Безделен празник

            Днешният ден е особен. В календара пише, че е Национален празник, посветен на годишнината от независимостта на България. Излизам навън, купувам си два вестника и в близкото кафене ги разгръщам. Тривиалното отразяване на дата свързана с историята на България. Нищо съществено. По улиците няма забързаните за работа хора. Всичко е някакси вяло, обикновено, делнично, но без трудовия ритъм, т.е. хем е делнично, хем не е делник (ден, в който се работи; присъствен ден). Няма атмосферата на празник, на оживление сред хората. Просто е един ден, в който голяма част от намаляващия брой работещи в България не са на работа, ден, в който традиционно за почивните дни София е със силно намалял брой население. Нищо повече. Това е ден, в който дори телевизиите не признават за празник, а за обикновен работен ден. И си водят програмите и т.нар. „сутрешни блокове“, както в обикновен работен ден. Обикновено на този ден се показват на телевизионните екрани държавно организирани мероприятия в София и Велико Търново, показват ни „силната българска армия“, успешно олицетворявана от Гвардейската рота и представителния духов оркестър, от гелосаните и парфюмирани политици и фризираните и напомадени  политички по време на пряко отразяваните казионни мероприятия. Скука отвсякъде.

            И на фона на тази скука си задавам въпроси, за които търся и намирам свой отговор. А те са много тези въпроси. Ето някои от тях:

            Какво е това национален празник и има ли той почва у нас?

            В Кодекса на труда са описани всички обявени за национални празници дни. Самата дума празник има три значения. Първото е, че това е установен от държавната власт неработен и неприсъствен на работното място ден. Второто е честване на някакво значимо гражданско (политическо, военно, културно или друго), религиозно събитие или светец. И третото – ден на радост и тържествуване от случването (ставането) на някакво събитие, или философски казано на определено нещо. И когато погледна назад имам усещането, че в България словосъчетанието „национален празник“ е предимно в първото значение, т.е. неработен и неприсъствен ден. И нищо повече. При повечето български национални празници няма празничната атмосфера, общественото оживление, усещането за историческа духовна съпричастност към станалото. Аз символично поделям националните празници на три групи. В първата група са историческите събития и тяхното отбелязване и празнуване.  И 22 октомври попада в тази графа. Ама много близко до тази атмосфера са и 6 септември и 6 май. В малко по-друг план са религиозните празници, особено Рождество и Великден. При тях се усеща не само отсъствието от работното място, а предимно очакванията, символните мероприятия на църквата и семейните действия и общувания.  При тях, макар и не у всички хора в България, се усеща особена празнична, специфична за всеки отделен случай атмосфера. Не просто неходене на работа. При третата група, международните празници, има съществени различия. В българската история до Втората световна война, Първи май е ден на борба за повече социални права и справедливост. След Втората световна война той е превърнат в празник за отбелязване на трудовите постижения и признание за труда на милиони хора и награждаване на най-добре работилите, празник, в който се чувства най-силно взаимната трудова подкрепа в отделните трудови звена, наричани тогава правилно колективи. След т.нар. „демократизация“ (англосаксонски неолиберален тип експлоататорска демокрация) Първи май загуби празничната си атмосфера. Дори българските псевдосиндикати не могат да проведат едно свястно първомайско мероприятие. Нова година е друг международно признат празник, при който в България освен неходене на работа, има и особена специфична обществена атмосфера на очаквания и надежди на хората за по-добро бъдеще. Особено място в българската национална празнична система и празничен календар има 24 май – Денят на славянската писменост и култура. Първоначално той възниква като религиозен празник, но след това се превръща като масов културно-национален български празник. Независимо от политическата обстановка в страната, още от 19 и 20 век той носи в себе си заряда на културно-патриотичните мотиви и оживление на хората в България. Сега по брой на националните празници България, заедно с Ирландия, е европейски шампион. Но повечето от тези празници са по същество прахосано работно време на голяма част от населението на страната, произведен по-малък БВП в най-бедната европейска страна и напоследък увеличаване на БВП на съседна Гърция. В заключение, в България има място за национални празници, но само за тези, за които има общонародно усещане за празник.

            Каква е конкретната историческа обстановка, какво поражда Манифеста за независимост от 22 септември 1908 г.?

            След Берлинския договор Княжество България е трибутарна монархия, васал на Османска Турция, но в различни периоди е с особено близки връзки и отношения на признателност към Русия. Тази двойнственост на положението дава по-голяма международна свобода на България, да е по-независима в сравнение с други зависими по това време държави в Европа. Австро-Унгария се стреми да анексира Босна и Херцеговина. Младотурският преврат в Османска Турция и стачката по ж.п. линията Одрин-Белово (формално турска, но по-същество на барон Хирш) дават повода правителството на Ал. Малинов да национализира тази ж.п. линия. Ангажираността на Франция в Северна Африка и Англия в други райони на света дават възможност за промяна на международния статут на България.

 

            Каква е значимостта на 22 септември, породила празнуването на тази дата?

Днес се припомнят историческите събития на тази дата. А историческото събитие е прочитането на Манифест за обявяване на независимостта във Велико Търново, в църквата „Св. 40 мъченици“. С него се обявява отхвърлянето на васалната зависимост на България, наложена на страната от западните Велики сили (Англия, Германия, Франция и Австро-Унгария) по Берлинския договор от 1878 г. По същество това означава промяна на статута в международните отношения на България от трибутарна (плащаща данък на Турция) държава в независима, т.е. неплащаща данък на никого. Не независима в политическо отношение, а само във финансово. Дотогавашната (до 22 септември 1908 г.) васална зависимост на България е в много голяма степен формална. В действителност българската държава действа самостоятелно. Има само отделни затруднения при сключването на международни договори. Независимостта (по-скоро самостоятелността) е акт, който се определя не от Манифеста българското правителство и българския държавен глава. Тя става факт чрез международни договори и споразумения.  И това става чак през април 1909 г. И какво празнуваме? Началото на откритото поставяне нежеланието да плащаме данъци на Турция или международните договори, които признават правото ни да не плащаме данъци? На някои читатели тази теза може да им звучи цинично, но е истинска. Празнуваме Трети март като Освобождението от турската власт, защото тогава е сключен международният договор в Берлин (1878 г.), а не защото тогава е започнало Освобождението или е завършила войната и е настанало Освобождението.

Този правилен акт за обявяване на националната независимост от българското правителство, ръководено от Ал. Малинов и държавния глава е еднострана проява, която поражда определени проблеми в международните отношения между някои държави. На свой ред това поражда сключването на нови споразумения и договори. За да признае независимостта на България, Турция иска от страната ни да и изплати 125 млн. франка обезщетение. Но българската държава ги няма тези пари. Без плащане няма международно призната независимост. Такива са международните правила на отношенията между държавите в онова време. И за ужас на отявлените русофоби, България пак е спасена от Русия. Русия опрощава на Турция, 125 млн. франка от брутните и задължения по Берлинския договор (3 март 1909 г.). Срещу това Турция се отказва от финансовите претенции към България. На 6 април се сключват споразуменията България-Турция за признаване на независимостта и България-Русия, с който България се задължава да изплати на Русия 75 млн. франка (по други данни 82 млн.) за срок от 75 г., а не 125 млн. франка. На 7 април 1909 г. Русия признава независимостта на България. А някой да знае кога и по какъв начин, с какви пари България е платила на Русия? Ако трябва въобще да имат такъв национален празник, той не трябва ли да бъде на 6 април, или на 7 април? 

Какви са резултатите и следствията от обявяването на независимостта?                         Практическите резултати от обявяването на независимостта на България са скромни. На първо място се повишава авторитета на страната в международните отношения. Облекчава се участието на страната в международните съгласувания и сключването на международни договори. На второ място се повишава националното самочувствие на българите и се повишават очакванията на българите от Македония и Одринско за предстоящо обединение с България. На трето място е присвояването на титлата цар на княз Фердинанд. На четвърто място са финансовите резултати, а сред тях са придобиване в държавна собственост на българска територия на ж.п. линията от Одрин до Белово и отпадане задълженията за плащане на Турция.

В Манифеста (написан от Ал. Малинов) се подчертава истинската всенародна оценка за Руско-Турската освободителна война и приносът на Русия и руския народ. „По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ (к.м.), подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година (ст.ст., 3 март н.с. – б.м.) сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.“

Дългосрочните последствия от това обявяване на независимостта обикновено се премълчават в тези празнични дни. В българската историческа и обществена литература, както и в българската публицистика, обикновено има надценяване на ролята на Фердинанд, определена показност на неговата фигура и неговото поведение като „цар на българите“. Поредицата от исторически факти, разкриват, че след Манифеста в България се поставя началото на своебразна монархическа диктатура или поне единовластие. Използването на титлата „цар на България“ е предизвикателство към Русия и руския цар. Русия претендира да бъде „Третия Рим“ (думата цар произхожда от цезар) и предводител на православните християни.  Възвеличава се личната заслуга на Фердинанд пред тази на българското правителство. Целево на следващата година на тази дата се правят първите чествания, а не на датата на официалното признаване на независимостта. Прави се пропагандна кампания по същество не за независимостта на държавата, а за ролята на царя. След Първата световна война този празник се чества и като възшествие на цар Борис III на престола (на 5 октомври). И по същество това е царски празник.

Обявяването на независимостта е публичен политически акт, който изразява не само и не толкова българските национални стремежи, а е брънка, звено от международни действия. Промяната на Берлинския договор е от интерес предимно на Австро-Унгария. До независимостта България в международен план не е била кой знае колко ограничавана от своя „суверен“ – турския султан. Успехът на младотурската революция е предпоставка, която дава възможност за Австро-Унгария и България да направят своите политически ходове. След Манифеста Австро-Унгария обявява анексирането на Босна и Херцеговина. Преди Манифеста всички действия на българското правителство и най-вече на Фердинанд са били съгласувани с Австро-Унгария. И се започва едно скрито сближаване (под маската на признателност към руския цар и руския народ) с Австро-Унгария и Германия. След Балканската война Фердинанд се „разсърдил“ на руския цар, че забавил поделянето на Спорната зона в Македония и съвсем авантюристично, на своя глава, започва гибелната за България и за българския национален интерес Междусъюзническа война. Нещо повече, въпреки предложенията на Антантата (чрез Чърчил) България да пази неутралитет, срещу което ще и бъдат върнати почти всички загубени от Междусъюзническата война земи, Фердинад се включва в Първата световна война на страната на Германия и Австро-Унгария и то в момент, когато на умните хора вече е ясно, че войната ще бъде загубена от тези две страни. Тези авантюристични действия на Фердинанд водят страната до национална катастрофа. И съвсем естествено е да се запитаме дали този двоен „царски“ празник (на Фердинад и Борис III) трябва да е национален празник?   

Общата оценка на станалото е сполучливо дадена от проф. Андрей Пантев.  „В този смисъл можем да кажем, че Независимостта е празник, но той не е възпят нито в поема, нито в песен, нито в някаква друга възвишена форма на национално утвърждение. Тя обаче беше необходима стъпка по пътя на окончателното откъсване на държава като България от нейното минало на поробена страна.“

            Какви национални празници, свързани с българската национална идентичност, трябва да има?

            В България трябва най-после да се преодолее тясно политическия подход в обявяването на различни дати за национални празници. Преди Девети септември 1944 г. бяха обявявани за празници дни свързани със събития с монархията и по каприза на монархията, като възможност монарха да се изтъкне пред българското общество. Най-напред така възниква празникът Трети март – Денят на Освобождението на България от османско иго. През 1879 г. Антим I като Председател на Народното събрание отслужва панихида във Велико Тръново. През 1980 г. денят се празнува като възшествие на престола на руския император Александър II. А от 1888 г. се чества като празник на Освобождението. След Девети септември е забранен, но през 1978 г. се възобновява.  Подобно е празнуването и на 6 май – Денят на храбростта и на Българската армия, Гергьовден. Той съчетава и религиозен и граждански празник. Въведен е с указ на княз Александър Батенберг през 1880 г. Отменен е през 1946 г. и възобновен през 1993 г. На Шести септември (по нов стил трябва да е 18 септември) се празнува Съединението на Княжество България с Източна Румелия. 24 май се празнува като ден на Славянската писменост, който възниква като църковно-образователно-културен празник на 24 май. След 1968 г. с промяната на църковния календар се разделя на граждански на 24 май и църковен „Св. св. Кирил и Методий“. След Девети септември като национални празници бяха обявени политическите събития Девети септември и Седми ноември (Октомврийската революция в Русия и създаването на нов тип политическо държавно устройство). След Десети ноември 1989 г. бяха отменени Девети септември и 7 ноември. Особено място имат празници, които са национални, но са неработни само за определен кръг от хора. Такъв е случаят с Денят на народните будители - 1 ноември. Той е неприсъствен за всички учебни заведения, като че ли писатели и журналисти не са будители. Възниква през 1923 г. по идея на група интелектуалци и земеделското правителство и се свързва с религиозния празник Св. Иван Рилски (19 октомври по стар стил).

Този историческа хронология разкрива, че в България голяма част от националните празници са свързани с политическите ситуации и капризи на монарсите и редица политици. С националните празници се прави популистка пропаганда за печелене на избирателни дивиденти. Това с особена сила се отнася за периода след Десети ноември.  Недопустимо е за едно и също нещо да има по няколко национални празника. Например, Освобождението на България. Безспорно датата е Трети март, след който има българска държава, със своя територия, държавни символи, граници, собствено управление (макар и васално). Но Съединението не променя този факт. Този израз на национално самочувствие и патриотизъм не променя наличието на българската държава, не променя нейното устройство, символи и т.н. По същество Съединението е сливане на две васални на Турция части. Едната е васална, а другата административно самостоятелна управляваща се част от Турция. Следващият празник на 22 септември е само частичен международен акт, който не води до промени на граници, на държавно устройство и т.н, а дава само частични по-добри възможности за международни връзки и отношения. В Българската история има и други не по-малко важни исторически дати и събития, но те не са обявени за национални празници. Всички тези събития трябва подобаващо да се отбелязват, но не да се превръщат изкуствено в неработни, неприсъствени дни. Типичен пример е Втори юни. Би следвало от българския национален празничен календар да отпаднат 6 и 22 септември, а да се отбелязват не на царските дати, а когато е станало реалност събитието. Не е нормално за българската просвета и култура да има два национални празници (24 май и 1 ноември), а само един – 24 май – най-истинският и най-българският национален празник. Би следвало да се съхранят международните празници за 1 май – Ден на труда и 1 януари – Нова година. Може би следва да се преразгледа и празнуването на Великден и да се върне в старите си двудневни и ли поне тридневни празнувания, а не сегашните четиридневни, въведени от ГЕРБ с цел популизъм.  Национален празник без празнична обстановка и атмосфера е само загуба за икономиката и полза за държавните чиновници и работещите във финансовата система. 

            А българската национална независимост, не зависи от празнуването и. Няма национална независимост в съвременния свят. Всички страни в условията на глобализация са свързани и взаимно зависими. Е, едни са по-независими, а други като България – много по-малко независими. Дали е независимост брюкселски чиновници да определят дали избраното от българския народ Народно събрание и Правителство да отпуснат помощ на НЕК за плащането на реакторите или самото Народно събрание да реши? Каква независимост? Достатъчно е Хилари Клинтън да каже две думи и български Министър-Председател и външен министър и изпреварващо да козируват изпълнението на антибългарска поръчка.

22.09.2016 г.

Автор: Анко Иванов