Народният театър - шоуто чрез Шоу е отчуждение от реалността

 

В тези ноемврийски дни на 2024 г. около 7 ноември се развихри една словесна буря затъмнила в информационното пространство важните исторически дати: Октомврйската революция в Русия (7 ноември 1917 г.), падането на Берлинската стена (1989 г.), смяната не политическата система в България (10 ноември 1989 г.) и съвпаднало съвсем не случайно с годишнината от героичната битка на младата българска армия при Сливница (1885 г.). Оформиха се четири главни позиции към поставянето в Народния театър на пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“, написана в края на XIX век.

Първата позиция е на т. нар. „културен елит“ на страната – актьори, сценаристи, журналисти, музиканти, писатели и т.н. В тях има разнопосочни гласове – от „осанна“ до „разпни го“. Една значима част от актьорското съсловие премина всякакви културни и разумни граници в отношението си към протестиращите. Те бяха определяни като „комплексари“ и „цензори“ (В. Василев), „българският народ търси поводи за конфронтация“ и това е „аутодафе“ (един от министрите), „уроди“ и „говеда“ (Захари Бахаров), дивашка реакция на театрална постановка, „войнстваща простащина“ (за неназована партия). Оплюване на Нешка Робева за нейната позиция за недопустимостта на станалото („личностни комплекси на Нешка“  от Д. Ценова) и редица други. Като комплексари, диваци, говеда и т.н. бяха определени огромната част от протестиращите – все хора са високо образование, лична култура, знания и отношение към ставащото в страната, активни пълноправни граждани на България. И то заради няколко вмъкнали се в културен протест провокатори, необезвредени навреме от полицията, а може би и някои хора с психични отклонения. Такава ли е културата на културния театрален елит – да обругава свободни граждани, протестиращи според своите идеи и виждания за ставащото на сцената на Народния театър. Той уж е народен, но отразява ли тежненията на народа български? За радост на българското общество, независимо от премълчаването от най-големите телевизии с най-скъпо платените журналисти, имаше и множество хора на изкуството и културата, които бяха против поставянето на пиесата на Шоу. Става дума за позицията на Съюза на българските писатели, на други писатели и творци, на поетесата Маргарита Петкова, на акад. Гранитски, на Нешка Робева, на арх. Мирянов и много други, които застанаха на страната  на истината, а именно, че чрез поставянето  на тази пиеса се всява напрежение в българското общество и се принизяват честта и достойнството на българския народ.

Втората позиция е на спонтанно протестиращите, присъединили се към инициативата на Ивайло Шопски за протест срещу поставянето на сцената на НАРОДНИЯ театър на една по същество антинародна, антибългарска пиеса. Техният протест е естествено продължение на протеста на българските студенти при поставянето на пиесата във Виена и Берлин, на българите в началото на XX век при опита за поставянето ѝ в Народния театър.  Огромната маса от българите възприемат отрицателно поругаването на българските национални ценности и особено почитта към знанието, просветата и книгата. Написаното в пиесата и звучащо на сцената поругаване на българската просвета се разкрива от самопризнанието на Бърнард Шоу: „аз съм абсолютен невежа по отношение на историята и географията“. Това невежество на Бърнард Шоу за българската история и география е схванато блестящо от Мерсия Макдермот, която предупреждава в книгата си „Имало едно време в България. Спомени и описания“, че ако пиесата се играе в България „би предизвикала национално възмущение“ и че Бърнард Шоу е „жертва на собственото си незнание“. Историческите факти показват, че Шоу не познава българската действителност и си служи с отрицателни определения на народностни български черти, служи си с неистина, с пълен отказ от познаване на реалността. Още от 11 май 1851 г. в епархийското училище в Пловдив по предложение на Найден Геров се провежда празник на Кирил и Методий – създатели на българската писменост, който се разпространява във всички български земи. Да не говорим за мрежата от читалища с библиотеки от дарени книги, която във времето, в което пише Шоу, обхваща огромно множество от селища в страната. Да, Шоу не може да знае всичко, но когато сцената на неговата пиеса е България той би могъл да събере и необходимата достоверна информация, а не да обижда цяла нация. А защо ли не е избрал в пространствен аспект мястото на действието да е в родната му Ирландия или познатите му Англия и Шотландия? Дали за да не обиди националните ирландски, английски и шотландски чувства?  Българските – може.

Третата позиция e на някои партии, които търсят поводи на гърба на естественият протест да разширят своето влияние в обществото и да използват за това националното възмущение. Това се отнася предимно за телевизионно видимите представителни политически лица на протестите в четвъртък и в петък вечерта. Става дума за представителите на националистическите партии ВМРО и „Възраждане“, които не успяха  да удържат свои отделни представители или външни провокатори от застрашителни действия. От своя страна ПП/ДБ се възползваха от естествения национален протест на оскърбеното достойнство на българите. Много показателни за това са два факта. Първия е т.н. „пострадал“ Теодор Ушев – активист/симпатизант на ПП/ДБ, за който в интернет-мрежата ни напомниха, че е автор на известната „инструкция до протестиращите срещу властта“ как да се нападат полицаите в гръб, написана по време на масовите протести преди няколко години. Вторият факт е петъчната вечер, когато ПП/ДБ мобилизираха своите вечно платени (от чуждестранни НПО) жълтопаветни протестъри за защита на антибългарската насоченост на постановката на Малкович.

Четвъртата позиция е на огромната част от журналистите и техните ментори и собственици от централните и най-големите телевизии, които успешно манипулираха общественото мнение с налагане на няколко тези, противоречащи на други тези, изразяващи много по-масовите мнения. Една от първите тези е тази за аналогията с творчеството на Алеко Константинов и неговия герой Бай Ганю, чрез който Алеко се бил подигравал на целия народ. Справедливо Маргарита Петкова отбеляза, че „Сцената на Народния театър не е банята във Виена“. Алеко осмива чрез комедия един следосвобожденски манталитет на простак-новобогаташ като тип на бързо забогателите хора, а не на целия народ. Докато при Шоу това е пряко посочено за българите, т.е. за целия народ. Другата невярна теза е за това, че има цензура чрез протест. Цензура има само тогава, когато определен държавен или друг специализиран орган спира определени постановки, филми, изложби, текстове. В дадения случай няма никаква забрана от никого. Всичко зависи от способностите на директора да съобразява тематиката и съдържанието на постановките с обществения (народния) интерес, а не с личния интерес на Малкович за пари и слава.

Другата невярна теза, е че Шоу не искал да обижда българския народ. Ами тогава да е написал пиесата с основа на множеството английски и германски войни, а не със справедливата война на българите срещу агресора – Сърбия. Не по-малко манипулативна е тезата, че това е изкуство и на него му е разрешено да прави всичко, което му хрумне, че изкуството е едва ли не изкуство заради самото изкуство. Никой не забранява на който и да е творец да прави изкуство, каквото той намери за добре. Тезата, че изкуството е изкуство чрез отдалечаване от реалността (Гърдев) е неприложима за Народния театър. Той е народен, всеобщобългарски театър и поради това с обществени средства от данъците се издържа. Но се издържа не за да задоволява личното его на Малкович и/или на Василев, а да изразява, разпространява българските национални културни ценности и интереси. В частния театър е позволено всичко – до секс и голи сцени, пробългарска и антибългарска пропаганда и т.н.. Нека Василев като толкова много обича Малкович да си плати от джоба и да постави тази пиеса на своя частна сцена в някои от множество софийски квартали. И защо никоя от телевизиите не поиска Василев да публикува разходите по подготовката, поставянето на пиесата и хонорарите на участниците в нея? Както написа една малко известна българска артистка: „нашето оръжие са думите“. Да, думите са оръжие, колкото и да се представят (в случая) за комедия и смях. И за какво се използва това оръжие на думите във въпросната пиеса? Изкуството, дори театралното, не е изкуство заради самото изкуство. То трябва в някаква степен с художествени средства да отразява някаква реалност в живота на хората. В противен случай на театър трябва да ходят само артисти, сценаристи, автори на сценарии, декоратори и т.н.

Следващата невярна теза, разпространявана усърдно от телевизионните екрани е, че протестиращите не били чели пиесата на Шоу и не разбирали нейната същност и за какво става дума. Аз, скромният бивш театроман, ги питам: Всички ли артисти са чели всички пиеси на Шоу? А къде да я прочетат тази пиеса, когато не е издавана на български език? И всички ли артисти, сценаристи, журналисти и т.н. културни дейци и интелектуалци винаги си купуват книга, след като са я прочели? Дали не правят предимно обратното – купуват си книга за да я прочетат? И имат мнение за нея преди да са прочели книгата и и на основата на това мнение избират да я купят ли ида не я купят.

Аз, както и повечето хора, се доверявам на историческия опит и на мнението на безспорни авторитети. За мен авторитет е Иван Вазов, макар че не е историк, но е забележителен творец – поет и прозаик, свидетел на събитията от Сръбско-българската война. За мен са авторитети и историците, правдиво описали тази битка, както и са направели подробни изследванията на духовното Българско Възраждане. Безспорен авторитет е чуждестранния българовед – Мерсия Макдермот и множество други автори. И аз не съм чел най-слабата пиеса на нобеловия лауреат Шоу. Но понякога, дори и като изключение, и най-великите творци могат да грешат. Обикновено те са лауреати за най-значимите си произведения. Народният усет не можеш да го излъжеш с нарцистични венцехваления.  

Има и една друга манипулативна теза, а тя е, че тази пиеса е била поставяна и преди (през 1995 г.) но не била предизвикала отрицателни реакции. Вярно е, дори постановчикът ѝ тогава (Николай Поляков), сега определи протестите като „нелепа инсинуация“. Прав е, че това е „нелепа инсинуация“, но от страна на ръководството на Народния театър. Още древните са казали, че Всичко се променя и нищо не остава същото и ти не можеш да стъпиш два пъти в едни и същи поток“ (Хераклит), те. не можеш в една съща река да влезеш два пъти, водата се е сменила.  Едно и също действие (в случая пиеса) в различна епоха не може да има един и същи отзвук. През 1995 г. в света доминира крайният либерален глобализъм, налаган от американската администрация и соросоидните действия в почти цяла Европа, включително и в България. Модно бе да се отрича националната държава, националния интерес, националната идентичност, националното достойнство, в скрита форма да се налага тезата, че човек е дърво без корен и накъдето го повее вятърът натам отива. Времето се промени, светът се променя. Старият либерализъм се съпротивява ожесточено. Ако през 1989-1990 г. се събаряха стени между държавите, сега се издигат нови по-мощни бариери. Хората разбраха, че човек не може да живее без национална идентичност, без родина и интереси на родината. И започна един всесветски процес на конфронтация между неолибералния американски тип глобализъм и умерения национализъм. Противостоенето е в цял свят, създава се нов световен многополюсен свят. Този световен духовен разлом тресе не само целия свят, но и преминава в България и засяга всички обществени групи, класи, съсловия и браншове. Засяга дори отделни хора и близки роднини в семействата. Да вземем един баща – поетът Недялко Йорданов, който е върл защитник на пиесата и неговият син Недялко Недялков, който е върл противник на пиесата. Именно тази обстановка не са преценили от ръководството на Народния театър, самият Малкович и техните поддръжници от ПП/ДБ и т.н.

В отзвука в СМИ за протестите се изгуби хронологията на събитията, която може да даде отговор на въпроса: „Защо се случи това противоборство за една премира на една над 100 годишна пиеса?“ Още през април се появиха първите  бегли съобщения за подготвяната постановка на пиесата на Б. Шоу в Народния театър. След това през м. май 2024 г. в Поглед.инфо известният български изследовател на близкото българско минало, публицист и книгоиздател Хр. Георгиев публикува откъс от книгата на Мерсия Макдермот и нейното предупреждение, че една такава постановка ще предизвика „национално възмущение“. Вероятно ръководството на театъра не е обърнало внимание на тази публикация. Последваха няколко предавания по една от т.нар. „малки“ телевизии, в които се коментираше антибългарската насоченост на подготвяната за премиера пиеса на Шоу. С наближаването на премиерата все повече се появяваха, макар и отделни публикации и отзиви в интернет. Тези, макар и откъслечни, публикации подготвяха хората за възмущение и  протест.  Появи се инициативата на Ивайло Шопски и организацията на културен протест. В четвъртък той бе опорочен от незначителна група хора и поради неадекватното поведение на полицията. Масло в огъня наля и излизането пред протестиращите на главния виновник за постановката на пиесата Васил Василев, както и неубедителните реакции на част от артистите и част от зрителите, които имат формалното право да влязат в театъра. Но хилядите около театъра също имаха моралното право да протестират. Пресечната точка не бе намерена от директора на театъра и полицията.                  

    В публичното пространство битува мнението, че сблъсъкът е предварително планиран и режисиран отдавна. Още пред около две години Василев назначи в театъра човек, свързан с ДПС, човек срещу който „въстана“ част от творческия колектив. В резултат бе уволнен „анонимния“ режисьор – един от най-качествените хора в професията и с това победи линията на ДПС. Мнозина останаха с впечатлението, че директорът е човекът на ДПС. Дали е така? Кой да ти каже? Тогава артистите не застанаха на амбразурата да бранят българският качествен режисьор, но сега са на амбразурата да бранят Малкович. Остава дълбокото съмнение у множество хора в българското общество, че това е така, особено в условията на борбите вътре в ДПС. Логически не се връзва подхода първо да се избере и привлече чуждестранен режисьор, който сам да избере пиесата, която да постави. Театърът би следвало да има своя тематична политика, сам да избира пиесите, а след това да привлича режисьори и актьори, ако е необходимо. Остава неясен въпросът защо Малкович от близо двеста произведения на Шоу, избира точно това, което е с антибългарски мирис. Навярно е разчитал на българския национален нихилизъм или е изпълнявал поръчка на някого. Случайността е практически невъзможна. В дните преди, по време и след премиерата Малкович допусна маса грешни подходи. Първо охули българския писателски съюз, без да знае, че сега в писателския съюз са предимно нови и млади хора, които нямат никаква вина или заслуга за миналото. Навярно неволно той застана на позициите на неразбиране и несъобразяване с моментната ситуация в света, Европа и в България, време, когато националното става все по-ценно, а глобалното отстъпва. 

В резултат от обществената врява по отношение на премиерата на пиесата се извърши гигантска политическа манипулация – отклоняване на вниманието на българската общественост от главните проблеми на българското общество и по-нататъшно разделение и противоборство на множеството различни групи и възгледи. Отклонено бе вниманието от следните главни проблеми на обществото, интересуващи най-много хора: бедността на огромна част от населението; безводието в големи части от страната; манипулацията на проведените парламентарни избори; войната в Украйна и последвалите социално-икономически проблеми в Европа и в България; недостъпността до качествено здравеопазване и качествено образование на огромна част от хората в страната и др. Задоволено бе само любопитството на софийския жълтопаветен хайлайф. Това ли е най-висшият израз на демокрацията – манипулиране на обществото. 

И да завършим като дадем вазовия отговор на лъжливото твърдение на Шоу, че българските войници са били страшно пияни и подивели. „Към вечността е маршът ви последни“. Те са във вечността. Вечно в българската история ще остане народният подвиг на българските войници в славната битка при Сливница. Това, че Василев не знае за Сливница, си е негов проблем.

 

10.11.2024 г.                    Анко Иванов – д-р по философия

https://pogled.info/bulgarski/narodniyat-teatar-shouto-chrez-shou-e-otchuzhdenie-ot-realnostta.175580 

https://www.big5.bg/2024/11/11/народният-театър-шоуто-чрез-шоу-е-от/

Вестник "Нова зора" от 19 ноември 2024 г. 

Време е за следизборни промени в дейността на "БСП - обединена левица"

            Няколко дни след изборите за Народно събрание (27.10.2024 г.) продължават множеството коментари, анализи, телевизионни и интернет внушения за станалото и не станалото преди и по време на изборите. Мераклии за победители няма много, а победителят е само с една четвърт от подадените гласове. Във всички анализи и коментари доминира аритметиката за това кой с кого ще се коалира за да отърка у властта. В политиката главното е не аритметиката, а изразяване и отстояване на интересите на избирателите. 

И на тези избори реално победи масовият отказ да се гласува за дясна политика. Масово хората, без най-твърдите партийни ядра и купените гласоподаватели, възприемат изборите и формирането на новия 51 парламент като победа на уродливото дясно либерално статукво, умело ръководено от олигархическите кръгове, свързвани пряко с ГЕРБ-СДС, двете ДПС и кръга „Капитал“. Всички те са запазване сегашната грабителска система на управление. Към тях се присламчват различни тарикати, стремящи се към настаняване на обилната ясла на властта. Партийните поддръжници на това олигархическо статукво са: либерални центристи (ДПС), либерални мутроолигархисти (ДПС ново начало), либерални-популисти (ИТН), национални консерватори (Възраждане), либерални консерватори (МЕЧ) и социални консерватори (бившето ръководство на БСП). В очите на масата избиратели всички тези партии са възприемани като статукво, което не може и не иска да реши същностните проблеми на огромната маса хора.

Хората очакват дълбока социална промяна и отказ от олигархическата същност на властта през последните години. И търсят своя „нов спасител“ и/или водач за дълбоката промяна на обществото – ту „Командира“, ту „Царя“, ту „Пожарникаря“, ту „Чалгарите“, ту „Харвардците“ и т.н. И всеки път остават излъгани, понеже главното не се променя – олигархическата неолиберална власт. А същността на тази власт е огромното несправедливо разпределение на богатството, като лъвският огромен пай се пада на олигарсите, които разпределят порциите така, че за хората на труда да не остава почти нищо. И поради това България е на последните места по равнище на живот, доходи, здравеопазване и т.н.

Обществото ни се раздели на конфронтационно разположени социални страти. Има малка група от свръхбогати, които задкулисно, чрез подставените си политически лица в държавната машина (министерства, регулаторни органи и общини), присвояват огромната част от произвежданото в страната богатство и близката до нея група от богаташи, които неистово се стремят да станат членове на групата на най-богатите. Те са представени от работодателските организации – привърженици на неограниченото присвояване на богатство под каквато и да е форма, против каквото и да било увеличаване на доходите на работещите. Втората социална страта е от хора с достатъчни доходи за да могат по няколко пъти да почиват и да се развличат в гръцките и турски курорти, да шофират маркови коли и джипове, да имат вили и да водят по-охолен живот по ресторанти и заведения, да издържат обучението на децата си в престижни учебни заведения, школи и курсове. В тази група условно определяна като средна класа попадат високоплатените държавни чиновници (народни представители, висшите ръководни длъжности в министерства, централни ведомства, регулаторни органи, съд и прокуратура и др., както и работещите (наети лица) като специалисти и експерти в информационно-технологичния сектор, частните болници и т.н. Тях до голяма степен ги устройва неолибералното статукво. Много малка е групата хора в тази средна класа, формирана от средни и дребни бизнесмени. Огромната част от българския народ са хора се недостатъчни доходи за воденето на сносен, на приличен начин на живот. Това са хората с мизерни пенсии, работещите бедни, както и маргинализирани лица без стремежи и амбиции, потиснати от бедняшкия  живот и преминаващи лесно към криминални действия.

Отличителна черта на българската действителност е и стратификацията на данъчните задължения и плащания. Въведената  под натиска на юпитата на НДСВ и на кръга от обръчи на ДПС данъчна система е с крайно нисък дял на преразпределение на произведеният БВП (36-37%), докато при другите европейски държави е между 45 и 50%. Огромната част от народа чрез косвените данъци изхарчват най-значимата част от своите доходи за потребление, където данъкът е двойно по-висок от корпоративния данък за бизнеса. Най-богатите плащат най-ниски данъци – едва 5% (данък дивидент) и 10% корпоративен данък, при 15% за ЕТ и средно за ЕС около 20%. А финансовите транзакции на богаташите са освободени от данъци! Това е израз на ярка несправедливост и неравенство в българското общество. Чрез най-ниските заплати българският и чуждестранният бизнес трупа огромни печалби и живее в лукс, а няколко милиона българи – в нищета. Една от основните причини Румъния решително да изпревари България е и по-високият корпоративен данък (13%). ЕС и МВФ, както и българските професионални съюзи препоръчват корпоративният данък да е поне 15%, но всички партии в народното събрание преди изборите най-твърдо се обявиха, че няма да допуснат повишаване на данъците, а и осигурителните вноски. Депутатите не искат техните високи трудови възнаграждения (10-12 хил. лв.) да се облагат с високо равнище на осигуровките, а само на скромното 3750 лв. По това се познава дясната политика – ниски данъци за богатите, облагане на всички бедни, независимо от равнището им на бедност, недопускане на солидарни осигуровки върху целия доход и запазване на плоския данък. Във Великобритания левите (лейбъристите) увеличават данъците на богатите, а у нас левите са за запазване на крайно ниските данъци за бизнеса, осигуряващи огромната бедност на населението. У нас бизнесът плаща едва 10% данък, когато от държавните предприятия се изземва 75-80% от печалбата, а понякога и 100%.  Държавната собственост по зял в националното стопанство почти изчезва.   

Огромната социална диференциация в България се дължи и на срамно ниското равнище на здравните и пенсионни осигуровки, които не могат да покрият потребностите на двете системи. Непрекъснато се увеличават заплатите на работещите в централните ведомства, МВР, съда и прокуратурата, армията, Народното събрание, но те неясно защо не плащат осигурителни вноски. Това осигурява мизерен живот за пенсионерите.

Коалицията „БСП-обединена левица“ можеше да постигне много по-висок резултат. Пропуснат бе шанс. Недостатъчно точно бе оценена политическата ситуация. Бе съставена разширена и трудно разбираема от избирателите предизборна платформа, в която няма ясни приоритети. На обществото непрекъснато се правеха неверни послания за равноотдалечен министър-председател (идеята на ПП/ДБ), някакво неполитическо експертно правителство и т.н. Правилно в листите бяха вкарани повече млади хора, но недостатъчно бяха кандидатите за народни представители с висока и много висока експертиза и значима популярност. Само доц. Киселова не стига. Областните съвети на БСП в много случаи подходиха от местнически партийни критерии и утвърдиха листи от активисти, а не от специалисти, които да могат да формират, представят и отстояват лява социалистическа политика. Нямаше баланс между млади, експерти и политически дейци и активисти

А след изборите стои вечният славянски въпрос: „Какво да се прави?“.

Първо. Всяка колаборация с десните (либерали, неолиберали, консерватори, националисти) трябва да се избегне напълно. Тези дни в публичното пространство се огласи позицията на Сергей Станишев: „БСП трябва да се захване със своите вътрешни проблеми … По-полезно е да остане в опозиция, защото ако влезе в каквато и да е форма на управление, ще бъде в слаба позиция”. Главното трябва да бъдат не „вътрешните проблеми“. Те са важни, но не са определящи. Главното е кратка и ясна програма, насочена към избирателите към какво се стреми и за какво се бори БСП. Вътрешните проблеми следва да се решават с оглед на политическата програма и цели, с оглед на интересите на трудовите хора, а не самоцелно за формиране на голяма група от хора, които да участват във властта и „държавнически“ да се подходи като най-после се създаде редовно правителство.   

В избрания нов парламент българската левица няма идейна близост с нито една парламентарно представена партия. БСП се опари два път от колаборация с ДПС. Освен това, всеки, който се коалирал с ГЕРБ-СДС бял свят не е видял. Корнелия Нинова направи кардинална грешка да се коалира с харвардците и жълтопаветната буржоазия. БСП трябва да избягва каквито и да било коалиции, сглобки, споразумения и съглашения, трябва да прави свои аргументирани предложения и да подкрепя разумни социални и национално отговорни предложения от други партии. В някои дейци от коалицията  „БСП – обединена левица“ в неявна форма се прокрадва твърдението от края на XIX век (Байганьовското), че активът на партиите е изгладнял и трябва да се закачи за властта за да се нахрани.

Второ. Коалицията „БСП – обединена левица“ трябва идейно да се обедини около основните социалистически ценности: справедливост, солидарност, равенство, демократизъм, хуманизъм, патриотизъм и миролюбие. Всяко едно решение на парламентарната група трябва задължително да преминава през филтъра на тези ценности и ако нещо не отговаря на тях – да се отхвърля и да се гласува против, когато се предлага от други партии и групи. Корнелиански компромиси с идейните ценности не може да има.

Трето.  Централният въпрос, който стои пред БСП е кои интереси изразява и защитава. В годините на злополучния преход от социализъм към див неолиберален тип капитализъм БСП и другите леви партии се отклониха от изявяване и защитаване с предимство на интересите на хората на труда, на тези които са наемни работници, специалисти, земеделски работници и стопани и т.н., както и хората в пенсионна възраст. Защитата на интересите на трудовите хора предполага БСП, партиите от лявата коалиция, както и най-вече парламентарната група да поставят на преден план решаването на проблемът за трудовите доходи на работещите, чрез което да се повишава жизненото равнище, да се решава демографската криза, да се намалява крайното неравенство в обществото.

Четвърто, вниманието на ръководството на БСП, на Коалиционния съвет на БСП трябва да е съсредоточено към трансформиране на здравеопазването и образованието на солидарна основа, на разграничаване на частния от държавния сектор, засилено внимание към осигуряване на равен достъп до качествени здравни грижи и лекарства, както и равен достъп до качествено образование, т.е. те да не зависят от равнището на доходите, от личното и семейно богатство, от териториалното местоположение на селището, в което живеят.

Пето. Лявата политика в народното събрание може да се реализира чрез решения за използването на държавни инвестиции не само и не толкова в инфраструктура, но и в модерни електронно-информационни производства, развитие на социално значими стопански дейности, особено на селското стопанство и производството на висококачествени и екологично чисти храни и хранителни продукти. Трябват идеи и предложение как да се увеличи делът на държавната собственост в стопанството, така че чрез дейността на държавните предприятия да се осигурява повече отчисления за държавния бюджет, чрез  който пък да се реализира значима социална политика и България наистина да стане „социална държава“, така както пише в Конституцията.

Шесто. Преоценка и практически действия за промяна на екологичната политика в България. Настоятелни искания за пред ЕС за дерогация на т. нар. „зелена сделка“, унищожаваща препитанието на десетки хиляди хора в България. Запазване на въгледобива и работата на ТЕЦ, както и изграждане на новите ядрени мощности в АЕЦ „Белене“. Главното в зелената политика да стане подобряването на жизнената среда – намаляване за запрашеността на въздуха, шума, замърсяването на водите и почвите.

В заключение, ако „БСП-обединена левица“ влезе в някаква форма и способ в управлението, тя ще изпадне не в слаба позиция по твърдението на Станишев, а има реална опасност да изпадне в политическа кома, да престане да бъде парламентарна партия. И да остави политическото пространство в България без какъвто и да е изразител на интересите на трудовите хора.

          

Анко Иванов – д-р по философия

Източник: Политкомент

В-к „Дума“ от 5 ноември 2024 г.

https://pogled.info/bulgarski/vreme-e-za-sledizborni-promeni-v-deinostta-na-bsp-obedinena-levitsa.175369