Българската мутроолигархическа демокрация

Българската мутроолигархическа

демокрация

автор: Анко Иванов

            Някога, в далечното „демократично минало“ на България, в края на 1989 и в началото на 1990 година, българската общественост бе зарибена за абсолютната, единствена, напълно приложимата европейска и англосаксонска демокрация. Във въздуха духаше, дори с ураганна скорост „вятърът на промяната“. Думата „демокрация“ служеше като мехлем за душите български. С демокрацията бе свързана всяко изменение в обществото. В името на демокрацията бяха подменени понятия и ценности, бяха създадени множество политически партии и съюзи, бе разрушена българската икономика, бе демонтирана социалната защитна система за трудещите се. Всички в обществото, и старите комунисти, и младите социалисти, и новопръкналите се „демократи“, и възродените стари политически партии и дори аполитичните българи, вярваха и се надяваха, че държавната власт в страната, държавното управление ще бъдат поставени на релсите на: върховенството на Конституцията и закона, на народовластието, свободата и равенството на гражданите, на неотчуждаемостта на човешките права.

             И се започна едно такова „демократизиране“ в България, че свят да ти се завие. Демократизиране отгоре-надолу и отдолу-нагоре, в ляво, център и в дясно. И така се демократизирахме, че не остана камък върху камък от България – почти не остана промишленост, селско стопанство, закрихме поредица от железопътни линии, останахме само с едни морски кораб, в скоро време България ще остане и без българско по род и душа население. От страна с висококачествено образование, вече имаме около 25% млади хора, които не ходят на училище и са неграмотни.

            Демокрацията означава власт на народа

            Тя е управление на общите дела от народа и в интерес на народа, пряко или чрез народни представители. Всяка политическа власт в съвременния свят се кълне, че управлява в интерес на народа и за народа. А всъщност има огромна разлика между политическите квалификации за „народността“ на управлението. Демокрацията като подход на решаване на общите дела възниква в Древна Гърция като конкретна икономическа, социална и политическа потребност. Тя възниква в конкретните исторически условия на робовладелска Гърция. Демокрацията в Древна Гърция е била демокрация за част от населението, за групата на робовладелците и свободните граждани. От право на управление са били лишени преселниците, робите, жените. От тогава и до днес винаги демокрацията е форма за решаване на общите дела през призмата на интереса на определена група от хора, най-често владееща средствата за производството и богатствата. В Древния Рим демокрацията е форма за властване и управление от група от хора – патрициите. Пред Средновековието князът, феодалът, кралят, боляринът, лендлорд са демокрацията в единствено число и лице. Опитите за пряко управление на свободните хора на Исландия са много ограничени по място, време и възможности. Възникването на политическите партии създава организирана група на част от населението за прокарване чрез властта на своите групови интереси, т.е. на своите партийни интереси. 

            От Древна Елада до наши дни демокрацията се разширява само като обхват на хората, които могат да избират своите представители, които от тяхно име, но най-често в от свой групов и личен интерес, да управляват държавата и обществото. Другият напредък е доминирането на републиканската форма на държавно управление и ограничаване на ролята на абсолютните монархии, въвеждането на мандатност и сменяемост на ръководните лица. От края на XIX век и до началото на XXI век вече се разграничават две форми на демокрацията: официалната, видимата, законно избраната чрез демократични процедури и неофициалната, невидимата, която формира целите и задачите на управлението и която защитава други, а не общонародните интереси. Съвкупността от двете форми е по същество обобщен израз на лъжедемокрацията. Псевдодемокрация, защото се представя пред обществото, като формирана от народа и изразяваща неговите интереси, а по същество реално страната и обществото се управляват неофициално (т.е. закулисно) от скрита група от хора, обединени от общ групов користен интерес.

Осъществяването на лъжедемокрацията се крие зад празните думи за политика в интерес на народа, за добруването на всички в страната, за развитие и напредък на страната и т.н. В много страни, включително и в съвременна „демократична“ България политиката и демокрацията са превърнати в една безкрайно, денонощно работеща фабрика, в гигантски конвейр за празни думи, намерения, обещания, цели, стратегии и задачи. Но в съвременния неолиберален свят всичко е пари, всичко се върти около парите и личното богатство. Друго няма. А големите пари много искат и почти винаги придобиват пълна държавна власт, не само и не толкова икономическа и финансова, но и политическа. Властта на политиката върху икономиката е чрез нормативните актове на държавата и действието или бездействието на държавните служители. Който има силно влияние върху държавната власт си осигурява нови висоти на забогатяването.

Първообразът на неолибералната демокрация

Първомоделът на т.нар. „демокрация“ в България е привнесен от англосаксонския свят и предимно от американската неолиберална политическа система. А привносителите са обикновени компилатори, хора, които не могат да анализират и оценят конкретно-историческата и народностна обстановка в страната. Не само че този неолиберален модел бе привнесен и не бе съобразен с българските национални особености, история и традиции, но заедно с него бяха привнесени псевдодемократичните страни  на американската „демокрация“.  Българската „демокрация“ е копие под изхабено индиго на американската „демокрация“.

Американската „демокрация“ се формира през XIX век, като своето формално начало взема от актовете за независимостта на английските колонии. С годините се усъвършенстват механизмите на пряката и представителната демокрация, урегулират се правата на федералното и щатските правителства и управления, както и на органите на държавната власт. С нарастването на икономическата мощ, бурното развитие на промишлеността в началото на XX век и особено след Втората световна война, в САЩ се създават условия за натрупване на колосални богатства. Богатите собственици стават пряко заинтересовани от  прокарването на закони, които ги облагодетелстват. Започва надиграване на групи от богаташи, кого да поставят начело на властта. С развитието на производството и натрупването на богатството кръгът на тези хора се увеличава. Всяка икономическа групировка започва да лобира за определени кандидати за президенти, сенатори, губернатори, да лобира пред Президента и Конгреса за прокарването на определени закони и изменения на закони, които увеличават тяхното богатство. По същество се формира една група от 100-200 икономически свързани лица, които прокарват чрез президентската институция, Конгреса и другите федерални и щатски органи на властта своите икономически интереси. Съвсем неслучайно кандидатите за президенти на САЩ акумулират огромни финансови ресурси, видими (от даренията) и невидими финансирания на предизборните кампании. Чрез тези средства, с помощта на пропагандните действия по радио, телевизия, вестници, Интеренет и масови прояви, се манипулира американското обществено мнение в полза на опредена кандидатура, а неформално, в действителност, за определен кръг от бизнес-лица. Вече в САЩ не става въпрос за управленски елит, който да управлява държавата в интерес на цялото общество, а за управление в интерес на определена група едри богаташи-олигарси.

Чрез това развитие американската „демокрация“ се преобрази в американска олигархическа демокрация, в олигархат. А добре известно е, че олигархията е политически режим, при който властта е съсредоточена в ръцете на малка група богаташи, владеещи огромни финансови средства, средства за производство и мощни средства за масова информация. Понякога отделни олигарси дори са избирани за президенти на САЩ, но в повечето случаи олигарсите формират, по същество назначават управленския елит. А този елит обслужва груповите и дори личните интереси на отделни или група олигарси, прави здрава връзката между власт и капитал.

Развитието на технологиите и технологичният напредък и особено информационно-комуникационните технологии в обстановката на глобализационен процес, развитието на ТНК (транснационалните компании), свободата на движението на капиталите, утвържването на долара като световна валута и др. надхвърлят границите на САЩ и постепенно тази група от 100-200 най-богати лица от САЩ, приобщават и някои от най-богатите в Европа и се формира глобален невидим финансово-икономически елит. В негова услуга работят определени международни икономически институции като Световната банка, Международния валутен фонд, Световната търговска организация и т.н. Те извършват практическите действия по налагането на световния финансов и икономически ред. Но тези неявни 200-300 най-влиятелни финансови и икономически лица от САЩ и Европа използват и неформални мозъчни тръстове, които чертаят посоките на световното развитие. Става дума за такива групови властови политико-икономически субекти като Римския клуб, Билдербекския клуб, Световните икономически форуми (Давос и др.), срещите на Г-7 и др., на които политици, учени, журналисти и др. чертаят посоките на неолибералното развитие на света под шапката на САЩ.

Неотдавна прочетох в един сайт, на който не запомних името, текста: „… западният елит на най-богатите семейства е точно такъв цар, император, самодържец както и Павел I или Лудвиг XIV. Това е същият опърничавец и тиранин, не търпящ никакво възражение на неговата воля и правещ на пух и прах всички, които намекват за несъгласие. Единственото различие на западната финансова олигархия от Павел I или Тамерлан е в това, че тя е колективен, групов самодържец. … Тя управлява като цар, за нея хората са по-евтини от боклука, но вътрешно тя не е единна.“ Да, западната икономическа и финансова олигархия не е вътрешно единна и поради това в нея има борещи се групи за да овладеят възловите държавни места и чрез тях да се прокарват техните интереси. 

Неолиберлният модел на демокрацията в България

Ето в такава обстановка в края на XX век в България бе наложен неолибералния тип демокрация. И той в България копира всички недъзи на неолибералната демокрация и по същество, само че в ускорени темпове, се превърна в олигархическа демокрация. Да, но при налагането и в България нямаше богати хора, които да са в основата на новото „демократично“ олигархическо управление. Трябваше да бъде създадена такава олигархия. И под ръководството първоначално на Луканов, а след това и на Костов в ускорени темпове бе формирана българска олигархия от четири типа.

Първият е приватизационната олигархия, която на безценица или дори само с голи кредити придоби огромни материални активи (Кремиковци, БГА „Балкан“, „Нефтохим“, МДК „Пирдоп“ и хиляди други). Голяма част от тези активи бяха продадени под скритата форма на офшорни компании, което позволи свързването на политици и олигарси. 

Вторият тип новобогаташи бе създаден чрез  мутризацията. Първоначално бяха формирани предимно рекетьорски групи и организации с оглед изпомпване на финансови ресурси на входа и изхода на предприятията и фирмите, пряк рекет на търговците и занаятчиите, търговски спекулации, застраховане и др. (СИК, ВИС, Мултигруп, Котараците и др.). На малко по-късен етап тези групи се заеха с т.нар. „охранителна дейност“, т.е. рекет на официално законово регистрирано равнище, нападения, убийства и др. криминални прояви. В началото на XXI век част от тези мутрофирми и групировки започнаха да легализират своя бизнес пряко или чрез офшорни компании. По този начин бе създадена в България мутренската олигархия.

Третият тип новобогаташи бе формиран от организирани криминални групи от типа мафия. Първоначално те работеха обособено, самостоятелно, но постепенно започнаха да се създават и по-значими мафиотски групи. Тяхната „бизнес-дейност“ е с широк обхват – контрабанда, ДДС измами, наркотици, проституция, рекет, кражби и др. Те действат като мафиотска олигархия.

И четвъртият, най-слабо развитият в България, тип новобогаташи възникна чрез отделни предприемачески, търговски, финансови и творчески дейности, които доведоха до забогатяване на определен кръг лица, но не до превръщането им в крупни олигарси, разбира се с отделни изключения. Това стана предимно в селското стопанство, туризма, информационните технологии и финансовите операции.  

От така формираните типове новобогаташи се създаде българския олигархат с водещо място на мутробогаташите. В началото на XXI век тези мутробогаташи търсиха държавна закрила за да извършват по-лесно своите икономически и финансови дейности, да получават изгодни държавни поръчки, за избягват преследване за незаконната си дейност и др.. Това наложи тяхната връзка с политическите партии, които до този момент привличаха избирателите под влияние на старите ценности и отношения. Формираха се определени по-трайни или временни връзки между отделни партии и групировки, между отделни бизнесмени и партии. Във всички български политически партии, представени в Народното събрание и някои извън него има членове богати хора, бизнесмени от различен калибър.

Под влияние на един запис от реч на Ахмед Доган на предизборно събрание на ДПС, в обществото се наложи мнението, че всяка партия си има свой кръг от фирми. Това частично бе вярно само за ДПС. Истината е, че зад редица политически партии стоят крупни фирми. Не партиите имат кръг от фирми, а кръгове от мутроолигарси си имат своите партии. Представената в Народното събрание парламентарна група БДЦ е пряко свързана с бизнесмена Ковачки, той е зад нея със своята икономическа мощ. В случая няма класическия за ДПС кръг от фирми, а обратното - една фирма има своята парламентарна група. В Интернет често пишат, че зад ГЕРБ са останките от СИК, Котараците, ТИМ и др.  Дали е вярно може да каже само прокуратурата, ако действително поиска да знае и да каже на обществото истината. Все по-явна става задкулисната връзка на „борците със задкулисието“ – кръгът  „Капитал“, който стои здраво зад Президента и Реформаторския блок, който за съжаление дърпа конците на Президента и РБ.

Но за България е много характерна и една друга група едри бизнесмени, олигарси, които са винаги в добри отношения с управляващата или управляващите партии. Това са фирми от типа на Главбулгарстрой, приватизирана по иванкостовски, приспособила се към НДСВ, добре работеща с правителството на Тройната коалиция, след това с ГЕРБ и Бойко Борисов, после с Орешарски и сега отново с Борисов. И получава значими поръчки, печели огромни търгове в строителството, дава заеми на кметове на големи градове. Подобно поведение имаха и собственикът и ръководството на КТБ, създадена от костовистите, работеща заедно с ДПС, в добри отношения със Станишев, Борисов и т.н. Но амбициите на собственика за държавна власт му изяде главата и олигархата му предизвика фалита. 

Някои характеристики на българската демокрация

            Вярна научна истина, е че и най-добрият теоретичен модел на нещо чрез практиката може да се обезсмисли. През 1990 г. голяма част от българите имаха само най-обща идейна представа за западната неолиберална демокрация. Сега вече българите най-после започнаха разбират, че „тази демокрация не е онази“, която наивно са си представяли през 1990 г. А какво е нейната истинска същност?

           На първо място, главата характеристика на съвременната демокрация са наложените неолибералните ценности в развитието и функционирането на обществото: доминиране на личния егоистичен материален и финансов интерес, всичко да се прави само ако има лична полза, печалба, богатство; държавна закрила на личния егоистичен интерес и на частната собственост за сметка на публичния интерес, държавната и общинската собственост; комерсализация на всички дейности в обществото, включително политика, здравеопазване, образование, култура, наука, информация, спорт и т.н.; налагане на потребителството като начин на живот, на рангомания в обществото в зависимост от притежаваните луксозни предмети за потребление (самолети, яхти, луксозни автомобили, разкошни вили и къщи, луксозни стоки, облекла, ювелирни изделия и др. предмети на лукса), т.е в обществото хората се ценят не по това какви са, какъв интелект имат, какви са техните знания и култура, техният принос в обществото, а по притежаваните луксозни предмети и елитарния начин на живот; себеизтъкване и подценяване на знанията, уменията и приносът на другите; елитаризъм.    

            На второ място са илюзиите за свобода на словото и печата. Свободата остана някаква далечна от българина абстракция. Илюзията за лична и колективна свобода умря. Да, всеки може свободно да пише всичко, което си пожелае. Всеки може да ругае и дори да псува властта. Но къде да публикува своето свободно мнение? В кой вестник? В коя книга и кой ще я издаде? Всеки демократично може всичко да си пише. Хартията търпи всичко, ако е разпечатано. А пък клавиатурата и монитора още повече. Ама собственикът и главният редактор, преценят че написаното не отговоря на редакционната политика. И край с текста, край със свободата на словото и печата. Собственикът при неолибералната демокрация винаги има право. Да, човек може свободно си каже каквото си пожелае по телевизията и радиото по телефона, само ако си плати тлъста сметка на телефона и ако му позволят да се изкаже.  Свобода на словото има само за тези, които могат да си купят телевизия, рекламно време, радио, вестник, списание, да поддържат свой сайт. Всеки, който си няма парици е „просто диване“, както ни учи дядо Петко Славейков. За него, за „свободния българин“ няма свобода на словото и печата.  Има обаче явен олигархичен монопол на средства за масова информация. В Интернет прочетох, че г-н Д. Пеевски контролира: сайтовете „Блиц“, „Пик“ и „Всеки ден“; националните вестници „Телеграф“, „Монитор“, „Стандарт“, „Преса“, „България днес“, „Труд“, „24 часа“, „Новинар“, „Уикенд“, „Шоу“, „168 часа“, Жълт труд“, „Меридан мач“, „Политика“, телевизионния „Канал 3“ и др. Дали е вярно? Кой да ти каже? Трябва комисията на Лозанов да даде отговор, ако разбира се посмее.   

            На трето място изчезва, почти напълно липсва свободата да получаваш и да ползваш информация. А това е един от най-същностните белези на истинската демокрация. А ако получават хората някаква информация, то тя е прецизно филтрирана през съответния филтър на собственика на средството за осведомяване и или на този, който му е платил. Кражбите, корупцията,  криминалните действия на олигархата и на по-дребните мошеници в обществото успешно се прикриват чрез различни подходи като: класифицирана информация; фирмена тайна, договорна тайна, съдебно-следствена тайна, банкова тайна, лекарска тайна и въобще всякакви тайни. Явно е само това, което не вреди на мутроолигархата, прикрива неговите начини на присвояване на пари и богатство. Тайна е собствеността на повечето фирми, собствениците на офшорките, размера на трудовите възнаграждения (особено на водещите журналисти, на банкерите, застрахователите и т.н.), цената на крупните имотни и други сделки, размера на допълнителното материално стимулиране. Тайна е кой е масон и в какви тайни общества и групи участва.

Ето един пример за премълчаване на информация. Министърът на икономиката разказва как негови служители разкрили продажбата на менте бензин, но не казва името на голямата фирма. На следващия ден в един от четените сайтове се публикува следната информация: “Голяма верига бензиностанции най-вероятно е мешала бензин и нафта, като образуваното нещо се продавало за бензин А-100Н. Уредите на инспекторите не могли да установят какво точно нещо е забърканата смес. Иначе 6% от проверения бензин е некачествен, а при дизела 7% са извън нормата.“ В чий интерес се премълчава скандалната информация? Разбира се в интерес на крупния продавач, а може би и производител на този бензин. А кои са ощетените от премълчаваната информация? Разбира се, десетките хиляди потребители на това гориво. Скриването на информация, която вреди на огромно множество граждани дали е демокрация? По същество неолибералната демокрация е не само олигархическа, тя е и демокрация на тайната, всеобщата и всеобхватна тайна. Но това е тайна само за обикновените граждани на държавата. За ползване от мутроолигархата тайната почти винаги е явна, олигарсите знаят какво прави ДАНС, кого разследва МВР, какво прави прокуратурата и т.н..

Гражданите нямат право на свободно мнение, да изказват мнения и съображения за определени държавни, социални, политически и др. дейности и особено за производството, търговията и потреблението на определени стоки. По този начин останалите граждани нямат право да свободна информация за определени дейности, потребителски стойности, качество и т.н. на масово ползваните изделия. Забраната за реклама и антиреклама по същество е мярка за забрана на свободата на мнение, на позиция за определени изделия, особено за тези от първа необходимост, дори за лекарства. Производителят и търговецът имат правото да произвеждат некачествени изделия (ментета), но потребителите нямат право, забранено им е, да си кажат гласно чрез печата, радиото и телевизията своята лична оценка.   

            На четвърто място е наложеният лобизъм като един от основните механизми на функциониране на неолиберална демокрация. Дори вече има призиви той пряко да се признае официално и да се приеме съответен закон. С това се признава неявното купуване на депутати в интерес на вземането на едно или друго решение в интерес на олигархическа група от хора. Но лобизмът е най-пряко свързан с корупцията, особено при държавните и обществените поръчки, при извършването на редица услуги. И не става дума за обикновената шуробаджанащина, а за създаване на нормативни предпоставки, действия и целеви бездействия за облагодетелстване на определена група от мутроолигархата.

            На пето място е илюзията за свободата всеки гражданин да избира и да бъде избиран. Без това право няма демокрация. Всички пълнолетни и непоставени под запрещение имат право да избират и да бъдат избирани. А дали е така? А дали явяващият се пред урната свободно и независимо дава своя вот, вот по лично предпочитание и лична убеденост? В много голяма степен мнозина граждани на България не могат свободно до упражнят своето право да гласуват. Формиран е мутренскоолигархичен механизъм на провеждане на избори. В този механизъм има няколко много важни подхода.

            Първият е купуването на гласовете на бедни и безпарични граждани. Бедният и безработен човек не е свободен в своя избор. Срещу 50 лева, или дори по-малко, той гласува за посочен му кандидат. В използването на този механизъм най-усвършенствани са ДПС и РБ. 

            Вторият подход е манипулиране на резултатите от секционните протоколи чрез подмяна на бюлетини (носене на чували в зала Универсиада от дейци на ГЕРБ), обявяване на действителни за недействителни бюлетини и дори в усъвършенствания вариант на ГЕРБ – купуване на цели избирателни комисии, които съставят изгодни за платеца протоколи.

            Третият подход е корпоративният вот. У нас той се реализира в двете му разновидности: олигархът-притежател на своя партия нарежда (поръчва, но не документирано) на всички свои служители да гласуват за неговата партия. Класическият пример е с партията „Лидер“; шефовете на фирми посочват на своите служители партията на която трябва да са благодарни за общинските и държавни поръчки, поради които има работа и заплати. В това отношение в български условия този механизъм е много добре овладян и прилаган от ГЕРБ.

В българската разновидност на олигархическата демокрация заловените да купуват гласове и да манипулират резултатите са ненаказуеми, а МВР и Прокуратурата се занимават само със случайните издънки на последните от веригата на купувачите на гласове.

            На шесто място е лъжата, че народът е суверен на властта. Властта при неолибералната демокрация изобщо и конкретно в България е власт на богатите, на мутрите и въобще на всякакви олигарси. На повърхността се виждат политическите партии и т.нар. „политически елит“, но зад тях стоят хората с парите. Това, което отличава България е пряката намеса на външни сили, на чужди държави в управлението на страната. Типичен пример са наложените на България външнополитически и вътрешнополитически решения по редица въпроси. Към тях следва да отнесем въпросите за: ембаргото срещу Русия; забраната за прелитане на руски самолети над територията на страната; забраната Председателя на Държавната Дума на Русия да посещава България; провеждането на агресивни военни учения на българска територия без съгласието на Народното събрание; създаването на американска военна база в България; намесата на 16 чужди посланици в законотворческия процес в България по повод отхвърления диктаторско-тоталитарен проект на Кунева за Закон за борба с корупцията; намесата на френския посланик в работата на българския съд и безкрай други примери.

А къде  е суверена на властта в страната? Кой го пита как да се процедира, как да се решават важни, главни проблеми на развитието на България. Страната се отказа от свой политически суверенитет, ставайки член на ЕС, без никой да попита народа дали иска или не иска, поне както това направиха в Дания, Норвегия и други страни. Никой не попита българите и дали страната да стане член на НАТО и да се откаже от военния си суверенитет, дали да има американска военна база. Калфин, без да е питан суверена, т.е. народа, положи подпис и прикрепи България към колесницата на военнолюбците от НАТО.  По същия начин Кунева, без да е питан народа, подписа за затваряне на блоковете на АЕЦ „Козлодуй“. Дори когато народът се произнесе положително за АЕЦ „Белене“, политическият мутроолигархат на ГЕРБ и ДПС направи точно обратното на волята на суверена. Щом не се иска и не се признава волята на суверена, по същество няма демокрация.    

          На седмо място е демагогията при управлението и манипулацията на общественото мнение. Тя се реализира чрез телевизионните излъчвания и радиопредавания, чрез печата и Интернет. Съвременният свят е глобален, глобализиращ се свят на безкрайните информационни възможности. И би следвало да се счита, че огромният информационен поток ще помогне на огромната маса от хора да се ориентират в глобалните, регионалните  националните и местните (локалните) събития, процеси и действия на управляващите.

Средствата за масова информация в България са под мощен мутренско-олигархичен похлупак, подобен на този в САЩ и в цяла Западна Европа, те са средство за политическа демагогия и неолиберална пропаганда. Но най-мощните средства за съвременно информационно въздействие (телевизия, радио и все още вестниците) налагат само определен аспект на обществено значимите процеси и събития от гледната точка на управляващите в момента, т.е. има информационно затъмнение за другите гледни точки и позиции, за другия процеси и събития. Дори в Интернет да има някакви откъслечни информации за обществени позиции от друга гледна точка, те масово се замърсяват, атакуват, а в големите политически информационни сайтове и директно манипулират и цензурират.  

Чрез СМИ на гражданите се подава предварително рафинирана информация като факти. След това тези факти се интерпретират само по определен начин и в „единствено правилния аспект“. Друго не се допуска. В слушалките зад ухото редакторът казва кое и как трябва да се представи на зрителя и слушателя. Много често послушните журналисти целево подбират уж външни коментатори и гости, които са свързани с определена политическа сила и определен олигархичен кръг. По възловите, главните въпроси на дневния ред на българското общество има гръмогласна тишина, всички водещи журналисти се снишават и не забелязват определената жизненоважна тема. В същото време изваждат на преден план поредната жълтина за някоя плейметка, за някой хомосексуалист, за някой футболист и т.н. Особено важен момент е премълчаването на важни събития, които не са в интерес на определен политико-мутренски кръг. Например, бе премълчано случващото се в Сопот с подготовката в България на терористи за Близкия изток под ръководството на американска частна военна компания. Или да вземем масовите скандирания на публиката на ЦСКА срещу Бойко Борисов и протежето му Боби Михайлов. Десет хиляди в поредица от мачове скандират срещу Министър-Председателя, а всичките телевизии, радиостанции и вестници се правят, че нищо не се случва и ни разказват за някаква героиня от турски сериал или нещо друго малозначително събитие или факт.  Особено натрапчива е демагогията, колко много управляващите работят и как всички нередности са наследство от миналото. Тя стана любим похват на Бойко Борисов, макар че в последните 6 години в 5 от тях той еднолично управлява.

           

            Причините за краха на демокрацията в България

Възниква естественият въпрос защо и как се налага чужд за българските условия модел на демокрация. Има две обяснения. Първото се корени в националния нихилизъм и неолиберален егоизъм на голяма част от т.нар. български „политически елит“ –  неподготвени хора, случайно попаднали във властта и страхуващи се да не слязат от кормилото на властта, да не бъдат пометени от „народната обич“, готови за обслужването на олигархически кръгове да потъпкват общонародни национални интереси. И за да прикрият своето чуждопоклонство много често си служат с демагогия – „ние сме част от общото европейско семейство и трябва да се придържаме към неговите ценности и критерии“, „евроатлантическите ценности са най-важни за нас“, „така е написано в доклада от Брюксел“, „това е съгласувано с Венецианската комисия“, „ние сме малки и трябва да правим, това, което правят другите“, „ние слушаме г-жа Меркел“ и т.н. А зависимостта от олигархическите и откровено мутренски кръгове политическият „елит“ премълчава или отрича, дори когато фактите показват обратното.

Второто обяснение с явното чуждестранно финансиране на процесите на утвърждаване на неолибералния модел на демокрация от чужди финансови организации и фондации като тези на Сорос, Америка за България, фондация „Науман“ и безброй други. Българският политически елит се управлява и непряко чрез т.нар „обучение“ в САЩ и някои развити западноевропейски страни. Да си припомним дълготрайните посещения и специализирана подготовка на Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Радан Кънев, Делян Добрев и множество други.

Третото обяснение е силното раздробяване на политическите нагласи в страната и формирането на сложна политическа система от стотици партии партийки, избуяването на повърхността на личностни вождистки амбиции, които да се осъществяват не с политически, а със всякакви средства. Българската „демокрация“ е най-убедителен пример за ситуацията „много вожд, малко индианец“. Да вземем например Национално-патриотичният сектор. В него се родиха множество партии, идентифицирани с вождистките, понякога тоталитарно-политически намерения на Волен Сидеров („Атака“), Валери Симеонов (НФСБ), Красимир Каракачанов (ВМРО), Йордан Величков („Защита“),  Юлий Абаджиев (Обединение на българските патриоти), Петко Атанасов (НИЕ), Иван Георгиев (Българска национал-радикална партия), Румен Воденичаров („Нова зора“) и редица други. Много по-широк е списъкът на обявяващите за леви партии. Само социалдемократически по име са 6-7 партии. Има и редица партии с имена и програмни цели, които не отговарят на съответния профил. Типичен пример в това отношение е АБВ на Георги Първанов, обявяваща се за лява, а действаща като дясна неолиберална партия.

Един от най-съществените недостатъци на неолибералната демокрация е краткосрочността на политическите цели и действия. Доминиращите обществени потребности и интереси като правило би трябвало да се имплантират в политическите цели и програми на партиите. Всеобща болест на неолибералната демокрация, особено силно и проявяваща се в България, е краткосрочността на програмите за действие. Те имат обхват от едни избори до други избори, но най-много за четири години. Непрекъснатата смяна на управляващите, непрекъснатата смяна на управленските програми, начинания и действия не позволява да се решават основните проблеми на обществото, да се отговаря на действителните доминиращи обществени потребности и интереси. Всяко ново правителство се разграничава от програмата на предишното правителство, започва с незабавна проверка и сигнали до прокуратурата за действителни и най-вече за мними и измислени нарушения, спиране на определени важни за страната проекти и т.н. Това с особена сила се проява от краткосрочните, т.нар. „служебни правителства". При тях най-често случайни хора, подбрани еднолично по каприза на президента, макар и с ограничени от Конституцията правомощия, вземат кардинални за развитието на страната решения. Служебното правителство и служебния министър на икономиката Васил Щонов взема решения за спиране на „Южен поток“, които са прерогатив на Народното събрание и на законно избрано Правителство. В България всяко ново управление декларира, че започва „на чисто“ и че то ще провежда „операция чисти ръце“ предимно с пропагандни политически цели. Като цяло се губи приемствеността и последователността на управлението на държавата. „Демократичната“ смяна на управлението най-често води до съществени деформации в развитието на държавата.

Общата картина

Сега в света има поредица от кризи. Ту икономически, ту търговски войни, ту етнически и религиозни конфликти и т.н. Но има и две  световни взаимосвързани явления. Първото е превръщането на американската и европейската демокрация в олигархическа форма на управление, на задкулисие в решаването на държаваните и международните дела. Видимите лица, позьорите пред екраните от типа на Обама, Байдън, Нюланд, Камерън, Меркел, Оланд, Юнкер и т.н. изпълняват политически роли, написани от невидими драматурзи и неявни режисьори.

Второто явление е налагането със сила в света на неолибералния тип демокрация. Това става чрез политически натиск и заплахи за страните от бившия съветски блок, намеса в техните суверенни вътрешни права и отговорности. Типичен пример в това отношение е налагането на икономически санкции на Русия от страни, чиято икономика е много тясно свързана с тази на Русия. Нещо повече, неолибералната демокрация от американски тип се налага и с оръжие. Това стана в Афганистан, Ирак, Либия чрез участие във военни действия, чрез провокиране, финансиране и поддържане на т.нар. „нежни революции“, „цветни революции“, „майдани“ както това стана в Украйна, България, Грузия, Тунис, Египет, Йемен и т.н.

В света господства неолибералната олигархическа демокрация, която справедливо може да бъде наречена и неолиберален тоталитаризъм. Но нещо в света се промени  и все по-отчетливо започва да се променя в Европа, в Русия, в Китай, в Индия и т.н. Явно нарастването на икономическата и на военната мощ на БРИКС е надежда и предпоставка за промяна в света. Промяна, която не случайно започна от Гърция, независимо от провала на „Сириза“, продължава с „Подемос“ и други социално ориентирани демократични движения в Европа. Това движение към демократизиране и промяна неминуемо ще засегне и България.       

11.09.2015