Фалшивият балон "Западни Балкани"

От близо една година на вниманието на българската общественост се натрапва оживената дипломатическа дейност на правителството Борисов 3, свързана не само с Европредседателството, но предимно с т.нар. „асоцииране на Западните Балкани“. Малцина грамотни хора в България разбираха  какво са това Западни Балкани и каква е целта на тяхното асоцииране. А накратко казано това е чрез приемане в НАТО и Европейския съюз (ЕС) на тези, или поне на част от тези страни, да се прекрати или съществено да се ограничи влиянието в този географски район на Русия и на Китай.

  

Що е то Западни Балкани?

                Западни Балкани е неологизъм (новословие) за определена част от страните от Балканския полуостров. Балканите могат да бъдат поделяни по различни съществени признаци на различни части: зони, райони и области. Западни Балкани е понятие, въведено в употреба от брюкселските чиновници за определяне на група балкански страни, които не са членове на Европейския съюз (ЕС), и които са кандидатки за приемане в НАТО и в ЕС. Този неологизъм е подет от политици, дипломати и журналисти. Той няма нищо общо с която и да е наука. В обхвата на „Западни Балкани“ включват група бивши страни от Югославия като Сърбия, Македония, Косово, Черна гора, Босна и Херцеговина (Босна и Херцеговина) и с добавка Албания.

От географска и историческа гледна точка Балканския полуостров е  пространство, което по определени важни признаци и критерии може да се подели на различни части. Още през античния период той е поделян на няколко историко-географски области – Елада, Тракия, Македония и Илирия. По-късно се обособява на север от Стара планина Мизия, а през римската епоха тя се поделя на Горна и Долна Мизия. През средните векове се използват и наименования на историко-географски области като Румелия (за Тракия), Далмация (за балканското крайбрежие на Адриатическо море). В края на XVIII до средата на XX много често учените поделят полуострова на две части – крайморска медитеранска (средиземноморска) и континентална (северна и централна) част, а по природа на зони на: степи и лесостепи (североизточна и северна част); широколистни гори; средиземноморие и планинска.

Големият сръбски географ Йован Цвиич поделя полуострова на основата на морфоложките особености, климата и растителността на две части: Егейска (Гърция, Егейските острови и тракийско-македонското крайбрежие на Егейско море) и Континентална. Континенталният блок той поделя на три:  Източна (Балканска; Северна България и Маришки басейн); Централна (Моравско-Вардарска), включваща Моравска (Шумадия), Централна (Рашка) и Вардарска (Македонска) подобалсти; Пиндско-Динарска област. До Първата световна война Сърбия е определяна от повечето географи като централно-балканска (Вардарско-Моравска) държава. А след Първата световна война новосъздадената голяма държава Югославия е определяна като западно-балканска и централно-балканска държава. Жеко Радев (1926) разделя полуострова на Мизия, Тракия, Балкански четириъгълник (Висока България), Македония, Адриатико-Динарска и Динаро-Егейска област.  Много географи, включително и проф. Д. Канев (1990), поделят Балканския полуостров по долините на реките Вардар и Морава – Велика и Южна (Българска Морава) на две части – западна (по-висока) и източна (по-ниска).

В групировката на страните в обхвата на неологизма Западни Балкани са включени  твърде различни по природа, население, религия, история, стопанство и устройство държави. От Брюксел пропускат да въведат и обратния неологизъм Източни Балкани. А къде са Южните Балкани? Огромен брой западноевропейски, руски, сръбски, български и др.  географи при районирането на Балканския полуостров почти винаги определят различни части, но винаги има една централна част. Като такава най-често се включва Македония. Историческата област Македония проф. Жеко Радев (1924) нарича „Средецътъ на Балканския полуостров“.  По същество неологизмът Западни Балкани е формално-логическо чиновническо-политическо и журналистическо новодумие с конкретна практическа цел. Понятието „Западни Балкани“ няма нищо общо с науката. По същество „Западните Балкани“  са западни само спрямо България. В тях изкуствено са включени централните части на полуострова. Сърбия и Македония са страни, разположени западно и източно от главната географска ос – Вардар  и Морава.

Характеристика на страните от Западните Балкани

Тази изкуствено създадена група от страни има твърде различна история, исторически и държавни традиции. Страните са се развивали под различно влияние на други големи страни. В миналото те са имали твърди различен обхват на националните територии. Всички тези страни продължително време са били владяни от турците и това е наложило отпечатък в тяхната история, религия, етнически и религиозен състав, но и култура. С най-продължителна история като самостоятелни държави са Сърбия и Черна гора. Албания е самостоятелна държава от 1912 г., Босна и Херцеговина от 1992 г., а Косово от 2008 г, но все още е непризната от редица европейски държави. Това е група страни предимно със слаби държавни традиции и самостоятелно управление. В миналото той е арена на сблъсък на политически и икономически интереси от Османска Турция, Австро-Унгария, Германия, Италия и Русия.  

По природна география страните от Западните Балкани са твърде различни. Те имат обща площ от 207 831 хил. км². От тях 21.5 хил. км² са извън Балканския полуостров (Войводина). Преобладават планините и котловините между тях. Равнинно-низинни са частите от Панонската низина, Подунавието и Посавието в Сърбия и Босна и Херцеговина, долините на големите реки, Албанската низина. Тези страни са богати на руди (мед, хром, никел, молибден, боксити, злато и др.), на  въглища и др. Климатът по адриатическото крайбрежие е средиземноморски. В Сърбия, Босна и Косово климатът е умерен континентален, а в Македония и части от Албания е преходен, а във високите части – планински. Има разнообразни реки, езера и подземни води, особено карстови и минерални В тези страни има голямо почвено разнообразие, но с по-ниско плодородие. Растителността е от различен тип екосистеми – широколистни и смесени гори, планински пасища.

Населението от т.нар. Западни Балкани е с твърде различно. По данните на ЦРУ (CIA.gov The World factbook) към юли 2017 в тези страни живеят  18 656 713 души. Най-многобройно е населението в Сърбия (7.1 млн.), а най-малко в Черна гора (0.6 млн.). Миграцията и особено емиграцията е много голяма. Това особено се отнася за Косово и Албания, но и за Македония, Черна гора и Босна и Херцеговина. Само Сърбия има нулев коефициент (в ‰) между емиграция и имиграция.  Според някои прогнози (Population of the words countries) към 2030 г. населението в тези страни  ще се увеличи и ще достигне около 21 500 хил. души. Най-значимо като брой се очаква увеличаване в Сърбия, Албания и Косово, а в Черна гора – намаление на населението.

В етническата структура има голямо разнообразие както общо за Западните Балкани, така и в отделни страни. Доминират славяните, но от различни народности и етнографски групи – сърби, черногорци, бошняци, македонци (македонски българи), хървати, горани, мюслимани. Преобладаващата част от тях са православни християни, но има и католици (хървати, буневци). Предимно мюсюлмани са бошняци, горани (помохамеданчени българи), мюслимани (помехамеданчени сърби от Санджак)  и др.  Втората по-големина етническа група са албанците, населяващи Албания, Косово, значими части от Македония,  малки части от Южна Сърбия.  В северните части на Сърбия (Войводина), северно от Дунав, живее компактна група от унгарци. В Македония, отделни райони на Сърбия (Западните покрайнини) и Албания има българи. Много пъстър е етническия състав на Македония. Освен двата основни етноса има и значими групи от турци, цигани, арумъни (власи, куцовласи, цинцари), бошняци, мюсюлмани и др. Подобно е етническото многообразие в Сърбия – сърби 83%, унгарци (3.81%), бошняци, цигани, югославяни, буневци (покатоличени сърби) и много други.

В конфесионалната (религиозната) структура на населението доминират православните християни, почти половината население от 9 261.9 хил. души  (49.6%). То обхваща предимно Сърбия, част от Босна и Херцеговина (Република Сръбска) и Македония. Почти няма православно население в Косово (само 28.5 хил. д.). Много бързо намалява относителния дял на православното население в Македония и Черна гора.

Характерна особеност е много високият относителен дял на мюсюлманското население – 6 538.8 хил. души или 35.0% от цялото население във всички тези страни. Най-голям е броят на мюсюлманите в Босна и Херцеговина – почти 2 млн. души. С най-голям дял са мюсюлманите в Косово (95.6%), следвани от Албания (56.7%), Босна и Херцеговина (50.7%) и Македония (33.3%). Мюсюлманското население в тези страни е предимно от две етнически групи – албанци и помохамеданчени славяни (предимно сърби), но и роми, власи и др.). Те са в компактна силно доминираща маса в два географски района. Първият район е от албански мюсюлмани –Албания, крайграничните западни и северозападни райони на Македония, Косово и Метохия, североизточните райони на Черна гора и Южна Сърбия. Вторият район с доминиране на мюсюлманите са Централна Босна и Санджак (граничната област между Сърбия и Черна гора).

От останалите религиозни общности в тези страни най-значим е делът на католиците. Най-голям е броят им в Босна и Херцеговина (585.1 хил. души) почти изключително в Херцеговина (15.2%). Следват католиците (унгарци) в Сърбия с 355.5 хил. (5.0% от населението). Голям е броят на католиците и в Албания 304.8 хил. (10.0%).

Много важен показател е възрастовата характеристика на населението и най-вече делът на групата до 24 годишна възраст, както и равнището на раждаемост и смъртност. С най-младо население (до 24 г.) е Косово (42.23%), следвано от Албания (35.50%) и Македония (30.58%), т.е. страните с компактно албанско мюсюлманско население. Раждаемостта в тези страни общо и по етнически и религиозен състав е твърде различна. Няма надеждни статистически данни за раждаемостта сред различните етноси и конфесии. По експертна оценка в албанските семейства има по 3-4 деца, а в християнските семейства те са 1-2. Сред християните има и забавяне на възрастта за встъпване в брак и раждане на деца.

Високата раждаемост и ранното встъпване в брак ще доведе след едно поколение, ако няма някакви значително трусове, до рязка промяна на етническия и религиозния състав на населението. Доминираща религия в тях, с изключение на Сърбия и Черна гора, ще стане исляма. Албанските мюсюлмани ще бъдат доминиращи и в Македония. Ще се увеличи техният дял в съдените с Албания и Метохия части на Черна гора, Южна Сърбия и северозападна Гърция. Християнското население ще намалее по относителен дял и при македонци, черногорци, херцеговци и дори сърби.

Тези демографски процеси ще доведат до снижаване на възрастта на населението в тези страни и райони и формиране на голяма безработица. Например през 2017 г. в Косово средната възраст на населението е 29.1 г., а безработицата на младите хора във възрастта 15-24 г. е 57%. За сравнение в Сърбия средната възраст на населението е 42.6 г., а младежката безработица е 43.2%. От тези данни се натрапва изводът, че през следващите години, особено след евентуалното приемане в ЕС в Западните Балкани, ще се формира значимо ислямско ядро с албанско доминиране, както и засилване на емиграцията към Западна и Централна Европа.

            В икономическо отношение това са слабо развити страни. Сред най-важните показатели, по произведеният БВП на глава от населението (по CIA.gov The World factbook), те са много далеч от средното равнище в ЕС за 2017 г. (39 200 долара). Всички тези страни са под равнището на страната с най-нисък БВП на глава от населението в ЕС – България (21 600 долара). Косово и Босна и Херцеговина са с около 2 пъти по-ниско равнище от България и около 4 пъти по-ниско равнище от средното за ЕС. От тези 6 страни с най-висок БВП на глава от населението са Черна гора (17 400) и Сърбия и Македония по 5 200. Страните от Западните Балкани са с неразвита или унищожена и разграбена промишленост. Само в Сърбия индустрията има дял от 41% в произведения БВП. Останалите страни са между 22% (Косово 22.6%) и 30.0% (Македония). За да се изравнят със средните показатели на ЕС в тези страни трябва да има икономически растеж ежегодно над 11-12% в продължение на поне две десетилетия. А това поне засега не се вижда как ще стане. С тяхното приемане в ЕС може да се формира развитие на ЕС в икономически план на три или четири скорости. 

Страните от Западните Балкани са бедни, с ниско жизнено равнище на населението. Те се отличават и с високо равнище на безработицата. Тя е между 14 и 35% (Косово 34.8%, Македония 23.4%, Босна и Херцеговина 20.5%, Албания 14.0%). Но диференциацията на неравенството е сравнително малка спрямо страните от Източна и Централна Европа вече приети в ЕС. Неравенството в притежаваното богатство се илюстрира с коефициентът (индексът) Джини, при който 0 (нула) е липса на неравенство (т.е. почти пълно равенство), а 1 (единица) пълно неравенство. По него за 2010-2015 страните от Западните Балкани, с изключение на Македония, имат по-добри показатели от България. Става дума за: Албания 29.0; Сърбия 29.1; Черна Гора 31.9; Босна и Херцеговина 33.8; България 36.0 и Македония 44.1. Според Индекса на човешкото развитие (комплексен показател от очакваната средна продължителност на живота и равнището на доходите с максимум до 1.0) страните от Западните Балкани (без данни за Косово) са предимно в групата с високо равнище (от 0.800 до 0.750) – Сърбия, Албания и Босна и Херцеговина. В групата с много високо равнище (над 0.800) е само Черна гора – 0.807, а със средно равнище е само Македония (0.748). Като цяло по индекса на човешкото развитие страните от Западните Балкани са на приблизително еднакво равнище с България и средния за света в периода 1990-2015 г. (0.794).  

В политическо отношение Западните Балкани са нестабилен район. В тях има стари и нови междуетнически и религиозни конфликти като тези между: сърби и хървати; сърби и косовари; сърби, бошняци и хървати (в Босна и Херцеговина); между македонци и албанци и т.н. Има и междудържавни конфликти свързани предимно с отношенията към Косово. Вътрешната обстановка в отделните страни в политическо отношение се усложнява и от вътрешнопартийните борби и битката между мафиотските и олигархически кланове и свързаните с тях политически партии, най-вече в Косово.   

 

Балканските мераците на големите

геополитически играчи

            Балканите от началото на XIX век са арена на интереси и сблъсъци на „големите играчи“ в международната политика, тогава наричани Великите сили. Предпоставка за това е било военното и политическо отслабване на „болния човек“ в Европа и свързаното с него появяване на „Восточний вопрос“. Преди около 200 години на този терен „кръстосват шпагите“ Австро-Унгария, Германия, Великобритания, Франция и Русия. Австро-Унгария се интересува предимно от Босна и Херцеговина и Далмация. Русия налага своето влияние в новоосвободените Сърбия и Черна гора и все още поробената България. Великобритания и Франция имат интереси и влияят предимно в Гърция и самата Турция. А Италия – предимно в Албания и Далмация. Всяка от тези държави търси своето разширение и прокарване на нейните интереси, без значение на интересите на балканските народи. А и самите първи освободили се балкански страни (Румъния, Сърбия и Гърция)  се стремят към създаване на все по-големи свои държави, разбира се за сметка на териториите, останали в състава на Европейска Турция и населени предимно с друго население, най-вече българско. Берлинският конгрес със своите неадекватни за ситуацията в полуострова решения формира нови проблеми и предпоставки за дълготрайни конфронтации. И се започват въстания, чети, войни, включително двете балкански войни и Първата световна война. Виновните за напреженията и сблъсъците Велики сили обвиняват самите балканци и наричат района „Барутният погреб на Европа“. В края на XX век и особено след разпадането на Югославия се появиха нови междуетнически проблеми. В Славония хърватите извършиха геноцид на сърбите.  Промени се езиковата ситуация. Освен създаването на изкуственият македонски език, сърбохърватският език се разпадна на сръбски, хърватски, бошняшки, черногорски.

            В началото на XXI век геополитическата картина е твърде различна. Членството в ЕС раздели балканските страни на две групи. Държавите членки на ЕС, независимо от по-слабото си икономическо развитие и социално равнище, се отличават с по-голяма стабилност. В т.нар. Западни Балкани, в страните и между тях, има значими конфликти на етническа, религиозна и политическа основа.  Това с особена сила важи за Косово и  Босна и Херцеговина.

Акцията за привличане на тези 6 страни в ЕС много приличат на използването на моркова, чрез който да ги съблазнят вкупом първо да влязат в НАТО и след това, ако даде Бог и в Европейския съюз. Целите на дипломатическата акция за Западните Балкани има за различните „големи играчи“ специфични цели. Някои от тях се преплитат, близки са или са конфронтационни.

Главните играчи са САЩ и Европейския съюз. Тяхната главна цел е чрез кампанията „Западни Балкани“ силно да намалят или ликвидират руското влияние в района, простиращо се предимно в Сърбия, Македония и Република Сръбска от Босна и Херцеговина. А Русия, макар, че няма икономическата мощ на другите страни, се опира на културно-историческото наследство, традиционните православни връзки. Тя  се опитва да влияе предимно чрез политически и дипломатически средства, култура и продажба на оръжие на тези страни. Най-сигурното средство, по опита с България и Черна гора, да се навреди на Русия и да се ограничи нейното влияние в района е приемането на тези страни в НАТО. А добре известно е, че тази организация е параван на САЩ за постигане на световно господство. Приемането в ЕС е само примамка за повечето страни от Западните Балкани, които на първо място поставят приема в Европейския съюз, а не предимно в НАТО. В действителност повечето страни от ЕС нямат никакво желание да примат нова група още по-бедни страни, но и страни с нестабилна политическа обстановка и различни конфликти.

Вторичната цел на САЩ и ЕС е препятстване на икономическата инвазия на Китай от Средиземно море към Централна Европа чрез създаването на икономически коридор от китайското пристанище Пирея (в Гърция) и пристанището в Солун до Будапеща. Китайските инвестиции са предимно в инфраструктура за пътни комуникации, включително високоскоростни влакове, автомагистрали, а в по-далечна перспектива и воден канал от Белград до Солун по трасето на Морава и Вардар, през ниския вододел между тези две реки. Чрез прием в НАТО се дава възможност на САЩ чрез военно-политически натиск да влияе върху ограничаването на китайската икономическа инвазия предимно в централнобалканските страни Сърбия, Косово и Македония. САЩ, и без членство в НАТО на тези страни, имат една от най-мощните си военни бази в сърцето на Балканския полуостров (Косово). А чрез НАТО получават и възможност за непряко военно влияние чрез „атлантическите ценности“, чрез политически и дипломатически натиск.

Европейският съюз има значим интерес към страните от Западните Балкани с цел използване на някои от природните ресурси (предимно рудите на цветните и благородните метали) и предимно на човешките ресурси. В икономиката на най-развитите западноевропейски страни има недостиг от човешки ресурси, предимно за сферата на обслужването, строителството, транспорта и т.н. Разгърнатото масово обществено недоволство срещу приема на бежанци (Меркелова политика) намалява възможностите за ползването на този ресурс. И той може да бъде заменен от естествения ресурс на балканските страни, предимно от мохамеданското население, отличаващо се с по-висока раждаемост и повече млади хора. Този човешки ресурс и сега се използва, но след влизането в ЕС и свободата на движение, възможностите се увеличават.  Приемането в ЕС на тези страни разширява пазарните възможности на западните компании. За този аспект българските политици, коментатори, журналисти мълчат.

Силно заинтересована от приемането на Западните Балкани в ЕС е Турция. Това е геополитика на възвръщане на мощта на някогашната Османска империя. Влиянието на Балканите е едни от центровете на теорията на неоосманизма, разработена от Давутоглу – Стратегическата дълбочина. Напъните на българското правителство и лично на Борисов да подпомогне Турция в отношенията ѝ с ЕС се оказаха пореден надут от протурска пропаганда балон. Турция се отдалечава от ЕС, засилват се противоречията и предимно с най-силната държава в него – Германия. На Турция ѝ трябва, освен българската и подкрепата на други страни при вземането на решения в ЕС. Тя има още едно силно оръжие – турските преселници в Германия, Нидерландия, Белгия и други страни. В перспектива в интерес на Турция е на Балканите да има един силен мюсюлмански център. Не е случайно, че по време на българското европредседателство Ердоган посети Сараево, проведе огромен митинг. Приемането в ЕС улеснява в значима степен постигането на желаното от албанците за „Велика Албания“, а отношенията на албанците с турците са твърде сърдечни.

               

Между намерения и реални резултати  

В политиката твърде често целите и намеренията жестоко се разминават с реалната действителност и реалните ползи. Ивайло Калфин се натегна и отсече: „кампанията на Българското европредседателство за присъединяване на Западните Балкани към ЕС е успешна.“ Много му се иска на него, както и на неговия ментор Борисов, това да е вярно, но не е. Тъй широко и пропагандистки рекламираните цели и особено прословутата „Интеграция на Западните Балкани“, станала център на българската външна политика, не е реално осъществима. 

Не че няма някакви скромни ползи. Например: някакво леко повишаване на интереса на ЕС към Западните Балкани; започване на някакви срамежливи и променливи контакти между Сърбия и Косово; двустранни преговори и договори между България и Македония, Македония и Гърция, Гърция и Албания и т.н.; признаване на българското малцинство в Албания; някои положително промени в положението на българското малцинство в Сърбия; намерения и първи стъпки за раздвижване на инфраструктурните проекти по трасетата на транспортните коридори № 8 и № 10.

Но спрямо пропагандираните очаквания, това е твърде скромно. От проведената разширена дипломатическа дейност, множеството срещи в най-различни състав и формат и на слепците им стана ясно, че не е реалистично Западните Балкани в скоро време да станат член на ЕС. Още повече в условия на напрежение между водещи страни от ЕС и САЩ за митата, както вътрешни междудържавни напрежения ЕС поради различни позиции по актуални политически въпроси. Френският президент Макрон бе безкрайно ясен за бъдещото в ЕС на страните от Западните Балкани. Освен това декларацията от София не бе подписана и бе с със силно обтекаеми текстове.  Още повече, че: Косово не е призната държава от редица страни от ЕС, Сърбия никога няма да признае Косово, босненските сърби (Република Сръбска) реално искат да напуснат Босна и Херцеговина и преговарят пряко с ЕС.  

Огромната част от хората, независимо от фанфарите за „успешната“ външна политика на България за „успешното Председателство“, въпреки целувките на Борисов с Юнкер и др., са наясно, че кампанията за Западните Балкани и инспирира от САЩ поради техни военно-политически интереси, а не от някакво огромно желание на балканските народи техните страни да са непременно членки на НАТО. Парадните срещи и неподписаните декларации не решават практически почти нищо съществено в реалния живот и политика. Много вероятно след подписването на договорите на Македония с Гърция и на Албания с Гърция, тези две страни да бъдат приети в НАТО. И толкова. А Борисов, без неговите венцехвалители, реално се възприемат като изпълнител на задокеанските указания на новия господар.

Медийният шум около Западните Балкани, произволните оптимистични фрази не могат да скрият истинската картина. Тя ни се представа по различен начин. Президентът на Сърбия твърди една неистина: „Няма нито едни сърбин, който да не обича българите“. Борисов изрича друга неистина: „Егоизмът на Балканите изчезна“. От своя страна Заев твърди трета неистина: „Македония, България и Гърция имат готовност да са двигателят на Балканите“. А пък гръцкият премиер Ципрас неотдавна произнесе: „Дойде време да пеем щастливи песни за Балканите“. Няма щастливи песни за Балканите. Егоизмът между балканските страни и народи си го има. Никой никого не обича от своите съседи. Има само различни политически интереси и пропаганден шум. Големите си играят играта, а за малките остават само ритниците. 

 

Да, приповдигнатия, яко напомпаният от Борисов политически балон за Западните Балкани издиша. Колкото и да се напъват да го надуват – продължава да издиша. И то издиша, защото е дефектно произведен от чиновниците в Брюксел. В кампанията за Западните Балкани България не защити своя национален интерес в отношенията с Македония, не използва политическата конюнктура за да започне реално да защитава българските национални интереси. Прислугвайки на САЩ, ЕС и Ердоган, позволихме чрез Договора за дружба и сътрудничество, чрез Договора между Сърбия и Гърция по същество официално да се признае съществуването на отделна самостоятелна македонска нация и македонски език. Заев нагло и точно ни го каза. В речта си по повод подписаният с Гърция договор той заяви, че Македония не само получава нов стратегически партньор в лицето на Гърция, но и сбъдва вековните мечти на „нашите предци да бъдем признати от целия свят като македонски народ, който говори македонски език“. Това е реалният резултат от напъните на Борисов и Захариева да асоциират Западните Балкани. Къде го чукаш, къде се пука? Нерде ЕС и НАТО за Западните Балкани и Македония, нерде върл македонизъм и антибългаризъм?

 

25.06.2018 г.

 

Автор: Анко Иванов – д-р по философия

 

Източник: Политкомент