Цената на нефта - геополитически и геоикономически измерения

Цената на нефта – геополитически и геоикономически измерения

Автор: Анко Иванов

            В света се чувстват първите последствия от рязкото понижаване на цените на петрола на международните пазари. Това се превърна в един много сериозен фактор за бъдещото развитие на световната икономика и за развитието на икономиките на множество страни. Цената на петрола влияе върху цените на всички или на почти всички произвеждани продукти и услуги, влияе пряко и косвено върху жизненото равнище на твърде много хора. Това влияние е не само чрез стойността на горивата, но и чрез цените на природния газ и електричеството. Цените на петрола пряко влияят и върху финансовото състояние на икономиката на страните, добиващи и продаващи нефт.  В условията на свободен пазар и засилен международен обмен, търсенето на нефт и на природен газ по правило определя неговата цена. Но в света се появи ново производство на горива, т.нар. „шистова революция“, т.е. добива на шистов газ и вече и на шистов нефт. Това понижи търсенето на междунароните пазари. И САЩ, като най-големия консуматор и купувач на нефтопродукти на световния пазар, започна да намалява търсенето. А от тук и естествения процес на намаляването на цените. Само че този естествен процес бе силно деформиран и повлиян от политическите цели, стремежи и влияние върху крупните производители на нефт – САЩ и Саудитска Арабия. 

            В началото на кризата с цените на петрола бе политиката. Рязкото понижаване на цените на нефта на межуднародните пазари силно влияе на икономиките на страните износители и вносители на този продукт. Загубите ог търговията с нефт и нефтопродукти силно ще влоши финаносовата и икономическата обстановка в страните големи износители на петрол, с изключение на Саудитска Арабия, която разполага с огромни финасови резерви и добива най-евтиния нефт. САЩ, решени за запазят свотвната си политическа, военна и икономическа хегемония решиха да превърнат цените на петрола в политическо оръжие и да взривят икономическата и политическата стабилност в надигащата глава Русия. Политическите интереси на САЩ съпаднаха с икономическите интерис на страните от Персийския залив като най-големи производители на нефт.

Понижаването на цените на нефта на межуднародния пазар ще доведе до спирането на добива на нефт в множество страни и от множество компании, поради естествени природни причини - по-голямата себестойност поради по-сложни геоложки условия и по-скъп добив. Сега в света се добиват около 4.1 млрд. т. нефт. Над една трета от него се добиват в три страни с най-голямо производство – Саудитска Арабия (542 млн.т.), Русия (523 млн.т.) и САЩ (523 млн.т.). Още 10 страни добиват над 100 млн.т. нефт – Китай, Канада, Иран, ОАЕ, Ирак, Мексико, Кувейт, Бразилия, Нигерия и Венецуела. Тези 13 страни имат дял от световното производство над 70%. Но условията за добив на нефт в тях са много различни.  Саудитска Арабия и страните от Персийския залив (Кувейт, ОАЕ, Катар, Бахрейн, Оман, Иран) добиват естествено фонтаниращ нефт и не правят значими разходи за неговото изпомпване от земните недра. В този район нефтът е на по-малка дълбочина и по-лесно се добива. Цената на добива е 4-5 долара за барел. В същото време себестойността на добива на нефт средно за Русия може да спадне максимум до 30-40 долара за барел.

В голяма част от находищата в света добиваният нефт е от голяма дълбочина и най-добрите находища и пластове вече са отработени. Редица находища се използват, макар че цената на добива е около 60-80 долара за барел. При понижаването на цените под равнището на 80 долара за барел те стават нерентабилни. Това предизвиква големите компании да намаляват и прекратяват добива. Вече има индикации че Бритиш петролеум и Шел ще понижат инвестициите си в редица мегапроекти. При тази цена нерентабилни стават повечето отдавна използвани (старите) находища, в които са отработени пластовете с най-малка дълбочина, както и находищата в Арктика, в които добива се извършва при много сурови климатични условия. Това ще засегне в Русия повечето находища в Баренцево и Карско морета, в Тюменска област, арктическите проекти на Шел в Баренцево море, на Шеврон и ОМV в Северно море. Понижаването на цените ще засегне и добива в находищата в блока „Кашган“ в Казахстан, на Бритиш петролеум в Мексиканския залив, в шелфа край Бразилия и др.

Тази ситуация навярно е подтикнала съветниците на Обама и самият американски президент да предприемат атаката срещу цените на нефта, разбира се с най-активната помощ на Саудитска Арабия и верните им страни-съюзници от Персийския залив. Това е геополитическа маневра чрез икономически и финансови лостове да бъде ударен основен полотически и военен съперник на хегемонията на САЩ в света. Вече има първите резултати – настъпиха сериозни икономически последици за Русия. В същото време ръководството на САЩ не си дадоха сметка, че самите те ще бъдат от губещата страна, а от печелившата страна ще останат Саудитска Арабия, страните от Персийския залив и някои отделни други държави. В оценката за поддържане на ниския курс на продажбите министърът на нефта на Саудитска Арабия Али ал Нуайми защити позицията на своята страна. „Ако Саудитска Арабия понижи производството, цените ще тръгнат нагоре, и руснаците, бразилците и разработчиците на шистите в САЩ ще вземат моя дял на пазара. … А ако цените се понижат, от пазара могат да бъдат отстранени конкурентите. … Рано или късно, колкото и те да протакат, в края на карищата, техните финансови възможности ще ги заставят да съкратят добива… Ние искаме да кажем на света, че само страни с висока ефективност на добива на нефта заслужават пазарен дял“.   

По същество Саудитска Арабия атакува основните си съперници на пазара на нефта и горивата – САЩ, Русия, Бразилия, страните край Северно море (Великобритания, Норвегия, Нидерландия). САЩ макар че вече не са толкова зависими от вноса на нефт ще пострадат в перспективите за развитието на добива на шистов нефт и шистов газ, които са по-скъпи и много по-вредни за околната среда. Тази заплаха за САЩ от понижеването на цените на нефта е пропусната от американските управници. Поради това известният американски политолог Уилям Енгдал твърди не без основание, че американската приказка за очакваните рекордни добиви на шистов нефт в САЩ е достигнала до своя край. По оценката на канадския експерт по нефтодобива Дейвид Хюз през последните три години обемът на добивания в САЩ шистов нефт спада средно с около 60%, а най-благоприятните находища са изчерпани. Следователно ще трябва да се увеличават разходите за добив на шистов нефт, а това ще повиши неговата себестойност. В края на тази година бяха прекратени силно рекламираните проекти за добив на шистов газ в Полша и в Западна Украйна. А губернаторът на Ню Йорк забрани поручавнето и добива на шистов газ в Ню Йорк.

            Реално понижаването на цените на нефта на межуднародните пазари може временно да е от полза за страните, които разчитат на голям внос на нефт и нефтопродукти като Япония, Германия, Франция и Италия. Вероятно понижаването на цените ще даде допълнителен стимул за икономическо развитие на Китай и Индия, които разчитат на голям внос на нефт и нефтопродукти. Кризата, породена от падането на цените на петрола в икономически план засегна най-силно икономиката на Русия, понеже държавният бюджет на тази страна се формира на основата на 60% приходи от продажбата на нефта и природния газ. Двойното намаляване на цените, независимо от резервите, които има руската икономика, силно намалява възможностите за финансиране на основни дейности в руското общество.

            Понижаването на цените на петрола бе съпроводено с другата голяма геополитичска маневра – играта на борсите за понижаване цената на руската рубла. Според сценаристите тези две обединени действия трябваше да доведат да финансов крах Русия. Това не се получи. Руската икономика е силно разклатена, но устоя на геополитическото и геоикономическото цунами. Естествено възниква въпросът: „ Можеше ли Русия да се предпази от тази нова икономическа криза?“. Отговорите са множество. Всеки специалист от своята камбанария си дава своя отговор. Но не може да се търси отговора в детайлите, в отделинте фактори и причини за кризата. Голямата беда на съвременното развитие на Русия е погрешно избраният и наложен на Гробачов и Елцин икономически модел на развитие – неолибералния модел. Прокламираните свободи на движението на хора и на капитал доведоха до изтичането от Русия на над 10 млн. научни дейци и висококвалифицирани специалисти, до огромен износ на капитали. Засега свободата на движението е еднопосочна – от Русия на запад. Обратното официално или тихомълком се забранява и препятства. Например, в края на тази година Великобритания, един от финасовите центърве на света, реши да не връща изнесените от Русия капитали. След кризата в края на XX руските ръководства пропуснаха възможността за ограничаване движението на капитали и за стриктното държавно регулиране на финансовите пазари. Играта на срива на руската рубла на борсата в Москва бе извършена от двама „играчи“, които направиха оборот от 70% от дневния в най-лошия ден на кризата. И едва ли е случайно, че единият от тях е с двойно гражданство – украинско и на САЩ. Свободно плаващият курс на рублата спрямо световните валути е винаги в полза на САЩ. Едва ли е случайно, че САЩ бяха изпреварени само от Китай, който е единствената от големите икономически сили в света, който поддържа регулиран курс на своята национална валута (юана) спрямо долара? Добрата идея за разплащане за руските стоки и изделия на световния пазар да става само в рубли бе много забавено и това силно негативно повлия на сегашната криза.

Тази нова криза на рублата и на цените на петрола може и навярно ще е огромен стимул за преструктуриране на руското стопанство, неговото технологично и продуктово обновление. В Русия това може да стане много по-лесно от други страни, понеже в тази голяма страна има огромни собствени природни ресурси и опит в развитието на промишлените производства. И тук на преден план идва аналогията с миналото. След Втората световна война Съветският съюз и европейските социалистически страни се развиваха бързо и намаляваха непрекъснато дистанцията със западните страни. И тогава стана първата значима петролна криза, предизвикана пак от ОПЕК и предимно от Саудитска Арабия. Тогава играта бе на рязко повишаване на цените на петрола. Това доведе почти до формална блокада на редица западноевропейски страни – дори спиране на автомилите от движение по улиците. Този финансов удар принуди развитите западни страни да преструктурират цялата си икономика, технологично да обновят почти всички производства, силно да намалят енергоемкостта на изделията. Това повиши икономическа ефективност на производството и осигури значим икономически ръст. В същото време ръководството на Съветския съюз проспа това обновление, водейки се от измамното правило, че си имат достатъчно нефт и за тях такива кризи не са страшни. В резултат на бездействието на Източния блок и бързото технологично обновление на страните от Западния блок, Запада спечили икономичсокто съревнование със Съветския съюз. Сега ситуацията може и да не се повтори с обратен знак, но поне може да доведе до съществено нарастване на икономиката на засегнатите от кризата страни. Всичко е въпрос на правилна оценка и разумни действия на ръководствата на тези страни.     

            В същото време, макар и със зигзази световната икономика нараства и това неминуемо поражда нови потребности от нефт и природен газ. Най-значим е очакваният ръст в Китай, Индия, Виетнам и страните от Югоизточва Азия. Независимо от сътресенията в цените на нефта, ще продължи и възходящото икономическо развитие на Бразилия. Самите САЩ също започват да се отлепват от дъното, от времето на икономичесака криза. Всичко тава изисква нови, големи количества въглеводороди (нефт и природен газ), а това неминуемо ще повиши цената и ще доведе до повишаване на добива.

27.12.2014 г.

 

Пенсионната реформа - между десния Калфин и левия подход

Пенсионната реформа - 

между десния Калфин и лeвия подход 

                                 автор: Анко Иванов 

      През последните дни отново във фокуса на телевизионните камери и пред микрофоните се пъчи отявленият ренегат – Ивайло Калфин. Това стана по повод обсъждането в Народното събрание на Бюджет 2015 г. и искането за промени във възрастта за пенсиониране и прехвърлянето на пенсионните фондове. Калфин отдавна се е легитимирал като непоследователен политик. Ту e социалист и член на БСП, ту е социалдемократ от Камовото направление, ту е безпартиен съветник на „социалния“ президент (Георги Първанов), ту е ляв по убеждения, но защитава дясна политика, ту е безпартиен, но е в групата на ПЕС в Европейския парламент, ту е срещу ГЕРБ и Боко, но стана негов съратник по управление и т.н.
          В последните дни има ново превъплъщение на „левия“ по убеждения абевеец Калфин и прокарване на неолиберални (свръх десни) реформи в пенсионната система. С приемането на новия бюджет за 2015 г. според него се била правила „пенсионна реформа“. Неделният сутрешен негов гастрол (14.12.2014) в Нова телевизия само разкрива, че няма никаква реформа на въведената от Иван Костов неолиберална по своята същност пенсионна система в България. А каква е неолибералната същност на българската пенсионна система?

            Първият и белег, механично копиран от западноевропейските системи, е безкрайна работа без да се ползват пенсии на колкото се може повече хора. Това става при повишаване на пенсионната възраст, независимо от ниската средна продължителност на живота. Сега очакваната средна продължителност на живот на хората в България е една от най-ниските в Европа – около 71-72 години. А в същото време тя в развитите западноевропейски страни е около и най-често над 80 г. При тях между възрастта за пенсиониране (65 г.) и средната продължителност на живота (80-83 г.) има амплитуда от 16-17 г. В България се предлага същата възраст за пенсиониране, но при амплитуда от около 6 години.

             Повишаването на възрастта за пенсиониране е управленска техника, чрез която се намаляват разходите в пенсионната система, т.е. намалява се броя на пенсионерите, намаляват се изплащаните пенсионни осигуровки, но и се увеличава младежката безработица. А в следствие от това се формира нова силна младежка емиграция към Западна Европа. Вторият неолиберален белег на българската пенсионна система е незначителният дял на плащаните от бизнеса пенсионни осигуровки. Българският нов бизнес отдавна е доказал, че не го интересува съдбата на наемните работници. Важното е той да има по-големи печалби, дори срещу по-малки разходи за труд и и социални осигуровки.

              Калфин е „главният инженер“ в български условия на този неолиберален модел на най-ниски осигуровки. Той бе наложен по времето на правителството на Иван Костов и непроменен от правителството на Кобурготски. В правителството на Станишев, когато Калфин бе зам. председател на Министерския съвет по икономическите въпроси, а Орешарски - министър на финансите, тази линия продължи. Нещо повече Калфин и Орешарски продължиха костовата политика на намаляване размера на осигуровките и ги намалиха с 6%. Безкрайното намаляване на плащаните от бизнеса осигуровки е дясна политика, прокарана от „ляв“ зам. председател на Министерския съвет.

           Голямата дупка в приходите на НОИ идва предимно от намаляването на пенсионните осигуровки, плащани от бизнеса, т.е. от рязкото намаляване на приходната част на бюджета на НОИ. В резултата на този неолиберален подход при формирането и функционирането на Българската пенсионна система се формира и реализира мизерен размер на получаваните пенсии. В България при Иван Костов бе извършен геноцида спрямо пенсионерите – размерът на българските пенсии би определен на равнището на около 30% от получаваните трудови възнаграждения, при 80-90% в западноевропейските страни. В България е крайно наложително да се увеличат пенсиите, но е символично по въведеното то Станишев и Масларова швейцарското правило с около 2% годишно.

           За да се промени коренно системата и за пет-шест години размерът на българските пенсии да достигне европейското равнище е потребен комплексен подход, а не само ограничеване на разходната част. Такъв подход налага едновременни промени при формирането на приходната и на разходната част на средствата за пенсии. Това означава поне удвояване на средния размер на пенсиите. Ето това Калфин не може или не иска да види и реално да предприеме действия за решаване на проблемите на пенсионното осигуряване.

           Сега манипулаторът на общественото мнение, Ивайло Калфин, вижда и предлага само три възможности за намаляване зависимостта на пенсионната система от държавния бюджет, а именно: повишаване на възрастта за пенсиониране; да се увеличи вноската за пенсия, без да уточнява дали работниците да я плащат или бизнесмените; да се променят условията на категорийните работници. Явно Ивайло Калфин или е сляп, или е некомпетентен или е демагог или и трите едновременно. Главният проблем на НОИ е недостатъчната приходна част на вноските за пенсии. „Левият“ Калфин би трябвало тук да съсредоточи усилията, решенията и промените в пенсионната система.

         Какви са разумните, действително леви алтернативи? Става дума на първо място за повишаване на равнището на доходите на работещите. Не просто повишаване на минималната работна заплата с 20 лева, а привеждане на равнището на доходите спрямо равнището на производителността на труда. Вярно е, че в България производителността на труда е по-ниска от другите страни в ЕС, но е не по-малко вярното и че в България делът на трудовото възнаграждение спрямо производителността на труда е два пъти по-ниско от това в западноевропейските страни. Привеждането на равнището на доходите до равнището на производителността на труда рязко ще повиши приходите в бюджета на НОИ, независимо от по-малката маса на работещите и внасящите вноски за пенсионно осигуряване. Зависимостта е явна – големи, т.е. високи размери на заплатите – по-високи по размер вноските в НОИ.

           На второ място става дума за повишаване събираемостта на пенсионните осигуровки. По различни оценки размерът на сивата икономика в България е между 30 и 40%. Това са фирми и работодатели, които не са регистрирали своите работници в НОИ, те получават трудови възнаграждения в неясни размери, но не плащат никакви данъци и осигуровки. Според някои писания в Интернет, само от строителството, търговията и туризма по такъв начин се губят няколко милиарда лева осигуровки – пенсионни и здравни. В това отношение е безкрайно беззъба работата на държавната инспекция по труда и другите специализирани държавни органи. Следователно „левият“ Калфин би трябвало да предложи законови мерки, които да намалят размера на сивата икономика в страната и по този начин в касата на НОИ да се увеличат приходите.

         Става дума на трето място за намаляване на размера на скритото дължимо заплащане на част от трудовото възнаграждение на редица работещи. Въведените минимални осигурителни прагове са символични. Те или трябва да се направят реални или да се приравнят поне към равнището на реалното трудово възнаграждение, получавано от всеки нает работник, или поне да се съобразяват по-пълно със средната работна заплата в съответния сектор, отрасъл, професия. Скриването на данъци и осигуровки за голямата маса от трудовите възнаграждения обрича на мизерни пенсии в бъдеще голяма част от българските трудещи се, които се осигуряват на минимален праг на трудовото възваграждение. Да, българските псевдобизнесмени отново ще вдигат врява до небесата, ще заплашват със съкращаване на работни места. Това обаче едва ли ще стане масово, понеже съкращаването на работни места води до голяма загуба на добавена стойност и намалена печалба. Вече повоче от десетилетие се поставя и не се решава въпроса за отговорността на работодателите за укриване на размерите на трудовите възнаграждения и двойното счетоводство на заплащането на труда – официалното на равнището на или близко до това на минималната работна заплата и допълнителното, необлаганото, което понякога е многократно по-високо от формално обявеното основно трудово възнаграждение. Трябва да има най-после наказателна отговорност за работодателите, които умишлено скриват, не начисляват и не плащат дължимите осигуровки. А за тези, които умишлено забавят привеждането на средствата, би могло и би трябвало да се начислява висока лихва от 10% плюс основния лихвен процент към датата на дължимото внасяне на осигуровките. Това ще дисциплинира голяма част от работодателите. Несъстоятелни са исканията на работодателите такава наказателна отговорност да се търси и от работниците. В България работниците, особено в условията на безбожно висока безработица, не могат да бъдат самостоятелни в действията си и да противоречат на работодателя. Безработицата е най-главният фактор за рекет на работниците от работодателите. Освен това по закон задължението за внасянето на осигуровките е на работодателите. Изключение от правилото са самоосигуряващите се професии.

              На четвърто място става дума и за това всички в България, които работят и получават трудово възнаграждение да правят осигуровки. Това е социално справедливо. Не е нормално държавата да заплаща осигуровките на особено „ценните“ държавни чиновници, на полицията, армията, държавната сигурност и др. Те са на бюджетна издръжка и трудовите им възнаграждения са от държавния бюджет. Но с такъв произход са и парите за заплатите на лекарите в държавните и общинските болници, на учителите в националните и общинските училища, на преподавателите и асистентите в държавните университети, на научните работници от БАН. Следователно има двоен подход. Оправданията, че трябва да им се увеличат заплатите, на тези на които държавата им плаща осигуровките, не е справедливо. Нима за българското общество лекарите и учителите, професорите, доцентите и асистентите в университетите, работещите в Българската академия на науките, художниците, писателите, артистите и т.н. да са по-малко ценни от служителите на МВР, на МНО, министерствата и т.н.? Пред закона всички трябва да са равни, не трябва да има „по-равни“ пред задължението да си плащат пенсионните осигуровки. Става дума за над 200 000 души. А това са хора, които са с трудови възнаграждения над средните за страната.

           На пето място е размерът на внасяните осигуровки. След окончателното налагане на неолибералния политически и икономически модел в България (правителството на Иван Костов и неговите последователи от НДСВ) започна и се осъществи процес на непрекъснато намаляване на вноските за пенсия. Това намаление бе най-съществено за бизнеса, а в същото време се въведоха вноските от осигурените лица. Бедността на пенсионерите идва предимно от намалените вноски. Системата е твърде сложна. Това се дължи на разделянето на труда на три категории с различни процентни размери на разпределение на осигуровките. През 2014 г. при най-масовата трета категория труд родените до 1.01.1060 г. имат общо осигуряване за пенсия от 17.8%, от които 9.9% за работодателя и 7.9% за осигурения. А родените след тази дата при първия стълб имат общо 15.8% , от които 10.1% за сметка на работодателя и 5.7% за осигурените, при втория – (УПФ) общо 5.0%, от които 2.8 за работодателя и 2.2 за осигурения. По същество вторият стълб изравнява размера на пенсионните осигуровки с тези за трета категория труд. Подобна е картината с втора категория труд.

        Пенсионните осигуровки в България са едни от най-ниските в Европа – 17.8%. За сравнение те са в: Германия 19.90, разпределени поравно между работодател и работник; Гърция 20.0%, от които 13.33 за сметка на работодателя; Чехия 28% при 21.5% от работодателя; Австрия 22.80%, от които 12.55% за работодателя; Литва 26.35%, при 23.85% за работодателя; Словакия 18.8% при 14% за работодателя; Словения 24.35% при 8.85% за работодателя; Полша 19.52% при равно разпределение; Унгария 33.5% при 24% за работодателя и др. Сравнението показва, че спрямо европейските практики и подходи спокойно може да се увеличи осигурителната тежест с 4 - 6% и то за сметка на работодателите. Възниква естественият въпрос как могат австрийските, унгарските, литовските бизнесмени да плащат по-високи пенсионни осигуровки от българските работодатели и бизнесът им да е ефективен, а българските бизнесмени в редица случаи да плащат над два пъти по-малко и да се оплакват, че бизнесът им ще фалира. Крайно време да се повиши размера на осигуровките на първо време поне с 4% и то за сметка на работодателите, т.е. за хората, които плащат най-ниското равнище на данъци в Европейския съюз и най-ниските осигуровки. И тук никакви оправдания не може да има с тристранката. Българският бизнес, поне до сега е доказал, че в бизнеса вижда само високото равнището на своята печалба и придобиването на яхти, вили, супермодерни джипове и коли. Преодоляването на този подход на българския бизнес изисква смели политически решения.

         Мерките за ограничаване на разходната част на пенсионната система имат второстепенно, но важно място в реформирането на пенсионната система. Сега неолибералите, включително Калфин и шефовете на синдикатите, прeдлагат частични мерки, свеждащи се до увеличаване на възръстта за пенсиониране само на трета категория труд. И по този повод се водят големите дебати. С това увеличение няма се постигнат съществени резултати, само ще се увеличи младежката безработица. Реалните проблеми са три.

        Първият проблем е безразборното източване на НОИ чрез фиктивните пенсии по болест. Поради корупцията и безхаберието на мнозина лекари в България рязко се увеличиха пенсионерите по болест. По-голямата част от тях са здрави и прави работоспособни хора и повечето от тях работят в сивия сектор, но получават пенсия по болест и не плащат здравни осигуровки. Вероятно е настанало време за две действия: масова за кратко време цялостна преоценка на пенсионираните по болест и отнемане на неправилно дадените пенсии и прекратяване на масовата практика за пенсиониране по болест чрез промяна в работата на комисиите по ТЕЛК.

          Необходима е коренна промяна и на разрешаването и ползването на отпуск по болест. Сега е почти масова практиката личните лекари и специалистите да издават болнични листи „по желание на пациента“ в необходим му на него размер. Това особено се отнася за дните около празниците, когато стотици хиляди хора масово и почти едновременно „се разболяват“, издават се стотици хиляди болнични листи за милиони лева компенсации. Вторият проблем е статута за ранното пенсиониране. Необходима е промяна на ситуацията с ранното пенсиониране.

          В България е въведена една рядко срещана в Европа система от категоризиране на труда на три групи. Бюлетинът на Конфедерация на труда „Подкрепа“, озаглавен „Пенсионни системи в някои страни от Европейския съюз и България“ разкрива, че ранно пенсиониране има и в редица други страни, но е не по категории труда, а за някои работещи при тежки условия на труд, но не по-рано от 60 г. възраст (Австрия, Унгария, Полша за ж.п. работници и др.) или за миньори 55 г. (Полша) и 58 г. (Кипър). В Австрия ранното пенсиониране е след 60 г. възраст за работещите при тежки условия на труд, най-малко 10 години стаж в последните 20 години и общ осигурителен стаж от 45 г. В Германия има ранно пенсиониране не по-рано от навършването на 61 години. Във Финландия, Белгия няма ранното пенсиониране преди навършване на 60 години. В страни като Дания няма ранна пенсия. В България ранното пенсиониране е максимално разширено. Това създава огромни проблеми, предимно за работещите в III категория труд, на които им се увеличава възрастта за пенсиониране почти до навършване на средната продължителност на живота. Работещите при I категория труд мъжете се пенсионират на 52 годишна възраст, а жените на 47 г.При втора категория труд пенсионирането е при 57 г. за мъжете и 54 г. за жените. По подобен начин стои въпроса и със задължителното допълнително пенсионно осигуряване и пенсиониране, т.нар. втори стълб. Дори и лицата с по-малък от необходимия трудов стаж могат да се пенсионират по-рано от възрастта за III категория труд. Общо взето първа и втория категория труд са привилегировани в излишен размер. Само възможността за по-ранното пенсиониране на учителите се вмества в някаква разумна степен в общоевропейската практика за ограничено ранно пенсиониране.

     Сега в България главният проблем е прекалено ранното пенсиониране, независимо от възрастта им на: 1/ военнослужащите при 27 г. стаж, от които две трети като военнослужащи; 2/ служителите от МВР, разузнавателните средства, служителите в службите на Националната сигурност, служителете от „Пожарна безопасност и защита на населението“, охраната на арестите и местата за изпълнение на наказанията, охрана на съдебната власт, някои служители от пощите, следователите и младшите следователи при 25 години осигурителен стаж, от които две трети на тази длъжност; балерини, балетисти и танцьори придобиват право на пенсия при прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от възрастта им, при 25 години осигурителен стаж на тази длъжност; 3/ работещите първа категория труд (работещи под земята в рудници и подземно строителство), летци, подводничари, водолази, военни на операции и мисии в чужбина и др. чиито стаж се приравнява от 3 или 4 години към 5 години трудов стаж на работещите от трета група труд. Характерът и условията на труда трябва да се вземат предвид при пенсионирането, но не в тези деформирани размери. Това ранно пенсиониране води да значително увеличаване на периода на получаване на пенсиите и смъква средната възраст при пенсиониране в страната на средно 56 години. Нещо повече огромната част от ранно пенсионираните продължават да работят и по същество получават и пенсия и работна заплата. И какво се получава? Работещите пенсионери в сферата на държавните и общински звена и институции получават от държавата освен трудовото си възнаграждение и пенсия от която 53% от която е пак от държавния бюджет, поради дофинансирането на НОИ от държавата. Би трябвало да се въведе практиката от миналото, когато работиш да не можеш да получаваш цялата си пенсия, а някаква част от нея, която да е определена по някакъв обективен признак като: размера на минималната пенсия; размера на средната пенсия; една трета или половината от личната пенсия и др.

        Трябва да се прегледат всички случаи на по-ранно пенсиониране. Не е нормално балерините, балетистите и танцьорите да се пенсионират млади и да получават пенсия, понеже не можели вече да танцуват. Мая Плисецкая танцува до 65 години възраст. А нашите искат на 36 години да се пенсионират. Нищо не им пречи на балерините, балетистите и танцьорите да завършват музикално образование и, след като прекратят балетните и танцовите си изпълнения, да станат учители по музика в училищата. Ако запазим привилегията на балетистите и балерините би трябвало и на футболистите да се отпускат ранни пенсии, понеже те приключват по правило професионалната си дейност около 35 години. Но футболистите стават обикновено треньори на деца и работят с тях. Други поемат към учителската професия, а трети се насочват в бизнеса или овладяват някаква професия, но никой не ползва ранно пенсиониране.

                Ранното пенсиониране на военните и милицията е главният политически и социален проблем. У нас няма политици, които да посмеят да повишат равнището на годините и стаж и възраст за ранното пенсиониране на полицаи, военни, пожарникари, надзиратели в затворите, служители на ДАНС, гражданска защита и т.н.. Сегашната ситуация е анахронизъм поне с половинвековна давност. Не е нормално здрави и прави хора да се пенсионират и да получават високи размери на пенсиите и същевременно да работят друга работа, да получават втори доход, а млади хора да са безработни. Ако провеждайки пенсионната реформа Иван Костов бе записал правилото, че всеки новопостъпващ в армията и полицията ще се пенсионира при по-високо равнище на трудов стаж и по-висока възраст, сега нямаше да го има този проблем. Този проблем можеше много по-бавно и последователно да се решава и то по елегантен начин. Нещо повече, не е нормално служителите в канцелариите на МВР, пожарната, гражданска защита, следователите и ДАНС да ползват привилегиите на редовите полицаи.

           При ранното пенсиониране на учителите най-после трябва да се преодолее възможността на директорите на училищата да използват тази възможност и по-рано да пенсионират против тяхната воля учители, които имат качествата да работят с децата. В социалното законодателство за пенсиониране на учителите би трябвало да се намерят мъже сред депутатите, които да премахнат дискриминиращото изискване за плащане на добавка от Учителския пенсионен фонд 0.2% за месеците, които имат плащани осигуровки само при учителски стаж 30 години за мъжете и 25 години за жените. Това правило превръща голяма част от българските учители в крепостни, силно зависими от волята на директора служители.

           Явно политиците от ранга на Калфин, Горанов и компания се занимават с безсмислени действия, а не със съдържателни промени в костовата пенсионна система. Демагогията им послужи като средство за отвличане вниманието от същностните проблеми на пенсионната система към това допълнителното задължително осигуряване дали да е към НОИ или към частните пенсионни фондове. Към когото и да е това осигуряване, то е мизерно и не ще осигури нормална пенсия на осигуряващите се, понеже общият сбор от двата стълба на осигуряващите се след 1.01.1960 г. е равен на стълба на по-възрастните осигуряващи се. Потребна е цялостна дисекция на пенсионната система през призмата и приоритета на социалната справедливост, социалната грижа и намаляване на социалното неравенство.

       Най-тревожното в случая е, че формално „левите“ от АБВ участват в тази демагогска игра на запазване на неолибералната костова пенсионна система. Нещо повече, дори истинските леви от БСП не предлагат и не смеят да предложат необходимите кардинални решения за повишаване на доходите на трудещите се и за осигуряване на по-високо равнище на пенсиите. Информацията за обсъждането в Националния съвет на БСП от 21 декември 2014 г. разкрива, че той само подкрепя временното спиране на увеличението на възрастта за пенсиониране, че е против вземането на решения по отделни елементи на пенсионната система без широки обсъждания и подържа искането за временна комисия за финансовото състояние на пенсионните фондове. А е необходима цялостна дискусия по функционирането и проблемите на пенсионната система не само между политическите партии, синдикатите и работодателите, а и най-вече сред левите и другите избиратели.


 21.12.2014 г.

"Южен поток" - между глобалното и националното

„Южен поток“

 – между глобалното и националното

Автор: Анко Иванов

            В последните дни ни заливат едностранни български коментари и оценки на решението на руския президент Владимир Путин за спирането на работата по „Южен поток“. От цялата гълчавица около това събтие остава вярно само съждението, че губещата страна, както стана модно напоследък, е България. И не само тя, а и Украйна, Сърбия, Унгария, Словения, Италия. Главните печеливши страни станаха Русия и Турция. По същество най-значимата политическа загуба е за Европейския съюз, Политическата, макар и временна печалба, за САЩ. Многобройните екскурзии и ровене в миналото и оценките чия вина е по-голяма - на коя на бългаска полотическа партия или на кой политик не стоплят сърцата български. Почти всички публични изяви на журналисти и политици носят тесен, твърде често силно егоистичен партийно-политически и дребнотемен характер. Деформираният характер на оценките се дължи на политическите предварителни щампи на политическото мислене. А всъщност става дума за следното:

            Първо. На повечето коментатори им липсва общ геостратегически поглед при оценка на ситуацията с „Южен поток“. Почти никой не разглежда „Южен поток“ в контекста на глобалната политика и наложената от Обама нова студена война. САЩ почти открито заявиха няколко цели. Първата е да изолират и смачкат Русия като някаква международна сила. И където се появи възможност да се пречи на Русия, това веднага се прави. Поради тази цел, чрез огромен натиск върху безгръбначните български политици (Борисов, Орешарски, Плевнелиев и Близнашки), те провалиха три руски проекта в сферата на енергетиката на България – нефтопровода Бургас-Александруполис, АЕЦ „Белене“ и сега Южен поток. Втората цел е да се изолира и смачка Европейския съюз, който е силен пазарен конкурент на САЩ. Не един американски политик, социолог и политолог в прав текст искат Европа да поеме голяма част от вътрешния дълг на САЩ. Това те планират чрез т.нар. Трансатлантическо споразумение между САЩ и ЕС. И използват за прокарване на своето влияние в ЕС личности като Меркел, Камерън и Оланд. Организираха поредица от „нежни революции“ и „арабски пролети“ в североафриканските страни (Алжир, Тунис, Либия и Египет), които са едни от главните снабдители на страни от ЕС (от Западна Европа) на природен газ и нефт, особено Франция, Испания, Италия и др. Нещо повече те организираха и започнаха войната в Сирия, понеже през територията на тази страна преминават големите петролопроводи от Персийския залив до Средиземно море и чрез които се снабдяват европейските страни с арабски нефт. Украйна не им е толкова симпатична цивилизационно. Те предизвикаха войната в Украйна пак с цел да имат контрол върху газопроводите, чрез които се снабдяват голяма част от страните в Европа с недостигащите им енергийни ресурси. Съвсем не е случайно, че тръбата в Украйна, с усилията на Байдън бе продадена на американски фирми. Влошаването на снабдяването на ЕС с течни и газообразни горива чрез спирането на кранчетата от Русия, от страните от Персийския залив и от Северна Африка има за цел ускоряване и безалтернативно подписване от ЕС на заробващото Трансатлантическо споразумение. Нещо повече, в Западна Европа започва да се усеща влиянието на изчерпването на находищата на нефт и природен газ в Северно море. В същото време САЩ станаха най-голям производител на природен газ, предимно чрез използването на шистовия газ. Поради това Обама с огромна гордост и самочувствие предложи на ЕС да се снабдява с газ не от Русия, а  от САЩ чрез втечняване и превоз с кораби на шистов газ. Същата песен запя и Бойко Борисов след обучението си в САЩ в началото на 2014 г. 

           При тази ситуация Русия успя да направи няколко силни политически ходове. Първо предотврати превръщането на Крим в най-крупната военна база на САЩ в Европа. След това Русия изигра следващият си силен ход – договорките с Китай, като вече най-силната бързо развиваща се икономика в света, за продажбата на нефт и  пироден газ и изграждането на нови тръбопроводи. По такъв начин Русия си осигури в перспектива нов много голям пазар за стратегическата си суровина – природния газ. Опитите на Русия да се договори с ЕС за стабилни доставки на руски газ нарочно бяха протакани и обезсмисляни от Меркел, Оланд, Барозу и Йотингер. Българските политици се оказаха между чука и наковалнята – между ястребското поведение и натиск от САЩ и чиновническото протакане и усукване от лидерите на ЕС, които разбираха, че в този момент, а и в близко бъдеще не могат да минат без руския природен газ, но и не могат да откажат на САЩ да провеждат политика на санкции срещу Русия и да позволят строителството на Южен поток.

      В тази ситуация Русия има осигурени перспективни пазари (Китай) и изгражда мощности за втечняване на руски газ в Далечния изток и неговия износ за бързо развиващите се азиатски страни. Но това са перспективи, а в момента няма реални други потребители освен страните от ЕС. Поради това глуповато васално на САЩ поведение на българските и европейските политици, Путин намери реален нов изход. А той е увеличаване доставките през Северен поток (с 50% през тази година спрямо предходната), т.е през Германия и увеличаване на доставките за бързо развиващата се все по-нуждаеща се от горива икономика на Турция. Тъпичкото послание на Щонов чрез писмо за спиране на проекта Южен поток до руското ръководство развърза ръцете на Путин. И той успя да се договори с Ердоган, който в началото на своето управление бе силно зависим от САЩ и ЕС, но вече е все по-самостоятелен и все повече си защитава интересите на страната.   

       По същество битката за и против "Южен поток" бе геополитическа и геоикономическа битка между САЩ и Русия. Главната цел на САЩ е да запази своето световно господство като удари набиращата сили и самочувствие Русия и смачка ЕС до равнището на послушен васал, който да плаща големия вътрешен дълг на САЩ. От Русия това е битка за възвръщане на международния авторитет, сила и влияние на Русия и излизането на страната от опеката на САЩ, опека наложена от алкохолика Елцин.     

            Второ. Неспособността на Европейския съюз да реши кардинален проблем като енергийния. Ситуацията в Европа с осигуряването на енергоносителите е твърде тежка. Провежданата политика на намаляване потреблението на въглища и заместването им с нефт и природен газ многократно увеличиха потребностите от течни и газообразни горива. Подписването и спазването на Киотския протокол от всички европейски страни  и неподписването и неспазването на този протокол от САЩ и някои други държави, постави европейската икономика в неравностойно положение. Нефтът и газът са екологично по-чисти горива, и по калорични, но в страните от Европейския съюз ресурсите им са ограничени. Без Русия и Азърбейджан, европейските страни разполагат с ограничени находища на нефт и природен газ. Главните находища са в Северно море. Но по оценка на специалистите, при сегашните темпове на добив, след 4-5 години ще започне да се чувства изчерването на находищата и намаляване на добивите и предлагането. Останалите находища не стигат дори на отделните страни. Типичен пример е Румъния, чийто добив на нефт и природен газ не може да задоволи потребностите на румънската икономика. Подобна е ситуацията в Франция, чийто Аквитански басейн не може да осигури достатъчни количества за мощната френска икономика.

       Международната агенция по енергетика, правейки обзор на енергийната политика на ЕС, направи извод, че „Европейският съюз няма средства, за да измени кардинално структурата на топлинния си баланс: за развитието на възобновяемата или атомната енергетика са необходими съществени инвестиции“. Около 66% от употребявания в ЕС природен газ е от внос. В момента Западна Европа и страните от ЕС потребяват масово природен газ от три основни източника – находищата в Северно море, Русия (39% от потребявания газ през 2013 г.) и Северна Африка. Много неясни и несигурни се преспективите за ползване на шистов газ от европейските находища. В по-голямата част от тях не са проучени промишлените запаси. Освен това не е изградена необходимата инфраструктура за добив и пренос на шистов газ. В подобна неясна перспектива е доставката на втечнен газ от Катар и от страните от Персийския залив, поради необходимото време за изгражадне на скъпите съоръжения за втечняване и разгазяване на втечнения газ. Подобна неясна е и песпективата за доставка от САЩ на скъп втечнен шистов газ. Оказа се, че поради предимно природните и най-вече климатичните условия, нетрадиционните източници на енергия не могат да осгурят надеждно количество електроенергия за постоянно растящото и непрекъснато ползване на енергия в Европа. На всичко отгоре и САЩ чрез политиката си и влиянието си в Украйна създават много сериозни рискове за доставката на руския газ до страните от Южна и Средна Европа. В тази ситуация бившият германски канцлер Шрьодер правилно се ориентира към създаването на алатернативни пътища за доставка на руския газ, без който в сегашния момент Средна и Югоизточна Европа не могат да минат.

            В същото време силните в ЕС налагат на малките страни правила за изгражаденто на нови тръбопроводи, които самите те не спазват и не искат да спазват. Баснята за европейските правила се оказа, че се отнася само за България и някои други страни. Правила, които не важат за Северен поток и ТАП, но важат практически само за Южен поток. Германия си осигури надеждни доставки на руски природен газ пряко от Русия и се превърна в газоразпределително депо на рруски газ за други съседни страни. Германия няма интерес други европейски страни да станат европейски енергийни центрове. И поради това Меркел и Йотингер (германския комисиар на ЕС по енерегетиката) правиха всичко възможно да провалят Южен поток и България да не получи възможност за важна роля и място на енергийния пазар в ЕС. Незаинтересовани от изграждането на Южен поток бяха и други страни. Такава е Франция, която има сигурни доставки на природен газ от Алжир и Нидерландия. Такива са и Норвегия, Великобртания, Нидерландия с осигурен собствен добив на природен газ от Северно море. Всичко останали страни от ЕС зависят от вноса на природен газ. Нещо повече, еврочиновниците непрекъснато правиха забрани и закани към българското правителство да не нарушава техните двойностандартни правила.

           През април 2014 г. Европейската комисия, под натиска на САЩ, приема резолюция срещу строителството на Южен поток. През септември 2014 г. Европейският парламент призова европейските страни, участващи в проекта да се откажат от него, независимо от вложените вече значителни средства. И сега изведнъж Европейската комисия се произнесе, че ЕС не бил страна в договора за Южен поток. А българския еврокомисар Георгие спекулативно твърди, че ЕС никога не е бил протов "Южен поток". Как така? А в същото време има наказателна порцедура срещу страната ни. Нещо повече чиновниците от ЕС, чрез своя говорител г-жа Иткен, твърди, че „висшият орган на представителната власт на Евросъюза никога не е бил против изграждането на газопровода, настоявайки, че той в пълна степан трябва да съответства на законодателстовото на ЕС в областта на енергетиката.“ Нещо повече г-жа Иткен само казва общи приказки в смисъл, че „безопасността и солидарността са основни компоненти на енергийния съюз“ и няма основания ЕС да изплати компенсации на България за пропуснатите ползи.

          Правилата в ЕС се диктуват от няколко страни, предимно от Германия и Франция. Тези страни не се интересуват от интересите на малките страни и по всякакъв начин им пречат икономически да се развиват, защото развитите малки страни отпадат от пазара на стоките и услугите, произвеждани от големите страни. Това с особена сила се отнася до енергийния пазар.  Решението на Путин окончателно да спре „Южен поток“ е много сериозен удар по Европейския съюз и самозабравилите се Меркел и Оланд. Много е вероятно да възникнат вътрешносъюзни (вътре в ЕС) напрежения между различните държави и да бъде погребан небезизвестния трети енергиен пакет, създаден по русофобски нагласи. Този ограничаващ икономическия суверинитет на страните членки на ЕС Енергиен пакет предписва правила, които са противоположни на стопанската логика – купувачът да диктува на продавача как да продава своята стока.

            Трето. Демагогията на българските политици по повод Южен поток е безкрайна и всеобхватана. В общественото пространство се хвърлят тъврдения и „експертни оценки“, които нямат нищо общо с българския интерес. А знайно е, че „интереса клати феса“. Създаде се една съвременна политико-енергийна митология. Разпространяват се редица митове, като някои от тях са силно натрапчиви.    

     Много са примерите. Но един от тях бе обстойно развит от журналиста Иван Бедров в удобната германска медия „Дойче веле“. А той е, че няма проблеми от спирането на Южен поток. „България и в момента има редовни доставки на газ, и в момента има тръба, която идва от Русия, и в момента промишлените и битови потребители получават без проблем горивото. Минаващата през Украйна тръба доставя малко под 3 милиарда куб.м. газ годишно, което е над 90% от потреблението в страната. Тоест, България купува газ от Русия и този факт по никакъв начин не се променя след обявения край на „Южен поток“. Страната няма да има нужда нито да носи в кофи газ от САЩ, нито да купува нови количества от Турция, защото няма прогнози за значително увеличаване на потреблението.“ Две са съществените неща, които опровергават Бедров. В момента България има необходимите доставки, но на каква цена са те и на каква цена биха били, ако бе реализиран Южен поток. Бедров не знае и не може да знае като журанлист, че величината на цената (нейният размер), както е в популярната реклама, има значение. Едно е да купуваме природен газ за 500 долара за куб.м., а в Германия цената да е 380 долара, в Украйна 385 долара. За да е конкурентна българската икономика природният газ следва да е по-евтин, но непрекъснато и без прекъсване да се подава. Нещо повече, Бедров премълчава руската позиция, която Милер открито и цинично ни каза, че България ще загуби около 3 млрд. евро, а освен това по твърденията на Трайчо Трайков през 2012 г. и на Владимир Путин от 2014 г., че България ще загуби по 400 млн. евро годишно. Само, че в тази сума не са показани и таксите, които трябва да плащаме на Турция за допълнителни количества при ръст на българската икономика и повишаване на жизненото равнище след преминаването на новото заобикалящо ни трасе. А много добре се знае, че дори интерконекторна връзка нямаме с Турция и такава все се договаря, планира, строи и все не е построена.

            Вторият мит е, че „европейските правила са и български правила, енергийната сигурност на Европа е и енергийната сигурност на България“. Тъй нареченият Трети енергиен пакет не важи за "Северен поток" (т.е. за Германия) и не важи за ТАП (т.е. за Гърция и Италия). За него се изисква да бъде спазван от България, но не и от Германия, Италия, Гърция и т.н. страни. По същество в ЕС всички са равни, но Германия, Италия, Гърция и т.н. страни са много по-равни, т.е. европейските правила са задължителни за България, но не са задължителни за Германия и др. страни.  

            Третият мит е, че финансовите проблеми на Русия, т.е. парите - курса на рублата, падащите цени на петрола на международните пазари и високата цена на проекта „Южен поток“, са действителните причини за спирането на работата на изпълнението на газопровода. Спирането на проекта не носи съществени загуби на Русия. Изхарчените над 4 млрд евро за трасето и станцията в Русия ще влязат в употреба за новия газопровод през Турция. Ще се използват и стоварените на пристанище Варна тръби. Несъстоятелни са твърденията на Мартин Димитров, че "Русия няма пари и ни вкарва в дълбока интрига“. Да, в Русия има финансови трудности. Но те не са свързани пряко с парите за Южен поток. Напротив, Газпром ще икономиса парите, които бяха предвидени за изграждането на трасето не само на българска територия. Руският концерн въвежда нов принцип на доставка на газа – до определено място и там нататък, който има потребност от газ да си строи газопровод.

Целевата акция на САЩ, в сътрудничество със Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн, Кувейт и т.н. американски подръжници за понижаване цените на нефта на межуднародните пазари нанася съществени загуби на Русия. Но се забравят няколко неща. Русия има големи резерви, с които да посрещне понижаването на курса на рублата и намаляването на приходите от търговията с нефт и природен газ. Тази акция обаче ще изиграе моболизираща роля за руската икономика и е много вероягно да доведе не до фалит на Русия, а на крупните американски компании за добив на шистов нефт и шистов газ. Това е и една от скритите цели на Саудитска Арабия, която не иска да изтърве златното яйце –добива и търговията с нефт и природен газ. Страните от Пресийския залив могат да си позволят по-евтина цена на петрола и природния газ, но тази маневра е много вероятно да нанесе съкрушителен удар върху добива на шистовия нефт и газ. Подобен ефект имаше и акацията на страните от Персийския залив през 1974 г., когато рязко повишиха цените на петрола и блокираха за известно време САЩ и страните от Западна Европа. Но това доведе до технологична революция в света и до рязко намаляване на потреблението на нефтопродукти. Сегашната акция вероятно цели да удари Русия но може да доведе до обратния резултат – да удари шистовата революция предимно на САЩ. Шистовият нефт и шистовият газ са много по-скъпи от обикновения нефт и природен газ.

Финансовите проблеми на Русия, както винаги, когато ги има, са временни. Но газът е руски и в големи обеми. При дефицит на горива в света, винаги ще се намери купувач. Колкото и Маккейновци и тям подобни да се разхождат из правителствените сгради на страни като България. А новият партньор на Русия - Турция има потребности от значително по-големи обеми природен газ. И вместо Турция да плаща на България транзитни такси, сега ще бъде обратното – България ще плаща на Турция транзитни такси.

Четвъртият мит е за енергийната зависимост на България от Русия. България е бедна на енергоресурси. Наличните въглищни запаси са от нискокалорични лигнитни и малко кафяви въглища. Черните не могат да се използват поради сложните геоложки условия при които се намират. Колкото  Борисов и Делян Добрев да твърдят за някакви колосални находища на природен газ в Черно море, това не променя същността. Ако действително в Черно море се докажат значими промишлени запаси на природен газ, тяхното проучване, разработване и транспортиране изискват съвременна инфрастурктура, която страната няма. За бъде тя създадена са необходими поне 7-8 години и огромни инвестиции. А и тях ги няма. Няма други будали като тези от Газпром, които да се навият да строят газопровода с техни средства. Когато страната е бедна на енергоресурси и не може да покрие конкретните си моментни потребности, ще бъде зависима от доставките независимо от коя страна те произхождат. Никой в Германия не се тревожи от енергийната зависимост от Русия. Нещо повече тя, Германия, се превърна в газоразпределителна станция на руски газ за множество европейски страни.  Подобна е картината в Турция, която през 2013 г. потребява над 36 млрд куб.м природен газ от Русия. Но турците не се плашат от зависимостта от руския газ - ползват на на 58% руски газ.

През „Южен поток“ в България трябваше да дойде по-евтин руски газ и занчителни транзитни такси.  Сега без „Южен поток“ няма да има транзитни такси за Гърция и Турция, но и газът ще ни е по-скъп. Политическата демагогия набра връх с тъй наречената диверсификация. Това е чужда дума, която в случая има две значения – деверсификация на източника на природен газ и диверсификация на доставките на природен газ. „Южен поток“ е проект за диверсификация на доставките. Колкото и Мартин Димитров да не иска руския газ, пак него ще използваме, но дивирсифициран през Турция, вместо през България. Кьорфишеците на Първанов за доставка на природен газ от Азербайджан и Египет и на Плевнелиев за доставка от Азербайджан през Грузия, на Борисов за доставка от Катар и пр. са басни за наивници. Ако имаше друг газ, щеше да се реализира американския проект за „Набуко“ от Туркменистан и Азербайджан. Диверсификацията на доставките ще бъде в турски ръце. Както каза шефът на „Газпром“ Милер: „Европейският съюз подари на Турция газовото кранче за Европа“. В близкото минало Украйна имаше важна роля като страна-транзитьор на природния газ. Ролята на България в това отношение бе по-малка – доставки предимно за Турция и Гърция. Сега и двете страни губят това свое положение. Следователно България ще загуби милиони от транзитните такси. И това в резултат от „борбата“ за диверсификация и енергийна независимост от Русия.

Четвърто. За независимата и самостоятелна българска политика. Огромната част от коментаторите и анализаторите на решението за спиране на „Южен поток“ нарочно или целево избягват коментара върху безпределно ясната позиция в изявлението на Путин за независимостта на страната ни. Колкото и да ни е тежко, трябва да признаем правотата на неговите думи. България е зависима страна и от нея нищо не зависи във външнополитически и икономически план, Стана модно всеки брюкселски чиновник да се усъмни в нещо и веднага спрямо страната започват процедури за наказание, да се спират жизненоважни средства. Никой не казва ясно, че чиновниците от Брюксел лошо управляват парите на страните от ЕС. В резултат има огромен дефицит в средствата на ЕС, по някои данни около 50 млрд евро. За да се спаси положението се търсят някакви грешки или се измислят грешки в проектите по европейските програми на новоприетите страни, за да се спре финансирането и да се обявят за виновни самите страни. Така стана в България и през 2014 г. Бяха спрени редица плащания от ЕС на страната за проекти от времето на управлението на ГЕРБ и се наложи разходите да се поемат от държавния бюджет при Орешарски. Но няма случай България да е отказала или забавила плащанията си към ЕС. Щом чинониците от Брюксел могат да правят каквото си искат, за каква независимост може да се говори? България е превърната в суровинен и трудов придатък на Европейския съюз и безгласна буква в решаването не само на общоевропейските, но и на вътрешнобългарските въпроси и проблеми. Превръщането на Европейския съюз в Европейски съединени щати доведе до огромна загуба на национална независимост на страната ни. Ето това голям политик като Путин вярно е разбрал и оценил.   

Но България политически е двойно зависима. Втората зависимост е от САЩ. Достатъчнно е г-жа Клинтън да се срещне с Борисов и веднага пада АЕЦ „Белене“ и Борисов започва да проповядва и решава обратното на това, което е проповядвал и решавал предишните дни. Достатъчно е трима американски сенатори, водени от небезизвестния Байдън, да се срещнат с Орешарски и веднага се спират процедурите по дейностите за „Южен поток“. Достатъчно е неподготвен човек като Щонов да стане министър и веднага американофилското и русофобското му его се материализира в писмо до „омразната Русия“ за спиране на „Южен поток“. Всяко намигване на американския посланик в София, независимо от неговото име, веднага води до напълване на гащите от страх и вземане на „правилните решения“ от българските политици, дори  и те да са противобългарски по цели и характер. И най-парадоксалното – в уж „демократична“ България трябва да се вземат колективни решения от висшите органи на държавната власт по най-важните въпроси. Нито Бойко Борисов свика предварително Министерския съвет за да се вслуша в „препоръките“ Клинтънови, нито Орешарски свика Министерския съвет за обсъди „препоръките“ Байдънови, нито Щонов се обади на Министър-Председателя (Близнашки), че ще прекрати изграждането на „Южен поток“.    

Темата за „Южен поток“, и особено игрите за неговото спиране, са повод за българските мислещи хора да разберат, че на България и трябват нов тип политика и политици, основащи се в действията си на общобългарския интерес, а не на измислените „европейски ценности“, на американофилството или на русофобията или пък на туркоманството.  

07.12.2014