Днес научихме, че е починал
известният италиански писател Умберто Еко. Това е един човек с тънко чувство за
историческа реалност, с усет за историческата памет на обществото. И той в
писмото до своя внук записва дословно: „Животът прилича на гледането на филм …. Раждаме се в
момент, когато вече са станали много събития в течение на стотици хиляди
години, и е важно да разберем какво се е случило преди да се родим. Това е
необходимо, за да можем да разберем по-добре защо сега се случват толкова нови
събития.“ Ето това е една отправна точка за размишление за оживената дискусия в
българското общество по повод на учебните планове и учебните програми на МОН.
Нашите деца, които сега се образоват в училищата трябва да разберат „какво се е
случило“ преди да се родят. Това ще им помогне да разберат какво се случва сега
и какво би могло да се случи в близкото бъдеще.
В България през последните седмици и месеци отново станаха
актуални споровете за „турското робство“, „османското владичество“, „османското присъствие“ и напоследък
„съвместното съжителство“. Позабравени са използваните в миналото изрази
„турска тирания“ и „турско потисничество“. Изразиха се десетки различни
позиции, с различни акценти. Но, с малки изключения, се избягваше главният
въпрос: „Кои са действителните цели на този стремеж да се избяга от израза
„турско робство“?“. На наивната обществена публика се даваха най-различни
обяснения – ту, че не бива да имаме самочувствието на наследници на роби, ту че
не бива в съвременни условия да се конфронтираме с другите етноси в обществото
и т.н. Но никой не говори и не пише за това, което Умберто Еко пише – да
разберем какво се е случило и на тази основа да разберем сега какво се случва. В
българското публично пространство не само се избягва израза „турско робство“,
но и се подменят историческите факти, ценности и възприятия. Дори в обучението
по български език и литература и по история започнаха да отпадат множество
знания и особено литературни произведения на Иван Вазов, Христо Ботев, Добри
Чинтулов, знакови творби от народното песенно творчество и др.
Терминологичната същност
Битуват множество неправилни тълкувания
на основополагащите понятия: робство, владичество, османизъм, присъствие,
съвместно съществуване, както и на техните произволни интерпретации.
Разбирането на тяхната същност трябва да се основава на същността на тези понятия
и на влаганият в тях смисъл на съвременниците на петвековния период от
българската история.
Според българския тълковен речник робството
е „състояние на роб; робуване, робия, иго“. За да разберем по-добре съдържанието
на понятиято „робство“ е добре да видим и неговите синоними. А според
синонимният речник на българския език те са: робуване, подчиненонст,
зависимост, робия, безправие, ярем, бреме, мъка, хомот, покорство;
пленничество, крепостничество, феодализъм; иго, владичество. От това можем логично
да направим извода, че политическото, правното, икономическото и духовното
владичество са робство. Несъстоятелни са твърденията на историци и публицисти,
че в т.нар. „Османска Турция“ нямало истинско робство, хората не били стока за
продан. А се подценява продаването на пленниците от войните и въстанията, еничарството,
харемството и т.н. Пазари на роби е имало и по българските земи. Има исторически
сведения за такива в Никопол, Добрич и др. Най-големият пазар е бил в Истанбул.
Той е закрит през 1846 г. А робството е забранено чак през 1863 г. със султански ферман, но фактически
то продължава поне още около четвърт век. През 1876 г. по време и след Априлското въстание стотици българи са били поробени и
откарани на пазарите на роби. В Западна Европа се разгласяват тези данни и се
оказва натиск върху Високата порта и тя опосвестява забраната за търговия с
роби в Дунавски, Одрински, Битолски и Босненски вилает. Ако не е имало робство, какво е отменено
през 1863 г. и през 1876 г. в посочените вилаети? А ако не е имало турско
робство, от какво сме се освободили и честваме на 3 март? Много е прав проф. С.
Янев, който твърди, че „Да отмениш термин, който се е наложил не от
кабинети и канцеларии, а от всекидневието на „съжителството”, означава да отмениш цялата
българска литература, етнокултура и етнопсихология, каквито са били и каквито
ще бъдат, защото самото, тъй наречено, етносамосъзнание е не поръчков, а
исторически продукт.“
Владичеството е другият използван термин, често пъти като синоним на
робство и иго. Самият термин „владичество“ произхожда от термините „владение“
(притежание на нещо от някого с право да го използва и да се разпорежда с него)
и „владетел“ (върховен господар в страна). Но то се разглежда и като
господство, власт и ярем. Негов антоним е подчинение. По същество политическото
владичество е подчинение на една държава на друга държава, подчинение на един
народ на чужда нему държава. Но владичеството и подчинението са и на личностно
равнище – отделен човек на друг човек, но и на групово – отделни група хора на
друга група хора, на цели народи на друг народ. Завладяването на България от турците
поставя целия български народ в подчинено, в крайно неравноправно положение. В
империята той е бил поставен на най-ниско равнище спрямо всички други завладяни
народи. Самото владичество има различни измерения и степени. Те се изразяват в правата
на владетелите и на подчинените. В империята, с изключение на изповядващите
исляма, всеки е можел да бъде продаван в робство на пазара за роби. Всеки
младеж, взет за еничар, ако е нямал нужните данни, след израстването се е бил
продаван на пазара за роби. Всяка българска девойка е можела да бъде отведена в
някой харем на султана, на бейлербея и т.н. до най-ниското йерархично властово
равнище. Както пише Ф. Каниц за съдбата на българските жени „които са били до
сега плячка на първия турски хлапак. Каква скръб е засенила техните измъчени
физиономии!“. Всеки българин можел да бъде помохамеданчен насила.
Манипулациите на
темата владичество
Икономическото робство
е било не по-малко нагло и цинично от политическото и право-юридическото. Над
400 години в империята цялата земя е била притежание на султана. Българите, с
много малки изключения, са нямали право на собственост и разпореждане с нея. Те
са били закрепостени и са нямали право на придвижване и напускане на земите на
определен турски феодал. С повече права са били само обслужващите военните
потребности на империята българи – дервентджии и войнуци. Несъстоятелни са
съображенията на някои „историци“, че българите живеели добре под властта на
султана, че имали свои двукатни къщи, занаятчитте – своите дюкяни и т.н. Но
такива възможности са имали само ограничен брой българи – тези, които вардели
проходите на Стара планина – северно и южно от нея, т.е. в Сопот, Калофер,
Карлово, Казанлък, Котел, Жеравна, Елена и т.н. В същото време българските
селяни в Дунавската равнина, Горнотракийската низина, Източна и Западна Тракия
са били безправни роби, закрепостени към определено парче земя на агата. И плащали
данъци, но не само на султана, но и на бейлербея, на местния бей. И всеки от
тях е можел да бъде „ощастливен“ да бъде посетен в дома си от съответният бей.
И за благодарност за гостоприемството да му бъде изето имуществото, дори да
плаща данък за изтъркване на зъбите на бея, обилно хранен за сметка на домакините.
Да не говорим за отвличането, обезчестяване на жените и дъщерите на стопанина.
И това ако не е робство!
Огромна е и
манипулацията с големите и богати къщи на българите. Да, такива е имало в Котел, Жеравна, Копривщица и др. Но масовото е било съвсем друго. През 1935 г.
излиза от печат забележителната монография на доц. Гунчо Гунчев „Льосът в
България“. В нея той описва как българите от Дунавската равнина са обитавали
землянки, т.е. изкопани в льоса ями, покрити с дървета и слама. В редица села
на Северна България тези землянки се използвали до края на XIX век. Подобни примери на обитаване на примитивни жилища
от колове и кал има във всички равнинни земи на България. Подобна е картината и с плащаните данъци. По сведенията на френският икономист Жером Бланки, посетил българските земи през 1841 г. плащаните от българите данъци
достигали до две трети от техните доходи. На пътя за Ниш той видял т.нар. „пресечена
пирамида“, направена от черепите на избитите от турците около 4000 българи през 1816 г.
Изключително
голяма манипулация се прави с понятието „османски“, „османлия“. В Българския
тълковен речник (1993 г.) те са определени като синоними на „турски“ и
„турчин“. Естествено възниква въпросът: „Защо българските историци замениха „турско
робство“ и „турско владичество“ с „османско владичество“? Несъстоятелна е
тезата на група учени от БАН, че статутът на българите и взаимоотношенията им с
властта бил на „поданици на Османската империя“. Правилният термин е „турско робство“,
понеже турците са били основният държавнотворчески народ, с най-големи права в
империята. Няма османски народ. Осман I, доколкото си
спомням от уроците по история, през 1299 г. създава в северозападните части на
Анадола държава от турски племена. В тази държава, която след това се превръща
в империя, основен етнос са турците. Използва се говоримо и писмено турски
език, т.нар „османски турски“, а арабският е използван само в религиозните
дела. И особеност на османския турски език е използването на арабската азбука,
а в съвременния турски се използва латиницата. Създадената турска империя е
многонационална държава, както и всички други империи, с главно място в
държавната власт и управление на турския етнос, използването на турския език в
държавното управление, армията и т.н., привилигировано положение на
мохамеданите и онеправдано положение на раята, включително и на българското население.
Истината се познава чрез фактите и чрез
сравнението. Да сравним статута на империята на Османовците със съседните и
империи, тези на Романовците и на
Хабсбургите. И в трите империи има: ясно
определен държавнообразуващ етнос – съответно турци, руснаци, немци; съответен
държавен език – турски, руски, немски; неравноправни други етноси в Турция са
българи, сърби, гърци, кюрди, арменци и т.н., в Русия са татари, башкири,
чуваши и т.н., в Австро-Унгария са чехи, словаци, словенци, хървати, поляци и
др. Защо няма по думите на групата историци от БАН „международно утвърден
научен термин за обозначаване на режима, при който са живели всички подвластни“
на Русия – „Романовско владичество“, а в Австро-Унгария – „Хабсбургско владичество“.
Отговорът е прост и съвсем елементарен – в тези империи не е имало същинските
форми на робство (пазар на роби с продажба и покупка), еничарство, харемство и
т.н. Нещо повече, при завладяване на тези нови за империите земи и установено
руско, австрийско управление в мнозинството случаи са запазени местните органи
на управление и собственост. Земите в Австрийската империя не са били
собственост на императора, а на местните владетели. Поданиците на Австрийската
и на Руската империи са били равни пред закона и като данъци, независимо от
етноса, езика и религията. Владичеството в Османска Турция е имало множество
атрибути на робство и поради това е масово възприето от балканските народи като
турско робство. На робите са им говорили и са ги управялвали не на османски, а
на турски език. Въвеждането на епитета „османско“ се прави с оглед да се
прикрие турската същност и робското положение на раята в империята. Терминът „османско владичество“ по същестнво е параван за
прикриване на истината – за турското робство.
Следващата манипулация е доводът на
псевдоисториците, че на „османското владичество“ изкуствено бил придаден
терминът „турското робство“. И това било станало на някаква емоционална,
художествено-патриотична нагласа на няколко възрожденци – Ботев, Вазов, Добри
Чинтулов и т.н. Истината е, че самите тези възрожденци не са се считали за
роби, но са се борили срещу робството. Тяхната борба не е художествена
измислица. И тези, които се гордеем с борбата на Левски и Ботев, на Панйот
Хитов и Стефан Караджа, на Бенковски и Волов и т.н. не се срамуваме, че
България е била под турско робство, а се срамуваме само от Кирякстефчовците. Живелите
по време на т.нар. „османско присъствие“, „съвместно съжителство“ са изпитвали
на осбственият си граб какво е било това. Още в първите години след падането на
България под турска власт в народния фолклор се утвърждава терминът „турско
робство“. А кой по-добре от народа ще знае какъв е бил характерът на новата
чуждоземска власт, т.нар. сега „османското владичество“. А в писмените
исторически източници още от времето на Паисий се пише за турско иго. Много точно Хр. Тепавичаров (вж: Поглед.инфо)
припомня как е разбирал „съвместното съжителство“ Христо Ботев: „Кой, ако не турското робство роди Левски, Ботев,
Каравелов, Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Бачо Киро, Бенковски и
стотиците български възрожденци загинали от турски куршум или ятаган? Кой ще
пренапише и редактира казаното от тях? Кой ще облагороди с по-благозвучни за
деликатното ухо на поробителя думи написаното от Христо Ботев: „Не ти, който
учиш робът да търпи и да се моли...“ „А ти, боже на разума, защитниче на
робите...“ („Моята молитва”); или „грей и ти слънце в таз робска земя...“
(„Хаджи Димитър”); „Тъй върви светът! Лъжа и робство на тая пуста земя царува!“
(„Борба”); или „Забрави туй време, га плачех за поглед мил и за въздишка: роб
бяха тогаз - вериги влачех...“ („До моето първо либе”); или „Кажи ми, кажи,
бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее?” („Елегия”); „А бедният роб
търпи и ние без срам, без укор броиме време...“ („Елегия”); или „Ох, зная,
зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня...“ („Обесването на Васил
Левски”); „Стига робство и тиранство, всички на оръжие...“ не е престанало да
ехти в съзнанието на българина.“ Повече примери не са необходими.
Нито Левски, нито Ботев, нито Раковски, нито Чинтулов и т.н. български възрожденци
са имали психиката на роби. Те са се борили против робското положение на
българите по време на турската власт по нашите земи.
И последната манипулация е
заместването на турското робство (иго) със „съвместно съжителство“. Много
смешен ми стана едни историк-професор, който по една от телевизиите се мъчеше
да докаже, че в България на битово равнище е имало „съвместно съжителство“,
макар, че имало и еничарство. И е много прав проф. А. Пантев, който подчертава,
че съжителство между етносите е имало между българи, евреи и арменци. Само, че
аз допълвам – такова съжителство е имало само в градовете, където е имало
развити занаяти, наченки на промишленост и търговия на дребно. В селата не
имало евреи и арменци, а предимно българи и само в отделни райони – турци. А в
българските земи населението е било 95% селско. Имало е и градове със смесено
население. В градовете това население е живеело по махали – отделно турска и
отделно българска. Такива са примерите със Шумен, Русе, Плевен и др. Чак след
Освобождението, когато турците не са властващи, когато те и българите са
равноправни, има смесване в градските квартали на население и отделни
междуетнически връзки и отношения по оста българи-турци. Да се вземат отделни
примери на етническо добро съжителство от периода след Освобождението и да се приписват
на цялата османската епоха е крайно несъстоятелен подход. Какво съжителство има
между батачани и тъмръшлии (потомците на Ахмед ага-Барутанлията)? След
Балканската война всички жители на Тъмръш през глава бягат към Турция. Защо ли?
Нали е имало мирно „съвместно съжителство“ между батачани и тъмръшлии? В селата
дори и след Освобождението, има рязко разграничение между българи и турци. И дори
през XXI век
българин не замръква и не преспива в турско село. Попитайте българите от
Кърджалийско, Търговищко, Разградско. За какво съвместно съжителство ни
говорят?
Причините
за подмяната на същността на робството с владичество
Мнозина разумни българи-патриоти си
задават въпроса защо го има това неистово желание у мнозина от управляващите да
подменят историческата истина и националната памет на българите. За да се
разберат причините трябва да се осъзнаят преследваните цели. По мое мнение има
две главни цели-причини. Първата е силното влияние на Турция като главен съюзник
по НАТО на САЩ, амбицирана да възвърне
някогашното могъщество и влияние на Османската империя. Това няма как да стане,
когато на съвременниците се поднасят историческите истини и се борави с
обективните понятия като „турско робство“ и „турско иго“. Първоначално манипулираните
историци въведоха лъжливото понятие „османско владичество“, което дори накои „историци
на свободна практика“ от БАН обявиха и за международно признато. По-късно се
опитаха още да смекчат понятието „турско робство“ като „османско присъствие“ и
в най-нови дни – „съвместно съжителство“. Тази дейност бе съпроводена с изваждане
от учебните програми за обучение на национално-патриотични произведения с
насоченост против труското робство като „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“,
„Българският език“ на Иван Вазов, публицистиката и повечето ситхотворения на
Хр. Ботев, редица произведения на Вазов, История славянобългарска и т.н. Народната
памет се замества с уж „благи помисли“ – намаляване но етническото напрежение и
постигане на съгласие. Двигател на този процес са дейците на протурските
етнически партии в България. Първоначално това бе само ДПС с нейният представител
в МОН Мукаддес Налбант. По време на второто правителство на Борисов такава
стана партията на Касим Дал и нейните министър – проф. Тодор Танев и най-вече
началничката на неговия кабинет – Мюйессер Солак. Истината е, че Танев и Солак
манипулираха експертите на МОН да прекроят програмите по български език и
литература и по история и цивилизация и да унижат обучението по география.
Всички техни действия са в съответствие на доктрината на Давутоглу
„Стратегическа дълбочина“. Не случайно Танев присъства на представянето на
книгата на турския министър-председател заедно с Местан.
Втората главна цел на промените,
свързана и с историята и с литературата, е формирането на нов тип млада личност,
която е без българско национално самосъзнание, която е предимно
европоцентрична, глобалистки настроена неолиберална личност, личност която не
питае обич към родна земя, Родина и роден език. Нещо повече, тази цел е
съчетана с принизяването на общото интелектуално равнище на българските
ученици. На огромната част от българската общественост не ѝ направи впечатление промяната в броя на изучаваните
литературни поризведения. Те се намаляват от 170 на 140, т.е. с 30 по-малко.
Преди това те бяха намалени съществено още по време на правителството на Иван Костов
и приетите тогава учебни програми. По същество сега българските ученици изучават
около два пъти по-малко литературни произведения, не само български, но и от
руската и от световната класика. Изучава се преиначена история, учениците не
формират собствена представа за епохи, герои, ценности. Това явление Умберто
Еко нарече болест – „загубата на паметта“ за миналото.
Второто нещо, което пропусна българската
общественост с приемането на новия учебен план и новите учебни програми е
осакатяването на обучението по география. Национална принадлежност, национално
чувство се формират не само чрез литературните произведения и герои, не само
чрез знаенето на исторически събития и факти, но и чрез познаване на родната
природа. В обучението по география няма (поне на този етап на разработване на
учебните програми) предвидени самостоятелни уроци по география за красотите на
българската уникална природа – няма самостоятелни уроци за Рила и Пирин, за
Горнотракийската низина, за Белоградчишките скали, за река Марица или пък за
река Искър и т.н. Обучението по география е сведено до равнището на „долна
мъртва точка“.
Третото пропуснато от обществеността важно нещо от
българското средно образование е равнището на общообразователната подготовка,
тази част от обучението, която развива мисленето, която развива интелекта. В
новия учебен план е силно прекомерно развита в средното образование т.нар.
„факултативна подготовка“, т.е. часовете с които се осигурява профилираната и професионалната
подготовка. Безкрайно са ограничени часовете по общообразователните учебни
предмети като Физика и астрономия, Химия и опазване на околната среда, Билогия
и здравно образование и География и икономика. В резултат от това общообразователно
осакатяване българските ученици на международните сравнителин изследвания PISA от първата вече са в
петата десетка. И това е разбираемо. На глобалните неолибералисти не им трябват
от България млади мислещи хора, а обслужващ персонал за промишлените и социални
дейности в САЩ, Германия, Великобритания, Испания и т.н. Тази дейност с промяната
на учебния план и учебните програми е целево финансирана. Доколкото имам информация
от Интернет преди четири години, по време на първото правителство на ГЕРБ, се
усвояваха за тези учебни програми (с това съдържание) едни около 15 млн. лева.
В Интернет един отстранен от МОН специалист разкри, че новият учебен план, с
новите учебни програми с отродителните и деинтелектуализиращите програми, е
финансиран от някакъв център на Сорос в Будапеща. Вероятно се избягва „Отворено
общество“ в София като достатъчно вече
компроментирана институция. Дали е вярно за финансирането от Сорос? Има ли кой
да ти каже? Политици и журналисти се правят на утрепани и не питат кой
финансира това отродяване и деинтелектуализиране, кой финансира разработването
на новия учебен план и новите учебни програми, кой какви хонорари получи.
У всеки грамотен българин възниква
естественият въпрос: „Защо са възможни в България тези образователни
манипулации, водещи до срив в националнато образование“?
Аз
намирам само три значими отговора. Първият е неоколониалното управление на
държавата, стремежът на българските правителства да приемат всяко чуждо
внушение и да пренебрегват интереса на народа, националния интерес. Вторият е
силното разрастване под влияние на т.нар. „неолиберални ценности“, на
националния нихилизъм, разпрострян сред политици, журналисти и „експерти“ в
МОН. Третият отговор е страхът на всички равнища (народни представители,
министри, зам. министри, експерти и т.н.), страхът да не си загубят престижните
властови и длъжностни позиции, тлъстите за българските условия работни заплати.
автор: Анко Иванов
20
февруари 2016 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар