След
повече от 142 г. след героичната кончина на Ботев, можем да правим всякакви
равносметки и да изказваме всякакви мнения за него, за неговото битие, за
неговите идеи и смърт, за прекрасната му поезия, за страстната му публицистика и революционно му дело. За Ботев
са изписани хиляди, много хиляди статии, материали, изследвания, разбори, книги
и т.н. И има всякакви мнения – от „осанна“, до „разпни го“. „Присвояван“ е от
всички политически и идейни направления в българския обществен живот. Какви ли не хвалебствия за неговата поезия,
патриотизъм и революционна борба са изписани? Какви ли не недомислици и мнения,
носещи характеристиката на ругатни са изречени? За какво ли не го обвиняваха и
обвиняват? Какви ли не измислици за смъртта му не съчиняват? Вече има и друга
тактика – бавно и постепенно изличаване на идеологията на Ботев, неговите
виждания за социалното освобождение. Това днешните неолиберални глобалисти
правят чрез различни политически и образователни механизми, чрез редица
отпадания от учебните програми, чрез премълчавания в публикациите в печата и в
научната литература. Тези отпадания и изличавания на творби на Ботев са бавни и
постепенни, приличат на отлюспване, люспа по люспа на отделни идеи, позиции и произведения на Ботев. Този бавен
процес, по аналогия с отлюспванията на СДС, можем да го наречем и отлюспване.
* * *
Ботев като национална светиня
Независимо от измислиците, обидните квалификации
и ругатни, Ботев си остава
национална светиня, признавана от почти всички, почти идол,
личност с величина не по-малка от Левски. И съвсем не случайно поетът Христо
Кърпачев написа в своето стихотворение-песен „Земята на Ботев и Левски“. Именно България е
„Земята на Ботев и Левски“. И няма патриот, родолюбец, обективен историк и
разумен политик, който да не отдаде значимото на двамата великани на
българската история. Не можем да не признаем правотата на мнението на известния
в миналото български социалист Георги Бакалов (1924 г.) „Ако за някого с най-пълно право може да се каже: „Той не умира!“ –
това е именно Ботев, който днес е по-жив от всеки друг път“.
Да, Ботев е крайно актуален и днес.
Ботев е тачен, особено на 2 юни. Тачен е като
поет и като патриот. Млади родолюбци се движат по пътя на Ботевата чета. В
училище се изучават негови знаменити и прекрасни стихотворения. По стените на
училища и културни институции могат да се видят портретите на Ботев. Ботев е
превеждан и издаван в чужбина.
Първо. Ботев е ненадминат български поет. Поетическото му творчество е малко по обем, но е ненадминато по
образност. Да си припомним:
„Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!“
Поетическата гениалност
на Ботев е оценявана от всички литературоведи, литературни критици и т.н. Каквото
и колкото да се напише за поезията му, все ще е малко и недостатъчно. Той е
единственият българин признаван, предимно в поезията, като гений. Но може би
най-точна е оценката на Пенчо Славейков: „Малко
е поетическото наследство на Ботева, но голямото наследство от другите не може
да се мери с неговото … Той е надрасъл времето си, и само ранната му смърт побърка
да го имаме в пълния разцвет на таланта. Докато Каравелов и Славейков (П.Р.
Славейков – бащата на Пенчо Славейков – б.м.) са се вдъхновявали изключително
от служене роду си, Ботев излиза далеч пред тях, и от служене роду си премина
преко на служба изобщо у рода человеческого.“ Следователно Ботевата поезия
е ценна не само за българския народ, а и за човечеството. Но не по-малко точен е изводът на Тодор
Павлов: „Христо Ботев е класическа манифестация на творческите национални и
социално-революционни и културни сили на българския народ.“
Второ. Ботев е ненадминат български народобюбец. Той е на страната на българския народ и против чорбаджиите и
духовенството. Но не само обич към бедстващия народ, а и към неговото минало,
нрави и обичаи, т.е. той е патриот. В полетата и горите на Балканския полуостров „живѣе такова многочислено племе,
което има своя история, свой характеръ и свои нрави и обичаи, което е
трудолюбиво и способно за развитие (к.м. –А.И.) и за политически животъ и което рано или
късно ще да изяви своето сѫществуване и ще да потърси своята изгубена и
потѫпкана свобода“. Българският народ за Ботев е трудолюбив, с „яки и напукани от труд ръце“. Той определено счита, че нашият
народ притежава необходимите нравствени и материални сили за да сломи сам „турския деспотизъм“. Ботев е уверен че
ние като народ не трябва да чакаме освобождението си отвън, скъсването на
„петвѣковнитѣ рѫждясали вериги на
робството“, а сами да си помогнем. Не бива да „чакаме ту Русия да се умилостиви и да дойде да ни избави, ту Сърбия да
се реши и да ни помогне, ту Гърция да се убеди и да ни придружи, ту самъ Богъ
да слѣзне отъ небето да ни даде умъ и разумъ…“
Тази
негова любов към народа е тясно свързана с омразата към неговите душмани –
чорбаджийте. В своите стихове, фейлетони и статии той жигосва силно чорбаджийството.
Най-подигравателен е образът на чорбаджията Кир Михалаки в изваденият от
учебните програми фейлетон „Това Ви чака! (Ако не е истина, не е и лъжа)“. В
своето творчество и революционна дейност Ботев
поделя чорбаджиите на „мирски и духовни“.
За
него църковната самостоятелност не е решение на главната задача на
историческата епоха. Той явно се обявява против „царе, папи и патриарси“.
Придобиването на църковната самостоятелност за Ботев има подчинено значение.
Той пише: „Въпросът се реши само за
духовенството, а за народа ще се реши само когато той остане без духовенство.“
И защо ли се чудим, че Ботев не го обявяват за светец? Той е безбожник (т.е.
атеист) и противник на привилегиите на духовенството. Ботев е не само и просто
патриот, а предимно човеколюбец и българолюбец. 26 юни 1875 г. пише в писмо до приятеля си: „Драсовь! преди всичко трѣбва да сме човѣци, после вече българи и
патриоти.“
Ботев
не само обича своя народ и е готов да жертва живота си за него, но и прави
саможертва. Но самият той е „въплъщение на онова самобитно в българската душа,
което се крие само в колективното цяло – народа“ … „душата на поета и на народа
… са една съшност.“ (Антон Страшимиров, 1922 г.). Самият Ботев спокойно може да
бъде определен като, а и в действителност, един от хъшовете, част от
българската революционна емиграция.
Трето. Ботев е голям български революционер, борец за свобода. Той е привърженик на революцията като средство за ликвидиране на
националния и социалния гнет. Поезията на Ботев е насочена към революцията,
освобождението от османското потисничество, правилно определено от Ботев като
робство. Свободата за Ботев е политическа (национално освобождение) и социална (освобождаване
от потисничеството на чорбаджийте и душманите). Той пише на Драсов на 12 април
1875 г. „Нашата революция трѣбва да се
сѣе въ народа, а не между чорбаджиитѣ“. Неговият призив е:
„Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа“.
Ботев еволюира във вижданията си за свободата и за отделните народности.
Първоначално той нарича турците „варварско племе“, но през 1875 г. определя
турците като: „турския измъчен и потъпкан
народ“ и този народ може да се включи в борбата срещу потисничеството и за
свободата стига „да се откаже от своя
фанатизъм и, без да обръща внимание на
религиозните и национални разлики, които съществуват между него и нашия народ,
поиска да се съедини с нас, за да се отърве от общия враг.“ Ботев не е
националист, не е шовинист, не поставя и не провъзгласява българско
превъзходство над другите народи, а е истински патриот, човек който обича своя
народ, бори се за свободата му, но не пренебрегва другите народи и техните
стремежи за социална свобода. Той е за освобождаване и на другите балкански
народи. В неговата публицистика се пропагандира братството и свободата между
народите: „Братският съюз на освободените
племена и народи ще да даде на всеки един свой член належащото му място на
Балканския полуостров“. Ботев е враг на фалшивия български патриотизъм:
„Патриот е - душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!“
А това е ярко послание и към
съвременните патриотари, които за власт, облаги и т.н. пренебрегват интересите
на народа.
Ботев е не само за
национална свобода, а и за социална свобода и въстание (революция) на бедните и
обезправените народни слоеве. Той отправя призив към бедните: „Ако биха попитали гладните, то моя рецепт е
възстание против днешния обществен строй. Съсипете тая йерархия в човечеството
и ще видите, че ще се унищожат причините на нашите страдания.“ За него е присъщо внимателното вглеждане в
живота и определяне на истинското състояние на нещата. Той е наясно, че: „Всичкитѣ сиромаси работници отъ каквато и
да сѫ народность, дето и да живѣятъ, сѫ братя помежду си, братя по страдания и
по мащеха сѫдба. Потъпкани и ограбени отъ правителствата и богатитѣ,
работницитѣ, ако и да се трудятъ до изнемощяване, пакъ нѣматъ що да ядатъ, пакъ
живѣятъ по-зле и отъ скотоветѣ.“
За Ботев свободата е необходимост за
развитие на народа. За развитието на една личност и за цял народ е
необходимо достигне „… нравствено и
материално благосъстояние, преди всичко е потрѣбно, такова едно условие, което
се нарича свобода;“
Четвърто. Идеологията на Ботев
е сред най-прогресивните в Европа. Философските и политическите
възгледи на Ботев са развити в неговите статии, в неговата публицистика,
най-вече в статиите му в „Дума на българските емигранти“ и „Знаме“. Идейният
образ и философско-социологическата същност на публицистиката и поезията на Ботев
се определят не от отделно взети думи и фрази, а от цялостното му творчество и
революционна дейност. Той е революционер-демократ. По своите философски
възгледи е материалист и атеист. Тези негови възгледи са повлияни от руските
революционни демократи, предимно от тези на Чернишевски. Философските възгледи
на Христо Ботев, както сполучливо посочва Асен Киселинчев (1949 г.)
„представляват най-високата точка, до която можеше да достигне нашата научна
прогресивна материалистическа и прогресивна мисъл до Освобождението.“ Той е
идеолог на народната революция, на радикалния преврат в обществото. Тези негови
идеи са много по-ясни, по последователни
и много по-крайни от тези на неговите съвременници (Хр. Кабакчиев, 1915
г.).
В навечерието на Освобождението в българското национално-освободително
движение има оформени две главни течения: умерено демократично, отразяващо и
възприемащо тогавашните радикални възгледи, водено и вдъхновявано от Л.
Каравелов; революционно – с доста белези на социално-утопично, водено и
вдъхновявано от Хр. Ботев. В своите философски и социологически
възгледи Ботев свързваше политическото и социалното освобождение. За него
бе недостатъчно само националното освобождение. Той работеше и за социалното
освобождение на българите от гнета на чорбаджиите и търгашите.
Силно влияние върху идеите и възгледите на Ботев са оказали и
европейската свободолюбива мисъл и най-вече френските социалисти-утописти. Някои
от неговите идеи са повлияни от идеите на Великата френска революция. Такъв е
случаят с признаването на Бога на разума. В „Моята молитва“ той отрича бога, на
който се кланят калугери и попове, богът на безчестните тирани. А е за друг
Бог.
„А ти,
боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!“
Ботев
разбира, че обществената система не е добра, че злото превъзхожда доброто.
„Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно!“
В
това грешно и кърваво царство „на подлост, разврат и сълзи“ трябва да се
промени и преустрои. И към поетичното, добавя публицистичното: „Сегашният обществен ред, който създава
безмерно богати и безмерно сиромаси люде
…, който допуща да има султани и капиталисти, е изворът на страданието и
на турците и на българите.“ Нима тази Ботева мисъл не е актуална и днес, в
началото на XXI
век! Та нали сега общественият неолиберален ред, непрекъснато разтваря ножицата
между богати и бедни.
Пето. Ботев е социалист-утопист. Той е великият предтеча на социалистическите идеи у нас (Г. Бакалов.
Христо Ботев социалист, 1919 г.). Той пръв в българската публицистика излага
утопичния социализъм. По същество Ботевите идеи предшестват организираното
развитие на социалистическото движение у нас. Г. Бакалов справедливо
разкрива, че Ботев принадлежеше към една формация на социализма, предшестваща
тази на научния социализъм, която е до известна степен съчетание на утопичния с
научния социализъм. А Асен Златаров (1926 г.) посочва, че Ботев „носеше в
своите разбирания много от идеите на утопическия социализъм“, а акад. Михаил Димитров
(В: Личността на Ботева. Критически преглед. София, 1938) го определя като
духовен син на утопичния социализъм. Ботев е утопист, понеже в България няма
развит капитализъм, а страната е в предимно феодално-поземлени отношения и с
развиващо се занаятчийство. Ботев вижда социалистическите начала в „останките
на патриархалността.“ Пролетариатът е в зародиш. Като такъв някои разглеждат
хъшовете в Румъния. В идеите на Ботев се смесват
материализъм и идеализъм, смесват се патриотизъм и утопичен социализъм в
някаква особена висококачествена сплав. Ботев е познавал
комунистическия манифест, вероятно и руския превод на Капитала на Маркс. В своята
публицистика той никъде не се позовава на Марк и Енгелс, но и никъде не им
противоречи.
Той многократно, от множество дейци на
БСДП (т.с.) е определян като предтеча на социализма в България. Като
такъв го признават Димитър Благоев, Христо Кабакчиев, Георги Бакалов, по-късно Тодор
Павлов и множество други членове на социал-демокрацията и комунистическото
движение, но и множество изследователи-ботеивисти. Само сегашното ръководство
на БСП, като че ли се срамува явно да каже пред обществото, че именно Ботев е
предтеча на социалистическото движение в България. Може би сегашните дейци на
БСП не са изучавали внимателно публицистиката на Ботев!
Деидееологизацията и оплюването на Ботев
Деидеологизацията е процес на
премълчаване на философските и социологическите му възгледи, тяхното принизяване
или деформиране, както и неговия принос в българската култура и история. Това
става чрез бавно и постепенно изличаване от националната памет на определени
негови идеи и характеристики на творчеството. И то предимно чрез политически,
научни и журналистически деформации на ролята и мястото на Ботев в нашата
литература и в нашата история и/или премълчаване и изваждане от учебните
програмите в училище на неудобните на соросидните неолиберали лирични
произведения със социална тематика, както и статии, фейлетони. По такъв начин в
обществото и най-вече сред младежта се формира изкривен и непълен образ на Ботев.
Историческата и обществената оценка за
Ботев като патриот, поет, революционер, социалист, за неговия характер и
личност, са твърде разнолики. Те най-често са подплатени от невидими на преден
план идеологически мотиви и преценки. Като цяло никой или почти никой, а може
би и малцина смеят публично изцяло да отрекат Ботев. Повечето политически
партии и движения се стремят да използват славата на Ботев. И много от тях го
обявяват „за свой“. Какво ли не е изписано за
личността на Ботев. Определяли са го с епитети от „гений“ до „вагабонтин“. Но
има и определени политически направления, които го отхвърлят почти изцяло. Това
са предимно двете основни политически партии, формирани в страната след
Освобождението – новопръкналите се „консерватори“ и „либерали“.
Консерваторите са
наследниците на чорбаджийте и изразяват техните виждания. Няма как те да
харесват и да одобряват техния „душманин“ Ботев. Известна е отрицателната
позиция на Григор Начович за Ботев. Повсеместното отричане на Ботев продължава
чак до Втората световна война. През 1939 г. се повява книга на някой си Макдъф:
„Чий е Ботев? Нравственият лик на тая зловеща личност. Ботев или Левски е
героят на България?“ Макдъфовото отрицанието достига до това, че обявява
физиката на Ботев като носител на: „тъмни и необуздани животински страсти“; че
Ботев имало „страхливост, лицемерие и дезертьорство“; посещава кръчмите,
„където се събира калта на човечеството“; Ботев имал за цел „затриване“ на
четата и т.н.
Либералите, които
в по-голямата си част са бивши поборници за свобода (т.е. хъшове), с умерен тон
отчитат достиженията на Ботев като поет и патриот-революционер, но поставят
явен акцент върху редица „отрицателни“ страни и характеристики на Ботев. Значими
в това отношение са негативните оценки на бившите хъшове и интелигенти,
превърнали се след Освобождението в порядъчни и „солидни граждани“ на България.
Захари Стоянов, в биография на поета, твърди за Ботев, че: “ние нямаме работа с
човек, който да е живял живот човешки, който да е бил поне един ден нормален,
който да се огрижил, варил и калил в обществения процес“; че в Бесарабия Ботев
„никаква книга не е взимал в ръцете си за прочитане“; че той е авантюристична
натура, неспособна за уседнал живот и др.. Особено характерна е оценката на
криещият се от турците в женски дрехи апостол (Стоян Заимов), когато Ботев върви
напред срещу турците с униформа и сабя в ръка. Заимов определя Ботев като „един
опасен авантюрист, от типа на обикновените букурещки вагабонти“.
В тази либерално-консервативна група се нарежа
и Иван Вазов, за който
Ботев „ е една типична самобитна личност. Смес от ярки контрасти, светлини и
сенки, у него крайностите в хубавото и грозното се прекосват, сюблимните
чувства на трубадур на свободата братуват с най-безнравствените житейски
правила“. Той (1892 г.) определя написаното в стихотворението „Моята молитва“ като
„дебелашко и ненужно богохулство“. Явно
синът на чорбаджия, осмян от Ботев като
поет, не може да му прости.
За българските анархисти Ботев е
последовател на Бакунин и Прудон, отрицател на съществуващия обществен ред. Те
„отлюспват“ голяма част от идеологията на Ботев и поставят само акцент върху образа му на противник на частната собственост
и противник на държавата и властта, на „царе, папи и патриарси“ (И.
Правдолюбов. Христо Ботев не е марксист, 1933 г.).
Противоречиво е отношението на фашистките
организации и политици към делото на Ботев. Те вземат на всеоръжие
неговият патриотизъм, като го представят за основа на своя национализъм,
фашизъм и национал-социализъм. Тези профашистки и фашистки организации, и
предимно техните лидери, представят Ботев в българското общество като фашист,
ратник и легионер. Фашисткият министър на
народното просвещение във Второто правителство на Богдан Филов и в правителството
на Добри Божилов (завеждащ катедрата по
българска и славянска литература) проф. Борис Йоцов забранява честването на
Христо Ботев. А той като учен е специалист по Българското възраждане и новата и
най-новата българска литература!
Съвременните български неолиберали и
евроатлантици (съвкупни соросоиди) деидеологират Ботев като премълчават
част от поезията и почти изцяло публицистиката на Ботев. Съвсем
тенденциозно съвременните български „евроатлантици“ се стремят от образованието
на децата, от народната памет да изчезнат социалните и политическите мотиви в
творчеството на Ботев, развити не само в поезията, но и в неговите фейлетони и
статии. Ботев
е критик на западноевропейския модел на обществото. Е, как българските „евроатлантици“
да обичат Ботев, след като в неговото творчество той ясно разкрива дълбоката нелицеприятна
същност на западните либерални общества. На 3 май 1876 г. във в-к „Нова
България“ той пише: „Ние знаемъ твърде добре, че въ Европа, която се гордѣе съ всѣкакви
„богоугодни” и „человѣколюбиви” учреждения и въ която има съставени общества
даже за състрадание къмъ животнитѣ, — въ тая сѫща Европа е сѫществувалъ и
сѫществува заговоръ противъ
освобождението на южнитѣ славяни и въобще противъ
свободата на всичкото човѣчество; …“ (к.м. – А.И.).
Много често в съвременната действителност
Ботев го игнорират, премълчават (т.е. „отлюспват“), изтриват от националната
памет заради „Символ-верую на Българската комуна!“. Това е характерна черта на
съвременните комунистофоби и русофоби. Ботев не е бил марксист, но той
застава решително в защита на борбата на парижките комунари. Парижката комуна е
имала значим оттенък в средите на българската интелигенция от Възраждането. Доминирало е отрицанието. Дори Екзарх Йосиф
(т.е. Лазар Йовчев) в сп. „Читалище“ пише: „Господ да запази земите ни и
отечеството ни от подобни човеколюбци (т.е. парижките комунари – б.м.)“. А в
списание на Христо Г. Данов парижките комунари са наречени „парижки багабонти“.
И съвсем естествена е обратната реакция на Ботев, в защита на комунарите и техните
идеи.
Има и нещо повече, не само
символ-верую, нещо, което се премълчава и подценява от изследователи и
публицисти. Това нещо е, че Ботев подкрепя Интернационала: „цельта
на който е да съедини всичкитѣ онеправдани работници въ едно разумно и
съзнателно цѣло, за да могатъ съ общи сили да се отърватъ отъ своитѣ изедници и
мѫчители — царе и капиталисти — и да си добиятъ неотемлимитѣ права на всѣки човѣкъ да живѣе свободно и
да се храни съ собствения си трудъ (к.м. – А.И.), безъ да бѫде
принуденъ да храни разни паразити, които си сѫ присвоили правото да бѫдатъ
господари, и като такива — да живѣятъ на готово безъ да работятъ.“ А нима
тази мисъл на Ботев не е актуална и
сега, в съвременни условия? Нима и сега няма „разни паразити, които „са си
присвоили правото да бъдат господари“?
Интересно и валидно и за сега е
разбирането на Ботев за политическата пропаганда. Той посочва, че духовната
дейност на водачите е да правят „политическата
пропаганда, т. е. да се съобразяватъ съ живота, съ стремленията и съ
потрѣбноститѣ на народа и да не бѫде вече науката за наука, изкуството за
изкуство …“ Главното е равнището
на живота, на потребностите и интересите на народа. Именно това сега
съвременните български политици пренебрегват. В тяхната политика не прозират
действителните интереси на народа, а предимно личностните им егоистични
интереси, интересите на мутроолигархическия бизнес. И това е главната причина да го
деидеологизират.
Главният белег на
съвременното отказване от Ботев е в сферата на образованието. В
учебните програми по българска литература изчезнаха повечето публицистични
произведения на Ботев, редица от неговите фейлетони, писма. В обучението по история вече има акцент само на
дейността на Ботев като патриот и участник в политическите събития преди
Освобождението. Появиха се дори измислени публикации, че Ботев не бил писал „Символ-верую
на българската комуна!“, че Ботев не бил убит от турците и т.н. По същество върви бавен, почти незабележим процес на отлъчване на Ботев от
българската история и литература. И разбира се, това не се прави пряко
и лично от Сорос, а добре платените „колониални“ чиновници, т.нар. „експерти“
от образователното министерство, отделни историци и литератори от СУ „Св.
Климент Охридски“, Нов български университет, Югозападния университет и редица
журналисти.
В съвременната епоха, бавно и постепенно в полето на забравата са оставени идейните,
политически и социални основи на дейността на Ботев. Бавно и постепенно от
народната памет се премълчават и изличават идеите на Ботев. Съхранява
се само представа за значимостта на неговата поезия и неговата позиция на
български патриот. Вярно е, че конкретната историческа задача на българите по
времето на Ботев и Левски е развитие на патриотизма и националното освобождение
чрез революционна борба. Но това не значи, че не имало класи (чорбаджии и
сиромаси) и че не е имало нужда от социална свобода.
* *
*
В заключение, в съвременни
условия е актуална не само поезията на Ботев, но и неговата публицистика, а тя
е национално и социално ориентирана. Нека съвременните съдници на Ботев да се огледат първо в себе си. Да
проверят дали те самите са безгрешни и тогава да изваждан на преден план
отделни незначителни случки и факти от живота и дейността на Ботев. И то извън
контекста на историческата епоха. Ботев загива само на 28 години. И най-после
трябва да си припомним какво е казал за него един друг пренебрегван днес
български великан – Любен Каравелов. Той е казал за Ботев: „млад е, неопитен е,
но той човек е гений, а на такива хора и историята и човечеството прощават“.
Младежките му буйства и прищевки отдавна са простени. Остава величието на цялостната
Ботева личност. И на нас, простосмъртните, ни остава не само да се
възхищаваме от неговата гениална поезия, но и да вникнем в неговите идеи и дело
и да се стремим в съвременните нови условия да отстояваме определени заложени
от него принципи. Ботев е знаме на българския народ и това знаме трябва да го пазим.
Времето се променя, променят
се и обществата. Сега обществените потребности в България са различни от
Ботевата епоха. Но идеалът на Ботев остава. И от него няма да ни откажат и няма самите ние
да се откажем. Той е трън в очите на съвременните неолиберали-глобалисти
и евроатлантици. Днес са променени методите, средствата и хората, които работят
за постигането на идеала. Сега в обществото борбата е не толкова за политическо
и национално освобождение, а за политическа свобода, т.е. демокрация без
олигархия и мутри. Но остава и Ботевия идеал за социална свобода, за по-добър
живот на обикновените хора (сегашните сиромаси, т.е. работещи бедни и
безработни).
2.06.2018 г.
Автор: Анко Иванов –
д-р по философия
Източник: Политкомент
Няма коментари:
Публикуване на коментар