Катастрофата в българското образование

Катастрофата

в българското образование

автор: Анко Иванов

      Само преди 25-30 години българското средно образование бе едно от най—реномираните в Европа. При провежданите международни замервания на равнището на усвояване на знанията и придобиване на умения българските ученици бяха в първата десетка, например при измерванията на PISA. Ние българите се гордеехме с това, че имахме качествено средно образование.  След това започна процес на непрекъснато понижаване на качеството и равнището на образование. Усилията се съсредоточиха в свирката на локомотива – спечелените международни награди на български ученици. Българското образование първоначално изпадна в криза, повлияна от политичeските промени след 10 ноември. След това при управлението на Иван Костов и особено след приетите нови нормативни документи то катастрофира. Катастрофата се засили с приемането на делегираните бюджети. 
            Измеренията на катастрофата в българското образование са в: 1/. Намаляване на обхвата на децата, които редовно ходят на училище. По различни данни сега около една четвърт от децата не посещават редовно училище; 2/. Ниско равнище на усвояваните знания и умения от учениците; 3/. Нарушена връзка между средното и  висшето образование, поради което от университетите излизат кадри с више образование само на документ, но без реално покритие за добре подготвени специалисти; 4/. Емигриране в чужбина на най-добрите 15 000 - 20 000 хиляди ученици всяка година, поради което страната остава без кадри и специлисти с качествена подготовка и умения за практическа работа в съвременните икономически условия; 5/. Съществени слабости във възпитателно отношение и незначителни резултати във формирането на необходимата по-висока обща и специална култура на завършващите българските училища; 6/. Примитивна база за обучение и възпитание на децата; 7/. Потребителски подход на българския бизнес към подготовката на професионално подготвени и обучени кадри. Сега има предимно претенции от бизнеса към равнището на знания и прием по специалности, без пряка ангажираност към финансиране на подготовката на необходимите им кадри и специалисти.    
          Деградацията на образованието през преходния период довела до катастрофата бе следствие от няколко разрушителни подхода и тенденции.

       Първо. В началото на прехода погрешно бе разбирането за демокрация в училище. Политическите промени доведоха до масов обществен натиск върху училището „да има повече свобода и права за децата“. Това моментално бе възприето и реализирано като ограничаване на правата на учителите. На учителите бе отредена ролата на второстепенни играчи на полето на образованието. Тази тенденция достигна апогея си в изявлението на министър Игнатов, че главната фигура в училището не е учителя, а ученика. Явно той в ученическите си години е учил своите „учители“ и ги е наставлявал как да го учат! И сега в проекта на ГЕРБ за нов Закон за предучилищното и училищното възпитание в  чл.217 ал. (1) са записани мними, а не реални права като: Да бъдат зачитани правата и достойнството им; да повишават квалификацията си; да бъдат поощрявани и награжавани и др. подобни. И това е записано не като права на учителите, а на някаква съвкупност, наречена „педагогическите специалисти“. Българският учител се е превърнал в административен придатък на ръководстото на училището и по-горните инстанции. Той има стотици неспецифични учителски задължения и стотици поръки да готви административни справки, отчети, да прави характеристики и т.н. По същество сред учителството бе убито творческото начало, учителят бе превърнат в безгласна буква. Нещо повече, учителите са обект на невероятна ученическа и родителска агресия. И за тях няма защита от ръководствата на училището и от държавните институции. По същество учителите нямат право на защита. Те имат правото само да бъдат обругавани – от ръководствата на училищата, от учениците, от родителите, от журналистите. 

         Второ. В обществото бе наложен от голяма група родители, предимно майки с психиката на грижовни квачки, разрушителен подход на разтоварване на учениците от учене. Искането за разтоварване на учебното съдържание е модна тенденция в България в продължение на последните 25 години. Разтоварването придоби огромни размери. Срокът за обучение в средното училище бе повишен с една учебна година и от единадесетокласно се премина към дванадесетокласно средно образование.

Нещо повече, започна масово съкращаване на учебен материал по всички общообразователни учебни предмети. Сега българските ученици не учат поне половината европейски писатели класици. Бяха зачеркнати и редица български писатели и поети. В обучението по физика, химия и биология бяха съкратени основополагащи знания. В обучението по география бе напълно смачкана природната география. Това бе направено поради глупавото желание на министерските чиновници този учебен предмет да бъде поставен в графата обществени науки, макар че географията е единствената  природно-обществена наука, изучавана в българското училище.

След това този процес продължи чрез вътрешното преструктуриране на учебния материал с изискването учителите да обръщат внимание предимно на практическите дейности, а не толкова на теоритичните знания. Забравя се, че знанието и информацията предшестват овладяването на уменията.

В резултат на тази, популистка по своята същност, практика и подходи на управление бе рязко понижено равнището на обучение и равнището на знания и умения, наричани неясно защо от Дамянова компетентности. И многократно разтоварените ученици, и техните любещи ги майки, продължават чрез средствата за масова информация да бият безкрайна тревога за „пренатовареността“. А истината е много по-различна. В българското училище има най-малко учебни дни от всички страни в Европейския съюз – около 111-115 дни от 365 дневната година. Нашите ученици започват по наложеното от БЗНС в началото на XX век начало на учебната година на 15 септември и предсрочното и завършване стъпаловидно от 20 май до 15 юни вместо до 30 юни. Във Франция през годината учениците имат с около 30% повече учебни часове от българските ученици, но френските майки изглежда не са особено разтревожени от претовареността на малките французи.

В допълнение на късното започване и ранното прекратяване на учебната година  са и безкрайните ваканции, давани по повед и без повод. Сега всеки политик-министър на образованието, за да спечели популярност, дава по няколко ваканции с все повече неучебни дни. Така се появи ваканцията около първи ноември – уж заради деня на будителите. След това се появи и междусрочната ваканция, както и неучебните дни преди и след избори, по време на отработваните предпразнични или следпразничини дни от родителите. Разбира се тук трябва да се включат и безкрайните освобождания на ученици от учебни часове за участие в различни масови спортни прояви, образователни състезания, конкурси, игри, гимнастикиади и олимпиади. А в проекта на ГЕРБ дори се дава възможност на кметовете на общините да дават по тридневни допълнителни ваканции за слава на общината. Министерството на образованието от своя страна с провеждането на държавните зрелостни изпити и външното оценяване преди да е завършила учебната година, отново дава по няколко неучебни ваканционни дни.

С решителното намаляване на учебните дни и учебните часове, с обедняването на учебното съдържание, няма как да има съдържателна училищна подготовка. С такъв маниер можем да даваме само мизерни знания за дуалната подготовка, за обучението на прислуга за българския псевдобизнес и на слуги за Западна Европа.   

     Трето. Осъществява се процес на принизяване на общообразователната подготовка. Този подход разруши българската образователна система и принизи равнището на подготовката. Тя бе сведена за някои учебни предмети като физика, химия, биология и география до символични размери, колко да се каже, че се учат някакви такива учебни предмети. Дори бе измислена ситемата от 1.5 часа средно седмично обучение по тези предмети, като през единия срок се учи по два часа, а другият - по един час. С това решение се уби ритмичността в обучението по тези учебни предмети.  С един учебен час седмично по учебен предмет има само пародия на образование. Управляващите през тези 25 години забравиха, че общото образование е основата, базата на цялото образование, на специализацията и профилизацията, на професионалната подготовка и на общата култура.

Въведени бяха някакви измислени безсъдържателни, чужди на българските образователни традиции, учебни предмети. Например, Човекът и природата. В учебниците по този предмет  има знания по физика, химия и биология, но тези знания не са свързани, не помагат за разбиране на природни връзки и зависимости. Нещо повече в този учебен предмет са изпуснати географските знания, които дават синтетичната картина за природата. Въведен бе и измисленият предмет Свят и личност. В този учебник дори авторите му се объркват, а как ли учениците ще го разберат?

Правителството на Иван Костов въведе изключително разширено място на избираемата подготовка за сметка на общообразователната. Сега е прекалено и необосновано увеличен хорариума на учебните часове за ЗИП и СИП, като в гимназиалния етап на средното образование това има абсурдни измерения. Например, от общо 4448 учебни часа от IX до XII клас включително, избираемата част (ЗИП + СИП) е 2210 часа или 49.68%. При това в XII клас съотношението между избираемата и задължителната подготовка е 26:6 учебни часа или 81.3% дял на избираемата подготовка. Могат да се приведат още доказателства за нарушени пропорции между избираемата и задължителната подготовка на учениците в гимназиалния курс. 

Безкрайно бе разширена профилизацията и то предимно на ранната профилизация. Може да има профилизация само след натрупване на базовата общообразователна подготовка. А у нас е обратното. Предлаганото решение за т.нар. дуална подготовка е бягство от общообразователната подготовка. Дуалната подготовка няма да доведе до разкриването на повече работни места и намаляване на безработицата, нито ще даде качествени умения и професионален опит. Но тя ще измести формирането на общата култура на младите хора. А без висока обща култура не може да има съвременно проспериращо общество. Записаното в проекта на ГЕРБ, че министърт на образованието ще утвърждава учебния план дава прекрасната възможност още веднъж чиновническия подход да доразруши общообразователната подготовка. Учебния план трябва да бъде записан в закона и само Народното събрание, след широко обществено обсъждане,  да може да го изменя. Всичко останало е политическа анархия от страна на самовлюбени министри и чиновници.    

       Разширяването на профилираната подготовка, особено чуждоезиковата, по същество е работа с парите на българските данъкоплатци да се подготвят кадри за западноевропейците. На нашите момчета и момичета в езиковите и профилираните в езиково обучение гимназии им се дава добра езикова подготовка за сметка на общообразователните знания, за да могат лесно да се впишат в новата среда в Западна Европа и да не се самоизолират като арабите, турците и пакистанците.  Чужди езици трябва да се учат, но за да се ползват при работа предимно в България. Трябва да се учат, но не  само в избрани елитарни училища, в които не могат да попаднат децата на обикновените българи, а влизат само тези на бизнесмените и част от интелигенцията. Не е нормално в езикова гимназия в VIII клас да се учи по 18 часа седмично чужд език, а в кварталното българско средно училище да са само 2 или до 4 учебни часа. Не е нормално в името на добрата подготовка по чужд език българските деца да учат българска география и българска история на този чужд език. Дали ще станат български патриоти? Практиката показа, че обучението по физика, химия, биология и география на чужд език обогатява чуждоезиковата подготовка, но принизява общообразователната подготовка, тъй като децата не могат да вникнат в същноста на процесите, явленията и фактите, макар че знаят имената им на чужд език.   

            Всички тези простотии в българското образование бяха направени уж с благи намерения, с използване на „чудесния“ западноевропейски опит. 

           Четвърто. Намаляването на средствата за образование унищожава качеството на българското средно образование. Текат паралелно няколко процеса. Първият е намаляване на паричните средства за издръжка на образованието. Поради това липсва строителството на нови съвременни сгради на държавните и общинските училища. Вторият е липсата и орязване на средствата за ремонт и поддръжка, което доведе до износване и почти пълно амортизиране на построената през социалистическата епоха материална училищна база. Третият процес е намаляване на възможностите за осигуряването на съвременни технически и други помагала и консумативи, необходими за учебния порцес. Четвъртото е голямото изоставане на равнището на заплатите на учителите. Нима е нормално млад учител с висше образование с магистърска степен да получва два пъти по-ниско трудово възнаграждение от ватмана на тролейбуса със средно образование? Нима е нормално директорът на училището да получава почти два пъти по-малка заплата от полицая със средно образование? 

Всичко това води до принизяване на учебния процес и на учителския труд. Причините са две. Главната е намаляването на средствата, които се отделят от държавния бюджет за образование. При препоръчани от Лисабонската концепция около 7% и при средно за Европа 5%, в България те са само 3%. Втората причина за недостига на средствата е в самата система на финансиране. Тук има няколко пагубни за образованието елемента. Най-жестокият от тях е въвеждането на неолибералните финансови механизми на финансиране на образованието, т.е. превръщането му от социален в пазарен продукт. Става дума най-вече за т.нар. делегирани бюджети и принципа парите да следват ученика. Тази неолиберална тъпотия, въведена у нас от седенкарите Орешарски и Вълчев, напълно деформира българското образование. Сега няма отстраняване от училище на провинили се ученици, дори и да убият някого, те пак остават в училище, понеже са малолетни и носят пари. Без тези пари учителите остават с понижени трудови възнаграждения. От своя страна учениците, знаейки тази зависимост, стават нагли към учителите и напълно безотговорни към усвояването на новите знания и умения. Те знаят, че няма да повтарят класа, че няма да бъдат изгонени от училище.

Друга подобна неолиберална пазарна ситуация е с частните училища. В тях, понеже родителите плащат сериозни суми, на практика има само две оценки от шестобалната оценъчна система – отличен 6 и слаб 5. Собствениците си гонят своя егоистичен печалбарски интерес. И ако дете на богаташ получи оценка по-малко от 6, родителят е готов и най-вероятно ще отпише детето си от училището. А това води да намаляване на приходите и печалбата на училището и на собственика. Пазарният механизъм допринся за влошаване на традиционнто в миналото обществено, безплатно образование. 

Съществено негативно влияние върху финансирането оказва и разпределението на средствата за образование. Тук особено силно влияят две негативни практики. Става дума за отклоняването на големи по обеми финаносви средства за реализацията на различни програми, по-голямата част от които е за парата в свирката на локомотива, а не за движението на влака, т.е. парите отиват за самоцелна представителност на образователните институции. Това явно се прави по подражание на западни образци, но се забравя, че в Западна Европа  има досттъчно средства за образование, а при нас има остър недостиг. Другата негативна практика е непрекъснатото разширване на помощните органи на Министерството на образованието, които поглъщат огромни финансови средства. И сега с проекта за нов закон на ГЕРБ е предвидено създаването на нова, огромна институция (Национален инспекторат) с голям бюджет, а парите за нея ще бъдат отклонени от реалната издръжка на училищата в страната.

Увеличаването на издръжката на администрацията и т.н. помощни звена на Министерството добива вече гигантски размери. Един пример. През 1957 г. в България има министерство с около 250 души персонал. Сега този персонал само от експертното равнище (без обслужващия персонал и помощните административни звена) е далече над 500. През 1957 г. в страната е имало два пъти повече училища, ученици и много повече учители. Но тогава е имало само 13 регионални инспектората по образованието с персонал многократно, в пъти по-малък от персонала на сегашните 28 регионални инспектората. Тази огромна бюрократична машина харчи огромни парични средства за трудови възнаграждения и осигуровки, за издръжки на сгради и т.н., А тези пари са отделяни от общите финанси за образованието. Но нещо още по-лошо. Всеки от тези чиновници се стреми да оправдае съществуването на своя щат с многобройни нови предписания за изпълнинение от училищата и в крайна сметка от учителите.  

 Пето. Има неефективното управление на звената на средното образование. Тази неефективност е присъща на всички равнища – от отделните звена на национално равнище, до игнорирането на областното равнище, до разнобоя в управлението между националните и общинските органи за управление на образованието и се стигне до аматьорското управление на отделните училища от директорите. Сега е въведена формална практика на подготовка и подбор на директорите на училищата. Формална, защото е прикритие на политическите назначения на „свои“ хора чрез някакви лекции по за няколко дни и безкрайно профански съставени тестови задания с избор от три възможности. Крайно време е директорът на училище не просто да е един от учителите, а да е учител с придобита допълнителна специалност мениджмънт на образованието. И тази специалност да се придобива не чрез т.нар. „квалификационни кредити“, а чрез системно образование в университет, т.е. образование, което да даде необходимите знания и умения в сферата на педагогиката, мениджмънта, правото и икономиката.

Трябва да се продолее и неравнопоставеността на общините в управлението на училищата. От тях сега се иска само да финансират и да се грижат за ремонта и подобренията в сградния фонд и и нормалното функциониране на инфраструктурните системи (водоснабдяване, канализация, топлоснабдяване, електроснабдяване, почистване). Общините следва да имат много по-големи права в определянето на специалностите в училищата, в профилирането на учебния процес, в реализацията на завършващите, в кадровите решения в училищата и т.н. 

 Шесто. В последият четвърт век явно и все по-бързо протича процесът на социалното разделение и неравенството в сферата на образованието. Формално всички имат равен достп до образование, но по съществено това не е така, поради огромната бедност на повечето родители.

Формирането и разширяването на кръга на т.нар „елитни училища“ е първият видим белег на неравенството. Влизането в тези училища става формално с конкурс при уж „равни“ условия. Да вземем например, влизането в софийските математически, немска, английска, френска и т.н. гимназии. То формално става чрез конкурс, но печели този, който има много добра подготовка. А тя се осигурява с допълнителни частни уроци и курсове на висока за българските стандарти цена. Поради това огромната част от талантливите деца, но с бедни родители, нямат този шанс да попадат в тези учебни заведения. Неравнопоставеност при влизането в по-висока степен учебно заведение (средно или висше) се поражда и от безогледното писане само на шестици на учениците от частните училища и това им осигурява по-висок бал при кандидатстване.

Неравнопоставеност има и в това, че големите училища и особено т.нар. „елитни училища“, както и частните училища, чрез по-високите трудови възнаграждения привличат най-добрите учители. В останалите училища има остър дефицит на качествени учители поради по-ниските трудови възнаграждения. Учителите в обикновените български училища в големите села, в малките и средни градове, в покрайнините на големите градове трябва да работят с по-трудни деца, с деца, които растат в по-лоша семейна среда, а като награда имат само възможността да получават по-ниско трудово възнаграждение. Изходът от тази ситуация е намаляване на привилегиите на т.нар. „елитни училища“, отмяна на делегираните бюджети, повишаване на заплатите на всички учители, а не само на тези в големите елитни училища и в частните училища. Много по-важното е обаче цялостното повишаване на качеството на общообразователната подготовка, така че всяко талантливо дете да има равни възможности за развитие. И чак след добрата общообразователна подготовка да има профилиране и професионална насоченост.            

            В обществото се разви интерес към проблема за осигуряване на частните училища на държавна издръжка по логиката на т.н. принцип „парите следват ученика“. Това е търговски неолиберален принцип, при който парите следват стоката. А българските деца не са стока за продан. Те трябва да имат равни възможности за развитие чрез образование. Формалният довод, че всички родители плащат данъци е несъстоятелен. Това е така, понеже финансирането на образованието на децата в семейния бюджет има остатъчен характер, т.е. след като са задоволени останалите потребности в семейството като храна, облекло, топлина, светлина, вода, лекарства и т.н. на всички членове на семейството. Ако едно семейство с две деца има месечен доход от 1500 лева, то годишният доход ще е от 18 000 лева. При средна издръжка на член от семейството от 350 лева годишните разходи са 16 800 лева. Разполагаемите доходи за образование, култура, отдих и т.н. остават само 1200 лева. А само годишната такса в частното училище е между 7000 и 8000 лева. Явно тези деца нямат равен шанс на по-качестевно образование, при по-качествени условия. Родители с  годишни доходи над 40 000 и повече лева могат да си позволят детето или децата им да са в частно училище. Щом парите ще следват ученика трябва, спазвайки този принцип, да плащаме и на училища в други страни, където децата на български данъкоплатци се учат? А за децата, чиито родители плащат данъци в чужбина, но децата им учат в България, откъде държавата ще взема парите? Възниква естественият въпрос: Държавата кого трябва да стимулира, за да преодолее социалните трудности и децата да получават равен достъп до качествено образование? Дали талантливите и перспективните бедни деца или богатите наследници на българския псевдобизнес.           

             Разбира се има и множество други изражения на образователната катастрофа в България, има още много недостатъци и остават все по-малко положителни неща. Пътят надолу на средното образование става все по-стръмен. Предлаганият в Народното събрание проект на нов Закон за образованието вместо повишаване на качеството на образованието чрез целесъобразни законови положения по същество доразвива регреса на образованието и ускорява неговото пропадане в бездната на бездуховността. С частични фризиращи промени, с частични популистки нововъведния няма да се постигне високо качество на образованието. А образователна катастрофа, съчетана с демографската катастрофа поставя под въпрос съществуването на българската нация.   

Анко Иванов 

12.02.2015 г.

a