Недъзите на българската съдебна система

Недъзите на българската съдебна система

(независими размисли на един обикновен потребител)

Автор: Анко Иванов

                На българското общество започва да му втръсват политическите караници и задкулисни игри с т.нар. „съдебна реформа“.  Огромна телевизионна говорилня, която изважда от контекста на проблема не главното, а поставя в центъра отделни малозначителни аспекти, които по своята същност не променят качеството на функционирането на правосъдната система. Тези аспекти обаче са значими за начина и размера на осъществяването на политическото влияние върху системата.  

            Сега на голяма част от българското общество е безкрайно ясно, че българското правосъдие зависи не толкова от законите и конституционните положения, колкото от политическите и от задкулисни финансово-криминални незаконови влияния.  Обществена тайна е, че всички значими политически партии се стремят да имат влияние върху съдебната система чрез промени в законите за нейното функциониране. А то зависи не само и не толкова от променяните и отменяните закони, а и от ръководителите на независимата съдебна система. Сега борбата е как да се разпределят позициите в ръководните органи на съдебната система. Статуквото е много неблагоприятно за Реформаторския блок (РБ), който отдавна е загубил костовите влияния над съдебната система. Първоначално ДПС бе против, но под силно външно влияние прие някои положения (от тези на РБ) за влияние в съдебната система, т.е. за частично отстъпление от позициите на ДПС и ГЕРБ в съдебната система в полза на реформаторите.

            В тази ситуация единствената правилна позиция бе заета от БСП. Не Висшия съдебен съвет и квотите в него са решаващите, а е необходим подробен цялостен анализ и оценка на функционирането на тази система и на тази основа предприемането на конкретни действия за премахване на „шума“ в системата, във взаимодействието на отделните компоненти. И като резултат да се постигне ново качество - справедлива от обществена гледна точка и нормално бързо произнесена присъда. Да се прави реформа в такава обществено чувствителна система като съдебната, първо трябва да се знаят същестуващите проблеми, на тази основа ясно и конкретно да са определени цели и критерии за изменение и чак след това да се търсят кадровите решения за управлението на системата.  

Нашата съдебна система е болна от множество „съдебни болести“, в нейното функциониране има множество недъзи. От различните позиции и и от различните гледни точки недъзите са твърде различни. Но за обикновените хора много от тях остават скрити, невидими. Всеки отделен гражданин, който няколкократно е опирал да необходимостта за защита на своите интереси, вижда някои от недъзите на българската съдебна система. Такъв е и автора на тези редове. Много е вероятно мнозина други българи да виждат тези недъзи, но и да виждат много други, за които емпиричният ми опит за тях липсва.

Първият съществен недъг на българското правораздаване е неразкриваемостта на голяма част от престъпленията срещу гражданите и срещу държавата. И не само неразкриваемост, но и дори липсата на най-обикновена регистрация на престъпленията. Служителите на полицията се оправдават, че няма молби от гражданите. А гражданите са обезверени, че дори и да има молба от тях до полицията, то тя няма да си мръдне пръста или дори, че полицията е свързана с крадците, рекетьорите, измамниците и т.н. А полицаите не съставят самостоятелно протоколи, за да не си отворят повече работа. Следователно съдебната реформа започва от промените в МВР, в подобряване организацията и качеството на работата на охранителната полиция и постепенно повишаване доверието към полицията.

Вторият недъг е крайно незадоволителната работа по разследване на престъпленията. Внедрената в България система на разследване е пълна имитация на дейност. Разрушаването на системата на държавното разследване рязко понижи качеството на разследване по преписки на прокуратурата и по сигнали на гражданите. Огромната част от дознателите от МВР нямат необходимата правна подготовка, умения своевременно да проучват нарушенията, по горещите следи да търсят нарушителите, да събират годни за пред съда доказателства, а не просто да пазят папки с различни преписки. Голяма част от следователите са поставени в много очевидна зависимост от преките си началници и от вътрешно ведомствените отношения. Например, дали дознател от РУ на МВР ще води обективно разследване по сигнал на гражданин, че катаджия, който е по-старши по звание и ранг в системата на МВР, го е изнудвал за  пари или че е получил подкуп за да състави неверен протокол за ПТП. Явно няма да има обективност на разследването на дознателя. Поради това се прекратяват множество преписки. Или пък събраните доказателства не са годни пред съда и последният връща делото безкрай пъти, докато изтече неговата давност.

Абсолютизацията на правилото, че пред съда всяка от страните трябва за доказва правотата на своя иск води понякога до несправедливи решения на съда. Понякога работата на дознателя се изисква да бъде извършвана от пострадалия. Например при ПТП, ако пострадалият пешеходец на пешеходната пътека е в кома, а дознателят не си направи труда да открие свидетелите на нарушението (поради нехайство, мързел, некомпетентност или срещу подкуп), как след оздравяването си пострадалият ще докаже в съда своята правота, ако дознателя не си е свършил работата. Пострадалият дори може да бъде обвинен в това, че е нанесъл умишлена повреда на блъсналия го автомобил!  За какъв справедлив процес може да се говори! Явно подобни нелепости в дознанието не трябва да са за сметка на пострадалите граждани в делата пред съда.

Третият недъг на съдебната система е съдебната експертиза. Свидетели сме на безкрай назначавания на все нови и нови експертизи по едно и също дело. Това показва, че съдът или неправилно формулира задачите пред експертизата или е налице некачествено изготвяне на експертните заключения или и двете заедно. Сегашните използвани списъци на съдебните експерти носят отпечатък на случайността на попадането в този списък. Няма достатъчно ясно и точни критерии за включване и изключване от този списък. Ясно е, че отделни прокурори, съдии и адвокати работят с тясно определен кръг от съдебни експерти, което в някаква степен деформира правилото за обективност на заключенията.

Особено място в събирането на доказателствата има съдебната медицина. А тя е в окаяно състояние. Липсват качествени специалисти, липсват съвременни технически средства, липсват консумативи, няма бързина в изследването на случаите, обектите и материалите. В редица случаи съдебни медици правят повърхностни заключения често по само по документи, които често пъти пък са и с невярно съдържание или не са достатъчни като обем и съдържание. Страната почти остана и без патоанатоми. Да не говорим за свързаността и зависимостите между съдебни медици, прокурори, дознатели и следователи, които си имат свои връзки и съответните дела се предоставят на съответните „верни“ свои съдебни медици, които правят естествено съответните очаквани „верни заключения“, обвити в съответната медицинска опаковка. Някои от съдебните медици съвсем естествено, поставени пред натиск отгоре, както и от рекет от нарушителите със заплаха за живота и семейството, от недостига на средства за живот, понякога правят и поръчкови заключения за пари. Нали те и техните семейства трябва да имат що-годе сносно равнище на живот.

Четвъртият недъг на съдебната система е некачествената работа на прокуратурата. България се нагледа на редица обвинения на прокуратурата, които са политически по своята цел и с промяната на политическата конюнктура се променят и странно модифицират. Сред най-фрапантните примери е т.н. Костинбродска афера.  Всички могат да си спомнят, ако разбира го поискат, как лично Главния прокурор, неговите заместници и поредица други прокурори пред екраните на телевизиите в експресни пресконференции доказваха множество нарушения в отпечатването и разнасянето на бюлетините, та се стигна дори до двойни дъна на камионите и т.н. И всичко изглеждаше много убедително. Това бе по времето, когато ГЕРБ и ДПС бяха на различните страни на политическата барикада, по времето, когато Пеевски и Цацаров вече не посещаваха Цветан Цветанов в МВР, нямаха общи интереси, а само противоположни действия. След прословутото кърджалийско кафе плочата се обърна. Интересите започнаха да съвпадат.  И прокуратурата силно модифицира обвинението пред съда само до административни слабости на Главния секретар на Министерския съвет и той бе оправдан. И в обществото започнаха обвинения към тези, които преди това бяха поименно подали сигналите за тази изборна афера, вместо към нарушителите. И как да вярваш на такава Прокуратура и Съдебна система?  Или пък скалъпените обвинения срещу Николай Цонев, Александър Томов и т.н. В този порядък са и опитите за опетняване чрез Прокуратурата на Сергей Станишев и неговото дискредитиране в Европа. Цели шест години не се приключва делото и то нарочно. Или пък работата на специализираната прокуратура по някои дела, включая делото „Октопод“.  И множество такива примери.

Нещо повече, прокуратурата прекратява поради изтичане на давност на стотици хиляди преписки. По някои от тях въобще не се водят разследвания, дори при поръка от съда. Разследванията нарочно се протакат, така че да изтече срока на давност. Но понеже съдебната система е „независима“ и прокурорите не зависят от никого другиго, освен от своите началници и от договорките със следователи, дознатели и дори адвокати, разследванията се протакат.  Явно трябват сериозни промени в прокуратурата. При нея трябва да отпадне вертикалната йерархия и подчиненост на всички прокурори на горестоящите началници и дори на Главния прокурор. Това, че има Прокурорски съвет с някакво съотношение на квотите не променя зависимостта на обикновения прокурор. Ето тук е едно от разковничетата на истинската съдебна реформа – независимостта на обвинителя от мутренско-борческото задкулисие, от политиката, от горестоящите шефове, от неформалните връзки и т.н..

Статутът на Главния прокурор е едно ключовите звена на съдебната система. Сега Главния прокурор е толкова много независим, дори не зависи от суверена на властта – народа. Сегашната система на избиране на главния прокурор го е направила толкова много независим, че е приравнен едва ли не по недосегаемост с Бога. И ако трябва да има промяна в Конституцията, то тя трябва да бъде по статута на Главния прокурор и неговото място в съдебната система. В български условия е неприложима американската система на прокуратурата в състава на изпълнителната власт. Може да си представите каква вакханалия ще настане когато управляващата политическа партия чрез вътрешния министър може да влияе на  установяването и регистрирането на нарушенията и провиненията, на дознанието, следствието и на прокуратурата какви обвинения да формулира, какви политически преследвания ще последват и какви политико-прокурорски чадъри ще се разпънат.

    Петият недъг на съдебната система е забавеното правосъдие. Делата се проточват множество години, понякога около 8-10 години. И се забавят не само сложните дела, а и най-обикновените, особено гражданските и дори елементарните като трудово-правните дела. Причините са главно две. Претовареността на съдиите е характерна за  големите съдилища, особено на тези в София. Не е нормално постъпило в съда дело да се насрочва за разглеждане на първа или на втора инстанция по график след година време от неговото получаване. За съдебната система в България са много характерни безкрайните връщания на делата за доразследване, връщания от горната инстанция към по-нискостоящата, към прокуратурата и т.н. Практика на редица по-горни съдебни инстанции е да си измият ръцете от горещия картоф и да върнат делото за незначителни пропуски, или такива, които те нарочно търсят или двори измислят за да се отърват от делото. Особено дразнещо е след съдебното заседание забавеното писане на мотивите и огласяване на решението. Не е нормално за трудово-правно дело или съседски спор, мотиви да се пишат от съдията по една година време. Забавянето на делата нанася и сериозен удар върху развитието на бизнеса. Ето, срещу това явление искаше преди изборите да се бори РБ, ама сега го няма в гласуваните предложения в Народното събрание.

Шестият недъг е несправедливото правосъдие. Винаги в съдебните дела едната от двете страни е недоволна и счита присъдата за несправедлива. И това е напълно естествено, това усещане е субективно. Но в много от произнесените присъди, погледнато от трета независима страна, явно си личи и несправедливостта в решенията по някои дела. Най-крещящият пример за това са разминаванията в присъдата по едно и също дело на различно съдебно равнище и от решенията на съда в Страсбург. Да вземем нашумялото дело на Цветан Цветанов. На две инстанции има присъда за четири години ефективен затвор. И последната инстанция, ръководена вероятно от политически внушения от властимащите, върна делото за ново разглеждане и Цветанов бе напълно оправдан. Напоследък се появиха и много други признаци на некачествено правосъдие. Например, произнасяне на присъда и мотиви като копие от друго дело, гледано от друг състав с други параметри. Заработи сред отделни съдии и системата „копи пейст“ като някои забравят дори да променят имената на страните по делото. Ако има ред в правосъдната система, всеки съдия трябва да носи лична отговорност за правотата на своето решение, а не само съдиите да се оправдават с т.нар. „вътрешна убеденост“. Законът трябва да стои над „вътрешната убеденост“. И то отговорност не само дисциплинарна, но и финансова. Не може българските данъкоплатци за заплащат безкрайните грешки на българските съдии от присъдите на Международния съд. Не може за това, че определен съдия или съдебен състав ги е мързяло една година да напишат мотивите по делото да не бъде порицаван и глобяван. Всеки в България трябва да носи отговорност за своите действия и бездействия, включително и работещите в независимата съдебна система, понеже те не са на самоиздръжка, а на издръжката на суверена на държавата.

В съдебната система има множество и качествени съдии, прокурори и следователи, но много често резултатите от тяхната работа не се виждат заради пропуските и безобразията на техните колеги. Поради това у все повече хора в обществото има усещането за прогнилост на съдебната система.

Тези вътрешни на системата слабости могат да бъдат приоритетно решени чрез промяна на отделни закони, а не някаква популистки рекламирана „реформа“. Първо, нищо не пречи на Народното събрание да увеличи съществено бюджета на правосъдната система, което да позволи да се назначат допълнително недостигащите бройки съдии и прокурори. И веднага ще отпадне пренатовареността на редица съдии и времетраенето на решаването на делата. На второ място с повишените финансови средства да се увеличат значимо трудовите възнаграждения на съдии, прокурори и следователи, така че те в много по-малка степен да са податливи на корупция, на „вътрешни убеждения“, различни от буквата, духа и смисъла на закона. Трето, нищо не пречи да се повишат вътрешните контролни функции и правилата за насрочване на делата, за разглеждане и за връщане само в краен случай, при фрапантни грешки на дознанието, следствието, на съдебното решение. Може да се помисли и за това, да не се отлагат толкова често дела за отсъствие на адвокати, като всеки адвокат трябва да има свой заместник при обективно негово отсъствие. Четвърто, решително трябва да се променят правата и ограничат възможностите на частните съдебни изпълнители, които за сега се очертават като средство за множество документални престъпления, а не за защита на собствеността на имотите на гражданите. Има и множество други неща, които чрез законотворчество в Народното събрание могат да се променят без да се търси промяна на Конституцията. Такива са например промените за мястото и ролята на дознанието и работата на дознателите. При променени условия и Висшият съдебен съвет ще трябва да промени своята работа, без да се формират нови административни образувания, за които ще са необходими години докато се наложат и докажат евентуалната си ефективност.

Сега в България има пропаст между приеманите закони и тяхното приложение. И една година време бе профукана в самоцелни натягания на „реформаторте“.

26.09.2015 г.