професор от десния сектор, че било имало някакво изказване на Бокова по Фолклъндската криза, което не се било харесвало на британците и те поради това декларирали на Борисов, че ще гласуват с червена бюлетина за Бокова. Исторически британците почти винаги са били против славяните и най-вече срещу източните славяни и българите. Да си спомним ролята на Англия за разпокъсването на българските земи след Освободителната Руско-Турска война. А някой професори, вероятно не познават британскато отношение към славяните като към роби. В английския език думата за роб, робски (slave) е славянин. И това не е случайно. През средните векове най-скъпите и най-търсени роби за семейните стопанства и владения са били робите-славяни. Правителството на Обединеното кралство инициира издигането и подкрепата за новозеландската кандидатура (като представител на Британската общност от над 50 държави), която от общите изисквания не отговоряше на едно – да е от Източна Европа. Е, Великобритания не е имала колонии в Източна Еворпа!

Позицията на Русия бе ясна – жена от Източна Европа с международен опит и познаване на системата на ООН. И вероятното и непрокламираното изискване на руснаците е било кандидатурата да не е от русофобска страна. На тази позиция първоначално напълно отговаряше Ирина Бокова и се очакваше руска подкрепа за нейната кандидатура, дори чрез гласуване с червена бюлетина за други кандидати. Но тази руска позиция постепенно се промени. За подобна негативна промяна своята роля изиграха поредица от негативни действия и изявления на официалните български институции и лица. Да си припомним, че по времето, когато Орешарски правилно лансираше кандидатурата на Бокова, неговият министър Вигенен подкрепи антируския профашистки преврат в Киев и отклони официално договореното посещение в България на Председателя на Руската дума Сергей Наришкин. В пресата и по телевизиите бяха прокламирани русофобските пронатовски изцепки на военния министър Ангел Найденов. Както и рисофобските изцепки на сегашния външен министър, министърът на отбраната и др. от кабинета Борисов-2. Но това са изцепки на отделни политически лица. По-тежкото бе сриването на руските икономически (изгодни за двете страни) проекти като нефтопровода „Бургас-Александруполис“, строителството на АЕЦ „Белене“ и спирането на проекта за газопровода „Южен поток“ с безцеремонно българско отношение към Русия и явно американфилство на действията на Правителстовото на Борисов. Най-вероятно Путин не може да преглътне безцеремонната русофобия на Щонов, Плевнелиев и Борисов. Но върхът на българското правителствено русофобство бе смяната на кандидатурата в последния момент. От всепризнатата в света личност на Бокова се отиде към подкрепата на русофобката К. Георгиева. В Русия не са забравили униженията, на които руснаците бяха подложени от мисията на МВФ, с активното участие на Георгиева. Не могат да забравят и активното и участие в икономическите и политическите санкции срещу Русия. Нещо повече, руснаците правилно разчетоха кандидатурата на Георгиева не като кандидатура на благоприятно разположена към Русия страна, а като кандидатура на ЕС и на Германия. И това ги накара в последната права, неочаквано за мнозинството дипломати, политолози и други анализатори, да не протакат повече избора на Генерален секретар. Вероятно нещо са се договорили със САЩ, нещо, което в ООН да ги компенсира за отказа им да гласуват с червена бюлетина за Гутиереш.

Много логична и ясна бе позицията на САЩ. Тях не ги интересуваше твърде много пола, географския регион и политическата партийна принадлежност, от които ще е Генералния секретар на ООН. Тях ги интересуваше позицията на кандидата за НАТО. Гутиереш бе най-пронатовски настроеният кандидат за Генерален секретар и поради това САЩ държаха от самото начало за него. Поради това и казаха на британците да си кротуват за новозеландката. Е, все още Нова Зеландия не е член на НАТО.   

Особено деликтна бе позицията на Франция. В тази страна Бокова се ползва с огромен авторитет, като ръководител втори мандат на ЮНЕСКО, като дипломат и културна личност. В нейна подкрепа се обявиха най-известните френски учени, писатели, културни дейци. Правителството на Франция и президента социалист Оланд бяха изправени пред дилемата кого да подкрепят: социалистката, ръководител на световноизвестната и уважавана организация ЮНЕСКО или социалистът, пронатовски ястреб. Оланд, както винаги в трудни тежки межуднародни ситуации, безпрекословно следва фарватера на САЩ, за разлика от своите предшественици Митеран и Де Гол. Оланд зае обратната позиция, на тази която одобряваше огромната част от френското общество.

Позицията на Китай бе лесно предвидима. Китай навлиза в сериозна, икономическа и политическа битка на международната арена със САЩ. В тази битка им трябват съюзници. За тях Русия е мощен военен и политически съюзник и съвсем естествено заемат и руската позиция при избора на Генерален секретар. Тях особено много не ги вълнува НАТО, тъй като в Азия има друго военно противостоене. Те получиха своето, юанът стана световна резервна валута.

Особена ситуация се получи в Европейския съюз. Изборът на Генерален секретар на ООН бе повод ЕС да се опита да се смекчи натиска, дори пряката намеса на САШ в европейските дела. Изборът на кандадат на ЕС, обаче се пречупваше и от идеологически различия, като противоборство между дясната ЕНП (Европейската народна партия), почти пряко ръководена от Меркел и обявяващата се за лява ПЕС (Партия на европейските социалисти), почти пряко ръководена от Оланд и съветника на Станишев (Шрьодер), с активната роля на Шулц и Станишев. От ПЕС бяха раздвоени, кого да подкрепят – социалиста Гутиереш или социалистката Бокова. Десните търсеха силен кандидат, който да може да измести социалистите. И съвсем погрешно, както е модно напоследък за действията на фрау Меркел, се спряха на чиновничката от Европейската комисия Кр. Георгиева. И това първоначално бе скрито, но постепенно започна в средствата за масова информация да се промъкват и да правят впечатления на активност на самата Георгиева и на някои европейски правителства за издигане на нейната кандидатура. А и у нея личеше огромното жерлание да попречи на всяка цена на Бокова или поне да я изпревари. Кариеризмът и самолюбието взеха връх над разума. Тъй като тя е българка, трябваше действията да се извършат от послушното българско правителство. И то започна да играе мръсна игра. Официално е зад Бокова, но външният министър, Тафров и редица други чиновници официално, полулегално и нелегално работеха против кандидатурата на Бокова. Правителството се бавеше, понеже в страната, в общественото мнение имаше доминираща подкрепа за кандидатурата на Бокова. И се започна едно очерняне на Бокова от „видни“ български политолози, политици, депутати,        културни дейци и най-вече от кръгът „Кинжал“, направляван от кръга „Капитал“, от Делянпеевските и Бойкопослушните средства за масова манипулация, от Президента на страната. Последната капка масло в огъня бе добавена след посещението на Орбан в България и много силния натиск от Меркел и страните от бившата Австро-Унгарска империя (Австрия, Унгария, Чехия, Словакия, Полша) върху Борисов да издигне най-после кандидатурата на Герогиева като кандидат на ЕНП. Чрез кандидатурата на Георгиева, Германия, чрез Меркел се надяваше да постигне и друга цел. А тя е при бъдещата промяна в ООН Георгиева да подкрепи влизането на Германия в Съвета за сигурност, т.е. да се прекроят Ялтенските споразумения. Нито Бокова, нито Гутиереш бяха склонни към подобни промени. Към такива промени не са склонни и петте постоянни членове на Съвета за сигурност. Разчиташе се на Георгиева като оръдие на европейските десни в бъдещите преустройства да даде принос за повишаване на ролята на Германия в межуднародната политика. В цялата тази ситуация в достатъчно смешна позиция застана Станишев, който като съюзник на ЕНП в управлението на ЕС трябваше да защитава дясната Георгиева срещу левите Гутиереш и Бокова, да защитава социалиста Гутиереш (носител на евроатлантическите „ценности“) срещу социалистката Бокова (носител на общочовешката цивилизация, наука, образование и култура).

  Какъв е политическият резултат от избора на Генерален скеретар на ООН? Този резултат може да бъде разглеждан в два разреза – международен и вътрешнобългарски. В межуднароден план бяха нарушени няколко от неписаните правила и предварителни договорки между големите в дипломатическата игра, по-скоро в дипломатическото надлъгване. Големите запазиха своите позиции. Не се реализираха амбициите на Великобритания представител на Британската общност да ръководи ООН. Не се реализираха и амбициите на ЕС и Германия (разбирай фрау Меркел) за повишаване ролята на Европа и на Германия в международната политика при реорганизацията на ООН. Не се реализираха и амбициите на източноевропейските страни и най-вече на България да има свой най-висш ръководен представител в ООН и в решаването на бъдещите световни дела. Но номинациите и борбата на източноевропейците разкриха дълбоките пропасти в международните отношения между тях. Не могат да се преодолеят културно-историческите и политически различия. Бокова щеше да има много по-висок или дори най-висок резултат, ако източноевропейските страни бяха застанали единно зад нея. Българската дипломация не направи нито една крачка за обща съгласувана позиция. Най-лошото е че в международната общност се формира негативно отношение към България, българската дипломация и надеждност в международните отношения. Борисов и българското правителство с лекота смениха кандидатурите на държавата, но не си представиха как държавите, които до този монт са гласували за Бокова, трябва да променят решението си. А тези държави не можеха и не искаха да изглеждат в международен план непоследователни и поради това продължиха да си я подкрепят Бокова, напук на калпавата българска външна политика. За тях бяха по-важни качествата на Бокова, а не писанията на набедени сценаристи-кинжали, откачалки от ГЕРБ, десебари, попкръстевци, кириякстефчовци и т.н. В международен план вече никой не ще гледа сериозно на каквато и да е българска инициатива.

Във вътрешнополитически план издигането на кандидатурата на Кр. Георгиева все повече се възприема като „абсолютно пропадане на България … самоунижаване“ (К. Кеворкян). Този акт не успя да намали шансовете на Бокова, но попречи те да се увеличат. По същество това е вътрешнополитическа завера не срещу Бокова, а срещу българската държава и държавност. Този акт доведе до допълнително изостряне на вътрошнополитическите проблеми в страната, колкото и Борисов да твърди, че има стабилност и че страната се нуждае от спокойствие и стабилност. Този непремислен акт на смяна на кандидатите за един и същи пост, и за един и същи период, доведе до напрежение между политическите сили, дори на тези от една и съща коалиция, какъвто е случаят с т.нар. Патриотичен фронт, в който Атака и ВМРО критикуват този акт на Правителството, а Симеонов (НФСБ) го подкрепя. Този акт постави и АБВ в глупашко положение. Те винаги са държали на Бокова, най-общо примитивно казано тя е личност, свързана по-пряко с Първанов, Калфин и Р. Петков, отколкото с БСП. Те се обявиха против и оцениха като недостойно решението за смяна на кандидатите, но не смеят да поискат или да се включат във вот на недоверие за противобългарския акт на Правителството, защото при едни извънредни избори ще изпаднат от политическата сцена. В българското общество, в грамадната част от интелигентните и мислещи хора останаха с усещането за национално самоунижение, т.е. нихилистичното „хубава работа, ама българска“.

И накрая възниква естествения въпрос: Кои са причините и кои са виновните? Тази смяна на кандидатите, по образните изрази на Кеворкян, е „автоканибализъм“ и „себеизяждане“. Причините са много. Първата причина е националният нихилизъм на българските управници през последните 26 години. Не може да водиш гъвкава и самостоятелна външна политика, когато дори публично изразяваш готовност да слушаш и следваш „това, което каже г-жа Меркел“, „това, което каже г-н Юнкер“, „това, което кажат от Брюксел“, „това, което кажат нашите партньори от НАТО“ и най-великия партньор – САЩ.

Втората причина е принизяването на общонационалните интереси пред идеологичиските концепции и възгледи на отделни партии и политически дейци. За наше общобълграско съжаление в нашата история има множество примери на предаване на българските национални интереси (Фердинад за Межудсъюзиническата и Първата световна война; Борис III и Богдан Филов за Втората световна война) и на българските национални дейци, прославящи страната в чужбина. Само да напомним, че българи отвориха портите на Велико Търново и предадоха на турците столицата и Патриарх Евтимий. Да припомним, че българи провалиха кандидатурата на българин за Нобелова награда за литература. Да припомним, че когато по време и след Лайпцигския процес целият прогресивен свят се възхищаваше на Георги Димитров и го подкрепяше, когато дори фашисткият съд се принуди да го признае за невинен, българското правителство му отне българското гражданство. Сега светът признава Бокова, но българското правителство е против нея.

Третата причина е развитието сред десните и част от центристите на пещерен антикомунизъм и яростна русофобия. Водени от нея някои клеветиха държавата ни пред другите държави. В този хор се включи и Борисов като син на комунист и самият той член на БКП, напуснал МВР за да остане член на партията. Ама и тези около него са същите, за което упреква Бокова – комунистическо семейство. Например: любимката на Борисов Павлова е внучка на двама комунисти, дъщеря на комунист; Плевнелиев е с баща завеждащ отдел в ОК на БКП-Благоевград и майка партиен секретар в основното училище; Цецка Цачева; Ивайло Московски и т.н. А Сергей Станишев, шеф на ПЕС, е с баща секретар на ЦК на БКП. Значи в Европа и ЕС може да има деца от комунистически семейства, в българското правителство да са в излишък, но дъщерята на комунисти Бокова, трябва да бъде заменена от дъщерята на други комунисти – С. Георгиева.  А по същество комунизъм в България не е имало. Имало е управление на БКП, но се изграждаше социална държава. В България вече около половината население е израснало и се образовало след Десети ноември 1989 г., т.е. това са хората под 42 години възраст. Дъвката антикомунизъм е против интересите на страната, понеже отклонява вниманието от главните проблеми на развитието на България и от опасностите страната демографски, държавнополитически да изчезне и да остане само географското име България за територията, населена от мюсюлмански емигранти и роми. Ако искаме държавата да се развива, трябва да поддържаме уважителни връзки и отношения със всички страни, независимо от бюрократите от Брюксел и ястребите от Вашингтон. А русофобията е контрапродуктивна и то предимно за българската икономика и култура.

И четвъртата причина е прословутата непоследователност на Бойко Борисов. Това е човек, случайно попаднал на високо място в политиката. Човек, който сутринта може да ти каже че се мръква, на обяд, че Слънцето залява и привечер да търси зората на небето. Той беше върло за АЕЦ „Белене“, но след едно кратко посещение на известен държавен секретар, рязко се обяви против и дори не призна волята на народа, който се произнесе чрез референдум за АЕЦ „Белене“.  Мненията му се менят от „осанна до разпни го“ в зависимост от две неща. Първото е върлия му популизъм, т.е. да решава и казва само това, което се харесва на хората. И той успешно се справя с това „аз прост и вие сте прости, поради това се разбираме“. Голямата част от народа бе за подкрепа на Бокова и поради това той подписа предложението за нейната кандидатура. Второто е националният му нихилизъм, чувството му, че от България и от него нищо не зависи и трябва само да изпълнява това, което му кажат големите, от големите държави, т.е нека големите да се разберат. И когато се явят противоречия, той моментално си сменя позицията, но не в интерес на народа, а в интерес на чуждите сили. Меркел, Орбан и др. му казаха, че трябва да е Кристалина и той в 12 без пет сменя Бокова с Георгиева.

Вината за това българско унижение е многопластова. Тя е в два основни пласта – външен и вътрешен. Външният план включва използването на България като марионетка за постигане на целите на други страни. На Меркел и се искаше да вкара свой човек от ЕНП, който ако стане Генерален секретар, да помогне на Германия да стане член на Съвета за сигурност. Много по-съществени за нас българите са виновните във вътрешен план. На челно място, основната вина за това носи Борисов.  В едни всекидневник се появи статия със заглавието „Кой вкара Борисов в капана Георгиева?“ В редица публикации се търсеше: „Кой“, „Кой намаза ските на Борисов“ и т.н.. И се появиха всякакви отговори като: кинжалите, кръга „Капитал“, Реформаторския блок, слабите съветници, лошите дипломати, Иван Кръстев, Соросоидите и т.н.

Моят прочит на информацията за станалото е, че Борисов сам се вкара в капана на унижението. Но той, като всеки друг неподготвен за голямата политика човек, като полотик без твърди политически идеи е воден само от стремеж за популярност и облаги от властта. Той е просто властолюбец,  преследва самата власт като цел, независимо от политически идеологии и цели. Него го гонеше и гони страхът да не би големите от Вашингтон и Брюксел да решат да не е на власт. Веднъж влязъл във властта той се държи като удваник за сламка за нея. Поради това има угодническо поведение към всички големи с надеждата да се запази на власт. Той допусна противоречиви действия, които в крайна сметка силно понижиха макар и малкия авторитет на България.

Понеже не е голям политик, Борисов, не може да разбере потребността от извинение пред българския народ и от потребността да си подаде сам оставката като главен виновник за конфуза. Вторият най-виновен за ситуацията е Кристалина Георгиева. Явно това е жена с непомерен политически стремеж към власт на всяка цена, дори чрез унижение на националното достойнство на страната. Третият виновен за унижението на България са ръководствата на коалиционните на ГЕРБ партии като т.нар. „Патритичен фронт“ и Реформаторския блок, които напълно подкрепят Борисов и ГЕРБ във всички луди противонародни действия, включително и за унижението на България в ООН, унижение, което ще се изучава в учебниците по дипломация в цял свят като пример какво не трябва да прави едно национално правителство.