Стигат 36 години провал на българското образование

Стигат 36 години провал на българското образование  

            Десети ноември 1989 г. е разделителната черта между социализма и неокапитализма, който донесе огромна бедност за преобладаващата част от българския народ. Всичко станало по време на социализма (1947-1989 г.) се представя като тирания, бедност, нищета, потисничество и т.н. Комунизмът и социализмът бяха обругавани тотално и тоталитаристки, първоначално от псевдодисидентите и СМИ изливащи помията, забъркана от целенасочена дезинформация, антикомунизъм и русофобия.

            Периодът от 1947/1948 г. до 1989 г. бе период на преустройство от капитализъм към социализъм, време на бурно обществено развитие. Преустроено бе земеделието на колективна основа и се уедриха дребните земеделски парцели, въведоха се механизация, химизация и мелиорация, увеличи се производство на храни. Имаше ускорена индустриализация – създаване на мощна тежка и разнообразна лека промишленост, както и електрификация, осигуряващи издигането на жизненото равнище на хората и значим външен износ на стоки. Значимо бе повишено образователното и културно равнище на населението, премахната бе неграмотността. В живота навлязоха млади поколения с по-високо образование. Значително се повиши равнището на живот на хората, разви се техническата и социалната инфраструктура. По същество бе изградена нова автомобилна пътна мрежа, разви се ж.п. мрежата, изградиха се нови пристанища, гари и летища, разви се въздушен транспорт, стопански туризъм, изградени бяха хиляди нови сгради на училища, детски градини, културни домове, читалища, болници, поликлиники и т.н. Основа на живота стана равенството във възможностите за личностна реализация – доходите според количеството и качеството на труда. Като цяло България от бедна и изостанала аграрна се превърна в развита промишлено-аграрна страна с мощна за мащабите ѝ тежка промишленост, енергетика и т.н., значителен износ на българска продукция в социалистическите страни и в държавите от тогавашния Трети свят. През осемдесетте години на XX век България зае 27 място в света по социално-икономическо равнище.  Само сред източноевропейските страни бе на трето място след ГДР и Чехословакия, пред Полша, Унгария, Румъния, на равнището на Португалия и Гърция.

            Тези значими промени и стопански резултати бяха тясно свързани с развитието, масовостта и качеството на образованието. Съхранени бяха голяма част от образователните традиции от годините на Възраждането и Следосвобожденския период, традиции на грижа, уважение и авторитет към училището и университета, уважение и почит към учителите, към просветителите, духовно-културните дейци, изобщо – към четмото и писмото. В образованието бяха динамично вплетени и част от западноевропейските традиции на „реалното“, класическото общо образование, но в него бяха привнесени от Съветския съюз и елементите на професионална подготовка в съответствие с потребностите на развитието на страната.  Формирана бе стройна система от общообразователни училища, техникуми, СПТУ и ПТУ, осигурено бе изпреварващо развитие на талантливите деца в областта на математиката, културата, спорта и др. Не всичко в образователната система бе гладко и изрядно, но главното – подготовката за социална реализация в живота на младите хора бе налице. В международните сравнителни изследвания българското образование се нареждаше сред първите десет страни в света, а сега е след 60 -то място.

            Промените след Десети ноември 1989 г. бяха под мотото за свобода и демокрация, за по-високо жизнено равнище и т.н. Сферата на средното образование бе оставено на заден план. Промените се изразиха предимно в намаляване на финансовите и материални средства за училищата, премахване почти изцяло на извънучебните занимания на децата и на възпитанието като цел на училището. С това по същество се формираше образа на новия човек в новото общество само със знания и умения, но без възпитание.  Това от една страна. А от друга – бе насадено грешното разбиране, че децата имат само права, без задължения, а учителите имат само задължения без права. Всеки ученик получи правото да ругае както си иска учителя. Престижа на образованието бе изтласкан встрани от стремежа към бърза и максимална лична печалба. Егоистичния интерес на капитала навлезе дълбоко в училището. Бе премахнато единното държавно издаване на един учебник по един учебен предмет. Министерството на просветата спря да издава учебници и учебни пособия с еднакво съдържание за всички ученици. Закрит бе „Учтехпром“, който изработваше и предоставяше на училищата по министерска поръчка учебни помагала по почти всички учебни предмети. Бяха закрити ученическите столове и се даде възможност на частниците да печелят (при ниско качество на ястията) от храненето на децата.  Сред родителите, и особено сред майките, се разви една истерична масова психоза за „огромната“ претовареност на учениците, че те учат много и то учат излишни неща. През последните години все повече се развива тезата, че децата не трябва толкова да учат, той чичко Интернет ще им предостави всякакви знания, че паметта е едва ли не излишна, а ученето наизуст на стихотворенията на класиците, запаметяването на формулите и основните постулати на природните закони са ненужен баласт. Бяха закрити спортните училища, изпаднаха в тежко състояние училищата по култура. Унищожаването на българската промишленост доведе до масово закриване на ПТУ, СПТУ и превръщането на техникумите в професионални гимназии. Егоистичния интерес на бизнеса не съвпадаше със старата практика предприятията да дават стипендии на ученици, които след придобиване на професия да отиват на работа при  тях. Уж за разтоварване на учениците бе увеличен срокът за придобиване на средно образование от 11 на 12 години, т.е. въведено бе дванадесеткласното училище. Съкратен бе учебния материал. Деформирано бе съдържанието на учебните предмети. Ограничено бе изучаването на класическата световна и българска литература, пренаписана бе на основата на неолибералната парадигма историята, ограничено бе обучението по природните науки (физика, химия, биология, физическа география). В последните години все повече се разширява натискът за прием в т. нар. „елитни училища“, особено математическите и езиковите, които осигуряват масов излаз към университетите в Западна Европа и Северна Америка. Това доведе до неимоверно нарастване на частните уроци и развитие на частните школи. Това пък раздели учениците на деца на богати и деца на бедни родители. Загуби се равенството и равния достъп до качествено образование. Всичко това доведе до значим спад на образованост на завършващите и завръщане на част от децата към неграмотността.

Има и множество други деформации на образованието. Но най-драстичното е порочният начин на финансиране на учебните заведения  чрез въвеждането на порочния неолиберален принцип „парите следват ученика“. Това доведе до рязко снижаване на качеството на овладяването на знанията, понеже учениците знаят, че с или без подготовка ще имат диплома, поради това, че заплатата на учителите зависи от броя на учениците. Това доведе в училищата на т. нар. „функционална неграмотност“. Като цяло образованието значително понижи своя обхват и качество: около 25% от децата въобще не посещават училище; Сред учениците, най-вече тези от маргинални семейства, има редица противообществени и криминални прояви.

            Обществената среда преобладаващо стана деструктивна. Това особено се отнася за част от семействата в малцинствените махали в големите крайградски села и градовете, маргинализирани и вътрешно конфронтирани семейства с ниски доходи и възможности за приличен жизнен стандарт. Чрез телевизиите и интернет-мрежата много често се пропагандира обществено поведение и живот извън нормите на приличното поведение – сцени на насилие, особено в криминално-сексуални филми, развитие на педофилията (особено чрез интернет-мрежата), рекламата на бойните изкуства и стимулиращите напитки, препарати и т.н. Училищата, особено в по-големите градове, са обградени от мрежа от наркопласьори, често пъти под покровителството на полицията. Децата в училищна възраст често се използват в престъпни криминални структури, тъй като не подлежат на сурови законови наказания. Прокуратурата не се бори срещу ранните детски бракове и практиката деца да раждат деца. Всичко това влияе крайно отрицателно върху качеството на образованието. Това състояние на средното образование чертае мрачни перспективи за развитието и дори за съществуването на българската народност в новите световни условия на дигитализация и масово внедряване на изкуствения интелект. 

            В такава обществена среда и при такава деструктивно реформирана училищна среда след Десети ноември 1989 г. са потребни решителни промени. Вместо това МОН внесе в Народното събрание законопроект, който не е базиран на подробен анализ и оценка на състоянието на образователната система, на реализацията на действащия Закон за училищното и предучилищното образование, не се основава на прогноза какъв ще е резултатът от действието на предлаганите промени. Проектозаконът е едно самоцелно упражнение на заинтересовани чиновници, платени соросоидни експерти и министър без педагогическо образование и опит в образователната система. Главното в него е предоставянето на възможността за ислямизация на големи групи от децата в училище, особено в смесените етнически райони и сред ромската общност. Дали има някой нормален българин, който да иска в бъдеще страната да бъде ислямска България? Дали Паисий, Раковски, Каравелов, Ботев, Левски и другите знаменити българи-борци за църковна и национална самостоятелност не се обръщат в гробовете си? Оправданията с молбата на българския патриарх в случая не работят. Той си върши прекрасно и му се иска в българското училище, както в далечното минало, основен учебен предмет да е „Религия с история на българската църква“ (чл. 49 от Закона за народното просвещение, ДВ, бр. 31 от 11.02. 1938 г.). Министър Вълчев само добавя термина „ценности“ и обучение по ислям.

В този проектозакон има твърде малко смислени неща, като тези за обучението по български език и др. Преобладават самоцелните изменения.  Той е проява на дискриминация на ученици.  Похвална е идеята да се стимулира обучението по математика и природни науки, но това не бива да бъде  чрез даване на привилегии на определени деца. След 7 клас има национален външен изпит, чрез който децата продължават образованието в горния курс на средните училища. От този изпит се предлага да се освобождават децата, приети в 5 клас в математическите гимназии. Те просто си продължават образованието в същата гимназия. Практиката обаче показва, че значителна част от учениците приети в 5 клас в математическите гимназии, чрез по-високите финансови възможности на своите родители за качествени частни уроци в 4 клас, са изпреварили децата на бедните родители. Но се оказва, че за част от тях математиката не е призвание. Примерът от лятото на 2025 г. показва, че в 91 немска гимназия в София са се записали между 35 и 40 бивши ученици на Софийската математическа гимназия (СМГ), а тя е приела в 7 клас голям брой деца, учили в други училища и показали по-развит интерес към математиката. Най-тревожното в тази ситуация е, че се нарушава принципът за равен достъп до качествено образование, както и за равенство между децата и се дискриминират тези, които не са учили до 7 клас в математически гимназии.

Също много тревожното е, че този проектозакон е масово отричан от учители и родители, от комисията на НС на БСП, но под диктовката на К. Добрев и Д. Стойнев и при мълчаливата подкрепа от А. Зафиров е подкрепен от парламентарната група на БСП-ОЛ. Заставайки против масата неодобряващи законопроекта родители и учители БСП реже корените на своята подкрепа в обществото.

            И още нещо. БСП-ОЛ би трябвало да предложи делът за образование в бюджета на страната да се повиши (поне до 4.5%). В предишните няколко години той бе около 3.7%, при разрешени от Лисабонската стратегия до 9.0%. Стачкуващите в близкото минало учители се бореха за 4.3%, отказани им от Орешарски и Вълчев, а Борисов и Василев го смъкнаха до 3.7%. Само увеличаването на заплатите на учителите не стига. Трябват и реновация на остарялата вече учебна материална база, въвеждане на нови учебни технологии и техника, нови по-големи физкултурни салони, кабинети по природните науки и т.н. Не е нормално една българска армия от 20 000 души да получава 5% от държавния бюджет, а в предучилищно и училищно образование при обхват 930.7 хил. деца и 90.1 хил. учители (учебна 2024-2025 г. по НСИ) да получава само 3.7% от средствата от държавния бюджет. Съвсем нормално е за една социалистическа партия да поиска пълната отмяна на финансовия неолиберален принцип „парите следват ученика“ и да се полагат повече и по-големи финансови ресурси за „неелитните“ училищата в малките населени места, както и реализиране на целодневно обучение на всички деца до 7 клас включително.    

               За да ги има българската нация и България като държава образованието, възпитанието и здравето на децата трябва да са на високо равнище, да са над всичко в политиката. Моментните егоистично-личностни, групови и партийни интереси трябва да останат на заден  план. На преден план трябва да бъде бъдещото развитие на България като държава и място за достоен живот и условия за развитието и благополучието на всеки.  

 

           Автор: Анко Иванов – д-р по философия 

          Източник: Политкомент

          Забележка: Статията е отпечатана във в-к "Нова зора" на 11.11.2025 г.