Евроатлантически сговор?

                                  Евроатлантически сговор?

(опит за политико-историческо сравнение)

            Преди 100 години, на 10 август 1923 г. се образува известният в българската история крайно десен фашистки Демократичен сговор. Той е създаден чрез сливането на няколко крайнодесни либерални партии и фашистки организации  и движения. Демократическата, Радкалдемократическата и Обединената народно-прогресивна (обществено известна като банкерската – б.м.) партия се обединяват в Съюз за демокрация. На 10 август 1923 г. Съюзът за демокрация се обединява с фашисткия Народен сговор, в който преди това се е влял фашисткият Български народен съюз „Кубрат“ (БНСК). Те подкрепят първото правителство на Ал. Цанков, съставено от министри от формално безпартийни интелектуалци и военни. Ръководно положение в демократическия сговор имат ген. Вълков и проф. Ал. Цанков, но формално в Изпълнителното бюро са по двама представители: Кимон Георгиев и проф. Т. Кулев (Народен сговор), Венелин Ганев и К. Миланов (Обединена народно-прогресивна партия), Р. Маджаров и Ал. Гиргинов (Демократическа партия) и Петко Стоянов и Никола Найденов (Радикалдемократическа партия). В тази сглобка (сговор) с активна роля и позиция през първите дни и след 1926 г. е банкера Ат. Буров.

            Демократическия сговор се появява като партия, която продължава промяната в България, станала с военно-фашисткия Деветоюнски преврат. Формирането на тази нова продължаваща промяната сглобка (нова партия) протича през множество трудности, дискусии, дрязги и противоречия, но най-накрая постига формален сговор в името на това да управлява и да се превърне в единна и мощна дясна реакционна партия. Но исторически през следващите години поради вътрешните противоборства от него се отделят партии и се създават нови, докато през 1934 е прекратена след преврата на 19 май 1934 г., заедно с всички други партии. Сговорът става чрез преодоляване на старите омрази, противоборства и напрежения и чрез самоограничаване на полето на своята дейност и вкарване в политиката на челни места на нови лица. Програмата на Демократическия сговор е основана на идеите заложени в документите (програмите) на Радикалната партия  и на правителството (В-к „Миръ“, бр. 6951 от 11 август 1923 г.). След Септемврийското въстание тази партия в 21 ОНС функционира под ръководството на Малкия конвент (група действащи и запасни офицери, налагащи решенията в Народното събрание), приел крайно реакционния закон за защита на държавата (33Д). Управлението на Демократическия сговор се прочува с провеждания в страната терор, а министър-председателят е определян в Европа като „кръволока Цанков“. Формално това е демокрация, но използваща сила, насилие и терор, милитаризация и паравоенни организации. Демагогски се явява като партия за осигуряване в страната на ред и порядък, ред и законност.

            В историческото развитие на страните има множество моменти със сходни явления, макар с многогодишна дистанция. Те не са копие едно на друго, понеже са проявления в различни обществени условия, в различни етапи на развитие на обществото, в различна международна обстановка, с различна външна форма и изява, и с различни действащи лица и лидери, но с твърде сходно съдържание. И оттук е аналогията между Демократичен сговор и Сглобката (Евроатлантическия сговор – уж некоалиция) между коалициите ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС и присъединилият се към тях ДПС (т.е. тройна коалиция).

            Целите на Евроатлантическия сговор (Сглобката) са обявени формално и демагогски като евроатлантически, като под това се разбира проамериканската и прозападна свързаност на България, напълно подчиняване на страната на бюрократите от ЕС (Брюксел) и на НАТО, засилване на русофобията и активно участие във войната на НАТО срещу Русия. Това е в пропагандно отношение прикривано с общите фрази за борба за влизане в Шенген, приемане на България в Еврозоната и действия по Плана за възстановяване и развитие. Във вътрешен план новосъздаденият Евроатлантически сговор от натаралежени партии и коалиции под невидимото с просто око и телевизионна камера диригентско влияние от посолството/посолствата, и от трикратни посещения в тях в една седмица на един физически едър олигархичен десен лидер. В невидимия вътрешен план това е сговор на олигархическия капитал с три ясно очертани кръга: депесарски обръч от фирми под мъдрото ръководство на милионера-хидроинженер и един виден едрогабаритен милиардер; герберски олигархичен кръг с предимно „хранещи се“ от държавните поръчки на национално и местно равнище фирми на бившите три правителства на ГЕРБ; харвардско-капиталовски олигархичен кръг, даващ приоритет на евроатлантическите компании и фирми и лично обогатяване на част от местните богаташи.  Борбата между тези три олигархически кръга е за по-широко поле на действие, по-големи печалби и засилено влияние в съдебната система, досега осъществявано от само от ГЕРБ и ДПС, както и за влиянието чрез държавните регулаторни органи и в „разпределянето на порциите“ по Доган.

            На пръв поглед Демократическия сговор и Евроатлантическия сговор са различни, действат в различни времеви епохи, но те си приличат по много неща:

            Първото е сговарянето за общи действия и взаимно разпределение на блага от властта в съответствие с техните тяснопартийни и групови интереси. Поради това терминът сговор е много подходящ и за двете формирования. Да припомним, че според Българския тълковен речник думата сговор означава: 1/. Наличие на добри отношения и разбирателство между хора; 2/. Групировка, образувана след преговори. Второто разбиране на термина „сговор“ е валидно и за двата сравнявани сговора. Разликата е в първото – за Демократическия сговор то е демагогски поставена цел за прикритие на терористичната същност на политическото образувание, а за Евроатлантическия сговор – за крайната цел – подчинение на България и ограничаване на нейния суверенитет.

Партиите, създали Демократическия сговор – Демократическа, Радикалдемократическа и Обединена народно-прогресивна (банкерска), както и Народен сговор, са политически организации на старата градска буржоазия (по сегашному – бизнес, а исторически това са представители на старото чорбаджийство – предимно финансова и търговска буржоазия). Без властта те повече не могат за отстояват своите интереси. Евроатлантическият сговор е от партии и коалиции, представляващи различни слоеве, предимно на бизнеса и високоплатените експерти и служители. Те изразяват и отстояват чрез властта класовите интереси на съвременната градска буржоазия (градския жълтопаветен бизнес и експерти с големи доходи; „умнокрасивитет“ по Волгин; „психодесни“ по Симов), т.е. бизнесът свързан с използването на обществените поръчки за обогатяване и обръчите от фирми на ДПС. Те изразяват и защитават не само интересите на бизнеса и високоплатените експерти и служители, но вече и чуждестранният икономически интерес (харвардското крило).

Второто е трудното сговаряне (сглобяване) при създаването на Демократичен и на Евроатлантически сговор. То е напрегнато, понякога дори конфронтационно, но в границите да не се счупи сглобката, придружено е с множество компромиси, понякога противоречащи дори на собствените партийни и личностни интереси. И в Демократическия сговор и в Евроатлантическия сговор партиите и коалициите са с различни политически програми, имат различен организационен строеж и различни политически мотиви за дейност, но се обединяват от една обща ценност – държане на властта за решаване на общи класово-партийни интереси. 

            Третото е задкулисното управление на Народното събрание и използване на властта. При Демократическия сговор в 21 Обикновено Народно събрание решенията се вземат предварително от т. нар. Малък конвент, начело с генерал Вълков. Формално решенията се вземат с голямо мнозинство от послушни депутати на Демократическия сговор. Има парламентарна формална опозиция, но тя е заглушена. При Евроатлантическия сговор решенията се вземат на тъмно, след съгласуване с посланика/посланиците под диктовката на Петков, Борисов, Хр. Иванов, Пеевски (своеобразен Малък конвент) и чрез голямо послушно мнозинство, страхуващо се да не загуби високоплатеното си депутатското място при следващи избори.

            Четвърто, начело на изпълнителната власт демагогски са поставени лица с по-висок обществен авторитет или безпартийност, а не предимно партийни лица. С обществен авторитет са обикновено професорите и висшите управляващи. При Демократическия сговор това са проф. Ал. Цанков – министър-председател, проф. Тодор Кулов – председател на 21 ОНС и др. В правителството на Евроатлантическия сговор са акад. Денков и Мария Габриел – европейски комисар (министър), професорите – министри на образованието, здравеопазването, отбраната и др.  И правителството на Демократическия сговор и Правителството на Евроатлантическия сговор са с голям брой формално безпартийни министри.

            Пето, правителствата на Демократическия сговор и на Евроатлантическия сговор са антикомунистически, отричащи социалистическата идеология и практика и провеждащи антикомунистическа политика. В малкия антикомунистически Евроатлантически конвент 34 години след Десети ноември 1989 г. продължават да се борят с комунизма, с комунистите, с Държавна сигурност и т.н., но не се гнусят да приемат в своите редове предатели на идеите на своите деди и бащи комунисти като Терзиев, Бонев, Борисов и редица други. Децата ренегати дори отиват на решение за събаряне на паметника на Съветската армия, масово наименуване на улици и булеварди на имената на фашисти. Още не са достигнали до решението на кмета на София Иван Иванов за наименуване на булеварди на името на Хитлер и на Мусолини. И Иван Иванов не бил фашист? Има и разлика. Дейците на Демократическия сговор се борят с болшевиците, а на Евроатлантическия сговор – с путинизма. 

            Шесто,  правителствата на Демократическия сговор и на Евроатлантическия сговор са правителства на демократическия параван. За тях демокрацията е само дума, прикриваща истинската им антидемократична същност. По същество тяхната власт е антидемократична, по форма е с някои демократични белези, но по съдържание – антидемократична. И 21 -то и 49 -то ОНС събрание се ръководят задкулисно и приемат недемократични мерки, решения и закони, противоречащи на доминиращите интереси на гражданите, на българското общество. И двете пред обществото се появяват само чрез цензурирано слово – при Демократически сговор пряко със спиране на опозиционната преса и бели полета във вестниците, а при Евроатлантическия сговор – купени телевизии, вестници и интернет-сайтове и т.н., самоцензура на високоплатените български предимно телевизионни журналисти. Достъпът до читатели, зрители и слушатели е строго режисиран от задкулисието и интересите на олигархическите кръгове и преди и сега.

Седмо, преди 100 години и сега правителства са обладани от ксенофобията. При Демократически сговор те са с действия с омраза към Съветския съюз, а сега са омраза към Русия, преследване на всичко съветско и руско. За разлика от преди 100 години     (при Демократическия сговор) сега Евроатлантическата власт действа с омраза към всичко българско национално и патриотично. Основата на това е неприемане на различното, на свободомислието. Основата на съвременната ксенофобия не е антисемитизма, а русофобията, в която активно се включват не само българи, а и арменци и евреи.

            Осмо, Демократическият сговор и Евроатлантическият сговор са радикални политически образования, т.е. антиконсервативни. Борбата с т. нар „статукво“ е тяхна същностна черта. Дори обявените за статукво ГЕРБ-СДС и ДПС вече са за радикална и тотална промяна на основата на свърхлиберализма, антикомунизма, русофобията и военната намеса на България във военни конфликти. При двата сговора стремежът е за радикална промяна на обществото, на мисленето и действието на социалните групи и на отделния човек, дори до намеса в „интимните връзки“ на хората.  Радикализмът се проявява дори в стремежа да бъдат пряко овладявани всички държавни и обществени органи и организации (тоталитарно). Преди сто години това е пряко действие с участие на армията и паравоенни организации и със забрана, а сега чрез купуване чрез НПО –тата с чуждестранни източници на финансиране, подобно на създаване на партия ГЕРБ с баварски финансови средства, подобно на купените протести на уж неполитическата организацията „Кривосъдие за всички“ и безбройните чуждестранно (евроатлантически) финансирани НПО.

            Има и други прилики и сходства между Демократическия сговор и новата сглобка на Евроатлантическия сговор. Но има и някои по-значими различия, породени от историческата промяна на международната обстановка и характера на функционирането на обществото в глобалния свят и в светът на новите технологии и средствата за комуникации.

Най-съществената разлика между двата Сговора е в идеологията и обществената опора. Демократическия сговор е създаден като партия с идеята тя да се превърне в дясна радикална масова националистическа партия от фашистки тип с ядрото от Народен сговор и Хан Кубрат. Правителствата на Демократичния сговор и особено тези на Ал. Цанков са със скрита фашистка идеология и по-явна фашистка практика чрез овладяната и силно централизирана всеобхватна държавна власт. Властта на Демократическия сговор е националистическа. Правителството на Евроатлантическата сглобка (сговор) е с англосаксонска евроатлантическа неолиберална идеология и е пропито от национален нихилизъм, но използва редица фашистки похвати и методи на действие. Англосаксонският глобализъм не допуска национализъм, патриотизъм и национални интереси, освен американските. За него „любовта/предаността към Татковината трябва да бъде изтръгната като ненужен плевел“ (Кеворк Кеворкян). Втората значима отлика между сговорите са средствата за упражняване на властта – открити терористични или прикрити.  

В заключение, преди около двеста години Хегел в знаменитата си книга „Философия на историята“ написа, че „опитът и историята ни учат, че народите и правителствата никога нищо не са научили от историята и не са действали съгласно поуките, които биха могли да бъдат извлечени от нея“ (Хегел, Г.Ф. Философия на историята, т.1, С., 1995 г., с. 12). Но в нашите съвременни политически условия политиците не само нищо не са научили от историята, но те и не я познават и не желаят да я познават. Такива са и харвардците и най-вече Простокирчо, пожарникарите от ГЕРБ или пък олигарсите от ДПС. Подценяват поуките от история и редица други политически партии и движения. За съвременната политика е важно да се вникне в „тайните на исторически процес“ (акад. Г. Марков, 2006 г.), да се разкрият причинно-следствените връзки в станалите явления в миналото и през логическата призма да се установят възможните грешки в настоящето и бъдещето.   

 

8.08.2023 г.

Гр. София                   Автор: Анко Иванов – д-р по философия