Опасният стремеж към главно "Д"

 

Опасният стремеж към Главно „Д“

(Проблеми на триединството на Държавата,

Диктатурата и Демокрацията)

                               

            Неотдавна един пълномащабен (на телевизионните екрани) самовлюбен български политик, „защитник на интересите на хората“, разкри, може би случайно, стремежа си държавата България да е с главно „Д“. Той навярно не знае, че в исторически план това е било и мечта и на други политици, ратуващи за силна държава, осигуряваща „нов ред и порядък“. На 28 октомври 1925 г., преди 100 г. Бенито Мусолини, чувствайки се едва ли не като крал Луи XIV с неговия принцип „Държавата това съм аз“, пропагандира създаването на „Новата държава“, която по същество е държава с голямо „Д“, т.е. много силна държава. Бенито разшифрова това главно „Д“: „… всичко е в държавата, нищо извън държавата, и преди всичко нищо срещу държавата“ (Мусолини. Фашистката революция, 2002, с. 166). Поддръжник на държава с главно „Д“ е и Антониу Салазар: „И за фашизма и за националсоциализма всичко е държавата; цялата дейност на гражданите е подчинена на нейните цели, дори самите хора съществуват само за величието и славата на държавата“ (Антониу Салазар. Една мирна революция, 1942, с. 21). Мечтата за силна държава (с главно „Д“) е присъща и на кръволока Ал. Цанков, който в реч на 5.10. 1924 г. изрича: „Държавата … има много по-големи права, пред които трябва да отстъпят много лични интереси…“. И тримата премълчават, че в името на държавата отстъпват интересите на другите, но запазват собствените си авторитарни интереси. 

          След този кратък исторически преход нека се завърнем към проблемите на днешната обществено-политическа обстановка в България. Метафората Главно „Д“ има особени измерения, защото засяга триединството на Държава, Демокрация и Диктатура. Защо има такъв интерес например към държавата с Главно (Голямо) „Д“, каква трябва да е тя? Отговорите са твърде различни, но ще се спра само на някои от тях.

Наскоро един сравнително по-млад социалист на журналистически провокационен въпрос, отговори, че в България няма диктатура, (т.е. държава с главно „Д“), а има олигархическа власт. Виден български философ се придържа към тезата, че в България има „олигархическа диктатура“, т.е. група много богати лица управляват държавата. Аз, възприемам тезата на други социалисти и общественици, че в България има некласическа олигархическа диктатура, т.е. държавата се управлява не само задкулисно, чрез подставени богати лица, но и открито олигархично. Прикритото управление се реализира чрез овладяване на държавни и уж независими институции, но и пряко – чрез подставени лица в Народното събрание, Министерският съвет и съдебната власт. Някои от лицата в Народното събрание и правителството са пряко свързани и притежават мутренски и/или сенчест капитал, богатство с неясен произход. Поради това редица нетелевизионни анализатори и коментатори твърдят, че стремежът към голямото „Д“ е по същество пълно и открито налагане на мутроолигархическа Диктатура.

          Нейните лостове за въздействие спрямо депутатите от Народното събрание, партиите и държавния и общински административен апарат са:

1/. Стремежът към лично обогатяване, към власт, пост и пари. Парите се явяват като средство за поставяне в послушание. Има значение предимно тяхното количество. Поради това лакомията за много пари е водещ стимул за много държавни дейци. Това са пари безотчетни и необлагаеми;

2/. Страхът от преследване за независима позиция и евентуални неблагоприятни последствия за близките;

3/ Уплахата от огласяване или преекспониране пред обществото и близките на нелицеприятни факти от миналата и сегашна дейност и поведение, които са морално укорими;

4/. Снемане на моралните задръжки – „така правят всички, само аз ли да се минавам и да не вземам“.

           Мутроолигархическата диктатура с голямо „Д“, все още не се е превърнала в еднолична абсолютна или авторитарна власт, в нея все още няма масово пряко физическо насилие, а предимно се използват подбрани правни и административни псевдодемократични похвати. Сега диктатурата с главно „Д“ все още е срамежливо явна в отделни аспекти. Тя все още не е цинично открита еднолична диктаторска власт. Има в повечето случаи неявна борба между няколко големи „Д“ за еднолична власт. И в задкулисието тече невидима борба между тях. Главното в тази борба е трайно установяване на еднолична диктаторска власт.

             Ето някои симптоми.

Сглобката остави на президента възможността да избира министър-председатели за служебните правителства само от лицата, свързвани с олигархията (чрез регистрираните в „домовата книга“) дейци, радетели за дясна авторитарно-тоталитарна власт). Поради това не бе допусната Мая Манолова до втори тур за избор на омбудсман, а в редовете на „домовата книга“ бяха личностно включени послушните на ГЕРБ и ДПС „Ново начало“ кандидатки като омбудсман и заместник-омбудсман. Това стана и с гласове от БСП. Приета бе декларация на Народното събрание, насочена срещу независимия Конституционен съд. Председателят на Народното събрание противоконституционно недопусна за разглеждане искането на президента за провеждане на референдум за еврото, съответстващо на доминиращите в страната обществени настроения и нагласи.  С този акт бе ударена плесница на демокрацията, за която има много по-голямо основание да бъде с Голямо „Д“. Силно ограничени бяха редица правомощия на президента, независимо дали той е Радев, или е някой друг. Става дума и за отнемане правата на президента да назначава ръководителите на специалните служби. Провежда се яростна антипрезидентска кампания, независимо от неговият най-висок обществен рейтинг в страната, и дори се достигна до отнемане на възможностите на неговите съветници и секретари да ползват държавен автомобилен превоз. В обществото има трима политически дейци, които открито и непрекъснато неистово искат да станат министър-председатели. При зависимо от олигархията Народно събрание Демокрацията е фасадна, а прекият път към едноличната диктатура преминава през министър-председателския пост. Силното доминиране на изпълнителната власт на Министерския съвет е сигурен белег за фашизъм в нови условия, т.е. неофашизъм.  

Стремежът към еднолична диктатура включва и подчиняване на местни общински структури и ръководства на определена олигархическа група (ГЕРБ, двете ДПС, ПП-ДБ). Това става дори демонстративно цинично чрез фотографиране в един известен кабинет в сградата на Народното събрание. Преминаването на подчинение към по-силния „Д“ се подплатява с обилно финансиране на послушния кмет още същия ден от съответния министър, но не от личните пари на „бащицата“, а, разбира се, от народните пари, от бюджета.

Към еднолична диктатура на главното „Д“ страната е тласкана от послушниците от Главната и Софийската прокуратура, Висшия административен съд. Такова е усещането у мнозина български граждани, следящи политическите процеси в страната. Налице е жълтопаветен път към политически, икономически и социален натиск и терор над отделни личности.

Пренебрегва се демократичното правило, че човекът е свободен и невинен до решението на съда от последната инстанция. И това е най-често повтарящата се причина да бъдат сезирани и правните институции на Европейския съюз. Само по себе си обаче това е тема, която изисква специално и пространно разглеждане.

България върви по пътя на установяване на открита мутроолигархическа диктатура, но политиците, ръководителите на политическите партии са се вкопчили във властта или се вглеждат само в собствения си пъп, а не слушат своите членове, поддръжници и избиратели.

България в момента има няколко огромни проблема.

Първият е демографската катастрофа и етнико-демографското преструктуриране на населението в страната. Вторият проблем е критично ниското равнище на доходите на над 60% от населението, огромното, едно от най-високите в света неравенство по доходите на хората, ускореното забогатяване на богатите и обедняване на бедните чрез ниско равнище на заплащане на труда, високи цени на стоките от първа необходимост и енергията. Този огромен социален проблем е в основата на демографската катастрофа. Третият проблем е огромната политическа и социално-икономическа несправедливост. Чрез българското законодателство се осигуряват огромни привилегии на богатите (бизнеса, капиталистите), грамадно развитие на сивата икономика, която значително намалява приходите в държавния бюджет, но и оставя с прекалено ниски пенсии огромна част от наетите лица в българската икономика. В страната има огромен износ на национален доход и подпомагане на Украйна за водене на нейната война с Русия. Несправедливостта се усеща почти навсякъде, дори при лечението на болните – богатите имат повече  възможности. Четвъртият проблем е продължаващото вече години наред безкрайно понижаване на образователното равнище на населението в България – до степен на функционална неграмотност. Не се премахва една от основните причини – въведеното от Даниел Вълчев неолиберално финансово правило „парите следват ученика“ и „парите следват студента“. Вместо реални мерки за повишаване на образователното равнище министър Вълчев полага неимоверни усилия да въведено в българското средно образование изучаването на исляма. Този въпрос е разгледан в блестящата статия на Велиана Христова във в. „Дума“ от 26 септември т. г. Петият главен проблем е намаляване на възможностите на все повече българи да получават навременна и качествена медицинска помощ. Българските лекари са много добри специалисти. Българското медицинско образование е на добро европейско равнище, но разпределението на огромната сума пари води до обогатяване на частния бизнес и масово доплащане от пациентите на здравни грижи, услуги и консумативи. В големи части от страната по  същество няма здравеопазване и снабдяване с лекарства.

Тези проблеми на българското общество са решими с формирането и разпространяването на социално отговорни идеи и осъществяването им нова национално-икономическа и практическа политика. Сега в страната, подобно на много страни в Европа, доминиращи са неолибералните идеи и политики. С нарастваща посока на развитие са националистично-консервативните идеи. Провалът на неолибералната глобализация, доведена до краен предел, дава импулс на десните консервативни течения, свързвани с национализма, но в някои случаи това създава и опасност да бъде прекрачена границата с неофашизма.

Партията на европейските социалисти (ПЕС) и БСП в новите политически условия вместо търсенето на собственото поле за политика и влияние сред трудовите хора, подобно на английските лейбъристи (лорд Гидънс и Тони Блеър), възприеха социаллиберализма като основна политическа идея. В България главни поддръжници на тези  социаллиберални идеи се оказаха С. Станишев, Ив. Калфин, Р. Овчаров, Петър Димитров и ред сегашни партийни дейци на БСП. Те уж приемаха социалистическата по дух и идеи Програма и Устав на БСП, но съдействаха за провеждането на социаллибералната политика. Освен този продесен идейно-политически път БСП възприе и практиката на пряка идейно-политическа колаборация с десни и крайнодесни неолиберални партии и управлява с дясна политика  (с правителството на Петков и това на Желязков) и в десни правителства. И съвсем закономерно в резултат се получи както във Франция – почти изчезнала Френска социалистическа партия, а в Германия – със силно намаляващо влияние на ГСДП.

Поривът към създаването на държава  с голямо (главно) „Д“, макар и непряко, води, съзнава се или не се осъзнава това, към дяснолиберална неофашистка Диктатура. Част от ръководните дейци на БСП не виждат тази опасност и поради лични мотиви участват в дясно управление, вървящо към дясна диктатура с мотивите за „приоритет на държавните интереси над партийните“, „омръзването на изборите“, „стабилност на държавното управление“        (всъщност стабилност на бедността на българите и обедняването на бедните и обогатяването на богатите), както и оправдателния мотив „не гледаме назад в миналото“, което всъщност е прикрита защита на пагубната политика и безотговорността на ГЕРБ и ДПС „Ново начало“). Страхът от главното „Д“ на Демокрацията води до реализацията на главното „Д“ на Диктатурата. А при нея много по-лесно България като прифронтова държава може да бъде въвлечена в бушуващата край границите ни война. Което може би е основната идея на създалата се  за последните 30 години социално-политическа и държавна обвързаност на България.

Крайно време е министрите на БСП в четворното коалиционно правителство, парламентарната група и НС на БСП да се опънат рязко на провежданата във вътрешен план крайно дясна политика с прокарването на силни леви решения за новия бюджет и спиране на Закона за изменение на Закона за училищното и предучилищното обучение. А във външен план  - да се изключи дори най-малката възможност за пряко участие на България във военните действия в Украйна. 

29.09.2025 г.

Анко Иванов – д-р по философия

 

Забележка: статията е публикувана във в-к „Нова зора“

На 7 октомври 2025 г.