Някога в Европа бродеше един призрак – призракът на комунизма. Сега броди призракът на неолиберализма, на измамата, че пазара е единственото средство за справедливост. И поради неговото влияние само 5% са богати, а над 60% са бедняци. И че има трети път на развитие – нито ляво, нито дясно, само колаборация на интересите на бедните с интереса за обогатяване на богатите хора в обществото. От време на време бродят и некои второстепенни призраци, производни на главния неолиберален призрак. Например, призраците на бъдещите кандидат-президенти на основните политически партии в България.
Този невидим
призрак, реалният кандидат-президент от някаква значима политическа сила, вече
броди от октомври миналата година насам. Журналисти, политолози и социолози непрекъснато
ни втълпяват колко важни били президентските избори. Сякаш без президент
Българи няма да я има и хората ще измрат до крак. А то, че е важен изборът на
президент, си е важен. Но чак пък толкова. При дадените му от Конституцията
скромни права, президентът е личност от типа повреден телевизор – има красив
представителен образ, но няма значим говор или пък говора не се чува от
зрителите, т.е. от него почти нищо не зависи и неговата дума е предимно красиво
слово. С кандидат-президентското говорене се прикриват от масата избиратели
(т.е. балъци) крещящите национални демографски, социални, икономически и
политически проблеми. А по същество с избора на новия президент реално в живота
на българите няма да се променят съществено редица неща. Какво от това, ако
генерал (пожарникар, летец, артилерист, пехотинец и т.н.) стане президент и главнокомандващ,
когато армията ни е малка, боса, гола, гладна
и технически съвременно несъоръжена за отбрана, с 4 самолета и 8
генерала от авиацията. Какво от това, ако икономист професор стане президент? Нима ще промени Лисабонския договор или ще приеме
работещи икономически закони? Или ще отмени подписаните от Кунева заробващи преговорни
глави? Нищо подобно. Мисията на българския президент е само и почти единствено
представителна, да представлява нацията пред чуждите държави, да съдейства за
намаляване на конфронтацията в българското общество, да формира обстановка на
делово и рационално функциониране на външната политика и т.н.
Ажиотажът
около президентските избори е по-скоро повод и проява на мерене на
политическите мускули и тактически хитрини за надлъгване на политическите
опоненти и за тяхното омаскаряване. Изчаквателната позиция на ГЕРБ има точно такива цели. Там въобще не
може и да става дума за демократичен
подбор на кандидат-президент. Това е авторитарна лидерска партия и всичко
зависи от няколкократно променящото се през деня мнение на нейния лидер. Който
посочи (пардон, номинира или по-точно назначи) Б. Борисов, той е „демократично“
избрания кандидат за президент. Политическата, коалиционна и организационна
немощ на РБ не дава възможност за избистряне на политическите критерии за
кандидат-президент и избор на подходяща според определени критерии дясна политическа
фигура, а не просто мерене на мускулите, коя партия от РБ е по-важна. ДПС
отново играе задкулисно и изчаква за да извлече облагите от предизборните
пазарлъци с големите партии. Националистическите партии единствено се обединиха
за поименната кандидатура, но и при тях няма ясни критерии и принципи за
действие от техния кандидат, ако бъде избран за президент. Там са твърде
противоположни националистическите страсти – от проамериканофилски и русофобски
(Симеонов), през русофилски и американофобски (Сидеров) и променяща се
лъкатушна позиция (Каракачанов). Единственото общо е турскофобското говорене,
но не винаги подкрепено с ясно турскофобско действие. Най-сложна е картината в
лявото пространство, разбирано като „БСП лява България“. АБВ и „Движение 21“ са
политически мутанти с идеология, която е дясно-центристка или социаллиберална,
но не е социалистическа и социал-демократическа.
Като цяло
почти всички политически партии в навечерието на президентските избори не водят
откровен диалог със своите членове и симпатизанти, по-скоро ги разглеждат като
балъци, които нямат друг избор и ще правят това, което решат лидерите. Едни като ГЕРБ го правят цинично и явно. Други като ПФ
го правят под маската на сложни коалиционни преговори. Трети като РБ и БСП го
играят на демокрация, т.е допитване на широката маса от членове и симпатизанти,
номиниране и конкуриране между кандидатури. А дали е така? Кой ще ти каже?
В момента
най-интересни за политическите шоу-журналисти са процесите в лявото
пространство. Там има опит за демократичен подход при определяне на
кандидатурите. Още преди 49 –тия конгрес на БСП бе ясно, че вътре в социалистическата
партия се оформят две течения: ляво социално и смекчено национално ориентирано
и дясно – социаллиберално и пробрюкселско-натовско ориентирано. На конгреса
противоречието бе прикрито като лидерска битка. Дясното движение бе за
сътрудничество и дори за участие във властта заедно с ГЕРБ или поне с другите
партии, формално обявяващи се за леви. И още преди конгреса десните в
БСП и десните извън БСП започнаха подготовката за единството в ляво-център с
цел влизане във властта. Първото стъпало на това „влизане във властта“ са
президентските избори. Договорката бе уж скрита, но логически мислещите и
внимателно анализиращите събитията хора знаеха, че се договарят задкулисно
бъдещите политически ходове, т.е. рибата е още в морето, но тигана е сложен на
печката. И след като рибата бе уловена (победата на десните на Конгреса на
БСП), на другия ден с гръм и трясък АБВ се обяви за излизане от властта и заговори
за обединение на лявото. Само че последвалите събития промениха хода на
договорките.
На самия
конгрес, а и след него стана безпределно ясно, че партийната
членска маса и симпатизантите в никакъв случай няма да припознаят нито
Първанов, нито Калфин за кандидат-президенти на левите, че самото
единение на левите е пред угроза поради масата неодобрение. Това принуди
дясното ръководство на БСП да измисли такова провеждане на вътрешнопартиен
референдум, който да им даде право да се обединят с десните (не по име, а по
провеждана политика) партии АБВ и „Движение 21“. Референдумът не бе по
същностните стратегически въпроси за политическа партия, т.е. каква политика да
подкрепя и участва в провеждането президента на страната, а по елементарни тактически
проблеми, т.е. с кого БСП да се коалира за да бъде избран президент, който да не е от дясната политическа сфера. Членската
маса на БСП даде преференция на „БСП лява България), но ръководството извади на
показ не 90 –те процента на лява България, а онези измислени от апарата 52% за
АБВ. Не
е нормално по въпроси на референдума, когато има ясно оформени два възможни
подхода броенето да се възложи само на привържениците на единия подход (Кутев,
Янков, Добрев). А той може да бъде образно наречен общоделски подход, т.е.
изборът на президент е общо дело на всички „леви“ партии. Провеждащите
и броящите резултата от референдума дадоха „правилния“ резултат – „искане на пратийната
маса за обединение на лявото. Последвалото след това е елементарна
организационна техника и политическо телевизионно внушение за балъците.
Всичко уж бе
ясно и добре подредено за десните в БСП и агентурата на Първанов, Калфин и
Дончева, но нещо се пропука. Станишев се усети, че реализацията на десния
проект окончателно ще срине остатъчния му авторитет в БСП, а това за позицията
му в ПЕС е крайно неблагоприятно. В противоречивия възел на отношения между
тези, които избраха Нинова за Председател на БСП, се възобновиха стари и
появиха нови разломи и междуличностни напрежения. Сивият кардинал на избора на
Нинова и неговата котерия (по термина на дядо Благоев) чрез влиянията си в
телевизиите започна да налага определен по-удобен за тях ляв кандидат: Мая
Манолова (формално не член на БСП) и или Илияна Йотова. Манолова набра повече
телевизионни имидж точки. И съответно получи повече номинации от организациите
на БСП. В БСП главен носител на „демокрацията“, както и във всички други
парламентарни партии, е телевизията. Нямаш ли си телевизия ти со просто никой.
Самите номинации
в БСП бяха от типа „организиран хаос“, така, че всеки да може да ги
тълкува както си иска. Главната слабост на номинациите бе, че липсваха
трите най-важни неща при номинирането на крупни политически фигури. Първото е
критерият за политическите позиции, които отстоява и ще отстоява предлагания
кандидат. За тях в БСП въобще не стана дума. Второто е обществения вътрешен и
международен авторитет, облик и престиж на кандидата, неговите умения да
обединява, да примирява противоположни позиции, да отстоява доминиращо
обществено мнение и т.н, все неща необходими за облика на президента като
представляващ единството на нацията. Третото е технологията на номинирането:
кой кога и колко кандидатури може да предлага; защо ги предлага или отхвърля;
как общинските конференции да направят класирането и т.н. И стана така,
че всеки може да посочи всякакво име, дори това на Кобурга и щом Иванчо е казал
Кобурга, той веднага става номинация на БСП. Нещо повече, много общински
организации възприеха принципа да бъдат предложени всички имена, без обсъждане
и ранжиране по политическа тежест. Този подход на Изпълнителното бюро, ако
целево не е търсен „организиран хаос“, е същностен белег за организационна
неподготвеност и немощ. Появи се
възможност да бъдат манипулирани номинациите на кандидатите за президент. И тя
бе много добре използвана от определени кръгове в и извън БСП.
При
формираното убеждение, че трябва да се търси непартийна фигура буди недоумение
каква голяма част от партийните членове започнаха масово да предлагат новоизбрания
председател на Националния съвет за кандидат за президент, независимо от
предварително огласената и позиция, че тя няма да е кандидат. Но самият
председател на БСП, а и някои от тези, които са и особено близки и я подкрепиха
при свалянето на Миков, бързо се ориентираха и извадиха на бял свят
кандидатурата на ген. Радев. А това е един от най-близките приятели на ген.
Михо Михов, дясната ръка на Първанов, но близък и на самия Първанов. Бившият
президент силно подкрепи Радев като качества, но се опита да се разграничи от
приятелство с него. Нинова твърдеше, че това е нейно предложение, но тя преди
това не е контактувала и не познава ген. Радев, както не го познава и 99% от
българското общество. Той бил издигнат по нейни думи от над 20 общински
организации при 265 общо в страната. От изтеклата информация, независимо дали е
напълно (100%) достоверна или не, за
него има 19 номинации за президент и 10 за вицепрезидент. Само, че Нинова не
каза, кои са тези организации и с какви мотиви са го предложили. С
информацията, с която разполагам (не гарантирам за абсолютна точност) това са подвластните
на олигарха Георги Гергов общински организации от Пловдивска област (18 броя),
и част от организациите от Варненска област (пряко ръководена от друг местен
бизнесмен) и под якото крило и плътната зависимост от К. Янков, и част от
организациите в Габровска област (попечителствани от К.Добрев, известен още и
като значим бизнесмен). И кръгът се затвори. Номинациите и конференциите в БСП
организационно се наблюдават и управляват от Янков и Добрев чрез апарата на
Националния съвет на БСП, под ръководството на Нинова, а Гергов е членена
Изпълнителното бюро. Квартетът ясно е знаел какво прави и защо го прави.
Неясни
остават мотивите на Изпълнителното бюро да постави на първо място сред
кандидатите за съвместно участие в изборите с АБВ именно ген. Радев, известен не
толкова с близките си връзки с ген. Михо Михов и Георги Първанов, а преди
всичко с приклякването пред Бойко Борисов, играта на „идеми, дойде ми“ с
неговите подадени и оттеглени оставки. И още един факт. Оставката на Радев става ден след
събора на БСП на Бузлуджа. Има ли нещо случайно? Не станаха ли много
случайностите с участието на АБВ след конгреса на БСП и след събора на
Бузлуджа? Има и още един въпрос,
на който Изпълнителното бюро на БСП е длъжно да даде отговор. Ако избираме на
първо място анонимния, вероятно кадърен български офицер, защо се пренебрегнати
останалите непартийни номинации за президент. Какви са техните отрицателни
качества спрямо тези на ген. Радев?
Става дума за: Манолова (формално непартиен член, след като е избрана за
омбудсман с гласовете на ГЕРБ) със 178 номинации; проф. Андрей Пантев
(нечленувал в БСП, като народен представител единствен се обяви против
агресията на САЩ в Ирак, довела до сегашната бежанска криза, известен и
международно признат историк, със силно развито българско национално
патриотично съзнание и поведение, със законотворчески опит като народен
представител) със 76 номинации; Жан Виденов (нечленува в БСП от 1997 г., бивш
министър-председател) със 26 номинации.
За мен и за
мнозина други опитващи се реално и обективно да разсъждават върху
кандидат-президентската кампания е ясно, че две (ген. Радев и М. Манолова) от
лансираните кандидатури на БСП като непартийни и приемливи за поддръжка от АБВ са
най-удобните за ГЕРБ и Борисов. Изчаквателната позиция на авторитарния
лидер на ГЕРБ до голяма степен се дължи на избора на кандидат на БСП. Манолова
е известна със склонността си за безкрайни компромиси и личностни стремежи към
властови постове, както в БСП, така и в държавната власт. Самото и избиране за
омбудсман с гласовете на ГЕРБ я поставя
в пряка зависимост от Борисов. Нещо повече, тя има и външна на БСП подкрепа
като най-близкия човек до натовеца и изявен русофоб Ангел Найденов. За власт Нинова
е готова и на отказване от вярната си позиция, например за Костинбродската
афера, заметена под килима след показното кафе между Местан и Борисов. Зад нея
в БСП стои котерията на Овчаров, а от известно време вероятно и на Станишев,
макар че двамата не могат да се гледат. Но в политиката има интереси, а не приятелски
отношения.
Не по-малко
удобна за ГЕРБ и Борисов е и кандидатурата н ген. Радев. Той е силно зависим от
Първанов, а Първанов и Г.Гергов са сред най-близките приятели на Борисов. Ген.
Радев е несведущ в международната политика, в икономическата и социалната
политика, няма изразени ясни мнения по почти всички жизненоважни въпроси на
общественото развитие. И ако стане президент ще бъде обгрижван от верни на
Първанов хора, и съзнава или не съзнава това, ще води тяхната политика. Дори да
победи някой от тези две кандидатури на БСП за ГЕРБ няма страшно. Опасните са другите,
непосочени от Изпълнителното бюро и особено тази на проф. Андрей Пантев. Тогава
ГЕРБ вече не може да посочи когото и да е за президент. Трябва му много силна
кандидатура или дори кандидатурата на Борисов.
В
заключение, разграничавам се от позицията на уважавания от всички Стефан
Данаилов. Но шапка му свалям за смелостта на глас пред обществото да постави
проблема. Още при закриването на конгреса той почувства недобрите неща, които
се случиха в БСП. И сега се опитва чрез подкрепата за Нинова да предотврати нов
вътрешнопартиен трус. Истината обаче е, че БСП ако иска да оцелее като лява
социалистическа партия трябва да се отърси от мераците на Първанов задкулисно,
чрез Нинова, Добрев, Янков, Гергов и компания да управлява БСП. Кандидатурата
на ген. Радев е ясен знак за мераците на Първанов и Борисов да управляват БСП.
БСП трябва да се отърве и от котерията на сивия кардинал, който иска задкулисно
за управлява БСП и който в името на държавния пост, който заема, се постави в
пряка услуга на Борисов. А освобождаването от външните зависимости (от Първанов,
Борисов, и компания) и вътрешните (от сивия кардинал и компания) може да стане
поетапно като на първо време не се подкрепят кандидатурите на Манолова и ген.
Радев. Националното ръководство на БСП и Нинова са изправени пред сложната
президентска дилема. Ако не я решат правилно ще обрекат партията на сложно
политическо състояние, вътрешни борби и сътресения. От тяхното решение зависи
дали огромната част от членовете на БСП и нейните привърженици и симпатизанти
няма отново да бъдат в ролята на балъците, готови за последват всякакво задкулисие,
както това направиха в предишните избори с кандидатурите на Първанов и Калфин. Аз
поне повече не желая да бъда балък.
Автор: Анко Иванов
8.08.2016 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар