Каравелов не подлежи на забрава

       Тези дни се навършват 140 годни от смъртта на Любен Каравелов. И това е един повод да се вгледаме в миналото през призмата на настоящето и разберем защо се опитват да ни отродяват. В историята на българското възраждане има много забележими фигури. Но в последните десетилетия нашите погледи са приковани само почти единствено върху националния герой и идол Левски. Все повече българските образователни соросоидни чиновници съкращават знанията на българската младеж за Христо Ботев. И почти напълно забравят за другите революционери, поборници за национално освобождение, църковна независимост, просвета и култура. И ние от „земята на Ботев и Левски“, съвременните българи, силно пренебрегваме останалите възрожденски революционери и просветители. Това става в последните десетилетия целево.

По същество има две крила на българските дейци от предосвобожденската епоха – революционно и просветителско. Както посочва Хр. Кабакчиев (1915 г.) най-достойните представители на революционната епоха са Раковски, Левски, Каравелов и Ботев. За това крило е характерно формирането и функционирането на революционната организация за освобождението на България. Второто крило се бори за просвета и духовна църковна самостоятелност предимно чрез слово, чрез художествени и публицистични изяви. Сред тях се отличават Васил Друмев, Илия Блъсков, Любен Каравелов, Петко Славейков. Много са и известните публицисти. Сред най-ярките фигури са Петко Славейков – борец за църковна независимост и просвета; Христо Ботев – борец за национална и социална свобода; Любен Каравелов – борец за национална свобода  и независимост, за просвета и знание.  Между двете крила на дейците на Българското възраждане има една здраво свързваща ги, но силно пренебрегвана и изтривана от националната памет личност – Любен Каравелов. 

*       *       *

За какво трябва да ценим, почитаме делото и творчеството на Любен Каравелов, към какво трябва да се стремим да остане от него в националната памет и националното достойнство на българите?

Първо. Каравелов е забележителен патриот, народовед и народопсихолог. Той прекрасно познава българският дух, българският бит и душевност. И умело ги пресъздава в своите художествени произведения, твърде често дори леко иронично. Живял в Копривщица, Пловдив и Одрин, обиколил с баща си почти цяла България, части от Македония и Сърбия, той ясно разбира наличието и особеностите на различните прослойки на българския народ, сблъсква се с гъркоманството на търговци и заможни българи, кириякстефчовството на чорбаджийте, с бита на сиромашта и т.н. 

Каравелов е най-известният български възрожденски етнограф и фолклорист. Тази насока в творчеството му личи особено в книгата „Памятники народного быта болгар“, част от която е „Записки за България и българите“. Това е своеобразен литературен пътепис, чрез който Каравелов описва бита на българите в посещаваните части на България, българската природа. Това литературно направление е доразвито след това от Алеко Константинов, Иван Вазов, Антон Страшимиров, Пенчо Славейков и други български писатели. Каравелов не само описва, но и сравнява, оценява. Например той сравнява Пирдоп и Златица, и определя Софийско като „български край, който им свой собствен характер“, климат, състав, традиции и обичаи на населението. Нещо повече, твърди, че „София може свободно да се нарече средоточие на шоплука“.  

Той изучава живота на българите пряко, непосредствено. И този живот сред българите за него е нещо повече от университет. „Но Пловдив – пише Каравелов, да ви кажа право е за мен много по-добра школа, нежели Московският университет. Този град е за мен подводна скала, която ме накара да плувам осторожно, да търся безопасен път и да бъда твърд в своите решения. Тук аз научих това, което не се изучава в една школа: аз познах своя народ, опознах се с неговите страдания …“ В своите произведения на сръбски и на български език той е на страната на бедните, на безимотното население.

Но той е велик майстор на описанието на българската природа. Проявява се не само и не толкова като родолюбец, писател обичащ и предан на своя народ, но и силно обичащ  своето отечество, земята на своя народ. „Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа, добро и свято — всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияния и величие, следователно ти си ме научило да обичам и да плача над всяко едно човеческо нещастие — а това е вече много за един човек…“ (Българи от старо време).  Ето заради тази обич към Отечеството българските безотечественици от министерството на образованието, соросоидните последователи на глобализма, извадиха от обучението произведенията на Любен Каравелов.

Тази пословична любов на Каравелов към отечеството не е декларативна. Тя личи почти във всяко негово описание на природата, на родно място. Той почита природата и вярно посочва, че „Природата ни е направила българи, а природата е освещено божество“. Природата е свързана с живота и бита на българина. И това не е абстрактно, а реално за всяко място. Но това е най-добре представено за родното му място. „В Копривщица няма плодовита земя — само камъни, пясък и глина, но като се види, по причина на тая неблагодатна и сиромашка почва Копривщица е едно от най-живите и от най-деятелните села. Нейната безплодна земя, която изисква големи трудове и изобилен пот, не е допуснала човеците да потънат в сънливата азиатска бездеятелност, но, напротив, водила ги е постоянно към силната воля, към енергията и към постоянния труд и създала е из тях деятелни промишленици и многополезни мислители. Гигантските планини със своите голи върхове със своите гористи поли са прегърнали от всичките страни това българско село като майка, която се грижи за своята челяд, а нависналите над него скали, които чегато час по час искат да паднат, приучават човека от най-ранната му младост да се не бои от никакви опасности. Като зъмя се спуща от планината река Тополка, прави всякакви криволици и своеволни полукръгове и с шумотевица и гърмеж принимава в своите води малките речици, които със сърдито жуборене бързат към нея и отляво, и отдясно“ (Българи от старо време). 

За разлика от класическите етнографи, Каравелов описва в единство бита и душевността на българите, вписани в отечествената природна среда, но и възпроизвежда в литературна (разкази, повести, стихове) и публицистична форма политическите и социални условия на османската (турската) власт и потисничество.

Каравелов е народен патриот, той поставя народните интереси над всичко. В повестта „Децата не приличат на бащите си“ той пише чрез героят Дойчо, че „Сичките ние съзнаваме , че трябва да бъдем полезни на народа си, а правим ли всичко щото е нужно? … Който иска да работи за народа си, той трябва да заборави себе си …“. И другият му герой Дончо (от повестта „Дончо“) призовава „Отечеството и свободата са по-скъпи от всичко“ и „… умирайте юнашки за своя народ и за свята поробена земя“. А „заборавят“ ли себе си заради народа си съвременните патриотари от т.нар. „Патриотичен фронт“?  

Каравелов убедено вярва в силите на народа. В брошурата „Български глас“  той призовава братята си българи „Вярвайте в своите сили и надейте на своите мишци“. Но и неговият личен отговор: „Когато моето сърце ме е заковало за народа ми, то мога ли аз да живея  за себе си“. 

Патриотизмът на Каравелов е пряко свързан и личи и по отношението му към езика. През 1870 г. (в-к „Свобода“, бр. 16) в статията „За езика“ има неговата ясна народна позиция: „нашите учени мъже трябва да вървят по духът на народният език или по самият народ, защото езикът е оная сила, която отличава българинът от турчинът или от гъркът и казва му: „Ти си българин”. … Ние сме българи, затова и езикът ни трябва да бъде български“.

В творчеството на Каравелов има не само и не толкова етнографски и народопсихологически приноси, а вдъхновена поетизация на българската природа, умиление и вярна преценка за българския фолклор, танци, легенди и обреди. В повестта „Неда“ той вярно разкрива етническата особеност на хорото. Народното хоро  е това, „без което ни един българин, ни една българка не могат да живеят. Мъки, неволи, кървави сълзи и кървава пот владеят навсякъде, а хорото пак съставлява необходимост“. В „Записки за България и българите“ Каравелов вярно отбелязва, че народните песни, хора, обреди и легенди „… са езически, но те именно са съдействували да израснат на дадено място непременно българе, а не гърци“.

У Каравелов няма великобългарски шовинизъм, обичта към българския народ е съчетана с уважение към другите балкански народи и без претенции към тях. Каравелов ясно пише: „Всекиму своето – това е българската девиза“ (в-к „Свобода“ 17 декември 1869) и „Ние своето не даваме и чуждото не щем“ (в-к „Народност“ 9 март 1969).  

Второ. Каравелов е идеолог и теоретик на революционните борби на българите за национално освобождение. Революционната идея в българските земи се заражда по времето на Раковски. Тази идея за борба за българското национално освобождение еволюира от четническата тактика към създаването на организирана вътрешна революционна организация и създаването на БРЦК. Основите на новата тактика на революционната борба се поставят от Каравелов чрез формиране на основите на тази борба, залегнали в разработената от него програма, с участието на В. Левски. Каравелов е защитник на идеите на Френската революция за свобода и равенство – „Свобода, свобода и свобода викат днес силните народи, викаме и ние, само една свобода може да ни възкреси и да ни направи хора …“ (в-к „Свобода“, 1870 г.). Идеята за свободата е ярко пронизваща публицистиката и белетристиката на Каравелов. Тя е привнесена от него и в Програмата на БРЦК: „Ние желаем за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна, с една дума, свобода човеческа …“. Свободата при Каравелов е не само обща за народа, но и свобода за своята земя, за своето отечество.

Неговите политически възгледи са формирани не само под влиянието на идеята на Френската революция за свободата, но и от множество други идейни влияния като тези на руските революционни демократи, на славянофилството, на сръбския радикализъм, на италианските патриотично-демократични възгледи на Мацини и Гарибалди, на просветителите от европейския Ренесанс.

Каравелов не е привърженик на идеята на Хегел, че всичко съществуващо е разумно. Той е борец за промяна на същестуващото. На 19 ноември 1869 г. във вестник „Свобода“ той пише: „ако човек е убеден, че разбира недостатъците на обществения живот, той трябва да се бори за поправянето им, без да чака те да се поправят сами по себе си.“ Колко съвременно това звучи и днес! Почти всички сме недоволни от българската бедност, нищета на духа, псевдодемокрацията и т.н., а не разбираме каравеловото послание, че всеки от нас трябва да се бори за поправяне недъзите на българското общество. 

Ако Левски е предимно революционер на практическата организаторска работа в българските земи, то Каравелов е теоретик, пропагандатор и организатор на българската емиграция в Сърбия и Румъния, и в известна степен политик-дипломат, създаващ и поддържащ връзки с държавни представители от други страни. 

Характерна черта наполитическите му възгледи е неговото славянофилство, силно развито от продължителните му престои и обществени и литературни контакти в Русия и Сърбия. Той вижда бъдещето на балканските народи заедно в една Дунавска южнославянска федерация, в която народите да са равноправни.  Във вестник „Независимост“ през 1874 г. той пише: „Ние мислим, че между славянските племена ще се въдвори братско споразумение и тесен съюз само тогава, когато всяко едно племе бъде независимо и когато всяка една народност уварди своите племенни отличия“. Но за него идеалът за държавно устройство е република от типа на Швейцария.

Каравелов е убеден демократ. По времето на Парижката комуна той пише: „Ако Франция днес нареди своите господарствени (държавни – б.м.) дела по духа и по желанието на самия народ, то тя ще бъде по-силна и по-щастлива от всички други европейски монархии, защото нейната сила ще бъде основана на народната воля и на човеческата свобода“. (Съб. съч. т. 9, с. 139)

Като цяло и до днес е валидна оценката на Дядо Благоев за каравеловите възгледи. В „Принос към историята на социализма в България“ той пише, че „… обществено-политическият идеал, който Л. Каравелов поставяше на революционната партия да реализира в България, не отиваше по-далеч от една буржоазно-демократична република. Този идеал тъкмо отговаря на идеалите на една по-заможна дребна буржоазия, на една издигаща се търговско-индустриална класа. Л. Каравеловите обществени и политически възгледи са един буржоазен радикализъм“. Да, Каравелов не е социалист и комунист, но пак го изличават от образованието на децата и от националната памет, понеже в решаващ момент в българската история е един от великата триада (Каравелов, Левски и Ботев) български революционери – борци за национално освобождение, един от другата триада – велики публицисти (Славейков, Каравелов, Ботев).

Трудно можем да си представим революционното демократично предосвобожденско движение в България без Каравелов. Всеки от тази революционна триада има своето място в народната памет. Без Каравелов трудно би било постигнато революционното величие на Левски и Ботев. Но десните политици (неоколониалната просветна администрация на СДС и ГЕРБ) и соросоидни учени и журналисти искат да изличим от знанието за нашето минало идеологът и теоретикът на революционната борба за национално освобождение – Любен Каравелов.

Трето. Каравелов е много значим просветител и пропагандатор на научни знания, но и на знания за България и за българите. Това направление на неговата обществена дейност е особено силно след отдръпването му от революционната борба, след разгрома на вътрешната революционна организация и започване издаването на „Знание“. Обръща внимание на естествените и обществените науки. Той определено счита, че „науката все повече заема свето място в света, тя го оформя …“ и кара разума да работи „при всички обстоятелства“ (Съб. съч., т. 6, с. 71). Издава редица научно-популярни брошури, включително „За топлината и за светлината“. В повечето статии и брошури за разпространяване на знанията той заема материалистически позиции, но не винаги е последователен. Каравелов просвещава народа чрез художественото творчество и публицистичните си статии. Особено място отделя на запознаването на руската общественост с българския народ, неговият бит и душевност, фолклор и неговото робско положение. С такава цел са написани и първите му книги и статии, публикувани на руски език.

Четвърто. Каравелов е голям писател и поет. Написал е около двеста стихотворения, но две от тях са останали в националната съкровищница на българската поезия. Едното от тях е стихотворение-песен „Хубава си моя горо“, познато на всеки български патриот, обичащ своето отечество и неговата природа.

„Хубава си, моя горо,

    миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

    само скръб и жалост:

който веднъж те погледне,

    той вечно жалее,

че не може под твоите

    сенки да изтлее,

а комуто стане нужда

    веч да те остави,

той не може, дорде е жив,

    да те заборави“.

Подобен мотив има в множество други стихове на Каравелов. В „Свободата не ще екзарх“ по уникален начин той съчетава художественото описание на природата с ясното и безусловно политическо и революционно послание:

 „Пролет дойде и пиленце

по Балканът пее;

зеленее се тревица,

слива се белее;“

……………………..

„аз не искам и занапред

мирно да робувам —

за свобода, за щастие

само да бълнувам...

…………………………

свободата не ще екзарх,

иска Караджата."

 Каравелов не е поетичен гений. Той не може да бъде сравняван с Ботев. Самият Каравелов определя Ботев като гений.

Редица български литературоведи определят Каравелов като първият голям български белетрист. Повестта „Децата не приличат на бащите си“ е прехождаща „По игото“ на Вазов (Г. Константинов, 1949, с. 134). Литературните критици с право посочват „Българи от старо време“, „Хаджи Ничо“ и „Маминото детенце“ като най-добрите литературни белетристични произведения преди Освобождението. Повече от сто години българските ученици израстват с героите от тези забележителни творби.  Но вече няма нищо от каравеловото творчество в соросоидните учебни програми, утвърдени от правителството за „европейско развитие на България“ (ГЕРБ), т.е. на принизяващите българското национално самосъзнание и българската родова памет.

Белетристиката на Каравелов има различна тематика: робската участ на българите („Турски паша“, „Неда“ и др.); отмъщението за неправдата и насилието („Войвода“, „Дончо“); етническо противопоставяне с турци и гърци; социалните противоречия и парите; денационализацията на българите и др. В съвременни условия много актуални са темите за социалните противоречия в обществото и денационализацията на българите.  Особено характерни са трите повести: „Мамино детенце“, „Извънреден родолюбец“ и Прогресист“, главните герои на които се отказват от българската си народност и стават бездомник (Николчо) и безродници  (грък и румънец).

*        *         *

Доминиращите в управлението на страната неолиберални глобалисти-антикомунисти не могат днес да простят на Ботев неговата революционност и неговото символ-верую за Парижката комуна. На Каравелов съвременните „ценители на евроатлантизма“ не могат да му простят дейността като ръководител и теоретик на българското революционно движение, не могат да му простят неговият патриотизъм, неговата обич към българския народ, неговата безкрайна обич към българското отечество, към родната българска природа, неговото славянофилство. Опасни за българските евроатлантиците, соросоиди и чуждопоклонници са неговото слово, художествено и/или публицистично, за обич към българите, към отечеството, към българските традиции, обичаи и нрави. И поради това правят всичко възможно да го изличат от народната памет.  Но Каравелов не подлежи на забрава. За да има и в бъдеще българи, трябва да се учи Каравелов, всички да препрочитат написаното от него и да почитат идеолога  и теоретика на революционната борба за национално освобождение.

            Автор: Анко Иванов – д-р по философия