Неизбежният Девети септември

 

            И тази година около датата 9 септември, както винаги в последните десетилетия, има антикомунистически и русофобски прояви. Стари и нови антикомунисти изопачават масово истината от събитията преди, на и непосредствено след Девети септември 1944 г.  Но малцина си задават исконния въпрос: Можеше ли без Девети септември?

Отговорът е кратък. Можеше, ако в България нямаше фашисти, фашистки терор и насилие, ако малка и бедна България не хранеше за сметка на своите деца мощна и Велика Германия. Да можеше, ако България не бе превърната в плацдарм на Германия за война срещу Гърция, Югославия и българската армия не заместваше германските окупатори в Сърбия. Можеше, ако българското правителство не бе обявило война на Великобритания и САЩ и не бе вкарало страна във фашистките Тристранен пакт и Антикоминтерновски пакт и т.н. Тези множество „ако“ не разкриват истинската картина и причини за настъпването на Девети септември. Това е символна дата, тя можеше да бъде по-рано или по-късно, но не можеше да я няма. Такава е обективната логика на развитието на политическата обстановка в страната, в Европа и в света.

Каква е политическата картина и кои са главните причини за антифашистката победата на Девети септември 1944 г.?

Първата причина е във външнополитическата обвързаност на България.  В навечерието на Втората световна война, особено от периода 1933-1934 г. България е пред сложен избор – накъде да се ориентира. В Европа фашизмът е в настъпление. Изборът на възможности е бил: независима външна политика и необвързване с никого; обвързване с фашистките Германия и Италия, Със социалистическия СССР или западноевропейските либерални държави Великобритания и Франция. Борис III и българските правителства още от 1923 г. провеждат антикомунистическа и антисъветска политика вътре и вън от страната. Независимо от славянофилските и русофилски настроения на по-голямата част от българите, управляващите България избягват свързване със Съветския съюз.  Формално Борис III прогласява и непрекъснато говори за неутралитет на България, дори, когато правителството и Министерството на войната договарят практическото включване на страната към Тристранния пакт. Привързване към Тристранния пакт е било предпочетено от германофилите, властващи в страната. Този избор е бил наивно обясняван с „най-добрата“ възможност за решаване на българския национален идеал – обединение на българите в границите на Санстефанска и/или Екзархийска България.

 Няма как в края на август и началото на септември 1944 г. България като член на Тристранния пакт да продължи да бъде същата държава, управлявана от същите фашисти, които слугуваха на Хитлер. Няма как да останат на власт тези, които обявиха безпричинно война на Великобритания и САЩ  и доведоха до хиляди жертви и огромни разрушения на София и някои други градове от въздушните бомбардировки. Военното поражение на Германия неминуемо предвещава сигурна политическа антифашистка промяна в България. Чърчил на 20 февруари 1941 г. преди присъединяването на България към Тристранния пакт заявява на българския посланик в Лондон: „В края на краищата, ние ще победим и без най-малко желание да бъда отмъстителен, ще запомним кой беше с нас и кой против нас.“ (С. Рачев. Чърчил, България и Балканите. 1998, с. 146-147).

Втората причина е необходимостта от дефашизация на държавната власт и държавните структури. В България е имало фашисти и фашистки организации, имало е фашистка диктаторска власт. Фашисти са били върхушката на държавния апарат, голяма част от офицерския състав на армията, някои интелектуалци от Софийския университет. Това са били предимно германофилите от царския дворец, назначаваните от Борис III министри като проф. Филов, Г. Кьосеиванов, Габровски, Д. Божилов, Дочо Христов и т.н. Най-значима е била групата фашисти германофили от генералитета. Те са обучавани в Германия, били са там на специализации,  а някои от тях по време на Първата световна война са воювали заедно с немците.  Хитлер обявява за свой приятел ген. Жеков – командващ Българската армия през Първата световна война и ръководител на фашистко движение.

Дефашизацията е европейска и световна закономерност и тенденция. Тя неминуемо изисква сваляне на старата фашистка власт, прекратяване на фашистката диктатура и възстановяване на демокрацията. В страната от 1934 г. са забранени политическите партии, БРП (к) е в дълбока нелегалност и преследвана по Закона за защита на държавата (ЗЗД). На власт са били фашисти. Но българският народ като цяло не е бил фашистки. Да, в България е имало фашизъм, колкото и на някои пребоядисали се историци, политици и добре платени соросоидни журналисти и политолози да не им се иска да признаят. Фашистки е не  българския народ, както твърдят новоизпечените българоренегати, наричащи се северномакедонци. „Нашият народ не е бил сателит на Хитлеристка Германия. В сателит на Хитлер превърнаха нашата държава Кобургският дворец, неговата камарила и свързаните с германските завоеватели крупни спекулантски клики“ (Г. Димитров). 

Третата причина е участието на България във Втората световна война на страната на Германия. Наистина, Българската армия не се сражава на Източния фронт, но тя изпълнява военни функции, възложени ѝ от Германското военно командване. В Директива № 20 (План Марита) на Върховното командване на Германската армия, подписано от Хитлер в края на 1940 г. е предписано „Българската армия да защитава фланга на настъплението (срещу Гърция – б.м.) срещу турска намеса“. От българска страна е формиран т.нар. Прикриващ фронт в състав от 2 армии и 7 дивизии, дислоцирани край турската граница. Той е там до септември 1944 г. В Секретния протокол от 8 февруари 1940 между фелдмаршал Лист и Генералния щаб на Царство България е предвидено българската армия да не „възприема настъпателни действия“, тя трябва да „осигурява ред на Балканите“. По-късно, през април 1941 г. започва осигуряването на „реда на Балканите“, определяно от българските власти като осигуряване на „ред и спокойствие“. Българските войски с директива на Германия  заменят германските окупационни части и българските войски навлизат във Вардарска Македония, Поморавието и Беломорска Тракия.  От 1943 г. Първи български окупационен корпус  „осигурява реда и спокойствието“ в почти цяла Сърбия (без Белград и мина „Бор“). Българските кораби обслужват германската армия в Черно море и в резултат на военните действия са потопени. Във Варна се строят  и ремонтират германски военни кораби и т.н.

Четвъртата причина  е, че в България има разгърната вътрешна съпротива против фашистката власт. По същество в България от 1923 до 1944 г. се води гражданска война. Има значително обществено недоволство от включването на България във войната на страната на фашистките държави. То особено силно се проявява при решението за изпращането на българските евреи в концлагерите на смъртта в Полша. Формира се по инициатива на БРП (к) Отечествения фронт с участието на БРП (к,) БЗНС, БРСДП и др. политически партии и организации.  В страната е разгърнато партизанско движение (около 9 000 партизани), изградени са бойни групи в големите градове, има множество промишлени саботажи. По фашисткия закон за защита на държавата са осъдени на смърт 1 590 антифашисти, на доживотен затвор 1133 души, на затвор с различен срок 7 324 души. В концлагери (при по-лек режим от нацистките) са вкарани 5 740 души. Във военно-трудови концлагери, в които са вкарвани предимно мъжете-евреи са били 10 800 души. На Девети септември от затворите са освободени 7 800 антифашисти. Интернирани от големите градове в малки села са били около 15 000 души (По проф. Калонкин в сб. Великата Отечествена война и антифашистката съпротива в България, с. 25-30). България е единствената страна от държавите членки на Тристранния фашистки пакт, в която е имало силно развито партизанско движение. В България има жесток терор, полицейско и военно насилие над населението на страната. Убити са дори стотици деца. Провеждат се масови екзекуции на противници на властта. Развихря се антисемитизма, приети са 7 антисемитски закони. Над 50 000 евреи са изселени от София.

В края на август и началото на септември 1944 г. фашистката власт в България е парализирана от победите на Светската армия и наближаването ѝ до нашите граници. В тази обстановка на политически подем на антифашистите и политическа и военна парализа на фашистите и германофилите смяната на властта е била неизбежна.

Петата причина е социално-икономическа. България е превърната в суровинен придатък на германското стопанство. Над три четвърти от външната търговия на България е с Германия, а през 1944 г. достига до 95% (Леви, Р. Суров и безпощаден народен съд. – Съвременник, год. I, кн.1, 1945 г). Страната ни доставя на Третия Райх масово промишлени суровини и храни. В края на войната мощна Германия е огромен икономически длъжник на бедна България. Поради огромния експорт в Германия, в страната има строг режим на икономии за храненето на семействата.

В Българската армия през август 1944 г. има почти пълна мобилизация – тя наброява 506 000 души. Това са здрави и прави мъже, които са работили и изхранвали своите семейства. Грижата за семействата и децата е прехвърлена изцяло на жените, които на село обработват земята и произвеждат земеделска продукция, а в градовете са основната работа сила във фабриките и то срещу мизерни трудови възнаграждения. Забранени са стачки и протести. Нещо повече, голямата част от произведеното на село е реквизирано от царската власт и изпращано в Германия. В страната има глад и мизерия. Ето два примера как властта се намесва в живота на семействата и изхранването на техните членове. С постановление на Министерския съвет XX от 16.XII.1941 г. се разпорежда какви продукти могат да се държат в наличност: за всички в страната по 2 кг. захар и 1 кг сапун, а за семействата, които не са производители до 10 кг боб, 1 кг ориз и растително масло 1кг на глава от семейството. С VI постановление на Министерския съвет от 22.04.1942 г. е записано: „Забранява се продажбата, готвенето и употребата на месо и месни произведения, освен в четвъртък и петък, но и в понеделник“.

В заключение, в навечерието на Девети септември България е в дълбока стопанска, социална и политическа криза. В страната има огромно напрежение, води се гражданска война, има огромни разрушения и множество убити. Недоволството прераства в бунт и въстание за сваляне омразната царска фашистка власт. И смяната на властта от неизбежна става реална.

Ако го нямаше Девети септември България щеше да е окупирана страна, да няма свое правителство, съд, полиция и армия, управлението да се извършва от съветски военни части. Поради това не ругайте, а помнете с добро Девети септември, когато бе свалена фашистката власт и страната бе управлявана от българско антифашистко правителство.

 

В-к „Дума“ от Девети септември 2021, бр. Бр. 173 (8768)