/Поглед.инфо/ Изминаха почти 30 години от политическата промяна в България, промяната в развитието на българското общество. Промените бяха рекламирани като преход към демокрация и тя бе извадена на преден план. И сега мнозина се питат: „Това което постигнахме, демокрация ли е?“, и „Каква е тази демокрация?“. Отговор на тези въпроси намираме в новия капитален философски труд на проф. д.ф.н. М. Янков „Демокрация или „демагогска олигархия“ (Изд. къща „Тип-топ прес“, 2019 г.). Особено внимание заслужава разработката на същността на социалното равенство като основа на народовластието. Настоящата статия е текст от глава шеста, параграф 3,4 и 5.
д-р Анко Иванов
Още античната политическа философия, макар да поставя на първо място когнитивните предпоставки на демокрацията, не игнорира напълно и нейните социални предпостави; и то разбирани като определена степен на социално равенство.
В политическата мисъл на европейското Просвещение наред с когнитивните, все повече на преден план излизат социалните предпоставки на доминиращо косвената репрезентативно-парламентарна демокрация; намерили ярък израз в крилатите идеи на Великата френска революция – с нейните крилати идеи за „свобода, равенство и братство”. По-късно, към края на 19 и през 20 век (както и в първите десетилетия на 21 век), в господстващата западна идеологема на демокрация това съотношение се изменя значително. Сега вече не само на първо място се поставят когнитивните предпоставки (както постъпват античните философи в своята критична оценка на пряката демокрация и предпочитанията си към аристократичната „сенатска” република). Но едновременно с това социалните предпоставки на демокрацията се обръщат на 180 градуса; не равенството- макар и в „геометрическа”, а не „аритметическа” форма и в количествено съотношение 1:4-5 пъти разлика между бедни и богати както е при Платон и Аристотел, или равенство на базата на отхвърляне на „измамния първичен договор” за заграбване на земята като частна собственост от богатите при Русо, а по-скоро социалното неравенство се приема за икономически неизбежно и фактически напълно търпимо за демокрацията. В което всъщност намира израз основната причина за трансформирането на либералната (доминиращо репрезентативно-парламентарна) демокрация в „демагогска олигархия”.
По начало социалните предпоставки са определящи за демокрацията; още повече че от тях в последна сметка зависи и равнището на нейните когнитивни предпоставки (степента на общо и социално-политическа култура на масите и елита). И главното в тях се свежда до социалното равенство/неравенство в неговото социално-икономическо и социално-класово разбиране. Демокрацията е несъвместима със социалните неравенства; без социално-класово равенство няма истинска демокрация (народовластие)-дори да се допусне възможността от оптимални когнитивни качества например на политическо- управленския елит. Просто защото в системата на дълбока социална поляризация и най-високо образованият, културен и професионално-управленски подготвен и опитен политически елит няма как да пренебрегне своите собствени (и на стоящите зад него и сливащи се с него доминиращи финансово-икономически и информационно-идеологически сили) групово-егоистични интереси; и възможностите, които политическата власт дава за тяхната пряка – правно-политическа или косвена – демагогско-идеологическа защита. Като определящ показател на същинската демокрация социалното равенство означава на първо място премахване на класовите отношения на експлоатация; преодоляване на рентните доходи (получавани на базата на едрата частна собственост), разпределение на доходите според количеството и качеството на труда.Много често когато става дума за социалните предпоставки на либералната демокрация съвременните неконсервативни десноцентристки (а и лявоцентристки социалдемократически) идеолози предпочитат да говорят повече за социална справедливост, отколкото за социално равенство. Нерядко социалното равенство просто се подменя със социалната справедливост; като паралелно с това искането за социално равенство се обявява за социално несправедливо, а социалното неравенство за икономически продуктивно и справедливо и тъкмо за това за напълно съвместимо с демокрацията. В същия дух равенството преднамерено и манипулативно се тълкува пределно широко като пълно игнориране на всяко, включително например природно-биологично, психофизиологично, индивидуално-психологическо и дори групово-психологическо различие между хората. Което, естествено, влиза в абсурдно противоречие с реалността и излиза извън границите на всяка социална справедливост и демокрация.
Все в този смисъл неоконсервативните, всички неолиберално ориентирани идеолози на богатите класи подменят социално-класовата поляризация на базата на едрата частната собственост и експлоатацията на чужд труда с разликата между социално професионалните групи по степента на сложност на труда. Наред с усилията им да представят социалните различия по принцип за биологично (или био социално) детерминирани, те обявят богатите за природно надарени изобщо и в частност за творчески и високопроизводителен труд. А бедните за природно некадърни, мързеливи, неподдаващи се на по-високо образование, професионална квалификация и производителен труд. Така богатството се оказва природен (или „божи”) дар, продукт на предимно генетически закодиран талантлив и творчески високопроизводителен труд на избрано малцинство; а бедността – фатално непредотвратима съдба на мнозинството природно неталантливи, нетворчески, ниско производителни индивиди; направо резултат на мързел и лентяйство, на бягство от какъвто и да е труд.
Без съмнение пренебрегването на разликата в степента на сложност на труда, образование, професионална квалификация , производителност на труда, количество и качество на вложения труда и т. н. се оказва несправедливо; и в крайна сметка несъвместимо с демокрацията. Тъй като игнорира разликата в реалната стойност на работната сила, в приноса на отделните категории труд ,например на висококвалифицирания и високопроизводителен и нискоквалифицирания и нископроизводителен в БВП ; ограничава стимулите за високопроизводителен труд и създаването на необходимите материални предпоставки за демокрация.
Но заедно с тава социално несправедливо и следователно противопоказно за истинската демокрация е получаването и консумирането на нетрудови доходи например като печалби, дивиденти и ренти само въз основа на притежаваната едра частна собственост; без какъвто и да е трудов принос в добавената стойност; присвояването на създаваната от други добавена стойност. Тук нетрудовите „рентни” доходи се разбират в широк смисъл: не само в тяхното първоначално значение на доходи въз основа на частна поземлена собственост, нито плюс това и като специфична капиталистическа „монополна рента” (1); а просто като получаване на доходи само(или предимно) на базата на притежаваната едра частна собственост и експлоатация на чужд наемен труд (2).Така разбирана, социалната справедливост изключва социално-класовите различия основани на експлоатацията на чужд труда на базата на едрата капиталистическа частна собственост, но не и различията по степен на сложност на труда (3).
Макар разликата по степен на сложност на труда (без експлоатация) да е нещо принципиално отлично от антагонистичната социално-класова поляризация, тя може да бъде относително значителна както в количествено, така и в качествено отношение; и в този смисъл определяща за равнището на социална справедливост, социално равенство и демокрация. Трудно е да се посочат някакви нейни точни количествени граници; въпреки че (в отличие от съвременните непрекъснато растящи и без това космически класово-капиталистически различия) поне на средно равнище тя не би следвало да надвишава много известната „мяра на Платон” 1:4/5 пъти (между ниските и високите трудови доходи). Става дума за средностатистическа разлика, която в условията на превръщане на науката в непосредствена производителна сила( научно-техническия и информационно-технологическия прогрес, дигиталната революция, роботозацията, „изкуствения интелект”) и рязкото повишаване производителността на висококвалифицирания инженерно-технически и научно-творчески труд, може да се надхвърля значително.
Това важи например за труда на висококвалифицирани инженери, технолози, програмисти, конструктори, учени-откриватели в областта на ядрено-космическата, дигитално-кибернетичната, информационно-комуникативната и други области. Очевидно по степента на сложност и производителност (на реален принос в създаваната добавена стойност и общия икономически просперитет) трудът на визираните специалисти превишава многократно този на ниско и средно квалифицирания работник (техник и даже редови инженер). И следователно доходите им например като работна заплата и бонуси (и свързаните с тях социален статус и стандарт на живот) не могат да не са значително повече от тези на средностатистическия работник и служител в същите (а и в останалите) сектори. Още повече че и реалната стойност на една такава висококвалифицирана наемна работна сила (като необходимите средства за възстановяване и поддържане на нейното и на семейството материално и духовно развитие, стандарт на живот, човешки потенциал, здравен статут, образование, квалификация, преквалификация, култура и др.) е също така многократно по-висока от тази на средностатистическия работник и служител (поне в досегашните етапи на развитие на обществото). Не е изключено тази разлика да се измерва с двуцифрени и дори трицифрени величини; и например един велик конструктор да получава заслужено трудови (не рентни)доходи в хиляди и даже милиони; без самото това автоматически да го превръща в милионер в капиталистическия социално-класов смисъл на тая дума. Без възникналата вследствие на това социална конфигурация да противоречи на социалната справедливост и иманентното за демокрацията относително социално-класово равенство; което не пренебрегва разликата в степента на сложност на труда без експлоатация.
Положението се изменя качествено, когато тези трудови (включително и милионни) доходи се вложат като инвестиции например в производствени, търговски или финансови фирми, в които се експлоатира наемният труд на много, стотици и хиляди работници, специалисти, служители(лишени от средства за производство, от значими - носещи по-големи дивиденти и печалби акции); когато такива инвеститори получат крупни пакети от акции в посочените фирми и започнат да разчитат повече или изцяло на печалбите от тях вместо на актуалните си (например творчески проектно-конструкторски, информационно-програмиращи, управленско-организаторски) „трудови” доходи. В такъв случай „трудовите милионери” се превръщат в капиталистически милионери; заедно с това се нарушава социалната справедливост и социалното равенство като основен принцип на същинската демокрация (народовластие). Аналогично е положението, ако непосредствено в процеса на реализирането на съответната научно-техническа конструкция се експлоатира значителен наемен труд; в това число на множество наети учени, инженери и техници от посочената по-горе висококвалифицирана и специализирана категория; а резултатите (максималните доходи и печалби от тях) се присвояват частнокапиталистически, да кажем, само или предимно от главния конструктор (или малка група около него частни собственици-акционери). Алтернативата е конструкторският колектив да работи на базата на държавна собственост (обществени материални и финансови ресурси); или на основата на колективно-кооперативна (акционерна) собственост, при която главните доходи идват от трудовата дейност, а дивидентите (за евентуалните относително ограничени акции и дялове) в най-добрия случай ги допълват на втори план.
Доминирането на принципа на разпределение според количеството и качеството на труда може да доведе до преодоляване на антагонистичните класови, но не на всички(в това число и значителни в количествено отношение например около и дори над посочената „мяра на Платон”) социални различия . Поначало (на съвременния етап и в обозримото бъдеще) социалните различия трудно се задържат около или не много над тази „мяра”, само или главно в границите на „трудовите доходи”. И то не само в рамките на капиталистическата, но (както показва историческият опит) и в късните етапи на съветската („реално социалистическа”) система. И на базата на почти пълното формално-правно господство на обществената собственост, плановото регулиране и принципа на разпределение според труда те могат (при определени вътрешни и външни условия като например тези в края на 80-те и началото на 90-те години на 20 в. на пост съветска почва) да прерастват в по-значими различия между „трудови” и „нетрудови” доходи (в началото повече неформални, колкото формално-легитимни); като своеобразна изпреварваща предпоставка на възраждане на антагонистично социално-класово неравенство и олигархически тенденции на постсоциалистическата демокрация. Както това става например на постсоциалистическото съветско-руско, наше и източноевропейско пространство в края на 20 и началото на 21 век след извършване на радикален политически преврат от „обуржоазяващия” се соц. елит и последяващата тотална приватизация на обществената и възстановяване формално-легитимното господство на едрата частна капиталистическа собственост.
Повече теоретически би могло да се предположи, че различията в „трудовите доходи” могат да се ограничат значително в резултат на радикално повишаване на образованието и културата, професионалната подготовка и квалификация на всички или мнозинството граждани. И намаляване по този начин на големите различия в производителността на труда на основните социално-професионални групи. В един за сега абстрактно възможен теоретически модел (на високо равнище на историческо развитие – не само в материално-техническо, социално-икономическо и социално класово, но и социално-културно и морално-ценностно отношение), те биха могли (на базата на преодоляване на частната и пълно господство на обществената собственост и плановото регулиране) да се намалят максимално чрез замяна на принципа на разпределение според труда с принципа на разпределение според потребностите. Което, според развита от К. Маркс по-специално в „Критика на готската програма” теза, се извърши при преход от първата към втората фаза на социализма; когато „обществото ще може да запише на своето знаме От всекиго според способностите, на всякого според потребностите!“ (4).
Но дори в един такъв (абстрактно-теоретически възможен) идеален модел едва ли би могло да се говори за някакво абсолютно равенство в смисъл на пълно изравняване на хората по производителност на труда, „трудови доходи” и максимална адекватност на развитие и задоволяване на материалните и духовните потребности. И при (абстрактно-теоретически) възможно преодоляване не само на антагонистичните, но и неантагонистичните социално-класови отношения (и постигане на достатъчно високо равнище на общо образование и култура, професионална подготовка и квалификация на всички или на мнозинството), тези различия (например по степен на производителност на труда и получаваните не рентни доходи) трудно биха могли да бъдат напълно ликвидирани. Самата замяна на принципа на разпределение според труда с принципа на разпределение според потребностите би следвало да се тълкува по-скоро в смисъл, че всеки се труди (и дава своя принос в създаването на материалните и духовните ценности) според своите способности (талант, образование и култура, професионална подготовка и квалификация, производителност и творчески характер на труда – които, колкото и да се повишават, и в максимално благоприятни социални и когнитивни условия не могат да станат напълно равни) и получава според потребностите, които на свой ред (колкото и да се развиват, обогатяват и адекватно задоволяват) няма как да се изравнят абсолютно за всички индивиди и групи. При всички случаи не би могла да не се запази определена корелация между относителните различия в степента на производителността (и творческия характер) на труда и степента на адекватност на задоволяване на материалните (и духовни) потребности. Всяка, дори минимална разлика в степента на производителност (и творчески характер) на труда сама по себе не може да не води до някаква разлика в степента на адекватност на задоволяване (развитие и обогатяване) на потребностите, и обратно.
От друга страна, логично е да се допусне, че при евентуално преодоляване на антагонистичните и утвърждаване на не антагонистични социално-класови отношения когнитивните фактори стават решаващи за повишаване равенството (между професионално-социалните групи и хората) и равнището на (демократичното) самоуправление на обществото. Колкото и да се повишава значимостта на когнитивните фактори обаче, определящи за демокрацията като политическа форма на управление остава социално-класовата диференциация – дори когато тя се трансформира в неантагонистична и започва (в един за сега абстрактно-теоретически възможен идеален модел) постепенно да намалява и изчезва. Неантагонистичните социално-класови различия и тяхното поетапно нивелиране по принцип разширяват възможностите за по-ефективно използване на когнитивните ресурси в демократичното управление; например с оглед по-широк достъп на мнозинството до наука и качествено образование, повишаване равнището на професионална подготовка, на общата и социално-политическа и управленска култура (на елита и масите) и т. н; но колкото и висока да става когнитивна култура , тя( сама по себе си-без поне минимални неантагонистични социални различи) не може да определи еднозначно демокрацията (и в нейната оптимална форма) като политическо управление. Политическият плурализъм (като иманентна характеристика на демокрацията) е синоним на социалните различия; дори когато те се проявяват в максимално ограничени неантагонистични форми. В идеалния (теоретичен) случай при (абстрактно) възможното пълно преодоляване на социалните (в това число и неантагонистични) различия, демокрацията като политическа форма на управление (независимо от високата степен на когнитивно равнище на обществото, елита и гражданското мнозинство) остава без своите определящи дефинитивно-смислови предпоставки. В момента, в който демокрацията постига оптимални социални предпоставки (при абстрактно възможното пълно ликвидиране на неантагонистичните социални различия) и следователно своята висша и същинска форма на народно самоуправление ,тя губи (диалектически) специфично-дефинитивния си характер на политическо управление; и( в духа на марксизма) се превръща в неполитическа свободна асоциация и само организация на хората в обществото.
От една страна, акционерната едра частна собственост донякъде разширява възможностите на капитализма с оглед потребностите на научно-техническия прогрес и съвременната дигитална революция, по-нататъшната социализация и концентрация на производството и капитала, за известно (временно и относително) „туширане” на противоречието между производителни сили и производствени отношения, между труда и капитала. От друга страна, обаче тя задълбочава и изостря още повече неговите проблеми, в това число свързани със съотношението между рентни и не рентни доходи, социална справедливост, социално равенство и демокрация. На социално-икономическата и социалнополитическа повърхност акционерната капиталистическа собственост „размива”, ”плурализира” и ”деперсонализара” субекта на собственост; мистифицира личния, семеен и групов характер на едрата частна собственост; до известна степен превръща капитала в анонимен феномен, в нещо като безличен фантом. Зад фантомно-анонимната „размита” и „маскираща фасада” на акционерния капитал обаче се крият(от финансово-икономическа, социална и политическа отговорност) неговите напълно реални и конкретни субекти – едрите акционери и топ менажери, които получават големите печалби и високите( предимно рентни) доходи; и които със своя неукротим устрем към тяхното перманентно максимализиране предизвикват периодични дълбоки кризи, засилват социалните противоречия, социалното неравенство и олигархическите тенденции на либералната демокрация.
Показателна в това отношение е разликата между едрата частна акционерна капиталистическа и колективно-кооперативната акционерна собственост. В определен смисъл – в отличие от едрата частна капиталистическа, колективно-кооперативната акционерна собственост би могла условно да се разглежда като своеобразен „микромодел” на демокрацията на макро социално и политическо равнище. На първо място защото разпределението на доходите при последната зависи предимно от количеството и качеството на труда и в много по-малка степен от получаваните дивиденти за притежаваните акции. В колективно-кооперативните акционерни организации съществува задължителна минимална граница на участие в акционерния (уставен) капитал (например около 5% процента), която изключва концентрацията на значителен акционерен капитал в малко ръце и следователно получаването на по-големи печалби (дивиденти) от едни за сметка на други; по-точно за сметка на експлоатацията на труда на останалите членове на акционерния колектив. Основните доходи на акционерите се формират на базата на количеството и качеството на вложения от тяхна страна труд; главният принцип на разпределение е принципът на разпределение на доходите според степента на сложност на труда (производителност на труда, образование и професионална подготовка, квалификация, опит) на работещите акционери. А ограничените (от посочените например минимални 5% уставен акционерен капитал) дивиденти идват на втори план и не могат да се превърнат в основен и решаващ фактор за съществено разграничаване на акционерите по количество на получаваните доходи и диференцирането им на различни социално-класови групи. От своя страна различията в получаваните доходи по степен на сложност на труда на акционерите в колективно-кооперативните организации - колкото и значителни да са те, сами по себе си също така не генерират подобна, основана на експлоатация на чужд труд социално-класова стратификация; и не могат да нарушат принципа на социална справедливост - разбиран като относително социално равенство и основен показател на истинската демокрация.
За същото говори и гарантираното според максимата „един акционер – един глас” равно право на участие на всички акционери в управлението, в решаването на стопанските и социалните проблеми на колективно-кооперативната организация на производство. Става дума например за равно участие в решаване на проблемите на организацията на ефективно производство и реализация на продукцията на пазара (без – както това е при едрата частнокапиталистическа акционерна корпорация, доминиращи, често пъти направо паразитни търговски и най-вече финансови посредници, които не създават почти никаква добавена стойност, но се стремят да присвоят максималната част от нея под формата на спекулативно надути проценти печалби и доходи), за справедливо разпределение на получените прихода за работни заплати и бонуси според количеството и качеството на изпълнителския и оперативно-управленски труд, за инвестиции (в по-нататъшното развитие на производството и неговата техническа, технологична и мениджърска модернизация), за относително ограничени дивиденти на отделните акционери и общи социални нужди на акционерния колектив, за образование на децата на акционерите, квалификация и преквалификация на работната сила и т. н. А всичко това на свой ред стимулира заинтересоваността и мотивацията за производителен труд почти в еднаква и достатъчно висока степен на акционерите; което не намалява, а повишава икономическата ефективност на колективно-кооперативната форма на акционерна собственост, а оттам по косвен път и на цялата икономика.
Диалектическо противоречивото противоречие съотношение между социална справедливост, социално равенство и демокрация се разкрива с особена сила в системата на господство на съвременната частна акционерна собственост. При едрата частнокапиталистическа акционерна форма на собственост разпределението както на доходите (и печалбите), така и на правата в управлението зависи на първо място от количеството на акциите (акционерните дялове); които са съществено различни, тъй като липсват ограничения за концентрация на акционерния капитал в ръцете на отделни крупни акционери, притежаващи над 50% или контролния пакет акции. В управлението (дори при наличието на множество акционери в такава корпорация) решаващ се оказва гласът само на един-единствен , отделно взет акционер, стига той да разполага с над 50% или контролния пакет от акции. И когато контролният пакет е под 50%, той може да се окаже блокиращ и решаващ, при положение че мнозинството други (предимно средни и дребни) акционери не могат да се обединят и да се противостоят ефективно.
При всички случаи тук не може да става дума за никаква демократичност в управлението на микроикономическо равнище; а и в системата на доминираща едра акционерна капиталистическа собственост социалното неравенство и недемократичността на организация и управление на микро (и макроикономическо) равнище са формално-правно легитимирани едва ли не като най-висш принцип на социална справедливост и демокрация на общо политическо равнище. Даже да се допусне, че наред със средните и дребните акционери всички работници и служители на дадената конкретна акционерна организация притежават акции с право на глас (и участие в общото събрание на акционерите, и то като преобладаващо механично мнозинство или в определени работнически съвети, например в известните и практически провалилите се следвоенни западни проекти), това се оказва без особено значение по отношение на решаващата дума на отделния притежател над 50% или някакъв по-малък, но контролен пакет от акции. Нещо, което няма как фактически да не противоречи категорично не само на принципа на социалната справедливост, разбирана като социално равенство( като относително равенство на доходите, получавани според количеството и качеството на труда), но и на всяка демокрация .По такива основни качествени параметри на управление на производството и начина на разпределение на доходите като социална справедливост, социално равенство и демократичност едрите частнокапиталистически акционерни корпорации (от типа на ТНК) са нещо принципиално противоположно не само на напълно възможното същинско народовластие на макро социално равнище, но и на формалната конструкция на либералната политическа демокрация дори когато тя се проявява под формата на „демагогска олигархия”. По-скоро организацията и управлението на доминиращите в капиталистическата икономика крупни частни акционерни производствени корпорации и финансови институции са своеобразен контра модел на демократичната организация и управление на обществото като цяло.
Въпросът за това как би могла да се съгласува и дали изобщо може да се съгласува формално легитимната социална несправедливост (в смисъл на непрекъснато нарастваща разлика по доходи и социален статус) и недемократичността като коренно различно право на глас в управлението между едрите акционери (и топ мениджъри), от една страна, и дребните акционери и наемни работници (и служители), от друга страна, в господстващите в капиталистическата икономика крупни частни корпорации и управлението на макро социално равнище, т. е. политическото управление в неговите формални претенции за справедливост и демокрация е основен и неразрешем в иманентните граници на капиталистическата система.
Ако демокрацията (под формата на „един акционер – един глас”) в колективно-кооперативните икономически организации зависи еднозначно от социалното равенство в смисъл на задължително предотвратяване на концентрацията на акционерния капитал в частни ръце и разпределение на доходите главно по количеството и качеството на труда; и ако на свой ред липсата на демокрация в управлението на едрите частнокапиталистически акционерни корпорации (тъй като в тях решаващ е гласът на притежаващия над 50% или контролния пакет от акции – дори той да е отделно взет акционер или нищожно малцинство от иначе множество акционери на съответната корпорация), зависи също така еднозначно от задължителното отсъствие на социално равенство (в смисъл на концентрация на акционерния капитал в малко ръце и присвояване на максималните печалби и високите доходи от крупните акционери и топ мениджъри - за сметка на експлоатацията на труда на всички останали – дребни акционери и наемни работници); и ако плюс това в рамките на цялата икономика доминира едрата частнокапиталистическа акционерна собственост и произтичащите с желязна логика от това частнокапиталистически принцип на разпределение и дълбока социално-класовата поляризация на обществото, то наистина възниква неразрешимият в тази система кардинален въпрос; как е възможно да се гарантира действителна демокрация на макро социално, общо политическо равнище като реално равно участие на всички или поне на мнозинството в управлението на обществото.
В тази система на политическо управление (например в днешната „американска демокрация”), според носителя на Нобелова награда по икономика за 2001 г. Дж. Стиглиц („Цената на неравенството”, С. 2014) реално господства принципът „един долар – един глас” (5) – вместо „един човек – един глас”; или – „една акция-един глас“ – вместо „един акционер- един глас”. В същия дух в по-ново време (Интервю пред австралийски журналисти от 4 ноември 2018) Стиглиц (6) подчертава, че днес 0.1% от американците получават четири пъти, а 1% два пъти по-високи доходи от преди 40 години, а доходите на 90% от американците остават на равнището на 60 години на 20 век. Преди „неоконсервативната и неолиберална революции” на Рейгън и Тачър (т. е. непосредствено след ВСВ, по време на и до известна степен в резултат на „студентските революции” от 60-те години на 20 век), отбелязва той, западните лидери се стремят да обединяват обществото, да ограничават неравенствата между гражданите, да съблюдават и развиват свободите и правата на личността и демокрацията. В наше време богатствата и властта са съсредоточени в ръцете на 1% от гражданите на САЩ, като 75 % и повече от тях се обявяват открито против това положение. Финансово-икономическият и политически елит обаче, продължава Стиглиц, не показва никакви признаци да се съобразява с недоволството на огромното мнозинство и да ограничи растящите крещящи социални различия( в духа на следвоенната „социална държава”). Напротив, мерките на новия президент Тръмп например за намаляване на данъците на богатите увеличават социалното разслоение и концентрацията на властта и богатствата във все по-малко ръце . И напълно резонно по този повод Стиглиц поставя въпроса: как може това положение (когато волята на огромното гражданско мнозинство се потъпква брутално от 1% нищожно богато малцинство) да се съгласува с демокрацията; изобщо възможно ли е „знаменитата американска демокрация” да се справи с този проблем?! Още повече, че мнозинството американци (въпреки че иначе 75% и повече процента са против концентрацията на властта и богатствата в ръцете на нищожно малцинство от 1%) на последните президентски избори гласуват именно за Тръмп ,т. е. за типичен представител на този 1%, даже 0.1%.
За разлика от Дж. Стиглиц (а също така например и от не по-малко острия критик на растящите съвременни капиталистически неравенства и тяхната несъвместимост с демокрацията авторитетния френски икономист Т. Пикети (7),доминиращите нео консервативни и неолиберални апологети на западната либерална демокрация по същество продължават да не виждат тук никакъв особен проблем. Визираното крещящо противоречие между управлението на микро- (и макро-) икономическо равнище и политическа демокрация – включително във възможно перфектно формално конструираната нейна западна либерална версия, те продължават да приемат за нещо нормално, неизбежно, необходимо и даже социално справедливо. Съгласно тази логика фактически излиза, че социалното равенство и демокрацията в управлението на микроикономическо равнище (а и в икономиката като цяло – доколкото едрите частни акционерни организации са доминиращи в нея) просто трябва да се жертват в името на общия икономически просперитет и като следствие на една твърде относителна, условна и даже фиктивна социална справедливост.
В противен случай, според неолибералната догма (за „лошата” държава и държавна собственост, за „свещената и неприкосновена частна собственост” и „могъщия максимално де регулиран пазар”) не могат да се осигурят достатъчни стимули и мотиви за постигне на по-висок технически и икономическа прогрес (8); преди всичко на крупните акционери и топ мениджъри в гонитбата (конкуренцията) за максимални печалби (и космически високи доходи); но и на дребните акционери и наемните работници за повишаване на производителността на труда (и на тази база за по-добри заплати и доходи). В края на краищата без това, ни уверяват предимно неолиберално социално-икономически ориентираните идеолози, на макро социално равнище не могат да се постигнат необходимите материални предпоставки за осигуряване на относително благоденствие за повече хора; и за някаква( макар и не съвършена и твърде относителна) демокрация на макро социално, политическо равнище.
В действителност икономическият прогрес в условията на капитализма и относителното нарастване на общото западно благоденствие през 20 век (заслуга за които наред с редица други фактори като например столетното техническо и икономическо развитие, вътрешните профсъюзни и граждански борби, социалният пример на съветския и източноевропейския социализъм, безмилостната експлоатация на третия и присъединилия се към него в края на 20 и началото на 21 век бивш втори свят имат масовизирането и повишената роля на акционерната форма на организация и собственост), въпреки че временно и относително разширява „средната класа” в следвоенния период на т. нар. „социалдемократическа епоха”, през последните няколко десетилетия на „неолибералната епоха”( особено след гибелта на СССР и европейския социализъм) не намалява, а увеличава пропастта между социалните полюси и следователно социалното неравенство на макро социално равнище в национален и международен план. Което на свой ред не води до особено трайни и стабилни икономически позитиви, до обща социална и политическа сигурност във вътрешен и най-вече в международен план. И на микроикономическо равнище (в едрите частнокапиталистически акционерни корпорации) нарастващата крещяща разлика в количеството на притежаваните акции с право на глас и получаваните в съответствие с тях огромни дивиденти на крупните акционери и супер високите, в това число спекулативни( не отговарящи на реалният им принос в организацията и управлението, а следователно и в БВП) високи доходи на топ мениджъри, от една страна, и минималните дивиденти и стагниращите (през последните десетилетия на 20-и и първите десетилетия на 21 век) реални доходи на всички останали, в това число средни и дребни акционери и най-вече наемни работници (хората на наемния труд изобщо), от друга страна, трудно може да се разглежда като сигурен гарант за траен и без кризисен икономически просперитет. Напротив, бясната гонитба с всички възможни средства и на всяка цена за бързи, лесни и максимални печалби и високи доходи от страна на крупните акционери и топ мениджъри неизбежно и регулярно води до банкрут на водещи акционерни корпорации, което предизвиква дълбоки икономически кризи (като например тази през 2008-2009 г.) и заплашва самото съществуване на капиталистическата система.
От друга страна, както показва световният опит (например предишният съветски и днешен китайски), държавната и колективно-кооперативна форма на акционерна собственост са не по-малко икономически ефективни. Ролята на колективно-кооперативните стопански организации в смесена система с доминираща държавна (в това число и държавно-акционерна) собственост в стратегическите сектори на икономиката поначало е принципиално по-различна и много по-значима (в икономически и особено в социален план) в сравнение със системата на доминираща едра акционерна капиталистическа собственост. Господството на държавната и колективно-кооперативна акционерна собственост в смесена икономика осигурява по-голяма степен на социално равенство (бързо и мащабно с десетки и стотици милиони намаляване на бедните, например в т.нар. бурно развиващи се „нови пазари” от китайски тип), а и не по-малко съдържателно (макар и не винаги достатъчно добре формално правно-политически изразено) народовластие. Преди всичко защото в смесени икономики от китайски( пазарно социалистически) тип характерният за господстващата държавна и колективно-кооперативна акционерна собственост принцип на разпределение на доходите главно според количеството и качеството на труда (получаването предимно не рентни доходи) доминира не само на микро-, но и на макроикономическо и макро социално равнище; а частнокапиталистическият принцип на разпределение (получаването предимно на рентни доходи) отстъпва на втори, подчинен план.
Необходимото за същинската демокрация социално равенство не може по принцип (радикално и трайно) да се постигне извън системата на доминиране на държавната и обществена (в това число колективно-кооперативна акционерна)собственост и плановото управление на икономика. В парадигмалните рамки на капиталистическата система на господство на едрата частна акционерна собственост и характерния за нея принцип на присвояване на максималната печалба от крупния капитал несъвместимите с демокрацията и бурно растящи съвременни социални неравенства не биха могли да се премахнат напълно и даже радикално (и трайно) ограничат.
Литература:
1. Виж: Дж.Стиглиц, Цената на неравенството, С., 2014, с.71-72.
2. Господството на едрата частна капиталистическа собственост ражда неизбежно и перманентно „рентни”доходи; няма как без нейното ликвидиране или поне радикално( и трайно) ограничаване да се премахнат основните им източници,а следователно произтичащите от тях и несъвместими с демокрацията социални неравенства( както това донякъде се получава дори при такива остри критици на нарастващата съвременна капиталистическа поляризация на обществото като Дж.Стиглиц (Цената на неравенството, с.71-73, 250-265 и др.) и Т. Пикети (Капиталът ХХI век, с. 40-43,421-455 и др.).
3. За отношението между изведените извън експлоатацията рентни доходи и произтичащите от тук неравенство и (идеологическо) объркване на бедните в „конкуренцията“ им за тях с богатите. Виж: например Prof.Dr.HartmutElsenhans, RenteblockiertKapitalismus,in:Welt-Trends, №.144, 2018, s.10 – 14.
4. Виж: К.Маркс, Ф. Енгелс, Избрани произведения, т.1,С., 1984, с.175.
5. Виж: Дж. Стиглиц. Цената на неравенството, с. 19,187 и др.
6. J. Stiglitz, America should be a warning to other countries, Interview, Guardian, 5. Nov. 2018.
7.Тома Пикети, Капиталът ХХI век, с.13-15,36-43,371-372,470-473,516-518, 586-590, 644-652 653-659 и др.
8. Виж: за високо производителен труд (и икономически просперитет) и неговата съвместимост с демокрацията Виж: Дж. Стиглиц, Цената на неравенството, с.171-180,187-221,275-300,324-339; Т. Пикети, Капиталът ХХI век, с 13-15,36-43,341-359,653-659.