Кой и кога е агресор?

 

В началото на тази седмица българското обществено мнение бе разбудено и оголено от една изненадващо непремерена фраза на президентката Йотова – „Русия е агресор“. Последва моментално обратната емоционално-логична позиция на великата Нешка Робева, която нарече казаното от Йотова „лъжа“. От гледната точка на истинските факти казаното от Йотова може да се възприеме  и като откровена лъжа.  От евроатлантическа крайно дясна политизирана слагаческа позиция – това твърдение е „истинско“. То е направено с откровената цел – печелене на нови последователи и избиратели за предстоящите президентски избори от електората на десните (бесните русофоби и антикомунисти). Но добре известна е народната мъдрост, че когато печелиш, не знаеш какво и колко губиш. За Йотова не може да има оправдание „изпускането“ на непремерена фраза с необузданата журналистическа дясна евроатлантическа и откровено русофобска провокация. Самата Йотова е бивш журналист и дългогодишен брюкселски чиновник-евроатлантик и няма как да не знае провокационното журналистическо поведение.     

Коя е правата страна в спора – Йотова или Робева? За да разберем това следва да си припомним какво се съдържа в понятията „агресор“, „агресия“ и „интервенция“. Терминът „агресор“ е производен от друг термин – „агресия“ (от лат. aggressio – нападение, настъпление). Много често вместо „агресия“ се използва като синоним „интервенция“ (от лат. interventio – вмешателство, намеса и завземане). В дадения случай терминът „агресор“ или „интервент“ се асоциира с военна намеса, с военно нахлуване в територия на друга държава. Този, който чрез военна сила нахлува обикновено го определят като агресор. И това без да се разглеждат целите, причините и същността на намесата, т.е. формално, оправдавайки се с международното право. Но има агресор и агресор, които са различни, в зависимост от целта на военната намеса. По формалните догми на международното право агресията е всяко незаконно по Устава на ООН използване на сила от една държава  против друга държава. Следователно, всяка държава, която извършва нападение е агресор. Просто, абстрактно и нелогично. Подобно разбиране не отговора на неудобните въпроси: „Какви са причините за нападението?“, както и „Каква е целта на агресията (нападението, външната намеса във вътрешните дела)?“

Обикновено целите на военните намеси във вътрешните дела на чужда държава са най-общо шест. Първата и най-често срещаната обявена или скрита цел е завземане на чужди територии, на чужди земи и тяхното присъединяване към собствената територия, т.е. нападащият е завоевател. Например нападението на Хитлер на Съветския съюз. Това не са бивши германски земи населени с немци, територията не е германска собственост. Подобен е случаят с нападението на Италия и Германия срещу Гърция по време на Втората световна война. Сега Русия напада Украйна чрез Специална военна операция (СВО) за спасяването на руснаци, живеещи на територията на Украйна и преследвани, насилствено асимилирани чрез забрана на употребата на майчин език (руски), забрана за изучаване на този език от децата, преследване на руската култура и изкуство, преследване на руската православна църква, обругаване на руската история. А в Украйна, в старите граници до 2014 г., 95% от населението е рускоговорящо, а етнически руснаци са над 20 млн. души.  Следователно целта не е заемане на нови територии, които исторически, демографски не са руски. Русия е достатъчно голяма и богата на земи и ресурси, на нея не и липсва „жизнено пространство“ както на Хитлер, Мусолини и т.н..

Втората цел за военната намеса и вмешателство в територията на друга държава е освобождаване на свои сънародници, поставени в условията на насилствена асимилация и геноцид от друга държава, която владее земи, населени с тази народност. Но вместо народност може да се постави и признака религия. За какво воюват руските войски сега в изкуственото политическо образование Украйна? Кои и какви земи искат руснаците? Искат земи исконно исторически руски, искат историко-географската област Новорусия – земи и почти изцяло населени с руснаци, обитаващи градове и села с  предимно руско население  - областите Донецка, Луганска, Запорожка, Николаевска, Одеска, Днепропетровска (Днепърска), Харковска. Но не само руснаците от Русия искат тези земи, но самите местни жители от Крим, Донецка и Луганска област, както и подготвящите се Одеска и Харковска области, се вдигнаха на борба за своето национално освобождение и присъединяване към родината майка. Следователно нападащият е освободител. Каквато в българското минало бе и целта на Априлското и последвалата Руско-Турска освободителна война, и на Илинденско-Преображенското въстание. Руснаците в Украйна се вдигнаха на борба за политическа и духовно-културна свобода след като им отнеха руския език, руската култура и православната вяра. Украинската власт масово избиваше свои жители само за това че са руснаци.

Българските евроатлантици, включително и Йотова, Неински и др. биха ли казали, че Русия е агресор, при нахлуването, намесата и вмешателството в делата на Турската империя по време на войната 1877-1878 г. и последвалото освобождение на България? Нека на Трети март да излязат на трибуната и пред микрофоните на митинга на Шипка и да заявят пред огромното множество, че България не е освободена от Русия, а сама се е освободила с две-три дружини опълченци или е освободена от „нашите западни евроатлантически партньори“. За какво е воювала Русия с Турция на Балканския фронт? За свободата на родствения славянски православен народ – за неговото политическо, икономическо и духовно-културно освобождение и свободно изповядване на православието. Следователно тази война не е за завладяване, а за освобождаване, тя е освободителна война. Или да вземем от българската история Балканската война – 1912-1913 г., когато обединяват усилията си България, Сърбия, Гърция и Черна гора за освобождение от турско (османско) владичество православните християни от Европейска Турция. България в тази война била ли е агресор или освободител? За турската държава е „агресор“, но за българското население в Македония и Тракия е освободител. За чужди земи ли са се сражавали храбрите и славни български войници или за своите поробени братя?

Третата цел на военни действия е при намеса във вътрешен конфликт. Да си спомним Гражданската война в Русия. Сражават се „бели“ и „червени“ за властта в Русия. В хода на войната на руска територия се повяват първоначално германски войски, а след това английски, френски, японски и други военни части, които воюват с „червените“ и помагат на „белите“ (обща 14 държави отговарят на понятие на Нейниски и Йотова за „агресор“). Нима не са агресори Германия, Франция, Великобритания, Япония и другите страни, изпратили свои войски на територията на Русия! Нима във войната в Сирия през последните десетилетия нахлуването на нейната територия без покана от законното сирийско правителство) на американски и турски войски не е агресия! А българските политици, журналисти и коментатори, включително и евроатлантиците от ПП-ДБ, както и Йотова обявиха ли САЩ и Турция за агресори? Защо при нахлуване на чужда територия Русия е „агресор“, а Турция и САЩ не са агресори, когато не защитават американско и/или турско коренно население?

Четвъртата цел на военните нахлувания и намеса в работата на чужди държави в съвременни условия – втората половина на XX век и началото на  XXI е битката за притежание или за контрол (пряк или косвен) върху добива и доставката на дефицитни суровини. През 1940 г. Германия окупира Румъния с 600 000 армия за да запази за себе си румънските нефтени полета и добива на липсващия в Германия петрол. За какво бе войната на САЩ, Великобритания и другите страни техни помощници (включително и България) с Ирак – за контрола върху огромните находища на петрол в тази страна. Следователно нахлуващите в чужда територия са грабители.

Петата цел на военна намеса на чужда територия е военно-агресивна, за осигуряването на военната сигурност на собствената страна и на нейните интереси  в други райони на света, т.е. агресия за завоюване, притежаване и използване на военни плацдарми. За какво бе инспирираната от САЩ военна агресия (нахлуване) в Куба при Плая хирон (1962 г.), или последното нахлуване на американски войски във Венецуела – не само петрол, уранови руди и смяна на „недемократичния“, но свободно избран от венецуелците политически режим, отвличането   по пиратски маниер на венецуелския президент. Нима Русия може да търпи нахлуването на НАТО все по-близко до Москва и да е безразлична на идеята за безумното приемане на Украйна в НАТО?

И шестата цел на военната намеса в територията на други страни е налагане на световно господство чрез налагане със външна сила на западноевропейски и североамерикански тип „демокрация“. Целта е в тези страни да се наложат послушни на световния господар политически режими. Такива са военните действия на САЩ и Израел срещу Иран, а по-рано и на САЩ срещу Югославия. САЩ и западноевропейските евроатлантици, както и подражаващите им български такива определят всички други политически режими, които не се подчиняват на Вашингтон и Брюксел, като авторитарни, диктаторски и т.н. и водят борба с тях не само политически и икономически, но и военно. Когато СССР нахлу в Афганистан бе определен от световната евроатлантическа западна общност като „агресор“, а когато там нахлуха американските войски това бе определено не като агресия, а като „борба за защита на демокрацията“ и „борба срещу тероризма“.   

  СВО бе започната от Русия с цел освобождаване на руското население в Украйна от политически, икономически и духовно-културен гнет, както и за осигуряване националната военна сигурност на Русия срещу настъплението на агресивния военен блок на НАТО. Следователно СВО бе освободителна военна акция за руското население в източните и южни части на съвременна Украйна. Тази СВО прерасна във война на НАТО срещу Русия с цел нейното отслабване, разгромяване и разделяне на множество малки слаби и подчинени на евроатлантизма части. Непремерените думи и откровените лъжи на съвременните злостни български русофоби не могат да изтрият от историческата памет на българския народ, че Русия е освободител на България от зловещото тиранично турско робство. Тези непремерени политически, преклоняващи се пред брюкселско-вашингтонската международна власт, предизборни излияния и лъжи на отговорни български политици няма начин да не им се отразят негативно в предизборни условия, когато и да са изборите. Припомням си една мисъл на Аристотел, която перифразирам  като: „Йотова ми е скъпа, но истината ми е по-скъпа“. Поне за мен като автор изводът е единствен: не мога да подкрепям неистината.  

 

Автор: Анко Иванов

26.02.2026 г.

Източник: Политкомент.

За новото в левицата на България

 

            Българска обществена тайна е, че в последното десетилетие (2016-2026 г.), съвсем доскоро, БСП и повечето самообявили се за леви партии се люшкаха в морето на динамично променящи се политически ситуации. Уж всичко бе ясно – програмата на БСП бе очертала движението на партията и страната към демократичен социализъм и към социална държава. Действащата програмата и Устав са посочили параметрите и действията на основата на социалистическите ценности. И като че ли напук няколко дейци от ръководството на БСП, водени от егоистичността на личното си кариeрно развитие и конформизъм с дясното достигнаха дори до прикритата колаборация с олигархическото дясно – концепцията на лорд Гидънс, Тони Блеър и Герхард Шрьодер за т.нар. „ Трети път“, т.е. любимата фраза на Т. Дончева и сега на Р. Радев – „няма ляво, няма дясно“. А по същество това бе образно казано – „няма ляво, няма дясно, има само крайно дясно“. В Народното събрание Г. Първанов като председател на БСП  се самообяви за социаллиберализиране на БСП. А Станишев, Калфин, Овчаров, П. Димитров и др. ръководни дейци наложиха чрез Тройната коалиция не дори социаллиберални, а крайно либерални, икономически правила в България – крайно нисък данък за богатите, висок данък за потреблението от бедните (косвените данъци), плосък данък за работещите и доходите на физическите лица, срамно нисък данък дивидент,  намаляване на осигуровките за пенсия и здраве и др. Вярно е, че това бе и под натиск на олигархическите кръгове от ДПС и икономистите на Царя. Тази дясна политика бе отречена от избирателите на първите избори за европарламент и последвалите парламентарни избори. И правителството на Станишев, работещо на практика за обогатяване на богатите, безславно сдаде властта. Левите избиратели не простиха завоя надясно.

Следващото ръководство на БСП начело с Михаил Миков направи опит за завой наляво, за вмъкване в партийната политика на същностни леви елементи. И му спретнаха вътрешнопартиен преврат. Мнозина очакваха от новоизбраната Нинова курс наляво, особено след избора на Р. Радев като кандидат на БСП за президент за първия му мандат. За парламентарните избори 2017 г., когато се очакваше лява вълна и победа на БСП, тясното ръководство на партията разработи и прие дясна предизборна платформа, умело прикрита чрез лява фразеология. И започна срива на лявото и най-вече на БСП.  

По време на масовите протести 1920 г. тясното ръководство на БСП и най-вече боркинята срещу „модела Борисов“ К. Нинова вместо да го свали от власт, остана в Народното събрание и на практика го спаси.  През 2024 г. нейният наследник и бивш приближен Зафиров и групата около него, все бивши корнелианци, решиха, че трябва да спасяват държавността на мутролигархията вместо да се борят с нея, понеже „народът бил уморен от избори“. Тази тясна група зае цинична позиция за налагането на членовете на партията, на нейните симпатизанти и поддръжници решения против тяхната воля. Азбучен е примерът с К. Добрев, който в телевизионно интервю призна, че 90% от членовете на партията са против приемането на еврото в този момент, но те са се наложили в „интерес на страната“ и в „интерес на държавността“, а по същество на поредния стремеж за допълнително обогатяване на богатите  за сметка на бедните. 

            Свалянето на правителството на Желязков неприятно „изненада“ привържениците на на еврото в ръководството на БСП. Почти като цяло партията осъди като погрешна провежданата политика от 5 -те министри, 12 -те заместник министри и десетките новоназначени  представители на БСП-ОЛ в регулаторните органи. За почти една година двама от тях – Р. Карадимов и Ж. Бойчев успяха да свършат „огромната работа“ с изготвянето на един „предварителен анализ“, а не публично осъждане на нарушителите на конкуренцията.

            И настана време разделно вътре в БСП-ОЛ. Конгресът през февруари 2026 г. правилно избра нов председател на НС на БСП – по-млад, по-деен, по-добре говорещ и изглеждащ перспективен по-ляв член на партията.  Очакват се от всички леви хора в страната конкретни политически послания и действия. Обществото и най-вече огромната негова лява част искат да чуят посоката в политиката на БСП в новите условия след провала на дясната колаборация на група ръководни дейци на БСП-ОЛ, но искат и публично признаване на допусната грешка и отмяна на самоодобрението на сваленото ръководство. Избирането на С. Станишев в състава на новото ИБ на НС на БСП навява на автора и стотици и хиляди други членове на БСП опасението от скритото провеждане и възкресяване на социаллиберализма в БСП и нов опит за актуализиране на джендър идеологията.  

            Намираме се в един от най-тежките периоди в историята на БСП, във време, в което се решава съдбата не само на БСП, но и на лявото като цяло. Катастрофалните изборни резултати след 2017 г. разкриват откъсването на част от ръководството на БСП от действителните жизнени потребности на населението на страната, от потребностите и интересите на хората на труда, трудещи се в миналото и сега. С наложената и прокарвана неолиберална дясна политика се обезличиха всички български партии. На хората им омръзна дясната политика и образите на политиците, защитаващи предимно интересите на богатите. В листите на БСП (заедно с другите леви партии) хората очакват да видят предимно нови, млади и експертно (предимно юристи, икономисти и др.) подготвени лица.

Новата лява социалистическа политика се очаква от членовете на БСП, нейните привърженици и симпатизанти, от повечето хора на труда. В Европа има масов отлив от неолибералната идеология и практика и много бързо нарастване на десните консервативни политически движения и консервативно-радикални партии. Дори самият Тони  Блеър призна погрешността на социал-либерализма. Но нашите социаллиберали в БСП продължават да поддържат тази порочна за хората на труда идеология. Започва да се забелязват и някои събуждания на лявото в редица западноевропейски страни.  Развитието в света и в Европа води неумолимо към преодоляване на неолиберализма в неговата изродена соросоидна форма и на социаллиберализма като младши помощник на глобалисткия неолиберализъм.

В тази нова обществена обстановка голяма част от избирателите очакват БСП-ОЛ да се върне към базовите социалистически идеи, да ги адаптира съобразно новата обществено-политическа ситуация в България. Сега промяната може да стане чрез нова истинска лява социално-икономическа политика, която да изразява интересите предимно на хората на наемния труд, и която да е в съответствие с Програмата и Устава на БСП. Не просто лява политика на неолиберали и консерватори, а социалистическа по дъх и съдържание лява политика. В страната в момента няма друга реална политическа сила, освен БСП, която да може да осъществява подобна промяна. Тази същностна идейна, организационна и политическа промяна се обективизира в ляв политически курс, отказ от следването на други ценности и идеи.

Сега става дума за следните общочовешки и социалистически ценности:

На първо място, политиката на левицата трябва да изразява, отстоява и осъществява на власт и в опозиция с предимство потребностите и интересите на хората на наемния труд, с грижа за повишаване на техните доходи и жизнено равнище, значимо намаляване на социалното разслоение и огромното неравенство на доходите и разполагаемите финансови средства за издръжка на семействата. Необходимо е преодоляване на дефицита на икономическата и социалната свобода за хората на наемния труд, стабилност и сигурност на малкия и семейния бизнес. Свободата за предприемачество трябва да се съчетава и със свободата за физическото и духовното развитие на наемните работници. В България икономическата зависимост на наемния работник от бизнесмена собственик е превърната в своята противоположност – политическата зависимост на работещите от работодателите, в крайна сметка от олигархията, олицетворявана от ръководните дейци на ГЕРБ, ДПС и ПП-ДБ. И се достигна до парадокса бедните наемни работници да стачкуват в интерес на богатите собственици.

На второ място, това е справедливостта. Тя може и трябва да се отстоява във всички сфери и всички дейности в живота;  справедливо разпределение на новосъздаденото богатство в производството на стоки и услуги между работодатели и наемни работници; справедливо разпределение на данъчните тежести; борба срещу спекулативно високите цени, облагодетелстващи отделни продавачи и производители.

На трето място е солидарността. Чрез нея може и трябва да се съчетава обществения с личния интерес и да се осигурява приемствеността между поколенията; преодоляване на личния егоизъм; развитие на колективизма; да се проявява човешкият хуманизъм и се установява баланс на интересите. Солидарността се проявява и чрез по-високо заплащане на здравни и пенсионни вноски от по-богатите хора, чрез навременна и адекватна индексация на пенсиите и т.н.   

На четвърто място е борбата за равенство на хората в обществото. Това означава заплащане на труда според неговото качество, количество и интензивност; намаляване на неравенствата в доходите; недопускането на привилегии и дискриминация; осигуряване на достъп до качествено образование, до качествени здравни грижи и равен достъп до качествени лекарства. Равенството се измерва чрез преразпределението на новопроизведеното богатство. Огромното неравенство поражда дълбоко чувство за несправедливост.

На пето място е патриотизмът и защитата на българските национални интереси, изразени в дейностите за съхраняване и развитие на българската нация, на опазване на националната памет и традиции, националната чест и достойнство, излизане от демографската катастрофа, грижа за майчинството и децата, българският език, българската култура, българската история и география. Заслужава си да се припомнят думите на Монтескьо, че любовта към отечеството е политическа добродетел („За духа на законите“). Патриотизмът предполага да се провежда нова социално-икономическа политика за преодоляване на бедността. Това ще помогне България да излезе от демографския колапс, да се ограничи до минимум емиграцията, да се подпомогне връщането на част от емигрантите, да се съхрани и развие обичта към Родината, българския език и литература, история, българските традиции и култура, българската природа.

На шесто място е опазването на природата като национална ценност и най-вече като среда за живот и дейност на българите, екологизация на жизнената среда на хората в градовете, както и разумното използване на природните ресурси и богатства, в интерес на българските граждани и на развитието на страната. Екологическата политика на страната, и съответно на БСП,  трябва да се насочи ъм практико-приложното и опазващо здравето и живота на хората значение.

На седмо място е истинската демокрация с усъвършенстването на парламентаризма, плурализма, свободата на словото, събранията, съюзяването, индивидуалното и груповото мнение, преодоляване на политическите манипулации чрез средствата за масова информация, намаляване конформизма на журналистите с интересите на собственика и т.н. Особено място има ликвидирането на влиянието на олигархията в Народното събрание, съдебната система, полицията и регулаторните държавни органи. 

На осмо място е миролюбието. То е характерна ценност през цялата история на БСП. В преамбюла на нашата Конституция ясно е написано, че мирът е общочовешка ценност, която е необходимо условия за „демократична, правова и социална държава“. Това означава, че е нежелателно участието на България в пряка, прикрита или косвена форма във военни стълкновения, кризи и сражения, въоръжавания, включително и включването в групата на желаещите за война с Русия, както това направи правителството на Желязков. Животът на българските войници, въоръжеността и боеспособността за защита на териториалната цялост на България е недопустимо да се пренебрегват за сметка на чужди военни и икономически интереси. Недопустимо е гражданското летище „Васил Левски“ да е блокирано няколко дни за да провежда чужда държава свои военни приготовления за агресия спрямо трета страна.

Така посочените идеи, ценности и принципи са нравствено-политическите основи и жалони за политиката на БСП на власт и в опозиция. Те се реализират чрез цялата дейност и трябва да пронизват всички аспекти на политиката на БСП на власт и в опозиция. В крайна сметка прилагането на тези ценности като критерии за лява политика трябва да имат за главна цел повишаване на благоденствието на огромната част от населението на страната, предимно на хората на наемния труд. Има всички основания за очакването тези социалистически ценности, принципи и критерии за политиката да бъдат в основата на предизборната платформа на БСП-ОЛ.  

Но само това не стига. Би могло новото ръководство на БСП  и ръководствата на левите движения в България ясно и конкретно да се разграничиат от някои идейни концепции, които замъгляват и дезориентират голямата маса от ляво мислещи хора в България, които не поставят в центъра на политиката интересите на огромната маса трудови хора. Става дума за идейно-политическото разграничаване от социал-либерализма (наложен в практиката на ПЕС от Блеър и Шрьодер и сега възприет от Радев под мотото „няма ляво, няма дясно“ и джендъризма (масово отречен от българския народ), който е чужд на българските национални традиции и ценности, както и за пълна безусловна подкрепа на борбата за мир не само в Украйна и Близкия изток.

В предизборната обстановка на ход са ръководствата на левицата, качеството на лицата в листите и предизборните платформи.

Актуален и добър е призивът „БСП да смени коловоза“ (Шопов, Нова Зора от 3 февруари 2026 г.) – коловозът на колаборацията с десните и крайно десните олигарси, управляващи България вече около 15 години. Но дали трябва сменяйки коловоза БСП-ОЛ да влезе в друг коловоз? Социалистическите ценности, идеи и политики по своя характер са творчески и трябва да са актуални по политическата си разшифровка за своевременно актуализиране спрямо бързо променящата се политическа и най-вече социално-икономическа ситуация. За това е потребно и идейно привързано към социалистическите идеи ново ръководство на БСП и партиите от БСП-ОЛ.  Новото в БСП и БСП-ОЛ е творческо връщане към старите, към истинските социалистически ценности, идеи, принципи на работа и на тази основа формирането на адекватна съвременна лява политика.

 

24.02.2026 г.

Автор: Анко Иванов