В началото на тази седмица българското обществено мнение
бе разбудено и оголено от една изненадващо непремерена фраза на президентката
Йотова – „Русия е агресор“. Последва моментално обратната емоционално-логична
позиция на великата Нешка Робева, която нарече казаното от Йотова „лъжа“. От
гледната точка на истинските факти казаното от Йотова може да се възприеме и като откровена лъжа. От евроатлантическа крайно дясна политизирана слагаческа
позиция – това твърдение е „истинско“. То е направено с откровената цел –
печелене на нови последователи и избиратели за предстоящите президентски избори
от електората на десните (бесните русофоби и антикомунисти). Но добре известна е
народната мъдрост, че когато печелиш, не знаеш какво и колко губиш. За Йотова
не може да има оправдание „изпускането“ на непремерена фраза с необузданата
журналистическа дясна евроатлантическа и откровено русофобска провокация.
Самата Йотова е бивш журналист и дългогодишен брюкселски чиновник-евроатлантик
и няма как да не знае провокационното журналистическо поведение.
Коя е правата страна в спора – Йотова или Робева? За да
разберем това следва да си припомним какво се съдържа в понятията „агресор“,
„агресия“ и „интервенция“. Терминът „агресор“ е производен от друг термин – „агресия“
(от лат. aggressio – нападение, настъпление). Много често
вместо „агресия“ се използва като синоним „интервенция“ (от лат. interventio – вмешателство,
намеса и завземане). В дадения случай терминът „агресор“ или „интервент“ се
асоциира с военна намеса, с военно нахлуване в територия на друга държава.
Този, който чрез военна сила нахлува обикновено го определят като агресор. И
това без да се разглеждат целите, причините и същността на намесата, т.е.
формално, оправдавайки се с международното право. Но има агресор и агресор,
които са различни, в зависимост от целта на военната намеса. По формалните
догми на международното право агресията е всяко незаконно по Устава на ООН
използване на сила от една държава
против друга държава. Следователно, всяка държава, която извършва
нападение е агресор. Просто, абстрактно и нелогично. Подобно разбиране не
отговора на неудобните въпроси: „Какви са причините за нападението?“, както и „Каква
е целта на агресията (нападението, външната намеса във вътрешните дела)?“
Обикновено целите на военните намеси във вътрешните дела
на чужда държава са най-общо шест. Първата и най-често срещаната обявена или
скрита цел е завземане на чужди територии, на чужди земи и тяхното
присъединяване към собствената територия, т.е. нападащият е завоевател.
Например нападението на Хитлер на Съветския съюз. Това не са бивши германски
земи населени с немци, територията не е германска собственост. Подобен е
случаят с нападението на Италия и Германия срещу Гърция по време на Втората
световна война. Сега Русия напада Украйна чрез Специална военна операция (СВО)
за спасяването на руснаци, живеещи на територията на Украйна и преследвани,
насилствено асимилирани чрез забрана на употребата на майчин език (руски), забрана
за изучаване на този език от децата, преследване на руската култура и изкуство,
преследване на руската православна църква, обругаване на руската история. А в
Украйна, в старите граници до 2014 г., 95% от населението е рускоговорящо, а
етнически руснаци са над 20 млн. души.
Следователно целта не е заемане на нови територии, които исторически,
демографски не са руски. Русия е достатъчно голяма и богата на земи и ресурси,
на нея не и липсва „жизнено пространство“ както на Хитлер, Мусолини и т.н..
Втората цел за военната намеса и вмешателство в
територията на друга държава е освобождаване на свои сънародници, поставени в условията
на насилствена асимилация и геноцид от друга държава, която владее земи,
населени с тази народност. Но вместо народност може да се постави и признака
религия. За какво воюват руските войски сега в изкуственото политическо
образование Украйна? Кои и какви земи искат руснаците? Искат земи исконно
исторически руски, искат историко-географската област Новорусия – земи и почти
изцяло населени с руснаци, обитаващи градове и села с предимно руско население - областите Донецка, Луганска, Запорожка,
Николаевска, Одеска, Днепропетровска (Днепърска), Харковска. Но не само
руснаците от Русия искат тези земи, но самите местни жители от Крим, Донецка и
Луганска област, както и подготвящите се Одеска и Харковска области, се
вдигнаха на борба за своето национално освобождение и присъединяване към
родината майка. Следователно нападащият е освободител. Каквато в
българското минало бе и целта на Априлското и последвалата Руско-Турска
освободителна война, и на Илинденско-Преображенското въстание. Руснаците в
Украйна се вдигнаха на борба за политическа и духовно-културна свобода след
като им отнеха руския език, руската култура и православната вяра. Украинската
власт масово избиваше свои жители само за това че са руснаци.
Българските евроатлантици, включително и Йотова, Неински
и др. биха ли казали, че Русия е агресор, при нахлуването, намесата и
вмешателството в делата на Турската империя по време на войната 1877-1878 г. и
последвалото освобождение на България? Нека на Трети март да излязат на
трибуната и пред микрофоните на митинга на Шипка и да заявят пред огромното
множество, че България не е освободена от Русия, а сама се е освободила с
две-три дружини опълченци или е освободена от „нашите западни евроатлантически партньори“.
За какво е воювала Русия с Турция на Балканския фронт? За свободата на
родствения славянски православен народ – за неговото политическо, икономическо
и духовно-културно освобождение и свободно изповядване на православието.
Следователно тази война не е за завладяване, а за освобождаване, тя е
освободителна война. Или да вземем от българската история Балканската война –
1912-1913 г., когато обединяват усилията си България, Сърбия, Гърция и Черна
гора за освобождение от турско (османско) владичество православните християни
от Европейска Турция. България в тази война била ли е агресор или освободител? За
турската държава е „агресор“, но за българското население в Македония и Тракия
е освободител. За чужди земи ли са се сражавали храбрите и славни български
войници или за своите поробени братя?
Третата цел на военни действия е при намеса във вътрешен
конфликт. Да си спомним Гражданската война в Русия. Сражават се „бели“ и
„червени“ за властта в Русия. В хода на войната на руска територия се повяват
първоначално германски войски, а след това английски, френски, японски и други
военни части, които воюват с „червените“ и помагат на „белите“ (обща 14 държави
отговарят на понятие на Нейниски и Йотова за „агресор“). Нима не са агресори
Германия, Франция, Великобритания, Япония и другите страни, изпратили свои
войски на територията на Русия! Нима във войната в Сирия през последните
десетилетия нахлуването на нейната територия без
покана от законното сирийско правителство) на американски и турски войски не е
агресия! А българските политици, журналисти и коментатори, включително и
евроатлантиците от ПП-ДБ, както и Йотова обявиха ли САЩ и Турция за агресори?
Защо при нахлуване на чужда територия Русия е „агресор“, а Турция и САЩ не са
агресори, когато не защитават американско и/или турско коренно население?
Четвъртата цел на военните нахлувания и намеса в работата
на чужди държави в съвременни условия – втората половина на XX век и
началото на XXI е битката за
притежание или за контрол (пряк или косвен) върху добива и доставката на
дефицитни суровини. През 1940 г. Германия окупира Румъния с 600 000 армия за да
запази за себе си румънските нефтени полета и добива на липсващия в Германия
петрол. За какво бе войната на САЩ, Великобритания и другите страни техни
помощници (включително и България) с Ирак – за контрола върху огромните
находища на петрол в тази страна. Следователно нахлуващите в чужда територия са
грабители.
Петата цел на военна намеса на чужда територия е военно-агресивна,
за осигуряването на военната сигурност на собствената страна и на нейните
интереси в други райони на света, т.е.
агресия за завоюване, притежаване и използване на военни плацдарми. За какво бе
инспирираната от САЩ военна агресия (нахлуване) в Куба при Плая хирон (1962
г.), или последното нахлуване на американски войски във Венецуела – не само
петрол, уранови руди и смяна на „недемократичния“, но свободно избран от
венецуелците политически режим, отвличането
по пиратски маниер на
венецуелския президент. Нима Русия може да търпи нахлуването на НАТО все
по-близко до Москва и да е безразлична на идеята за безумното приемане на
Украйна в НАТО?
И шестата цел на военната намеса в територията на други
страни е налагане на световно господство чрез налагане със външна сила на
западноевропейски и североамерикански тип „демокрация“. Целта е в тези
страни да се наложат послушни на световния господар политически режими. Такива
са военните действия на САЩ и Израел срещу Иран, а по-рано и на САЩ срещу
Югославия. САЩ и западноевропейските евроатлантици, както и подражаващите им
български такива определят всички други политически режими, които не се
подчиняват на Вашингтон и Брюксел, като авторитарни, диктаторски и т.н. и водят
борба с тях не само политически и икономически, но и военно. Когато СССР нахлу
в Афганистан бе определен от световната евроатлантическа западна общност като
„агресор“, а когато там нахлуха американските войски това бе определено не като
агресия, а като „борба за защита на демокрацията“ и „борба срещу тероризма“.
СВО бе започната от Русия с цел освобождаване
на руското население в Украйна от политически, икономически и духовно-културен
гнет, както и за осигуряване националната военна сигурност на Русия срещу
настъплението на агресивния военен блок на НАТО. Следователно СВО бе
освободителна военна акция за руското население в източните и южни
части на съвременна Украйна. Тази СВО прерасна във война на НАТО срещу Русия с
цел нейното отслабване, разгромяване и разделяне на множество малки слаби и
подчинени на евроатлантизма части. Непремерените думи и откровените лъжи на
съвременните злостни български русофоби не могат да изтрият от историческата
памет на българския народ, че Русия е освободител на България от зловещото
тиранично турско робство. Тези непремерени политически, преклоняващи се пред
брюкселско-вашингтонската международна власт, предизборни излияния и лъжи на
отговорни български политици няма начин да не им се отразят негативно в
предизборни условия, когато и да са изборите. Припомням си една мисъл на
Аристотел, която перифразирам като:
„Йотова ми е скъпа, но истината ми е по-скъпа“. Поне за мен като автор изводът
е единствен: не мога да подкрепям неистината.
Автор: Анко Иванов
26.02.2026 г.
Източник: Политкомент.
Няма коментари:
Публикуване на коментар