Неверните твърдения за Народния съд

(Политически манипулации по темата Народен съд)

Оценките за Народния съд 1944-1945 са твърде противоречиви дори фронтално противоположни. Различията се дължат на изходните идеологически, политически и правни позиции на авторите на различни изследвания, книги, статии, интервюта и т.н. Много често т.нар. „нов прочит на историята“ е извеждане на преден план отделни съждения дори без факти и обосновка или с незначителни доказателства. От този порядък е използването на фразата „т. нар. Народен съд“, най-масово прилаган неофашистки подход в Уикипедия. И за всички фашистки дейци в Уикипедия, осъдени от Народния съд се използва тази фраза, в която Народният съд е в кавички. Манипулациите за Народния съд са характерни за последните десетилетия след промените на Десети ноември 1989 г., когато се развихри комунистофобията и започна да се развива неофашизма.

                    *     *     *

Основни негативни публикации за Народния съд

През последните 25-30 години в публичното пространство има почти пълното отрицание на Народния съд. То е характерно за публикациите на редица историци, политици, журналисти и други автори. Сред тях е Д. Шарланов, публикувал няколко книги като: “Тиранията. Жертви и палачи“¹; „България и комунизмът“²; История на комунизма в България³, както и съавторската му книга с П. Мешкова  „Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд“⁴. В тях те чрез избирателно ползване на архивни данни формират безкрайно негативна оценка на Народния съд – „българската гилотина“, „съда, нарекъл себе си народен“.

Подобна отрицателна позиция заема и акад. Г. Марков. В редица книги, статии и интервюта напълно отрича Народният съд: „Българска история вкратце“⁵; „Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947“⁶; „Народният съд – неизживяна трагедия на българския народ“⁷ и „Народният съд е за политическа разправа, не може да го реабилитираме“⁸. Силно негативна позиция и характеристика за Народния съд има в книгата на Ивайло Знеполски – „Българският комунизъм“, в която той определя Народния съд като „непосредствено продължение на дивото правосъдие“ и „мародерство под мантията на съдебната процедура“⁹.  А Л. Огнянов в книгата си  „Държавно-политическата система на България 1944–1948 г.“¹⁰ и в интернет-публикация определя Народния съд като “съдебна политическа репресия“ и „разправа с политически неудобните и непокорни личности“¹¹. Подобни са твърденията на отявлените антикомунисти Н. Алтънков  с „История на БКП 1919-1989 г.“¹², П. Семерджиев с „Народният съд в България 1944-1945 г.“¹³. Проф. Тр. Димитров определя Народният съд като „едно от най-мащабните политически престъпления“¹⁴ и др. В „Капитал“ (6 февруари 2015 г.) Люба Димитрова и Мартин Димитров определят Народният съд като „Кървавият четвъртък, наречен народен съд“.   М. Чорбаджийски в интернет публикация определя Народния съд като „кървавата машина на Отечествения фронт“.

Разбира се има още множество други негативни за Народния съд публикации. Задачата е не да се прави литературен обзор на тази грешни твърдения, а вниманието да се съсредоточи върху главните манипулативни съждения. Тези публикации са широко рекламирани чрез вестници, списания, книги и особено в Интернет. Само те са цитирани в масовите антикомунистически статии в Уикипедия, в биографиите на съдените от Народния съд български политици и военни. В същото време тези, а и други, автори премълчават за по-старите и по-пълни исторически, политологически и правно-исторически публикации, както и за развиваните и защитавани в тях значително по-обективни и верни тези, премълчават се и се избягват исторически документи и изследвания, изразяващи други гледни точки. А истината е твърде различна от представяната на съвременното младо поколение чрез учебниците и комунистофобските писания.

 

Предисторията

            Проблемът за съденето на военните престъпници възниква в международно право и международните отношения в края на XIX и началото на XX век. Още в хода на Първата световна война започват следствия за издевателствата над противника. В мирните договори от 1919 г. са залегнали клаузи за търсене на отговорност на виновниците за войната. В България, след националната катастрофа в Първата световна война, се ражда идеята за съдене на виновниците. Ал. Стамболийски дословно заявява: „Аз мисля, че трябва да създадем още сега един народен съд, не само за вчерашните управници, а и за утрешните такива престъпници. Естествен съдия за такъв род престъпници е народа – нека той избере съдиите“¹⁵.

Тази идея  е широко подкрепена от българското общество.  В проекта на Закон за съдене и наказване на виновниците за народната катастрофа е записано: „Който е взел активно участие в подготовката, обявяването или ръководството на войната през 1915-1918 година и пряко или косвено е съдействал на нейния злополучен край, наказва се, ако е бил държавен глава, министър, Председател на Народното събрание или главнокомандующ на войската или негов помощник, със смърт и конфискуване на всичките му имоти“. Той е внесен от БРСДП (ш. с.), от Григор Чешмеджиев, Янко Сакъзов, Кръстю Пастухов и др.,  но е подписан и от представители на други партии. БЗНС внасят свой смекчен проект, без смъртните наказания. При обсъждането в Народното събрание БЗНС не допуска законопроекта на комунистическата парламентарна група под формалния мотив, че отсъства вносителя на проекта. От проекта на широките социалисти отпада смъртното наказание. Независимо от изкривяването на идеята на Стамболийски и неприемането на проектите на БРСДП (ш. с.) и на БКП (т. с.) в Народното събрание продължава дискусията за народния съд. В речта на Хр. Кабакчиев на 25 март 1921 г. се изразява позицията на БКП: „Ние вотираме за даването под съд  на кабинета на д-р Радославов. Обаче, в същото време ние заявяваме, че за да бъдат осъдени виновниците за войните, трябва да бъде учреден един съд, изходящ от трудещия се български народ“ и че „когато народът иска осъждането  на виновниците за катастрофата, той иска да осъди една политика, която е била катастрофална за неговите интереси“¹⁶.

Така че в България идеята за народен съд се е развила непосредствено след Първата световна война. Осакатяването ѝ чрез приетия в Народното събрание закон за Държавен, вместо народен съд и произнесените на негова основа и отменени по-късно присъди, формира в обществото огромно неудовлетворение от неговата работа. 

В България в периода от Девети юни 1923 г. до Девети септември 1944 г. се води гражданска война, с различна интензивност през отделни периоди. Най-значима е тя в периодите 1923-1926 и 1941-1944 година. Тази война е в две измерения. Първото е борба за демокрация, борба на демократичните сили срещу терористичната по своята същност военнофашистка и монархофашистка диктатура. Второто измерение е борбата за социални права и по-високи доходи, за повишаване равнището на живот на хората, на градската и селската беднота. Тази борба на беднотата и разочарованите войнишки маси започва още с Владайското въстание, след поредното поражение на царската власт и на политиката на старите буржоазни партии на враждебност към съседните държави. И тази политическа борба продължава дори и няколко години след Девети септември. Поражението на България във Втората световна войната, огромните жертви, големият брой на осакатените, стопанската разруха, огромната спекула, страшната бедност неминуемо водят до народна ярост срещу виновниците за новата национална катастрофа.

Идеята за Народен съд още от 1941 г. среща огромна подкрепа сред населението. Тя черпи първообраз от Съда за виновниците за катастрофата по време на Първата световна война. В първоначалните идеи на Гр. Чешмеджиев и другите вносители от БРСДП (ш. с.) се налага да се направят промените, произтичащи от новите обществени условия и особено наличието не само и не толкова на външни поражения, колкото вътрешната гражданска война, антисемитизъм и терор. А самият Чешмеджиев е член на НК на Отечествения фронт (ОФ) и министър в правителството на ОФ. Сред министрите е и един от помощниците на държавния обвинител (Кръстю Пастухов) за съдене на виновниците за катастрофата в Първата световна война – Петко Стоянов.

В международен план по време на Втората световна война страните от Антихитлеристката коалиция разглеждат възможността и поемат ангажимент след победата да бъдат наказани виновниците за войната и военнопрестъпниците. На 13 януари 1942 г. представители от девет завладяни от хитлеристка Германия страни подписват „Декларация за наказване на престъпленията, извършени по време на войната от фашистка Германия и нейните съюзници (к.м.).“ В нея се констатира, че в завладяните страни хитлеристите провеждат масови арести, изселвания на гражданско население, масови убийства и др., а такива престъпления се извършват и от съюзниците на Германия и местни помагачи на окупаторите (т.е. колаборационисти). Те посочват като своя цел наказването на престъпниците чрез организирано правосъдие¹⁷. А България е съюзник на Германия чрез присъединяването към Тройния съюз. В Програмната декларация на Отечествения фронт (17 юли 1942 г., в т. 9 е записано: „Да разтури фашистките организации от типа на „Бранник“, „Съюз на ратниците“, „Легионерите“. Да обезвреди фашистките главорези и престъпници и вземе мерки за тяхното примерно наказание“¹⁸ В позив на БРП от юли 1942 г. са разшифровани „палачите народни“ – Борисовата правителствена клика, министрите, народните представители, които предлагат и гласуват кървавите закони, прокурорите и съдиите, които престъпно осъждат патриоти, полицаите и „шпионите на полицията“, предавали, зверски измъчвали, бесели и разстрелвали¹⁹.

Правителството на Съветския съюз, далече преди края на войната, на 14 октомври 1942 г., излиза със „Заявление за отговорността на хитлеристките завоеватели и техните съучастници, за извършените от тях злодеяния в окупираните държави на Европа“ и че те трябва да бъдат наказани  по цялата строгост на закона. Създава се специален орган и започва събирането на доказателствата. През декември 1942 г. нелегалната радиостанция „Хр. Ботев“ обявява, че в България ще бъдат съдени от Народен съд и българските управници (министри, съдии и прокурори, журналисти, полицаи, агенти на Гестапо) като съучастници на хитлеристите. В позив на ОК на БРП – София се иска Народен съд „за катастрофаджийте Борис и филовци“²⁰. По същото време Кордел Хъл, държавен секретар на САЩ, е за „незабавно обесване на лицата, виновни за тази война“.

На четвъртото заседание на Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания на 22 октомври 1943 г. когато се разглежда положението в Италия, Молотов предлага провеждане на неотложни политически мероприятия, сред които и т.7 „Арестуване на главните военнопрестъпници и след това предаване им в ръцете на правосъдието.“ Това предложение е възприето от външните министри Идън на Великобритания и Хъл на САЩ. На същата конференция на 30 октомври 1943 съюзниците от антифашистката коалиция с декларация се обявяват за съдене на военнопрестъпниците. В нея се заявява, че германските офицери и войници и членове на нацистката партия, участвали в зверства, убийства, екзекуции ще бъдат изпращани обратно в страните, където са където са извършвали „отвратителните си действия“²¹.

През 1943 г. гръцкото правителство в изгнание начело с Ем. Цудерос приема специален закон № 3221, с който обявява министър-председателите на колаборационистките правителства и всички министри за изменници на родината и за военни престъпници²². На конференцията в Ялта Уинстън Чърчил, дори предлага идеята след съставянето на списък, попадналите в него веднага да бъдат екзекутирани, щом се установи самоличността им. Но тя не се приема, а се налага становището за съдене.  

В манифеста на ОФ от 28 август 1944 г. е дословно записано: „Народен съд над виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население в България и окупираните земи.“  Под този манифест стоят подписите не само и не толкова на български комунисти, а на видни български политици от различни партии и с различни идеологии като Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Никола Петков, Григор Чешмеджиев, Ангел Държански, проф. Венелин Ганев, проф. Петко Стоянов, Димо Казасов, Димитър Нейков, Христо Стойков, както и представителите на БРП (к) Добри Терпешев, д-р Иван Пашов, д-р Рачо Ангелов и д-р Кирил Драмалиев. Огласената от края на август  позиция след Девети септември е разшифрована в манифеста на Девети септември, всички искания за провеждане на Народния съд са отразени в Наредбата-закон.

Създателите на Народния съд определят неговото предназначение и неговата цел „Да накаже виновните за народната катастрофа и за свързаните с нея злодеяния.“ Като „най-важното … е да предпази чрез страха от безпощадното, но справедливо народно наказание идните управници на българския народ от повтаряне престъпленията“²³.

Кратка характеристика на Народния съд

            Наредбата-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея определя групи подсъдни лица:  регентите, министрите през времето от 1.01.1941 до 9.09.1944 г.; народни представители в 25 Обикновено Народно събрание (ОНС); военни лица и граждански лица. Наказанията са: тъмничен затвор (временен или доживотен) или със смърт и глоба до 5 млн. лв.  А деянията, за които са обвинявани и съдени са: поставяне на народните интереси в опасност, чрез  сключени международни договори и обявяване на война;  нарушаване на обявения неутралитет спрямо Съветския съюз; обявяване на война на САШ и Великобритания и непредприети мерки за опазване на населението; използвалите служебното си положение за набавяне за себе си или за другиго противозаконна имотна облага;  служене на Германия и на съюзниците ѝ; изпращане на войски в Югославия и Гърция за преследване на народноосвободителните войски на тези страни; заповядвали или извършвали убийства, тежки телесни повреди, палежи, грабежи, изтезания и др.; предаване на сведения срещу партизаните и други борци за свобода; престараване и по същество подкрепяне на терора и насилието на полицаите от следователи, прокурори и съдии; допринасяне за престъпленията и пропагандата на фашизма чрез слова или писания. Съдени са и умрели лица, но извършили  подсъдни деяния по Наредбата-закон²⁴.

            Цялата организационно-техническа работа по подготовката и провеждането на заседанията на Народния съд се осъществява от Националното ръководство на Отечествения фронт с участието на представителите на всички отечественофронтовски партии, както и от Министерството на правосъдието. Тази обстановка е добре изследвана и описана от И. Пейков. Подготовката и провеждането на съдебните заседания се осъществява в условията на много висока обществена активност, на антифашистки кипеж. От Отечествения фронт са организирани и проведени множество митинги с декларации в подкрепа на Народния съд и различни искания, най-честите от които са „Бърз и строг народен съд за предателите и убийците“. Такива митинги и манифестации са провеждани в множество български градове, сред които са София, Пловдив, Перник, Кюстендил, Брезник, Дупница и т.н. Областната конференция на ОФ в Плевен дори препоръчва да бъдат съдени фашизмът и неговите представителите от 9 юни 1923 до 9 септември 1944 г. Има множество делегации и писмени декларации с искания за бърз, суров и справедлив народен съд²⁵. Вестниците, най-вече „Отечествен фронт“, но и „Народен съд“, „Работническо дело“, „Земеделско знаме“ и др. изнасят огромен брой факти за безчинства и безобразия на свалената фашистка власт.  

Почти всички обвинителите са назначени от 9.10.1941 г. (Главния обвинител Георги Петров) до средата на ноември 1944 г. Изборът на народните съдии е извършен  от областните комитети на Отечествения фронт. Но те събират и изобличителни материали и изготвят списъците на лицата, които следва да бъдат задържани. Дадени са указания за изготвяне на пълни списъци на обвинените, както и за внимателно проучване на причините за задържането и освобождаване на неправилно задържаните. 

Структурата на Народния съд е сложна. Тя включва 68 съдебни състава, водили 135 процеса, от които 13 са в София. Съдебните състави са с различен брой съдии. Има четири върховни състава на Народния съд с по 13 членове. Първи състав съди бившите регенти, министри и царски съветници. Втори състав съди депутати от 25 ОНС. Трети състав е за участници в аферата „Катин“ и „Виница“. Четвърти състав е за военнослужащи, извършили престъпления.  Следващи пет състава също заседават в София. Те са от по 5 съдии и съдят както следва: пети състав – служители в полицията, жандармерията и разузнаването; Шести – интелектуалци, писатели, общественици, журналисти, активни пропагандатори на фашизма; Седми – участниците в гоненията срещу евреите; Осми – извършилите престъпления полицаи, жандармерист и разузнавачи на територията на Софийска област; Девети – съдии, прокурори  и следователи, прикривали полицейските престъпления; Десети – за престъпления в т.нар. „нови земи“ (Тракия, Македония и Моравско); Дванадесети – сътрудници на Гестапо; Тринадесети – преследвачи на партизани, нелегални и ятаци. Останалите съдебни състави са в областите и заседават в 65 селища.

Съдийските състави са симбиоза на експерти-юристи и представители на народа. Не съответстват на истината някои журналистически произволни твърдения, че съдиите са били едва ли не неграмотни. Да вземем, например, Първи 13 членен състав на Народния съд, съдещ регентите, правителствата на Филов, Божилов, Багрянов и Муравиев, както и царските съветници. В неговата работа вземат участие трима народни обвинители, и тримата са юристи. В съдебния състав са четирима юристи – двама членове от Софийския апелативен съд, т. е. професионални съдии от стария царски съд и двама адвокати. Най-многобройна е групата на учителите – петима членове на съда. Двама членове на съда са земеделци (от Ботевград и Трекляно) и двама са работници (от с. Долна Диканя и миньор от Перник). Обвиняемите имат по един или двама адвокати, които са юристи, някои от тях и професори по право. Служебните адвокати са определени (назначени) от софийската адвокатска колегия.  

По данните  на Главния обвинител Георги Петров (3 юли 1945 г.) общият брой на подсъдимите е 10 919 души. От тях осъдени на смърт са 2618, на доживотен затвор - 1226, на 20 години - 8, на 15 години - 946, на 10 години - 687, и 3741 – на по-малко от 10 години, 652  с една година условна присъда и оправдани 1485 души²⁶. Освен тези присъди съдилищата налагат и глоби до 500 000 лева и конфискация на недвижимо и движимо имущество. От издадените смъртни присъди са изпълнени 1047. Една част от присъдите са отменени от Върховния съд, присъдите със затвор са намалени с поредица амнистии.

В дейността по задържането на виновните лица, организацията и провеждането на съдебните заседания и произнесените присъди има допуснати отделни слабости и грешки. Самият главен обвинител в Писмото си до ЦК на БРП (к) признава, че между задържаните е имало и някои невинни, които са били вписани в списъците за задържане по лично донесение или лична мъст, че имало и ходатайства в полза на някои обвиняеми народни представители, отделните случаи на престараване и дори оклеветяване, обаче, всички те не могат да бъдат повод да отрицание на Народния съд. Но факт е, че огромната част от подсъдимите са обосновано и законно задържани в съответствие с чл. 31 от Закона за гражданската мобилизация. За една част от задържаните не е повдигнато обвинение и са освободени. За друга част е повдигнато обвинение, но са оправдани. Така че отделни грешни задържания и процедури в съдебния процес не са и не могат да бъдат основание за отричане на Народния съд. 

Манипулативните твърдения за Народния съд 

Има множество произволни и неверни твърдения за Народния съд.  Някои от тях, обаче, изискват по-детайлно вглеждане и съпоставяне с фактите.  А фактите, взети в цялата им съвкупност разкриват истината. А тя, истината, се появява чрез съпоставянето с множеството и обективно подбрани факти и реалистична оценка на историческия период и политическата ситуация.

Първото невярно и спекулативно твърдение е, че Народният съд от юридическа гледна точка е „антиконституционен и противозаконен“²⁷. Априорно П. П. Семерджиев дори отхвърля възможностите за друго мнение: „незаконността на Народния съд не подлежи на съмнение, каквито и обяснения да се търсят“²⁸. А логически няма как един закон, който и да бил той,  да е противозаконен. Това е нонсенс. Законът е законен докато е в сила, докато не бъде променен или отменен. Народният съд се провежда на основата на Наредба-закон, приета от Правителството и утвърдена от регентите на Царство България. Наредбата-закон е законна, щом е закон.

За антиконституционността и несъответствието на параграфите на Търновската конституция на Наредбата-закон за Народния съд има надеждно правно и логично обяснение. В българската история до Девети септември 1944 г. има твърде много доказателства за неспазване на Търновската конституция по различни поводи и с различни мотиви. Те са многократно посочвани в научната историческа литература  и не се нуждаят от ново повторение. Търновската конституция е суспендирана през 1934 г. Правителството на Муравиев на 4 септември 1944 г. прогласява, че „правителството е решило да възстанови конституционните свободи и правдини на българските граждани“²⁹ и управлява чрез издаването на Наредби-закони. Ако е действала Търновската конституция: какви свободи и правдини ще се възстановяват? Така че дори и да приемем, че има някакво нарушение на Търновската конституция, то не е прецедент. Нарушаването на конституцията е било правило в българския политически живот до Девети септември 1944 г..

Да, вярно е, че според Търновската конституция няма, не се предвижда правна институция с формата „народен съд“. Но Наредбата–закон е приета на основата на чл. 47 от тази конституция, който е ясен на всички с изключение на коминистофобите: академици, професори, политици и журналисти: „ 47. Ако би държавата да се заплашва отъ некоя външна или вътрешна опасность, а Народното Събрание не би могло да се свика, то само въ такъвъ случай Князьтъ, по представление на Министерский Съветъ и подъ обща отговорность на Министрите, може да издава наредби и да прави распореждания, които иматъ задлъжителна сила като законъ…“ и чл. 49. „Само Народното Събрание има право да решава, упазени ли съ всичките показани въ тая Конституция условия, при издаваньето на некоя законъ“³⁰. В този текст през 1908 г. е заменен титулът Княз с Цар. При приемането на Наредбата-закон са спазени изискванията на недействащата тогава Търновска конституция. Държавата е в ясно определена външна опасност – тя е във състояние на война с Великобритания, САЩ, Съветския съюз, Германия, Канада, Австралия и Нова Зеландия. На 8 септември 1944 г. правителството на Муравиев със специална наредба-закон обявява военно положение в България. Има ли по-голяма външна опасност от войната? Второто изискване е Народното събрание да не може да се събере.  25 ОНС е заседавало за последно в края на август (17-23 август 1944 г.) и в началото на месец септември е разпуснато от правителството на К. Муравиев³¹. На Девети септември регентите официално подписват указа за прекратяване на неговата работа и то вече не действа. Налице е и трето изискване „царят по представление на Министерския съвет … може да издава наредби, които имат задължителна сила като закон“.

Наредбата-закон за Народния съд е представена от Министерския съвет на регентите и те са я подписали. Следователно тя не противоречи на фактически суспендираната Търновска конституция и е законна. Нещо повече в мотивите на Втори състав е ясно посочено, че никой съд „не може да решава въпроса дали закона е конституционен. Това изрично забранява чл. 49 от конституцията, в който е подчертано, че само Народното събрание, респективно Министерския съвет, когато  действа при условията на чл. 47 имат право да решават дали закона е конституционен“³². Казусът е ясен, никой освен тенденциозни антикомунисти и объркани историци, политици, съдии и журналисти, може да твърди, че наредбата-закон е неконституционна, а камо ли да отменя решенията на Народния съд, след няколко нови конституции след Търновската. 

Неиздържано е и другото твърдение, че Народният съд „…бе ненужен. Съществуващото тогава законодателство даваше достатъчно възможности за наказание на действително виновните лица“³³. Правилно проф. Д. Токушев посочва, че извършените престъпления, „деяния не се включват в пределите на традиционното право. Вината на наказателно-отговорните лица … са от такова естество, че не се санкционират от съществуващото законодателство. За това е невъзможно тази престъпна деятелност да се разглежда от общите граждански или военни съдилища, съгласно действащите до Деветосептемврийското въстание материални и процесуални наказателноправни норми“³⁴.

Вярно е твърдението, че Народният съд нямаше, както посочва проф. В. Вълканов, в основата си действащата тогава правна система. Престъпленията, които разглежда Народният съд са извън съществуващата правна уредба³⁵. Но факт е, че извън съществуващата правна система, утвърдена от Търновската конституция, са фашистките закони: ЗЗД (Закон за защита на държавата); Закон за защита на нацията, Закон за гражданската мобилизация и др. Да, престъпленията, извършени от българските фашисти са в съответствие с приетите от тях фашистки закони. А фашистките закони в цял свят са възприети като закони срещу мира и човечеството и за злодеянията, извършени по тях няма давност. А Нюрнбергският процес по германските фашистки закони ли съди? А американските, британските, френските и съветските съдилища в окупационните зони в Германия по фашистките закони ли съдят?  Народният съд, както посочва Жак Натан „не е обикновен съд, който съди обикновени престъпници“³⁶.

Старото римско правило, че няма престъпление и наказание без предшестващ закон (Nullum crimen sine Lege, nulla poena sine legge) е една от защитните тези на обвиняемите от Народния съд и от техните съвременните неофашистки защитници. Ако приетите от подсъдимите фашистки по дух и по съдържание закони им дават право за действия, които са извън техните компетенции, определени от международното право и не са определени от националните закони за престъпни, или пък дават право на техните подчинени да се оправдават, че са действали под диктовката на „началството“ (т.е. по заповед), не ги освобождава от наказателна отговорност. Това обстоятелство не може да оправдава за обявяване на война и участие в окупация на страни, на които не е обявена война и т.н.

Международните договори са задължителни за страните, които са ги подписали. Такъв е Многостранният договор за отказване от войната като средство на държавна политика (Пакт Бриан-Келог) от 27 август 1928 г., подписан и от България и влязъл в сила от 25 юли 1929 г. (ДВ № 70 от 1929 г). След като е подписан този пакт всяка държава, обявяваща и започваща агресивна война, извършва беззаконие спрямо международното право. За такова беззаконие са обвинени регентите, министрите и част от народните представители. А Лигата на нациите (24 септември 1927 г.) определя, че агресивната война е нарушение на международната солидарност и поради това е международно престъпление. Да, формално България не е водила агресивна война, но тя се включва като част от агресивния Троен пакт, изпълнява жандармски функции в Сърбия, не само в историческите българските земи в Поморавието, Вардарска Македония и Беломорието, но и в Западна Сърбия, Шумадия, та дори до Санджак, Източна Босна и Черна гора. Там българската армия замества германските войски, които отиват на Източния фронт и се сражава с югославката Народноосвободителна въстаническа армия, командвана от Тито. И по времето на Втората световна война и по времето на Народния съд, а и сега, деянията против мира, човечеството и извършването на военни престъпления си е престъпление, откъдето и да го погледнеш и от която и страна да го разглеждаш.

  Народният съд е издържан в юридическия дух на българското законодателство. Спазени са всички правни норми за съдебен процес: обвинителен акт, писмено обяснение на подсъдимите, писмен отговор на обвинителния акт от страна на всеки обвиняем, право на свидетели от страна на обвиняемия, право на адвокатска защита (собствена до два адвоката или служебен защитник), право на изказване, право на последна дума³⁷.

Стана вече дума, че „Наредбата-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзните народи и за злодеянията, свързани с нея“ никой и никакъв начин не може да отмени, няма никаква правна норма и възможност за отмяна, независимо от неадекватните решения на един български съдия, подложен на яростен прокурорски и съдебен натиск. Вярна е позицията на проф. В. Вълканов, че решението на българския съд да отмени присъдите на Народния съд с фалшиви мотиви, че нямало било доказателства е „един несръчен опит за ревизиране на историята“. Народният съд в България е „легитимен продукт на започналия още преди края на Втората световна война процес на наказателно преследване на военно-престъпниците“³⁸.

Второто невярно и спекулативно твърдение е, че това едва ли не е някаква политическа приумица на българските комунисти, „отмъщението на комунистическата партия“ и „планомерно унищожаване на политичeските противници“. Вярно е, че БРП (к) още в самото начало предупреждава монархофашисткото правителство на Богдан Филов и Цар Борис III, че ще има народен съд за виновниците. От политическа гледна точка се отправят от съвременните комунистофоби множество обвинения към комунистическата партия и се правят съответно и множество спекулации. А истината е, че наказанието на военните престъпници и техните помагачи е по идея на Отечествения фронт.

Съденето на виновниците е не толкова българска потребност и желание, а е предимно по изискване на трите основни страни в Антифашистката коалиция – САЩ, Великобритания и Съветския съюз. След декларацията от 1943 г. следва разглеждане на този въпрос и на Берлинската конференция на ръководителите на трите държава (17 юли – 2 август 1945 г.). На 8 август 1945 г. правителствата на СССР, САЩ, Великобритания и Франция сключват съглашението за съдебното преследване и наказване на главните военни престъпници. В неговия чл. 6 пише, че „нищо в настоящето съглашение не намалява компетенциите и не ограничава правата на националните или окупационните съдилища, които вече са създадени или ще бъдат създадени (к. м.) на всяка съюзна територия или в Германия за съдене на военните престъпници”. По този начин се легитимират и създадените преди това съглашение съдилища. Определени са и престъпленията, за които лицата подлежат на съд: против мира, против човечеството и военни престъпления. През декември 1945 г. съюзниците дават разпореждания за създаване на специални съдилища за съдене на германски граждани, извършили престъпления срещу други националности, живеещи в Германия, за престъпленията срещу немски граждани престъпниците са съдени от обикновените немски трибунали. Някои историци и политици се правят, че не знаят, че България е била фашистка държава (съюзник в Тристранния пакт, подписала Антикоминтерновския пакт, приела и прилагала расистки закони и т.н.), държава победена във войната. Разпоредбите на победителите са задължителни за победените.

Справедливо и обосновано е заключението, че „Законодателната подготовка за провеждането на Народен съд в България е съставна част от общото движение, обхванало народите на Европа за съдене и наказание на немските фашисти и техните помагачи, виновни за все още продължаващата Втора световна война, чиято кулминация се явява международният военен трибунал в Нюрнберг“³⁹. Подобни на нашата наредба-закон нормативни актове са приети и в други европейски страни. С подобен статут са: Указ на Върховния съвет на СССР от 19 април 1943 г.; Гърция закон № 3221 на задграничното гръцко правителство, потвърден и конкретизиран  с декрети през февруари 1943 г.; Полша от 31 август 1944 г.; Франция от 18 ноември 1944 г.; Унгария от 5 януари 1945 г.; Румъния от 20 януари 1945 г.; Белгия от 6 май 1944 г. и след приключване на войната (9 май 1945) в Чехословакия от 19 юни 1945 г.    

Третото невярно и спекулативно твърдение е, че съдените от Народния съд не са били фашисти. Един много известен историк пише, че „Народният съд е една разправа. Там хората са съдени като фашисти, а те никога не са били такива. Единствената им цел е да бъдат убити. Какъв фашист е бил известният археолог професор Богдан Филов? Никой от избитите не е споделял фашистка идеология“⁴⁰. Ни повече, ни по-малко от категорично твърдение. А фактите, дали потвърждават това твърдение?

За това кой е бил или не е бил фашист трябва да се съди не по партийната му значка, ако въобще я има, не по партийната му членска книжка, не по публично афишираната му фашистка партийна принадлежност, а по делата извършени в полза на фашизма, в насаждане в нашето общество на фашистки практики, в провежданата политика, довела до реализацията в страната и на международното поле на фашистките принципи, на фашисткия начин на функционирането на държавната и местната власт, фашистките методи на терор над населението.

И да си припомним, какви закони приеха „нефашиста“ Филов, министрите и депутатите в 25 ОНС. Започва се с икономическата власт. През април 1940 г. , по подобие на немската фашистка практика, е приет Закон за гражданската мобилизация, чрез който правителството поема прякото ръководство на по-голямата част от българското стопанство. На 29 декември 1940 г. под инициативата и патронажа на „нефашиста“ Филов е приет „Закон за организиране на българската младеж“, на чиято основа се създава фашистката младежка организация „Бранник“ (издържана от държавата), чиито членове са облечени във фашистки униформи и носят фашистки отличителни белези. На 21 януари 1941 г. е приет фашисткият антисемитски Закон за защита на нацията. На 1 март 1941 г. във Виена Богдан Филов подписва присъединяваното към фашисткия Тристранен пакт. През април 1941 г. е създадена „Дирекция на националната пропаганда“ по националсоциалистически гьобелсов модел На 13 декември 1941 г. Народното събрание приема декларацията за обявяване на безсмислената и от нищо не предизвикана война на Великобритания и САЩ, донесла масовите бомбардировки, хиляди жертви, огромни разрушения. По предложение на правителството на Богдан Филов 25 ОНС (септември 1941 г.) приема изключително тежките поправки във фашисткия по своята същност ЗЗД. Допълват се 13 и се добавят 15 нови члена, в които санкциите се увеличават дори за най-малкото провинение, смъртното наказание се въвежда за почти всички членове от закона, включително и за непълнолетните лица. Делата по ЗЗД са подсъдни на военно-полевите съдилища, понеже се използва признака „военно време“. С активното участие на Филов през август 1942 г. се създава антисемитската държавна терористичната организация „Комисарство по еврейските въпроси“. През същата година с решението на Богдан Филов и неговото правителство се разтурят 20 обществени организации (масонски ложи, реторианци, пен-клуб и т.н.), по-пряко или по-непряко свързвани с еврейството. На 12 февруари 1943 г. Министерския съвет под председателството на „нефашиста“ Богдан Филов приема спогодба за изселване на 20 000 евреи в Германия, която по-късно не е реализирана под влияние на част от депутатите и протести в обществото. През март 1943 г. Българската администрация в Македония и Тракия, като примерен слуга на германския райх, депортира в Германия 11 343 евреи.

Тези фашистки закони, постановления, наредби формират фашистката правна система на дейност на армия, полиция, съдилища, администрация, правителство, кметове и т.н. Те, в цялата си съвкупност (закони, постановления, наредби, указания и т.н.), са правна предпоставка и основа на характерната за фашизма терористична дейност – рязане на глави, палене на къщи, убийства без съд и присъда, без сражения, масови депортации, концлагери, включително убийства на деца и непълнолетни. Тя е подсигурена и с формирането на специализирани типични фашистки властови структури. Фашизмът се разпознава не само и не толкова по думите, символиката, а предимно по делата в управлението на държавата, която е главен инструмент на прокарването на фашизма не само в България, тъй като политиката се осъществява чрез държавната власт, чрез всички структури и дейности на държавата.

Филов говори и действа като убеден фашист. На 13 декември 1941 г. той заявява: „…ние, наред с останалите държави от Тристранния пакт, ще можем да допринесем за създаването на новия ред в Европа⁴¹ (к. м.)“. А известно е, че „новият ред“ е установяване на фашистко управление, на фашистка диктатура в цяла Европа, т.е. реализация на фашистката политика. Никой не съди Филов за научната му археологическа дейност, а за престъпления против мира и човечеството, за които в световната практика няма давност.

Крайно невярна е тезата, че никой от осъдените на смърт не е споделял фашистката идеология. Да започнем с първият управлявал български фашист – Александър Цанков, който в българското общество още преди Втората световна война е известен с прозвищата „кръволока“, „кървавият професор“, „фашистът“. Той никога не е крил, че е последовател на Мусолини. Цанков създава фашистката партия „Народно социално движение“, която си поставя за цел да превземе властта чрез „Поход към София“ по подобие на „Похода към Рим“ на Мусолини. След Девети септември в Австрия Цанков организира български военен корпус, командван от немските СС войски за участие във войната на страната на Райха. Генерал Никола Жеков е един от главните виновници за националната катастрофа на България през Първата световна война. Той има лични връзки с Хитлер и е почетен председател на българската фашистка организация „Съюз на българските национални легиони“. Жеков е яростен националист, антисемит и антикомунист. Според него „евреинът е анационален и аморален“. Награждаван е от Хитлер с Железен кръст I и II степен. Носител е на германските ордени „Червен орел“, „Сакс Ернес“ и „Вюртенбергска корона“. В списъка на осъдените е и идеолога на легионерите проф. Л. Владикин, най-значимият пропагандатор и идеолог на националсоциализма в България, радетел на хитлеристкият „Нов ред в Европа“, награден лично от Хитлер с най-високия нацистки орден. За него Хитлер е човекът, който: „извърши чудото на едно национално възкресение“: „осъществи хилядолетната мечта на германските кайзери – обединението на всички немци в един райх“; е „най-великият държавен мъж на нашето време“, „възкреси добродетелите на старото рицарство“, срази „своите несъвместими врагове“⁴². Е, този ли не е фашист?

На по-ниско равнище има и стотици други осъдени членове на фашистки организации. Крайно грозно е да се твърди, че тези хора „никога не са били фашисти“. Любимият на Богдан Филов и цар Борис III министър на вътрешните работи Петър Габровски е един от основателите и ръководител на националистическата и фашистка партия „Ратничество за напредък на българщината“. Христо Калфов – Председател на 25 ОНС е участник в Деветоюнския фашистки преврат, един от водачите на Демократическия сговор, член на фашисткото „Народно социално движение“. Министърът на правосъдието Александър Сталийски е член на фашистката организация „Съюз българска родна защита“, а по-късно оглавява и крайно дясната фашистка „Национална задруга за политическо единство и възраждане“. Съденият от втори състав на Народния съд Крум Митаков е един от първите публично обявили се за фашисти в България. Той е създател на крайно дясната фашистка организация „Съюз на бойците“ (1923 г.), идеологически плътно близка до италианския фашизъм.  Като продължител на тази фашистка организация е ръководеният от него „Съюз на българските фашисти“ (1926-1932 г.), прокламиращ краен национализъм, антикомунизъм, антимасонство, ксенофобия и антисемитизъм, както и отхвърляне на парламентарната демокрация, стопанския либерализъм. Като депутат в XXV ОНС при гласуването на предложения по немскофашистки образец Закон за защита на нацията предлага по-жестоки мерки срещу евреите. И Митаков не бил фашист? Известният Иван Дочев („българският фюрер“) е един от основателите на фашисткото движение „Съюз на българските национални легиони“ (СБНЛ). Генерал Иван Русев е един от организаторите на Деветоюнския преврат и Министър на вътрешните работи 1923-1926 г., член на Демократическия сговор, а след това и на Народното социално движение, депутат в 25 ОНС. Сред членовете на фашистки организации е и Ярослав Калицин (ратник), началник на административния отдел на Комисарството по еврейските въпроси, участвал в организирането на концлагера за евреи „Сомовит“. Много известен и високопоставен ратник е съденият от Народния съд д-р Димитър Вълчев – близък сътрудник на ген. Луков, шеф на германската нацистка печатна пропаганда в България, човек известен в обществото с много тесни връзки с германците. Нима не са фашисти главните ръководители на фашистката младежка организация „Бранник“? Сред тях са Стефан Клечков – главен ръководител на „Бранник“, изработил плана за младежката организация около профашисткото списание „Млада България“ (1932-1940 г.). Сред фашистите ратници, съдени от Народния съд, е и Захари Стоилков – зам. главен ръководител на „Бранник“, както и Богомил Цветков, активен функционер на „Бранник“, с редица профашистки и антикомунистически публикации, а в края на 1944 г. и на фашистка пропаганда по германското радио. 

Четвъртото невярно и спекулативно твърдение е, че БКП организира Народния съд „зад гърба на своите съюзници от Отечествения фронт“⁴³. Подобна позиция развива и П. Семерджиев: „Злоупотреба с истината е твърдението, че идеята и приемането на Наредбата-закон за народен съд, а следователно неговата организация и работа станало с одобрението на представителите на другите политически партии, участващи в правителствената коалиция на Отечествения фронт⁴⁴“. По същество логически следва, че останалите партии от ОФ са едва ли не противници на Народния съд!  Манипулация е премълчаването на истината за формиране на Народния съд и участието на другите партии в него. Създаването на Народен съд и съденето на престъпниците е част от Програмата на Отечествения фронт. А тази програма е одобрена от представителите на БРП (к), БРСДП, БЗНС и политическия кръг „Звено“.

Позиция за Народния съд изразява БЗНС чрез Н. Петков в бр. 1 на в-к „Земеделско знаме“ от 14 септември 1944 г. (Преди програмната декларация на правителството), а именно: „Народен съд за всички, които са ограбили, потискали, измъчвали и безчинствали с българския народ, и за тези, които обявиха война и изправиха страната пред нова катастрофа“⁴⁵. Последва Програмната декларация на Отечественофронтовското правителство (17 септември 1944 г.) на Кимон Георгиев като приоритетна задача е поставено: „Народен съд за  виновните за „националната катастрофа“ и за „издевателствата над борците за народни свободи и над мирното население“. За Народния съд са и изявени „комунисти“ като Кимон Георгиев, Никола Петков, Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски, Григор Чешмеджиев, Петко Стайнов, Ангел Держански, Г. М. Димитров, П. Стоянов – все известни политици и държавници преди и след Девети септември.

Последва приемането на Законът-наредба. На 30 септември 1944 г. правителството приема Наредбата-закон за формирането на Народния съд. От приелите тази Наредба закон „Звено“ е с 4 представители, 4 на БРП (к), 4 на БЗНС (включително Никола Петков), 2 от БРСДП и двама „безпартийни“: Димо Казасов – членувал в БРСДП (ш. с.), „Звено“, фашисткото Народно социално движение и от 1943 г. в НС на ОФ и Петко Стоянов – бивш радикалдемократ. На 3 октомври 1944 г. партиите от ОФ подписват „Наредба-закон за съдене от Народен съд на фашистките престъпници“. На 4 октомври регентите одобряват тази Наредба-закон: Тодор Павлов от БРП (к), Валентин Ганев (членувал в радикалдемократическата партия и Демократическия сговор) и Цвятко Бобошевски (членувал в Демократически сговор и участник в Деветоюнския преврат). На 5 октомври 1944 г. при посещението се в ЦК на БРП (к) д-р Г. М. Димитров заявява, че земеделците (пладненци) „също са революционери и няма да се спрат пред разстрели, ако това е нужно. Обаче предпочитат процедурата на народния съд“⁴⁶.

Хронологически следва подписаното в Москва примирие на България с Антифашистката коалиция (28 октомври 1945 г.). Делегацията е водена от Петко Стайнов – звенар, министър на външните работи и ръководител на делегацията. В нея участва от БРП (к) само Добри Терпешев. Сред участниците в подписването на примирието са и Никола Петков (от БЗНС) и Петко Стоянов.  От страната на антифашистката коалиция съглашението за примирие е подписано от  маршал Ф.И. Толбухин и представителя на върховния командващ  на Съюзниците на средиземноморския район Д. Гамел. Следователно то е съвместен документ на правителствата на Съветския съюз, Съединеното кралство, САЩ и България. Една от политическите клаузи на това Примирие е т. 6 „България ще сътрудничи за задържането на лица, обвинени във военни престъпления и за тяхното съдене“. Вярно е, че Законът-наредба е приет и влязъл в сила на 6 октомври 1944 г., но същинската подготвителна работа по него се извършва през месеците ноември и декември 1944 г.. Следователно практическата реализация на Наредбата-закон започва след сключването на примирието с антифашистката коалиция и не противоречи на него.

В денят на откриването на заседанията на Първи състав на Народния съд Димитър Петков от БЗНС в своя статия пише: „Чашата на търпението преля. Българските селяни, работници и интелигенция се обединиха в Отечествен фронт и на 9 септември 2944 г. пометоха фашисткия режим, създадоха народен съд, за да може българският народ да получи пълно възмездие за всички свои жертви и страдания … Със своята справедливост, със своята неумолимост Народният съд наистина създаде нова ера в политическата история на България.“⁴⁷ А няколко дни по-късно другия земеделски лидер – Г.М. Димитров (Гемето) поставя важен акцент върху значението на Народния съд: „Народът съди не лица, а една система на управление. Народът съди системата на насилническите фашистки и хитлеристки управления и техните агенти. Народът съди системата на личния режим … Народът съди онези, които вършеха произволи и престъпления и опетниха името и честта на България пред целия културен свят“.⁴⁸

Подобни изявления правят и мнозина ръководители на БРСДП, публикувани в органа на тяхната партия – в-к „Народ“. Премълчаването от историците, привърженици само на „новия прочит на историята“, за позициите на ръководствата на тези отечественофронтовски организации деформира истината.    

  Петото невярно и спекулативно твърдение е, че Народният съд е унищожил цвета на българската интелигенция. Най-често се използва от политици и журналисти. Той, Народният съд, осъжда само профашистки интелигенти, заемащи висши държавни длъжности и като такива извършили престъпления (Б. Филов, Ал. Цанков, Ал. Станишев и т.н.). Съдени са били и интелигенти, заемащи ръководни постове във фашистки организации, в пропагандния фашистки апарат, както и интелигенти извършили преки престъпления, шпиониране, доносничество и предаване на антифашисти, участие в насилия и убийства. Но като цяло в България цветът на българската интелигенция е антифашистки настроен.

Сред осъдените интелигенти е Тодор Кожухаров, който над 20 г. е главен редактор на крайно реакционния и профашистки вестник „Слово“. В България пред Народния съд (Шести върховен състав) са изправени 104 души интелектуалци, сред които са издатели и редактори на фашистки вестници и списания, журналисти, артисти, цензори, сътрудници на Дирекцията за национална пропаганда (подобна на Гьобелсовата). Съдени са 7 журналисти и преводачи за антисемитска дейност. От издателите и журналистите на доживотен затвор е осъден Марио Василев Мехлемов, написал и превел множество статии против евреите. Трима са осъдени на 1 г. затвор с отлагане на изпълнението, а останалите са оправдани. Съден е и братът на проф. Ал. Цанков (“министър на външните работи“ на фашисткото задгранично правителство на Ал. Цанков) – Асен Цолов Цанков за пропагандиране на фашистката идеология чрез статии във вестниците „Зора“ и „Слово“ и списание „Простор“, чрез които насърчава убийства и издевателства и защитава искането България да се включи във войната със Съветския съюз. Съден е и П. Чинков – директор на националната пропаганда, който в дома си е инсталирал късовълнов радиопредавател („Обединена България“), който излъчва  фашистки програми. Сред съдените е и известната българска писателка Фани Попова-Мутафова, но не за историческите ѝ романи, а като организаторка на българската секция на Европейския /фашистки/ писателски съюз и за фашистката ѝ публицистика („Двадесет дни във Великия Райх“, „Новата германска жена“ и т.н. и за прослава на Хитлер, сравняван от нея като Прометей „запалил преди 20 години огромен пламък, който грее и осветява  и днес цяла Европа“) и дейност като член на Легиона, и сътрудничество с фашистките организации „Бранник“, „Отец Паисий“, „Хан Кубрат“. Осъдена е на 7 г. затвор, но в него престоява по-малко от една година⁴⁹.

Съдени са и учители, но не за това, че са учили децата, а за фашистка дейност, за преследване и издаване на антифашисти. Ето един красноречив пример, изваден от документите на Луковитския народен съд⁵⁰. Двама нелегални ученици търсят подслон и храна. Те са предадени от учителя Стою Батев, който им посочва пътя към съседното село, но известява кмета на това село. Там те са пресрещнати от друг учител (Стефан Дилов) с няколко помощници. Дилов успява да хване единият нелегален ученик, а другият избягва. Хванатият е удрян с нож и с камък по главата от помощници на Дилов, докато той го държи. След това момчето е вързано с въже и водено след кон до полицейския участък. За действието си Стефан Дилов е награден от фашистите с 25 000 лева, а Батев с 5000 лева. Двамата са осъдени от Народния съд – Дилов на 15 години, а Батев на 10 години затвор.   

Истината се познава в сравнението. Значим е броят на осъдените интелектуалци не само в България, а и във Франция. Съдени са писатели, актьори, журналисти и др. възхвалявали фашизма. Сред тях е  Албер дьо Жон – журналист, директор на редица вестници, осъден на смърт и изпълнена присъда на 3 януари 1945 г. (още преди да е свършила войната и преди първите присъди на българския Народен съд). Подобна е съдбата и на Робер Бразилах – журналист, за чиято присъда са настоявали френските интелектуалци Албер Камю, Жан пол Сартр, Пол Елюар. Във Франция има и Списък на „нежелателните автори“, чието творби не могат да се публикуват⁵¹.

На 29 май 1945 г. в Осло е арестуван световно известният писател, носител на Нобелова награда за литература (1920 г.) Кнут Хамсун. Той е член на фашистката партия „Национално единение“, приветства нацистката окупация на родината си Норвегия. Пише статии в подкрепа на Куислинг (колаборационистки министър-председател на Норвегия), които са препечатвани в Германия. Поддържа връзки с нацисткото ръководство. Наградата си за нобелов лауреат подарява през 1943 г. на Гьобелс, който му обещава тираж от 100 000 бр. за неговите книги в Германия.  На 7 май 1945 г. публикува некролог, посветен на Хитлер, в който го определя като борец за „правата на всички народи“. След арестуването му е бил изпращан в психиатрическа клиника и в дом за престарели хора. Съдът го осъжда на парична глоба и конфискация на имуществото. Подобни примери има и в редица други страни. Оказва се, че не само в България са съдени интелектуалци от народните съдилища. Те са съдени и осъдени за фашистки прегрешения, а не за творчество.

Шестото невярно и спекулативно твърдение е, че има разправа с генералите и военните. По-обстойно то е развито от Л. Огнянов⁵². Делата са гледани от Четвърти съдебен състав в два процеса с общо 276 подсъдими. Произнесени са 47 смъртни присъди и 38 присъди за доживотен затвор, 35 на 15 години строг тъмничен затвор и т.н.  Висшите офицерски чинове и особено генералите са издавали заповеди с които вкарвали българските войски, без решение на Народното събрание, във военни действия и окупация на големи географски райони в бивша Югославия, не само тези които са били предадени от германците за администриране (Македония и Поморавието). Командвали са войскови части за акции срещу партизаните и мирното население в България, заповядвали и участвали в потушаването на Драмското въстание в Егейска Македония и т.н. Красноречив е примерът с ген. Кочо Стоянов – командир на 5-та армия,  а преди това на 1 Софийска пехотна дивизия. Той издава заповед (27 декември 1943 г.) за борба с нелегалните и провеждането на блокади. „Целта на тия блокади трябва да бъде да се отнеме всяка възможност нелегалните да се снабдяват  с храна и облекло, да се залавят ятаците им, които да се унищожават веднага“. Става дума за цивилни хора, за безоръжни хора с недоказана вина. И по-нататък: „Предалите се нелегални, които отказват да сътрудничат, да се унищожават веднага“⁵³. Няма съд, няма присъди.

Невярно е и твърдението на редица подсъдими и на някои журналисти и историци, че мнозина от осъдените от Народния съд са изпълнявали заповеди и поради това не носят отговорност и нямат вина за престъпленията. За тях е добре да се припомнят думите като свидетел пред Народния съд на „комуниста“ Дамян Велчев. На въпроса: „Някои от подсъдимите се оправдават, че са действували по заповед. До къде стигат границите на изпълнението на една заповед?“  Министърът отговаря: “Тия офицери, които са действували като садисти, убивали са, вършили са грабежи и палежи, те не са офицери, нямат място във войската и трябва да понесат своето наказание. Може да има снизхождение (к. м.) само към ония офицери, които са действали по заповед и в рамките на заповедите, но не са проявили самоинициатива и ревност при изпълнение на тези заповеди“⁵⁴. Това означава, че наличието на разпореждане на висшестоящия може да се разглежда само като смекчаващо вината обстоятелство.

Друго непрецизно твърдение, е че  в България военнопрестъпниците, осъдени от Народния съд,  са повече от участвалите с войски на Източния фронт Румъния и Унгария.

„Сравнението с Румъния и Унгария, участвали в похода на изток (т.е. на Източния фронт – б. м.), макар и зависимо от различните условия в отделните страни, не е в полза на българската народопсихология. В Букурещ и Будапеща са екзекутирани по десетина виновници“⁵⁵. Подобна е тезата на Знеполски, че „В страната, в която  … би трябвало да има най-малко военнопрестъпници, се оказа, че те са най-много“⁵⁶. Тук има подценяване или пренебрегване на политическата обстановка в тези страни. Правителствата на Унгария и Румъния са изпращали свои войски на Източния фронт, които пряко са участвали в сражения със Светската армия. В тези две страни няма развито партизанско движение, каквото има в България. Самият акад. Марков  многократно пише, че по същество в България има гражданска война от 1923 до 1944 г. А това е война без линия и фронт, без тил.  Но българската армия, полиция, жандармерия и ловни роти воюват с нелегалните и партизаните не предимно в открити сражения, а преди всичко чрез терор и насилие на техните близки, техните родственици, техните ятаци, съселяни и т.н. мирни граждани. В Румъния и Унгария не са плащали за отрязани и разнасяни глави, там не е имало ловни роти и т.н. и все пак са осъдени на смърт не десетки, а стотици военни престъпници.  Когато се прави сравнение, това добре знаят всички учени, следва да се знае, че се сравняват сходни неща. А вътрешната политическа обстановка  в България коренно се различава от тази в Унгария и Румъния.   

Седмото невярно и спекулативно внушение е, че не бива да се съдят правителства, министри, депутати и народни представители. Мнозина отрицатели на Народния съд твърдят, че не е трябвало да се съдят министрите и депутатите, като се позовават на Търновската конституция. Вярно е, че в Търновската конституция е записано, че Народното събрание: може да предава на съд министрите за измяна на отечеството, нарушение на Конституцията, за предателство или за вреда, причинена на държавата (чл. 155), предложенията за предаване министрите на съд да са подписани от една четвърт от членовете на Народното събрание (чл. 156), да са гласували две трети от гласувалите членове на Народното събрание (чл. 157) и чл. 158 министрите се „съдят от особен Държавен съд, на който съставът ще бъде определен по особен закон“⁵⁷. За депутатите е посочено, че никой не може да иска от народен представител  „за изказаното мнение сметка или да подига за това срещу него гонение“ (чл. 93) и че „за сторените в заседанието на Събранието … виновните могат да бъдат теглени на съд само по решение на Събранието“ (чл. 95). Тези ограничения, обаче са при условията на нормално функциониране на Народното събрание, а не когато то е разпуснато и по същество неговите функции се осъществяват от Правителството и царя (т.е. регентите). А именно те са издали и утвърдили Наредбата-закон, която е по правилата и в духа на Търновската конституция. А тази Наредба-закон   създава „особен Държавен съд“, а формирането на този Народен съд е определено от този „особен закон“, наречен „Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея.“ А работата на Народния съд е в пълно съответствие посочения чл. 155 – съд за измяна на отечеството, нарушаване на конституцията, предателство и причинена вреда на държавата. В самите мотиви на съда е посочено, че „При условията днес няма възможност да се спазват ограниченията на конституцията за съдене на министри и депутати“ – няма действащо Народно събрание.  

Нюрнбергският съд в присъдата посочва, че престъпленията против международното право се извършват от хора, а не от абстрактни категории и само чрез наказание на отделните лица могат да се съблюдават нормите на международното право⁵⁸. А в Устава на Международния съд чл. 7 изрично се подчертава, че длъжностното положение в качеството на държавен глава или чиновник на правителствено ведомство не може да се разглежда като основание за освобождаване от отговорност на фашистките лидери⁵⁹.  Подобна правна постановка има и в по-късни международни документи. В чл. 15, т. 2 на Международния пакт за гражданските и политическите права, ратифициран от България дословно пише: „нищо в този член не пречи едно лице да бъде съдено и наказано за действие или бездействие, което по време на извършването му е било престъпление съгласно общите правни принципи, признати от всички народи“ ⁶⁰.

Несъстоятелна е тезата и твърдението на акад. Г. Марков, че е нарушено правилото, че „отговорността може да е колективна, но вината е лична. По присъди, издадени от Народния съд, са избивани цели правителства“.⁶¹ И още: „Цели правителства се унищожаваха като колективно отговорни, въпреки, че би трябвало да се търси лична вина“⁶². И че не би трябвало да се съдят министри и депутати. Уставът на Международния военен съд (чл. 6) ясно предвижда, че трябва да се накажат лицата, действащи в интерес на страните от Тристранния пакт „независимо дали като физически лица или като членове на организации, са извършили някое от следните престъпления“: против мира, военни престъпления и престъпления против човечеството. В преамбюла на чл. 6 е записано, че за престъпленията за лицата на „публична служба … трябва да има индивидуална отговорност“⁶³.  Вярно е, че този Устав е приет след присъдите на българския Народен съд, но факт е, че неговите норми са в съответствие с договореностите в Москва (1943 г.), Ялта и Потсдам. Българските депутати от фашисткото мнозинство в 25 ОНС и министрите, в съответствие с чл. 6 на Устава на Международния военен съд, са извършили престъпление против мира, вкарвайки страната в „агресивна война или война в нарушение на международните договори, споразумения или гаранции“, като и „участието в общ план или заговор“ за водене на война чрез включването на страната в  агресивния Тристранен пакт, безпричинното обявяване на война на САЩ и Великобритания, пропускането на германските войски през българска територия за нападение на Югославия и Гърция. И тези им деяния са класифицирани в обвинителния акт на Втори върховен състав на Народния съд като одобрили и гласували присъединяването на България към Тристранния пакт (110 народни представители). 

Работата на българския Народен съд става във военни условия, когато страната е победена и държавната система е под надзора на Междусъюзническата контролна комисия. Тя като цяло и нито един неин член поотделно не е оспорил подхода на Отечествения фронт за съденето на фашистките престъпници, Наредбата-Закон и решенията на Народния съд.  

Практиката на Народния съд в България не се различава съществено от тази на другите фашистки или окупирани от фашистите страни. Във всички тези страни е потърсена съдебна отговорност от главните виновници – председателите на Министерските съвети. На 15 август 1945 г. Върховният съд на Франция произнася смъртна присъда на френския герой от Първата световна война маршал Петен, но поради напредналата му възраст не е изпълнена. Същият Петен, при чието управление във Виши са съдени и осъдени бившите министър-председатели Едуард Даладие и Леон Блум (първият социалист и първият евреин Министър-председател на Франция) и изпратени в концлагера Бухенвалд. На 8 октомври 1945 г. френския съд осъжда на смърт френският министър-Председател Пиер Лавал и на 15 октомври той е екзекутиран. Франция съди 50 сенатори и депутати⁶⁴.

В Норвегия, на 31 август 1945 г. е произнесена смъртната присъда на Министър-Председателя на колаборационисткото правителство Куислинг. В Унгария трима министър-председатели са осъдени на смърт и екзекутирани: на 3 ноември 1945 г. Ласло Бардоши; на 23 ноември 1945 Бела Имреди и през август 1946 г. Дьоме Стояй (Димитрие Стоякович).

В съседна Югославия има система от различни съдилища, предимно военни трибунали. Цялото правителство на колобарациониста Милан Недич е осъдено на смърт. Сред осъдените е министърът на външните работи Александър Цинцар-Маркович, за това че е подписал акта за присъединяване на Югославия към Тристранния пакт. На смърт е осъден и министърът проф. Милош Тривунац. „Независимият“ сръбски политик, армейски генерал Момчило Янкович е осъден на смърт още на 21 октомври 1944 г. от военния съд на Първи пролетарски корпус. Осъдени на смърт са и другите министри, началника на жандармерията, кмета на град Белград, командващия доброволческия сръбски СС корпус и т.н. След смъртната присъда пожален от разстрел е само ген. Джура Докич – министър на транспорта.  В Сърбия са съдени и осъдени на смърт и някои хърватски военнопрестъпници като ген. Владимир Метикош, ген. Иван Томашевич и много други.

В Румъния са осъдени в първия процес (17 май 1946 г.) на смърт министър-председателят Йон Антонеску и неговият заместник и министър на външните работи – Михай Антонеску. По-късно на различни срокове затвор са осъдени и министрите на: икономиката; образованието; труда и правосъдието. 

В Гърция са съдени не само министър-председателите, но и министрите на трите правителства, оглавявани от Г. Цолакоглу, Й. Ралис и К. Логотетопулос – 33 -ма министри. Цолакоглу е осъден на смърт, както и Цироникос и Коджаманис, а Ралис и К. Логотетопулос (поради напреднала възраст) и още трима министри на доживотен затвор, както и 20 други на различни срокове затвор⁶⁵. А ние трябва да плачем за Богдан Филов и Добри Божилов ли?

Осмото невярно и спекулативно твърдение и по-скоро внушение е, че българският Народен съд е осъдил прекомерно много хора, а в другите страни са осъдени доста по-малко. Спекулацията и невярното твърдение започва от в-к „Демокрация“. В броя от 3 февруари 1992 г. историкът Веселин Методиев пише, че „Германия, носеща огромната вина за войната, намери 24 политически отговорни държавници. А в България те са 11 122.“   Подобна е тезата на Здравко Даскалов пак във в-к „Демокрация“ (20 януари 1994 г.) – „В Нюрнберг като виновници за Втората световна война бяха съдени 22 германци, от които 11 на смърт. Изглежда, че главните виновници за тази война не бяха германците, а ние – българите. Абсурд без аналог“.

Подобна е и тезата на акад. Г. Марков, който твърди, че Народният съд е: „трагедия на българския народ“, че   „Убити бяха извънредно много хора, за да се възцари злината – класовата омраза, насилието, терорът, безчовечието“ и твърдението, че Народният съд е „най-масово унищожение на хора в новата история на България“, както и „масовото клане  у нас, наречено Народен съд“⁶⁶.  Нещо повече прави и конкретно сравнение „В Германия по време на Нюрнбергския процес, на който бяха съдени главните виновници за касапницата във Втората световна война, имаме 12 осъдени на смърт. Има естествено и други процеси в Германия, но в никакъв случай броят на осъдените и убитите там не стига тази внушителна бройка на убити, които имаме в България – над 2730 души“⁶⁷. Пропуснато е, че на 5 април 1945 г. с Указ № 54 на част от осъдените на смърт присъдите са заменени със затвор, а голяма част от присъдите не са изпълнени. А известно е от доклада на главния обвинител Г. Петров, че в България изпълнените смъртни присъди от Народния съд са 1047. Това не е „най-масовото унищожение“ на хора! Добре е акад. Марков да си спомни в че в негова книга⁶⁸, пише че жертвите по време на Септемврийското въстание са около 5000 души. Естествен е въпросът, кое е повече – 1047 или 5000?

Да, има „абсурд без аналог“. И то абсурдно боравене с фактите от историята, дори от мастити историци. Изпълнените смъртни присъди у нас не са и най-много в Европа, както се опитват да ни внушават. В научната и публицистична литературата и в Интернет има други достатъчно точни и проверими данни, които на „клеветата строшават зъбът“. В България в публичното пространство достоверни са данните за съдените в други страни, разкрити от Т. Бакалов⁶⁹, Васил Т. Василев⁷⁰ и К. Иванов⁷¹. На тяхна основа може да се направи по-реалистична оценка на станалото.

Някои историци и  публицисти нарочно пропускат извън Нюрнбергския процес останалите процеси за съдене на виновните германски нацисти. Освен посочените, такива е имало и в окупационните зони.  Да се вгледаме и в данните най-напред за територията на  Германия. По Закона на Контролния съвет № 10 от 20 декември 1945 г. за наказване на нацистките престъпници съюзените държави съдят виновните за фашистките насилия и войната. В Нюрнберг (в американската окупационна зона), освен главния Нюрнбергски процес,  американският съд  води 12 „малки“ Нюрнбергски

процеса срещу нацистки деятели от по-нисък ранг. Сред тях са процесите на нацистките лекари, нацистките съдии, Главното административно-стопанско управление на СС, ИГ Фарбен, расовите престъпления, срещу Круп и др. Общо са обвинени 185 души, от които 142 са признати за виновни, 24 са осъдени на смърт, 98 души на различни срокове затвор и 35 са оправдани. В същата американска военна зона в градовете Дахау, Дармщадт и Лудвигсбург за престъпленията в концлагерите Дахау, Бухенвалд, Маутхаузен, Флосенбург, Миттелбау-Дора и др. подсъдими са още 1021 души, от които 885 са осъдени. Общо в американската зона пред трибунали са изправени общо 1914 души, от които 1517 имат присъди: 324 на смърт; 247 с доживотен затвор; 946 на различни срокове затвор.

В британската окупационна зона са процесите срещу фелдмаршал Фон Манщайн,  ген. Фон Фалкенхорст (Хамбург), срещу персонала в концентрационните лагери Аушвиц, Бреген-Белзен и Нацвайлер, производителите на отровния газ циклон-Б и др. Британските трибунали в Германия съдят 1085 души и издават 240 смъртни присъди.

В съветската окупационна зона няма точни данни за осъдените военнопрестъпници. Но са известни отделни процеси. Военен трибунал съди престъпници, включително известното дело Кайндел Хоп и 19 охранители на концлагера Заксенхаузен.

Във френската окупационна зона няма точни данни за броя на съдените от военните трибунали. На наказателно преследване са подложени хора от персонала на концентрационните лагери край Нойе бреме (Саарбрюкен) и лагерите край Натцвайлер в провинция Баден-Вюртенберг. Със сигурност се знае, че са осъдени 2107 лица, от които 104 на смърт. В Лудвигсбург са осъдени задочно не по-малко от 1918 германци.

В ГДР до 1 януари 1946 г. са арестувани 48 085 лица и предадени на съд 17 806 души, а от 1945 до 1970 г. са осъдени  12 825 души⁷². През май 1950 г. в съветските лагери има 13 532 германци с присъди.

В следвоенна Германия немските съдилища започват да работят в края на 1945 г. до 1969 г. са привлечени към отговорност 79 401 престъпници. В бившата Западна Германия (ГФР) броят на осъдените по различните източници варира. По данни на Министерството на правосъдието са осъдени 6 432 души, по еврейската енциклопедия⁷³ за посочения период са осъдени 12 души на смърт, 98 на доживотен затвор и 6002 души на различни срокове затвор.    

Освен в Германия нацистки престъпници са съдени и в други страни от Тристранния пакт и в страните, завладяни от тях. Процеси са водени и в Италия срещу фелдмаршал Киселринг (Венеция). Френски съдилища съдят германски военни престъпници и във Франция и Северна Африка. В бивша Югославия са съдени германският фелдмаршал Максимилиан фон Вайс за военни престъпления на югославска територия, Ервин Фридрих Карл Роснер и фелдмаршал Паул фон Клайст. В Гърция (в Крит) са съдени и осъдени военните престъпници германските генерали М. Мюлер и Б. Бройер за заповеди и участие в убийствата на 6 700 мирни жители на о. Крит, както и Ф. Шуберт в Атина.

В Съветския съюз (в различни градове) са съдени от военни трибунали през 1945-1946 г. 85 бивши нацистки военни, включително 18 генерали и 28 офицери, а през 1952 г. Военната колегия на Върховния съд на СССР съди фелдмаршал Паул фон Клайст и Фердинад Шернер⁷⁴. В Полша Върховният съд и върховните съдилища са съдили и осъдили 5352 немски военни. Тези факти показват, че са крайно неверни твърденията, че в Германия са съдени и осъдени на смърт само 12 души. Незнание на фактите и истината или просто манипулация?

Освен германски нацисти, в Европа, в повечето страни са съдени и местните фашистки управници и военнопрестъпници. Във Франция в извънредни съдилища са заведени и разгледани 124 751 дела срещу колаборационисти, 97 000 с присъди, от които 7037 смъртни, 13 211 на принудителен труд, от които 2777 доживотно. Не е ясен броят на смъртните присъди, произнесени през 1944 г. от френските военни и полицейски трибунали. Известно е, че в една шеста от департаментите има 424 смъртни присъди. Към 24 927 души са осъдени на различни срокове затвор. А 3 910 души са съдени и осъдени задочно. Към декември 1944 г. във Франция са интернирани около 49 000 колаборационисти. На публично обругаване, включително остригване, са подложени около 20 000 французойки за „хоризонтален колаборационизъм“ (проституция с германски военнослужащи)⁷⁵.

В Нидерландия специално за съденето на колаборационистите е въведено отново смъртното наказание. Функционират 35 специални съдилища. Осъдени на смърт са 200 души, а 127 000 души са лишени от граждански права. В Нидерландия  за престъпление са се смятали членството в нацистки и пронацистки организации, публичното използване на хитлеристки поздрав, наричането на съюзническите летци „убийци“. В Норвегия са издадени за колаборация 45 смъртни присъди, но почти 30 000 души са санкционирани. В Белгия са образувани 346 283 дела. Военните съдилища (трима офицери и двама цивилни) обявяват 4170 смъртни присъди, осъждат 48 835 на затвор, от които 1839 с доживотни присъди. А в Белгия не е имало партизанско движение като в България. Масово възмездие получават фашистите и колаборационистите и в Гърция. Почти по същото време (от ноември 1944 до май 1945) на действие на българския Народен съд в Гърция са проведени 2642 съдебни процеса срещу 3600 души. От април 1946 до подписване на Парижкия мирен договор има още нови 1800 дела срещу 2500 души. В Атина има специализирани процеси срещу гръцки банкери, бизнесмени и търговци.

 Полша първа от европейските страни приема специален Закон-декрет (31 август 1944), преди нашата Наредба-закон, преди да е свършила войната. Той е предшестван от декрет (31 май 1944 г.) на Военния съвет на полските въоръжени сили за наказване на немскофашистките престъпници. Със закона е създадена система от три съдебни институции: Върховен народен трибунал за съдене на главните виновници;  специални съдилища в състав един професионален съдия и двама народни заседатели; общи съдилища⁷⁶. Осъдени са над 11 000 поляци за колаборационизъм. Дори в малката държавица Люксембург има произнесени 4 смъртни присъди, а около 4 000 души са осъдени на различни срокове затвор. Подобни съдебни процеси се провеждат и в други европейски страни. В Румъния подсъдимите са по-малко на брой – 2700 души със 668 осъдителни присъди. При първия процес от 24 обвиняеми 14 са осъдени на смърт. В затворите до 1955 г. умират около 80 румънски генерали⁷⁷. В Унгария са съдени не само министър-председателите и министрите. До 1 април 1950 г. са гледани 58 953 дела, осъдените са 26 286, от които 476 на смърт⁷⁸.

В Съветския съюз има три вида съдопроизводство над военнопрестъпниците. Първото е партизанското правосъдие в окупираните от немците територии, при което са съдени предимно предатели, шпиони и мародери. Подобна масова практика на такова съдопроизводство има най-вече в Югославия. Вторият тип правосъдие в Съветския съюз е фронтовото, при което военни трибунали съдят изменници и нацистки палачи. За тези два типа правосъдие няма обобщени данни. Третото е след решението на Президиума на СССР от 19 април 1943 г. В Краснодар на 14 юли 1943 г. се провежда първият в света пълноценен процес над фашистките престъпници, в който са съдени 11 души, от които 8 са осъдени на смърт. Следва процесът в Харков и в още 19 други съветски града. На тези процеси са осъдени 252 военни престъпника от Германия, Австрия, Унгария, Румъния и Япония⁷⁹.

Деветото спекулативно твърдение е, че конфискациите на имоти и глобите са „фактически присъди над невинните близки на осъдените“⁸⁰. Българският народ понася огромни лишения дори от храни и облекла, харизани от правителството на Филов на Германия. И съвсем естествено в Манифеста на НК на Отечествения фронт през август 1944 г. се поставя  искането на т. 10: „Конфискация на капиталите и имуществата на хитлеристките агенти в България и незаконно забогателите“⁸¹. Срез осъдените на смърт и конфискация на имуществото и проф. Славчо Загоров – министър на търговията, промишлеността и труда (1039-1942) и пълномощен министър на Царство България в Берлин (1942-1944). Следва ли неговото семейство да живее в охолство, а народът да гладува поради неговите противонародни решения? Социално справедливо ли е семействата на убийците на партизаните, получавали по 50 000 и над 50 000 лева да се ползват от получените материални блага за терористичната палаческа дейност, а  не тези пари да бъдат обратно върнати в държавната хазна?

Практиката на конфискация на имущество и глоби е характерна за почти всички страни съюзници в Тристранния пакт или завладяни от него. Например, в „Закон № 10 за наказване на лицата, виновни за военни престъпления против мира и хуманността“  на Контролния съвет на Германия (20 декември 1945 г.) предвижда, че наказанието може да предвижда: а) смърт; б) пожизнен затвор или за определен срок с принудителен или без принудителен труд; в) глоба или затвор с принудителен труд или без принудителен труд вместо тази глоба; г) конфискация на имущество; д) изземване (реституция) на незаконно присвоеното имущество; е) лишаване от някои или от всички граждански права. Такива наказания са налагани във всички окупационни зони (американска, съветска, британска и френска) в Германия. Прилагани са и в редица други страни като Норвегия, където почти 30 000 души плащат глоби или са лишени от граждански права, включително правото на самостоятелна стопанска дейност. Членовете на нацистката партия „Национално обединение“ носят колективна финансова отговорност и конфискация на имуществото в съответствие с техния партиен ранг. Следователно, конфискациите и глобите, наложени от българския Народен съд пряко кореспондират и са в съответствие с цялата европейска наказателна практика при съденето на фашистите по време и след Втората световна война.

Премълчаните истини 

Първо. През периода 1941-1945 г (периода за който са присъдите) управляващите поставят малка България в голяма икономическата зависимост от Германия, в неин суровинен придатък. Това се извършва чрез поредица от политически и финансови действия и операции. Сключени са неблагоприятни за България двустранни спогодби с Германия и окупираните от нея и съюзните ѝ страни.  Сред тях са тайното споразумение между Германия и България (Спогодбата Клодиус-Попов) предоставяща неограничени права на Третия райх да експлоатира рудните находища в Македония и поемане на разходите за германските военни съоръжения във Вардарска Македония и Беломорието. Нещо повече България поема и приспадащата се част за Македония на финансовите задължения на бивша Югославия към Германия. Тази спогодба е спазвана, без да е одобрена от правителството и Народното събрание. Неизгодна е за страната е и Спогодбата Нойбахер (1.02.1941 г.) уреждаща финансирането и снабдяването на германските войски в България, позволяваща изкупуването и изнасянето от страната  на хранителни стоки, довели до техния дефицит за българското население. Отделно е и издръжката за българска сметка на българският окупационния корпус, заместващ германските войски и т.н..

Политиката на правителството за страната е осъществявана на базата на нарастващи ограничения на гражданското потребление, реквизиция и монополно изкупуване на стоки. В същото време има огромен износ на български суровини и стоки, предимно храни и руди за Германия. През 1944 г. от 176 433 т. износ на руди 173 585 са за Германия⁸². По данните на Рубен Леви⁸³ износът към Германия нараства от 45.7% през 1933 г на 59.2% през 1940 г., на 70% през 1941 г, а през 1944 г. достига до 95%. Към 31.12 1944 г. дългът на Германия към България е оценяван на 350 млрд. лв., а по някои други данни достига до 75 млрд. райхсмарки.

Значима е и издръжката на германските войски на територията на България и на администрираните съседни земи – 3.149 млрд. лв. В страната се развива невиждана спекула с германски и български стоки. Поскъпването на германските стоки за периода 1939-1943 г. е 304.3%, а на българските стоки – 216.8%. Освен това между 10 и 20 хил. български работници се трудят в немските заводи и фирми, замествайки мобилизираните във фашистката армия немски работници и земеделци⁸⁴.

Десети върховен състав на Народния съд гледа делата на шест ръководители и 85 служители на БНБ, които са извършили следното: купуват германски мерки със скрита премия от 200%; насочват целия износ към Германия с нереален курс на германската марка; намаляват премията на златните валути от 35 на 25%; монополизира се цялата търговия с Германия. Седми върховен състав на Народния съд освен за антисемитизъм разглежда и делата за незаконно облагодетелстване с еврейски имоти. 

Второ. Предателство на българските национални интереси. Освен политиците – правителства, регентство, депутати, за предаване на българските национални интереси отговарят и сътрудничели на германското и италианското разузнавания. Техните дела са гледани от Дванадесети върховен състав, т. нар. „Гестаповски процес“.  Съдени са 176 души. Обвиненията към тях са за това че: доброволно се поставят в услуга на германските и други разузнавателни служби; създали са лични контакти и са работили с шефа на германския шпионаж в България  Делиус и с шефа на Гестапо – Фабер; подчинили са българското разузнаване и контраразузнаване  на Гестапо; сътрудничели са на Гестапо за разкриване на големи политически процеси в България.  На смърт са осъдени 20 души, а останалите получават присъди за затвор с различен срок. И тези ли да почитаме и да им ставаме на крака?

Трето. В съвременните публикации за Народния съд се премълчават огромния брой физически изтезания и убийства, психически терор и насилие над хората. Инквизицията ряпа да яде пред българските фашисти. В материалите на Девети върховен състав на Народния съд 86 съдии и прокурори са обвинявани за това, че са узаконявали полицейски дознания, изтръгнати с най-жестоки инквизиции. И има описи и документи за тези инквизиции: смазване на тела; изваждане и палене на нокти; трошене на кости; използване на електрически ток; избиване на зъби,  оставяне без храна и вода много дни; бой с железни пръти; стягане на главата със специални обръчи („корона на истината“); поставяне запалителни вещества и киселини в половите органи и ануса; палене на огън в носа и устата; изнасилване на жени и девойки; рязане на парчета месо от телата, уши, нос и т.н.; слагане на сол в раните и редица други.

Това което отличава фашисткия терор в България е безсмисленото убийство на деца, малолетни и млади хора. И за това са привлечени и наказани със смърт редица от техните убийци. Да си припомним някои от жертвите, убити от фашистите без присъда. Николчо Здравков Чампоев на година и 7 месеца, убит с 12 куршума на 22 февруари 1944 г., на малкия Гроздьо Гроздев Желев (14 месеца) е отказана в ареста медицинска помощ и той умира. Марийка Александрова Мъглова на 15 г. убита заедно с майка си. Братовчедите Кокарешкови  на 16 г. убити и с телата им хранени жандармерийските кучетата. В тази група са и избитите деца при Ястребино: Стойне Калайджиев (7 г.), Иван Калайджиев (9 г.), Димитринка Стоичкова (11 г.), Надежда Калайджиева (12 г.) и др. Тодорка Истратиева (16 г.) е убита по време на сватбата си, понеже била булка на партизански брат. Гинчо Славов Гинчев  е убит заедно с майка си, понеже имал неподходящи роднини – трима братя партизани. И още стотици малолетни и непълнолетни (под 18 г.). Техните убийци, осъдени на смърт от Народния съд дали заслужават почит и ставане на крака от депутатите в Народното събрание?

Голяма част от съдените от Тринадесети върховен състав на Народния съд са получили смъртни и доживотни присъди заради извършвани: масови избивания без съд и присъда в цялата страна; палежи и взривяване на къщи на антифашисти; извършване на жестоки инквизиции на арестувани; получили пари за отрязани партизански глави. В делата, гледани от Тринадесети състав има ужасяващи данни  и доказателства за техните престъпления. Ето един пример (от материалите на съда) за екзекуцията на Кръстьо Запрянов Дезуров, от с. Голямо Конаре (Пловдивско): първи ден – връзват му едната ръка за кревата и с клещи откъсват месото от пръстите до костта с ноктите; втори ден – по същия начин откъсват месото от пръстите на другата ръка; трети ден – отрязват част от носа; четвърти ден – отрязват му едното ухо; пети ден – отрязват и другото ухо, скачат върху гърдите му и му счупват ребрата. Преди да го разстрелят го хвърлят в куп запалена слама, заливат изгорелите останки със сода каустик и почти мъртъв го разстрелват. Ето, така са действали „невинните жертви“ на Народния съд. И още от материалите на съда. Баба Кула Маринова Найденова свидетелства: „…те ме вързаха в мазата, където ме държаха двадесет дена и дванадесет пъти ме биха … после той донесе една чаша вода и ми сипа в устата само две капчици, а аз му се молих да ми даде всичката вода … Когато си дойдох в селото, мъжът ми и децата ми бяха убити … Свалили ги в селото и жандармерията пеела …“⁸⁵.

Но много често фашистките палачи не са се задоволявали само с мъчения и убийства. Тези садисти са рязали глави и ги разнасяли по мегданите и в кръчмите и извършвали други ругателства над труповете на убитите. За залавяне и убийство на нелегални и други борци против фашизма от държавната хазна са изплатени на главорезите 196 816 286 лева. В архива на Първи състав на Народния съд има две разписки за платени суми за убийства на партизани и нелегални от 5 май 1944 г.⁸⁶ Първата е за убийството на Вела Пеева, Ст. Добрев и Ст. Калпазанов изплатени на 4 души 150 000 лева. Втората е за убийството на 20 партизани, ятаци и нелегални край Батак платени на 30 души 1 000 000 лева.

Красноречиви са и показанията на един от съдените от Народния съд:  „Именувам се Георги Христов Сомов от гр. Казанлък, 32-годишен: … Бях полицейски началник в град Казанлък, след това — ротен командир … Областният полицейски началник Димитров ми нареди трупа на Михаил Захариев да не предавам на близките му, за да го погребат, а да накарам някой от селото да го насече на парчета и тези парчета да бъдат разхвърляни на различни места, за да не ги намерят другарите му и да не ги издигнат като светиня .. . Извиках трима души, седнали пред общината, за караул и им дадох брадвата. Единият каза, че му е лошо, и избяга. Вторият без роптане взе брадвата и отсече главата и ръцете и каза, че повече не може. Третият без никакво роптане отсече краката. Кметският наместник с вила започна да слага в чувала отсечените части. Краката бяха дълги и не можаха да се съберат, той взе брадвата и ги пресече на две…“ Както казват – коментарът е излишен.

Но освен преките убийци отговорност имат и техните началници, които са заповядвали убийства и мъчения и са заплащали „труда“ на подчинените си. Почти всички подобни военни началници не са се признавали за виновни. Такъв е и съденият от Старозагорския съд ген. Асен Сираков като командир на 8 –ма дивизия. Той заявява по повод обвинителния акт, че не се признава за виновен, и че „… като командир на дивизия съм отдавал заповеди и нареждания винаги за доброто на българския народ (к. м.). Винаги съм гледал да не давам войска да води война срещу българския народ. Винаги отказвах да дам на полицията войска за водене на бой срещу партизаните, а също така отказвах да предавам заловените партизани“⁸⁷. А истината е съвсем друга. „За доброто на българския народ“ той не само е организирал и ръководил всички акции срещу партизаните. По негова лична заповед са убити край с. Малко Шивачево (Чирпанско) 16 партизани, 10 ятаци от с. Домлен (Карловско), 3 –ма партизани  в с. Св. Кирилово (Старозагорско). Той лично раздава 3 900 000 лева за убити около 200 партизани и ятаци⁸⁸. Този генерал е осъден на смърт, но по-късно Върховният съд отменя присъдата му и той си живее щастливо до 1960 г.

Съвсем не е случайно, че съвременните комунистофоби и неофашисти скриват, мълчат за жестокостите на своите предшественици.

Четвърто. Обикновено комунистофобите посочват броят на осъдените от Народния съд, но умишлено пропускат, че голяма част от присъдите не са изпълнени, че част от тях са отменени от Върховния съд през май 1945 г.  и че почти никой от осъдените на максимални и големи срокове затвор не са изтърпяли наказанието си. В страната има периодически амнистии, обикновено по повод на кръгли годишнини от Девети септември. Правилно напомнят Тодоров и Поппетров, че „никога не се е изтъквал като аргумент и неоспоримият исторически факт, че България първа в света е организирала специален съдебен процес за осъждане на антисемитизма“⁹⁰.

Пето. В съвременните публикации упорито се мълчи за огромна обществена подкрепа за Народния съд, множеството сигнали от обикновени хора за престъпления на подсъдимите,  одобрението на провеждането и присъдите на Народния съд. Съвсем естествено е, че осъдените и техните близки са на друго мнение, но определящото са не техните семейни и личностни страдания, а огромното обществено удовлетворение, че за противонародните престъпленията има и наказания.

Манипулациите за Народния съд, включващи пълното му отричане и отмяната на присъдите, както и отричането въобще на наличие на фашизъм и фашистки престъпления в България обслужват моментни политически пристрастия, оцветени в ярко син антикомунизъм и неолиберален антикомунистически глобализъм. Недопустимо е сериозни историци да използват отделни факти, да ги преекспонират, без да разгледат цялата съвкупност от факти или пък да премълчат важни факти за отделни престъпници или цяла група такива. Например, проф. Семерджиев обрисува проф. Владикин като голям учен, изброява неговите постове, длъжности и част от трудовете му. Но премълчава откровено фашистките му публикации с обосноваване на фашистката идеология, възхваляването от него на налагания в континента фашистки  „нов ред“ в „Нова Европа“, доминирана от нацистка Германия, премълчава подбирането и издаването от него на речите на Хитлер⁸⁹. Проф. Шарланов навярно целево се позовава на твърденията на Георги Петров за Народния съд като сравнение с други съдилища в други европейски страни, понеже по онова време главният обвинител не е имал точна информация за размера на осъдените от съдебните процеси в другите държави. Използването на произволни емоционални твърдения не внасят научност в търсенето на обективната истина за Народния съд.

Значение на Народния съд

Присъдите по Наредбата-закон са законни и са справедливи възмездия за извършени престъпления против мира, човечеството и за извършени военни престъпления.  Няма как за убийства без съд и присъда, за предателства и убийства срещу големи парични възнаграждения, за убийство на деца и малолетни да няма смъртни присъди и други наказания.

Първо, Народният съд, налагайки наказания на виновните възстановява доброто име на България в международен аспект като правова държава⁹¹. Съвременните отрицатели на Народния съд нарочно пропускат, че България е била фашистка държава и като такава е разглеждана в цял свят и в Парижките мирни договори. И то поради противонародното присъединяване на България към Тройния фашистки пакт и Антикоминтерновския пакт.  Признават или не признават това съвременните комунистофоби, в условията на цялостна дефашизация и повсеместно съдене на фашистките престъпници от цял свят Народния съд спомогна за промяна на международното положение на страната. Нещо повече, което е безспорен принос на нашия Народен съд е, че той е първият в света съд произнесъл присъди за холокоста, първият съдебен процес за осъждане на антисемитизма. С поправката на Наредбата-закон в чл. 22 се добави „както и за гоненията срещу евреите“⁹². Решенията на VII състав на Народния съд са използвани като аргумент в полза на България още на преговорите в Париж през 1947 г., където Световният еврейски конгрес  посочва, че в България антисемитизмът е спрян и антисемитите са наказани.

Второ, Народният съд със записаните в него текстове и с произнесените присъди напълно кореспондира с международните споразумения на антихитлеристката коалиция и съдебна практика за осъждане на престъпленията срещу мира, човечеството и за военните престъпления. Практиката на Народния съд е сходна с практиката на подобните съдилища в източно и западноевропейските страни, където са съдени не само и не толкова немски фашисти, но и местните колаборационисти на фашизма и нацизма. Макар и проведен преди Нюрнбергския процес, дейността на българския Народен съд напълно съответства на наложените Нюрнбергски правни принципи: 1/. Всяко действие, което е нарушение на международното право подлежи на наказание; 2/. Ако вътрешното право не подлага на наказание определени действия не оправдава лицето и то подлежи на наказание по международното право; 3/. Лицата извършили престъпления по международното право не ги освобождава от отговорност по международното право; 4/. Изпълняването на нареждане на правителството или на висшестоящо ръководно лице не го освобождава от преследване за извършени престъпления; 5/. Престъпления наказуеми по международното право са: престъпления срещу мира; планиране, подготовка и участие в агресивна война; престъпления срещу човечеството; военни престъпления. Наредбата-закон пряко кореспондира с тези решения, с подписаното примирие и е в съответствие с последвалите решения на Антихитлеристката коалиция и международните документи А решението на българския  съд за отмяна на присъдите на Народния съд е неправомерно действие спрямо принципите на международното право, утвърдени с Нюрнбергския процес. Следователно Народният съд е законен, валиден, правомерен по международното право.

Народният съд в България не е изолирано явление от политическата практика в европейските страни, участващи във войната срещу Обединените антифашистки сили или били обект на агресия и окупация от страните от Тройния пакт. Той е един от първите, но законите за народен съд в редица други страни изпреварват нашата Наредба-закон за Народния съд. Съденето на престъпленията против мира, човечеството и на военнопрестъпниците е обща съгласувана политика на страните победителки във войната.

Трето, Народният съд за извършени и доказани престъпления налага съдебни наказания при спазване, както вече бе посочено, изискванията на недействащата тогава Търновска конституция и спазване на всички правни норми. Дейността е издържана като юридическа технология. Съставът на съдебните състави е действена симбиоза между пълноправни юристи – съдии, адвокати и представители на народа, излъчени от Отечествения фронт и представляващи всички отечественофронтовски организации – предимно учители, работници и земеделци.

Четвърто, Народният съд отговаря не само на правните международни и български норми, но и на една обществена потребност за осъждане на една нечовешка, антихуманна терористична фашистка политика. Новосъздадената отечественофронтовска власт, формираният Народен съд, са подложени на огромен публичен обществен натиск за строги присъди на престъпниците, довели страната до катастрофа, за държавниците, които са злоупотребявали със своята власт. Хората масово са искали не само да се осъдят няколко души, а десетки и хиляди представители на престъпната фашистка власт. Народният съд чрез материалите от съдебния процес, разкритите престъпления на обвиняемите, подпомогна затвържаването на народната отрицателна морална присъда на фашизма в България като антинароден.

Чрез неговите присъди са наказани виновниците за въвличането на страната в една противонародна война, извършилите престъпления срещу борците против фашизма и мирното население, провеждалите антисемитска политика, служили на германски фашистки служби, довелите до колапс българската икономика чрез неравноправни търговски връзки с хитлеристка Германия и т.н.

Пето, присъдите на Народния съд имат профилактично значение за бъдещите политици. Както посочва министърът на правосъдието Минчо Нейчев на 19.XII.1944 г. Народният съд … „придобива огромно историческо значение. С него българският народ туря край на безотговорността, която до се сега е царила в нашата страна, за да стане невъзможно повторението на престъпленията, които се вършеха срещу неговите интереси и неговия живот“⁹³.

                                                            *      *       *

Пропагандисткият, по  същество комунистофобски, подход към решенията на Народния съд няма нищо общо с търсене и представяне на обективната историческа и политическа истина. Цивилизовано ще бъде, ако учените историци, политолози, социолози и философи, всякакви политици и журналисти се ръководят не от моментни политически конюнктурни навеждания и соросоидни заплащания.

Сега в България има някои нови неофашистки прояви. Става дума за Луков марш, паметната плоча на загиналите от „комунистическия терор“, където са записани почти всички осъдени от Народния съд, поставяне на паметни плочи на домовете на бивши фашисти, премълчаването в учебниците по история на фашистките изстъпления и жестокости в България, провеждането на националистическа пропаганда и дейност. Никак не излишно да се припомнят фашистките зверства до Девети септември 1944 г. за да се съхранява националната памет за фашисткото минало и да се оценява опасността под някаква нова форма то да се завърне.

Наложително е учени, политици, журналисти и др. да се придържат към Резолюцията на Европейския парламент от 25 октомври 2018 г. В нея ясно е подчертано, че „познаването на историята е едно от необходимите условия за предотвратяването на такива престъпления (неофашисткото насилие – б.м.) в бъдеще и играе важна роля за възпитанието на по-младите поколения“ (т. 28)  и да се противодейства на „всички форми на отричане на Холокоста“ (т. 29). Европейският парламент „призовава за обща култура на памет за миналото, която отхвърля фашистките престъпления на миналото“ (т. 30), зверствата от Втората световна война  и „системната дехуманизация на жертвите в течение на редица години“⁹⁴ (т. 31). Присъдите на Народния съд не трябва да се отричат, а да се използват като предупреждение на новите кандидати за фашисти каква съдба би могла да ги сполети за човеконенавистническа идеология, политика и практика. Младото поколение трябва да знае истинската история, за да бъде предпазено от популистко-националистическата и комунистофобска реторика. 

Литература:

1. Шарланов, Д. Тиранията. Жертви и палачи. С., 1997 г.

2. Шарланов, Д. България и комунизмът. С., 2007 г.

3. Шарланов, Д. История на комунизма в България. 2 т. С., 2009 г.

4. Мешкова, П. и Д. Шарланов. Българската гилотина. Тайните механизми на Народния

      съд. С., Аген. „Демокрация“, 1994 г.

5. Марков, Г. Българска история вкратце. С., 1992 г..

6. Марков, Г. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. С., 2003 г.

7. Марков, Г. Народният съд – неизживяна трагедия на българския народ. В: Мешкова,

    П. и Д. Шарланов. Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд. С.,

    1994 г., с. 206-210.

8. Марков, Г. Интервю. Народният съд е за политическа разправа, не може да го

    реабилитираме.  http://www.bgnes.com/bez-filtyr/bez-filtyr/4567648/

    http://epicenter.bg/article/Akad--Georgi-Markov--Narodniyat-sad-e-sad-za-politicheska-  razprava--Ne-mozhe-da-go-reabilitirame/147279/11/0

9. Знеполски, Ив. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория.

    С., 2008 г., с. 109.

10. Огнянов, Л. Държавно-политическата система на България. С., 2006.

11. Огнянов, Л. Народен съд, или съдебна политическа репресия. – Информационен център на 

        Министерство на отбраната (30.01.2015). http://armymedia.bg/archives/19983

12. Алтънков, Н.  История на БКП 1919-1989 г.“ С., 2018 г.

13. Семерджиев, П. Народният съд в България 1944-1945 г. С., 1998 г.

14. Димитров, Тр. Финалът на една политическа стратегия. В: П. Семерджиев. Народният

      съд в България 1941-1944 г. С., 1998 г. с. 509.

15. Стамболийски Ал. Виновниците за погрома (отговор на питане в Народното

      събрание) – в-к „Миръ“, бр. 5850, 11 ноември 1919 г.)

16. Кабакчиев, Хр. Изказване в Народното събрание. – Дневникъ (стенографски

      протокол) на XIX ОНС, 1 р. с., 25 март 1921 г., с. 2860-2861.

17. Токушев, Д. Народният съд 1944-1945, (правно-историческо изследване). С., 1989 г.,

       с. 19.

18. Антифашистката борба в България (Документи и материали), т.1, С., 1984, с. 332.

19. Антифашистката борба в България, с. 342.

20. В бой с фашизма 1941-1944, С., 1960  док. № 30, с. 117.

21. Московска декларация за отговорността на хитлеристите за извършените зверства. В:

      Народният съд 1941-1945 г. С., 1997 г., с. 119-120.

22. Христокудис, Ап. Съдебните процеси срещу военнофашистките престъпници в       

      Гърция. В: Народният съд 1944-1945 г., С., 1997 г. с. 75.

23. Георгиев, Кимон. Смисъл и предназначение на народния съд, - Общество и право, кн.

      12, 1984 г. , с. 24.    

24. Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в

      Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея (ДВ, бр.

      219 от 6 октомври 1944 г., изм. и доп. ДВ, бр. 261 от 24 ноември 1944 г., изм. ДВ,бр.9

      от 12 януари 1945 г.).

25. Пейков, Ив.. Разгром на свалената от власт монархофашистка буржоазия в България

      9.IX 1944 – 9.IX.1945 г. С., 1982, с.90-93.

26. Извадки от сведението на Главния народен обвинител Георги Петров за присъдите

      на народния съд до ЦК на БРП (к) от 3 юли 1945 г. В: Мешкова, П. и Д. Шарланов.

      Българската гилотина, с.190-191.

27. Марков, Г.  Народният съд - …, с. 207.

28. Семерджиев, П. Цит. съч. с. 505.

29. Програмна декларация на правителството на К. Муравиев от 4 септември 1944. В: 

      Муравиев, К. Събития и хора, 2004 г., с. 343.

30. Конституция на българското княжество 1879 г. https://www.parliament.bg/bg/17.

31. ЦДА, фонд 1449, опис 1, а. е. 22, л. 182.

32. ЦДА, фонд 1449, опис 1, а. е. 43, л. 14-88; archives.bg/narodensud/).

33. Марков, Г. Народният съд - …, с. 207.

34. Токушев, Д. Цит. съч. с. 7.

35. Вълканов, В. Политико-правни основи на Народния съд. Доклад пред

      Международната научна конференция, посветена на противозаконната отмяна на

      присъди на Народния съд. В: Народният съд 1944-1945 г., С., 1997 г., с. 11. 

36. Натан, Ж. Народният съд разкри предателските планове на фашистките главатари 

      - Съвременник, год. I, кн.2, януари 1945, с. 52.

37. Тодоров, В. и Н. Поппетров. Предговор на книгата: VII състав на Народния съд. Едно

      забравено документално свидетелство за антисемитизма в България през 1941-1944

      г., С., 2013, с. 32.   

38. Вълканов, В. Несръчен опит за ревизиране на историята. – В-к „Дума“, 31 януари

      2011 г. бр. 25.  

39. Токушев, Д. Цит. съч. с. 67-68.

40. Марков, Г. Интервю …

41. Филов, Б. Реч пред Народното събрание. – Стенографски дневник на 21 заседание на

      25 ОНС.

42. Владикин, Л. Адолф Хитлер. Личност и дело. В кн: Борба за нов ред. С., 1943 г., с.

      160-163.

43. Марков, Г. Интервю…

44. Семерджиев, П. Цит. съч. с. 506.

45. Петков, Н. „Позив на м-р Никола Петков“ – В-к „Земеделско знаме“, бр. 1, 14

      септември 1944 г.

46. Мешкова, П. и Д.  Шарланов. Цит. съч., с.  29.

47. Петков, Н. Народният съд. – в-к „Земеделско знаме“, 20 декември 1944 г.

48. Димитров, Г. М. Вестник „Отечествен фронт“, 24 декември 1944 г. 

49. Златева, Ани. Във въртележката на политическите страсти 1941-1945  и

      премълчаването за чудотворката – Фани Попова Мутафова.

      http://ebox.nbu.bg/profesorgenov/view_lesson.php?id=18

50. Василев, В. Нищо измислено, нищо случайно. Народният съд  … някъде в България.

      С., 1999 г., с. 79-82.

51. Иванов, К. Народни съдилища във Франция. – Поглед.инфо. 20.02.2018 г.

52. Огнянов, Л. Народен съд или ...

53. ЦДА, фонд 1449, опис 1, а. е. 109, л. 95-96.

54. ЦДА, фонд 1449, опис 1, а. е. 162, л. 201.

55. Марков, Г. Покушения … с. 317.

56. Знеполски, Ив. Цит. съч., с.112.

57. Конституция на българското княжество ….

58. Приговор международного военного трибунала.

      http://historic.ru/books/item/f00/s00/z0000021/st048.shtml

59. Устав на международния военен съд. Charter of the International Military Tribunal –  

      Annex to the Agreement for the prosecution and punishment of the major war criminals of

      the European Axis ("London Agreement"). По

      http://www.refworld.org/docid/3ae6b39614.html

60. Международния пакт за гражданските и политическите права. – ДВ, бр.43 от 28 май

      1976 г.

61. Марков, Г. Интервю...

62. Марков, Г. Българска история вкратце, с. 267.

63. Устав на международния военен съд.

64. Иванов, К. Народни съдилища във Франция. – Поглед.инфо. 20.02.2018 г.

65. Христокудис, Ап. Цит. съч. с. 77.  

66. Марков, Г. Народният съд ... с. 206-208.

67. Марков, Г. Интервю …

68. Марков, Г. Покушения … с. 221.

69. Бакалов, Т. Народният съд – повеля на времето, тържество на истината. Ст. Загора,

      2013 г.

70. Василев, В. Дори на края на света. Отговорността на военнопрестъпниците от

      Втората световна война. В: Народният съд 1944-1945. С., 1997 г., с. 23-37.

71. Иванов, К. Народни съдилища във Франция. – Поглед.инфо. 20.02.2018 г.

72. Алексиев, Н. С. Злодеяния и возмездие. Преступления против человечество. М.,

      1986, с. 346 и 350.

73. Военных преступников процессы. https://eleven.co.il/jewish-history/holocaust/10950/

74. Алексиев, Н. С. Пак там, с. 22.

75. Иванов, К. Пак там.

76. Алексиев, Н. С. Пак там с. 341-342.

77. Шорников, П. Состоялось ли наказание румынских военных преступников. – Русин,

       2012, № 2 (28).

       https://cyberleninka.ru/article/v/sostoyalos-li-nakazanie-rumynskih-voennyh-prestupnikov.

78. Волокитина Т. В., Мурашко Г. П., Носкова А. Ф., Покивайлова Т. А. Москва и

       Восточная Европа. Становление политических режимов советского типа: 1949-

      1953: Очерки истории. М., 2002, с. 65. 

79. Асташкин, Д. Советский Нюрнберг. Как судили военных преступников в СССР.

       https://rg.ru/2015/12/08/rodina-sud.html

80. Марков, Г. Народният съд…, с. 207.

81. Манифест на Националния комитет на Отечествения фронт, август 1944 г. В: 

      Въоръжената борба на българския народ против фашизма 1941-1944. Документи. С.,

      1962 г., док. № 179, с. 632-634.

82. Коен, Д. Военновременната икономика на България 1939-1944. С., ,2002 г., с. 129.

83. Леви, Р. Суров и безпощаден народен съд. – Съвременник, Год. I, кн. 1, 1945 г.

84. Коен, Д. Експлоатацията на българските работници в Хитлеристка Германия през

      Втората световна война. – Профсъюзни летописи, № 5, 1966 г. с.128-151.

85. Общество и право, кн.12, 1984 г. , с. 28.

86. ЦДА, фонд 1449, опис 1, а. е. 23, л. 49.

87. ЦДА, фонд 1449, опис 1, лист 421-431.

88. Бакалов, Т. Народният съд т.1., с. 68-69.

89. Семерджиев, П. Цит. съч. с. 282-283.

90. Тодоров, В и Н. Поппетров. VII състав на Народния състав, С., 2013 г. с. 17.

91. Илиев, Б. Революционният народен съд. С., 1988, с. 13.

92. ДВ, бр. 219 от 6 октомври и бр. 267 от 24 ноември 1944 г.

93. Илиев, Б. Революционният народен съд, с. 13.

94. Резолюция на Европейския парламент от 25 октомври 2018 г. относно нарастването

      на неофашисткото насилие в Европа.

       http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?pubRef=-//EP//TEXT+TA+P8-TA-2018-

      0433+0+DOC+XML+V0//BG

Послеслов:

Материалът е публикуван в електронното списание „Политически хоризонти“,

бр. 1 от 2019 г. , стр. 134-177.