Манипулациите на историческата истина

Манипулациите на историческата истина

                    („Какво ще ни дадеш, историйо, от пожълтелите си страници?“)

През последните три десетилетията, когато се осъществи в България промяната от социализъм към див мутренски капитализъм, историята, по-точно новата и най-новата история на България стана модна тема. Искат или не искат това, редица хора се връщат към миналото, особено сега след източването на язовирите, в условията на свободното трансгранично движение на хора, богатство, болести, вируси и бацили. Но най-често към миналото ни връщат целенасочено, с дълбока идеологическа подплата, с поглед към миналото през призмата на антикомунизма и русофобията. Връщат ни към „единственият“ и то само техен „нов прочит на историята“.  Пренаписват историята и погребват истината.

Кои са пропагандните механизми за пренаписване на новата българска история?

Първият е напънът българските граждани да бъдат отстранени от дискусията за близката ни история. Известен е призивът на някои историци: „Историята да се остави на историците“. А защо хлебарите да не кажат „Хлябът да се остави за хлебарите“? Не ни казват на кои историци да се остави близката ни история. На тези, които: бързо смениха идеологическата основа на собствените си писания; „уверено вървят след победителите“; на стипендиантите на чужди фондации; на платените от Сорос? Възниква въпросът: „Историята е наука за самозадоволяване на научните и политически амбиции на професионалните историци или е на целия народ?“ А може ли политиците и политолозите да пренебрегват политическите уроци на миналото? А може ли социолозите да изучават обществото без най-новата история? А нали българската история се прави от народа, от хората, не само от отделни личности като Борис III, Георги Димитров, В. Коларов, Т. Живков! Народът е творец на историята, макар че отделни личности имат своето значимо влияние, но в рамките на определени политически движения и идеологии. Сега група историци преиначават историята ни под влияние на чужди и нашенски политически интереси. Не, историята е на българския народ и всеки българин може и трябва да знае истинската история, да има и да изразява свое мнение за историческите процеси, събития и факти.

Най-лошото е пренаписването на историята в учебниците. Чрез конюнктурни политически пренаписвания българска история се изопачава.  Както казва акад. Марков (2012 г.): „Ние, историците, се уморихме от пренаписване. Който дойде на власт: „Хайде сега да пренапишете учебниците по история““. Няма значение кой и какъв е по експертност министърът на образованието: историк, философ, лекар или счетоводител, той диктува съдържанието на учебниците по история.  А ние можем убедено да добавим, че в обучението по история го няма главното – историческата истина и пълнотата на характеристиките на миналото.

Вторият пропаганден механизъм, който по същество е „исторически трик“, т. е. т.нар. „нов прочит на историята“. Смисъл от „нов прочит“ има само при откриването на нови, неизвестни преди това безспорни факти, налагащи преоценка на историческите събития. И за какво правят този „нов прочит на историята“? Дали новият прочит е за „основна преоценка на нашето най-близко минало“, т.е. да е политически деформиран. Важното за последователите „на новия прочит“ е да се сменят оценките от социалистически в комунистофобски идейни позиции за историческите събития, независимо от липсата на нови и значими факти, променящи цялостната картина.

И нагледен пример е творчеството на проф. Л. Огнянов. В книгата си за Девети септември, след като са посочени всички факти и събития (Деветосептемврийската социалистическа революция, С., 1984, с. 164) той права верния извод: „… работническата класа, трудещите се селяни и народната интелигенция се вдигнаха на масово народно въстание и сложиха край на политическото господство на буржоазията“. Подобна е оценката му в другата негова книга (Априлската политика на БКП 1956-1980 г., С.,1981 г., стр. 5), където пише: „… на 9 септември 1944 г. , трудещите се от града и селото, сплотени под знамето на Отечествения фронт, установиха народнодемократична власт“. За същите събития, при същия фактически материал, документи и исторически извори, след Десети ноември 1989 г. пише (Държавно-политическата система на България 1944-1948, 1993, С., стр. 9) съвсем друг извод: „9 септември е преломна дата в най-новата българска история. На този ден е извършен военно-политически преврат – с въоръжена сила е свалено последното буржоазно правителство в България …“. Ето това е „нов прочит на историята“! При едни и същи факти и хронология да се правят коренно противоположни изводи и оценки.

Третият пропаганден механизъм е игнорирането (премълчаването) и подценяването на определени исторически факти, които биха променили истината.  Според великия писател Л. Н. Толстой – „Най-голямата лъжа е премълчаването“, т.е. премълчаването на фактите, а скриването на факти или на част от тях си е направо историческа лъжа.  Да вземем оценките за Народния съд. Факт е, че е имало такъв съд, осъдил на смърт 2618 души за престъпления и че са изпълнени 1046 смъртни присъди. Но се премълчават деянията на осъдените. Историци като проф. Д. Шарланов, П. Мешкова, проф. Келбечева, проф. В. Лилков и т.н. разглеждат и поставят акцент само на следствието (резултатът) от Народния съд, т.е. смъртните присъди, а умишлено премълчават причината. Народният съд не е „политическа разправа“, осъдени са реални престъпници за реални престъпления, така както е подходено във всички европейски страни, така както е предвидено по международните договорености.

Пътят към историческата истина трябва да бъде чист за да може тя да покаже вярно действително станалото в конкретна историческата ситуация. Премълчаването, игнорирането на фактите неминуемо води до изкривена или направо манипулирана историческа истина. А това в съвременни условия се диктува целево (а и добре се заплаща!) от адептите на победилия „завинаги“ неолиберализъм.  

                Четвъртият пропаганден механизъм е манипулирането, изкривяването неточното разглеждане на истинските факти и дори  използване на предположения като факти за изчисления и определяне на характера на определени действия в миналото. Да вземем неточното използване на исторически факти. Ето един драстичен пример. Във в-к „Демокрация” (3 февруари 1992 г.) историкът Веселин Методиев пише, че „Германия, носеща огромната вина за войната, намери 24 политически отговорни държавници. А в България те са 11 122”. Ужасяващо лъжливо сравнение.

Някои историци и публицисти „забравят“, че освен Главния Нюрнбергския процес, в Германия има други процеси, съдени и осъдени на смърт и на различни срокове затвор  германски нацисти. По Закона на Контролния съвет № 10 от 20.12.1945 г. съюзените държави съдят виновните за фашистките насилия и войната. В американската окупационна зона, американският съд  води още 12 „малки” Нюрнбергски процеса. Общо той осъжда 345 души на смърт. В британската зона има 240 смъртни присъди, за съветската зона няма данни. За френската зона само по частични данни 104 са осъдени на смърт. Немци са съдени и в Италия, Югославия, Гърция, СССР и др. страни. В Полша са осъдили 5352 немски военни. Във Франция са произнесени 7037 смъртни присъди. В Белгия са произнесени 4170 смъртни присъди. Това е крещящо манипулиране на истината.

Ето и един показателен пример за използването на предположението, а не фактите, като „доказателство“ за историческа истина. Става дума за убитите без съд и присъда след Девети септември. Според проф. Д. Шарланов  в страната през 1944 г. е имало 4419 села и 237 града. „Ако вземем средно по трима „безследно изчезнали“ във всяко село, то броят им достига 13 257, а при четирима 17 676 души без градовете.“ А безследно изчезналите той счита за убити без съд и присъда. Професионален историк без доказателства, само по предположения прави изводи и внушения. Няма имена на „убийците“, имената на „невинно пострадалите“, на убитите без съд и присъда. Няма нито един документ, който показва, че БРП (к) има решения и указания за масови разстрели без съд и присъда.

 Петият идеологически механизъм е използването само на „удобните“ факти от историята и пренебрегването на т. нар. „неудобни исторически факти“. Неудобни от гледната точка на идеологическата позиция на която стои историкът. Историческият анализ се основа на фактите, но те сами по себе си нямат пряко значение, ако не са оценени и не са направени изводи.  Ценността на фактите се определя от идейната позиция на историка, признава той това или не го признава. Всеки историк има своя ценностна система, пряко или косвено свързана с определена идеология. Ценностите, изповядвани от историка може да са явни и/или прикрити. Те се проявяват чрез оценката на историческите факти, събития и процеси.  Фактите и събитията, които не отговарят на ценностната система на историка се превръщат в „неудобни исторически факти“. Толкова по-зле за тези факти! А един и същи факт може да се оценява най-различно!

За комунистофобите е крайно неудобен историческия факт, че при социализма в България има мощно икономическо развитие и че България изпревари и се изравни с редица западноевропейски страни. По международните класации тя достигна до почетното 27 –мо място сред развитите страни в света. За историците русофоби, е крайно „неудобен“ исторически факт, че Русия е освободила България, че Съветския съюз помогна на България да развие мощна индустрия, че снабдяваше България на ниски цени с преференциални суровини, машини, съоръжения и т.н.. „Неудобен исторически факт“ създаването на лагери след Девети септември. За неолибералите е крайно неудобен историческия факт, че в България е имало поредица от фашистки закони както ЗЗД, антисемитски закони, закона за гражданската мобилизация, че е имало концентрационни лагери: в о. Св. Анастасия, Гонда вода, Кръсто поле (Еникьой), „Свети Никола“, временния концлагер „Галата“, концлагера край Шумен за американски и английски военнопленници, еврейските лагери край Сомовит и Плевен. За лагерите в началото на социалистическата власт се изписват тонове мастило, а за фашистките концлагери се мълчи от огромната част от историците и десните журналисти! Мълчат и историците, стоящи на промонархистки и неофашистки позиции, за зверствата на фашистите не само в България, но и в Сърбия, създаването и използването на ловни роти за борба с антифашистите, плащане за убити партизани и за отрязани глави и т.н.

Често пъти не се взема предвид цялата съвкупност от факти и събития, а само отделни аспекти или отделни факти. Това изкривява историческата истина. а историята и историците е важно вапцаровото:

„Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно“

Историята в учебниците и в книгите трябва да бъде в съответствие със завета:

„Но разкажи със думи прости

на тях – на бъдещите хора“,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили.“

           Истинската история е тази, която разкрива, че цяла поредица български поколения храбро са се борили срещу мизерията, срещу фашизма и насилието, а те и следващото поколение са изграждали България. Фалшивата история е тази, която премълчава и изопачава в учебниците и в публикациите живота и делата на антифашисткото и социалистическото поколение. Историческата истина е част от националната памет и не трябва да се изкривява и премълчава, да се манипулира чрез т.нар. „нов прочит“. Съвременната неолиберална фалшификация на историята, на историческата истина за близкото минало е обида за живелите през този период.

Съвременните историци не бива да действат като политически обагрени контрольори на миналото с цел насаждане на либерален идеологически „нов прочит на историята“, а да разкриват обективната историческа истина за миналото на България. Битката за миналото е битка и за настоящето и за бъдещето.

P.S. Материалът с малки съкращения и променено заглавие (Фалшификациите на историята) е  

       публикуван във вестник „Дума“ на 20 март 2020 г.

Анко Иванов – д-р по философия