Илинден и развихрянето на македонизма

            Всяка година на 2 август честваме тържествено годишнината от славното Илинденско-Преображенско въстание, почитаме паметта на загиналите за свободата на Тракия и Македония. И много хора празнуват създаването на Българската социалистическа партия на Бузлуджа. Но сега думата е за Илинденско-Преображенското въстание. То  е мощна изява на национално-освободителната борба на тракийските и македонските българи. Вместо Илинденско-Преображенско, често го определят само като Илинденско. В българското публично пространство много често се цитира мемоаристът Христо Силянов („Освободителните борби на Македония“), който определя Илинденско-Преображенското въстание като „най-завършеното въплъщение на българското бунтарство. … Илинденският подвиг е не само най-висшата точка на борческо напрежение в Македония, но и изкупителна дан на общия български стремеж към свобода“. Но същият втори август 51 години след Илинденското въстание случва друго историческо събитие, реално полагащо практическото началото на македонизма.

            Начало и развихрянето на македонизма         

            На втори август 1944 г. е проведено Първото заседание на АСНОМ (Антифашистичко собрание на народното ослободување на Македонија). То като че ли твърде малко интересува българите. В пресата и по телевизиите обикновено мълчат за него. В българската Уикипедия само е маркирано. Пропуснато е най-важното, че Македония е обявена за равноправна федерална държава в Югославия, че АСНОМ се конституира като върховен законодателен и изпълнителен орган на Македония. И това става в присъствието на 122 делегати от цяла Македония, но и представители на САЩ и Великобритания и Комунистическата партия на Югославия (КПЮ).

 Взема се и решение за въвеждане в Македония на македонският език като официален държавен (служебен) език: „Во македонската држава како службен јазик се заведуе народниот македонски јазик“ (Служебен весник на федералната единица Македониjа во демократската и федеративна Jугославиjа, год. I, бр. 1, ал.7) и то веднага, нищо, че този език няма азбука, правопис и граматика. С това се официализира създаването на македонска нация.

Нещо повече, с решение на същото заседание на АСНОМ се определя втори август като национален „държавен празник на македонския народ и македонската държава“, т.е. има македонски народ, създава се македонска държава, и разбира се, македонски официален празник. С това по същество се присвоява и част от българската история на Илинденско-Преображенското въстание и българските национални герои се превръщат в македонски. Географското име македонец се трансформира в етническо име – македонски народ. На основата на тези решения на АСНОМ започва присвояване на части от българската история и формиране на ново македонско национално самосъзнание у младите българи от историко-географската област Македония.

Днес ръководните дейци на Македония, в духа на решенията на АСНОМ, си присвояват Илинденското въстание. Македонският Министър-Председател Заев твърди, че  „Илинден е величественото ни минало, Илинден е светлото ни бъдеще…“ и че чрез него „запазваме нашето достойнство и утвърждаваме нашата македонска идентичност…“. По-късно като национален празник се определя и 23 октомври „Ден на македонската революционна борба“ (на тази дата през 1893 г. в Солун се създават Вътрешните Македонско-Одрински революционни комитети).  Но се определя и друг национален празник – 11 октомври, на която дата (1941 г.) е регистрирано първото противопоставяне на българските окупационни войски, започва македонската  партизанската съпротива.  

За предисторията на македонизма

Думата „македонизъм“ много отдавна се използва като термин.  Има множество негови определения в зависимост от различните изходни позиции на авторите. Първите идеи, че жителите на Македония не са българи и дори не са славяни се пораждат  най-първо от освободилите се от турско владичество гърци и сърби. За гърците населението на историко-географската област Македония е от „славяногласни елини“, т.е. древни гърци, които са възприели славянски език. За сърбите това е население от северните части са южни сърби (Моравия и Скопската област), а в останалите Й. Цвийч определя, като „архаично-словенско, аморфна словенска маса … ко jа ниjе ни српска ни бугарска“ (Й. Цвиич. Собрана дела, кн. 3, Београд, 1987 г., с. 193).

В тази езикова и народностна ситуация сърбите за пръв път дават идеята за македонизма, като средство за отродяване на македонските българи. Тази идея е развита от сръбския държавник и академик Стоян Новакович (срб. Стојан Новаковић; 1842-1915). В неговия архив е открит следният запис:   „Тъй като българската идея … е пуснала дълбоки корени в Македония, … е кажи-речи невъзможно да бъде разколебана съвсем, изнасяйки срещу ѝ само сръбската идея. … по тази причина на сръбската идея от помощ ще ѝ бъде някакъв съюзник, който би бил твърдо срещу българизма и който би съдържал в себе си елементи, които могат да привлекат към него народа и народните чувства, отцепвайки го от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма … Няма нищо по-противоположно на българските тенденции (в Македония – б.м.) от това с никого българите не могат да се намерят в по-непримиримо положение от македонизма“.  Като посланик в Цариград той организира отпечатването (май 1888 г.) и разпространяването на „Македонски буквар“ (автор Милойко Веселинович), напечатан на македонски диалект. Букварът е издаден от Високата порта и разпространяван безплатно в Битолския и Скопския вилает.  

Последва „македонското езиково творчество“ на Георги (Джорджо) Пулевски (1817-1893). В интерес на сръбската пропаганда в Македония той издава: речник на четири езика (1872); речник на три езика – македонски, албански и турски (1875); „Словенско-населенска македонска слогница речовска“ („слогница“ в смисъл на „реч“; 1880). Последното съчинение е пресилено обявено за „прва печатена македонска граматика“ и правилата за писане на „македонски език“. Тези негови „произведения“ са непрофесионално направени, поради недостатъчната подготвеност. През 1892 г. той съставя ръкопис („Славяно-македонска обща история“), в който търси корените на съвременните македонци от Александър Македонски.  Като по-сериозен писател на „македонски език“ е Кръсте Мисирков (1874-1926). Той издал книгата „За македонцките работи“ (София, 1903 г.) и единствения брой на сп. „Вардар“ (Одеса, 1905 г.), написани на дин от македонските диалекти. През тридесетте години на XX век (1938 г.) е следващият опит за използване на диалектни македонски езикови форми. Това са книгите на Венко Марковски „Огинотъ“ и „Народни бигори“. В предговора на втората акад. Ст. Младенов твърди, че авторът „пише еднакво свободно на своя роден южно-скопско-велешки говор, и на общобългарския литературен език“. Има и други опити за използване на диалектни форми вместо български език.

За същността, налагането  и следствията от македонизма

Македонизмът е политическа идеология и доктрина, възприета и осъществявана в Титова Югославия след 2 август 1944 г. Тя обосновава наличието на македонска национално-етническа идентичност, самостоятелен македонски език, култура и самостоятелна македонска нация. Концепцията е разработена и се развива до наши дни. В нейната основа е поставено противостоенето на македонските българи на българския, сръбския и гръцкия език и литература, култура и самосъзнание.

Тази идеология се развива и насажда като политическа практика първоначално като фрагмент на великосръбския шовинизъм и то най-вече след Втората световна война, когато на новите сръбски политици им става окончателно ясно, че Вардарска Македония не може да бъде посръбчена, подобно на Поморавието и се възприема пътят на „свободата и равноправието на народите на Югославия“ чрез чрез „свободна федерална Македония“. След това македонизмът е възприет от редица македонски българи. Освен югославските политици съществен принос в неговата реализация има Димитър Влахов (1878-1953) – един от създателите на ВМРО (обединена) и от авторите (заедно с двама поляци) на предложението до Коминтерна за обособяването на македонска нация.  

Македонизмът първоначално се формира като идеология и практика за обособяване на македонска народност, език, култура и формиране на македонско етническо самосъзнание. Но постепенно той се трансформира като противобългарска идеология и концепция. Това проличава чрез редица действия.

Първото действие е създаването на македонския език. През май 1945 г. е утвърдена македонската азбука на основата на кирилицата, с малки промени в нея. Разработена е на базата на използваните от Кръсте Мисирков букви и знаци и такива от сръбската азбука на Вук Караджич. Проект е бил обсъждан от ЦК на КПЮ, където са отхвърлили използването на буквата „Ъ“, запазването на която е отстоявал Венко Марковски. През 1945 г. е утвърден и правописът на новия език. Основна роля в разработката му имат редица български македонци, но сред тях централна роля има Блаже Конески (1921-1993 г.).Този 22-23 годишен млад човек разработва граматика на съвременния „македонски език“, правопис и е съставител на „Речник на македонски език“. Освен езика се променят и изговора и правописа на собствените и на географските имена. Например, сърбофилът Колишев се превръща в Колишевски (1914-2000 г.).

Второто действие е изработване на история на Македония, прославяща македонизма от дълбока древност до съвременни дни. И по същество присвояване на чужда история, предимно българска. Като се почне от „македонецът“ Александър Македонски, премине се през цар Самуил и се достигне до съвременността. Безобразно се изкривят исторически събития и дейност на македонски революционери, просветители и т.н.

Трето действие е забраната за използване на думата „българин“ като етнос в Македония, като данни в паспортите и официалните документи, като народностна група при преброяванията на населението и държавната статистика. Насажда се повсеместна политическа и културно-етническа омраза към българите (бугарашите, бугари-фашисти). Има и масови преследвания на хората, обявяващи за българи за присъединяване към България или дори само за добри връзки с България. В Скопие 1945 г. са осъдени на смърт Чкатров, Гюзелев и Китанчев (по „закона за македонската чест“) за това, че  се борят за запазване на българското население в Македония от сръбската асимилация и освобождаването му от сръбско робство (Д. Гоцев. Новата национално-освободителна борба. С., 1998). Осъдени на смърт са и други десетки българи. Хиляди българи от Македония са осъдени на различен срок затвор. Дори Венко Марковски, един от създателите на новата „македонска азбука“, е изпратен в концлагера на остров Дуги оток. В Македония бе създадена дори нова „наука“ – македонистика.

По същество чрез идеологията, политическата концепция и практика на македонизма не се създава по естествен път нов етнос (етногенеза), а се променя етническата принадлежност на българи към нова македонска същност. Няма етногенеза, подобна тази при формирането на българската (славяни, прабългари и траки) и френската народност, когато от три етноса се формират нови народности. А в Македония българи, албанци, власи, турци, цигани и др. не се сливат в нов етнос. И сега Македония е етнически конгломерат с все по-нарастваща роля и влияние на албанския етнически елемент и изчезване на българския етнически елемент.  В Македония вече има три-четири нови поколения израснали под мотото на македонизма и българофобията, хора, които говорят, четат и пишат на новия „македонски език“.    

Българската политика спрямо македонизма е непоследователна. Дори в наши дни, когато Борисов III подписва междудържавен договор за дружба на български и македонски език. А чрез договора  между Сърбия и Гърция по същество официално се признава и от гръцка страна съществуването на отделна самостоятелна македонска нация и македонски език. Заев нагло и точно ни го каза. В речта си по повод подписаният с Гърция договор той заяви, че Македония не само получава нов стратегически партньор в лицето на Гърция, но и сбъдва вековните мечти на „нашите предци да бъдем признати от целия свят като македонски народ, който говори македонски език“. Това е реалният резултат от напъните на Борисов и Захариева да асоциират Западните Балкани, колкото и да се снимат и прегръщат със Заев.

2 август 2018 г.

Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Източник: Политкомент