Президентските избори - търговия на политически образи

          В началото на президентската кампания, в една сравнително по-скромна по гледаемост телевизия, един печен български политически психолог (Гронев – „червеният шаман“) предсказа, че на тези избори ще избираме образи. За разлика от една телевизионна професорка по политическа психология, той не се впечатлява от държането и движението на ръцете, от стойката на кандидатите и т.н., а от съдържателния политически образ. И всъщност това е главното в политическия избор. И шаманът се оказа прав

            Току-що завършиха президентските избори 2016 г. И започнаха: анализатори, различни политици; псевдополитици (артисти, балетисти, сценаристи, белетристи и други –исти); политолози, социолози, народопсихолози, антрополози, политпсихолози, културолози и всякакви други др. –лози; журналисти; национални и квартални „специалисти“ и т.н. звуково-образно-словесно и печатно да ни обливат с различни умозаключения за резултатите от избора. Но всеки прави това според умствения си багаж (т.е. интелект), собствения си политически интерес, а редица от тях и за възнаграждение за труда. И почти всички пропускат същността на провеждането на избора на президент и механизмите.

            Добре известно е на четящата публика, че главното в политиката  са действията за защита на определени политически интереси. Всеки отделен гражданин на Република България, съзнава ли го това, или не го съзнава, има определени политически интереси. Те са обусловени от неговото място в обществото, от неговите политически предпочитания или дори политическа обърканост и апатия. Именно поради това в демократичните общества има политически партии, които са с различна идеология, политика и дейност за изразяване на различните интереси. А политиката в демократичните общества се реализира чрез държавната власт, която се печели чрез избори. Само която партия или движение има необходимото мнозинство от поддръжници на изборите придобива правото да управлява и да реализира държавните функции.

            А изборите се печелят чрез политически цели и стратегии, достигащи или достигнали до хората, както и чрез авторитета на избираните лица. За съвременната неолиберална демокрация е характерно не действителното изразяване на интересите на хората чрез политическите послания и стратегии, политика за управление на държавата, а предимно за избор на лицата, които да управляват държавата, региона, населеното място. И поради това често път изборите заприличват на телевизионно шоу. Исторически в англосаксонския свят се е наложила двупартийната система. При нея по политическа идеология и двете основни партии не се различават съществено. Главното е, че и двете партии имат обща идеология под маската на демократични, на европейски, на евроатлантически ценности, общи подходи и механизми на управление. Общата скрита политическа цел е осигуряване на господство на богатите и нарастване на тяхното богатство вътре в страната, а за големите и силните държави – и в света. Глобализацията е същият неолиберален механизъм, чрез който се осъществява увеличаване на богатството на най-мощните в света транснационални компании (ТНК). Този модел бе наложен под диктовката на САЩ и в Европа. В Германия, под маската на т..нар. „Трети път“ на Шрьодер социалдемократическата партия бе превърната по същество в неолиберална партия (социаллиберална партия), близък еквивалент на дясната управляваща партия. Призивът „няма ляво, няма дясно“ е по същество смокиновият лист за прикриване на възприемането на дясната неолиберална политика като безалтернативна (по израза на Р. Овч.) от лидерите на левите партии. Подобен процес протече и във Франция, особено след смъртта на Митеран. Подобни схеми на двупартиен модел бяха наложени и в бившите социалистически източноевропейски страни. Това стана по два начина: изчезване на левите партии и смяна във властта на две десни партии (Полша) и запазване на старите леви партии с ляво име, но провеждащи дясна неолиберална политика, каквото бе по същество управлението в България под диктовката на Първанов и Станишев. В Европа се роди и нов вариант на упражняване на неолибералната власт – общо управление на двете водещи партии както е в Германия и в Европейския съюз (ЕНП и ПЕС). Това стана възможно и чрез налагането в общественото съзнание на неолибералната „ценност“ за свобода на смяната на убежденията и номадското преминаване от едни към други политически идеологии, позиции и партии, особено силно изразено в България.

            Продължителното управление чрез една и съща политическа идеология (неолиберализъм) с нейните различни фризури (лява, дясна, центристка) формира нова по същество политическа класа. И ако в света в края на XIX и първата половина на XX век имаше ясно различаване на партиите по политически идеологии и по изразявани различни политически интереси в обществото, то след разпада на социалистическата система в света има безспорно господство на една политическа и икономическа идеология – неолибералната. Разбира се с изключение на Китай, Виетнам, Индия и някои латиноамерикански страни.  В страните с господстваща неолиберална политическа и икономическа демокрация се формира едно политическо статукво, една откъсната от интересите на по-голямата част от народа политическа класа, често наричана неправилно „политически елит“ или на английски – политически истеблишмънт (политическа върхушка).

            При такава идейна ситуация изборите се превръщат в търговия на образи, а не на политически позиции и стратегии за други решения. И не е случайно, че се избягват дебатите по политическата идеология, по политическите стратегии, а плоскостта на публичните изяви се прехвърля върху правомощията на президента. В обществата с господстваща неолиберална доктрина партиите и движенията, които се регистрират за изборите формално имат различни политически послания, но в края на краищата не са за смяната на позорната либерална икономическа система, при която богатите стават все по-богати, а бедните все по-бедни. В такава ситуация на преден план при изборите за различни равнища на властта застава използването на механизми за политически внушения, на идеализирани и фризирани, напомпани образи, които да вдъхват повече доверие на избирателите. От втората половина на XX век насам в страните с доминираща неолиберална политика изборът на гражданите става не по обявявани и реализирани политики, а чрез налагане на предпочитани образи, лица, които да се различават от другите и да имат по-голям шанс да се харесат на мнозинството избиратели. Първоначално в САШ, а след това и в други англосаксонски страни, и в Западна Европа се разви т.нар. политически мениджмънт – индустрия за продажба на политически образи. Избор не по това, за което политически трябва да се говори, а по това кой и как го говори, кой как изглежда, срещу кого говори.

            Главният принцип на съвременния политически мениджмънт и съвременната политическа реалност е политическият конформизъм. Този конформизъм има две реални политически посоки. Първата посока е конформизъм на политическите лидери и националните ръководства на политическите партии с чужди и външни политически интереси. Това у нас се реализира чрез отстояването на т. нар. „евроатлантически ценности и интереси“, с „европейската ориентация“, т.е. колониалната зависимост на външната политика и отбраната на страната от САЩ, НАТО, от брюкселските чиновници, от капризите и прищевките на Меркел и Оланд.  Втората посока е по време на избори и е много характерна и за сегашните президентски избори в страната. Това е конформизъм към настроенията и предпочитанията на избирателите, желание кандидатстващото лице да се харесва на все повече избиратели. Всеки от кандидатите и най-вече техните щабове, наети експерти и съветници отправят словесни послания съответстващи на очакванията на избирателите от определени слоеве и кръгове от населението, на чиито гласове разчитат за своето избиране.

            Механизмите на реализация на политическия избор на образи (мениджмънт)  са твърде разнообразни.  Безусловно на първо място сред тях е формирането на идеален образ на кандидата за президент, кмет и т.н. За постигането на тази  цел се изтъкват неговите положителни черти и приноси до момента на предлагането. Разкрасяват се неговата биография, неговият образ, приписват му се нови черти, които вероятно ще харесат на избирателя и същевременно се премълчават, омаловажават („кой в младостта си не бил ляв“ и др.) или неглижират отрицателни черти, действия и поведение. Гримира се и се фризира външния образ, походката, маниерите, словесността, т.е. извършват се действия за подготовка на излизането на актьора на политическата сцена. Кандидатът за президент се превръща в политически актьор с определена визия и политически образ. Образът е средството, формата, облеклото, обвивката, което в епохата на телевизионното общество най-силно влияние върху настроенията на избирателите.

В току-що преминалите президентски избори всички кандидати и техните щабове положиха специални грижи за формиране на привлекателен за определена категория избиратели образ и поведение. Хем да е привлекателен, хем да не е твърде много префинен и откъснат от масата хора. В това отношение най-малко внимание отделиха на тази страна на кандидат-президентската си кампания Велизар Енчев, който разчиташе на своя естествено наложил се образ на народен представител, Пасков разчиташе словесно-аналитичния си изказ), Банев и още няколко други. Особено големи грижи за налагане на позитивен образ на кандидата положиха ГЕРБ, които дори си позволиха да обявят Цачева за „майка на народа“ по подобие на обявяването на Сталин за „баща на народите“ (нерде Стамбул, нерде Ямбол!!!). Особени грижи бяха положени Калфин да затвърди и направи по-убедителен образ на незаменим експерт по икономика и външна политика със съответните маниери, изказ и походка. За целта бе използвано неимоверно много телевизионно време. Много трудно бе дорисуван образа на Каракачанов от човек готов на всякакви компромиси и мераци за участия във властта в абсолютен и едва ли не единствен принципен борец за майка България, защитник на Отечеството. Татяна Дончева го играеше човек отявлен борец срещу мафията във властта и в обществото под образа на правна експертност и категоричност на оценките, едва ли не като „последна инстанция“ на истината, като носител на центристка позиция (няма ляво, няма дясно) за да прикрие бягството си от БСП и целувката с Борисов, да прикрие миналото и настоящето си на защитник на олигархията.  Особен образ преди първия тур на изборите се формираше пред телевизионните екрани на Марешки като особен човек, прям човек загрижен за хората, борец срещу картелите. Между двата тура неговият образ се трансформира от загрижен за обществото човек в човек мразещ много силно друг по-силен от него кандидат. И по същество, иска или не иска това,  се превърна в образ на непряк защитник на статуквото в държавата.

На второ място в механизмите за търговията на политически образи е неглижирането на всички или поне на част от другите кандидати. Повечето кандидати режисирано или несъзнателно изпаднаха на равнището на известната байганьовска позиция: „всичките са маскари“, само аз съм добрият качественият, кадърният, големият експерт. Някои от кандидатите не се обявяваха срещу всички, а избирателно спрямо отделни кандидати. Това с особено сила се отнасяше за Цачева, която разбираемо имаше за главен прицел основния си съперник Радев, Марешки, който атакуваше предимно Радев, Пищова, който атакуваше Енчев и Радев и т.н. По-важното, че се използваха без оглед на тяхното съдържание и вярност етикети с изкуствено наложен отрицателен нюанс като: комунист, член на БКП; русофил, русофоб, натовец, евроатлантик, пенсионер и т.н.  В тези избори бе наложен по-приличен тон и по-малко черен пиар, макар че някои издания (техните собственици) и журналисти се опитаха да търсят сензация.

На трето място безспорно е използването на средствата за масова информация като средства за масова манипулация, за политически внушения в полза на определена партия и определен кандидат.  И на най-непредубедените им стана ясно, че основните, най-гледаните телевизии, най-слушаните радиостанции, най-четените вестници и сайтове работеха предимно за кандидата на ГЕРБ. Нека да си припомним знаменитата фраза на Асен Агов, че „Журналистиката върви след победителите“. И няма как да бъде другояче, когато телевизиите получават огромни средства от правителството на реклама, когато средствата за масова информация са в ръцете на определен бандитско-олигархичен кръг или на офшорни и чуждестранни, небългарски компании, когато телевизиите използват всички министри за агитация в полза на правителствения кандидат. Много интересно как за няколко дена почти всички телевизии си промениха предварителните съдържателни планове на политическите предавания и изведнъж масово, като под команда се показваха почти всички министри, които яростно налагаха по спуснатите им опорни точки тези и страх и подбуждаха избирателите към страхови внушения при загуба на ГЕРБ и Цачева.

След десетте изборни победи на ГЕРБ основните журналисти от най-гледаните телевизии се поставиха в пряка услуга и зависимост от ГЕРБ и умишленото разпространяваха внушения в полза на тази партия и нейния кандидат. Това особено личеше в начина на водене на интервютата и диспутите, личеше угодническото поведение пред Цачева, острото неприемане и недаване на възможност на някои кандидати като Радев, Енчев и други да изразяват силни аргументирани позиции. Дори у мнозина зрители остана усещането за съучастие на Чешмеджиева в полза на Цачева в последния диспут. В България стана нещо, характерно за модела на САЩ – главните, най-гледаните, най-слушаните и най-четените средства за масова информация да работят за единия, за „правилния“ кандидат за президент. Особено място имаше едно телевизионно шоу, което се обявяваше срещу една партия и нейният „вожд“, но по същество чрез референдума работеше, разбираше или не разбираше това, доста успешно за бъдещия успех на тази партия. Позицията на Бай Ганьо „всичките са маскари“, охулването на върховната държавна институция (Народното събрание), популистките масови внушения против политическата класа и елита, прокрадващи се в работата на множество журналисти, шоумени, водещи, режисьори и т.н. формираха обстановката подобна на тази в САЩ на своеобразен бунт срещу статуквото, а не на действителен аргументиран политически избор на най-подходящия от кандидатите. По същество в голямата си част, явно или прикрито, огромната част от средствата за масова информация правиха внушения в полза на Цачева и против основният и опонент – ген. Радев. И с това се превърнаха в манипулатори на изборния процес. 

На четвърто място сред механизмите на политическите предизборни внушения бе използването на социологията като политически инструмент за манипулирането на изборите. Безспорно има платени социолози, които работят предимно за авторитарната лидерска партия ГЕРБ и които изпълняват поръчки. Съвсем не е случайно, че преди първия тур, подобно на случващото се в САЩ, и българските социолози почти единогласно даваха значително предимство на кандидата на ГЕРБ, подценяваха резултатите на Радев, Марешки и Каракачанов. Работеше психичната установка, че значима част от обикновените хора обичат да вървят след победителите, да са някаква част от тях и поради това гласуват за очаквания победител. Но имаше и честни социолози, които не бяха купени, но не познаха. Причината е не в тяхната личностна нагласа или желание да слугуват на бъдещия „победител“, а предимно до несъвършенството на техния инструментариум. В тоталитарно общество, в каквото ГЕРБ превърна България, всичко и за всички се следи от властите и дори на умиращите и на току-що родените се вземат пръстови отпечатъци, когато намирането на работа и страхът от уволнение от държавната служба или от бизнесмените от кръга на Котараците, капиталците, сикаджийте, ковачевците и т.н. анкетираните граждани отговарят предпазливо, неискрено, понеже се страхуват от последствията за работата, за положението си в обществото, от скалъпено полицейско или прокурорско обвинение. Този социологически инструментариум нашите социолози копират от САЩ и той дава същия негативен ефект както и в САЩ.

На пето място поставям механизма на раздробяване на политическото пространство на основния опонент и отнемане на потенциални гласове за неговия кандидат.  Това се прави целенасочено или по други причини. Раздробяването на лявото и на патриотичното изборно пространство у нас стана по няколко главни причини. Едната е желанието на някои от кандидатите да получат „петминутна медийна слава“, каквито бяха повечето от половината кандидати. Други като Марешки, Енчев, Банев, Томов чрез изборите за президент афишираха своите политически проекти и партии и с това си явяване, искат или не искат това, отнеха гласове от други предимно леви формации. Съвсем друга е картината при Дончева и Калфин. Техните кандидатури за президент бяха издигнати, независимо от прокламираното желание за обединение в лявото пространство. И двамата знаеха, че няма да спечелят и няма да достигнат дори до втори тур, но се кандидатираха за да отнемат гласове от левия кандидат, издигнат от БСП и подкрепен от инициативен комитет. Дончева отдавна е в адвокатска прегръдка с олигархически структури и явно изпълняваше някаква поръчка. Иначе би трябвало да много глупава да участва в предварително загубено състезание, което ще и донесе само негативи. Калфин като близък другар на Първанов, но и на Борисов, се остави да бъде използван от Първанов по поръка на Борисов. Формално се опитаха да изиграят номер на Нинова, да бъде Радев общ кандидат, но Първанов да дърпа конците за реализацията на общата кандидатура. Да, Първанов по натура е огромен кариерист, но срещна  друг подобен политически кариерист, който не иска да играе втора цигулка в оркестъра. Изкуствено на членовете  и привържениците на АБВ и Движение 21 бе втълпявано, че техните кандидати са по-добри от Радев и трябва да се гласува за тях. И това извади гласове от кандидатурата за първия тур от ген. Радев, но за тяхното съжаление не помогна кой знае колко на Цачева.    

            Търговията на образите бе решена от потребителите, от гласоподавателите. Макар и всички образи да бяха подобрени според вижданията на съответните техни режисьори (имиджмейкъри, наричани за пред публиката изборни щабове), някои от тях запазиха до голяма степен автентичния си характер. И от тази запазена автентичност спечелиха предимно Радев и Марешки.

Вълната в Европа и САЩ за отказа от наложения глобализационен неолиберален модел, на отказ от статуквото в политиката и властта,  обхвана и България. И ако при социологическите изследвания твърде често надделява страхът, то в тъмната стаичка надделява гражданската позиция за по-справедливо и национално отговорно общество. В сегашните избори за президент мениджърите на разкрасени и идеализирани политически образи на кандидатите претъпяха почти пълен провал. В страната се надигна протестен вот против статуквото на неолибералната демокрация с медийно и организационни фалшифицирани избори и потискане на националното достойнство на българите.

             Да, на изборите за президент 2016 г., имаше избор от образи. Победи образът на несистемния играч, на човекът, който е различен от „политическия истеблишмънт“ (политическата върхушка; политическата класа) на България. В тези по своята същност политически  избори, нямаше избор на политика. Всички, с изключение на Енчев и Пасков, бяха за евроатлантизма.  Всичко в позициите на кандидатите бе прикрито, маскирано под тезата за ограничените правомощия, а не на фундамента на  политиката. Например, при правото на президента да се обръща към нацията, той какви политически послания ще прави, каква политическа линия очаква и иска да се провежда в страната? При правото на връщане на закони от каква политическа и правна гледна точка ще връща законите. Общите думи за „доброто на народа“ не разкриват нищо за кандидатите за това коя и каква политика ще подкрепят. Президентът е деполитизирана фигура, обединител на нацията. Това означава, че той не членува в партия, не инициира и не провежда партийни решения. Но това не значи, че той е политически скопец, че той не може и не бива да подкрепя или да е против (неподкрепя) определени политики, които защитават доминиращият народностен интерес.

 

14.11.2016 г.

Анко Иванов – д-р по философия