Кого представлява и за какво се бори социалистическата партия?

 

            В края на миналата година бе проведен поредният конгрес на БСП. В своите решения той посочи необходимостта от приемането на нова Програма на партията. Започналата в сп. „Ново време“ идейна дискусия „Социализъм XXI век“¹ поставя множество актуални въпроси за бъдещето на социалистическата партия.  

            Когато става дума за нова Програма на БСП има три основополагащи въпроса, чиито отговор в решителна степен определя към какво се стреми и за какво се бори партията, какви цели си поставя и чии обществени потребности и интереси изразява.

 

I.                 Каква да е социалната база на партията и как да се отстояват интересите ѝ?

            БСП е политическа партия. А като всяка партия, така и тя е част от обществото и изразява и защитава социално-икономичeските  и политическите интереси на част от това общество. Самото понятие „партия“ (от фр. „parte“) означава част от обществото, голяма група от хора с общи политически интереси. Партия на целия народ, партия на всички е несъотносимо към понятието „партия“. Партията е от представители на част от някакъв обществен слой, класа, съсловие, т.е. част от обществото, която изразява и защитава определени, характерни за тази голяма група  от хора, потребности и интереси. Те, потребностите и интересите, се изразяват чрез определена идеология, идеи, възгледи и ценности, политически цели и стратегии.

От това кои и какви интереси изразява партията, се определя и нейната социална база.  В условията на либерална парламентарна демокрация терминът „социална база“ не е равнозначен на „електорат“. Електоратът е кръг от привърженици, поддръжници, симпатизанти на партията, които гласуват на парламентарни, президентски и общински избори за нея и за нейни представители. Но електоратът може и да не е само от социалната база на социалистическата партия,  а да е и от социалната баса на десните (капитала, бизнеса, чорбаджиите) или от някоя социална група (занаятчии, самоосигуряващи се и др.), която не се идентифицира с определена класа.

Исторически още в началото на развитието на капитализма (т.нар. либерална демокрация) се оформят две ясно противостоящи си класи. Понятието се използва още от първата половина на XIX век в Комунистическия манифест, където става дума за класата на пролетариата (работническата класа), класата на буржоазията и средните съсловия – „дребният индустриалец, дребният търговец, занаятчията, селянинът“²

По това време (средата на XIX век) не само марксистите се занимават с класовото деление на обществото. Лоренц фон Щайн (Lorenz von Stein; 1815–1890) счита, че собствеността неизбежно води към образуването на две противоположни класи, „два полюса на човешкото общуване“. Поради това в обществото има класова борба, а държавата, която е завладяна от класата на собствениците се превръща в оръдие на „промишлените собственици“ и служи на техните интереси. Поради това класата на „несобствениците“ влиза в борба със „собствениците“. В тази борба пролетариатът се осъзнава като „единно цяло“ (т.е. класа) и се противопоставя на „промишлените собственици“³.

За понятието „класа“ има различни виждания. През XX доминиращо е определението на Ленин в неговия труд „Великият почин“: „Класи се наричат големи групи хора, различаващи се по своето място в исторически определена система на общественото производство, по тяхното отношение (в по-голямата си част закрепено и оформено в закони) към средствата за производство, по тяхната роля в обществената организация на труда, а следователно, по начина за получаване и размера на частта от общественото богатство, с които те разполагат. Класите са такива групи от хора, една от които може да присвоява за себе си труда на друга класа, благодарение на различните им места в определения строй на общественото стопанство“⁴. В обществото формирането на класите е закономерен процес, протичането на който зависи от обществените отношения, а не от индивидуалните личностни качества на индивидите. Условията на живот на всеки човек формират неговите интереси и отношението му към интересите на другите⁵. Интересите на класите са различни и се дължат на различните условия на живот.

Защитавайки своите противоположни интереси класите си противостоят. В защита на тези свои интереси те водят борба с различни средства и под различни форми. Класовата борба е средството за защита и отстояване на потребностите и интересите на класите. Както посочват Маркс и Енгелс „Историята на всички досегашни общества е история на класови борби. Свободен и роб, патриций и плебей, барон и крепостен селянин, цехов майстор и калфа, накъсо – потисник и потиснат, са стоели в постоянна противоположност един спрямо друг, водили са непрекъсната, ту скрита, ту открита борба – борба, която всеки път е свършвала с революционно преустройство на цялото общество или с обща гибел на борещите се класи“⁶.

Но класовата борба не е самоцелна, класово противопоставяне заради битката с друга класа. Тя е битка за разпределението на материалните блага, създавани от труда и капитала, битка против експлоатацията на хората на труда от хората на капитала. В произведението на Маркс и Енгелс „Немска идеология“ се разкрива, че отделните индивиди образуват класа, само дотолкова, доколкото им се налага да водят борба против някаква друга класа. В останалите отношения те сами враждебно противостоят един на друг в качеството им на конкуренти⁷. При по-ниско равнище на експлоатация на труда и много по-справедливо разпределение на богатството хората на труда стават конкуренти на пазара на труда за заемане на по-доходни места. Следователно необходимост от класова борба се появява при несправедливо разпределение на новосъздаденото богатство и при голямо неравенство в доходите. 

 Съществуването и функционирането на обществото се осъществява чрез взаимодействието между класите. В обществото, в различни исторически периоди те могат да си сътрудничат и действат общо в определени социални условия, но могат и да водят борба. Енгелс в писмото си до Лавров от 12-17 ноември1875 г.  пише: „Взаимодействието … включва както хармония, така и колизия, както борба, така и сътрудничество.“⁸ За да има „колизия“, за да има борба между класите трябва техните интереси да са противоположни и непреодолими. Във всяко общество, в което има класи, има и различни, дори несъвместими и често противоположни интереси. Такива са интересите на капитала (буржоазията, собственика на капитала, чорбаджията, бизнесменът) и на труда (работещите срещу трудово възнаграждение), в съвременни условия особено на „работещите бедни“. Причината за „колизията“, за борбата е несправедливото разпределение на резултатите от труда в полза на капитала.

Класовата борба се основава  на противоположността на интересите на класите, изразявани от техните партии. Това е подходът на всички социалдемократически партии до края на XIX век. В края на този век и началото на XX век социалдемокрацията се разделя на привърженици на класовата борба и привърженици на класовото сътрудничество.  Това разделение формира т.нар. група на ортодоксалните марксисти и ревизионистите. Разделението върви в почти всички европейски страни. В България в миналото то личи от противоборствата между тесните социалисти и широките социалисти. Привържениците на широките социалисти са наричани общоделци защото са за класово сътрудничество (общо дело) с класата на капитала и нейните партии.

Отричането и препятстването на класовата борба между двете световни войни се възприема и от фашистките партии и фашистките власти. Хитлер продължава идеята на Мусолини от отказа от класова борба и единение на обществото и нацията. В „Майн кампф“ („Моята борба“, XI Народ и раса) пише: „националсоциалистическите профсъюзи съвсем не трябва да бъдат органи за класовата борба, а само органи на професионалното представителство. Националсоциалистическата държава не признава „класи“. Тя в политическо отношение познава само граждани, ползващи се от съвсем еднакви  права и носещи  еднакви задължения …“). Фашизмът от една страна е за  отказ от класово разделение, от друга страна – за класово сътрудничество и корпоративизъм. Скоро след Деветоюнският фашистки преврат  Ал. Цанков в речта си в Свободния театър на 8 юли 1923 г. е  за „Край на всяка класова и съсловна политика“⁹. (в-к „Миръ“, бр. 6923, от 9 юли 1923 г.). Следващата година в изявление  пред кореспондента на в-к „Temps“ заявява, че правителството иска да покаже „… на населението, че интересите на всички класи са еднакви и общи.“¹⁰. Какво общо може да има между богат алчен капиталист и беден онеправдан работник?

 До края на Втората световна война почти всички социалдемократически, социалистически и комунистически партии са за класовата борба. В нейното определяне има различие за целите, за средствата и формите. След Втората световна война повечето западноевропейски социалдемократически партии преминават на позицията за отказ от класовата борба, особено след приемането на БадГодесбергската програма на ГСДП.

            След разпадането на социалистическата система в източноевропейските страни либералните и неолиберални идеолози, опиянени от победата над Съветския съюз и комунистическите обществени системи в Източна Европа, обявиха окончателната победа на либерализма и края на историята (по Фукуяма). Те развиват тезата, че класовата борба вече е приключила и под благородното влияние на пазара има не класи, а само отделни индивиди, които се намират в отношения на сътрудничество и конкуренция. Тази позиция бе възприета от редица западноевропейски социалдемократически и социалистически партии. И те престанаха не само да говорят и пишат за класова борба, дори не споменават думите „класи“, „класа на работниците“, „класа на труда“, макар, че редица от тях в титулното им име пише, че са партии на труда (напр. Нидерландската партия на труда).

Подобна теза бе възприета и в България. Излезе от употреба не само термина „пролетариат“, но и „ работническа класа“, дори БСП стана „партия на целия народ“. Сега в повечето европейски общества има „бизнес класа“, „политическа класа“ и т.н., но няма класа на трудовите хора, на хората на наемния труд. Най-често това е с мотива, че сега я няма класическата фабрично-заводска работническа класа, че трудът се е променил и станал друг. Светът се е променил, особено в сферата на производството на материални блага и услуги, на равнище на живот и на потребление. Вече не доминира ръчния труд, във все по-нарастващи пропорции има механизиране, автоматизиране и роботизиране, дигитализация на труда на наетите работници. Промяната на характера на труда, не променя съществено мястото на хората на труда в производствения процес, в обществените отношения, мястото им на „наети лица“ (според статистиката), хора, които получават доходи чрез своя труд, своите умения, своята експертност, а не от своята собственост, от своя капитал.

            Нямало било класа на работниците, класа на наемните работници, но има класа на богатите, на капиталистите! Преди няколко години американският мултимилиардер Уорън Бъфет каза: „Има класова борба, наистина, но моята класа, класата на богатите, води тази война и ние побеждаваме“¹¹. Прикриването на наличието на класови интереси и класова борба не снема от дневния ред на обществата политическите противостояния и дори конфликти, напротив, в последните десетилетия те се засилват. Главното в класовата борба в съвременни условия е преодоляването на огромното неравенство (5.2 в Европа, 8.0 в България). Сега то предимно само се регистрира и официализира от левите партии в Европа и в България. Огромното неравенство все повече се увеличава и то разделя и противопоставя хората.

            Сега в България, а и в повечето европейски страни, позицията на класата на труда е много слаба. Капиталът знае тази слабост и поради това засилва експлоатацията на труда, което води до огромните равнища на неравенство в обществото, на огромна бедност, дори формирането сред част от класата на труда на т.нар. „работещи бедни“. В тези условия социалното договаряне и колективното трудово договаряне води до отрицателен резултат за хората на наемния труд. Ако процесите на настъпление на неолибералния глобалистки капитал продължават в същата посока и темп, неминуемо ще се достигне до сблъсък, обществена колизия, конфронтация. Гладът на бедните е по-силен мотив за борба от охолството на богатите.    

Интересите на хората на наемния труд сега имат няколко целеви измерения: реално повишаване на доходите; преодоляване на бедността и на неравенството; борба за защита на природата и най-вече на жизнената среда на обитаване, особено в градски условия – чист въздух, чиста вода, безшумен и незамърсяващ транспорт, чисти храни и продукти; здравеопазване и здравословен начин на живот, качествено образование за децата и т.н. Тези класови интереси следва да са ядрото на политиката на левите партии въобще и конкретно на БСП. В съвременното общество всеки човек има право на достоен и на високо равнище живот, не само богатите.

            Отказът от изразяване и защитаване на интересите на хората на труда, колаборацията на левите партии с десните неолиберални и социаллиберални партии, позицията („няма ляво, няма дясно“) доведе до решителен спад на влиянието на лявоцентристките социалистически и социалдемократически партии в Европа и в България. За да се намали неравенството, за да се подобрят решително условията на живот на работещите трябва да се повишат заплатите на хората на наемния труд,  необходимо е отстояването на техните интереси чрез конкретна действена политика, съпротива против настъплението на едрия финансов, транснационален и национален капитал, т.е. потребна е класова борба.

Отстояването на интересите на хората на класата на труда се затруднява в съвременни условия от налагането на масите на определени политически внушения и поведения, като това, че класовата борба е само бунт, революция, тоталитаризъм. Това е следствие от политическата демагогия с понятията „демокрация“ и „свобода“. Класовата борба е най-вече отстояване на колективните, общите интереси на хората на наемния труд, както и отстояването на егоистичните печалбарски интереси на капиталистите (бизнесмените). Безработният не е свободен да избира, той зависи от бизнесмените работодатели. И т.нар. „свободно договаряне“ е по същество икономическа принуда от бизнеса към хората на труда. Много се спекулира с внедряването на цифровите информационни системи във всички сфери на дейност на обществото. Но се забравя, че те са във владението на крупния транснационален бизнес, съчетан с политическия истеблишмънт на САЩ.

Подценяването на интересите на хората на наемния труд от левите партии доведе до значим упадък на социалдемократическите и лейбъристките партии. Сега е необходимо те да се върнат към истинската функция на политическите партии – изразяване, отстояване и реализиране на власт на дейности, съответстващи предимно на интересите на хората на наемния труд, на „робите на труда“. В противен случай те ще продължават да губят влияние в обществото.

Марксовото учение за класовата борба при новите социално-икономически и политически условия налага на левите партии да използват легални и конституционно допустими стари традиционни форми, но и нови форми, включително информационно-комуникационните и дигиталните подходи и системи за информация, пропаганда и за защитата на интересите на наемния труд. Традиционните форми на класовата борба като стачки, манифестации, протести, публични митинги и шествия, внасянето на подписки и декларации и т.н., са негативно отразявани от повечето средства за масова информация, понеже те били пречили на граждани да реализират своите права на свобода на придвижване и т.н.. Класовата борба при съветския тип социализъм доведе до премахване на класата на експлоататорите (капитала). Класовата борба при западноевропейския демократичен и държавен социализъм запазва класата на капитала, дори му дава привилегии. Но се мълчи от дейците на социалистическите и социалдемократическите партии в Западна Европа за необходимостта от премахване, или поне свеждане до минимум, на част от класата на капитала. Става дума за премахване на квазикапитала (олигархията, мутрите, неофеодалите, сутеньорите, фирмите за бързи кредити и т.н. и т.н.). Без премахване на тази част от капитала не може да има демократичен социализъм, социална държава и държава на всеобщото благоденствие. А за премахване, или поне решително ограничаване,  на тази уродлива част от капитала е потребна класова и политическа борба от хората на наемния труд и от социалистическите партии.

В съвременни условия чрез повсеместна демагогия бизнесът се представя като благодетел на работника, като създаващ работни места и доходи, като дарител на средства за хуманни цели (Бил Гейтс и компания експлоататори). Разрешаването на крещящото противоречие между нарастването на притежателите на капитала (бизнеса, бизнесмените) и хората на наемния труд става не само чрез революция, стачки, масови протести (манифестации, петиции, митинги, събори и т.н.), но и чрез  парламентарни средства. Формата, която се използва зависи от политическата ситуация и от умението на ръководствата на левите партии да предприемат адекватни политически действия.

 

II.             За какъв тип социализъм да е БСП?

Либералните икономисти и политици, подобно на фашистките дейци, въобще отричат социализма като обществена система. Често може да се прочете, особено в Интернет мрежата, че социализъм въобще няма или че той е умрял. Ето един пример. Известният икономист от австрийската школа Лудвиг фон Мизес (нем.  Ludwig Heinrich Edler von Mises; 1881-1973) в своя книга твърди, че социализмът е нереализируем и че единственото решение е либерализма¹². Не само това, но и го смесва с фашизма, като забравя основната икономическа разлика: фашизмът е за частна собственост и неравенство, а държаният социализъм, както той определя съветския тип социализъм, е за равенство и липса на частна собственост, наличие на държавно регулиране и планиране на стопанските дейности.

А социализъм има, макар и в различни разновидности и ще има, колкото и либералните икономисти, социолози, политолози, публицисти и десни политици да го отричат. Объркванията и смесването на понятието социализъм с различни идеологии и политически системи е безкрайно. И в миналото, и в наши дни. Наскоро Кузман Илиев излезе публично с твърдението, че „днешният либерализъм … по същество е демократичен социализъм …“!? Но се оказа, и че „неолиберализмът е чист икономически фашизъм“!?¹³ По същество от тези мисли може да се направи логичен извод, че неолиберализъм, демократичен социализъм и икономически фашизъм са едно и също нещо.

В десетте въпроса, поставени за идейната дискусия на сп. „Ново време“, определящо значение има въпросът:  „Какви са днес у нас и по света отговорите на въпроса „Що е социализъм?“ и „Какви са вижданията за социалистическия проект у нас – чрез форми на социализация на икономиката и обществото с перспектива демократичен социализъм или въз основа на носталгията по държавния социализъм?“

            В научната и публицистична литература има хиляди определения и квалификации за социализма като философия, масово движение и обществена система. Исторически още в Комунистическия манифест (1848 г.) са посочени различните видове социализъм: реакционен (феодален, дребнобуржоазен, немски или „истински“); консервативен или буржоазен; критично-утопичен. Има много голямо разнообразие на видовете социализъм, определени предимно географски по  континенти и по страни, но и в редица случаи по същностни характеристики.

Типовете социализъм  могат да бъдат поделени на групи в зависимост от степента и формата на социализация: пълна или почти пълна социализация на икономиката и частична форма на социализация. Според начина на постигането социализмът е революционен или реформистки. По начина на управление: командно-административен или демократичен и т.н. Има и редица типове социализъм с преплетени характеристики. Най-често срещаните определения на типовете социализъм са: държавен социализъм; пазарен социализъм; демократичен социализъм; либерален (етически) социализъм; революционен; реформистки; кооперативен (югославски, титовски); съветски; китайски; латиноамерикански, троцкизъм и т.н. 

            Особено внимание заслужава, с оглед на програмата на БСП, възприемането на същностни черти на два от посочените типове социализъм – държавен и демократичен.     

В съвременни условия най-често се разглеждат два типа държавен социализъм. Първият често е наричан и съветски, командно-административен социализъм. При него цялата или почти цялата съвкупност от предприятията е държавна (общонародна) собственост, управлявана  и развивана чрез планови, а не чрез пазарни механизми. Този тип социализъм възниква при конкретни исторически условия, несъотносими към съвременните политически и социално-икономически отношения, връзки и зависимости. Сегашните политици поставят акцент само на диктатурата, на насилието при упражняване на държавната власт. Тази политическа система на съветския тип социализъм се ражда в условията на икономическа изостаналост на Русия от най-развитите и развити държави в света, в условията на яростна конфронтация между богати и бедни, в условията на международно насилие над новата власт в Русия и в Съветския Съюз.  Насилие, когато множество държави нахлуват в територията на бивша Русия и дори създават първите британски концлагери в северната част на Европейска Русия („Мудюг“ и „Йоканга“). Без този тип социализъм в Съветския съюз, в условията на международна стратегия на икономическа, политическа и военна изолация, не би била възможна индустриализацията и  бързото икономическо развитие, довело в крайна сметка до преобразяването на Съветския съюз и създаване на едно по-социално справедливо общество, освободено от експлоатацията на капитала, способно да противостои на фашистката агресия. Подобен тип социалистическо общество сега в света има само в КНДР. 

Държавният социализъм (нем. Staatssozialismus) е определен от Е. Панфилов  като група от икономически и политологически учения за прехода към социализъм по пътя на частични реформи, активна намеса на държавата в икономиката и социалните отношения, одържавяване на средства за производство, но без да се променят основите на реформирания обществен строй¹⁴.

Много често в съвременната философска, социологическа и политологическа литература и най-вече в средствата за масово осведомяване се слага знак на равенство между съветския и западноевропейския държавен тип социализъм. А разликата е съществена. Тя е посочена още през 30 –те години на миналия век. При държавния социализъм от западноевропейски тип само част от богатствата, от капитала са собственост на държавата, когато огромната част от заводи, фабрики, фирми, банки т.н. си остават частна собственост. При съветския тип социализъм частната собственост като цяло е заменена от обществена собственост на средствата за производство¹⁵.

Твърде често през последните години, от неразбиране или соросоидно стимулиране, някои автори определят неправомерно съветският тип социализъм като „индустриален капитализъм“, както и като „чисто и просто държавен капитализъм“. Явно, че подобни твърдения показват неразбиране на същността на капитализма и поради това лесно се лепят етикети на съветския социализъм. За да има „капитализъм“ следва да има капитал, основан на частната собственост, инвестиран в производство и/или в услуги с цел печалба¹⁶. При „съветския капитализъм“ или „държавен капитализъм“ няма въобще частна собственост върху средствата за производство.

Понякога държавният социализъм е определян и като форма на социалистическата организация на производството и разпределението¹⁷, развита в миналото.

Вторият тип е западноевропейският държавен социализъм. Той е концепция, при която социализмът се свежда до намесата на държавата в икономиката  и социалните отношения (Л. Блан, К.И. Бобертус-Ягецов, Ф. Ласал, катедър-социализъм и др.)¹⁸. В съвременни условия по  същество при този тип държавен социализъм икономическото, социалното, духовно-културното функциониране и развитие на обществото се постига чрез реформи, посредством които държавата се намесва в икономиката и социалните отношения чрез придобиване на държавни средства за производство, чрез държавно регулиране на дейността на бизнеса, запазване на частния бизнес и функционирането на частната собственост и др. Държавният социализъм от втория тип се базира на смесената икономика, но по същество е социално реформиран капитализъм. 

            Демократическият социализъм е политическа философия, движение и политическа система, съчетаваща социалистическите идеи (социализма) с принципите на демокрацията (политическа, икономическа, работническа, самоуправленска). Още Едуард Бернщайн развива схващането, че социалдемокрацията в действителност е: „демократическо-социалистическа партия на реформите“¹⁹. Налагането на концепцията за демократическия социализъм в западноевропейското социалистическо движение е в противовес на т.нар. от западните социалдемократи „авторитарен социализъм“ в СССР и източноевропейските страни.

Главното в западноевропейският демократичен социализъм е съвместяването на социализма с парламентарната демокрацията. В Западна Европа масово се възприема думата „социализъм“ като синоним на „демократичен социализъм“, като политическа система противоположна на съветската социалистическа система.

Демократическият социализъм се прокламира на конгреса на Социалистическия интернационал (1951). Приета е декларацията „Цели и задачи на демократическия социализъм“. Социалистическият интернационал на 18 конгрес в Стокхолм (1989) определя, че „Демократическият социализъм – това е международно движение за свобода, социална справедливост и солидарност. Неговата цел е да има мир в целия свят, в който тези основни ценности могат да бъдат усилени и където всеки може да живее осмислен живот на пълноценен човек и гражданин в демократично общество“.  В неговата Декларация за принципите се твърди, че социалистите защитават неотменното право на живот и физическа безопасност, свобода на убежденията, свобода на свободно изразяване на мненията, свобода за съюзяване и др., както и това, че всеки народ и поколение може да поставя свои собствени цели.

Има два основни пътя на формиране на демократическия социализъм. Първият е в капиталистическите (либерални, свободни, демократични) общества, извършване на промяна (реформа) с акцент на  демокрация при пазарна икономика с доминираща частна собственост и придържане към ценностите свобода, равенство, справедливост и солидарност. Той възниква като идеология и се развива като практика в социалистическото движение и най-вече сред социалистическите и социалдемократическите партии на Западна Европа. Демократичните социалисти са за промяна на капиталистическото общество като се реформират, но запазят доминиращите пазарни икономически механизми. Този тип демократичен социализъм от първия тип израства в лоното на капитализма. Йозеф Щумпетер в книгата си „Капитализъм, социализъм и демокрация“ (1942) разкрива, че конфликтите в капиталистическото общество могат да бъдат разрешени чрез въоръжено въстание или постоянни отстъпки от страна на капитализма и че социалистическата организация на обществото неизбежно ще се формира чрез неизбежния процес на разлагане на капиталистическото общество и ще се изрази в ръст на индустриалната демокрация, регулиращите органи и самоуправлението²⁰. В системата на демократичния социализъм главното е придаването на демократична форма и реформиране на съществуващия или налагащият се либерализъм (пазарна икономика). 

Вторият път на създаване на общество на демократичния социализъм е трансформирането на бившите социалистически страни чрез въвеждането на пазарните механизми, пазарната икономика и социални дейности и либерално-демократически принципи на управление на държавата.  

В либералните и неолиберални държави също има в някои случаи държавна намеса. При кризите 2008-2010 и Ковид-19 (2020-2021) пандемията има мащабното държавно инвестиране с цел спасяване на едрия капитал (банки и ТНК), има за цел спасяване на капитализма, а не социална трансформация на капитализма в социализъм. 

В процеса на реализация на концепцията за демократичен социализъм има голямо разнообразие, многообразие на политиките и формите на дейност. Поради това може да се представи демократичния социализъм като родово понятие, а реалното проявление на идеологията и практиката му отделните страни като видово понятие. Редица философи, политолози и социолози отнасят към демократичния социализъм: Либерален социализъм (социализъм, който съчетава либералните и социалистическите идеи и принципи при смесена икономика с частна и държавна собственост); етически социализъм (главното са нравствените ценности, чрез които да се отстранят противоречията в обществото, социализма като нравствен идеал); пазарен социализъм (система, предполагаща обществена, кооперативна и частна собственост при пазарна икономика); либертариански социализъм (акцент върху работническите системи и организацията на работното място); муниципален социализъм (предаване в собственост на местните органи на властта обслужващите дейности (транспорт, електроснабдяване, газоснабдяване, водоснабдяване, училища, болници и др.); държавен социализъм и религиозен социализъм (стремеж на социализма да се придаден религиозна окраска и/или в политиката да се привнесат религиозни елементи). 

Томас Пикети въвежда понятието парципитативен социализъм и парципитативна демокрация, при която гражданите имат власт да приемат политически решения. Неговите акценти са равенство – за равен достъп до образование, здравеопазване и въвеждане на базов доход, за съучастие на заетите лица в управлението на производството, въвеждане на прогресивна данъчна система с високи ставки за най-високите доходи. По такъв начин би могъл да се избегне съветския начин за промяна на капитализма. Според него властта над хората (т.е. политиката) и властта над вещите (т.е. собствеността) са взаимно свързани²¹. 

Привържениците на демократическия социализъм в западните общества най-често наричат демократични социалисти и твърде често ги различават от социалдемократите. За социалдемократическите партии Б. Орлов определя като водеща аксиологическата ориентация и в тях разграничава няколко тенденции: предимно пазарна ориентация (новият лейбъризъм);  пазарна ориентация със силно проявен консенсус (Партията на труда в Нидерландия); етатистки път (Франция); реформистка политика на „държавата на благоденствието“ (Швеция);  силна социална политика със съчетаване на стимулиране развитието на пазарното стопанство (Германия)²². 

Твърде често понятието „държава на благоденствието“ се използва като синоним на социална държава. Понятието „социална държава“, както и „социална правова държава“ за пръв официално е документирано през 1949 г. в конституцията на Федерална Република Германия²³. 

По същество социалната държава е някакво промеждутъчно звено между класическия либерализъм и класическия марксизъм. Социалната държава бе възможна при наличието на своеобразен „социален договор“ като своеобразна сърцевина на обществения договор между труда и капитала, осигуряващ „мирното съвместно съществуване“ между тях и „се основаваше единствено на силното работническо движение – веднага след като профсъюзите отново станаха уязвими, капиталът …“ започна да прилага стратегии за премахване на социалния договор и ликвидиране на социалната държава, демократичния социализъм²⁴.  

Във Великобритания „Държавата на всеобщото благоденствие“ възниква от необходимостта от осигуряване на заетост от населението поради страха от обществено напрежение и безредие, подобни на тези от предишните войни и кризи. Предоставени са на синдикатите правата да участват и сключват с капитала колективни трудови договори и удовлетворяване на потребностите от здравеопазване и образование²⁵. Западноевропейската социална държава „с помощта на значителна държавна собственост и мащабно държавно субсидиране, регулиране, разпределение и преразпределение … осигурява редица социални блага за широките слоеве от населението.“ Но тя „се явява в стратегически интерес не само и дори не главно на редовите граждани, колкото на едрия капитал …“²⁶.

Политиката, провеждана от демократическите социалисти, включва елементи на кейсианството като значимо икономическо регулиране, намеса на държавата в икономиката, особено в стратегическите отрасли, държавни инвестиции в инфраструктура и т.н.  По същество икономическите и институционалните основи на създадената „социална държава“ и „държавата на всеобщото благоденствие“ бе формирана на основата на кейсианството.

            Има множество характеристики на демократическия социализъм. Като негови съществени атрибути на се определят: наличието на значима по обем обществена собственост, управлявана от демократично правителство, ограничаване и контрол върху частната собственост, държавно регулиране на икономиката, силно развита безплатна социална сфера.  Но има и предимно морални ценностни определения. В речника на Кеймбриджския университет демократическият социализъм се определя като „набор от политически убеждения и принципи, подкрепящи равни възможности за всички, при справедливо избран парламент“²⁷. Демократическите социалисти като цяло отхвърлят централизираното планиране. За тях социалистите на власт трябва само да стимулират, а не да принуждават, да разсредоточават, а не да концентрират властовите функции, да разширяват права и възможностите с цел повече демокрация.

В западноевропейските социалдемократически партии, особено ГСДП, се утвърждава водещият за нея и множество други социалдемократически партии в Западна Европа аксиологичен подход към социализма.  Този подход е противопоставен на стария формационнен подход. Основите са заложени в БадГодесбергската програма на ГСДП (1959 г.) за обновяване на социалдемокрацията. Конгресът утвърждава превръщането на партията от  „социалистическа работническа партия“ в „народна“ партия. Определени са „Основните ценности на социализма“ (свобода, справедливост и солидарност). Посочено е, че „демократическия социализъм“ има три исторически корена: християнската етика, хуманизма и класическата философия.  С това се осъществява отказ от марксизма и се преминава на бернщайниански позиции, т.е. „движението е всичко, крайната цел е нищо“. Социализмът става процес, а не цел на социалистическото движение. Този подход се използва от Вили Бранд. На конгреса на своята партия той изрича: „Хората трябва да знаят: това, което ние правим, е проникнато от чувството за съвест. В стълкновението, което започва, моралните категории ще имат много по-голяма тежест, отколкото материалните²⁸.

В концепцията за демократичен социализъм се включват и елементи от т.нар. „чист социализъм“ като развитие на държавната собственост в средствата за производство, въвеждане на всеобщо и безплатно здравеопазване и образование  и т.н. Особено важно за демократическия социализъм е отмяната на пазарните отношения в здравеопазване и образование, владеене от държавата на „водещите върхове“ на икономиката, създаването на фирми собственост на работниците и финансиран от държавни банки²⁹. Към тези дейности могат в конкретните политически и социално-икономически условия да се добавят и редица други. 

Съществената разлика между демократическия социализъм и социалдемократизма са две. Първото е отношението към държавната собственост. Мнозинството социалдемократически партии избягват въпросите за ролята на държавната собственост в развитието на общество. Те са за реализирането на социализма чрез реформи с цел намаляване на бедността, но преди всичко са за запазване на частната собственост и пазарните отношения, т.е. те са за малки и постепенни реформи на капитализма и придаването му на по-човешки облик. При тях по-скоро става дума за реформистки социализъм почиващ предимно на аксиологическия подход (моралните ценности). Пропуска се, че „мащабите и характерът на държавното регулиране (и произтичащите от него социални придобивки) зависят в решаваща степен от обема и значимостта на държавната (и обществената в широкия смисъл на думата) собственост“. А държавните ресурси и обществената собственост дават по-големи възможности за регулиране на цените, заетост, по-високи доходи и т.н.³⁰.

Демократическият социализъм се постига чрез демократични средства, с обобществяване на частна собственост, значимо държавно регулиране на частния бизнес и значими социални програми за подпомагане на бедните, за повече справедливост в разпределението на материалните блага чрез по-силна държава (по-значими обществени промени). Представителят на идеологията „Социализмът на Третия сват“ Джавархалал Неру дори твърди, че „Икономическата демокрация е не какво да е, а социализъм“.

Характерна проява на демократическия социализъм е управлението на лейбъристите през 1945-1951 г. с министър-председател Клемент Ричард Атли (англ.Clement Richard Attlee; 1883-1967). Програмата на лейбъристите („С лице към бъдещето“) е в съответствие с идеите на демократическия социализъм и създаване във Великобритания на „Държавата на всеобщото благоденствие“ (англ. Welfare state). Държавата има ключова роля в защитата и развитието на икономическото и социално благополучие на гражданите) и създаване на „социалистическо общество“. Проведени са значими социални реформи: разкриване след войната на работни места, национализация на важни структуроопределящи отрасли на британската икономика като: въгледобивна, металургична и газова промишленост, железниците, въздушния граждански транспорт, комуналното стопанство и Националната банка – ок. 20% от британската икономика.  Подобна програма за демократичен социализъм разработи и предишния лидер на Лейбъристката партия Джереми Корбин.

Значителни успехи постигна демократическия социализъм в скандинавските страни. Сред учените, политиците и публицистите се наложи неговото определяне като Скандинавски модел на социализма (Шведски модел на социализма). Той се основава на смесена икономика, значимо държавно регулиране и развита система  от социални грижи в условията на либерална парламентарна демокрация. При Шведският модел … по своето социално съдържание, западноевропейската смесена икономика до голяма степен губи типично капиталистическия характер и се доближава до социалистическия вариант³¹. Скандинавските страни (Швеция, Норвегия, Дания и Финландия) заеха престижни високи места в световните класации по Индекса на човешкото развитие, демокрацията, икономиката, образованието и т.н.

През 80-те година на XX век Френската социалистическа партия по времето на Франсоа Митеран (фр. François Mitterrand; 1916-1996) започва процес на приватизация и увеличаване на държавната собственост, и по-значимо държавно регулиране на капитала. Този опит се провали под натиска на Европейската икономическа общност. Преминаването на Френската социалистическа партия от позициите на демократичния социализъм към позициите на Третия път доведе до нейното крушение на последните президентски избори.   

Демократическият социализъм като тип социализъм е характерен не само за социалдемократически и социалистически партии, но и за новите леви в Германия, в Гърция (Сириза), в Испания (Подемос) и др.

Мнозинството социалдемократически партии са възприемани като партии на демократическия социализъм. Но партиите на Третия път по същество не са за демократичен социализъм. При демократическия социализъм има намерения за промяна на икономиката на капитализма към социализъм. При партиите на Третия път стремежът е предимно чрез нови послания да се върнат отново на власт.  Той е отказът от защита на правата и интересите на хората на труда. Това най-ясно личи във възприемането от лейбъристката партия на Тони Блеър на политиката на Маргарет Тачър (англ. Margaret Thatcher) за флексибилизацията на пазара на труда. Политическата програма на Третия път се основава на: признаване на световните интеграционни процеси и откритост на икономиката, свобода на търговията и гъвкав пазар на работната сила (флексибилизация на труда) и благата на глобализацията³². По същество това е пряк отказ от държавния и от демократичния социализъм и въвеждане на либералната позиция, че всеки отговаря сам за своята съдба.

В огромната част от научните публикации (икономика, философия, социология, политология) дори не се споменава китайският социализъм. Но и той, както и Шведския модел на демократичен социализъм, се основа на смесената икономика. Той е определен от М. Янков като Китайска пазарно-социалистическа смесена икономика. Освен това китайският „пазарен социализъм“ на дело запазва „… доминираща държавна собственост в стратегическите сектори и държавно-планово управление на цялата икономика, в резултат на което фактически се избягват кризите …“³³.  В случая е важно припомнянето на мисълта на Сен-Симон, че собствеността е „основа на общественото здание“. Основите на тази китайска обществена система са разработени от Дън Сяо Пин на основата на Новата икономическа политика (НЕП) на Ленин. Нейната главна социална цел е издигане на жизненото равнище (т.е. условията на живот) чрез провеждането на четирите модернизации, допускане на пазарни отношения, но умело съчетани с планирането на развитие на китайското национално стопанство. Едрата структуроопределяща промишленост е държавна собственост. В Китай по този начин е формирана смесена планово-пазарна икономика, функционираща при социалистически политически отношения.

Постигането на целите на демократическия социализъм, реализацията на неговите основни принципи, формирането на социална държава не може да става само с ценности и пропаганда. В Западна Европа (до 1991 г.) социалната държава не е създадена чрез любезен диалог или „разумна“ умерена политика. Това бе отстъпка на бизнеса, извоювана от работниците след десетилетия класова борба³⁴, както обяви в  Tribune шведския синдикален деец Асбьор Уол. Тази отстъпка на бизнеса към труда стана възможна и най-вече се реализира поради страха от социализма в Източна Европа. Този страх възниква след Октомврийската революция (1917 г.) и се засили след Втората световна война, в която социалистите и комунистите имаха решаваща роля в победата над фашизма и създадоха нови много по-социално справедливи общества.

III. Към каква промяна на Програмата да вървят БСП и

       България?

Анализът на историческото развитие и съвременното състояние и форми на държавния и на демократичния социализъм са с оглед съотносимостта на програмните положения на БСП за социална държава и демократичен социализъм. Определеният в досегашната Програма на БСП демократичен социализъм може да бъде отнесен към етическия социализъм, за който най-важно са ценностите. Досегашната „Програма на Българската социалистическа партия за България“³⁵ извежда на преден план три основни ценности още на титулната страница: „свободни граждани“, „справедлива държава“ и „солидарно общество“). В самия текст, когато се определят ценностите са характеризирани: свобода, справедливост, солидарност, равенство (традиционни ценности), но и мирът, трудът, хуманизмът, хармонията между природата и обществото. По-нататък се подчертава, че партията е дълбоко свързана с „ценностите на родолюбието“.  Ценностите са определени и като „критерий за оценка на политическата действителност, ориентация за нашите действия“. Като главни цели са определени „формирането на социална държава“ по европейски модели и „да преодолява социалната поляризация и да изкоренява мизерията и изолацията“. На основата на ценностите се определя „стремежът на БСП към демократичен социализъм“, който изисква определено устройство на обществото с гарантиране на основните граждански, политически, социални и икономически права за всички. По подобен, но по-кратък начин е определен стремежът на БСП към демократичен социализъм в Устава на БСП³⁶.

Този подход на западноевропейската социалдемокрация не работи в български условия. И то понеже условията на живот в България са мизерни, бедността е отчайваща. В такива условия „Светът на хората не може да се свежда само до тяхното съзнание, но и той и не може да произтича само от материалната природа“³⁷. Трябва да има политика не само за морални ценности, но и за издигане на материалните условия на живот, да има съчетание на материално и духовно в процеса на повишаване  равнището на съществуването на хората.      

Каква да бъде промяната в новата програма на социалистическата партия в България? Това е главният въпрос в сегашната обществено-политическа ситуация. Главната промяна при изготвянето на новата програма на БСП трябва да бъде нейната адекватност на конкретно-историческите условия и съвременна социално-икономическа и политическа ситуация в страната.  В новата Програма на БСП не би трябвало да се пренасят механично модели от западноевропейските социалистически и социалдемократически партии.

В съответствие с българските национални условия и конкретна социално-икономическа и политическа обстановка в страната би могло да има българска концепция, в която да има съчетаване на двете разгледани концепции: държавен и демократичен социализъм. Освен ценностите на демократичния социализъм, както е в досегашната Програма на БСП, ползотворно би било да се въведат и целите на неговото осъществяване, което ще му придаде формационен вид, т.е. към какво се стреми социалистическата партия (каква промяна на капитализма и какъв социализъм?), какви са измеренията на демократичния социализъм, а не само и дотолкова колко е ценен той за хората на труда като морални ценности.   

            Целите на демократичния социализъм могат да се осъществяват демократично чрез функциите на държавата:

1.     1) Развитие и функциониране на значим държавния сектор на икономиката и повишаване на неговите възможности за осигуряване на повече средства за социални дейности, както и практическо развитие на социални дейности от държавни и общински фирми;

2.     2) Засилено държавно регулиране на частния бизнес, борба с корупцията, сивата икономика, контрабандата, спекулата, укриването на данъци и източване на държавния бюджет чрез ДДС измами, въвеждане на индикативното планиране в стопанските дейности на държавата;

3.  3) Намаляване на неравенството в обществото чрез оптимално преразпределение на новосъздаденото богатство и доходите: повишаване на трудовите възнаграждения, необлагаем минимум за ниските доходи, корпоративни данъци (на средно европейско равнище) и високо равнище на облагане на лицата с високи доходи (богатите) на средно европейско равнище, значително увеличаване на делът от произведения БВП за държавния бюджет (до 45-50%), както е в редица западноевропейски държави;

4.    4) Поддръжка на социално слабите и незащитени слоеве на населението: (повишаване на минималната работна заплата; откриване на нови работни места и намаляване на безработицата; повишени грижи за инвалиди, пенсионери, хронично болни, за болни с редки заболявания и скъпоструващо лечение, бездомни);

5.      5) Охрана на труда и здравето на хората, развитие на висококачествено и навременно напълно безплатно здравно обслужване с равен достъп на всички до него, социален, а не  търговски принцип на здравеопазване, развитие на мрежата от държавни и общински болници и разширяване обхвата и възможностите на спешна помощ, близост на аптечната мрежа до хората (равен достъп до лекарства);

6.  6) Действена и висококачествена помощ за младите семейства в издръжката на децата, майчинството, образованието и възпитанието на децата.

7.     7) Значима финансова издръжка на духовната сфера на обществото (образование, наука и култура), равен достъп на всички деца до висококачествено образование и култура; възпитание в духовните ценности и традиции на българския народ, в обич към България, към нейната природа и хора.   

8.          8) Подобряване на средата за обитаване на хората на труда в селищата. За решаването на тази цел е необходима общинската собственост на фирмите за комунални и обслужващи дейности: водоснабдяване и канализация, общински пътнически транспорт (свързване на селищата в общината и вътре в градовете); социални грижи; благоустройство и места за спорт, отдих и развлечения. Специални грижи за екологичната обстановка в страната. Опазване и защита на естествената природна среда и екологизиране на средата за обитаване и отдих в населените места.  

                                                        *       *       *   

            Необходима е промяна на БСП в посока на духа на социализма, за да отговаря тя на името, което носи. Сега по име, по членски състав и по история тя е социалистическа партия. Но мнозина нейни ръководни екипи провеждат дясна неолиберална и/или социаллиберална политика като използват лява фразеология. Тази промяна може и би следвало да започне с нова Програма и с нов демократичен по същество, а не формално-демократичен Устав на БСП.

 

      Използвани източници:

1.       Идейна дискусия „Социализъм XXI век“ – Сп. „Ново време“, бр. 1-2, 2021 г., с. 6-95.

2.       Маркс, К. и Фр. Енгелс. (1948) Манифест на комунистическата партия. Издателство на Българската работническа партия (комунисти). С.

3.       Бирюков, С. (2007). Классик государственного социализма.

https://www.apn.ru/publications/article17749.htm).

4.       Ленин, В.И.. Великий почин. В: Полное собрание сочинений. Изд. 5 -ое. т.39, М., Политической литературы, 1970 с. 15.

5.       Философская энциклопедия, т.2, (1962) М., с. 535.

6.       Маркс К. и Ф. Енгелс, Пак там.

7.       Маркс К., Энгельс, Ф. Немецкая идеология. В: Сочинения. 2-е изд. т. 3, М..

8.       К. Маркс, Ф. Энгельс. Сочинения, изд. 2, 1964 г., т. 34, с. 134.

9.       Цанков Ал. (1923) Край на всяка класова и съсловна политика. – В-к „Миръ“, бр. 6923, от 9 юли 1923 г..

10.    Цанков, Ал. (1924) В-к „Миръ“, бр. 6919 от 4 юли 1924 г..

11.    Уорън Бъфет. Води се класова война и ние, богатите, побеждаваме в нея. (Цит. по В. Проданов (https://pogled.info/avtorski/Vasil-Prodanov/uoran-bafet-vodi-se-klasova-voina-i-nie-bogatite-pobezhdavame-v-neya.101731)

12.    Мизес, Л. (2016) Социализм. Экономический И Социологический Анализ 2016 ИД „Социум“, Глава XI Нереализруемость социализма. Т. 3. Единстенное решение капитализм. В:https://bzbook.ru/Soczializm-Ekonomicheskij-i-socziologicheskij-analiz.AContents.html).

13.    Илиев, К. (2021) Семантиката на лъжата или защо либералното е антипод на

      „свобода“. В-к „Труд“ от 29.04.2021 г.

14.    Панфилов, Е. Г. (1972) Государственный  социализм. В: Большая советская

       энциклопедия. – М., Советская энциклопедия, 1972, т. 7, с. 175-176.  

15.    Сталин, Й. В. , Беседа с председателем американского газетного объединения „Скриппс-Говард Ньюзпейперс, 1 –го марта 1936 г. В: Сочинения, т.14, , 1997, с. 110.

16.    Пачкова, П. (2018) Отношението към „Великата октомврийска революция“ като елемент на антикомунистическата идеология. В: Октомврийската революция – преди 100 години, днес и утре.  С., Авангард Прима, 2018 г. с. 316-319. 

17.    Политика. Толковый словарь. М., "ИНФРА-М", Изд. "Весь Мир". 2001.; (The Concise Oxford Dictionary of Politics)

18.    Политическая наука: Словарь-справочник (Авт. и съст. Санжаревский И.И.). М.,2010 г.).

19.    Ойзерман. (2005) Оправдание ревизионизма/Институт философии РАН. — М.: Канон+, РООИ „Реабилитация“. с. 428-429.

20.    Шумпетер Й. (1996) Капитализм, Социализм и Демократия /Capitalism, Socialism and Democracy/— М.: Экономика, 1996.

21.    Thomas Piketty. Le Capital au XXIe siècle (Seuil, 2013); Капиталът, XXI век, София: Изток-Запад, 2018; Capital et Idéologie (Seuil, 2019)

22.    Орлов Б.С. (2005) Социалдемократия: история, теория, практика. М., 2005, с. 116.

23.    Основной Закон Федеративной Республики Германии от 23 мая 1949 г., чл. 27 и 28. В:/ Конституции зарубежных государств. М.: Бек, 1997.). 

24.    Асбьорн Уол. (2021) Класовата борба изгради социалната държава. (https://baricada.org/2021/05/03/class-strugle-welfare-state/)

25.    Кин Дж. (2001) Демократия и гражданское общество. М.: Прогресс-Традиция, с. 141-142.

26.    Янков М.. (2015) Българският преход от социализъм към капитализъм. Генезис и характерни черти на постсоциалистическия капитализъм. С., ТипТопПрес 2015 г. , с. 150.

27.    https://dictionary.cambridge.org/dictionary/.

28.    Бранд В. (1992) Демократический социализм: Статьи и речи. М., с. 121).

29.    Бърджис Б. (2021) Как днешното ляво да се отнася към историята на „реалния социализъм“? https://baricada.org/2021/01/08/contemporary-left-real-socialism/.

30.    Янков М. Пак там, с. 124.

31.    Янков, М. Пак там, с. 151.

32.    Блэр Т., Шредер Г. (2000) Европа: третий путь – новая середина//Социал-демократия перед лицом глобальных проблем. М., с. 88.

33.    Янков, М. Пак там, с. 152-153.

34.    Асбьорн Уол. (2021) Пак там.

35.    Програма на Българската социалистическа партия за България. Приета на 47 конгрес на БСП. https://bsp.bg/documents/osnovni_dokumenti.html?

36.    Устав на Българската Социалистическа Партия приет от 49-ия конгрес на БСП –

2018 г. https://bsp.bg/documents/osnovni_dokumenti.html

37.    Ян Гэн. (2019) Апология Маркса: новое прочтение марксизма. М., изд. „Шанс“, с.14.

 

 Източник: 

Електронно  списание "Политически хоризонти" ,бр.3 юни, 2021 г.