БСП - избягване на катастрофата или плъзгане по нанадолнището?

 

БСП – избягване на катастрофата или плъзгане по нанадолнището?

 

            Измина достатъчно време след 51-вия конгрес на БСП за да може да се направи, макар и  предварителна, оценка какво става  и трябва да стане в лявото политическо пространство. Отстраняването на Нинова и нейният най-близък кръг, помиряването на БСП с президента, формирането на лява коалиция бяха положителни стъпки. Но след това се продължи по правилото – „още от същото“, а то е подкрепяне чрез лява фразеология на социаллиберален и откровено неолиберален политически курс. В България този курс има най-извратената политическа форма – мутроолигархическа централна и общинска власт, използваща съдебната власт, полицията, силовите органи, МФ и НАП.

            В такава обстановка в ръководството на БСП се появи неадекватната концепция за подчиняване на „партийния интерес на общодържавния“ като смокинов лист за колаборация с властващите мутроолигархически структури с най-ярките нейни изразители Румен Петков (АБВ) и К. Добрев. Ако при приемането на Конституцията концепцията за съвпадение на партийния и общодържавния интерес имаше смисъл и съдържание, изразил се в определянето на България като социална държава. Сега политическата ситуация е коренно различна. Държавата не е социална, а е олигархична авторитарна власт на боричкащи се олигархични кръгове (обръчи от фирми), но винаги сътрудничещи си по главните въпроси – по-малко държава, повече свобода за бизнеса, примат на спекулата и забогатяването на богатите и обедняване на бедните. Като за наивници звучи твърдението, че чрез влизането в дясна коалиция „партията получавала най-добра възможност да реализира програмните си приоритети за провеждане на социална политика и развитие на социалната държавата“.

            Тази колаборация с олигархично десните е съпроводена с присъствието в Народното събрание на десни националистически организации. В крайно десен парламент БСП-ОЛ с 20 депутати не може да влияе практически почти на нищо. Това пролича чрез наложеното на БСП решение за държавен бюджет, осигуряващ пагубното прибързано решение за влизане в еврозоната. По същество с това ръководството на БСП поддържа на практика крайно дясна финансова и бюджетна политика. Преди изборите всички парламентарно представени прати хорово, едногласно заявяваха, че са десни с прокламираното желание на всяка цена да се запази пагубната за бедните данъчна система. Според тази система богатите в България плащат най-ниския корпоративен данък в Европа – 10%.  Повечето европейски държави са с корпоративен данък около 20% и до 30%, а в редица страни най-богатите плащат и над 30% данък. При това положение в структурата на приходите в държавния бюджет в България основен дял има непреките данъци, (ДДС и акцизи), плащани почти изцяло от бедните. По данните на проф. Вучева съотношението е  75% срещу 25% за приходите от косвените данъци, т.е. беден богат храни. Крайно дясно е подкрепяното от ръководството на БСП преразпределението на произведения БВП – само до 40% при средно около 49-50% в Европа. Тази крайно дясна политика е главната причина хората да търсят „нов месия“ който да промени нещо – ту Кобурга, ту Б. Борисов, ту Сл. Трифонов, ту К. Петков и Василев и т. н. Народът не вижда нова истинска политика, защитаваща интересите на мнозинството трудови българи, а вижда безкрайното обогатяване на богатите и обедняване на бедните, най-голямото в Европа и едно от най-големите в света неравенство. Вместо борба за социалистическите идеали и ценности  ръководството на БСП, съзнава или не съзнава това, подпомага бизнеса. И защитава неговите най-ниски данъци в Европа, доплащанията за него с милиарди и стотици милиони левове, събирани от данъците, предимно от работещите бедни и пенсионерите.

            Още в самото начало на новото правителство, както се изразява Г. Пирински, БСП претърпя „челен сблъсък с грубите реалности на неолибералния хомот, който ГЕРБ налага с новия държавен бюджет“ и прибързаното влизане в еврозоната за спасяване на Европейската банка за развитие (минус 8 млрд. евро за 2024 г.) и огромната задлъжнялост на Франция и с плана на ЕБР за нейното спасяване. Отказът да се подкрепи комисията за разследване на Пеевски с наивните обяснения на Стойнев, че Народното събрание не е разследващ орган, влияе отрицателно на общественото мнение за БСП.

            А сега накъде?

         Първо. Разработване и предлагане на обществото на нова лява социално-икономическа политика. Това да е политика, подплатена с програма, която е съобразена със социалистическите ценности и политически цели, адаптирани към новите информационно-комуникативни условия и навлизането на изкуствения интелект в различните сфери, настъпващите геополитически и геостратегически промени в света, преминаване от еднополярен глобален към многополюсен свят.  На Европа и България е необходимо разумно излизане от  мантрата на неолибералните, а в България и на олигархическите практики чрез социалистическите идеи, ценности и принципи, които отразяват и защитават интересите на членовете и поддръжниците на левите партии. Политиката на БСП трябва да изразява, отстоява и осъществява на власт с предимство потребностите и интересите на хората на наемния труд, повишаване на техните доходи и на жизненото равнище, намаляване на социалното разслоение. 

       Второ. Справедливостта трябва да бъде принцип, който пронизва всички и всякакви решения на БСП, независимо дали партията е в опозиция или е на власт. Тя се изразява в:  равнопоставеност; недопускане на привилегии и дискриминация; заплащане според количеството, интензивността и качеството на труда. Да вземем несправедливостта в данъчната система. Плоският данък е в ущърб на бедните и благо за богатите. В България средногодишно се изплащат годишно до около 10 млрд. лв. дивиденти. А те се облагат само с 5% данъчна ставка. В ЕС такава ставка има само в България и Румъния. В България това са общо до 500 млн. лева. Ако този данък е на равнището на плоския данък (10%) това ще бъде 1 млрд. лв. Притежателят на капитал, който не влага личен труд, а получава пари, плаща два пъти по-нисък данък от работещият човек. В повечето страни в ЕС този данък е около 20-25%. Ако в България той се приравни на данъка, плащан от ЕТ (15%), то в държавния бюджет биха влизали около 1.5 млрд. лв. Справедливо ли е Делян Пеевски за 2023 г. (по Интернет) да има начислени 18 млн. дивиденти и за тях да дължи 900 хил. лв. (5%), а шофьорът на автобус, учителят, професорът, лекарят и т.н. да плащат по 10%.  По 5% плащат и богаташите политици като Слави Трифонов, Рамадан Аталай,  Кирил Петков, Асен Василев, Лорер, Петър Кънев и множество други! Справедливо ли е в България свръхпечалбите да се облагат с най-ниско равнище на данъците в Европа? От неплащането или от ниското плащане на данъци от богаташите в България не достигат парите и поради това се увеличава задлъжнялостта на държавата, а не поради „прекомерните разходи“ за пенсии, образование, здравеопазване, майчински и т.н. Дългът на България може да бъде намален, ако се увеличи корпоративния данък и данъкът върху дивидентите.  

Трето. Равенството е ключов принцип и критерии за справедливо общество. България е на върха на пирамидата по социално неравенство не само в Европа, но и в света. Това формира огромна бедност за огромната част от обществото, по някои данни над 80% бедняци и 5% богаташи в едно съотношение над 8.1 пъти. Това неравенство е не само във финансови измерения на доходите и равнището на живот, то е и в здравеопазването, образованието  и др. В приетите на 51-я конгрес Насоки пише, че изкореняването на бедността ще стане чрез „целеви социални програми и мерки за повишаване на доходите“. Главното обаче е справедливото преразпределение на създаденото в процеса на производството на материални блага и услуги ново богатство. В условията на пазарни икономически отношения това може да стане чрез развитие на държавния сектор в стопанството, в който да се повишават трудовите възнаграждения и това да принуждава т. нар. частни „работодатели“ също да повишават заплатите на своите работници. Държавният сектор в икономиката може да влияе за понижаването на цените на стоките и услугите чрез по-ниските цени в държавния сектор, което да принуди частния сектор да намалява своите цени. Ненормално е олигархическата структура „Ново начало“ да взема идеята за държавни магазини за хранителни стоки с минимална надценка, а „МЕЧ“ да се сърди, че е преписана от тях. Това е истинска социалистическа идея за използването на държавната собственост, много добре забравена и пренебрегвана в близкото минало, но и от сегашното ръководство. БСП трябва да отстоява равенство на държавната, общинската и кооперативната собственост с частната.         

Четвърто. Солидарността е традиционна социалистическа и общохуманна ценност. Обществото се гради на основата на правата на личността, но и на нейните солидарни задължения към обществото, към другите хора. Солидарността е основен принцип на възприетата в България пенсионна система. Но този принцип е деформиран поради егоистичните цели и интереси на депутатите, на бизнеса, на отделни високоплатени експерти, чиновници в държавния апарат и тарикати от нископлатените работници, които предпочитат да са в сивата икономика и да вземат някои друг лев повече без да се осигуряват. Не е нормално лекари, медицински сестри, медицински лаборанти, учители, шофьори, миньори, шлосери, строители и т.н. да се осигуряват за здраве и пенсия, а това да не правят най-високоплатените държавни служители в министерства, централни ведомства, регулаторни органи и т.н., народни представители, полицаи, военни, съдии и прокурори. Не е нормално и справедливо техните осигуровки изцяло да се плащат от държавния бюджет, т.е. от данъците на бедните.  Полицаите и военните са важни, но не по-малко важни са професорите, доцентите, учителите, лекарите, медицинските сестри, които отделят от своите заплати пари за осигуровки. Всички животни са равни, но някои са по-равни, беше написал един европейски мислител. Особено място има преодоляването на мрънкането на бизнесмените от ИТ-сектора. Тези хора забравят, че техните програмисти са продукт на българската образователна система, че тях българската държава чрез данъците предимно на трудовите хора, са издържани и подпомагани, заедно със семействата им от раждането до завършването на висшето им образование и че те солидарно дължат на обществото пари за издръжка на своите родители и за запас за своето собствено бъдеще. Не само солидарно, но и напълно справедливо е хората да се осигуряват на високите си доходи, а не на някакъв си измислен долен праг, от който са заинтересовани предимно бизнесмените, а не толкова наемните работници. Измисленият сега праг от над 4000 лв. е крайно недостатъчен при високите повишени средни заплати. Всички високоплатени държавни чиновници, гласоподаватели предимно на ГЕРБ и „Ново начало“, би следвало да плащат по-високи осигуровки.      

            Пето. В съвременния свят на рушене на глобалния неолиберализъм и бързо нарастване на националистическо-консервативните идеи и движения се налага промяна на отношението на БСП към патриотизма и национализма. БСП не може да остане без усилия и политики за съхраняване и развитие на българската нация, на опазване на националната памет и традиции, националната чест и достойнство, излизане от демографската катастрофа. Не е нормално да се допуска нихилистично отношение към социалистическия период. Как хората да гласуват за БСП, когато самата партия има негативно отношение към социализма като социална система и пасивна позиция към пренаписването на националната история през последните 100 години и обезличаване на народната историческа памет? Потребна е нова социално-икономическа политика, която да изведе България от демографския колапс, да ограничи до минимум емиграцията, да позволи връщането на част от българите-емигранти, да съхрани и развие обичта към Родината, българския език, българските традиции и култура

            Шесто. Екологизмът трябва да се върне в логичното си естествено русло, не като „декарбонизация“ и „търговията с квоти на емисии на парникови газове“. Главното е използването на богатата и разнообразна българска естествена природна среда целесъобразно, за българските национални социални, икономически потребности и интереси. Не е нормално депутатите от „БСП-ОЛ“ да гласуват против повишаването на таксите за концесиите на компаниите, използващи безогледно българските природни блага. Битката за чиста енергия преминава през усъвършенстването на хидроенергията и най-вече чрез бързото изграждане на АЕЦ „Белене“, за която „БСП-ОЛ“ и лично Румен Петков, К. Добрев, Гуцанов, Зафиров, Стойнев и Вигенин подведоха българските избиратели. Как искате да вярват хората на БСП и нейните предизборни платформи? По-червена от линията за изграждането на АЕЦ „Белене“ е само линията за въвеждането на прогресивно-подоходното облагане от което ръководството на БСП мълчаливо се отказа. За подобряване на условията на живот в политиката на БСП трябва да има значимо място на подобряване на екологичните условия на жизнената селищна среда – достатъчно по количество и качество чиста вода, по-чист въздух, по-безшумна и по-благоустроена жизнена среда. 

            Всички тези социалистически и общохуманни идеи, ценности и принципи са нравствените основи и жалони на социалистическата политика и се реализират чрез политическите действия на БСП на власт и в опозиция.

Главната  цел на новата социално-икономическа политика на БСП  е повишаване на жизненото равнище на огромната част от хората чрез развитието на икономиката, справедливото разпределение на произведеното богатство, намаляване на неравенството и експлоатацията на труда на наетите лица, действени социални грижи за децата, хората с увреждания и пенсионерите, защита на трудовите права, осигуряване на безплатно образование и безплатно здравно обслужване. Тази главна цел може да се реализира постепенно и чрез различни подходи, средства  и методи.

           Политиката за повишаване на жизненото равнище преминава през разработването и реализацията на  икономическата политика. Това предполага: промяната на икономическата ефективност чрез повишаване на обществената производителност на труда, развитие на нови прогресивни стопански отрасли с нови и най-нови технологии. Те трябва да се развият с държавни средства и да са държавна собственост. Приоритетно място в икономическата политика следва да бъде развитието на надеждна енергетика, деприватизиране на електроразпределителните дружества, придобиването в държавна собственост на „Лукойл“, стимулиране не производството на земеделски продукти и качествени хранителни продукти, осигуряващи националната хранителна сигурност. Увеличаване на делът на държавната собственост в промишлеността при процес на реиндустриализация, трябва да бъде най-вече във високотехнологичното, включително и военното машиностроене. Увеличената държавна собственост ще позволи отделянето в държавния бюджет не само 10% от печалбата, както от частния бизнес, но над 70% от печалбата на държавните фирми.  Следва да се промени отношението към кооперативното движение, и то да се развива. За постигане на главната цел БСП следва да представи на обществеността позиция за по-справедливо разпределение на новосъздаваното обществено богатство. 

            Особено място в политиката на БСП на власт и в опозиция е потребността от целенасочена и активна младежка политика, която да е в основата на развитието на българската икономика, решаването на проблемите на демографския срив и разширяване на привържениците и поддръжниците на БСП сред младите хора. Главното в този аспект са решаването на образователните, социалните и трудовите проблеми на младежта. Необяснимо за широката маса от избиратели, за членовете, поддръжниците и симпатизантите на БСП е отказът от записаното в предизборната програма: достигане на 5% от БВП за образование; увеличаване на еднократната помощ за учениците до 7 клас, повишаване на средната работна заплата в обществения сектор; безплатни лекарства за децата до 16 годишна възраст с рецепта, подкрепата на майчинството, подкрепата на семействата с две и повече деца (с непрекъсната трудов стаж последните 2 години) и т.н. В образователната политика на БСП следва приоритетно място да има преминаването на всички ученици до V клас към безплатно едносменно целодневно обучение; намаляване на броя на децата в паралелките в селските училища и в малките градове; приоритетно място в учебните планове на общообразователните предмети за формиране на знания и мислене, творчество чрез междупредметни връзки по фундаменталните научни дисциплини като предпоставка за подготовка за бъдещото общество на изкуствения интелект; отказ от дуалното обучение, предназначено в Германия предимно за децата на емигрантите и т.н. Необходимо е най-после да бъде премахнат принципа „парите следват ученика“, „парите следват студента“, което води до срив на качеството на образованието. Трябва конкретна партийно-организационна работа за привличане на младите хора към идеите на социализма чрез различни способи и най-вече чрез съвременните ИКТ, изучаване на опита на левите в Берлин, които спечелиха изборите благодарение на гласовете предимно на младите хора, използвайки интернет и дигитални средства.

Главният социален проблем в България в момента са крайно ниските доходи и примитивното жизнено равнище. Те се отразяват пряко върху здравеопазването, здравносъобразния начин на живот и възможностите за лечение. Необходим е пълен отказ от търговския подход в здравеопазването и осигуряването за всеки български граждани, независимо от неговите финансови възможности, на равен достъп до качествени здравеопазни услуги, изследвания, лечения и безплатни консумативи. Социалистическата политика в пенсионното дело следва да се базира на извеждане от ДОО на т.нар. „социални пенсии“; актуализация на всички пенсии, отпуснати до 1 януари 2024 г. на основата на равенството – един и същ по количество и качество и продължителност труд да осигурява еднаква пенсия, независимо от годината на нейното отпускане. отстраняване на нарушенията при т. нар. „инвалидните пенсии“; изсветляване на сивия сектор и т.н.

           Реализирането на силна нова лява социално-икономическа политика изисква подобряване на качеството и ефективността на работа на държавните и общински органи и власти, дейността на органите на сигурността и на правораздавателните органи, от взаимодействието между властите.

            Важен фактор за формиране и реализация на истинска лява политика, за развитие на социалните аспекти на държавата и държавността е вътрешното организационно състояние на БСП. Главното следва да бъде привличането на голяма маса от хора с леви убеждения, привличане чрез убедителна, силна лява социалистическа политика. Потребно е силно развитие на вътрешнопартийната демокрация, като НС на БСП формира практическата си политика на базата на мненията на социалистите и симпатизантите чрез вътрешнопартийни референдуми и допитвания (чл. 33, т. 1 и чл. 43, ал. 3 и ал. 5 от Устава на БСП). Влизането в дясна олигархическа коалиция, дори с благи, а не личностно кариеристични намерения, следваше да стане след допитването до членовете на БСП.  Във вътрешнопартийния живот на БСП е крайно потребна вътрешна кадрова промяна, процес на истинско обновление на кадровия състав, не само и не толкова количествено включване на млади хора в състава, а предимно подбиране на хора с качества и възможности, хора, които не са част от наложения от Нинова вътрешнопартиен клиентелизъм. Политиката на БСП следва да се формира чрез предложения отдолу и обобщение и решения отгоре.

Участието на БСП в дясната коалиция на богаташите е контрапродуктивно, носи огромни щети, които може да прераснат в политическа катастрофа. Тази партийна щета не води пряко до ползи за обществото. Излизането от тази ненужна коалиция ще бъде с множество поражения, с редица имиджови, избирателни и организационни щети. Въпросът е сега да се минимализират очакваните политически, идеологически и организационни щети, да не се допусне изпадането на БСП извън парламента. Това е в интерес не толкова и не само на самата БСП, а предимно на България. На нашата страна е безкрайното необходима силна лява партия.  За да е силна тя трябва да има на първо място адекватна силна лява идеология и политическа стратегия и политическа тактика, влияние върху работещите бедни, върху социално бедните и онеправданите. На второ място трябва да има организационна и пропагандна сила за влияние с използването на най-съвременните дигитални средства, умело съчетани с личния контакт и живото слово.  

В динамичната политическа обстановка, в която живеем следва да се свика извънредно заседание на конгреса на БСП, който да приеме:

1/. Нова кратка и ясна, разкриваща към какво действително се стреми за какво и как се бори БСП за защита на интересите и потребностите на огромната маса от бедните (работещи и неработещи).

2/. Приемане на поправки в Устава на БСП с цел подобряване на вътрешната демокрация и повишаване на колективността в работата на партийните организации и органи, формиране на партийната политика отдолу-нагоре.

3/. Текущ отчет и критичен анализ на дейността на ръководството на БСП в новата многостранна дясна коалиция. Този отчет и анализ да бъде съпроводен с допитване до членовете на партията за тяхната оценка за дейността на ръководството и участието в коалицията с ГЕРБ, ИТН и ДПС-ДПС.  

       При истинска лява идейна програма и разработена и следвана лява политика, отговаряща на потребностите и интересите на огромната маса от хората на труда, бедните и онеправданите може да се постигне засилено влияние на БСП в обществото.

 

12.03.2025.                                                    Анко Иванов – д-р по философия

 

И пак за лешоядите в политиката

 

И пак за лешоядите

https://zemya.bg/i-pak-za-leshoyadite-v-politikata/

В тези къснозимни дни в политическото ловно поле се появиха, макар и метафорично, прекрасните птици лешояди. Повод бе едно интервю в една герберска телевизия на един постоянен мераклия за голям държавен пост – последният „император“ в България, който сам еднолично унищожил своята „империя“. Става дума за небезизвестният доц. д-р Росен Карадимов. „Лешоядите – изрекъл той, видяха кръв и наскачаха.“ От множеството интернет произволни преразказвания на това интервю се разбира, че става дума за дейците на ПП и най-вече за Кирчо и К…… Те са оприличени на лешояди поради простичкия факт, че са против неговата кандидатура за Председател на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК). Да, той не е техният човек (на „лешоядите“ от ПП) и съвсем естествено е да са против. Те са против, понеже искат там да бъде техният човек, който да им изпълнява поръчките. Не само не съм поддръжник на ПП, но и считам, че са голямо зло. Но и аз като тях съм против, но от съвсем други позиции. И вероятно и аз ще бъда обвинен, че съм „лешояд“, и че на мен ми „мирише на кръв“, макар че не съм пил „мазно турско“,  „банкерско“ или „министерско“ кафе. А защо ли аз, обикновеният български пенсионер, съм против?

            Първо. Поради пренебрежителното му отношение към социалистическия период в развитието на България и особено към Комсомола. В интервюто има израз: „какво означава в онези години да закриеш Комсомола 90-та година, който беше империя, при цялата власт, която БКП имаше в страната“. Той беше последният Първи секретар на ЦК на ДКМС, а след това и Председател на Българска демократична младеж (БДМ). Ами щом Комсомола е бил империя защо младият Росен (член на БКП) не е осъзнал, че това е „империя“ и се е кандидатирал и станал „император“. Толкова много е мразил Комсомола, че е станал „император“ за да го ликвидира. Комсомолът е не само негово лично минало и съдба, но и минало на стотици, дори милиони българи, от сегашното зряло и възрастно поколение. Хора, огромната маса от обикновени трудови хора, работиха безплатно за Родината си и построиха Димитровград, Хаинбоаз (Прохода на Републиката), ж.п. линиите „Перник-Волуяк“ и „Ловеч-Троян“, Азотноторовия завод край Стара Загора, язовирите „Копринка“ и „Ал. Стамболийски“, както и стотици други национални и местни обекти, извършваха масова сезонна помощ на селското стопанство, строителството и някои промишлени предприятия. Работеха с усмивка и с веселие. Това бяха патриоти, които работиха безплатно за своята държава. Да, Карадимов  е мразил БКП и поради това е станал Първи секретар на ЦК на ДКМС. Толкова е мразил Комсомола, че при закриването на ДКМС забравил да съхрани счетоводната архива с трудовия стаж на комсомолските работници, които след това останаха с намален трудов стаж и намалени пенсии. Това има ли морално измерение? И какво би било то?

            Второ,  Членът на БКП и БСП отстъпи от идеологическите принципи на партията си и на поредица от избори „играеше“ срещу нея. Става дума за това, че първоначално в БСП бе от т.н. „Обединение за социална-демокрация“, на което бе зам. председател, а от 1997 г. преминава в Евролевицата, член на ръководството и неин говорител, където е заедно с други отцепници от БСП като Александър Томов и Николай Камов. Това не му пречи да стане съветник на Сергей Станишев. В идеен план той стана част от поддръжниците на концепцията на лорд Гидънс, Тони Блеър и Герхард Шрьодер за т.нар. „Трети път“, т.е. социал-либерализъм, за пръв път в България прогласен от Г. Първанов. Този „Трети път“ бе признат години по-късно от Тони Блеър като грешка, но в България продължава да се подкрепя. У нас „третият път“, т.е. колаборацията на левите с десните, бе наложен като политическа практика по време на президентството на Г. Първанов, правителството на Сергей Станишев, министерстването на Р. Овчаров и Р. Петков. Именно този несоциалистически и несоциалдемократически курс на лидерите на БСП доведе до огромния избирателен спад на БСП. „Успешното управление“ доведе до загуба на властта и възвеличаването на нов „месия“. И отново ни се пробутва неолибералната теза, че „управлението на Тройната коалиция е едно от най-успешните“, управлението, когато Карадимов е съветник на Станишев. Това управление на левите с десните и догановци е най-успешно за богатите, за бизнеса. Въведена бе най-отвратителната от социалистическа гледна точка финансова практика на най-ниски данъци за богатите, най-ниско равнище на преразпределение на произведеното обществено богатство и подкрепена крайно дясната осигурителна система, въведена от Костов. Това бе и все още е най-грабителската данъчна система за бедните, които освен основната част от данъците (75% по проф. Вучева) подпомага бизнеса чрез преки финансови помощи чрез държавния бюджет. При публичните изяви на г-н Карадимов никога не съм чул дори да се използва лява терминология. Неговата загриженост е за едрия и средния бизнес, за тяхното изгодно финансиране и подкрепяне, а не за хората на труда. Това е крайно десен подход. 

            Трето,  в обществото има негативна оценка за неговата банкова дейност и неговото министерстване. Можем да приемем, че има някакви по-значими промени в ББР, но те не са само дело на Председателя на надзорния съвет, а и на управителния съвет и стотиците добросъвестни служители на банката. По друг начин стоят нещата с неговото министерстване. На обществото не стана ясно кой го предложи за министър. Официално на книга това бе Главчев, а дали зад него не стоят тези олигархически кръгове и олигарси, които задкулисно управляваха цялото служебно правителство. Това не бяха ли представителите на двата олигархически клана, от общо трите клана, борещи се в Народното събрание, двата клана, обикновено свързвани с имената на „Ново начало“ и ГЕРБ. За своята работа като министър г-н Карадимов сам се похвали, че бил „вдигнал ролята на реиндустриализацията като ключов критерии за развитието на България.“ Красиви думи зад които човек нищо не разбира и най-важното - нищо практично няма. Реиндустриализацията не се прави за шест месеца за да я оценим и да преценим дали избраният критерий съответства на обществените потребности. Много по-зле стоят нещата с организацията по провеждането на изборите за 51-во Народно събрание, за която главен отговорник в Министерския съвет бе именно доц. д-р Карадимов. Това бяха най-масово опорочените избори за Народно събрание с масови безобразия, разкрити от средствата за масова информация и потвърдени от Конституционния съд. И си спомняме отчета на г-н Карадимов след изборите, че всичко било добре организирано. Да, добре бе организирано за „Новото начало“ и ГЕРБ и в ущърб на БСП-ОЛ, ПП „Съгласие“ и други партии. Такова е доминиращото обществено мнение, а с него не може и не бива да се спори. И точно в тази обстановка Ал. Томов, Р. Петков и К. Добрев,  може би неслучайно, издигат и подкрепят кандидатура от името на лява партия на десен кандидат. А дали не за благодарност към коалиционните партньори, че е прикрил (искал или неискал това) машинациите на „Ново начало“ и ГЕРБ? И все пак е добре, че в парламентарната група на БСП-ОЛ има и депутати, които са били против.    

            Пето, у нас българите, когато стане дума за власт и персонални назначения в структурите на властта остава съмнението за лична изгода, за използване на властта за лични облаги. Както и за всички други университетски преподаватели, на доц. д-р Карадимов след две години му предстои задължително пенсиониране по закона Панев, а в КЗК му се осигурява място за 7 години със заплата 90% от заплатата на председателя на Народното събрание.

            Шесто, време е в политиката да се въведе нова мъдрост, полупародия на народната мъдрост: „Кажи ми кои са ти приятелите, за да ти кажа какъв си?“ А тя би звучала така: „Кажи ми кой те подкрепя, за да ти кажа какъв си?“.  Доц. Карадимов упорито се хвали, че бил имал широка обществена подкрепа. Кой го е подкрепил и защо? Това са трите работодателски организации, които защитават общия бизнес-интерес за по-високи печалби. Действителната икономическа конкуренция води до понижаване на печалбите. Нима бизнес организациите са заинтересовани техните фирми да имат по-ниски печалби? Едва ли. Остава съмнението, че подкрепят този, който най-малко ще им пречи. А двата синдиката подкрепят по принцип. Те нямат организации в сферата на частния бизнес, където може да има конкуренция между бизнесите. За тях е все едно кой е начело на тази КЗК. Нито една работническа организация, нито една обществена организация за защита на потребителите на подкрепи кандидатурата на доц. Карадимов. Иначе много добре звучи – синдикатите подкрепиха кандидатурата на Росен Карадимов. 

            Може и да го назначат доц. Карадимов на силно желания от него държавен високоплатен пост. Формално няма пречки. Той и досега защитава интересите на капитала (бизнеса, работодателите), т.е. на десните, а лявата БСП-ОЛ го предлага. Борисов иска те да се мотивират, К. Добрев казва, че няма да се откажат от неговата кандидатура, Пеевски не е против. Доц. Карадимов отговаря на всички бюрократични изисквания – компетентен юрист с необходимата юридическа практика, с продължителна политическа биография. Честито на наивните леви избиратели.

                2.03.2025 г.

И за жертвите на либералната демокрация

На 1 февруари 2025 г. се отбелязаха от антикомунистите 80 години от произнасянето и изпълнението на присъдите на първите два състава на Народния съд по Наредбата-закон за съдене виновниците за въвличане България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. На следващия ден (2 февруари) редица сайтове продължиха да втълпяват на масовите потребители на информация щампата: „Жертви на комунизма“. В началото на февруари имаше и няколко специализирани телевизионни предавания по Евроком (Горан Благоев), Скат и др. телевизии. Историческата истина и факти за антикомунистите и по същество неофашисти няма значение. Вярно е само, че преди 80 години на 1 февруари 1945 г. са произнесени и изпълнени първите смъртни присъди, постановени от Народния съд. Тази дата в България погрешка се чества от десните евроатлантици, русофоби и антикомунисти като ден за памет на „Жертвите на комунизма“. В това словосъчетание има тенденциозна игра с думите, с което се деформира историческата истина.  

Става дума не за жертви, а за осъдени от съда под наблюдението на Съюзната контролна комисия (СКК – представители на САЩ, Великобритания и СССР) в изпълнение на съглашението за примирие с България. Става дума за престъпници, наказани от съд, независимо дали на някого му харесва или не му харесва този съд и неговите решения. Присъдите са възмездие за виновно извършено опасно обществено деяние предизвикало смърт, нараняване и инвалидност на други хора, довело до унищожаване на живот по политически причини, материални разрушения и щети. Престъпленията са доказани чрез документи и свидетелски показания.

В цялото това самоцелно почитане на паметта на „жертвите на комунизма“ правят впечатление няколко основни манипулативни линии: разглеждане на Народния съд извън контекста на общоевропейското дефашизиране и наказване на престъпленията и престъпниците;  тотално премълчаване на предисторията и най-вече причината за появата на Народния съд; априорно възприемане на невиновността на осъдените фашистки престъпници; политическо деформиране на историческата истина и историческата памет.

Невярната теза за „жертвите на комунизма“ се тиражира официално от министър-председателя Желязков, от екрана на БНТ, от ръководителя на Държавната агенция „Архиви“ (ДАА), от сайтове, от политици и журналисти, хванали се на общото антикомунистическо хоро. Хороводец на неверните антикомунистически твърдения стана известната телевизионна коментаторка и собственик на сайт „Мадам В.В.“  Само в две изречения въпросната дама изписва няколко неверни неща: „Цяла България се поклони пред жертвите на комунистическия режим“, „червен терор“,  „народен съд, който действа против текстовете на Търновската конституция“. Нито цяла България се е поклонила, нито режимът (1944-1946) е комунистически, нито има „червен терор“. А Народният съд съответства на недействащата Търновска конституция. Предният ден в същият сайт в статията правилно се подчертава и отстоява тезата, че наредбата-закон не ѝ противоречи.      

В цялата тази боза, нека се опитаме да внесем някаква яснота.

Първо, средствата за масова дезинформация не си направиха труда да опишат международната практика в Европа за възмездието за престъпленията на фашистите и нацистите по време на Втората световна война. В международен план българският Народен съд е бил напълно легитимен и напълно съответства на положенията, изработени от победителите и от новосъздадената ООН. Когато в САЩ държавният секретар Кордел Хъл е за „незабавно обесване на лицата, виновни за тази война“ в България в позив на БРП се иска народен съд за „катастрофаджиите Бориси и филовци“ (1). На 3 юни 1943 г. по радио „Гласът на Америка“ президентът Рузвелт посочва, че „Ние с днешните водачи … на хитлеристки и фашистки правителства компромиси няма да правим. Тези, които днес управляват България , не ще я управляват, когато войната свърши …. Те ще бъдат съдени като криминални престъпници за многобройните си безчинства“(2). Съюзниците от Антихитлеристката коалиция на 30 октомври 1943 г. приемат Декларация за отговорността на хитлеристите за извършените зверства. В нея пише, че престъпниците, участвали в зверства, убийства, екзекуции ще бъдат изпращани обратно в местата на техните престъпления и „ще бъдат съдени на място от народите (к.м.), над които те са извършили насилия“. (3) Да, „от народите“, а не от старите фашистки съдилища и по фашистки правила. Поради това регентите и министър-председателите и някои министри, които са били арестувани и изпратени в Москва, са върнати обратно в България за да бъдат съдени на българска територия от български съд, от българския народ. 

На конференцията в Ялта Чърчил, предлага идеята след съставянето на списък, попадналите в него веднага да бъдат екзекутирани, щом се установи самоличността им. Но тя не се приема, а се налага становището за съдене. Следва разглеждане на този въпрос и на Потсдамската конференция на ръководителите на трите държави (17 юли – 2 август 1945 г.). В съглашението от тази конференция в чл. 6 пише, че „нищо в настоящето съглашение не намалява компетенциите и не ограничава правата на националните или окупационните съдилища, които вече са създадени или ще бъдат създадени (к. м.) на всяка съюзна територия или в Германия за съдене на военните престъпници”(4). По този начин се легитимират и създадените преди това съдилища. Определени са и престъпленията, за които лицата подлежат на съд: против мира, против човечеството и военни престъпления. На 8 август 1945 г. правителствата на СССР, САЩ, Великобритания и Франция сключват съглашението за съдебното преследване и наказване на главните военни престъпници. Специално за България задържането и съденето на престъпниците от Втората световна война е следствие и от Съглашението за примирие, подписано в Москва в края на октомври 1944 г., много преди присъдите на Народния съд.

Народният съд не е български „принос“ в европейската дефашизация. Той е част от нея и има своите национални особености. Дефашизацията и денацификацията се разбират чрез Оксфордския тълковен речник на английския език като: „Процесът на изправяне пред правосъдието на лидерите на националистическия режим в Германия и прочистване на всички елементи на нацизма от обществения живот, осъществен най-вече между 1945 и 1948 г.“(5) Съденето на виновните за Втората световна война и за престъпленията в отделните страни има специфични съдържателни елементи, различни форми и обхват.

В Италия са осъдени на различен срок затвор 50 000 души. Но  от районите на полуостров Истра и Далмация (Задар и Риека) на италианска територия са били депортирани почти 350 000 италианци, а само в Далмация от югославските партизани са  били убити между 10 и 20 хил. италианци. В Германия има много сложна система от съдилища под различна юрисдикция (на САЩ, Великобритания, Франция, СССР, ГФР и ГДР, Полша и др. страни).  На Нюрнбергския процес са осъдени на смърт 12 най-видни германски фашисти. Проведени са 12 малки Нюрнбергски процеса. В отделните окупационни зони също има множество съдебни състави и процеси. Формират се специални съдилища, които не съществуват в старата съдебна структура и не са предвидени от Ваймарската конституция. Делата за германските престъпления срещу съюзниците се гледат само от трибунали на победителите. По същество има пълна отмяна на нацистката германска правосъдна система. В Германия работят 545 трибунала в състав от председател, прокурор и двама или трима експерти.(6) В Германия и Австрия, почти изключително само в Германия, са наказани със смърт около 42 000 души.(7)  Дефашизацията в Германия и Австрия е ръководена от Контролен съвет на победителите чрез общи разпоредби(8). Във всяка окупационна зона действа самостоятелна съдебна система: американска, британска, френска и съветска; местни германски следвоенни съдилища, намиращи се под опеката на окупационните войски; военни трибунали в окупираните от германските войски страни. Масовите арести и интернирания са провеждани на основата на решенията на Потсдамската конференция (август 1945 г.). В Американската окупационна зона на основата на директивата JCS (Joint Chiefs of Staff) 1067, се въвежда т. нар. „автоматичен арест“, на който подлежали ръководствата на национал-социалистическата партия, висши дейци на СС, СА, всички сътрудничи на Гестапо, СД, политическата полиция, всички офицери на Генералния щаб на Вермахта, съдиите и прокурорите от Народната съдебна палата, нацисти от предприемачите, обществените организации, финансовите кръгове, СМИ и др.(9) На „автоматичен арест“ подлежат и лица, които предизвикват подозрение и са опасни за американските войски и военни обекти. За съденето на фашистките престъпници е приет и действа Закон на Контролния съвет № 10 от 20 декември 1945 г. За изолирането на арестуваните в Германия са използвани 53 лагера, включително бивши нацистски концлагери, като тези в Дахау, Щаумюле, Заксенхаузен, Бухенвалд и др. Общо в американската зона пред трибунали са изправени общо 1914 души, от които 1517 имат присъди: 324 на смърт; 247 с доживотен затвор; 946 на различни срокове затвор. В британската окупационна зона съдят 1085 души и издават 240 смъртни присъди. Във френската зона са осъдени 2107 лица, от които 104 на смърт. Германските военни престъпници били съдени и по списъци и материали, представени от Комисията на ООН за военните престъпления. Тя подготвила 80 списъка с 36 529 имена. По тях в САЩ, Великобритания, Франция, Гърция, Норвегия, Полша и Югославия били проведени 969 процеса срещу 3 470 немски военни престъпници и произнесени 952 смъртни присъди.(10) В Австрия са били лишени от избирателни права 36 000 бивши национал-социалисти, а народните съдилища разгледали 136 829  дела, произнесли 23 477 съдебни решения, осъдени 13 607 души(11).

Във Франция съдилищата разгледали дела с обвинение към 350 хил. души, 45 хил. са били признати за виновни, а 1500 – наказани.(12) На смърт е осъден френския министър-председател Пиер Лавал, съдени са 50 сенатори и депутати.(13) Значим е броят на осъдените интелектуалци във Франция. Съдени са писатели, актьори, журналисти и др. възхвалявали фашизма. Сред тях са осъдените на смърт Албер дьо Жон – журналист, директор на редица вестници, Робер Бразилах – журналист и др. Във Франция има и списък на „нежелателните автори“, чието творби не могат да се публикуват.(13) В Нидерландия  след войната са арестувани от 120 до 150 хил. души по обвинение в колаборация с немските окупатори. От тях около 50 хил. са признати за виновни, а 152 -ма са осъдените на смърт.(14)   В Белгия за сътрудничество с нацистите се водило разследване срещу 405 хил. д., от които 60 хил. били обвинени в колаборационизъм.(15) Образувани са 346 283 дела. Военните съдилища (трима офицери и двама цивилни) обявяват 4170 смъртни присъди на валонски и фламандски колаборационисти и военни престъпници(16), осъждат 48 835 на затвор, от които 1839 с доживотни присъди. А в Белгия не е имало толкова значимо партизанско движение като в България.(17) В Норвегия на смърт е осъден министър-председателя на колаборационисткото правителство Куислинг. Арестувани били 28 750 души, но значителна част от тях скоро след това са освободени. Почти 30 000 души плащат глоби или са лишени от граждански права, включително правото на самостоятелна стопанска дейност. Членовете на нацистката партия „Национално обединение“ носят колективна финансова отговорност и конфискация на имуществото в съответствие с техния партиен ранг. Съдени и осъждани са множество нацисти за престъпления в концлагерите на норвежка територия. В Гърция съденето на фашистите и колаборационистите е на основата на специален закон от 1943 г. на гръцкото правителство в изгнание начело с Ем. Цудерос (закон № 3221), с който са обявени министър-председателите на колаборационистките правителства и всички министри за изменници на родината и за военни престъпници. Осъдени са министър-председателите Г. Цолакоглу, Й. Ралис и К. Логотетопулос и 33 -ма министри, както и 20 други на различни срокове затвор.(18) Съдебни процеси на фашисти и военни престъпници от времето на Втората световна война има още и в Люксембург, Дания, Финландия.

От направения кратък преглед по страните в Западна Европа може да се направи напълно обоснован извод, че във всички страни има съдебни процеси и наказване на военните престъпници и ръководните фашистки дейци. Това става предимно чрез извънредни съдилища, много често под формата на военни трибунали. Те са под пряко ръководство на американската, британската и френската окупационна власт. Следователно по аналогия с „жертвите на комунизма“ в България би могло да се направи изводът, че в западноевропейските страни осъдените фашисти и военни престъпници са „жертви на либералната демокрация (капитализма)“. В тези окупиращи и окупирани страни на власт са правителства на либералната демокрация. Но осъдените в западноевропейските либерално-демократични страни не ги обявяват за „жертви на либералната демокрация“, а за такива са обявени само осъдените в източноевропейските бивши социалистически страни. В случая става дума за различен подход, размер и съчетание в сравнението с подхода към осъдените от страните с правителства от две различни политически системи.

В бившите социалистически страни съдебните процеси имат своя национална специфика. Отличителна черта за съденето в тях е много широката обществена подкрепа за работата на съдебните състави. Това е логично следствие от антифашистката борба от комунистическите и левите партии в Източна и Централна Европа.

В Германската демократична република (ГДР), т.е. в съветската окупационна зона, военен трибунал съди престъпници, включително известното дело Кайндел Хоп и 19 охранители на концлагера Заксенхаузен. В ГДР до 1 януари 1946 г. са арестувани 48 085 лица и предадени на съд 17 806 души, а от 1945 до 1970 г. са осъдени  12 825 души.(19) В Чехословакия дефашизацията има своеобразни форми. На 19 юни 1945 г. президентът Бенеш (ръководител на национално-социалната партия) издава декрет (16/1945) със силата на закон за наказване на нацистките престъпници и предатели от извънредни народни съдилища. С друг негов декрет (2 август 1945 г.) се отнема чехословашкото гражданство на лицата от немска и унгарска народност. В Потсдам ръководителите на САЩ, СССР и Великобритания поддържат изселването на немците от Чехословакия. С други декрети било конфискувано имуществото на немци, унгарци и врагове на чешкия и словашкия народ. По декретите на Бенеш до края на 1947 г. Народният съд на Чехословакия подвежда под отговорност 158 000 военни престъпници и колаборационисти, осъдени били 46 400 души и произнесени 778 смъртни присъди.(20) В Унгария в края на 1945 г. трима министър-председатели са осъдени на смърт и екзекутирани: Ласло Бардоши; Бела Имреди и Дьоме Стояй (Димитрие Стоякович).

В бивша Югославия има извънсъдебни масови разправи и убийства предимно на хървати. По някои данни избитите хървати са около 100 000 души (21), при положение че преди това хърватите убиват до 700 000 сърби. В движение е било махалото на отмъщението.  Цялото сръбско колаборационистко правителство на Милан Недич е осъдено на смърт. Сред тях е Александър Цинцар-Маркович, за това че е подписал акта за присъединяване на Югославия към Тристранния пакт. Осъдени на смърт са и началника на жандармерията, кмета на Белград, командващия доброволческия сръбски СС корпус и т.н., както и някои немски и хърватски военнопрестъпници. Полша първа от бившите социалистически страни приема специален Закон-декрет (31 август 1944), преди българският Закон-наредба и много преди Потсдамската конференция 1945 г. Създадена е Главна комисия за разследване на фашистките германски престъпления на полска територия на основата на углавното законодателство. Създадени са и три съдебни институции: Върховен народен трибунал за съдене на главните виновници (21.06.1946 – 5.08.1948), който разгледал 7 дела за нацистки военни престъпници(22); специални съдилища в състав един професионален съдия и двама народни заседатели; общи съдилища. Специални съдилища съдят и 1803 военни престъпници, предоставени на полското правосъдие от Съюзниците (23). Върховният съд и върховните съдилища са съдили и осъдили 5352 немски военни. Осъдени били и редица служители в немските концентрационни лагери на територията на Полша.

Осъждането на фашистките и нацистки престъпления и престъпници е общоевропейска потребност и дейност, която обхваща всички воюващи, сателитни и окупирани страни. Тази дейност е целенасочена, координирана и направлявана от „Тримата големи“ – ръководителите на съюзените държави САЩ, Великобритания и СССР.

Второ, Народният съд в България е в съответствие с нормите на Търновската конституция, макар че тя след 1934 г. до 1947 г. по същество не действа. Страната в големи периоди от време между 1934 и 1946 г. се управлява чрез закони-наредби, каквато е и наредбата за съденето на фашистите и престъпниците. По време на нейното приемане няма действащо народно събрание, а неговите функции се изпълняват от правителството. Тъй наречените „жертви на комунизма“ са съдени от народен съд, формиран в състав от пълноправни прокурори, съдии, адвокати и граждански лица като членове на съдебните състави. А те персонално са подбирани не от комунистическата партия (БРП), а от окръжните комитети на Отечествения фронт. Наредбата-закон е приета от Министерския съвет, в който само четирима министри са комунисти. Тя е одобрена от представителите на БЗНС начело с Никола Петков, на БРСДП, Звено и безпартийни. Следователно народният съд не е на БРП (к), а на коалиция от антифашистки политически партии. Едва ли е правомерно Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Никола Петков, Петко Стайнов, Петко Стоянов, Валентин Ганев (регент), Цвятко Бобошевски (регент), Асен Павлов, Борис Бумбаров, Ангел Държански, Григор Чешмеджиев, Димо Казасов, Станчо Чолаков. От общо 18 души свързани с приемането на Наредбата-закон само петима са членове на БРП (к) – Тодор Павлов (регент), Антон Югов, Добри Терпешев, Минчо Нейчев и Рачо Ангелов (министри). Комунистическата партия започва да властва след Парижкия мирен договор и прекратяване работата на СКК, както и изтеглянето на Съветските войски от България. Така, че осъдените от Народния съд няма как да са „жертви на комунизма“. Съдът над българските престъпници от времето на Втората световна война (1941-1945 г.) не е съд въобще, а подсъдимите са привлечени към отговорност по наредбата-закон като възмездие за причинените щети на държавата и хиляди български граждани.

В тези начални февруарски дни на 2025 г. никой и никъде не си направи труда да напише или да изговори, да даде отговор на въпросите кои лица и за какво са съдени от първи и втори състав на Народния съд. Това са министрите, регентите и народните представители, отговорни за: а) вкарването на страната във фашисткия военен блок, обявили война на САЩ и Великобритания и донесли на страната хиляди убити мирни граждани и разрушени хиляди сгради от бомбардировките, най-вече над София; б) нарушавали неутралитета на България спрямо Съветския съюз; в) чрез войната са използвали възможността да си осигуряват противозаконна имотна облага; служили на Германия против интересите на България; г) преследвали народноосвободителните войски на антифашистката съпротива в Югославия и Гърция; д) заповядали, поощрявали и извършвали убийства и нанасянето на тежки телесни повреди, изтезания, грабежи, палежи и др. опасни за живота на други хора деяния; е) донасяли на фашистката власт сведения за дейците и организацията на съпротивата срещу фашизма; ж) произнасяли явно пристрастни и необосновани присъди над противниците на фашизма; з) със слово и текст са подбуждали към извършването на престъпления и гонене на евреите.

Присъдите на Народния съд не са против високото образование, високата интелигентност, значимото научно и художествено творчество, не са против минали военни заслуги в полза на отечеството, граждански приноси за страната, а за конкретни престъпления срещу мира  и човечеството, за военни престъпления, предвидени за наказание от международни споразумения и спогодби, записани в документи на Съюзниците (САЩ, Великобритания и СССР) и в Наредбата-закон. Неаргументирана е тезата, че е бил осъден „цветът на българската интелигенция“ – професори-археолози и професори-хирурзи, генерали, инженери и т.н. Народният съд съди не професии, не длъжности, не звания, а персонални лица, държавни служители, военни и граждани, вкарали България във войната и нанесли страхотни щети и предизвикали национална катастрофа и хиляди човешки жертви чрез своите решения и действия. Народният съд не е „разправа“ (по Г. Марков). Обвиняемите са съдени за реални престъпления, за които има събрани и анализирани конкретни доказателства и свидетелски показания. 

Огромната част от осъдените от Първи и Втори състав на Народния съд са отявлени фашисти. Фашизмът се разпознава не само и не толкова по думите и символиката, а предимно по делата в управлението на държавата. Сред осъдените са най-известните български фашисти като проф. Б. Филов (безпартиен национал-социалист), Ал. Цанков („кървавият професор“), ген. Н. Жеков (лидер на фашистките „Български национални легиони“), проф. Л. Владикин – пропагандатор и идеолог на националсоциализма в България, П. Габровски – министър на вътрешните работи и народното здраве и един от основателите на фашисткото „Ратничество за напредък на българщината“, Хр. Калфов – Председател на 25 ОНС и деец на фашисткото „Народно социално движение“, И. Дочев – министър на вътрешните работи от Българските национални легиони, Ал. Сталийски, – министър и член на фашистката организация „Съюз българска родна защита“, Ал. Белев – шеф на комисарството по еврейските въпроси, от фашисткия „Ратник“ и т.н.

Съдебните състави на Народния съд са симбиоза между висококвалифицирани юристи и представители на народа. В тях са включени юристи и хора от народа.  Във всеки съдебен състав освен председателя има и по няколко юристи. Сред адвокатите на подсъдимите са изтъкнати български юристи като проф. Йосиф Фаденхехт, проф. Никола Долапчиеив (председател на БАН) и др. Всеки подсъдим е имал право на избор на свои адвокати, а когато не си е наел такъв и на служебен защитник, определен от списък, от Софийската адвокатска колегия. В Първи състав са включени четирима юристи, двама съдии от Софийския апелативен съд и двама адвокати. От представителите на народа доминират учителите (петима), но има двама земеделци и двама работници.

Трето, провеждането на народен съд е всеобщо българско дело. То е инициирано от страна на Отечествения фронт, но и от група видни български политици и интелектуалци. В Манифеста на ОФ от 28 август 1944 г. е записано: „народен съд над виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население в България и окупираните земи.“ Под този манифест са се подписали видни български политици от онази епоха като: Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Никола Петков, Григор Чешмеджиев, Ангел Держански, проф. Венелин Ганев, проф. Петко Стоянов, Димо Казасов, Димитър Нейков, които не са комунисти. Тази позиция е разшифрована в манифеста на Девети септември Кимон Георгиев. Всички искания за провеждане на Народния съд са отразени в Закона-наредба. След 9-ти септември 1944 г. има хиляди прояви в подкрепа на народния съд – манифестации, митинги, събрания, подписки, апели, телеграми, писма. Във вестниците са помествани огромен брой материали, разкриващи извършените престъпления с имената на престъпниците.

            Четвърто, Българският Народен съд е един от първите в европейските страни. Той се отличава по съдебните състави със симбиозата между юристи и представители на народа, излъчени от общонародна организация (Отечествен фронт). Той значително се отличава от действащите в повечето страни на Западна и Източна Европа военни и граждански трибунали. Характеризира се и с една сравнително средна степен на наказание на виновните фашистки дейци и престъпници, поради съотношението на брой и дял на осъдените спрямо общото население на страната. В българските съдилища няма мярката за наказание принудително изселване от страната. Много често по политически подбуди различни историци, политолози, политици и блогъри обявяват недействителни цифри за осъдените от Народния съд. В тези дни тенденциозно в различните изкази и текстове се подчертаваше само броят на осъдените на смърт и нито едни поклонник на „жертвите на комунизма“ не посочи, че са изпълнени 40% от тях. За да е по-точна картината би следвало да се ползват надеждни данни. В България по данните на Главния обвинител Г. Петров (3.07.1945) общият брой на подсъдимите е 10 919 души. От тях осъдени на смърт са 2618, на доживотен затвор – 1226, на 20 години – 8, на 15 години – 946, на 10 години – 687 и 3741 – на по-малко от 10 г., 652 с една година условна присъда и оправдани 1485 души. (24) Освен тези присъди съдилищата налагат и глоби до 500 хил. лв. и конфискация на имущество. От издадените смъртни присъди са изпълнени 1047. Една част от присъдите са отменени от Върховния съд, а тези със затвор са намалени с поредица амнистии.

Жълт характер придоби въпросът за присъдените глоби и конфискации на имуществото на част от осъдените. Това се представя едва ли за грабеж. Достигна се дори до използването от доц. М. Груев (ДАА) на градски митове, жълтини и мълви, разпространявани от информационната агенция ЕЖК (една жена каза) за обувки и палта на  осъдените на смърт. Присъдените глоби напълно кореспондират с общата европейска практика. Практиката на конфискация на имущество и глоби на фашисти и военни престъпници е използвана от почти всички страни в Европа. Например, в Закон № 10 на Контролния съвет на Германия (20 декември 1945 г.) предвижда, че наказанието може да предвижда: а) смърт; б) пожизнен затвор или за определен срок с принудителен или без принудителен труд; в) глоба или затвор с принудителен труд или без принудителен труд вместо тази глоба; г) конфискация на имущество; д) изземване (реституция) на незаконно присвоеното имущество (к.м.); е) лишаване от някои или от всички граждански права. Следователно, конфискациите и глобите, наложени от българския Народен съд пряко кореспондират и са в съответствие с европейската наказателна практика при съденето на фашистите след Втората световна война.

Пето, напоследък става дискусионен въпроса за несправедливостта на някои присъди. Съмнения може да има за всяка присъда по всяко и всякакво дело. Това в най-значима степен се отнася са присъдите, свързвани с идеология и политика. Присъдите, произнесени от Народния съд, са окончателни и не подлежат на надзор не само по давност. Тъй наречената отмяна на присъдите от някакъв си случайно подбран по политически мотиви съдия нямат правно основание, още повече че отмяната е с нелогични мотиви.

Много често като несправедлива се обявява присъдата на Димитър Пешев от 15 г. затвор. Приписват му се неправомерно значителни заслуги по избягване екстрадицията на българските евреи в концлагерите на смъртта. Това е дело на твърде много българи, на народа, на църквата, на прогресивни общественици и учени и т.н., но тенденциозно се премълчават неговите безбройни фашистки прегрешения. Само да припомним някои от тях. Като зам. председател на Народното събрание Пешев активно участва в приемането на антиеврейския закон за защита на нацията (ЗЗН), в приемането на други антиеврейски закони. Нещо повече, той участва в преднамереното преследване на народните представители гласували срещу ЗЗН (цялата група от 10 народни представители, свързвани с БРП. Двама от тях Т. Поляков и Л. Дюгмеджиев правят остри изказвания в Народното събрание срещу приемането на този закон. На 20 декември 1040 г. Поляков изрично утвърждава, че „евреите са живели в добри отношения с българите“ и че с този закон „ние … приравняваме хиляди невинни хора (евреите – б.м.) към един статут на полухора, на хора от втора категория, стоящи много по-долу от всички други малцинства …“, а приеманият ЗЗН „не е законопроект за защита на нацията, а е законопроект за опозоряване на нацията“ (25). С участието на Пешев защитниците на евреите са изгонени от Народното събрание и са изпратени в концлагери и затвори. Пешев не е ангел, той е личност с множество прегрешения и отделни проблясъци на човечност. Същият Пешев не възразява, когато правителството приема наредбата за гражданството, която лишава всички български евреи от „новите земи“, от Вардарска Македония и Беломорска Тракия от българско гражданство и поради това те са екстрадирани в полските концлагери.          

Необяснимо е възмущението срещу присъдата на министър д-р Иван Вазов, племенник на народния поет и писател Иван Вазов. Племенникът на Дядо Вазов е продължение на 20 години активно участва в политическия живот на страната на крайната дясна фашистка реакция, особено след Деветоюнския преврат и по време на Септемврийското въстание. Той, по повод постановление № 30 на Министерския съвет, в чието приемане участва лично, издава заповед (№ 271 от 5 май 1944 г.), в която задължава служебните лица в министерството да сътрудничат и да изпълняват нарежданията на военните и полицейските власти, като веднага да донасят (да стават доносници) за нелегалните и техните укриватели, а този който не донася да се счита за укривател.     

*       *       *

В заключение, в края  и след Втората световна война в Европа се осъществява повсеместен наказателен процес над фашистката върхушка и военните престъпници по време на Втората световна война. Това става в условията на два типа политически системи – либерално-демократична (капиталистическа) и народно-демократична (комунистическа). И при двете системи има извънредни съдилища, които работят на базата на основните положения на международното право и правни норми, формирани в следвоенната обстановка, игнориращи старите фашистки закони. Наказват се виновните за престъпленията срещу мира, за военни престъпления и престъпления срещу човечността.

 

Бележки и източници на информация

1.      Бой с фашизма 1941-1944, С., 1960 док. № 30.

2.      Георгиев, Хр. Рузвелт, март 1943 г.: Ние ще осъдим българските хитлеристи сурово. https://pogled.info/avtorski/Hristo-Georgiev/ruzvelt-mart-1943-g-nie-shte-osadim-balgarskite-hitleristi-surovo.168221 Посетен на 22.08.2024 г.

3.      Московска декларация за отговорността на хитлеристите за извършените зверства. В: Народният съд 1944-1945 г. С., 1997, с. 119-120.

4.      Соглашение между правительствами Союза советских социалистичиских республик, Соединенные штатов Америки и Соединенного королевства Великобритании и Северной Ирландии и Временным правительством Французской республики о судебном преследовании и наказании главных военных преступников европейских стран Оси. 

      https://isap.sejm.gov.pl/isap.nsf/download.xsp/WDU19470630367/O/D19470367.pdf. Посетен на 24.10.2024 г.

5.    https://www.lexico.com/definition/denazification. Посетен на 8.04.2024 г.

6.  Бовт, Г. Денацификация или как в Германия изправяха грешките от миналото.

https://pogled.info/svetoven/evropa/denatsifikatsiya-ili-kak-v-germaniya-izpravyaha-greshkite-ot-minaloto.140522. Посетен на 7.06.2024.

7.  Фашизм и антифашизм. Энциклопедия в двух томах. т.1, М., „Яуза-Пресс“, 2008, с. 326.

8. Особено важни са: Закон № 1 за отмяна на нацистките закони (1945 г.); Закон № 2 за ликвидиране на нацистките организации и забрана на НСДАП (1945); Закон № 10 за наказване на лицата, виновни за престъпления (1946 г.) и др.

9. Directive to the Commander in Chief of the U.S. Occupation Forces (JCS 1067) (April 1945). https://ghdi.ghi-dc.org/sub_document.cfm?document_id=2297. Посетен на 6.06.2024 г.

10. Военных преступников процессы. В: Электронная еврейская энциклопедия. https://eleven.co.il/jewish-history/holocaust/10950/.

11. Бовт, Г. Денацификация или как в Германия изправяха грешките от миналото.

https://pogled.info/svetoven/evropa/denatsifikatsiya-ili-kak-v-germaniya-izpravyaha-greshkite-ot-minaloto.140522. Кружков, Вл. Как Австрия победила нацизм. – Международная жизнь, кн. 6, 2019.

12. Гапоненко, Ал. Наказание европейских фашистких элит и наций после войны.  https://izborsk-club.ru/18646. Посетен на 21.03.2024 г.

13. Иванов, К. Народни съдилища във Франция. – Поглед.инфо. 20.02.2018 г.

14. Гапоненко, Ал.  Цит. съч.

15. Гапоненко, Ал. Цит. съч.

16. Богарт М. Бельгия: фламандские и валлонские добровольцы в составе войск СС. В: Україна у Другій світовій війні: джерела та інтерпретації (до 65-річчя Великої Перемоги). Киев: Аеростат, 2011, с. 116.

17. Иванов, К. Цит. съч.

18. Христокудис, Ап. Съдебните процеси срещу военнофашистките престъпници в Гърция. В: Народният съд 1944-1945 г., С., 1997 г. с. 75 и 77.

19. Алексиев, Н. С. Злодеяния и возмездие. Преступления против человечество. М., 1986, с. 346 и 350.

20. Волокитина Т. В., Мурашко Г. П. и др. Москва и Восточная Европа. Становление политических режимов советского типа: 1949—1953: Очерки истории. — М.: РОССПЭН, 2002. с. 70.

21. Жуков, Д. Европейский фашизм у власти. В: Сергей Кара-Мурза и др. Коммунизм и фашизм. Братья или враги? М., „Яуза-пресс“, 2008.

22. Алексеев, Н.С. Цит. съч., с. 342.

23. Рафаловский, Ф. Преследование гитлеровских преступников в Польше в свете норм международного права, а также норм внутреннего права Польши. В: Нюрнберг — всё ещё открытый раздел истории. Варшава, 1979, с. 257-258.

24. Цит. по Мешкова, П. и Д. Шарланов. Българската гилотина, С., Изд. „Агенция Демокрация“, 1994.

25. Стенографски протокол XXV ОНС, II РС, с. 691).

 

5.02.2025 г.

София                                     Автор: Анко Иванов – д-р по философия