Стигат 36 години провал на българското образование

Стигат 36 години провал на българското образование  

            Десети ноември 1989 г. е разделителната черта между социализма и неокапитализма, който донесе огромна бедност за преобладаващата част от българския народ. Всичко станало по време на социализма (1947-1989 г.) се представя като тирания, бедност, нищета, потисничество и т.н. Комунизмът и социализмът бяха обругавани тотално и тоталитаристки, първоначално от псевдодисидентите и СМИ изливащи помията, забъркана от целенасочена дезинформация, антикомунизъм и русофобия.

            Периодът от 1947/1948 г. до 1989 г. бе период на преустройство от капитализъм към социализъм, време на бурно обществено развитие. Преустроено бе земеделието на колективна основа и се уедриха дребните земеделски парцели, въведоха се механизация, химизация и мелиорация, увеличи се производство на храни. Имаше ускорена индустриализация – създаване на мощна тежка и разнообразна лека промишленост, както и електрификация, осигуряващи издигането на жизненото равнище на хората и значим външен износ на стоки. Значимо бе повишено образователното и културно равнище на населението, премахната бе неграмотността. В живота навлязоха млади поколения с по-високо образование. Значително се повиши равнището на живот на хората, разви се техническата и социалната инфраструктура. По същество бе изградена нова автомобилна пътна мрежа, разви се ж.п. мрежата, изградиха се нови пристанища, гари и летища, разви се въздушен транспорт, стопански туризъм, изградени бяха хиляди нови сгради на училища, детски градини, културни домове, читалища, болници, поликлиники и т.н. Основа на живота стана равенството във възможностите за личностна реализация – доходите според количеството и качеството на труда. Като цяло България от бедна и изостанала аграрна се превърна в развита промишлено-аграрна страна с мощна за мащабите ѝ тежка промишленост, енергетика и т.н., значителен износ на българска продукция в социалистическите страни и в държавите от тогавашния Трети свят. През осемдесетте години на XX век България зае 27 място в света по социално-икономическо равнище.  Само сред източноевропейските страни бе на трето място след ГДР и Чехословакия, пред Полша, Унгария, Румъния, на равнището на Португалия и Гърция.

            Тези значими промени и стопански резултати бяха тясно свързани с развитието, масовостта и качеството на образованието. Съхранени бяха голяма част от образователните традиции от годините на Възраждането и Следосвобожденския период, традиции на грижа, уважение и авторитет към училището и университета, уважение и почит към учителите, към просветителите, духовно-културните дейци, изобщо – към четмото и писмото. В образованието бяха динамично вплетени и част от западноевропейските традиции на „реалното“, класическото общо образование, но в него бяха привнесени от Съветския съюз и елементите на професионална подготовка в съответствие с потребностите на развитието на страната.  Формирана бе стройна система от общообразователни училища, техникуми, СПТУ и ПТУ, осигурено бе изпреварващо развитие на талантливите деца в областта на математиката, културата, спорта и др. Не всичко в образователната система бе гладко и изрядно, но главното – подготовката за социална реализация в живота на младите хора бе налице. В международните сравнителни изследвания българското образование се нареждаше сред първите десет страни в света, а сега е след 60 -то място.

            Промените след Десети ноември 1989 г. бяха под мотото за свобода и демокрация, за по-високо жизнено равнище и т.н. Сферата на средното образование бе оставено на заден план. Промените се изразиха предимно в намаляване на финансовите и материални средства за училищата, премахване почти изцяло на извънучебните занимания на децата и на възпитанието като цел на училището. С това по същество се формираше образа на новия човек в новото общество само със знания и умения, но без възпитание.  Това от една страна. А от друга – бе насадено грешното разбиране, че децата имат само права, без задължения, а учителите имат само задължения без права. Всеки ученик получи правото да ругае както си иска учителя. Престижа на образованието бе изтласкан встрани от стремежа към бърза и максимална лична печалба. Егоистичния интерес на капитала навлезе дълбоко в училището. Бе премахнато единното държавно издаване на един учебник по един учебен предмет. Министерството на просветата спря да издава учебници и учебни пособия с еднакво съдържание за всички ученици. Закрит бе „Учтехпром“, който изработваше и предоставяше на училищата по министерска поръчка учебни помагала по почти всички учебни предмети. Бяха закрити ученическите столове и се даде възможност на частниците да печелят (при ниско качество на ястията) от храненето на децата.  Сред родителите, и особено сред майките, се разви една истерична масова психоза за „огромната“ претовареност на учениците, че те учат много и то учат излишни неща. През последните години все повече се развива тезата, че децата не трябва толкова да учат, той чичко Интернет ще им предостави всякакви знания, че паметта е едва ли не излишна, а ученето наизуст на стихотворенията на класиците, запаметяването на формулите и основните постулати на природните закони са ненужен баласт. Бяха закрити спортните училища, изпаднаха в тежко състояние училищата по култура. Унищожаването на българската промишленост доведе до масово закриване на ПТУ, СПТУ и превръщането на техникумите в професионални гимназии. Егоистичния интерес на бизнеса не съвпадаше със старата практика предприятията да дават стипендии на ученици, които след придобиване на професия да отиват на работа при  тях. Уж за разтоварване на учениците бе увеличен срокът за придобиване на средно образование от 11 на 12 години, т.е. въведено бе дванадесеткласното училище. Съкратен бе учебния материал. Деформирано бе съдържанието на учебните предмети. Ограничено бе изучаването на класическата световна и българска литература, пренаписана бе на основата на неолибералната парадигма историята, ограничено бе обучението по природните науки (физика, химия, биология, физическа география). В последните години все повече се разширява натискът за прием в т. нар. „елитни училища“, особено математическите и езиковите, които осигуряват масов излаз към университетите в Западна Европа и Северна Америка. Това доведе до неимоверно нарастване на частните уроци и развитие на частните школи. Това пък раздели учениците на деца на богати и деца на бедни родители. Загуби се равенството и равния достъп до качествено образование. Всичко това доведе до значим спад на образованост на завършващите и завръщане на част от децата към неграмотността.

Има и множество други деформации на образованието. Но най-драстичното е порочният начин на финансиране на учебните заведения  чрез въвеждането на порочния неолиберален принцип „парите следват ученика“. Това доведе до рязко снижаване на качеството на овладяването на знанията, понеже учениците знаят, че с или без подготовка ще имат диплома, поради това, че заплатата на учителите зависи от броя на учениците. Това доведе в училищата на т. нар. „функционална неграмотност“. Като цяло образованието значително понижи своя обхват и качество: около 25% от децата въобще не посещават училище; Сред учениците, най-вече тези от маргинални семейства, има редица противообществени и криминални прояви.

            Обществената среда преобладаващо стана деструктивна. Това особено се отнася за част от семействата в малцинствените махали в големите крайградски села и градовете, маргинализирани и вътрешно конфронтирани семейства с ниски доходи и възможности за приличен жизнен стандарт. Чрез телевизиите и интернет-мрежата много често се пропагандира обществено поведение и живот извън нормите на приличното поведение – сцени на насилие, особено в криминално-сексуални филми, развитие на педофилията (особено чрез интернет-мрежата), рекламата на бойните изкуства и стимулиращите напитки, препарати и т.н. Училищата, особено в по-големите градове, са обградени от мрежа от наркопласьори, често пъти под покровителството на полицията. Децата в училищна възраст често се използват в престъпни криминални структури, тъй като не подлежат на сурови законови наказания. Прокуратурата не се бори срещу ранните детски бракове и практиката деца да раждат деца. Всичко това влияе крайно отрицателно върху качеството на образованието. Това състояние на средното образование чертае мрачни перспективи за развитието и дори за съществуването на българската народност в новите световни условия на дигитализация и масово внедряване на изкуствения интелект. 

            В такава обществена среда и при такава деструктивно реформирана училищна среда след Десети ноември 1989 г. са потребни решителни промени. Вместо това МОН внесе в Народното събрание законопроект, който не е базиран на подробен анализ и оценка на състоянието на образователната система, на реализацията на действащия Закон за училищното и предучилищното образование, не се основава на прогноза какъв ще е резултатът от действието на предлаганите промени. Проектозаконът е едно самоцелно упражнение на заинтересовани чиновници, платени соросоидни експерти и министър без педагогическо образование и опит в образователната система. Главното в него е предоставянето на възможността за ислямизация на големи групи от децата в училище, особено в смесените етнически райони и сред ромската общност. Дали има някой нормален българин, който да иска в бъдеще страната да бъде ислямска България? Дали Паисий, Раковски, Каравелов, Ботев, Левски и другите знаменити българи-борци за църковна и национална самостоятелност не се обръщат в гробовете си? Оправданията с молбата на българския патриарх в случая не работят. Той си върши прекрасно и му се иска в българското училище, както в далечното минало, основен учебен предмет да е „Религия с история на българската църква“ (чл. 49 от Закона за народното просвещение, ДВ, бр. 31 от 11.02. 1938 г.). Министър Вълчев само добавя термина „ценности“ и обучение по ислям.

В този проектозакон има твърде малко смислени неща, като тези за обучението по български език и др. Преобладават самоцелните изменения.  Той е проява на дискриминация на ученици.  Похвална е идеята да се стимулира обучението по математика и природни науки, но това не бива да бъде  чрез даване на привилегии на определени деца. След 7 клас има национален външен изпит, чрез който децата продължават образованието в горния курс на средните училища. От този изпит се предлага да се освобождават децата, приети в 5 клас в математическите гимназии. Те просто си продължават образованието в същата гимназия. Практиката обаче показва, че значителна част от учениците приети в 5 клас в математическите гимназии, чрез по-високите финансови възможности на своите родители за качествени частни уроци в 4 клас, са изпреварили децата на бедните родители. Но се оказва, че за част от тях математиката не е призвание. Примерът от лятото на 2025 г. показва, че в 91 немска гимназия в София са се записали между 35 и 40 бивши ученици на Софийската математическа гимназия (СМГ), а тя е приела в 7 клас голям брой деца, учили в други училища и показали по-развит интерес към математиката. Най-тревожното в тази ситуация е, че се нарушава принципът за равен достъп до качествено образование, както и за равенство между децата и се дискриминират тези, които не са учили до 7 клас в математически гимназии.

Също много тревожното е, че този проектозакон е масово отричан от учители и родители, от комисията на НС на БСП, но под диктовката на К. Добрев и Д. Стойнев и при мълчаливата подкрепа от А. Зафиров е подкрепен от парламентарната група на БСП-ОЛ. Заставайки против масата неодобряващи законопроекта родители и учители БСП реже корените на своята подкрепа в обществото.

            И още нещо. БСП-ОЛ би трябвало да предложи делът за образование в бюджета на страната да се повиши (поне до 4.5%). В предишните няколко години той бе около 3.7%, при разрешени от Лисабонската стратегия до 9.0%. Стачкуващите в близкото минало учители се бореха за 4.3%, отказани им от Орешарски и Вълчев, а Борисов и Василев го смъкнаха до 3.7%. Само увеличаването на заплатите на учителите не стига. Трябват и реновация на остарялата вече учебна материална база, въвеждане на нови учебни технологии и техника, нови по-големи физкултурни салони, кабинети по природните науки и т.н. Не е нормално една българска армия от 20 000 души да получава 5% от държавния бюджет, а в предучилищно и училищно образование при обхват 930.7 хил. деца и 90.1 хил. учители (учебна 2024-2025 г. по НСИ) да получава само 3.7% от средствата от държавния бюджет. Съвсем нормално е за една социалистическа партия да поиска пълната отмяна на финансовия неолиберален принцип „парите следват ученика“ и да се полагат повече и по-големи финансови ресурси за „неелитните“ училищата в малките населени места, както и реализиране на целодневно обучение на всички деца до 7 клас включително.    

               За да ги има българската нация и България като държава образованието, възпитанието и здравето на децата трябва да са на високо равнище, да са над всичко в политиката. Моментните егоистично-личностни, групови и партийни интереси трябва да останат на заден  план. На преден план трябва да бъде бъдещото развитие на България като държава и място за достоен живот и условия за развитието и благополучието на всеки.  

 

           Автор: Анко Иванов – д-р по философия 

          Източник: Политкомент

          Забележка: Статията е отпечатана във в-к "Нова зора" на 11.11.2025 г.

Мантрите на четворната коалиция

 

Мантрите на четворната коалиция

          Внимателното прослушване и прочитане на множеството изявления, слова, интервюта, документи и т.н. на управляващата тройно-четворна коалиция разкрива страхът на управляващите от достигането на истината до избирателите за състоянието на страната, процесите в обществото и политическите цели и боричкания във властта. За прикриване на истината често пъти демагогски се използват редица многократно повтаряни чрез послушните средства за масова дезинформация шаблонни послания (внушения), наричани често пъти мантри. Мантрата е набор от думи, изречения, които са предназначени за населението и имат социално-психологическо, социално-икономическо, политическо, духовно-културно и/или религиозно въздействие. По същество това са целенасочено щампирани внушения върху избирателите, заставящи отделните хора да възприемат безкритично определени твърдения, твърде често служещи за оправдание на някои конформистки действия на политиците. В близкото политическо минало на България тези твърдения-внушения, адресирани до избирателите, бяха неправилно определяни като опорки – почти нищо не значещ термин.

          Заслужава си да се спрем на някои от мантрите на политическите ръководители на партиите, съставящи тройно-четворната коалиция.

          На първо място е мантрата за държавността, използвана при формиране на хлъзгаво очертаната коалиция (съглашение за съвместно управление). Малко преди скандалното поведение на лидера на мандатоносителската партия един лидерът на БСП твърдеше, че „това управление работи, защото участващите в него дадоха път на държавността, на държавническото мислене, оставихме на заден план теснопартийните интереси. Това управление няма алтернатива“. След авторитарната монотирада на лидера на ГЕРБ-СДС Б. Борисов друг споразуменски лидер (не участващ пряко във властта) изрече: „трябва в дългосрочен план да гарантираме стабилност на държавата“. А мандатоносителят, останал на шесто място в изборите за общински съветници в Пазарджик, зае точно обратната позиция. Тези коалиционни (споразуменски) ръководители явно не знаеха как да оправдаят своя конформизъм и нагаждане към силния.

Откакто в политиката и в условията на либералната демокрация съществуват партиите е ясно, че те изразяват и защитават интересите на част от населението на страната. Самата дума „партия“ произхожда от френската дума „parte“, означаваща „част“. В повечето случаи управляващите партии в публичната пропаганда и обществена информация представят своята дейност като „грижа за хората“ (ДПС „Ново начало“ Д. Пеевски). В исторически план този поход („грижа за нацията“) е характерен за партията на Мусолини (1925 г.) – държавата е всичко, хората са придатък на държавата. В политологията е възприето, че държавността е „държавна организация“, система на „държавно устройство“ и „политически режим“ – бил той монархически, републикански, либерален, социалистически, ислямскофундаменталистки и т.н. Дръжавността предполага такова развитие на държавата, че почти цялото население да повишава своя жизнен статус. В България н настоящия период от нейното развитие това го няма. Сега в нашата страна терминът „държавност“ се използва като параван за прикритие на отказа от изразяване и защита на интересите на избирателите на определена партия, конкретно на група леви партии. В случая това е отказ от защита на интересите на трудовите хора, на бедните и защита с предимство на интересите на бизнеса (богатите и свръхбогатите, буржоата, капиталистите, чорбаджиите) и тяхното по-нататъшно обогатяване.

          Втората мантра, защитаваща егоистичните интереси на богатите и техните партии в Народното събрание е т. нар. „стабилност на управлението“, което било „гаранция за развитието“ (изявление на министър-председателя). Оправдание за използването на това твърдение-внушение е честата смяна в близкото минало на министерските съвети, поради често провежданите парламентарни избори. В този случай се забравя, че държавната стабилност означава способността на държавата да функционира без да изменя своята държавна структура и държавни институции и да съхранява съществуващият начин на действие и състояние продължително време. Следователно „стабилността“ на държавната система пряко означава отказ от всякакви същностни реформи, от разрешаването на всякакви проблеми. Ако нещо различно се прави, то не трябва да засяга същността на държавната власт. В България има див капитализъм, противоречащ на европейските практики и той трябва да се запази на всяка цена – това е главната цел на настоящите мантри. Стабилността на властта на практика означава поддържане на стабилна бедност на над две трети от населението и умножаване на богатството на 4-5% от хората в страната. Такъв подход е в пряк интерес на олигархията и мутрите, инфилтрирали се в държавния организъм. Българското общество е болно и му трябва лечение, което да се опира на ценностите и принципите за справедливост, равенство, солидарност, миролюбие, свобода, демокрация, патриотизъм и т.н.

          Третата мантра е тази за „политическото безвремие“ в периода след 2020 г. Това ни се представя като твърдение, че държавата, държавните институции са били извън времето, че в държавата нищо не се е правило и животът е спрял. Забравя се, че държавата са хората, които живеят в територията на страната в нейните държавни граници. Хората са живели през този период  със своите щастливи и мрачни моменти, огромната част от тях са се трудили и решавали свои лични, семейни и групови проблеми. Безвремието е само за Бойко Борисов, който през този период, независимо от голямото му желание и свръхвластово его, не бе министър-председател, ама много силно му се иска да е такъв. В това време, определяно като „безвремие“ се родиха десетки хиляди млади българи, други се разделиха със своя живот, но повечето хора живяха в дълбока бедност, не в „безвремие“. За тях този период (времето) бе трудно и жестоко. Те изпитаха на гърба си новия капитализъм, изпитаха как все по-алчния „свободен пазар“ им бърка дълбоко в продънените джобове.  Хората на труда не живеят извън времето и пространството. Те водят ежедневна борба за своето съществуване, борба за по-високо жизнено равнище, за достоен човешки живот. Самата мантра е малко лъжовна. В тъй нареченото безвремие от 16 септември 2021 г. до 20 октомври 2025 г. (общо 1654 дни) в коалиция (сглобка) или като партийно служебно правителство (двете на Главчев, разбирай на ГЕРБ и ДПС) ГЕРБ-СДС е бил във властта 899 дни, служебните правителства на Радев (двете на Янев и двете на Донев) са осъществявали властови функции 523 дни. А подгласниците на ГЕРБ-СДС в сегашното правителство (БСП-ОЛ и ИТН) са били във властта по 541 дни. ПП-ДБ са били във властта 540 дни. За какво безвремие става дума, когато през 1131 дни във властта са били ГЕРБ-СДС самостоятелно или в коалиция, а БСП и ИТН са били само в коалиция. Дали тези партии оценяват негативно своята властова дейност? Нали Иван Иванов и Караджов са били по два пъти министри през това „безвремие“!    

          Четвъртата мантра, формулирана като твърдение и внушение е позицията, че „не гледаме назад в миналото“, т.е. всеобщото: „било, каквото било, отсега нататък ще е както си беше“ или образно казано „кой каквото откраднал, откраднал, нас ни интересува само бъдещето“. Тази мантра е опрощаване на всички грехове на почти петнадесетгодишното управление на ГЕРБ и ГЕРБ-СДС. Това е блестящ израз на безотговорността. Досега безотговорността бе колективна – няма осъден политик, има колективна безотговорност на всички равнища – общинско, областно, национално. Партиите и политиците на власт не са църква да опрощават греховете на престъпниците, управлявали държавата в интерес на богаташите.    

          Петата мантра – „това правителство няма алтернатива“, т.е. тройно-четворната коалиция нямала била алтернатива! Това е самоизмама или демагогия, или пък и двете заедно. Изходът бил само един – да се узакони четворната коалиция с ръководната роля на ДПС „Ново начало“, начело с вездесъщия Д.П. В живота и функционирането на държавите има безброй алтернативни възможности за развитие на обществото и дейността на ръководните държавни органи и институции. Безалтернативна е само смъртта, която все някога настъпва. Този който е на власт не вижда алтернатива в опозицията и в другите, които не са в Народното събрание. А българският народ все търси алтернатива в някой нов месия, спасител, който  „да ни оправи“ за 800 или повече, или пък за по-малко дни.

Народът чака алтернатива на безчовечния фундаменталистки неолиберален капиталистически модел на развитие на обществото и решаване проблемите на хората. В България след 10 ноември 1989 г. на власт са само правителства, които прокарват само крайно дясна политика в интерес на частния капитал и мутроолигархията. Народът не вярва на политиците, които преди изборите пишат предизборни платформи с до 100 точки, които на власт не се реализират. Алтернатива има ново правителство, което да постави за решаване в дневния си ред конкретните проблеми на живия живот на обикновените трудови хора, а не олигархическия капитал и мутренското богатство и власт. Хората не гласуват защото не виждат истинската лява, народна алтернатива в нароилите се стотици нови и стари партии.

          Шестата мантра е, че страната трябва да има „предсказуемо управление“.  Това „предсказуемо управление“ е следването на т.нар. „евроатлантически ценности“ и предписанията на огромната Брюкселска администрация или по израза на Б.Б – „както каже г-жа Меркел“. Това е линията на ГЕРБ-СДС, ДПС „Ново начало“, ПП-ДБ и бизнес проекта ИТН (т.е. И Тъй Нататък). „Предсказуемото управление“ следва начертаните преди него политически стратегии и цели. Всъщност предсказуемо управление е когато леви партии защитават леви политики, а десни партии провеждат десни политики. Тройно-четворната коалиция е своеобразна политическа амалгама или политически миш-маш, при което левите партии от БСП-ОЛ са в подчинено положение и те винаги чакат позицията на мандатоносителя, който по съвместителство е мутролигархическа партия. Това вижда и чувства значителната част от българския народ и в крайна сметка това се отразява отрицателно в общественото мнение и се мултиплицира в отказ от гласуване.

          С всички тези мантри по същество се прави опит да се заблуждава хората, да се променя общественото мнение и те служат като своеобразен „смокинов лист“ за прикритие голотата на колаборацията на левите с десните. Не може да строиш капитализма (демократично общество!) и хората да те смятат за социалист. Не може да участваш в политически действия, за които 90% от членовете на собствената ти партия са против и да искаш да гласуват за теб. Не може да пренебрегваш националните интереси и да поддържаш неолибералните действия на „Хунтата Фон дер Лайен“, на западноевропейските военолюбци, които искат да воюват с Русия чрез народите от Източна Европа.

Настоящият период за България е критичен. Страната е в дълбока всеобхватна криза. Икономическата криза е с почти над две години непрекъснат спад на промишленото производство, минималното селскостопанско производство, масово развита сива икономика, огромен износ на национален капитал, растяща инфлация и тотално и бързо нарастващи цени, независимо от усилията на НСИ да твърди, че инфлацията е незначителна. Хората на джоба си вярват, не на статистиката. Страната е в демографска катастрофа, огромна бедност и нищета, грамадна емиграция и бързо намаляване на броя на населението (депопулация). Но България се въоръжава и участва във всякакви военни начинания на НАТО, ЕС и Тръмп и най-вече с нелетящи американски самолети, без силна българска армия и с новостроящи се чужди военни бази в страната (Кабиле).

В подобна криза и при подобни разногласия под влияние на егото на двамата с „Главно Д“ следва участващите в тройно-четворната коалиция да се вслушват в ръмжащото обществено мнение против тази пагубна за народа власт. Необходима е коренна промяна в политическия курс и преминаване от колаборация с десните към изразяване и защита на власт и в опозиция на интересите на трудовите хора и бедните.

 

17.10.2025 г.

Автор: Анко Иванов д-р по философия

 

 

Опасният стремеж към главно "Д"

 

Опасният стремеж към Главно „Д“

(Проблеми на триединството на Държавата,

Диктатурата и Демокрацията)

                               

            Неотдавна един пълномащабен (на телевизионните екрани) самовлюбен български политик, „защитник на интересите на хората“, разкри, може би случайно, стремежа си държавата България да е с главно „Д“. Той навярно не знае, че в исторически план това е било и мечта и на други политици, ратуващи за силна държава, осигуряваща „нов ред и порядък“. На 28 октомври 1925 г., преди 100 г. Бенито Мусолини, чувствайки се едва ли не като крал Луи XIV с неговия принцип „Държавата това съм аз“, пропагандира създаването на „Новата държава“, която по същество е държава с голямо „Д“, т.е. много силна държава. Бенито разшифрова това главно „Д“: „… всичко е в държавата, нищо извън държавата, и преди всичко нищо срещу държавата“ (Мусолини. Фашистката революция, 2002, с. 166). Поддръжник на държава с главно „Д“ е и Антониу Салазар: „И за фашизма и за националсоциализма всичко е държавата; цялата дейност на гражданите е подчинена на нейните цели, дори самите хора съществуват само за величието и славата на държавата“ (Антониу Салазар. Една мирна революция, 1942, с. 21). Мечтата за силна държава (с главно „Д“) е присъща и на кръволока Ал. Цанков, който в реч на 5.10. 1924 г. изрича: „Държавата … има много по-големи права, пред които трябва да отстъпят много лични интереси…“. И тримата премълчават, че в името на държавата отстъпват интересите на другите, но запазват собствените си авторитарни интереси. 

          След този кратък исторически преход нека се завърнем към проблемите на днешната обществено-политическа обстановка в България. Метафората Главно „Д“ има особени измерения, защото засяга триединството на Държава, Демокрация и Диктатура. Защо има такъв интерес например към държавата с Главно (Голямо) „Д“, каква трябва да е тя? Отговорите са твърде различни, но ще се спра само на някои от тях.

Наскоро един сравнително по-млад социалист на журналистически провокационен въпрос, отговори, че в България няма диктатура, (т.е. държава с главно „Д“), а има олигархическа власт. Виден български философ се придържа към тезата, че в България има „олигархическа диктатура“, т.е. група много богати лица управляват държавата. Аз, възприемам тезата на други социалисти и общественици, че в България има некласическа олигархическа диктатура, т.е. държавата се управлява не само задкулисно, чрез подставени богати лица, но и открито олигархично. Прикритото управление се реализира чрез овладяване на държавни и уж независими институции, но и пряко – чрез подставени лица в Народното събрание, Министерският съвет и съдебната власт. Някои от лицата в Народното събрание и правителството са пряко свързани и притежават мутренски и/или сенчест капитал, богатство с неясен произход. Поради това редица нетелевизионни анализатори и коментатори твърдят, че стремежът към голямото „Д“ е по същество пълно и открито налагане на мутроолигархическа Диктатура.

          Нейните лостове за въздействие спрямо депутатите от Народното събрание, партиите и държавния и общински административен апарат са:

1/. Стремежът към лично обогатяване, към власт, пост и пари. Парите се явяват като средство за поставяне в послушание. Има значение предимно тяхното количество. Поради това лакомията за много пари е водещ стимул за много държавни дейци. Това са пари безотчетни и необлагаеми;

2/. Страхът от преследване за независима позиция и евентуални неблагоприятни последствия за близките;

3/ Уплахата от огласяване или преекспониране пред обществото и близките на нелицеприятни факти от миналата и сегашна дейност и поведение, които са морално укорими;

4/. Снемане на моралните задръжки – „така правят всички, само аз ли да се минавам и да не вземам“.

           Мутроолигархическата диктатура с голямо „Д“, все още не се е превърнала в еднолична абсолютна или авторитарна власт, в нея все още няма масово пряко физическо насилие, а предимно се използват подбрани правни и административни псевдодемократични похвати. Сега диктатурата с главно „Д“ все още е срамежливо явна в отделни аспекти. Тя все още не е цинично открита еднолична диктаторска власт. Има в повечето случаи неявна борба между няколко големи „Д“ за еднолична власт. И в задкулисието тече невидима борба между тях. Главното в тази борба е трайно установяване на еднолична диктаторска власт.

             Ето някои симптоми.

Сглобката остави на президента възможността да избира министър-председатели за служебните правителства само от лицата, свързвани с олигархията (чрез регистрираните в „домовата книга“) дейци, радетели за дясна авторитарно-тоталитарна власт). Поради това не бе допусната Мая Манолова до втори тур за избор на омбудсман, а в редовете на „домовата книга“ бяха личностно включени послушните на ГЕРБ и ДПС „Ново начало“ кандидатки като омбудсман и заместник-омбудсман. Това стана и с гласове от БСП. Приета бе декларация на Народното събрание, насочена срещу независимия Конституционен съд. Председателят на Народното събрание противоконституционно недопусна за разглеждане искането на президента за провеждане на референдум за еврото, съответстващо на доминиращите в страната обществени настроения и нагласи.  С този акт бе ударена плесница на демокрацията, за която има много по-голямо основание да бъде с Голямо „Д“. Силно ограничени бяха редица правомощия на президента, независимо дали той е Радев, или е някой друг. Става дума и за отнемане правата на президента да назначава ръководителите на специалните служби. Провежда се яростна антипрезидентска кампания, независимо от неговият най-висок обществен рейтинг в страната, и дори се достигна до отнемане на възможностите на неговите съветници и секретари да ползват държавен автомобилен превоз. В обществото има трима политически дейци, които открито и непрекъснато неистово искат да станат министър-председатели. При зависимо от олигархията Народно събрание Демокрацията е фасадна, а прекият път към едноличната диктатура преминава през министър-председателския пост. Силното доминиране на изпълнителната власт на Министерския съвет е сигурен белег за фашизъм в нови условия, т.е. неофашизъм.  

Стремежът към еднолична диктатура включва и подчиняване на местни общински структури и ръководства на определена олигархическа група (ГЕРБ, двете ДПС, ПП-ДБ). Това става дори демонстративно цинично чрез фотографиране в един известен кабинет в сградата на Народното събрание. Преминаването на подчинение към по-силния „Д“ се подплатява с обилно финансиране на послушния кмет още същия ден от съответния министър, но не от личните пари на „бащицата“, а, разбира се, от народните пари, от бюджета.

Към еднолична диктатура на главното „Д“ страната е тласкана от послушниците от Главната и Софийската прокуратура, Висшия административен съд. Такова е усещането у мнозина български граждани, следящи политическите процеси в страната. Налице е жълтопаветен път към политически, икономически и социален натиск и терор над отделни личности.

Пренебрегва се демократичното правило, че човекът е свободен и невинен до решението на съда от последната инстанция. И това е най-често повтарящата се причина да бъдат сезирани и правните институции на Европейския съюз. Само по себе си обаче това е тема, която изисква специално и пространно разглеждане.

България върви по пътя на установяване на открита мутроолигархическа диктатура, но политиците, ръководителите на политическите партии са се вкопчили във властта или се вглеждат само в собствения си пъп, а не слушат своите членове, поддръжници и избиратели.

България в момента има няколко огромни проблема.

Първият е демографската катастрофа и етнико-демографското преструктуриране на населението в страната. Вторият проблем е критично ниското равнище на доходите на над 60% от населението, огромното, едно от най-високите в света неравенство по доходите на хората, ускореното забогатяване на богатите и обедняване на бедните чрез ниско равнище на заплащане на труда, високи цени на стоките от първа необходимост и енергията. Този огромен социален проблем е в основата на демографската катастрофа. Третият проблем е огромната политическа и социално-икономическа несправедливост. Чрез българското законодателство се осигуряват огромни привилегии на богатите (бизнеса, капиталистите), грамадно развитие на сивата икономика, която значително намалява приходите в държавния бюджет, но и оставя с прекалено ниски пенсии огромна част от наетите лица в българската икономика. В страната има огромен износ на национален доход и подпомагане на Украйна за водене на нейната война с Русия. Несправедливостта се усеща почти навсякъде, дори при лечението на болните – богатите имат повече  възможности. Четвъртият проблем е продължаващото вече години наред безкрайно понижаване на образователното равнище на населението в България – до степен на функционална неграмотност. Не се премахва една от основните причини – въведеното от Даниел Вълчев неолиберално финансово правило „парите следват ученика“ и „парите следват студента“. Вместо реални мерки за повишаване на образователното равнище министър Вълчев полага неимоверни усилия да въведено в българското средно образование изучаването на исляма. Този въпрос е разгледан в блестящата статия на Велиана Христова във в. „Дума“ от 26 септември т. г. Петият главен проблем е намаляване на възможностите на все повече българи да получават навременна и качествена медицинска помощ. Българските лекари са много добри специалисти. Българското медицинско образование е на добро европейско равнище, но разпределението на огромната сума пари води до обогатяване на частния бизнес и масово доплащане от пациентите на здравни грижи, услуги и консумативи. В големи части от страната по  същество няма здравеопазване и снабдяване с лекарства.

Тези проблеми на българското общество са решими с формирането и разпространяването на социално отговорни идеи и осъществяването им нова национално-икономическа и практическа политика. Сега в страната, подобно на много страни в Европа, доминиращи са неолибералните идеи и политики. С нарастваща посока на развитие са националистично-консервативните идеи. Провалът на неолибералната глобализация, доведена до краен предел, дава импулс на десните консервативни течения, свързвани с национализма, но в някои случаи това създава и опасност да бъде прекрачена границата с неофашизма.

Партията на европейските социалисти (ПЕС) и БСП в новите политически условия вместо търсенето на собственото поле за политика и влияние сред трудовите хора, подобно на английските лейбъристи (лорд Гидънс и Тони Блеър), възприеха социаллиберализма като основна политическа идея. В България главни поддръжници на тези  социаллиберални идеи се оказаха С. Станишев, Ив. Калфин, Р. Овчаров, Петър Димитров и ред сегашни партийни дейци на БСП. Те уж приемаха социалистическата по дух и идеи Програма и Устав на БСП, но съдействаха за провеждането на социаллибералната политика. Освен този продесен идейно-политически път БСП възприе и практиката на пряка идейно-политическа колаборация с десни и крайнодесни неолиберални партии и управлява с дясна политика  (с правителството на Петков и това на Желязков) и в десни правителства. И съвсем закономерно в резултат се получи както във Франция – почти изчезнала Френска социалистическа партия, а в Германия – със силно намаляващо влияние на ГСДП.

Поривът към създаването на държава  с голямо (главно) „Д“, макар и непряко, води, съзнава се или не се осъзнава това, към дяснолиберална неофашистка Диктатура. Част от ръководните дейци на БСП не виждат тази опасност и поради лични мотиви участват в дясно управление, вървящо към дясна диктатура с мотивите за „приоритет на държавните интереси над партийните“, „омръзването на изборите“, „стабилност на държавното управление“        (всъщност стабилност на бедността на българите и обедняването на бедните и обогатяването на богатите), както и оправдателния мотив „не гледаме назад в миналото“, което всъщност е прикрита защита на пагубната политика и безотговорността на ГЕРБ и ДПС „Ново начало“). Страхът от главното „Д“ на Демокрацията води до реализацията на главното „Д“ на Диктатурата. А при нея много по-лесно България като прифронтова държава може да бъде въвлечена в бушуващата край границите ни война. Което може би е основната идея на създалата се  за последните 30 години социално-политическа и държавна обвързаност на България.

Крайно време е министрите на БСП в четворното коалиционно правителство, парламентарната група и НС на БСП да се опънат рязко на провежданата във вътрешен план крайно дясна политика с прокарването на силни леви решения за новия бюджет и спиране на Закона за изменение на Закона за училищното и предучилищното обучение. А във външен план  - да се изключи дори най-малката възможност за пряко участие на България във военните действия в Украйна. 

29.09.2025 г.

Анко Иванов – д-р по философия

 

Забележка: статията е публикувана във в-к „Нова зора“

На 7 октомври 2025 г.

Коренът на знанието е горчив, но плодът му е сладък

 

            Българското образование заслужава да е в центъра на вниманието на българските политици. Заслужава, но не е. То е изместено от войнолюбците и стремежът България да бъде вкарана в състава на брюкселските военни агресори, да  стане активен участник на подготвяната война срещу най-мощната ядрена сила в света – Русия. В обстановката на това политическо войнолюбие, решаването на проблемите на образованието е много трудно. 

            Сега (2025 г.) българското средно образование е пред почти пълен колапс: над една четвърт от подлежащите на образование не ходят на училище; над една трета до половината са функционално неграмотни, не владеят добре български език; показателите от международно изследване PISA са отчайващи; най-добрите български ученици след завършване на средното образование потеглят на запад; част от завършилите средно образование не продължават да учат и не работят; в страната има дефицит на кадри със средно образование и отделни професии. Сред по-големите ученици има все повече негативни прояви като: алкохолизъм, наркоманизъм, агресивност, нарушаване на обществения ред и порядки. Тази негативна образователна обстановка е плод на влошената обществена и най-вече семейна среда. Тя е следствие от продължителни „рИформи“ в средното образование, започнали от 1990 г. и продължаващи до 2025 г. и замислени с новите предложения за промени в Закона за предучилищното и училищното образование. Тези „рИформи“ бяха насочени към въвеждане в училището на основните идейно-ценностни постулати на неолибералната политическа теория и практика. Българското училище функционира в негативна обществена среда. Тя, както и семейната среда, влияе отрицателно върху устоите на образованието.

Първото значимо негативно изменение в българското общество след 1990 г. е наложеният като тотална обществена ценност егоистичен индивидуализъм в икономиката и в социалната, духовно-културната сфера, а и в цялото общество. Гражданите, включително и подрастващите ученици, получаваха все повече и повече права, но се забрави, и по-точно се пренебрегна обстоятелството, че в общество е нужен баланс между права и отговорности. Демократизирането на обществото в училището бе разбрано само като свобода (и по-точно свободия) на учениците, а учителите имат едва ли не само задължения към учениците и най-вече към техните родители. Това негативно се отрази на организацията и на резултатите от учебния процес.   

Второто значимо деструктивно изменение на обществената среда бе разрушаване устойчивостта на българското семейство. А то е основният фактор за възпитанието на подрастващите деца и формиране у тях на стремеж към придобиване на знания, самостоятелно мислене, умения и сръчности. Понижаването на жизненото равнище на огромната маса от български семейства, особено в тези без брак, изместен от безличното „съжителство“, и най-вече след разводите, рязко влошава обстановката за стимулиране децата да учат и да формират своите ценности за бъдещия живот в обществото. То доведе и до разнобой в родителските критерии за образование и възпитание на децата. Масовото изселване на млади български семейства рязко влоши етническия и духовно-културен състав на децата в училище.

Третото деструктивно изменение на обществена среда за българското училище е т. нар. деидеологизация на учебния процес, изразяваща се в отпадане от приоритетите на българското училище на възпитанието като същностна функция на учебния процес. Бе сериозно разрушена системата на извънкласните форми на работа, създадена според интересите на учениците, а бе въведено т. нар. задължителна и свободно избираема подготовка. Вместо кръжок по интереси за развитие на детето се въведе задължителна учебна част, но избираема само в зависимост от наличието на възможности в училище (свободни часове на преподавателите и материална база). Тази промяна доведе до значими трансформации в общообразователните училища и самоцелна ранна профилизация. Уж образованието е общо (особено до 7 клас), но то в отделните училища е съвсем различно.    

            Четвъртото изменение на обществената и училищната среда обхвана въвеждане в българското училище чуждия му принцип на либералните пазарни отношения. Намаля достъпността за учене на децата в училище, особено в малките населени места. Бяха закрити хиляди училища и множество хиляди ученици трябваше да бъдат извозвани с автобуси до други населени места. Въведен бе и антипедагогическия финансово-търговски неолиберален принцип – „парите следват ученика“. Вследствие на неговото приложение рязко спадна равнището на усвояване на знанията на голяма част от учениците, както и взискателността на учителите, на ръководствата на училищата и на педагогическите съвети. Ученикът знае, че и нищо да не знае няма да повтори класа и да бъде отстранен от училището, понеже това ще се отрази на заплатите на учителите и бюджета на училището. За 35 години почти не се отделяха финансови и материални средства за изграждане на нова училищна база, ремонт и обновяване на съществуващата база и привеждането им в съответствие с новите потребности и изменения в живота на новите поколения и достиженията на науката, техниката и информационните технологии. 

При либерализма, който ни бе силово наложен, и в който живеем,  има и класово разделение на учениците и училищата на четири основни училищни класи: а) училища за богатите деца – частни училища (чуждестранни или български) с висококвалифицирани учители, решително подобрена училищна среда и възможности за качествено образование и подготовка за прием в университет;  б) училища за децата на средната и част от богатата класа, предимно в най-големите градове и най-вече в София (престижните национални специализирани училища); в) общински училища за децата на бедните семейства, които едва свързват двата края, и които са издържани чрез най-бедните общински бюджети; г) малки селски училища и в някои крайни квартали на градовете с доминиране на деца от етнически малцинства, в които се води до голяма степен формален учебен процес и посещаването на училището е по-скоро отбий номер, за да може семейството да ползва социални помощи.  Като краен резултат вече няма единна образователна система. Тя е структурирана според богатството и доходите на родителите.

            В тази обстановка има потребност от решителна промяна в учебно-възпитателния процес, смяна на начина на организиране и функциониране на цялата образователна система. Предложеният проект за изменение на Закона за училищното и предучилищното образование има сравнително малко и малки достойнства. Сред тях са желанието да се отдели повече внимание към възпитанието, природно-математическите науки, възпитанието на децата и пълноценното усвояване на българския език. Но повечето от тези предложения са недостатъчно прецизно и най-вече недобре обмислени, особено за ефекта от тяхното внедряване и очакваните възможни положителни и отрицателни резултати. Това в най-голяма степен се отнася за въвеждането на т. нар. обучение на децата в духовно-културните ценностите. Направеното предложение, ако се внедри, най-вероятно ще доведе до почти пълна ислямизация в смесените етнически райони на България и до обезбългаряване и обезличаване на православието. Словесното нравоучение и пропаганда на неопределени ценности ще доведе най-вероятно до скромни резултати.

            Предлаганите промени в Закона имат частичен, фрагментарен характер. Те не са   подплатени от анализ и обобщение на приложението на сега действащия закон и засягат предимно разместване в учебните планове и учебните програми, а не толкова в същността на българското средно образование. Необходима е нова образователна политика. Тя следва да се основава на следните основни принципи:

Първо. Равен достъп и равни възможности за образование и последващо развитие на младата личност, независимо от нейния социален произход и социалната принадлежност на родителите, солидарна държавна и обществена подкрепа за всяко дете да получи качествено образование. Всички деца се раждат равни и трябва да имат равни условия и възможности за развитие, обусловени от социалната грижа на държавата. Механизмите за това са в две полета: а) повишаване на доходите на бедните и малоимотни родители, социални помощи за отглеждането и развитието на две и три деца, обществено стимулиране и подобряване на условията за духовно-културна и спортна дейност с децата и младежите в детска, девическа и юношеска възраст, ефективна борба с отрицателните прояви сред тях; б) преустройство на образователната система, така че училищата да не се разделят по социален и финансов признак за богати и бедни деца, осигуряване на повече социални и стимулиращи стипендии за деца на бедни родители, но редовно посещаващи училище и имащи добър успех; тотален отказ от търговските принципи в образованието, включително и от „парите следват ученика“, въвеждане на безплатни социални услуги за всички деца до навършване на 16-годишна възраст (безплатно здравеопазване, включително и безплатни лекарства, безплатни учебници и т.н.); в) развитие на заложбите и интересите на децата чрез държавна финансово-материална издръжка в държавните и в общинските училища на разнообразна извънкласна дейност по интереси; г) съчетаване на традиционните български образователни традиции със съвременните информационно-комуникационни и дигитални възможности за разкриване, усвояване и непрекъснато надграждане на знания, умения и формиране на самостоятелно мислене и естествен интелект; д) възпитание в духа на българските национални ценности, на българска национална идентичност и уважение към всички други раси, народности, етноси и техните постижения, възпитание чрез българска история, български език, българска култура, българска история, българска география и тяхната връзка с общочовешките ценности на хуманизъм, миролюбие и съпричастност към бедните и онеправданите, към социална и гражданска активност и т.н.

Промените в Закона следва да са резултат от две неща. Първото е анализ на резултатите от действието на сегашния закон.  Такъв МОН и научно-образователната общност не е направила. Второто е изработване на национална концепция от какво образование и възпитание на младежта се нуждае българското общество в съвременните бързо променящи се ИКТ, дигитализация и внедряване на изкуствения интелект. Такава сравнително дългосрочна концепция липсва в българското общество. Следователно липсват двете главни опори на измененията на закона.  

Бъдещите промени на българската образователна система трябва плътно да следват обществените потребности и да се опират на четири основни принципа (четири стълба; „четири кита“): придобиване, усвояване на знания и обогатяване на личностната памет; формиране на самостоятелно мислене (естествен интелект); формиране на умения за действия в практиката, т.е. в природата, стопанските, обществените и битовите дейности; личностно поведение в различните сфери на човешката дейност и в различни ситуации. Тези четири основни стълба (компоненти) на образователно-възпитателния процес имат своето място, роля, значение и специфика в зависимост от обществената, материално-веществената и семейната среда, в която се намират, както и от личностните качества и характеристики на обучаваните.

Знанието е базовата основа на образованието и възпитанието. То е пряко свързано и се основа на развитието на паметта. В училището знанието започва с елементарния детски въпрос: „Какво е това?“, който с времето (годините) се усложнява до характеризирането на определен предмет, обект, явление по външна форма, съдържание, измерения, предназначение и т.н. Знанието е и фактор за развитие на паметта и формиране на връзките и отношенията между възприятията, получени  визуално, словесно (описания), графично (рисунки, снимки, чертежи, схеми, графики, диаграми и др.),  образно (снимки, филми, видео и т.н.). Паметта се развива, усложнява и усилва чрез логическите конструкции (в по-голяма ученическа възраст), когато трябва да се отговаря на по-сложни детски въпроси като: „Къде се намира?“ и „Кога е станало?“, „От какво се състои?“ и т.н.

Знанието е процес на развитие чрез осведомяване на учениците (получаване от тях на информация) за предмети, обекти, явления, процеси, които са видими и наблюдаеми и които подлежат на описване (характеризиране) чрез мерни единици, словесно, със знаци и символи, логически и т.н. Има определен минимум от знания, което всяко дете трябва да получава в определена образователна степен. Тази класическа схема на усвояване на знанията се променя съществено с развитието на ИКТ и дигитализацията. В тези нови условия на преден план е критерият за оценка на знанията. Интернет мрежата е средство за получаване на истински, но и на лъжовни знания, обяснения, преднамерено изкривявани и премълчавани факти и аргументи, фейковски новини, знания, информация и т.н. Запаметяването на основни факти, аргументи и понятия е базата, без която не може да се развива самостоятелно мислене, не може, или поне по-трудно се формира представата за определения явления и процеси. Паметта позволява развитието на емпиричното знание (чрез наблюдение, измерване, описание и т.н.), личния жизнен опит, но и основа за овладяване на логическите методи като анализ, синтез, абстракция, обобщение, разкриване на взаимовръзки, отношения и зависимости. Сега поради намаляване на часовото време за получаване на знания в училището се съкращават часовете по общообразователните предмети, намаляват се възможностите не само за даване на знания, но и за тяхното затвърждаване и разбиране чрез разнообразни упражнения.  

Мисленето е сложен творчески процес, индивидуално обработка на факти, данни, сведения, установяване на връзки и взаимни зависимости между предмети, обекти, явления и между техните компоненти, както и природни и обществени процеси. При мисленето от знанието се използват предимно съществени свойства на предметите, обектите и явленията, формира се представа за невидими от невъоръженото около части, елементи, връзки и зависимости. В крайна сметка мислещата личност формира нови съждения, прави изводи, начертава линии на действие и поведение. Мисленето е базата за формиране на интелекта, то формира понятия, разбирания, разкрива връзки, зависимости и закономерности в определени човешки и дейности и природни явления, развива интелектуалните заложби и способности на младата личност. В условията на навлизане в човешките дейности на изкуствения интелект не бива да се допусне изоставането на естествения интелект. Само чрез развитие на естествения интелект може да се предпази човека от превръщането му в придатък на изкуствения интелект. Мисленето предполага да се развият и овладеят методите на: сравнение, анализ, синтез, абстракция, конкретизация, обобщение, класификация, структуриране, алгоритмизация, схематизация, индукция и дедукция, разкриване на връзката между причина и следствие и т.н. От способността за мислене в много голяма степен зависи и способността на младата личност да разбере преподавания материал и да избере своето поведение в нестандартна обществена, професионална, културна и др. ситуация. В сегашната образователна практика развитието на мисленето на учениците е сведено до формалните разяснения на логическите методи и понятия, но е принизена връзката на мисленото чрез знанията, фактите и аргументите от природните и обществени общообразователни учебни предмети. Мисленето е факторът, който свързва знанията и уменията в едно цяло и помага да се разкриват взаимни връзки, зависимости и влияние между явленията и процесите в природата и в обществото. Слабо развитото мислено е една от причините за ниските резултати на учениците от международното проучване PISA.              

Уменията се придобиват на основата на знанията и мисленето, но имат свои собствени характеристики като конкретни практически действия, изразяващи сръчност, опитност, съобразителност, навици и последователност на действията. Те са характерни най-вече за професионалните гимназии и за дуалното обучение, свързано с придобиването на сръчности и опитност в отделни, предварително избрани професии. В образователно-възпитателния процес те имат предимно характер на практическо овладяване на определени умствени операции и действия с невидим характер. В утвърдените от МОН учебни програми това са уменията ученикът да: разпознава (идентифицира), описва  (характеризира), свързва, проследява, дава примери, разбира, осъзнава, формулира понятия, открива причини, обяснява (интерпретира), създава текст (литературен, исторически, географски, философски и др.), изброява, използва алгоритъм, разчита и/или изработва (препарати, схеми, графики, таблици, проекти, презентации, доклади, схеми и др.).

Поведението е един верен измерител на процеса на възпитанието. А самото възпитание е процес, който протича едновременно с обучението, придобиването на знания, мислене и умения. Възпитанието е обаче продукт преди всичко на семейната и обществената среда. То е насочено към успешна адаптация в обществото чрез формираните знания и умения, овладените морални ценности и поведение, в семейната, груповата и професионалната среда. Всяко общество има освен общочовешките и свои специфични (хуманитарни) ценности, които са продукт на историческото развитие и националната идентичност на населението. Ценностите се формират първоначално в семейството, а след това и в училището, чрез литература,  изкуство и т.н. Тяхното усвояване е най-надеждно чрез примери за поведение и образци от други хора – родители, роднини, детска среда, учители и възпитатели, приятелски кръг, професионалната общност и т.н. Особено силно е възпитателното въздействие върху поведението чрез литературните образи и герои на класическите наднационални и български произведения на литературата като тези на: Достоевски, В. Юго, Ар. Кронин, Джек Лондон, Л. Каравелов (Маминото детенце), Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков и безкрайно множество други автори. Поведението е резултат от действието на вътрешни фактори (усвояването на знания, мислене, умения, възприемане, запазване и преобразуване на информация), но и външни фактори (семейна и обществена среда) – положителни примери за подражание, отрицателни примери за поведение и целенасочена борба на семейството и обществените институции за борба с противообществените прояви и поведение.  

На основата на тези четири основни компонента на образователно-възпитателната дейност може и трябва да се преструктурира и обнови българската образователна система. По същество е необходим нов закон, който да обърне в обратна посока сегашната негативна тенденция на функциониране на българската система на средното образование. Само законът е недостатъчен. Необходими са още и големи финансови средства за изграждане на нови детски заведения, нови училища, ремонт и модернизиране на старата училищна база и привеждането ѝ в съответствие с новите обществени реалности, реализиране на потребността от развитие на целодневно обучение и възпитание на първо време поне до 7 клас. Това налага значително увеличаване на делът на средствата за образование чрез бюджета значително над сегашното безкрайно ниско равнище на мизерните 3.7%, при предвидени по Лисабонската конвенция до 9%. Не е нормално средствата за война (за 20 000 армия) да бъдат 5%, а средствата за образование и възпитание на над 700 хиляди млади хора само 3.7%.

В съдържателно отношение центърът на промените трябва да бъде насочен към цялостните съдържателни промени в организацията и управление на учебното дело.

На първо място следва да се промени структурата и разпределението на учебните часове по общообразователните предмети. Общото образование е фундаментът на реализацията на личността не само след завършване на училище, но и през целия живот, особено в съвременни и бъдещи условия, когато има интензивен процес на дигитализация, отпадането на множество професии и заместването им от електронни системи, роботика и промишлени манипулатори. От тази гледна точка следва да се премахне сегашната дуална система. Не е нормално две години (XI  и XII клас) да се принизява общообразователната подготовка, а да се да се учи тясна професия, осигуряваща изпълнители. Тяхната подготовка трябва да става в професионалните гимназии.  

Сега в българското средно образование има някои несъответствия в изучаваните учебни предмети. Не е нормално в първи клас да се изучават чужди езици и технологии, когато децата още не знаят буквите, аритметиката, а да не говорим за граматиката. Българските деца завършват средното училище без да получават системни и качествени икономически и правни знания необходими им за живота. С това, че към учебния предмет география е закачен термина „икономика“ и е формиран учебен предмет „География и икономика“, не значи, че учениците се подготвят по икономика. Те изучават териториалното разпространение на природните ресурси и развитието на стопанството. Същинската част на икономиката остава за учениците „тера инкогнита“ и те трябва да я усвояват чрез проби и грешки в живота. В предмета гражданско образование, като в турлюгювеч са механично събрани фрагменти от редица предмети. Би било добре да се върне старата практика в училище в горните класове (X или XI клас) са се изучават основите на правото.

Като цяло профилиращата подготовка не трябва да се измества прекалено рано, той като огромната част от децата по-късно формират своите личностни предпочитания на основата на развитието на своите природни заложби и способности. А последните се развиват и обогатяват чрез съвместяване и свързване на знанията по общообразователните предмети, които следва да се изучават не по-малко от 2 часа седмично от 5 до 11 клас. В 12 клас повече часове следва да се дават по предметите, които са задължителни и по избор на ученика за явяване на зрелостен изпит. С увеличен хонорар от часове следва да са български език и литература, математика и физкултура (от 3 до 6 часа) седмично.  За да се постигне по-хармонично образование трябва много по-тясна връзка и съвместимост на знанията по общообразователните предмети, т. нар. „междупредметни учебни връзки“.   

На второ място учебните програми следва да се рационализират така, че да се спазва принципът за последователност в разширяването и обогатяването на знанията и уменията, развитието на мисленето и интелекта от по-простото към по-сложното и по-разширеното изучаване в съответствие с възрастовите особености и възможности на обучаваните деца. Какво и колко да изучават учениците би следвало да се определи след като е изготвена и утвърдена концепцията за развитие на българското средно образование. Самоцелното включване на образователни елементи от висшето в средното общо образование е неплодотворно и усложнява овладяването на общообразователните знания.  

На трето място е необходима цялостна промяна на организацията на учебния процес. Тук най-напред следва са се намали излишната регламентация и безкрайното натоварване на учителите и особено на класните ръководители с други дейности. Следва решително да се намали регламентацията на учебния процес. Учебните програми следва да станат единственото изискване към дейността на всеки учител. Учителите следва да имат много повече възможности за творчество в учебния процес и да им се върнат правата като ръководители на учебния процес. При всяко  нарушаване на правата им, както и на техния авторитет и достойнство, следва да има наказание за виновния ученик, родител или училищен и просветен ръководител. Учителят трябва отново да стане главната фигура в учебния процес. Само повишаването на учителските заплати не решава проблема. Без авторитетни и подготвени учители и сто интернета не могат да помогнат.

Следва да се премине към целодневно задължително обучение в българските училища. То ще бъде доста трудно в големите градове. Тази грижа следва да бъде поверена на училището, колкото и пари да струва и каквато нова база да трябва да се изгражда.

Сега контролът върху процеса и равнището на обучение и възпитание в училище е силно централизиран и бюрократизиран. Особено важен е контролът върху равнището на придобитите знания, умения и сръчности от учениците. Сериозно следва да се промени начинът на провеждането на т. нар. „независимо външно оценяване“ (НВО). За сега то всява излишно напрежение сред деца, родители (особено майки) и учители. Целесъобразно е то да бъде премахнато в четвърти клас. Независимото външно оценяване след 7-ми е превърнато в истинско мъчение за децата и особено за родителите от интелигентните семейства, които се стремят към пълноценно продължаване на обучението на децата си. Непрекъсната смяна прогимназията да завършва в 7 или в 8 клас, като и непрекъсната смяна на формата на изпита и съдържанието внасят хаос. Той се усилва от непрецизното съставяне на изпитните въпроси. В съдържателно отношение въпросите и задачите в изпита (НВО) следва да са от материала само от 7 клас. Логично е в него да се надграждат знанията от предишните учебни години и да се оценяват тези вече надградени знания. 

 Провеждането на НВО след 7 клас често води и до несправедливост, както стана през 2025 г., когато резултатите от една от задачите по математика бяха елиминирани поради уж някаква грешка, за която няма наказан и уволнен, глобен или поне остракиран нито един виновник. Но на практика са наказани над двеста деца, които успешно са решили „сгрешената задача“ и са им отнети точки за сметка не тези, които не са се справили. В този случай в част от обществото остава усещането, че дете на някоя голяма „клечка“ във властта не е решило задачата и поради това тя се елиминира в бала на оценката, докато при български език и литература е оставена „сгрешената задача“. Безпринципният и непрофесионален подход в МОН нагнетява напрежение сред родители и деца.

Въвеждането на държавните зрелостни изпити бе една положителна стъпка преди 20 години. Справедливо е недоволството на министър Вълчев от това, че учениците не желаят да се явяват на матура по математика. Но той не обяснява защо непрекъснато учебен материал по математика се понижава за изучаване във все по-ниските класове на българското училище и защо в средното училище се учи учебен материал, предвиден за висше образование. Крайно време е да се забрани учебните програми да се съставят от университетски учени, които искат да видят в тях, това което те преподават в университета, а в учебниците използват сложна за учениците научна терминология. ДЗИ трябва да са три задължителни – по Български език и литература и по Математика и една задължително- избираема според намерението на зрелостника да учи в университет – по един от природните и обществените общообразователни учебни предмети.

На четвърто място възпитанието, формирането на добродетели, овладяването и прилагането на общочовешките морални ценности трябва да става чрез целия учебно-възпитателен процес. Обучението по религия ще доведе до понижаване на равнището на научните знания и ще преформатира духовно-нравствената българска култура, като отвори широко поле за исляма сред българските деца. Добродетелите не са лечебен разтвор, който се налива в главите на учениците. Те се овладяват в семейството, в неформалните групи, чрез обществената и училищната среда, както и духовно-културните институции.

На пето място е разглеждането на ученето в училище като на полагане на специфичен учебен труд, който за разлика от производителният труд, има за задача усвояване на знания и умения, развитие на мислене и интелект, подготовка за бъдещ производителен труд. Този труд е целенасочен към развитие на лични качества  и интелект, към усвояване на знания, умения, поведение, лична организираност, трудолюбие, отговорност пред родители и учители и т.н. Той се усложнява с всеки по-горен клас. Съпроводен е с формиране на навици за труд, за полагане на волеви и психични усилия. Повишаването на образованието не винаги може да е интересно, разнообразно. То налага полагане на усилие от ученика, изисква труд, запаметяване на факти, използването на мерни единици, похвати на разглеждане и т.н., дори когато новото знание не е интересно. Няма нищо интересно в 2+2=4, но без него не може в живота. За жалост сега, доминира схващането, че учениците трябва да учат само интересното. Училището не е система за удовлетворяване на интереси, а за удовлетворяване на обществени и неосъзнати лични потребности от вливане в обществото на нови образовани, знаещи и можещи, правилно възпитани поколения.  

Има множество други аспекти на българското образование, които заслужават обсъждане и решаване на наличните проблеми. Проведеното „обществено“ обсъждане до голяма степен, по видяното и прочетеното от СМИ, имаше формален характер. Впрочем, трудна е задачата на децата да усвояват знанията. Но както е казал още в древността Аристотел: „Коренът на знанието е горчив, но плодът му е сладък“. 

       В заключение, предлаганият от МОН проект за изменение и допълнение на Закона за училищното и предучилищното образование е ситуативно-конюнктурен, продиктуван от моментни политически интереси на водещата коалиционна сила в управляващото малцинство и/или новоначалското мнозинство. Образователната система в частта ѝ за средно и предучилищно образование се нуждае от съществена промяна, но не на платформата на „новото начало“, без задълбочен анализ и оценка на състоянието, на действието на досегашния закон и без ясна концепция за бъдещото развитие на българското образование.

30 юни 2025 г.

Гр. София                     Автор: Анко Иванов – д-р по философия 

Източник: Политкомент       

https://pogled.info/bulgarski/korenat-na-znanieto-e-gorchiv-no-plodat-mu-e-sladak.183091