В
българското общество вече години наред тече тревожна полемика за ключови
проблеми като тези за: бедността, демографската катастрофа, недъзите на
образователната система и на здравеопазването, срастването на олигархията с
държавната власт; корупцията и престъпността и т.н. И в същото време като че ли встрани остава кардинален
проблем – дълбокия и ускорен процес на отродяването.
Отродяването е обществен процес на скъсване
на връзката на хората със своята националност, със свойствените ѝ национални
черти, с националната памет и достойнство, с националния език, култура, ценности,
традиции, празници, обичаи и бит. Това е постепенно отделяне и отдалечаване от
българското във всичките му измерения. Този процес обикновено започва
незабележимо за повечето участници в него и се усилва с времето и особено след
промяна, преместване, преселване и продължителен живот в друга
национално-културна среда, при чуждо образование в чужди учебни заведения. Крайната
степен на отродяването е придобиване на друго национално самосъзнание и
в крайната си степен води до асимилация на българите и превръщането им в хора с
друга националност. Този процес преминава през различни етапи (фази; степени) и
се реализира посредством различни социални механизми и външни влияния. Отродяването
като процес се изразява чрез: идеализация и подражание на чуждото, извън националното;
деградация на българския език; мутацията на българската именна система;
принизяване и заличаване на българската памет, ценност и достойнство;
българския национален нихилизъм във всичките му прояви и измерения; отказът от
българско гражданство, от България и не на последно място пряк или скрит отказ
от национален суверенитет.
Може
би най-значима
проява на отродяването е принизяване и заличаване на българската национална
памет, история, култура, национални ценности и „незабелязването“ на красотата
на българската земя, забележителности и природа. Чрез всичко това се
отрязват корените на българския патриотизъм, българското национално
самосъзнание. Без родна българска история, култура, без български национални
ценности и родна българска земя няма патриотизъм, няма национална памет и
достойнство, а след време може би няма да я има и България. Този процес на отказ
от българското, от традиционните български ценности е съпровождан в явна или скрита
форма от усвояване на чужди ценности. Този процес включва група от механизми за
отродяването.
На
първо място това е отказът от традиционните православни християнски ценности:
защита на семейството; уважение на възрастните; взаимопомощ и подкрепа на
болни, слаби и бедни; трудолюбие; търпение и смирение. Съвременна българска
черта стана бързото разкъсване на родствените връзки и загубата на родовата
памет. Дори у здрави български семейства липсва съхраняване на семейните
реликви, родословна памет. Малцина у нас зная имената на прадядовците и
прабабите си! Личните ценности на починалите родители и прародители почти
моментално се изхвърлят в кофите за смет, дори събираните с десетилетия книги,
дори някакъв скромен семеен архив. Грижливо се пазят само документите за
наследствените имоти. Почти не останаха семейни традиции, които да се
съхраняват и предават от поколение на поколение. А колко от съвременните
български семейства се грижат за гробовете на своите родители и прародители?
Вижте изоставените не само села, но и гробищата в големи градове.
Дори
образователното министерство чрез учебниците и помагала за учениците приравнява
български национални празници с тези на ромите и арабите. В учебник за V клас за Гергьовден пише, че той е
празник и на християни и на мюсюлмани и на ромите.„Гергьовден е и голям празник
на ромите в България – те го наричат Ерделез. На много места го празнуват не
само роми християни, но и роми мюсюлмани. Празнуванията на Гергьовден (Ерделез)
е свързано с вярването, че Свети Георги е спасител на ромите, и с легендата, че
той убил змея, който започнал да изяжда ромското племе.“ В Мюсюлманския свят, в
отделни места той е неофициално почитан (с други арабски имена), на основата на
арабски трансформации на преденията за Свети Георги. Но той е предимно православен
светец, почитан предимно от православните общности. Тук исляма няма нищо общо с
почитта към светеца.
Променят
се все по-неудържимо личните
и обществените ценности. В условията на османското владичество,
а и след това, българите винаги са се отличавали с чувството за колективизъм,
за взаимопомощ и солидарност във важни и трудни моменти в живота на отделни
хора, на семейства и социални групи. Тази изконна ценност за помощ вече се
трансформира в един безкраен личен егоизъм, в който парите са над човещината.
Все повече традиционната българска черта трудолюбие („Залудо работи, залудо не
стой“; „Който се труди, той ще сполучи“) се трансформира в далавера, т.е. без
труд (или с незначително количество труд) да се спечели колкото се може повече.
Или как вместо да се помогне на ближния, той да бъде „прецакан“ и от него да се
измъкнат пари, ценности или да не му се плаща за извършена работа.
Факт
е рушенето
на традиционните ценности на българското общество като уважение към
по-възрастните, към учителите, към лекарите, към майките с деца, състраданието
към болните, помощта към инвалидите и т.н. В София, а и в другите
големи градове това може нагледно да се види по спирките на градския транспорт,
в метрото, влаковете и др. При качването в превозното средство обикновено няма
предимство за болни, възрастни, майки с деца. При сядането също. Стоят
възрастни хора прави, бременни, майки с деца, но младежи „чатат“ (т.е. си пишат
и общуват) по Интернет вперили очи в таблетите и правещи се, че не виждат
стоящите прави болни, инвалиди, възрастни хора. Уважението вече не е ценност.
Няма често пъти дори обикновеното „добър ден“. Ценност е забавата, играта с
таблета, чатенето в Интернет, разглеждането на търговските оферти за стоки и
т.н. А изключителната агресия на родители към учители, на роднините на пациентите
към лекарите?
На
второ място това е обезбългаряването на обучението на децата по история, българска
литература и география. Вече в българското начално училище няма учебния
предмет „Родинознание“, а в училище се учат какви ли не предмети като „Човек и
природа“, „Човек и общество“, „Свят и личност“ и т.н.. Само и само да не става
дума за България и българското, за Родината. Това става и чрез отказът от
българската национална традиция в училището да се изучават по литература
класически български произведения и национално-патриотични произведения като стиховете
на Добри Чинтулов, Петко Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Записки по
българските въстания на Захари Стоянов и т.н. Тях вече ги няма в учебните
програми. Факт е и ограничаването на и произволния подбор на произведенията на
Вазов, Ботев, Алеко Константинов, произведенията от българското народно
творчество и т.н. Недопустимо е, гавра с националната памет и литература, е
изваждането от обучението на класическите фейлетони на Алеко Константинов, на
Христо Ботев. Извадиха от обучението дори народно произведение „Балканджи
Йово“. Това се прави с едновременното изваждане от обучението, по политически
причини, на произведения от социалната
поезия и литература. Дори я няма „Песен на паричката ми“ на Дядо Славейков.
Извадено е всичко от онова, което е свързано с признателност на българите за
Освобождението на страната от османско-турското владичество, особено от
творчеството на Дядо Славейков и Вазов и т.н. В обучението по история се
омаловажават, премълчават и изкривяват цели исторически епохи, особено от
периода на Възраждането, борбата срещу фашизма и очернянето на всичко полезно
от социализма. Безкрайно бе намалено обучението по география, включително и
обучението по природна география на България. А именно то подпомага формирането на обич към Родината,
към нейните природни красоти и забележителности. Нещо повече, извадиха от
обучението пътеписите на големите български писатели за българската природа.
Няма нито един от знаменитите пътеписи на Антон Страшимиров „На върха и на
дъното“ (за Белоградчишките скали, за нос Емине и др.), на Алеко Константинов,
на Иван Вазов, на Пенчо Славейков и т.н. Липсват в обучението по история и по литература
и публицистиката по национално-патриотични и социални теми и т.н. на Раковски,
Любен Каравелов, Христо Ботев и т.н.
На
трето място е много бързия процес на подмяна на националните ценности в
някакви „европейски“, „евроатлантически ценности“. Няма ясно
определение и списък на тези въображаеми
„европейски ценности“ или ако имат някакви такива изписвани или назовавани те
са тай-често подмяна на понятията.
Вместо традиционното българско семейство като ценност ни се вменяват
като някаква си „хуманна ценност“ правата на хомосексуалистите, лесбийките,
трансексуалните, сурогатното майчинство, джендъризъм, щастието на кокошките,
правотата на краставиците, грижата за „домашните любимци“ (бездомни кучета,
изяждащи професори) и т.н.. Като някаква „евроатлантическа ценност“ у нас се
афишира демокрацията. Коя демокрация? Мутроолигархическата ли властваща в
страната „демокрация“? От т.нар. „евроатлантически ценности“ в България
най-успешно се усвоява най-първичната – супер егоистичният нагон към богатство,
стремежът за бързо и незабавно, и неограничено обогатяване за сметка на
другите. Сред българите богатството стана форма за различаване ва човек от
останалите лузъри (от англ. loser –
неудачник, несретник, проиграл). А не са ли в скрита форма главната евроатлантическа
ценност интересите на САЩ и техните съюзници и помагачи Великобритания, Канада,
Германия и Франция.
Подобен
аспект има и изкуствено внушаваното, че България и българите принадлежат на
„европейското“ или на „евроатлантическото“ семейство. Тази позиция използват редица бивши и
настоящи министри, политици, русофоби, журналисти, американофили и т.н. България
и българите са родоначалници на самостоятелна европейска цивилизация –
православната цивилизация, създатели и носители на кирилицата, на православната
християнска литература, на богомилството и т.н. Тази цивилизация е различна от
католическата и протестантската европейска цивилизация. Твърдението, че
принадлежим към друго някакво си евроатлантическо „семейство“ е в скрита форма
отказ от българското, националното, което е носител на православната европейска
цивилизация. България и българите могат да бъдат равноправен член на ЕС
само със своята цивилизационна същност, а не с отказ от традиционната българска
същност, национална памет и достойнство, не с евроробско послушание и
преклонение.
11.05.2018
г.
Автор:
Анко Иванов – доктор по философия
Източник:
Политкомент
Няма коментари:
Публикуване на коментар