Лявата катастрофа по трасето на "Третия път"

            Тези дни всички политици, политолози, социолози и политически наблюдатели са се втренчили в резултатите от изборите в Германия. И това не е случайно. Германия е най-мощната икономически страна в Европа, страна, която след Втората световна война разви мощна производствена база и постигна високо жизнено равнище на населението, с водеща роля в Европейския съюз. Но като че ли почти всички се вглеждат и оценяват само изборните резултати, т.е. – следствието от политическите процеси през последните години.

Оценките и твърденията за резултатите от изборите в Германия са твърде разнопосочни – от „изключителността на Меркел“, която бие рекорди с четвъртия си последователен мандат, до катастрофата на ГСДП, неочаквано високият резултат на Алтернатива за Германия и Свободните демократи, до разпределението на местата и възможната коалиция „Ямайка“. Да, това е следствието от проведените избори. Тук-там някой политически експерт си спомня, че това са най-ниските резултати на двете основни политически субекта в следвоенна Германия – ГЕСП и ХДС/ХСС. По важният въпрос в политическите анализи и обобщения е защо се стигна до този провал на двете основни партии  и предимно на ГСДП и на политическата сцена излезе „Алтернатива за Германия“.   

            Смяната на политическите цели, ценности и ориентири

е главната причина за провала на германските социалдемократи, партия основана още през 1875 г. и с най-дългата политическа история в Германия. ГСДП под влиянието на Герхард Шрьодер и групата около него премина от традиционната си политическа ориентация за изразяване и защита на интересите на работещите и експлоатираните тя към към политическата платформа на „Третия път“. А тази политическа концепция е разработена във Великобритания от барон Гидънс (Anthony Giddens). Той критикува разделението  „ляво“ и „дясно“ в своите две книги: „Извън левите и десните“ (1994 г.) и „Третият път: обновление на социалдемокрацията“ (1998 г.). Неговите идеи залягат в основата на реформирането на Лейбъристката партия във Великобритания и формирането на „новия лейбъризъм“. Като теоретик на тези идеи Гидънс става съветник на Тони Блеър и Гордън Браун. Идеите на „Третия път“ залягат в манифеста на лейбъристите от 1996 г. („Новият лейбъризъм, новият живот за Британия“). Той е насочен предимно към средната класа, а не към сътрудничеството с профсъюзите и отстояване на интересите на трудещите се. Лейбъристите заемат позицията, че държавната собственост е неефективна (тезата на Тачър) и в управлението ще работят за партньорство на държавата и частния бизнес.  „Новият лейбъризъм“ е центристка концепция и е по същество синтез на капитализъм и социализъм. Променят се ценностите на партията. Вече се призовава предимно за „социална справедливост“, а не за „социално равенство“, а свободният пазар се разглежда като единствената възможност за социална справедливост и за ефективност на икономиката. Скритата цел на „новият лейбъризъм“ е привличането на избиратели от всички социални слоеве, а не предимно от средите на хората на наемния труд. Тези идеи в ГСДП се възприемат от групата около Герхард Шрьодер, която успява да отстрани старото ръководство, стоящо на позициите на Демократическия социализъм.

Но в Германия тези идеи не се афишират като „нов лейбъризъм“, а като собствени идеи и виждания. И по същество те са продължение в движението надясно на ГСДП, заложено още през 1959 г. с Бад-Годесбергската програма, чрез която ГСДП се отказва от класовата борба, обявяви се за защита на частната собственост, отказа се от социалната си база и се обяви за партия на целия народ, но запазва повечето социални искания. На изборите през 1998 г. ГСДП печели почти 41% от гласовете и Шрьодер става канцлер в коалиционното правителство с партията на Зелените. За политиката за излизане от кризата Шрьодер избира либералната политика (съкращаване на социалните придобивки на работещите и населението, стимулиране на бизнеса) и отказ от повишаване на данъците на богатите. През 2003 г. Шрьодер разработва „Програма 2010“ с ограничаване на разходите за здравеопазване, пенсионните и социалните осигуровки, либерализация на трудовия пазар и др. По същество това е една социаллиберална политическа програма. Благодарение на изпълнението на тази програма безработните се увеличават до 5 млн. ГДСП е напусната от множество хиляди членове. На предсрочните избори 2005 г. ХДС/ХСС и ГСДП получават почти равни резултати и ГСДП става младши партньор в правителството на Меркел. През следващите избори през 2009 г. резултатите на ГСДП още по-ниски (23%), а на изборите през 2013 г. ГСДП постига малко по-висок резултат (25.7%) и отново влиза в „голяма коалиция“ с ХДС/ХСС. През цялото това време се следва политическата концепция на „Третия път“. Както справедливо посочват някои политически наблюдатели, реализацията на „Програма 2010“ на Шрьодер осигури успехите на икономическата и на политическата сцена на десницата в Германия. Но това е за сметка на повишената експлоатация на работещите слоеве на обществото. В резултат на политиката на „Третия път“ съществено се промениха структурата на избирателите и поддръжниците на ГСДП, а и самата структура на партията.  По данни на немския институт за икономически изследвания през 2000 г. сред избирателите на ГСДП гласоподавателите с работнически професии са 44%, а през 2016 г. те са едва 17%. През същия период в състава на избирателите служителите са се увеличили от 49% на 68%. Нямам най-нови данни за състава на партията, но по-старите посочват, че в нея доминиращи са пенсионерите, представителите на администрацията и служащите.  

Провалът на политиката на „Третия път“

е не само в Германия. Първият удар бе понесен от английските лейбъристи, където тя първоначално бе реализирана. Правителството на Блеър падна от власт през 2007 г. И десетина години по-късно Блеър признава, че е допуснал грешка с движението по този път. Политиката на „Третия път“ се прокарва и от редица други лявоцентристки партии в Европа. Тази социаллиберална политика става доминираща и в редица други лявоцентристки лейбъристки, социалдемократически и социалистически партии и особено сред левите партии от бившите социалистически страни.  Подобна е политиката и поведението на Общогръцкото социалистическо движение (ПАСОК) в началото на XXI век. Най-често движението по „Третия път“ се маскира чрез социалистическа и социалдемократическа политическа фразеология в документи, речи, изказвания, декларации и т.н.

Много типичен  е примерът с Френската социалистическа партия (ФКП). В миналото тя, особено при ръководството на Митеран, поддържаше и отстояваше развитието на Франция на основата на социалната пазарна икономика, висок дял на държавната собственост (около 50%), защита на правата на наемните работници.  След управлението на  Ширак и Саркози във Франция започна да се надига лява политическа вълна. Президент стана Франсоа Оланд, който зад социалистическата реторика отстояваше в скрита форма концепцията на „Третия път“. По същество имаше колаборация на ляво говорене и провеждане на социаллиберална продясна политика. Тя се диктуваше от икономистите в правителството на социалистическата партия, включително и Макрон (тогава министър), образно наричан във Франция „копипейстът на Блеър“. Правителството на Валс прокара антитрудово законодателство, което окончателни срина рейтинга на ФСП. Спешно Макрон напусна правителството и под маската на безпартиен формира ново национално движение на основата на концепцията на „Третия път“ но с мотото „няма ляво, няма дясно“. След мощна пропагандистка кампания по телевизиите и особено чрез Интернет той бе избран за президент. Първите му действия във вътрешен план бяха  в сферата на антитрудовото законодателство, подобно на действията на Шрьодер. Французите се хванаха на въдицата на приемливия телевизионен образ на Макрон и на постулата „.непартиен“ политик. Но вече във Франция започва отрезвяването, спадането на доверието, загубата на частични избори, масови протестни демонстрации.

В Нидерландия силно спадна влиянието на Партията на труда след програмните изменения (2005 г.), утвърдили провеждането на политиката на „Третия път“. На изборите през 2016 г. тази партия загуби 20 места в парламента – от 29 на 9 депутати. Прокарването на такава политика в Унгария, управлявана от 2002 до 2010 г. от Унгарската социалистическа партия доведе до огромни загуби на последвалите парламентарни избори (от 49 на 19%). Подобна е ситуацията, колкото и на някои дейци на БСП да не им се иска да го признат това, и в България. Приемането от икономическия екип на БСП по време на Тройната коалиция на десните мерки плосък данък с изключително ниска ставка, отпадане на необлагаемия минимум на доходите на наетите лица, значително намаляване на осигурителните вноски, въвеждането на  т. нар. делегирани бюджети в образованието и др. са по същество десни политически мерки.

            „Третият път“ доведе до сливането на ляво и дясно и по същество до рестрикции на социалните придобивки и трудово законодателство в полза на бизнеса. По същество лявоцентристките партии се превърнаха в подгласници на десните партии, пренебрегвайки интереса на работещите. Хората останаха с дълбокото убеждение, че няма значение кой е на власт, че винаги и всички провеждат една и съща дясна политика. И като следствие: отрицание на т.нар. „политическа класа“, желание за промяна (подмяна) на целия политически елит и/или създаване на нови леви партии.

Отрицанието на политическия елит и желанието за бърза промяна особено значимо се прояви в обществените настроения довели във Франция нов президент – Макрон и в България – ген. Радев. Позицията, на недоволните е, че всички управляващи, независимо от цвета и от позиционирането, са едни и същи „маскари“. Силно съдейства за тези отрицателни обществени нагласи и управляването на т.нар. „големи коалиции“. И при последните две участия в големи коалиции между ГСДП и ХДС/ХСС социалдемократите излизат с големи изборни дефицити. През 2005 г. те имат  резултат 38.5%, а през 2009 г. (след „голяма коалиция) само 23% или 15.5% по-малко. Пред 2013 социалдемократите имат 25.7%, и след „голямата коалиция“ през 2017 г. – 20%. Негативите от двете съвместни управления се отразяват и на двете партии. На изборите през 2017 г. те постигат исторически най-нисък резултат за последните 60 години. Подобна е картината в Нидерландия, в Гърция при управлението на Нова демокрация и ПАСОК и др.

Второто следствие от одесняването на лявоцентристките партии доведе до възникване на нови леви партии и нарастване на ролята на традиционните левите партии. В Гърция възникна и набра огромна скорост „Сириза“, в Испания възникна и набра сили „Подемос“. Във Франция възникна ново силно ляво движение („Неподчинената Франция“), оглавявано от Меланшон (Jean-Luc Mélenchon). В Германия макар и бавно се увеличава влиянието на „Левите“. Много силно нарасна влиянието на „Зелените леви“ в Нидерландия. Лейбъристката партия във Великобритания на последните парламентарни избори рязко увеличи влиянието и резултатите се благодарение към връщането към старите лейбъристки ценности и отказа от „новия лейбъризъм“ на Блеър и Браун, на „Третия път“ на Блеър и Шрьодер.

            Другите причини

също се отразяват върху резултатите от парламентарните избори в Германия. Върху тях в съвременното телевизионно-фейсбукарско общество силно влияят множество други фактори. Водещият обаче си остава прогласяваната и провежданата на власт политика. В съвременното общество е присъщо налагането на обществото на екранно приемливи образи на политиците. Оланд навреме разбра, че образът, авторитетът и влиянието му са непоправимо влошени и няма шанс за втори мандат. Но той осигури продължаване на провежданата политика от друг политически играч, с много по-възприемчив образ. И избра и подкрепи Макрон, а не кандидата на собствената си партия. В Германия социалдемократите също разбраха, че с постовете си в „голямата коалиция“ Габриел и Щайнмайер само отблъскват избирателите и също потърсиха ново лице с по-добър политически образ. И се спряха на Мартин Шулц. Но германските избиратели изглежда са по-рационални хора от емоционалните французи и не се подведоха. Шулц постигна най-ниските резултати в следвоенната история на своята партия.

Друг много силен фактор, който повлия отрицателно и на ХДС/ХСС и ГСДП бе имигрантската вълна. Грешната Меркелова политика се отрази отрицателно и на двете партии като управляващи заедно. В Германия има една огромна дилема. А тя е противоречието между бързото  и стабилно икономическо развитие и бързите негативни промени в етническия състав на страната. След Втората световна война Германия е почти изцяло еднонационална държава с един етнос (над 97%). Сега над 20% от населението са преселници и потомци на преселници, предимно мюсюлмани. И то преселници, които в огромното си мнозинство не се поддадоха на мултикултурализма и не се вляха като естествена съставна част на обществото, не приеха немската национална култура и начин на живот(т.е. не бяха асимилирани). В същото време има незначителна раждаемост сред етническото немско население и много висока раждаемост сред преселеното население от други етноси. Това чертае неблагоприятни перспективи за етническата структура на страната. И именното на тази основа се формира националистическата „Алтернатива за Германия“, която стана трета политическа сила, а в редица райони и втора и дори първа. Тя формира състава си и набра гласоподаватели предимно от средите на негласувалите на минали избори и на членове на двете водещи политически сили, както и недоволните от подценяването на национално-патриотичните елементи на провежданата от 4голямата коалиция“ политика.

Третият фактор е отношението към Русия и Украйна. И то предимно за ГСДП, чиито външни министри (Щайнмайер и Габриел) работиха за разпалване на антируските настроения и провеждаха антируска външна политика, подкрепяха профашисткия националистически режим в Украйна.  И това в разрез с традиционната за ГСДП  „нова източна политика“ на сътрудничество и разбирателство с Русия и източноевропейските страни, разработена и провеждана от Вили Бранд. Нещо повече, тези действия не се понравиха на огромната руска диаспора в Германия, както и на преселелите се в Германия руски немци от Поволжието, на всички хора уплашени от нарастване на военното противопоставяне с Русия.

Вероятно в негативна за немските социалдемократи посока повлия и позицията на тяхното ръководство да подкрепи Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (TTIP) и създаването на зона за свободна търговия между ЕС и Канада (СЕТА).

В заключение, резултатите от изборите в Германия са повод за размисли и изводи за бъдещата политическа дейност на левите и предимно лявоцентристките партии.  Но не като посланията, че социалдемократите в Германия не били разбрани от избирателите. Истинските изводи са свързани с необходимостта от връщане към исконните социалистически ценности, връщане към традиционната за левите партии социална база, към действителна лява политика, а не грижа за успеха на бизнеса. Успешният бизнес е резултат предимно от голямата експлоатация на работещите. Успешната лява политика е грижа за повишаване на жизненото равнище на хората на труда, за повишаване на техните доходи, за свобода, справедливост, равенство и солидарност.

27.09.2017 г.

Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Източник: Политкомент

Помирение, примирение или национално безпаметство

Отмина Девети септември с крайно противоположните оценки за таза историческа дата.  Отмина и 23 септември, дата свързана с историческия спомен за Септемврийското антифашистко въстание. И нито дума от официалните институции по общоприетия ред. Само отделни злобни крясъци на комунистофоби. А с малки изключения дори не се спомена Септемврийското въстание. Имаше само на отделни места в Интернет поемата Септември на Гео Милев.

 В българските медии я няма обективната истина за историческите събития от Владайското въстание до Девети септември. Всичко това подсказва, че в българското общество има дълбока загуба на историческата памет. Има зловещо мълчание за фашистките престъпления в България. Политически оцветените и подплатени исторически манипулации на пребоядисани или нови либерални историци, псевдополитици и псевдожурналисти не ме впечатляват. Има свобода на словото и всеки си мисли, че неговото слово е истина от последна инстанция и не подлежи на преоценка и отрицание.  

По повод Девети септември в интернет пространството се появиха едно фейсбукарско послание на Президента на Република България. „Какво е 9-ти септември - дата на революция или преврат? За мен е нито едно от двете. Тя е повод единствено за помирение. Повод да проявим мъдрост и най-сетне да направим крачката към едно съзидателно помирение с миналото (к.м. – А.И.). Дължим го на себе си...“. И едно интервю на историка академик Г. Марков, в което той твърди, че: „Трябва да има помирение (к.м. – А.И.), трябва да спрем да си губим времето и да си хабим енергията в спорове за миналото“ и ни препоръчва испанския модел за примирение.

Ако почнем да разсъждаваме, естествено си задаваме няколко въпроса, които ще осветлят предлаганото помирение. Първият най-елементарен въпрос е: „Какво означава помирение?“ Търсим отговора в Българския тълковен речник (изд. на БАН, 1993) и разбираме, че това е помиряване, възстановяване на мир и съгласие. А в Интернет тълковния речник помирение е определено като: помиряване, сдобряване, спогодба; спечелване, умилостивяване, спогаждане; успокояване, усмиряване, укротяване, изглаждане. А не трябва да забравяме и че процесът за постигане на помирение е помиряване.  Помирение без помиряване няма и не може да има. Във всяко помиряване има най-малко две страни, които се помиряват пряко или има и помирител между тях. За да има примирение на всяка от двете страни трябва към действията на другата страна. Следователно нас ни призовават за помирение чрез примирение към миналите и настоящи действия на другата страна, т.е. помиряване с фашистите.

            Когато ни призовават за примирение, примирителите трябва да ни кажат и да отговорят на естествения въпрос: „Кои са страните, които се примиряват“? Едната страна, тероризиращата България до Девети септември и представляваща фашизма формално липсва. Никоя от сегашните десни партии в България не смее да се припознае със старите фашистки партии и управници. От друга страна – антифашистката БСП е ясно идентифицирана като наследник на БРСДП (т.с.), БРП (к) и БКП. Сега като страна в конфронтацията се включват десните партии СДС (и отрочетата му) и ГЕРБ (комунистите-ренегати). Но това е конфронтация на нова основа, между социалистически и социални леви и неолиберални глобалистки евроатлантически десни идеи и политики. Конфронтацията между десните фашистки управници на България и левите (БКП и БЗНС) в основни линии приключи до към 1960 г. След това има период на безконфронтационно развитие до края на 1989 г., когато политическите промени в страната дадоха възможност на реститутите и наследниците на старите фашистки партии за реванш.

Сега изкуствено подклажданата конфронтация се развихря от страна на десните и особено на отделни техни изявени комунистофоби с нечисти политически цели  и подходи. Първият мръснишки подход е отричането на съществуването на фашизъм в България и приписване вината за политически събития и репресии на комунистическата партия. Фашизмът, видите ли, бил измислица на Коминтерна, на комунистическата партия. Само, че забравят че българският фашизъм не е класически от италиански или от нацистки германски тип, а специфичен български – монархофашизъм. Фашизъм е имало още на и след Девети юни 1923 г.. И това го е разбрала голяма част от българската интелигенция, която не е членувала в комунистическата партия и не е била подчинена на Коминтерна. Справка творчеството на Гео Милев (поемата „Септември“), на Антон Страшимиров (романът „Хоро“) и други. Гео Милев още през 1924 г. ясно пише: „Тъмните сили … звучат като абсурд в днешния век. Това е реакция, това е фашизъм – един исторически абсурд, една конспирация срещу човечеството“

Да, фашизъм е имало. Тристранният фашистки пакт е подписан от: Германия, Италия, Япония и присъединилите се Унгария, Румъния, България, Словакия и Хърватия. Като фашистки тези държави са разглеждани и на Парижката мирна конференция след края на Втората световна война. Това е международната оценка и България е победена фашистка държава. Самото управление в страната е фашистко с присъщите му белези: 1/. Действието на расистко-националистическия Закон за защита на държавата и преследването за друга идеология, инакомислие и народност; 2/. Създаването на фашистки политически партии, профашистки и националистически масови организации („Бранник“, „Ратник“, „Отец Паисий“ и др.);  3/. Масовите изселвания на евреите от София (около 20 000) и другите големи градове и вкарването им без съд и присъда в принудителни концлагери, неизвестно защо наричани „Еврейски трудови лагери“, носенето на значки на реверите за принадлежност към евреите, интернирането в лагерите на смъртта на евреите от Вардарска Македония и Беломорието;  4/. Масови интернирания и принудително преселване и заселване на неудобните на властта; 5/. Парични възнаграждения за отрязани партизански глави, опожаряване на къщите на ятаците; 6/. Създаването на политически концентрационни лагери (Гонда вода, Еникьой и др.); 7/. Убийствата на политически противници на улиците и в подземията на полицията и др. като от 1923 до 1944 г. са убити над 60 000 души. В затворите и концлагерите са вкарани и са там над 10 000 души към 9 септември 1944 г.

Вторият нечист комунистофобски подход е премълчаване и опит за изтриване от паметта на зверствата на фашизма. А такива е имало в изобилие и с огромно разнообразие на методите за умъртвяване, включително рязане на глави и разнасянето им по мегдани, дори набучени на кол. И без да ги подреждаме можем да споменем някои от тях като: 1/. Разстрела на войниците от Владайското въстание; 2/. Деветоюнския преврат, убийството на Стамболийски и без съд и без присъда на стотици въстанали земеделци и комунисти, особено в Плевенско и Пазарджишко, преследването на комунисти и земеделци през август и началото на септември 1923 г.; 3/. Потушаването на Септемврийското въстание, масовите разстрели и убийства след него, действията на специалните шпиц-команди и зверовете от ВМРО, удавените в шлеповете в р. Дунав, хората край труповете на убитите, масовите побоища и т.н., убийството без съд и присъда на над 5000 души; 4/. Масовите осъждания и убийства през 1924-1925 като около 10 000 са осъдени на различни срокове затвор, само в софийските казарми са разстреляни и удушени без съд и присъда над 500 души, сред които видни български интелектуалци (Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев и др.); 5/ масови арести, присъди със строг тъмничен затвор и смъртни присъди като през периода 1941-1942 г. са арестувани 64 354 души, за 12 461 е поискано смъртно наказание, 7 324 са осъдени на строг тъмничен затвор, както и 1 570 осъдени на смърт и 1 133 на строг тъмничен затвор войници и офицери 6/. Финансови „възнаграждения“ за убийство на партизани с награда от по 50 000 лева  на глава като през 1941-1844 г. са убити 8140 партизани и 10 920 ятаци и членове на техните семейства и са изгорени 2139 къщи на партизани и ятаци на обща стойност над  195 млн. лева и 15 млн. са изплатени като награди на сътрудници на полицията.

Премълчаването личи, дори в отрицателните съждения за атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г. Този акт е разглеждан едностранно, само като проявление на едната страна. Да, Коста Янков и другите около него са взели грешно, по същество антипартийно решение. Атентатът е бил напълно излишен, понеже при него са загинали множество невинни хора. Нещо историците и журналистите „забравят“ да кажат какво е предшествало атентата и като реакция на какво той е станал възможен. Няма я причината, има само следствието. А знайно е от философията и логиката, че без причина няма следствие. А самият атентат е един неправилен отговор на масовия фашистки терор в страната, на масовите убийства без съд и присъда. Да припомним само убийствата по улиците и в полицията, поделенията на армията на ляво и нефашистки мислещи хора, дори народни представители, като видните и знакови дейци: Райко Даскалов (28.08.1923), Никола Генадиев (17.10.1923 г.), Петко Д. Петков (14.06.1924 г.), Вълчо Иванов (12.02.1925 г.), Тодор Страшимиров (17.02.1925 г.), Хараламби Стоянов (6.03.1935 г.), Яко Доросиев (26.03.1925 г.) и редица други. На терора е отговорено с терор, в съответствие с българската народна поговорка: “Око за око, зъб за зъб“. Правилно се осъжда атентата. А защо в нашата преса, телевизии и интернет сайтове няма подобна врява и писък за терора преди атентата, който предизвиква като отговор атентата?

И най-страшното фашистко престъпление – убийството на деца. По данните на Велислава Дърева става дума за  „над 250 деца до 17 години. Разстреляни, обесени, обезглавени, изгорени, нанизани на щикове, изтезавани, хвърлени за храна на жандармерийските кучета...“. Сред тях са избитите от картечната рота на подпоручик Коста Йорданов ястребинчета (Стойне на 7, Иван на 9 и Надежда на 12 от сем. на Петър Калайджийски, Димитринка на 11, близначките Ценка и Цветанка на 13 години). В този черен списък са и: закланите Васил и Сава Кокарешкови, като с телата им хранели жандармерийските кучета. Или пък случаят със сина на Александър Боримечков, който през 1925 г се сражава цяла сутрин и целия ден  в „Разсадника“ в София с цялата градска полиция и с военни части. Накрая с последният патрон, вече ранен се самоубива. На другия ден от яд и злоба за полицейското безсилие е убит без съд и  присъда  17 годишният му син. Фашистите достигат дори до убийството, заедно с майка му и дядо му, с 12 изстрела на бебе (Николчо Чампоев) ненавършило две годинки. Общо убитите преди Девети септември от фашистката власт са между 40 и 60 000 (по различни данни). Огромната част от тези жертви са убити без съд и присъда.

Махалото на насилието е достигнало крайната дясна точка  на Девети септември. Но насилниците преди Девети са били забравили, че на насилието се отговаря с насилие, а не по християнските правила ако те ударят по едната буза да подложиш за удар и другата. И е последвало отмъщението със задвижване на махалото на ляво. Но в огромният брой от случаите на т.нар. „комунистически репресии“ са чрез съд и присъди.      

Третият масово използват комунистофобски подход е хиперболизацията за броя на „жертвите на комунизма“.  Изтъкват се обикновено три факта за „комунистическото“ насилие. Първият от тях е убиването без съд и присъда в първия месец след Девети септември на отделни преки участници във фашистките зверства. Никой никога в България не е изготвил статистика на тези деяния. Това става във времето на първоначално безвластие след Девети септември, когато голяма част от служителите на реда начело с Гешев бягат, друга част от полицията се укрива, а трета много голяма част е уволнена заради изцапаните си с кръв ръце. Новата власт още трудно установява ред. Властта е в ръцете не само на БКП, но и на „Звено“, БЗНС и БРСДП. Няма нито един документ на ръководните органи на БКП, който да предписва хайки и убийства на фашисти. Да, има убити от ярост и мъст. Например, убиецът на ястребинчетата е застрелян на улицата. Не е по закон и чрез присъда, но махалото е задвижено и отмъщението е в ход. Засега няма данни на официални държавни органи за броя, за миналото и за деянията на убитите. Има само комунистофобски манипулации и хеперболизации. В случая по-важни са деянията на убитите без съд и присъда. Какво заслужават жандармеристите, хранели кучетата си с телата на убитите деца? Безспорно има саморазправа. Но в смутното време е имало и убийството на основа на стари междусемейни вражди, прикривани под булото на борбата с фашизма.  Като посочва журналистът Хр. Георгиев мащабите на това деяние у нас са незначителни, в сравнение със станалото в други страни. Най-активни в тези дейния са били земеделците. По спомените на откровения български фашист Иван Дочев (основател на фашистката организация „Български национални легиони“) земеделците  „… бяха милиционерите и палачите, те извършиха много повече престъпления отколкото самите комунисти в стремежа си да се докажат … че дори са по-добри от тях в „революционната ярост““. За тези убийства има откровени лъжи за техния брой, мотиви и главното няма списък на убитите без съд присъда веднага след Девети.

Вторият манипулиран факт е за работата на Народния съд. Такъв съд е имало във всички страни, членки на Тристранния фашистки пакт или окупирани от фашистите. В България той е формиран по решение на съюзническата контролна комисия и чрез Наредбата-закон от 30 септември  от правителството на Кимон Георгиев (16 членове на Министерския съвет), с участието на 4 министри от БРП (к), 4 от „Звено“, 4 от БЗНС, 2 от БРСДП и 2 безпартийни. В това правителство водеща е ролята на „Звено“, от чийто редици е и Министър-председателят. Сред подписалите Наредбата-закон е и Никола Петков. Според мен, непростимо е от историк от класата на акад. Марков да твърди, че Народният съд е „отмъщението на комунистическата партия“. Той не по-зле от мен знае по чие решение е съденето на фашистите във всички европейски държави. Дали пък това не е грешка на журналистите? 

  Осъдени на смърт от българския Народен съд са 2730 души. Това са доказани виновници чрез съд. Да не бъде съден Богдан Филов ли? Човекът, който заедно с Борис III прави България официална фашистка държава чрез сключването на споразумението за присъединяване към Тристранния пакт. Филов подготвя и внася в Народното събрание, антисемитското законодателство, депортира евреите от Вардарска Македония и Беломорието във фашистките концлагери. Като Министър-председател  обявява война на Великобритания и САЩ, довела до бомбардирането на София и други градове и до над 2000 полети на самолетите на тези две страни, разрушаването само в София на 12 599 сгради, смъртта на  891 мирни граждани и 1012 ранени и поради това масово преселване в провинцията на хиляди семейства. Или регент, които дава на Мушанов съгласие в преговорите с Великобритания турски войски да окупират България? Антихуманно е решението на българския съд да отмени присъдите на Народния съд. По този начин българският съд по същество, иска или не иска това, оправдава фашизма и фашистите в България.   

Третият много често манипулиран факт от комунистофобите са данните за задържаните в концлагерите. Най-често се споменават Белене, Ловеч, Скравена и Перник. Какви ли не измислици се пише за тях. Да, в тях е имало и политически затворници, но в редица случаи са преобладавали обикновени криминални престъпници.  Например, в лагера край Ловеч, доколкото прочетох в Интернет, са преминали 1118 души. От тях по оскъдните сведения, които имам, само 6 са били по политически причини. А на комунистофобите им е трябвало да измислят политически концлагеристи. Ето един пример от моите младежки години. Някъде около 1960 г. в Плевен има един много буен як младеж (около 18-19 г.), който е крайно агресивен. Побойник, от който се пазят всички останали младежи. И една вечер в един от ресторантите край града, когато заведението затваря, отказва да напусне и на поканата на пазача отговаря с юмручни удари и убийство. Осъден е за предумишлено убийство на смърт. След това Върховния съд намалява присъдата поради неговата младост. Изпратен е в лагера край Ловеч, където има неблагоразумието да се изрепчи на старите затворници. И е убит от тях. След 1989 г. СДС търси герои от съпротивата срещу комунистите и го обявява за жертва на „комунистическия терор“ и му издига паметник в Плевен. Такива примери има още много.      

Кои и по какви политически причини са били вкарвани в „Трудово възпитателните общежития“, които сега комунистофобите наричат концлагери. Сред тях са: бивши полицаи,     вършили убийства, изтезания и други престъпления преди Девети септември (262); бивши армейски офицери извършили престъпления до 9 Септември 1944 год., укрили се от Народния съд, и с вражеска дейност след това (173); бивши ръководители на фашистки организации като легионери и ратници (66); бивши министри и водачи на фашистки партии (65); активни михайловисти от ВМРО (45); ятаци и помагачи на шпиони и диверсанти прехвърляни от чужбина в България (279); участници в нелегални контрареволюционни групи (170), водачи на политическата опозиция  и редица други. Сред тях е и Никола Мушанов, поискал България да бъде окупирана от турски войски.     

Чрез тези манипулации се изкривява обективната истина за политическото противопоставяне  и се легализира, преднамерено или неволно фашизма. У нас този процес през прехода се официализира дори чрез маската на „демократизиране“. Нищо ново под слънцето. Още през 30 –те години на XX век убитият американски сенатор  Хю Лонг заявява, че „ако фашизмът някога дойде в Америка, той ще дойде под маската на антифашизма“. Опасността е голяма в България фашизмът да дойде, да се върне, подобно на Украйна, Полша и Литва под маската на национализма и демокрацията. Нали самият Хитлер е станал управител на Германия чрез избори.

Предлага ни се от акад. Марков и други историци, политици и журналисти „помирение“. Помирение с фашизма ли? Примерът с Испания не е характерен и типичен. Испания не е член на Тристанния пакт и на Парижката мирна конференция не е обявена за фашистка държава и за победена във войната. Има ли помирение в САЩ след гражданската война, завършила преди 165 г.? Последните събития в тази страна показват, че няма помирение между федералистите и робовладелците расисти. Не ми е известно в някоя от страните от Тристранния пакт да има помирение между фашисти и антифашисти. Просто сега в Германия няма нацизъм и няма искане за помирение. Може ли да си представи някой издигането на общ паметник на убитите есесовци и на концлагеристите от Дахау? Дори във Франция е немислимо някой да си помисли, че може да има помирение с проститутките, обслужвали германските войски във  Франция.  Да, в България е имало нещо подобно на гражданска война, но без ясни фронтови огневи линии. Но ми е много съмнителна позицията, че „в една гражданска война няма победители“. А Девети септември не е ли победа на антифашистите над фашистите в България? Щом няма победени, значи ли, че в България фашизмът не е победен, значи ли че България все още е фашистка държава?

В редица журналистически публикации се твърди, че Девети септември е датата „на която българският народ бе непоправимо разделен“. Това е невярно твърдение. Непоправимото разделение в България започва от фашисткия преврат на 9 юни и продължава до Девети септември, когато фашистите и профашистите са победени. След това до към 1960 г. има успокоение и в българското общество след това няма конфронтация. Сега има непоправимо разделение, но разделение в политическите оценки на реалните факти за фашизма и антифашистката борба. Много правилно журналистката  Пехливанова повдига въпроса: „помирение, примирение или забвение“. Какво помирение без ясна и категорична оценка на фашизма и неговите носители? Не може датата Девети септември да е „повод единствено за помирение“. По мое мнение това е дата за отрицание на фашизма и прослава на антифашизма. Помирението е по същество примирение с фашизма от миналото, но и с неговите нови прояви в настоящето. Призивът примирение е по същество призив за изтриване на част от историческата памет на българския народ. При помирението изчезва обективната истина, а историята не е християнска дейност с постулати за помирение, примирение, покаяние, извинение и т.н. Трябва ни истинска реалистична оценка на миналото. А би било добре Президентът да си смени съветниците, понеже той самият не е  историк. 

И съвсем не мога да се съглася с акд. Марков, че трабва "историята да се остави на историците. някои от тях са обилно финансирани от сорос, "Америка за България" или от разни чужди западни фондации. История за историците ли? Не бива да забравяме, че главната социална функция на историята е социалната историчиска памет, наслагването у българите на опита на миналите поколения с предимство на справедливата оценка на истинските, а не на манипулираните, изкривените и частичните исторически факти. А за какво национлно съмочувствие да говорим, когато няма да разсъждаваме и оценяваме собствената си история.  

Политиците трябва да се занимават с историята, но с действителните исторически факти и с тяхната реалистична оценка, с необходимите поуки, защото както посочва още Хегел:  „Който забравя миналото, е обречен да го повтори“! В България не трябва да забравяме фашизма и борбата с него и да не създаваме условия той да се повтори.

 

24.09.2017 г.

Автор: Анко Иванов – доктор по философия

Източник: Политкомент

Горещото лято на 1944 и Девети септември

В българските медии и отчасти в българското научно историческо пространство в последните десетилетия се води един диспут за характера на Девети септември – въстание или преврат. Разликата е съществена. Но тази разлика дали нарочно, дали случайно, или поради  недостатъчна компетентност, не се прави на базата на исторически документирани и проверени факти. Редица политици,  професори и доценти по история и политология, и дори един академик, обърнаха палачинката и от „въстание“ преминаха към определението „преврат“. Тази теза вероятно им бе подсказана и/или финансирана от „Отворено общество“, „Америка за България“ и други  НПО-та, натрапена им по време на „специализации“ в чуждестранни западни университети или пък от влиятелни чуждоземскш политици. Тази теза бе охотно и масово възприета от колониалната политическа и новинарска журналистика в България. В изданието на БАН „Голяма енциклопедия България“ превратът е единствената теза залегнала за станалото на Девети септември. В енциклопедията са изброени превзетите обекти (министерството на войната, пощата) и е посочен състава на правителството.
Има методологическата обърканост. Тя е продукт на три неща. Първото е неразбирането на разликата между „въстание“ и „преврат“. Според Български тълковен речник (Л. Андрейчини др. 1993) думата „въставам“ значи „дигам се с оръжие срещу насилническа власт; бунтувам се“. А „въстание“ е „масово народно надигане срещу потисническа власт; бунт“. Синонимът „бунт“ е определен като „вълнение срещу установена власт или ред; въстание, размирица, буна“. Не е случайно, че  като пример за „въстание“ авторите са посочили Априлското като масово народно надигане с оръжие срещу потисническата власт. Ключово значение в това определение имат „масово народно надигане“ и „с оръжие срещу насилническа власт“. А „преврат“ се тълкува като: „2. Рязка промяна на обществено-политическия строй; 3. Насилствена смяна на управлението“. В него няма „масово народно надигане“. И действително при превратите на 9 юни 1923 и 19 май 1934 няма „масово народно надигане“ срещу властта. На 9 юни има „масово надигане“ срещу преврата. В тези преврати група военни сменят властта.
Втората методологическа обърканост произтича от разбирането на станалото на Девети септември. Ако то се тълкува като еднократен акт (няколко часа през една нощ), като самостоятелно действие, несвързано с други актове и действия е преврат. Но ако станалото на Девети септември 1944 г. се разглежда като финал на обществен процес, в който са въвлечени множество хиляди хора („народно надигане“) в продължително време, то е въстание, не може да става дума за преврат.  
Третата методологическа обърканост произтича от обхвата на анализираните и обобщавани факти, събития и явления за Девети септември. Привържениците на „преврат“ използват като факт предимно участието на малобройни военни части в овладяването на Министерството на войната и пасивната роля на уплашилият се за бъдещето си Министър. Превратът е насилствено вземане на централната власт като обикновено се блокират или превземат Министерския съвет, министерствата на отбраната, на вътрешните работи, на съобщенията и др.. И след като са овладяни или поне блокирани, се установява новата власт на областно и местно равнище, във всички йерархически държавни структури. Но ползвателите на термина „Деветосептемврийски преврат“ забравят, че на местно равнище смяната на властта става не точно на, а преди и на Девети, т.е. от 6 до 9 септември включително е установена властта на комитетите на Отечествения фронт. По същество със смяната на властта на местно равнище предхожда превземането на Министерството на войната и пощата. Да, превратите започват със смяната на властта на централно равнище, но при въстанията  властта се превзема първоначално на местно и регионално равнище.
Всяко историческо събитие има своята предистория, а тя (предисторията) формира реалните обществени ситуации и обстоятелства. Това важи  не само за 9 септември. В българското общество, много преди Девети септември, има дълбоко политическо разделение и народно противопоставяне срещу властта. То се поражда още след Първата световна война (Първата национална катастрофа) и се развива през Владайското въстание, Деветоюнския преврат, Септемврийското въстание и по време на Втората световна война. За да разберем дали Девети е въстание или преврат трябва да анализираме близката до него предистория, т.е. „горещото лято на 1944 г.“ Но историята е история, когато ползва не само ограничен фактологически материал, предимно от архивите на фашистката полиция, Министерския съвет, дневниците на фашистките управници (Б. Филов и др.), но и документите от участниците в съпротивата срещу фашизма.
Станалото през лятото на 1944 г. разкрива дълбоката пропаст между интересите и положението на широките народни маси и провежданата прогерманска и профашистка политика от българското правителство. Страната е в дълбока икономическа и социална криза. Огромната част от селскостопанската продукция се изнася за Германия (жито, храни, кожи, месо, яйца, кашкавал и др.), изнасят се много руди, дървен материал и други суровини за германската промишленост. Малка и неразвита икономически България става донор на могъща Германия в размер на около 73 млрд. райхсмарки (приблизително около сегашни 12-14 млрд. долара). Дефицитът в търговията с Германия само за летните месеци на 1944 г. е 1.6 млрд. лв. Нещо повече, издръжката на немските войници в България е за наша сметка и правителството на Багрянов на 25 юли изплаща 733 млн. лв. за месеците април-юни. Този дълг и досега немските правителства, включително и „приятелката“ на Борисов (г-жа Меркел) отказват не само да платят, но и дори да разговарят за него. През „горещото лято на 1944“ силно спада промишленото производство. Това, а и други действия на фашистките правителства водят до недостиг на продукти от първа жизнена необходимост, разрастване на спекулата, нарастване на инфлацията. Проблемът за изхранването на българските семейства става първа грижа на всеки, особено на работниците, занаятчиите и интелигенцията. Имитацията на икономически реформи от Багрянов не подобрява социалните условия. Във външнополитически план ситуацията се влошава с откриването на Втория фронт, излизането от войната на Италия, Яш-Кишиневската операция, падането на Антонеску в Румъния (23 август).
През лятото на 1944 по същество в България се води повсеместна гражданска война, война без маркиран боен фронт и подредени бойни части, с овладявана територия. Това е гражданска война не само с класическите военни средства. В нея са съчетани различни форми на пропаганда и агитация, митинги, демонстрации, лозунги по стените, разпръсване на листовки, стачки и т.н. Независимо от жестокия правителствен терор спрямо несъгласните, в съпротивата срещу властта се включват стотици хиляди хора.
         А терорът, основаващ се на фашисткия Закон за защита на държавата е невероятен. На 6 юни Щабът на войската издава разпореждане без съд и присъда да се унищожават всички заловени нелегални. И забележете, това е щабът на армията, а не на полицията или жандармерията. Армията е превърната в репресивен орган срещу съпротивата. Създадени са и специализирани ловни роти. Само през юни в Пловдивско са убити 81 души. На 6 юни в Перущица са убити 22 ма, на 9 юни в Габрово 24 и т.н. По-късно подобна заповед издава и полицията. От началото на август се предприема акция на полиция, жандармерия и армия за пълно унищожаване на партизанското движение. Това включване на армията води и до брожения срещу властта дори сред войниците.
През горещото лято на 1944 г. във формираната народноосвободителна въстаническа армия се включват нови 460 партизани. Общо в страната „през горещото лято на 1944“ са извършени 1429 саботажи, партизански акции и сражения като техният пик е през август и се увеличава в началото на септември. Главна цел на саботажните акции е да се спре добива на руди и въглища, производството на дървен амбалаж, обработени кожи, кашкавал, облекла и други готови изделия изнасяни за Германия и немската армия. Има множество комунистофобски манипулации за акциите на партизаните в мандрите. Почти всички тези мандри произвеждат продукция, която се изнася почти изцяло в Германия и с която се снабдява немската армия. Само незначителна част от нея се взема от партизаните за тяхно ползване. Огромната част се раздава на местното население. Например, при акцията срещу мандрата на вр. Белмекен (30 юни) голяма част от продуктите са раздадени на овчарски семейства. В повечето случаи, когато партизаните влизат в селата, те унищожават реквизационните списъците, по които от местното население се изземват хранителни продукти, а събраните продукти раздават на местните хора. Тази дейност е придружена с провеждането на масови събрания с местното население.  Друга част от акциите са с цел набавяне на оръжие. Източник са войнишки и полицейски постове, полицейски участъци, кметства, дори оръжейни складове с боеприпаси и взривни материали.
Партизаните водят с различна продължителност и интензивност сражения с полиция, жандармерия и армия във всички части на страната, край морето, в равнината, в планините и т.н. През юни от партизаните са блокирани  почти 200 села, през юли – 270 и т.н. Превземането на села, унищожаването на реквизационните списъци, акциите в стопански обекти, снабдяващи предимно немската армия, нападението на полицейски и войскови постове и полицейски участъци и изземването на оръжие нарастват от юни до август, но върхът им е непосредствено преди Девети септември (Виж Приложение № 1).
От началото на юни до Девети септември има .„масово всенародно надигане срещу потисническата власт“, т.е. въстание. То не е спонтанно, като на 9 юни, а е  целенасочено и организирано действие, включващо широки групи от населението – политически партии, движения и непартийни хора. Формата на тази организация е дадена от Георги Димитров – Отeчествен фронт. В него реално участват членове на БРП (к), РМС, земеделци, патриотично мислещи военни, прогресивни интелигенти, безпартийни. В ОФ водещо място има БРП (к), която реално се бори срещу фашистката власт, но не сама, а с участието на широки кръгове от населението. Твърде показателен е  призивът на ГК на БРП (к), който в края на август призовава: „Работници и работнички … Спрете работа и излезте на улицата на стачки, митинги и демонстрации. Присъединявайте се към  подетата всенародна въоръжена борба за унищожаване на германците и техните агенти. За възстановяване на отнетите ви права и свободи и за подобряване на тежкото икономическо положение...“
По същество Девети септември е последният етап на продължителен обществен процес – борба срещу антинародната власт, довела до бедност и мизерия мнозинството хора и използвала техния труд за подпомагане чужди политически и военни интереси, използваща принудителен труд (еврейските лагери), затвори, концлагери, интерниране, побоища и убиване без съд и присъда, заплащане за отрязани глави и опожарени къщи на противници на тоталитарната фашистка власт.
           Но Девети септември не е истинска революция, след него няма незабавна смяна на основите на властта. Отечественият фронт идва на власт с искане за връщане на Търновската Конституция, а не за промяна на държавното устройство. В условията на победена страна и в подчиненост на Съюзническата контролна комисия, това е било и невъзможно. Самият Девети септември може да се разглежда като начало на етапа на установяване на нови държавни устои, на нова като тип и принципи държавна власт. За обикновените хора той е началото на социална революция, променила живота им и въвела като основен принцип на отношенията в обществото приносът на всеки чрез труда, а не чрез собствеността. Публичното налагане на термина „Деветосептемврийски преврат“ има за цел принизяване на ролята на БРП (к) и прогресивните леви сили в България и изтъкването на преден план само на малката група военни, част от които са на отечественофронтовски позиции. По същество използването на думата „преврат“ е израз на комунистофобия, на омаловажаване на борбата на БРП (к) и на борбата голяма част от народа срещу фашизма.  
През последните десетилетия нарочно се премълчават уродливите прояви на фашизма, борбата на БРП (к) и прогресивната българска общественост срещу действията на фашистите, превратно се тълкуват определени политически събития от епохата на съпротивата.  Сега в публичното пространство малко се говори и пише за фашисткия по своята същност Закон за защита на държавата, за ловните роти, за отрязаните и разнасяни по мегданите глави, за опожарените домове, за „еврейските трудови лагери“ и т.н. В соросоидната Уикипедия може да прочетете, че са убити от Народния съд редица офицери и др., но няма да прочетете за делата на тези осъдени на смърт, за ловните роти и за всички безчинства на българските фашисти. Пред взора на младото поколение има само черната пелена на незнанието за борбата срещу фашизма и истинската същност на победата на антифашистките сили на Девети септември.

Автор: Анко Иванов – д-р по философия
Източник: Политкомент
7.09.2017

Приложение № 1   

Някои събитията през лятото на 1944 г. 

Месец юни 1944 г.
1 юни Сливенския отряд „Х. Димитър“ превзема мина “Чумерна“, обезоръжава войниците, унищожава минно оборудване и провежда митинг с работниците;
5 юни 1944 г. Първа софийска бригада при с. Добърско пленява 40 войници.
6 юни Отряд „Г. Генов“ разгромява при с. Оходен жандармерийска част;
14 юни. Отрядите „Дунав“ и „В. Левски“ разгромяват в с. Махалата (Плевенско) евакуираният щаба на фашистката организация „Бранник“;
25 юни Брусенската битка (Тетевенско) на отряд „Георги Бенковски“ с жандармерията при която загиват 19 партизани.

Месец юли 1944 г.
7 юли В Мадара (Шуменско) е нападнат и превзет склад с взривни материали;
8 юли В Брезнишко Радомирският отряд разпръсва жандармерия и изземва оръжие;
15 юли Отряд „Смърт на фашизма“ води боеве при Мокрен (Котленско);
16 юли Край с. Рудник Приморският отряд „В. Левски“ пленява полицейско поделение.
17-19 юли Варненският отряд на два пъти прекъсва телефоните между Варна и Бургас и германската телефонна линия между Кюстенджа и Солун;
20 юли 1944 г. Приморският отряд „В.Левски“ унищожава германска телефонна работилница и подвижна германска радиостанция, а бр. „Хр. Ботев“ – германска радиостанция;
22 юли Част от бр. „Чавдар“ и Ихтиманския отряд  превземат Якоруда, в която има войскова част и полиция, раздават на хората платове, дрехи, гумени обувки, взети от местните черноборсаджийски складове;  
23 юли Край вр. Персенк (Родопи) Първа родопска бригада „Г. Бенковски“ се сражава с жандармерия, подкрепяна от самолети;
26 юли Стачка на строителни работници на военен обект край София;
29 юли Трънският отряд се сражава край Яловица и Горна Мелна с полиция и военни;
30 юли Отряд „Н. Парапунов“ при ж.п. спирка Бабяк обезоръжава войнишки пост и приема в състава си 9 доброволци=

Месец август 1944 г.
2 август 33 –ма известни политически дейци на БРП (к), БЗНС-Пладне, Звено, левите в БРСДП и независими интелектуалци отправя „Предупреждение“ до правителството.
3 август Отряд „Драговищица“ се сражава край Злогош (Кюстендилско);
6 август Край вр. Богдан бр.“В. Левски“ води сражение, загиват 16 партизани;
9 август Бригада „В. Левски“ край с. Свежен (Карловско), напада ж.п. охрана, пленява войсковото поделение и взема оръжието му;
11 август Бр. „Хр. Ботев“ води бой при с. Върбен (Пловдивско), загиват 14 души;
12 август Плевенският отряд „Дунав“ взривява ж.п. линията между Хумата и Телиш;
13 август Приморският отряд „В. Левски“ в местността Шерба ликвидира жандармерийско поделение;
16 август Бригада „В. Коларов“ при р. Мечка (Родопи) разгромява фашистка част; Бригада „Хр. Ботев“ води сражение при Яворово (Чирпанско), загиват 7 партизани;
17 август Отряд „Х. Димитър“ се сражава в Сливенско с жандармерия и полиция;
20 август Начало на Яш-Кишиневската операция на Съветската армия; Отряд „Г. Бенковски“ напада и превзема караулните помещения на погребите на Белоградчишкия гарнизон и се снабдява с много оръжие;
24 август Румъния обявява война на Германия; При Жабокрекската акция в долината на р. Рилска са разбити работилници и складове, пленени са охраняваща рота и рота тиловаци, убити са 25 германски войници; В Боровец делегация на НК на ОФ предявява искане на Министър-Председателя да предаде властта на ОФ;
25 август Стачка на работниците от фабрика „Гранитоид“ (Батановци)
26 август: Политбюро на ЦК на БРП (к) взема решение за въоръжено въстание. Издадено е окръжно № 4 с призив към всички за незабавни и смели действия за изгонване на хитлеристите и установяване на правителство на Отечествения фронт;
Войници и политзатворници нападат управата на Скопския затвор, вземат оръжие образуват  партизански батальон „В. Коларов“;
27 август Трънския и  Радомирския отряд водят сражения в района на вр. Тумба;
28 август От Румъния в България навлизат 16 000 германски войници;
29 август Край вр. Мечит бр. „Г. Димитров“ води сражение с войскова част;
30 август Отряд „Смърта на фашизма“ води сражение край Седларево (Котленско);
31 август Български войници преминават към югославски партизани. Образувани са войнишкия батальон „В. Петлешков“ и батальон „Петко Напетов“.

Месец септември 1944 г.
1 септември:
Акция на бр. „В. Коларов“ в Дълбок извор (Борисовградско), приети 10 нови бойци.
Отрядите „Хр. Михайлов“ и „Момчил войвода“ провеждат акция в с. Горни Лом.
2 септември:
Горнооряховският отряд провежда акция в с. Малкочево ) Севлиевско).
Акция на Червенобрежкия отрад „Г. Бенковски“ в с. Слащица (Гетевенско).
3 септември: 
Партизани от бр. „Чавдар“ прекъсват ж.п. линията между Ихтиман и Веринско;
Сражение в Новаковския Балкан (Родопи) на дружина „Райко Кирков“;
Плевенският отряд „В. Левски“ превзема с. Беглеж и приема нови 24 доброволци;
Акция на отряд „Драговищица“ в с. Раково (Кюстендилско);
Отряд „Коста Петров“ провежда акция в селата Стоб, Кочериново и Рила;
Бригада „Г. Димитров“ провежда акция в с. Манолово (Казанлъшко).
4 септември: 
Делегация на НК на ОФ поставя искането към Министър-Председателя за провеждането на митинги и събрания на ОФ. Предложението е отхвърлено;
200 партизани от бр. „Чепинец“ и отряд „А.Кънчев“ се сражават при  Милеви скали;
Полицията осуетява митинг пред Съдебната палата. Част от хората се отправят към Съветското посолство за да изразят братски чувства, а друга група към немското посолство и хвърлят по него камъни и тухли;
Ожесточени сражения на Първа родопска бр. „Г. Димитров“ при вр. Модър;
Партизани от бр. „В. Коларов“ разгромяват в Родопите военно-полицейска част;
Севлиевският отряд разгромява при с. Бара полицейска част;
Акция на отряд „Н. Парапунов“ в с. Елешница и блокиране на трудовашки лагер;
Акция на Поповския отряд в с. Царевци (Омуртагско);
Акция на отряд „Дядо Вълко“ в с. Драшан (Белослатинско);
Отряд „Хр. Михайлов“ провежда акция в с. Мартиново (Чипровско).
5 септември:
В Москва е връчена нота за обявяване от СССР на война на България;
Позив на НК на ОФ към трудещите се за борба с правителството на Муравиев;
Партизани от отряд „П. Волов“ нападат в с. Церово (Пазарджишко) ловната рота;
Акция на бр. „Хр. Ботев“ в с. Розовец (Пловдивско);
Акция на бр. „Г. Бенковски“ в с. Боримечково (Панагюрско);
Акция на отряд „Асен Златаров“ в с. Светлина.
6 септември: 
В София има стачка на трамвайните работници, подкрепена и от работници в книжната и чорапената фабрика;
В София влизат партизаните от Шопския отряд, заемат позиция в парка в Разсадника и се укриват в квартири;
По инициатива на офицери-отечественофронтовци при Вакарел Бронираната бригада задържа и обезоръжава  500 германски войници, а при Ихтиман още 90
В 16 часа пред Славянска беседа се събира огромно множество от протестиращи хора. Германски офицери и полиция стрелят срещу тях;
България скъсва дипломатическите отношения с Германия  и счита че от 8 септември е в състояние на война с нея;
В Перущица - масова възпоменателна акция (три месеца от убийството на 22 ятаци);
В с. Алеково (Свищовско) комитетът на ОФ завзема общината, формира народна милиция и съобщава на околните села за установената нова власт;
6-7 септември:
В гр. Исперих е образуван комитет на ОФ, който установява нова власт, обезоръжена е полицията и е създадена народна милиция;
В Голямо Враново (Русенско) комитет на ОФ завзема властта;
В Габровница (Монтанско) е обезоръжена полицията, Общоселско събрание;
7 септември:
В София има митинг и стълкновение с полицията, убит е П. Топалов-Шмид;
Стачка и манифестация на миньорите в Перник, убити 6 и ранени 13 работници;
В Пловдив има стачка на тютюноработниците;
В с. Розовец (Пловдивско) е установена властта на ОФ;
Батарея „Атия“ (край Бургас) е превзета от войници-комунисти и запасни офицери;
В Козловец, Масларево и Петокладенци (Свищовско) е установена новата власт;
В с. Константин (Еленско) има сражение, загиват 6 партизани и едно дете;
Приморският отряд „В. Левски“ превзема гара Разделна и разбива охраняващите;
В Плевен е разбит затвора и са освободени политзатворниците;
В Силистра са освободени политическите затворници, загиват трима граждани;
8 септември:
Съветската армия навлиза в България и до вечерта достига линията Русе-Варна:
В Габрово има митинг за посрещане на политическите затворници, овладяни са общината, полицейското управление;
Във Варна е разбит затвора и са освободени политическите затворници, превзета е общината, полицейското управление и на митинг е оповестена новата власт;
В Пловдив има обща политическа стачка, освободени са политическите затворници;
Установена  е ОФ власт в градовете Силистра, Тутракан, Провадия, Балчик, Каварна, Копривщица, Клисура, Калофер, Лопушна (Георги Дамяново), Царево и множество (около 170 по някои данни) села. Например, с. Сенокос, с. Вранино Добруджа; в Лютиброд, Ракьово, Търнава (Врачанско); Гагово, Кардам, Ломци, Зараево и Сеячи (Поповско); Милославовци (Трънско); Раянци (Радомирско); Горно Ново село (Годечко); Враня стена (Кюстендилско) е установена новата власт;
8 срещу 9 септември: 
Шопският партизански отряд и бойните групи се придвижват към центъра на града и се отправят към военното министерство;
Военната прожекторна група завзема Министерството на войната. Участват още няколко малки военни части. Учебната рота на Военното училище завзема пощата.
Всички партизански отряди, чети, бойни групи участват в установяване властта на ОФ в градовете и селата на България и завземане на полицейските участъци. Например, отряд „Петър Момчилов“ установява новата власт в селата Овчи кладенец, Гълъбинци, Болярско, Бояджик, Савино, Каменна река, Голям манастир, Скалица, Чукарово и Синапово (Ямболско).
Рано сутринта в София има масова манифестация в подкрепа на новото правителство на ОФ.
Червената армия достига линията Русе-Търговище-Карнобат- Бургас

Източник на фактите: История на антифашистката борба в България. Том 1-2. Авт. колектив: Акад. Кирил Василев – ръководител. С., Партиздат, 1976 г. Участие в написването на книгата имат още: акад. Илчо Димитров; ст.н.с. (т.е. професор) Димитър Сирков; проф. Никифор Горненски; ст.н.с. Славка Петрова и множество други авторитетни  историци. При разработването на книгата са използвани: множество архивни материали, документи, исторически изследвания, спомени, справочни материали  и др.., и са установени 1469 политически акции срещу фашистката власт през юни, юли и август (без тези през септември). Това не е политическа журналистика, а дълбоко историческо изследване, основаващо се на множество факти, тяхното обобщение и дълбоко анализиране.

Автор: Анко Иванов – д-р по философия
Източник: Политкомент
8.09.2017

Научи ли си МОН урока за прием в Първи клас?

            Наближава началото на новата учебна година. И има някакъв всеобщ ажиотаж сред родители, учители, образователна администрация и общественост. Най-често оживлението е по повод началото на учебната година за първокласниците. Тази година вниманието бе привлечено не само и не толкова от отпечатването на учебници, ремонта на сградите, тежестта на ученическите раници, необходимите средства за ученик за започване на Първи клас и т.н., а от черно-белите учебници за бедните деца. И в интервюто по повод разделението на децата чрез различните по качество и цена учебниците, министър Вълчев обърна внимание на разбиранията за „обществена справедливост“ и „равенство на житейските възможности“.

            През тази година приемът в първи клас стана повод за множество протести и неудовлетворениe сред голяма част от родителите по повод прилагането на адресната регистрация като главен критерий за записване в Първи клас. В интернет пространството се появи проекта за нови изменения в наредба №10, свързани с приема на ученици в Първи клас. По този проект имаше обявено приемане на мнения до 28 август на три интернет-адреса. Не е ясно колко и какви предложения са направени. Българската администрация обикновено гледа на възможностите за предложения по проекти като формално демократична дейност. До сега не няма случай МОН да е публикувал обобщение от постъпили предложения. От тях обикновено се вземат под внимание само тези, които се харесват и/или съответстват на мнението на образователните чиновници, наричани експерти. И с проекта за изменение на Наредба 10 вероятно ще се процедира по подобен сценарии. 

            В предоставения на обществеността Проект за изменение на Наредба №10 се предлага промени в частта за прием на нови ученици в Първи клас. Те са залегнали в § 12, който предвижда измененията в чл. 43 на Наредбата. В този проект правилно е определено, че „водещ критерий е близостта на училището до постоянния/настоящия адрес на родителя/настойника“. А може би по-прецизно би било „водещ критерий е близостта на постоянния/настоящия адрес на родителя/настойника до училището“.  Всеки човек с много дълъг житейски опит разбира, че освен водещият критерий трябва да има и негова сравнително подробна разбивка чрез допълнителни показатели и изисквания. Дяволът е в детайлите на главния критерий. Но по-нататък от текста става ясно, че предлаганите критерии в Проекта за изменение на Наредбата  не осигуряват достатъчно справедливост и прецизност при класирането. В предложените от експертите на МОН критерии е изпуснато нещо много важно. Акцентът е поставен само върху едната страна – адресната регистрация за получаване на кореспонденция от родителя/настойника.

            При внимателен прочит на Закона за гражданската регистрация (ЗГР) разбираме от чл. 89 ал. (1), че „Адресът е еднозначното описание на мястото, където лицето живее или където то получава кореспонденцията си“ (курсивът мой). Главното в адреса е терминът „местоживеене“, многократно използван в ЗГР.  Човекът, който постоянно живее в дадено населено място е негов жител. Това е безспорна истина. И в преходните и заключителните разпоредби на ЗГР се използва този терминът – „жител“. Когато лице, с постоянен и настоящ адрес само получава кореспонденцията си на това място, то съвсем не значи, че той е жител на населеното място и живее в него. А „жител“, според Български тълковен речник (Изд. на БАН, 1993) е „Лице, което живее в дадено населено място или област“, а „живея“ е „прекарвам времето си някъде“, в някакво място, обикновено наричано населено място. Но практиката е показала, че местоживеенето и жителството не е просто „прекарване на времето“, а е свързано с поредица обществени дейности и задължения. Едно от тях е плащането на данъци и такси и особено на местните данъци и такси.  Чрез тях родителите участват в издържането на детските и образователни дейности (детски ясли, детски градини, училища).

            Липсата в критериите за класиране на кандидатите за първи клас на постоянното местожителство формира съществена обществена колизия. Това означава, че детето Иванчо от Долно Нанагорнище (край голям град), където той живее и където баща му си плаща местните данъци и такси (но си получава кореспонденцията в големия град)  има предимство пред детето Марийка, чийто баща е плащал в големия град своите данъци и такси и е участвал в поддържането на образователната система. Но Иванчовия баща има постоянен и настоящ адрес в района на училището (където е и адресът на Марийка) в големия град, където получава само кореспонденция, а родителят на Марийка, живял в София общо на последния адрес десетилетия, само заради това, че за известно малко време е бил на друг адрес в същото населено място (район за големите градове) е без предимство. Пропускането на фактическото местоживеене (т.е жителство) в населеното място е същностен пропуск на показателите за групиране на първокласниците. В така предложените в Проекта групи за класиране на децата не само не се отчита постоянното местоживеене в населеното място, но и се създават условия за корупция и невярно (лъжовно) адресно регистриране. Става дума за няколко казуса.

            Първият казус е откровено нечестен. От година и половина около някои от големите и престижни софийски училища се забелязва засилен интерес за адресна регистрация на несофийски или дори и софийски граждани срещу заплащане на собствениците на апартаменти и къщи за промяна на адресната регистрация. Целта е явна, записване на децата в желаното училище. Това е нерегламентирана стопанска дейност граничеща с подкуп и рушвет. Обикновено в нея вземат участие не само собствениците на жилищата, но и търсещите тази регистрация, обикновено продавачи по пазарите и в магазините, строителни работници от сивия сектор, обслужващ персонал, дребни търговци и т.н., постоянно живеещи в близки до големите градове населени места.

Вторият казус е с огромният брой адресно (с постоянен  и настоящ адрес) регистрирани предизборно на един адрес обикновено ромски граждани. Как ще бъдат класирани учениците при наличието на такива адресни регистрации със десетки родители и деца на един адрес? Как ще се класират децата в училището в Столипиново в Пловдив, в 75- то училище в София и т.н.?

Третият казус е особено характерен за определен район на София. Става дума за пространството между булевардите „Ал. Стамболийски“, „Хр. Ботев“, „Сливница“ и „М. Луиза“, където има съсредоточена огромна маса от т.нар. „бежанци“, които постоянно обитават определени постоянни/настоящи адреси. На тях са регистрирани множество деца по проектираната първа група (над 3 години), а родителите им не само не са плащали данъци в София, но и са най-големите получатели на социални помощи. Къде ще остане справедливостта и равенството пред законите?  

Тези три казуса разкриват че има реално деформиране на понятието за „обществена справедливост“. При евентуално приемане на предлаганият текст ще стане така, че децата на лицата, които само си получават кореспонденцията си в дадено населено място (район в София, Пловдив и Варна) получават предимство пред тези, които живеят в това населено място и родителите им си плащат данъците и таксите в него.

За да се преодолее тази възможна несправедливост в определението на главния критерии трябва да се отчетат и двете страни: постоянен/настоящ адрес за живее и адрес за кореспонденция. А това може и трябва да стане като се въведат три нови критерия за подреждането в групите за класиране за прием в първи клас, от децата чиито родители/родител имат постоянен/настоящ адрес в района на училището.

Първият главен критерии е постоянно местоживеене в населеното място (или район за големите градове), адресна регистрация в район на училището и свързаното с това плащане на местни данъци и такси. Плащането на данъци в населеното място (местни данъци и такси) е задължение, но неплащането им не може и не трябва да е привилегия за децата на такива родители. 

Вторият допълнителен критерии е въвеждане на група от деца, чиито родители имат обща (съвкупна), не само от последната регистрация, продължителност на адресна регистрация (постоянен и настоящ адрес) над 7 години, т.е. период от преди раждането на детето, което се записва в първи клас. Това до голяма степен ще попречи на нечистите смени на адресите. Родителите не мислят къде ще учат неродените им деца.

Третият допълнителен критерий е свързан с посещаването на подготвителна група (ал. 6 по проекта). Не всички училища имат подготвителна група. Тази роля се изпълнява от детските заведения. Тази измислена „подготвителна група“ в начално или средно училище бе направена по финансови съображения – използване на свободни стаи в ненатоварени училища и намаляване натиска за прием в детските заведения в големите градове. Получава се наравнопоставеност между децата от подготвителната група в училище и подобната в съседната на училището детска градина. Но в детската градина децата са приемани по определен от съответната община критерий. Понякога работата в подготвителната група в училище е на по-ниско равнище от това в детската градина, където има и по-добри битови условия.

Ако се възприемат предлаганите три критерия ще се повиши чувството за обществена справедливост и равенство в права и задължения на родителите. Ще се оформят три групи. Първа – деца, чиито родител е с постоянно местожителство в населеното място (район за големите градове) и има обща продължителност на живеене и адресна регистрация на последния адрес, попадащ в прилежащия район на училището над 7 години. Втора – деца, чийто родител има адресна регистрация за постоянно живеене и за получаване на кореспонденция на последния адрес, попадащ в района на училището с продължителност над 2 години към 15 септември. При такъв показател ще отпаднат купилите си адресна регистрация през последната година и половина. Трета – деца, чиито родители имат постоянен и настоящ адрес над 1 година на последната си регистрация. И четвърта, когато след приема от предните три групи, остават свободни места.

Главното в промените в приема за първи клас е да се постигне оптимално съчетание на права и задължения към обществото и да се намалят до минимум възможностите за корупция, създавани с акцент само върху постоянен и настоящ адрес като място за получаване на кореспонденция.

В България демагогията на голяма почит. И всеки може да определи всеки показател като дискриминация. Така е и с приема в първи клас. Всичко е въпрос на тълкувания. Напоследък българската прокуратура започна да изземва функциите на изпълнителната власт и на българския съд и тя да определя кое е дискриминация.  При приема в първи клас използването на определени критерии не е дискриминация, както си мислят в Главна прокуратура. Всички деца имат право да се учат безплатно в българско училище. И това право не им се отнема и следователно няма дискриминация. Няма нищо лошо да има привилегии, но такива, които са в духа на обществената справедливост. Пример, значи може децата на министри, зам. министри, депутати и т.н. да се лекуват и здравно обслужват с предимство в Правителствена болница, но не може децата на учителите да учат в същото училище, където работя техните родители! В кое училище да се учат децата зависи не от тяхното право на безплатно образование, а от определени критерии, с които се реализира това право. Веки показател за класиране на едни родители им се струват справедливи, а на други – несправедливи или дори дискриминационни. Но е важен общият принцип за справедливост и равенство на правата.

Сега на ход е министър Вълчев. Ако е истински държавник, трябва да прояви решителност, да не се страхува от прибързаните мнения на някои експерти-бюрократи и самозабравили се прокурори,  та били те и от Главна прокуратура. От подписаните изменения в приема за първи клас ще може да се съди дали министърът на дело е за обществена справедливост и равенство в правата и задълженията.

4.09.2017 г.

Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Източник: Политкомент