Кой и кога е агресор?

 

В началото на тази седмица българското обществено мнение бе разбудено и оголено от една изненадващо непремерена фраза на президентката Йотова – „Русия е агресор“. Последва моментално обратната емоционално-логична позиция на великата Нешка Робева, която нарече казаното от Йотова „лъжа“. От гледната точка на истинските факти казаното от Йотова може да се възприеме  и като откровена лъжа.  От евроатлантическа крайно дясна политизирана слагаческа позиция – това твърдение е „истинско“. То е направено с откровената цел – печелене на нови последователи и избиратели за предстоящите президентски избори от електората на десните (бесните русофоби и антикомунисти). Но добре известна е народната мъдрост, че когато печелиш, не знаеш какво и колко губиш. За Йотова не може да има оправдание „изпускането“ на непремерена фраза с необузданата журналистическа дясна евроатлантическа и откровено русофобска провокация. Самата Йотова е бивш журналист и дългогодишен брюкселски чиновник-евроатлантик и няма как да не знае провокационното журналистическо поведение.     

Коя е правата страна в спора – Йотова или Робева? За да разберем това следва да си припомним какво се съдържа в понятията „агресор“, „агресия“ и „интервенция“. Терминът „агресор“ е производен от друг термин – „агресия“ (от лат. aggressio – нападение, настъпление). Много често вместо „агресия“ се използва като синоним „интервенция“ (от лат. interventio – вмешателство, намеса и завземане). В дадения случай терминът „агресор“ или „интервент“ се асоциира с военна намеса, с военно нахлуване в територия на друга държава. Този, който чрез военна сила нахлува обикновено го определят като агресор. И това без да се разглеждат целите, причините и същността на намесата, т.е. формално, оправдавайки се с международното право. Но има агресор и агресор, които са различни, в зависимост от целта на военната намеса. По формалните догми на международното право агресията е всяко незаконно по Устава на ООН използване на сила от една държава  против друга държава. Следователно, всяка държава, която извършва нападение е агресор. Просто, абстрактно и нелогично. Подобно разбиране не отговора на неудобните въпроси: „Какви са причините за нападението?“, както и „Каква е целта на агресията (нападението, външната намеса във вътрешните дела)?“

Обикновено целите на военните намеси във вътрешните дела на чужда държава са най-общо шест. Първата и най-често срещаната обявена или скрита цел е завземане на чужди територии, на чужди земи и тяхното присъединяване към собствената територия, т.е. нападащият е завоевател. Например нападението на Хитлер на Съветския съюз. Това не са бивши германски земи населени с немци, територията не е германска собственост. Подобен е случаят с нападението на Италия и Германия срещу Гърция по време на Втората световна война. Сега Русия напада Украйна чрез Специална военна операция (СВО) за спасяването на руснаци, живеещи на територията на Украйна и преследвани, насилствено асимилирани чрез забрана на употребата на майчин език (руски), забрана за изучаване на този език от децата, преследване на руската култура и изкуство, преследване на руската православна църква, обругаване на руската история. А в Украйна, в старите граници до 2014 г., 95% от населението е рускоговорящо, а етнически руснаци са над 20 млн. души.  Следователно целта не е заемане на нови територии, които исторически, демографски не са руски. Русия е достатъчно голяма и богата на земи и ресурси, на нея не и липсва „жизнено пространство“ както на Хитлер, Мусолини и т.н..

Втората цел за военната намеса и вмешателство в територията на друга държава е освобождаване на свои сънародници, поставени в условията на насилствена асимилация и геноцид от друга държава, която владее земи, населени с тази народност. Но вместо народност може да се постави и признака религия. За какво воюват руските войски сега в изкуственото политическо образование Украйна? Кои и какви земи искат руснаците? Искат земи исконно исторически руски, искат историко-географската област Новорусия – земи и почти изцяло населени с руснаци, обитаващи градове и села с  предимно руско население  - областите Донецка, Луганска, Запорожка, Николаевска, Одеска, Днепропетровска (Днепърска), Харковска. Но не само руснаците от Русия искат тези земи, но самите местни жители от Крим, Донецка и Луганска област, както и подготвящите се Одеска и Харковска области, се вдигнаха на борба за своето национално освобождение и присъединяване към родината майка. Следователно нападащият е освободител. Каквато в българското минало бе и целта на Априлското и последвалата Руско-Турска освободителна война, и на Илинденско-Преображенското въстание. Руснаците в Украйна се вдигнаха на борба за политическа и духовно-културна свобода след като им отнеха руския език, руската култура и православната вяра. Украинската власт масово избиваше свои жители само за това че са руснаци.

Българските евроатлантици, включително и Йотова, Неински и др. биха ли казали, че Русия е агресор, при нахлуването, намесата и вмешателството в делата на Турската империя по време на войната 1877-1878 г. и последвалото освобождение на България? Нека на Трети март да излязат на трибуната и пред микрофоните на митинга на Шипка и да заявят пред огромното множество, че България не е освободена от Русия, а сама се е освободила с две-три дружини опълченци или е освободена от „нашите западни евроатлантически партньори“. За какво е воювала Русия с Турция на Балканския фронт? За свободата на родствения славянски православен народ – за неговото политическо, икономическо и духовно-културно освобождение и свободно изповядване на православието. Следователно тази война не е за завладяване, а за освобождаване, тя е освободителна война. Или да вземем от българската история Балканската война – 1912-1913 г., когато обединяват усилията си България, Сърбия, Гърция и Черна гора за освобождение от турско (османско) владичество православните християни от Европейска Турция. България в тази война била ли е агресор или освободител? За турската държава е „агресор“, но за българското население в Македония и Тракия е освободител. За чужди земи ли са се сражавали храбрите и славни български войници или за своите поробени братя?

Третата цел на военни действия е при намеса във вътрешен конфликт. Да си спомним Гражданската война в Русия. Сражават се „бели“ и „червени“ за властта в Русия. В хода на войната на руска територия се повяват първоначално германски войски, а след това английски, френски, японски и други военни части, които воюват с „червените“ и помагат на „белите“ (обща 14 държави отговарят на понятие на Нейниски и Йотова за „агресор“). Нима не са агресори Германия, Франция, Великобритания, Япония и другите страни, изпратили свои войски на територията на Русия! Нима във войната в Сирия през последните десетилетия нахлуването на нейната територия без покана от законното сирийско правителство) на американски и турски войски не е агресия! А българските политици, журналисти и коментатори, включително и евроатлантиците от ПП-ДБ, както и Йотова обявиха ли САЩ и Турция за агресори? Защо при нахлуване на чужда територия Русия е „агресор“, а Турция и САЩ не са агресори, когато не защитават американско и/или турско коренно население?

Четвъртата цел на военните нахлувания и намеса в работата на чужди държави в съвременни условия – втората половина на XX век и началото на  XXI е битката за притежание или за контрол (пряк или косвен) върху добива и доставката на дефицитни суровини. През 1940 г. Германия окупира Румъния с 600 000 армия за да запази за себе си румънските нефтени полета и добива на липсващия в Германия петрол. За какво бе войната на САЩ, Великобритания и другите страни техни помощници (включително и България) с Ирак – за контрола върху огромните находища на петрол в тази страна. Следователно нахлуващите в чужда територия са грабители.

Петата цел на военна намеса на чужда територия е военно-агресивна, за осигуряването на военната сигурност на собствената страна и на нейните интереси  в други райони на света, т.е. агресия за завоюване, притежаване и използване на военни плацдарми. За какво бе инспирираната от САЩ военна агресия (нахлуване) в Куба при Плая хирон (1962 г.), или последното нахлуване на американски войски във Венецуела – не само петрол, уранови руди и смяна на „недемократичния“, но свободно избран от венецуелците политически режим, отвличането   по пиратски маниер на венецуелския президент. Нима Русия може да търпи нахлуването на НАТО все по-близко до Москва и да е безразлична на идеята за безумното приемане на Украйна в НАТО?

И шестата цел на военната намеса в територията на други страни е налагане на световно господство чрез налагане със външна сила на западноевропейски и североамерикански тип „демокрация“. Целта е в тези страни да се наложат послушни на световния господар политически режими. Такива са военните действия на САЩ и Израел срещу Иран, а по-рано и на САЩ срещу Югославия. САЩ и западноевропейските евроатлантици, както и подражаващите им български такива определят всички други политически режими, които не се подчиняват на Вашингтон и Брюксел, като авторитарни, диктаторски и т.н. и водят борба с тях не само политически и икономически, но и военно. Когато СССР нахлу в Афганистан бе определен от световната евроатлантическа западна общност като „агресор“, а когато там нахлуха американските войски това бе определено не като агресия, а като „борба за защита на демокрацията“ и „борба срещу тероризма“.   

  СВО бе започната от Русия с цел освобождаване на руското население в Украйна от политически, икономически и духовно-културен гнет, както и за осигуряване националната военна сигурност на Русия срещу настъплението на агресивния военен блок на НАТО. Следователно СВО бе освободителна военна акция за руското население в източните и южни части на съвременна Украйна. Тази СВО прерасна във война на НАТО срещу Русия с цел нейното отслабване, разгромяване и разделяне на множество малки слаби и подчинени на евроатлантизма части. Непремерените думи и откровените лъжи на съвременните злостни български русофоби не могат да изтрият от историческата памет на българския народ, че Русия е освободител на България от зловещото тиранично турско робство. Тези непремерени политически, преклоняващи се пред брюкселско-вашингтонската международна власт, предизборни излияния и лъжи на отговорни български политици няма начин да не им се отразят негативно в предизборни условия, когато и да са изборите. Припомням си една мисъл на Аристотел, която перифразирам  като: „Йотова ми е скъпа, но истината ми е по-скъпа“. Поне за мен като автор изводът е единствен: не мога да подкрепям неистината.  

 

Автор: Анко Иванов

26.02.2026 г.

Източник: Политкомент.

За новото в левицата на България

 

            Българска обществена тайна е, че в последното десетилетие (2016-2026 г.), съвсем доскоро, БСП и повечето самообявили се за леви партии се люшкаха в морето на динамично променящи се политически ситуации. Уж всичко бе ясно – програмата на БСП бе очертала движението на партията и страната към демократичен социализъм и към социална държава. Действащата програмата и Устав са посочили параметрите и действията на основата на социалистическите ценности. И като че ли напук няколко дейци от ръководството на БСП, водени от егоистичността на личното си кариeрно развитие и конформизъм с дясното достигнаха дори до прикритата колаборация с олигархическото дясно – концепцията на лорд Гидънс, Тони Блеър и Герхард Шрьодер за т.нар. „ Трети път“, т.е. любимата фраза на Т. Дончева и сега на Р. Радев – „няма ляво, няма дясно“. А по същество това бе образно казано – „няма ляво, няма дясно, има само крайно дясно“. В Народното събрание Г. Първанов като председател на БСП  се самообяви за социаллиберализиране на БСП. А Станишев, Калфин, Овчаров, П. Димитров и др. ръководни дейци наложиха чрез Тройната коалиция не дори социаллиберални, а крайно либерални, икономически правила в България – крайно нисък данък за богатите, висок данък за потреблението от бедните (косвените данъци), плосък данък за работещите и доходите на физическите лица, срамно нисък данък дивидент,  намаляване на осигуровките за пенсия и здраве и др. Вярно е, че това бе и под натиск на олигархическите кръгове от ДПС и икономистите на Царя. Тази дясна политика бе отречена от избирателите на първите избори за европарламент и последвалите парламентарни избори. И правителството на Станишев, работещо на практика за обогатяване на богатите, безславно сдаде властта. Левите избиратели не простиха завоя надясно.

Следващото ръководство на БСП начело с Михаил Миков направи опит за завой наляво, за вмъкване в партийната политика на същностни леви елементи. И му спретнаха вътрешнопартиен преврат. Мнозина очакваха от новоизбраната Нинова курс наляво, особено след избора на Р. Радев като кандидат на БСП за президент за първия му мандат. За парламентарните избори 2017 г., когато се очакваше лява вълна и победа на БСП, тясното ръководство на партията разработи и прие дясна предизборна платформа, умело прикрита чрез лява фразеология. И започна срива на лявото и най-вече на БСП.  

По време на масовите протести 1920 г. тясното ръководство на БСП и най-вече боркинята срещу „модела Борисов“ К. Нинова вместо да го свали от власт, остана в Народното събрание и на практика го спаси.  През 2024 г. нейният наследник и бивш приближен Зафиров и групата около него, все бивши корнелианци, решиха, че трябва да спасяват държавността на мутролигархията вместо да се борят с нея, понеже „народът бил уморен от избори“. Тази тясна група зае цинична позиция за налагането на членовете на партията, на нейните симпатизанти и поддръжници решения против тяхната воля. Азбучен е примерът с К. Добрев, който в телевизионно интервю призна, че 90% от членовете на партията са против приемането на еврото в този момент, но те са се наложили в „интерес на страната“ и в „интерес на държавността“, а по същество на поредния стремеж за допълнително обогатяване на богатите  за сметка на бедните. 

            Свалянето на правителството на Желязков неприятно „изненада“ привържениците на на еврото в ръководството на БСП. Почти като цяло партията осъди като погрешна провежданата политика от 5 -те министри, 12 -те заместник министри и десетките новоназначени  представители на БСП-ОЛ в регулаторните органи. За почти една година двама от тях – Р. Карадимов и Ж. Бойчев успяха да свършат „огромната работа“ с изготвянето на един „предварителен анализ“, а не публично осъждане на нарушителите на конкуренцията.

            И настана време разделно вътре в БСП-ОЛ. Конгресът през февруари 2026 г. правилно избра нов председател на НС на БСП – по-млад, по-деен, по-добре говорещ и изглеждащ перспективен по-ляв член на партията.  Очакват се от всички леви хора в страната конкретни политически послания и действия. Обществото и най-вече огромната негова лява част искат да чуят посоката в политиката на БСП в новите условия след провала на дясната колаборация на група ръководни дейци на БСП-ОЛ, но искат и публично признаване на допусната грешка и отмяна на самоодобрението на сваленото ръководство. Избирането на С. Станишев в състава на новото ИБ на НС на БСП навява на автора и стотици и хиляди други членове на БСП опасението от скритото провеждане и възкресяване на социаллиберализма в БСП и нов опит за актуализиране на джендър идеологията.  

            Намираме се в един от най-тежките периоди в историята на БСП, във време, в което се решава съдбата не само на БСП, но и на лявото като цяло. Катастрофалните изборни резултати след 2017 г. разкриват откъсването на част от ръководството на БСП от действителните жизнени потребности на населението на страната, от потребностите и интересите на хората на труда, трудещи се в миналото и сега. С наложената и прокарвана неолиберална дясна политика се обезличиха всички български партии. На хората им омръзна дясната политика и образите на политиците, защитаващи предимно интересите на богатите. В листите на БСП (заедно с другите леви партии) хората очакват да видят предимно нови, млади и експертно (предимно юристи, икономисти и др.) подготвени лица.

Новата лява социалистическа политика се очаква от членовете на БСП, нейните привърженици и симпатизанти, от повечето хора на труда. В Европа има масов отлив от неолибералната идеология и практика и много бързо нарастване на десните консервативни политически движения и консервативно-радикални партии. Дори самият Тони  Блеър призна погрешността на социал-либерализма. Но нашите социаллиберали в БСП продължават да поддържат тази порочна за хората на труда идеология. Започва да се забелязват и някои събуждания на лявото в редица западноевропейски страни.  Развитието в света и в Европа води неумолимо към преодоляване на неолиберализма в неговата изродена соросоидна форма и на социаллиберализма като младши помощник на глобалисткия неолиберализъм.

В тази нова обществена обстановка голяма част от избирателите очакват БСП-ОЛ да се върне към базовите социалистически идеи, да ги адаптира съобразно новата обществено-политическа ситуация в България. Сега промяната може да стане чрез нова истинска лява социално-икономическа политика, която да изразява интересите предимно на хората на наемния труд, и която да е в съответствие с Програмата и Устава на БСП. Не просто лява политика на неолиберали и консерватори, а социалистическа по дъх и съдържание лява политика. В страната в момента няма друга реална политическа сила, освен БСП, която да може да осъществява подобна промяна. Тази същностна идейна, организационна и политическа промяна се обективизира в ляв политически курс, отказ от следването на други ценности и идеи.

Сега става дума за следните общочовешки и социалистически ценности:

На първо място, политиката на левицата трябва да изразява, отстоява и осъществява на власт и в опозиция с предимство потребностите и интересите на хората на наемния труд, с грижа за повишаване на техните доходи и жизнено равнище, значимо намаляване на социалното разслоение и огромното неравенство на доходите и разполагаемите финансови средства за издръжка на семействата. Необходимо е преодоляване на дефицита на икономическата и социалната свобода за хората на наемния труд, стабилност и сигурност на малкия и семейния бизнес. Свободата за предприемачество трябва да се съчетава и със свободата за физическото и духовното развитие на наемните работници. В България икономическата зависимост на наемния работник от бизнесмена собственик е превърната в своята противоположност – политическата зависимост на работещите от работодателите, в крайна сметка от олигархията, олицетворявана от ръководните дейци на ГЕРБ, ДПС и ПП-ДБ. И се достигна до парадокса бедните наемни работници да стачкуват в интерес на богатите собственици.

На второ място, това е справедливостта. Тя може и трябва да се отстоява във всички сфери и всички дейности в живота;  справедливо разпределение на новосъздаденото богатство в производството на стоки и услуги между работодатели и наемни работници; справедливо разпределение на данъчните тежести; борба срещу спекулативно високите цени, облагодетелстващи отделни продавачи и производители.

На трето място е солидарността. Чрез нея може и трябва да се съчетава обществения с личния интерес и да се осигурява приемствеността между поколенията; преодоляване на личния егоизъм; развитие на колективизма; да се проявява човешкият хуманизъм и се установява баланс на интересите. Солидарността се проявява и чрез по-високо заплащане на здравни и пенсионни вноски от по-богатите хора, чрез навременна и адекватна индексация на пенсиите и т.н.   

На четвърто място е борбата за равенство на хората в обществото. Това означава заплащане на труда според неговото качество, количество и интензивност; намаляване на неравенствата в доходите; недопускането на привилегии и дискриминация; осигуряване на достъп до качествено образование, до качествени здравни грижи и равен достъп до качествени лекарства. Равенството се измерва чрез преразпределението на новопроизведеното богатство. Огромното неравенство поражда дълбоко чувство за несправедливост.

На пето място е патриотизмът и защитата на българските национални интереси, изразени в дейностите за съхраняване и развитие на българската нация, на опазване на националната памет и традиции, националната чест и достойнство, излизане от демографската катастрофа, грижа за майчинството и децата, българският език, българската култура, българската история и география. Заслужава си да се припомнят думите на Монтескьо, че любовта към отечеството е политическа добродетел („За духа на законите“). Патриотизмът предполага да се провежда нова социално-икономическа политика за преодоляване на бедността. Това ще помогне България да излезе от демографския колапс, да се ограничи до минимум емиграцията, да се подпомогне връщането на част от емигрантите, да се съхрани и развие обичта към Родината, българския език и литература, история, българските традиции и култура, българската природа.

На шесто място е опазването на природата като национална ценност и най-вече като среда за живот и дейност на българите, екологизация на жизнената среда на хората в градовете, както и разумното използване на природните ресурси и богатства, в интерес на българските граждани и на развитието на страната. Екологическата политика на страната, и съответно на БСП,  трябва да се насочи ъм практико-приложното и опазващо здравето и живота на хората значение.

На седмо място е истинската демокрация с усъвършенстването на парламентаризма, плурализма, свободата на словото, събранията, съюзяването, индивидуалното и груповото мнение, преодоляване на политическите манипулации чрез средствата за масова информация, намаляване конформизма на журналистите с интересите на собственика и т.н. Особено място има ликвидирането на влиянието на олигархията в Народното събрание, съдебната система, полицията и регулаторните държавни органи. 

На осмо място е миролюбието. То е характерна ценност през цялата история на БСП. В преамбюла на нашата Конституция ясно е написано, че мирът е общочовешка ценност, която е необходимо условия за „демократична, правова и социална държава“. Това означава, че е нежелателно участието на България в пряка, прикрита или косвена форма във военни стълкновения, кризи и сражения, въоръжавания, включително и включването в групата на желаещите за война с Русия, както това направи правителството на Желязков. Животът на българските войници, въоръжеността и боеспособността за защита на териториалната цялост на България е недопустимо да се пренебрегват за сметка на чужди военни и икономически интереси. Недопустимо е гражданското летище „Васил Левски“ да е блокирано няколко дни за да провежда чужда държава свои военни приготовления за агресия спрямо трета страна.

Така посочените идеи, ценности и принципи са нравствено-политическите основи и жалони за политиката на БСП на власт и в опозиция. Те се реализират чрез цялата дейност и трябва да пронизват всички аспекти на политиката на БСП на власт и в опозиция. В крайна сметка прилагането на тези ценности като критерии за лява политика трябва да имат за главна цел повишаване на благоденствието на огромната част от населението на страната, предимно на хората на наемния труд. Има всички основания за очакването тези социалистически ценности, принципи и критерии за политиката да бъдат в основата на предизборната платформа на БСП-ОЛ.  

Но само това не стига. Би могло новото ръководство на БСП  и ръководствата на левите движения в България ясно и конкретно да се разграничиат от някои идейни концепции, които замъгляват и дезориентират голямата маса от ляво мислещи хора в България, които не поставят в центъра на политиката интересите на огромната маса трудови хора. Става дума за идейно-политическото разграничаване от социал-либерализма (наложен в практиката на ПЕС от Блеър и Шрьодер и сега възприет от Радев под мотото „няма ляво, няма дясно“ и джендъризма (масово отречен от българския народ), който е чужд на българските национални традиции и ценности, както и за пълна безусловна подкрепа на борбата за мир не само в Украйна и Близкия изток.

В предизборната обстановка на ход са ръководствата на левицата, качеството на лицата в листите и предизборните платформи.

Актуален и добър е призивът „БСП да смени коловоза“ (Шопов, Нова Зора от 3 февруари 2026 г.) – коловозът на колаборацията с десните и крайно десните олигарси, управляващи България вече около 15 години. Но дали трябва сменяйки коловоза БСП-ОЛ да влезе в друг коловоз? Социалистическите ценности, идеи и политики по своя характер са творчески и трябва да са актуални по политическата си разшифровка за своевременно актуализиране спрямо бързо променящата се политическа и най-вече социално-икономическа ситуация. За това е потребно и идейно привързано към социалистическите идеи ново ръководство на БСП и партиите от БСП-ОЛ.  Новото в БСП и БСП-ОЛ е творческо връщане към старите, към истинските социалистически ценности, идеи, принципи на работа и на тази основа формирането на адекватна съвременна лява политика.

 

24.02.2026 г.

Автор: Анко Иванов

БСП - време за мобилизация с нова политика и нови лица

 

 

В това мразовито януарски утро внимателно чета в един сайт с големи претенции една целенасочена антисоциалистическа статия от един или няколко анонимни автора. Разбирам, че тя е в интерес на една малка група дейци от ръководството на БСП, против мнозинството от това ръководство и в крайна сметка – антисоциалистическа. Дали е поръчкова или пък е журналистически импулсивна не мога да преценя. Но има нещо прикрито. Това личи от тенденциозното използване на части от мнения на ИСА. Не съм изследвал подробно анализите на ИСА, но някои от внушенията не ми се струват вероятни.

По същество въпросната статия е против вътрешнопартийната демокрация в БСП. Използва се новината за проведения пленум на НС на БСП за насрочване на заседание на конгреса на тази партия. Явно личи че авторите са подразнени от решението, което се предлага в дневния ред да има обсъждане и евентуална смяна на председателя на партията, който политически се прояви като удобен за Пеевски и Борисов през едногодишното участие в т.нар. „съвместно управление“. Толкова съвместно, че ръководството на БСП не знаеше, че правителството Желязков подава оставка и научи това от СМИ, че ръководството на БСП не знаеше, че България е част от „Групата на желаещите“ да воюват срещу Русия.   

Свикването на конгреса на БСП е една нормална напълно демократична практика. Недемократично е да не се свиква конгресът, който според устава на БСП е постоянно действащ орган на партията, и който заседава не по-малко от веднъж годишно. Последно той заседава през февруари миналата година. И когато председателят и група дейци около него не искат конгреса да се свика отново, друга група предлага той да се свика и колективният орган, който ръководи партията между заседанията на конгреса, решава той да се свика отново през февруари. През изминалата година имаше достатъчно много поводи конгреса да бъде свикан на заседание, тъй като много от най-важните политически въпроси се нуждаеха от най-колективното решение. Сред тези въпроси бяха проблемите с натрапеното от ГЕРБ, ДПС – НН и ПП-ДБ прибързано и неподготвено, неадекватно решение за влизане на България в Еврозоната от 1 януари 2026 г. Еврозоната, както и проблемът за борбата със спекулата, която изяжда образно казано „хляба на народа“ заслужаваше да се обсъдят от конгреса. Около 90% от членовете на партията (по оценката на К. Добрев) бяха против прибързаното влизане в неподходящ момент в тази зона с единна европейска валута. Зафиров, министрите от БСП и парламентарната група подкрепиха олигархията, в чиито интерес бе този акт. Това стана напук на членовете на партията и на нейните симпатизанти. Явно Зафиров не иска конгрес, понеже трябва да отговаря на неудобните въпроси защо вървеше против интересите на партията и много по-важното – против интересите на хората наемния труд и на пенсионерите.

Властогонците, не само в БСП, но и във всяка друга партия, може лесно да ги познаеш по поемането на отговорност. Това за тях е почти непознато действие. Те се считат за единствено и винаги правите и правилните. Пропуските и дори безобразията си те прикриват със самохвалебствия как и колко много са постигнали и мълчат за пропуските, грешните решения и ходове, за отрицателните резултати в партията и в обществото, постигнати благодарение на техните грешки. Те почти всички се самовъзприемат като „света вода ненапита“. Прочетете „успехите“ на министрите на БСП и сравнете с цялостната оценка на масата хора за тези резултати. Страхливите властогонци винаги не искат да подават оставка с фалшивата теза, че в предизборна обстановка, във време когато партията трябва да е единна и организирана, да действа силно не трябва да се прави никаква промяна, „не трябва да се сменя впряга на колата посред реката“. Това щяло чрез вътрешнопартийни борби да отслаби партията. Този подход е възприет от почит всички български партии, включително и от БСП. Навремето с него излизаше и Сергей Станишев и групата около него след загубата на изборите през 2009 г. и от Корнелия Нинова през 2021 г., а и след следващите.

В момента ситуацията в БСП следва да се гледа през призмата не на самодоволното ръководство, не само от гледната точка на критикуващите го и искащите неговата оставка членове на ръководството, но и от гледната точка на общественото мнение, на обществените нагласи, оценки и предпочитания. Визираната статия има манипулативен характер. В близкото минало сайтът бе известен с безусловната подкрепа на Нинова, а от няколко месеца се зае да пропагандира „успехите“ на Зафиров и компания. В самото заглавие може да се прочете, че „партията се отнася канибалски с лидерите си“ показва поне дълбоко непознаване и неразбиране на същността на БСП и нейните многогодишни демократични традиции. В новите либерално-демократични (неолиберално-глобалистки) условия БСП не е лидерска партия. Тя се ръководи от председател, а не от лидер. БСП не е лидерска партия начело с „Велик вожд“ като ГЕРБ, ДПС – НН, ПП „Възраждане“ и др.  Нинова промени устава с цел да превърне БСП в лидерска партия начело с нея, подбра си послушни и изпълнителни хора за нейни заместници и изпълнители на партийно-политически поръки, но само частично успя.

Използването на политически метафори като „канибализъм“ е от огорчени хора и непълноценни демократи, огорчени от провала на политическата им кариера.  Използването на демократична процедура в очите на някои политици и на журналисти може да им изглежда като „канибализъм“ (самоизяждане) имайки личните загуби на пост, длъжност, обществен авторитет, разбира се и доходи. В демократична партия няма несменяеми лица, и вечно заемане на висши постове. В БСП председател на партията и/или на Националния съвет означава пръв сред равни. Това значи, че той е „пред“ заседаващите, пред тях, а не над тях. В БСП е невъзможно председателят с ръце в джобовете да поучава другите, цялата партия и целия народ, както това правят Б.Б. и Д.П.

Да, на конгреса на БСП ще трябва да се отговаря защо „партията е влязла в управлението“, но с добавката защо е приела този грешен курс, тъй като мнозинство българи са против прибързаното през 2026 г. влизане в Еврозоната, влизане което е в интерес предимно на едрия бизнес, на богатите, техните семейства и т.н., а не на обикновените трудови хора и пенсионерите.

Това, че НС на БСП е дал „положителна оценка“ на министрите си, по същество нищо не значи. Оценката я дават на изборите хората на труда, пенсионерите, членовете на партията и нейните симпатизанти. А тази оценка е крайно негативна и се различава на 180 градуса обратно на твърденията на Зафиров.

През цялата 2025 г. твърде много се спекулираше с термините „държавност“ и стабилност“. Стабилна държавна власт след една година властване означава, гледано през джоба на огромната маса редови потребители, стабилна бедност, висока инфлация, високи цени на основните хранителни продукти, на лекарствата и на битовите услуги, както и социална безизходност. Твърдят, бе би било много по-зле, ако не била БСП! Държавността се свързваше с предпочитането на общодържавните пред партийните интереси. Тази спекулация използваха не само Зафиров, Румен Петков и Стойнев, но и редица други ръководни дейци на БСП-ОЛ, дейци от други партии, а и редица анализатори и журналисти. Принизяването, опростачването на термина „партиен интерес“ поставя под съмнение самото съществуване на политическите партии. Отказът от партиен интерес на практика означава отказ от реализация на поставените политически цели на всяка отделна партия, отказ от защита на интересите на голяма група от хора. Всяка партия съществува за да изразява, отстоява и защитава интересите на голяма група от хора. Коя е най-голямата група от хора в българското общество? Това са наетите лица, тези които отдават срещу заплащане своя физически и умствен труд, умения, сръчности и способности на държавата или на  бизнеса (капиталистите) срещу заплащане, а размерът на това заплащане се определя от бизнесмена, притежаващ капитала. През 2025 г. от общо заетите в България 2 820 000 работодателите (капиталистите) са само 143 000 души или 5.1% от всички заети. Интересите на работодателите и наетите лица (работници) са коренно противоположни. Работниците искат при преразпределението на добавената стойност да получават размер, чрез който да водят нормален човешки живот. Работодателите искат срещу своя капитал да получават огромната част от добавената стойност за да станат много по-богати. По този начин в България тече процес на обогатяване на богатите и обедняване на бедните и в крайна сметка – огромно неравенство. В това невидимо противопоставяне демагогски се прикрива като грижа за даване на работа на безработните, грижа за трудовата заетост. По същество то води до най-голямото в България неравенство в сравнение с всички европейски страни – 8.2. Чий интерес следва да защитава БСП чрез своите депутати в Народното събрание?  Този на собствениците на капитала (бизнеса) или на наемния работник? Интересите на капитала в 51 -то Народно събрание изразяват и защитават ГЕРБ, ДПС – НН, ПП-ДБ, АПС и частично т. нар. националистически формации – „Възраждане“, МЕЧ, „Величие“.   В Западна Европа има политическа практика на създаването на политически коалиции. Когато са формирани от доминиращи десни партии и слабо представени леви партии резултатът е ясен – изчезва лявото. Дори в Германия има решителен спад на влиянието на ГСДП поради няколко пъти коалиции с десните. Тяхното коалиране с десните не спаси Германия от икономическата, социалната и емигрантската криза, от решителното намаляване на средната класа, и по същество ликвидиране на т. нар. „социална държава“. Вълкът и агнето не могат да бъдат едно семейство. Нека десните и центристите да се коалират колкото си искат и както си искат. За левите партии е противопоказно коалирането с десни, с ултранационалистически и радикално-консервативни  партии. Ако в парламента има центристки и други леви партии те могат с по-малко компромиси да създадат леви или лявоцентристки коалиции.  В българския случай възниква естествения въпрос: Защо БСП „съвместно управление“ да защитава държавността в държавата на олигархията и беззаконията, без да има лостове и възможности да промени обстановката? БСП трябва да защитава трудовия народ от сегашно, от миналото и за бъдещото трудово поколение.  

Спекулативно е твърдението, свързвано с ИСА, че Иван Таков като зам. председател на БСП е опозиция. Спекулативна и премълчавана истина е, че Таков е опозиция на олигархията, управляваща държавата, опозиция на десния кмет на София. Спекулативно е, твърдението че той е опозиция във вътрешнопартиен план. Като зам. председател на БСП той има право на лично мнение, което свободно изразява в ръководните органи. То може на някои собственици на сайтове и журналисти да не им се харесва, но то си е негово, а това не значи, че той е опозиция на ръководството. Поради това в демократичните партии има мнозинство и малцинство и гласуване за да се приеме решение с мнозинство. Малцинството или мнозинството не може да е опозиция във вътрешнопартиен план, ако то не е  организирано, оформено като постоянна група в партията и да е срещу ръководството. От гласувалите на последния пленум на НС на БСП над 90 души са били за свикване  на конгреса, а малко над 30 – против. Кой е опозицията? Този който е гласувал с мнозинството (Таков) или този кой е гласувал с малцинството (Зафиров)?

Има и още една сайтовска манипулация. Било възложено на Зафиров „спасението на партията след Нинова“. Вярно е, че Нинова водеше партията към ликвидация и за малко да успее. Но спасението на партията чрез избирането на нейния (на Нинова) пръв заместник не изглежда много убедително като акция за „спасението“ на БСП. Спасението на БСП не е в едно лице, независимо колко то тежи, дали е голямо колкото Голямото „Д“, дали се разхожда сред актива с ръце в джобовете и т.н. Спасението чрез един авторитарен лидер  в съвременната  обстановка е невъзможно, а и никой не очаквал такова нещо от Зафиров. Той може и да счита, че „през тази една година сме били на прав път и трябва да продължим със същите усилия (подкрепата на Пеевски и Борисов – б.м.)“. Този зафировски „прав път“ е масово нехаресван от българския народ и огромната маса от членовете на БСП, нейните поддръжници и симпатизанти.

В анонимната статия във въпросния сайт има един справедлив въпрос: „Как партията ще се представи на предстоящия вот?“ Това трябва да реши конгреса с обсъждане и приемане на програмна предизборна декларация. Скромното авторово мнение е, че трябва значимо обновяване на ръководството, но не само с представители на младежкото движение, а с авторитетни хора и от другите поколения.  Но само кадровото обновление не стига. Трябва и съвършено нов тип декларация (или платформа), която кратко и ясно да каже към какво се стреми и за какво се бори БСП. Разбра се , че 100 -те точки на Вигенин и компания от предишните избори не вършат работа.  Масата трудови хора (настоящи и бивши – т.е. сега пенсионери) и особено младите хора трябва да се убедят, че БСП ще работи за реализация на конституционното изискване България да е социална държава. БСП трябва да изразява, отстоява, защита интересите на хората на наемния труд, бедните, слабите и онеправданите, а не егоистичния чуждестранен и български бизнес, да се бори за повече справедливост и солидарност, за решително намаляване на неравенството. Това означава да се промени данъчната система в полза на бедните и онеправданите като се въведе по препоръката на МВФ необлагаем минимум за хората с най-ниските доходи и прогресивна данъчна скала за облагане на физическите лица с нарастване, характерно за страните от „клуба на богатите“, в който нас бедните ни натикаха Борисов, Пеевски, Василев, Божанов, Мирчев, с активната подкрепа на Зафиров и  Трифонов. Солидарността изисква всеки да плаща пенсионни осигуровки до пълния размер на трудовите възнаграждения. Същата тази солидарност налага корпоративния данък и данък дивидент да се повишат поне до 15%, както препоръчват МВФ и ЕБВР. Партията и нейните представители в Народното събрание трябва да отстояват прокарваването във всики дейности утвърдените общохуманни и социалистически принципи – свобода, демокрация, справедливост, солидарност, равенство, патриотизъм, миролюбие, екологизъм и обществена сигурност и порядък в обществото. БСП да работи както е записано в устава за „едно свободно, справедливо, солидарно общество“, което да преодолява бедността и неравенството и съдейства за воденето на един достоен живот от всички или поне от всички хора в новите условия на дигитализиран свят и развитие на изкуствения интелект, в условията на мирно сътрудничество с другите народи.

В БСП след конгреса времето разделно следва да се трансформира във време съзидателно, време на пълна мобилизация, събиране, обединяване и привличане най-вече на младите и трудовите хора. Време е за активна и настъпателна предизборна борба срещу съществуващата в България олигархическа видима и невидима диктатура.

 

12.01.2026 г.                                  автор: Анко Иванов

Гр. София  

Източник: Политкомент

Провалът на властта: комплекс от опасни заблуди и/или целенасочена демагогия?

 

         

          В началото на декември (2025 г.) политическото време стана безпределно разделно и безпределно неясно, силно напрегнато. В тази обстановка правителството подаде оставка. Огромната маса протестиращи искаха „оставка“ на „мафията“, на правителството и бързо я получиха. Стои открит вечният славянски въпрос: „Какво да се прави?“ след това. Същността не я виждат не само политическите слепци, прислугата на управляващата открито и прикрито мутренска олигархия, но и набедените политически анализатори. Площадите и улиците на големите градове кънтяха от гръмките скандирания и подигравателните плакати на спонтанно протестиращи граждани от всички поколения на страната. Единици протестираха срещу някои показатели на проектобюджета, а мнозинството – срещу негодността на управлението на страната. Още от февруари започна, след заявката за прибързано членство в еврозоната, да се надига лека, а след това и по-голяма вълна на общественото недоволство. Скритото напрежение обхващаше все повече хора от различни поколения и се изля в огромни протестни митинги. От телевизора  ни обясняваха колко е важна държавността (Борисов, Зафиров, Румен Петков и множество други), че „стабилността в управлението е гаранция за развитието“ (Росен Желязков 11.10.2025), че партиите влезли в управлението са оставили на заден план „тяснопартийните си интереси“.   Толкова са ги оставили на заден план, че запълниха регулаторните органи със свои хора. Падна правителството с трима премиери, над които се извисява корпулентната фигура на Голямото „Д“.

През тези 11 месеца приспивната песен на големите телевизии приспа само управляващите, намиращи се във властовия нагон към нови  все повече и по-добре платени държавни постове. В началото на лятото някой успешно подлъга (може би нареди) прокуратурата да започне показна наказателна акция срещу варненския кмет. Появи се и нова искрица на младежки протест – дейността на младите студенти по медицина, младите лекари и медицински сестри. Общественото недоволство от прибързаното приемане на България в Еврозоната, действията на правителството против доминиращото обществено мнение, подигравателното отношение към референдума предложен от „Възраждане“ и от Президента, разкриха пред мислещите хора, че има арогантност и циничност на управляващите, защитаващи интересите на капиталистите (т. нар. работодатели). Цените на храни, лекарства и на всичко бързо нарастваха. Това наля  масло в разгарящия се протестен огън.  И като се заредиха протест след протест  Политическата неприязън се разгаряше, борбата за власт стана арогантна и цинична, в нея централно място заеха двама бизнесмени – лидери на десни олигархически партии. Във властовата партийно-политическа битка успешно бяха въвлечени прокуратура и съд, корумпираната и дясноориентирана върхушка на полицията и ДАНС, част от т.нар. „регулаторни органи“.

            Управляващите вместо да решават насъщните проблеми на масата бедните хора се заеха да решава въпросите на бизнеса – влизане в Еврозоната. С редица действия се подпомагаше корупцията чрез баснословни заплащания за строителни дейности: 1 млрд. вместо 100 млн. лв. за детска болница; над 2 млрд. лв. за 8 км от околовръстното шосе на София; по 50 млн. лв. за 1 км автомагистрала от Бяла до В. Търново, подаряване на държавното тотото на уж чуждестранен оператор чрез концесия, въвличането на България в „Групата на желаещите“ военнолюбци и др. Това неимоверно влоши социално-икономическата обстановка в България, Всичко това формира у огромната маса от хора на чувството за несправедливост, за неравенство пред закона и властта. Циничната самоувереност на лидерите ДПС-НН и ГЕРБ-СДС за „единствено верните решения“ доведе до обединяване на множество протести под едно единствено мото – „оставка“ на „мафията“ от властта.

            Митингът на 10, подадената на 11 и нейното приемане на 12 декември 2025 г. оставка на правителството създадоха нова политическа ситуация в страната. Протестът завърши без мисия за бъдещата политика и за бъдещата промяна на българското общество. Влизането в „групата на богатите“, разкри отчетливо, че сме най бедните Европа. Провалът е на управляващата неясна тройно-четворна коалиция. Протестът бе персонално насечен към две партии и две лица, но в основата си има дълбоки социални корени.  Към вътрешната социално-икономическа криза се нареди и избуя и дълбоката нравствена криза в обществото – доминиране на личностите олигархически интереси на част от едрия български капитал (КРИБ и другите работодателски организации). Освен масовият натиск на протестиращите от всички поколения има и силен външен геополитически оцветен натиск. Не случайна дипломатическата активност в България с посещенията на висши дипломати от САЩ, совалките на български политици до Европа, особено тези на Желязков. Оказа се, че българското правителство стои разкрачено в новата геополитическа реалност в новия многополюсен свят. Желязков и Борисов традиционно скланят глава пред западните (брюкселските) „началници“ и активно участват в  „Групата на желаещите за война“ с Русия, а от друга страна – подмазване на задокеанския „Голям бял брат“. Правителството „от два стола – на земята“. В същото време българският жаден за огромни печалби български бизнес подложи на огромен, за пръв път в последните 36 г., толкова видим печалбарски натиск спрямо правителство – и то послушно отстъпи от предлаганите незначителните нови данъчни тежести за богатите. И на това непослушно на Задокеанския брат правителство бе използвана отдавна разработената от Джин Шарп политическа технология за смяна на властта без въоръжено насилие – т.нар. мирна („нежна“) революция, обогатена с по-съвременни дигитални, визуални, звукови и речеви компоненти. От всичко това може да се направи обоснован извод, че народът може да бъде заблуждаван само за известно време с използване на телевизионни, интернет и други манипулации, спекулации, фалшификации, заблуди, представяни за истина и т.н., т.е. една заблуда на управляващата четворна коалиция.      

            Има много причини за падането на правителството, за провала на четворната коалиция. Главната от тях е, че в България от 1997 до края на 2025 г., се провежда само една дясна либерална политика, която в света доказа своята несъстоятелност. При нея в България се достигна до: обезбългаряване (огромна емиграция); значим спад в промишлеността; почти пълен срив на земеделието; огромен износ на национален доход; лоша пътна инфраструктура; влошаващи се образование и здравеопазване; огромна бедност и неравенство в доходите, последните места в социалните показатели за ЕС.

            В тази политическа обстановка хората не виждат в никоя от партиите не само на досегашната власт, но и на останалите парламентарно представени партии възможност за значима промяна, за нещо различно от провежданата дясна политика, провеждана чрез депутати, избрани с голям дял корпоративно-купен вот. Масовите протести, свикани от дясна партия в защита на данъчните интереси на бизнеса (без увеличаване на осигуровките и данък дивидент), огромната маса от протестиращите се превърна в протест за оставка на мафията от властта, за нова политика, осигуряваща надежда за бъдещото на младите в родината. Досегашното управление може да бъде заменено с ново, вървящо по един от трите възможни пътя: запазване на сегашната дяснолиберална мафиотизирана политика чрез смяна на лицата; националистическо-консервативна власт или социалистическото управление. Сега в Народното събрание има три уж националистически партии – „Възраждане“, „МЕЧ“ и „Величие“. Те са без оформен облик и последователност на поведението, воюват една против друга, вместо с властта. Нереално е да се очаква адекватно политическо действие от тясното ръководство на БСП-ОЛ, в което водеща роля имат подбраните от К. Нинова властогонци. То защитава интересите на бизнеса и предлага незначими социални решения. Вътре в БСП има огромно противоречие за политиката между голямата част от членовете, симпатизантите и поддръжниците на партията с тези на тясното ръководство. Както признава К. Добрев 90% от членовете на БСП са против в Еврозоната, но ръководството работи за обратното.  

            В политически и икономически план правителството използваше значим комплекс от опасни идеологически и политически заблуди. А дали са само заблуди или пък са целева демагогия, прикриваща истинските цели??? Ето някои от тях.

            Първата заблуда и/или демагогия – България се нуждае от стабилност. След участието на БСП в „съвместното управление“ единствено стабилни останаха високите заплати на народните представители, индексирани на всеки три месеца, а не като на пенсионерите – по веднъж в годината. Това е стабилност в интерес на 5 министри, 11 зам. министри, 19 депутати и над 30 членове на различни държавни регулаторни органи. „Съвместното управление“ оставя огромната маса от българския народ стабилно бедна и с „надежда“ за още по-голямо обедняване през 2026 г. Стабилни останаха: ниските данъци на богатите и най-богатите; кражбите от обществените поръчки; печалбите на сивата икономика; голямото доплащане за здраве; увеличаване на цените и бързо обедняване на бедните; увеличаване на функционалната неграмотност на много ученици; стабилно обогатяване на богатите.

            Втората заблуда и/или демагогия – „безвремието“ на изборите. Честите избори били порок, хората били уморени от избори, а властта не могла да функционира, понеже страната била управлявана от служебни правителства – припев на всички десни и олигархически партии и на тясното ръководство на БСП. През тези 4-5 години с чести парламентарни избори хората не са спрели да живеят, да се трудят, да се грижат за децата си. Общинските и държавни власти са изпълнявали своите задължения, дори са събирани не по-лошо данъците. Държавата е поддържала всички свои системи, само някои представители на ГЕРБ-СДС, ДПС-НН и ПП-ДБ  саботират служебните правителства. Служебните правителства, както и другите, водят борба с природни и техногенни бедствия – пожари, наводнения, свлачища, срутвания и т.н. Държавата (в „безвремието“) ускорено доизгради газовата връзка на България с Александруполис, вкара България в Шенген и т.н. „Безвремието“ не попречи на военнолюбците от ГЕРБ-СДС, ДПС-НН, ПП-ДБ да сипят български пари в любимата им Украйна.

            Третата заблуда и/или демагогия – единодушната подкрепа в БСП за участието в управлението. Става дума за възприемане на желаното за действително. Събрали се група дейци на БСП (НС и ИБ) и решили да колаборират под мотото „съвместно управление“. В това дясно управление десните (ГЕРБ-СДС и ИТН) предрешават с два срещу един гласа всякаква възможност за истинско ляво решение. Има ли „единодушна подкрепа“ от членовете на БСП за участието в падналото правителство? Наскоро председателят на БСП, че в партията било имало „единодушна подкрепа за участие  на БСП в управлението“. А истината е, че над 90% от членовете на БСП, нейните поддръжници и симпатизанти, левите хора искат истинска нова лява политика. 

            Четвъртата заблуда и/или демагогия – предлаганият от правигелството на Желязков бюджет бил не само „единствено възможният“, но и „най-социалния бюджет“. Последвалите събития опровергаха Зафиров, Гуцанов, Иванов, Генов, Пешев. Оказа се, че има други алтернативи и че под натиска на капиталистите (бизнесмените) и техните подставени лица бе изготвен и  още по-крайно десен проект за бюджет. Политиците по бюджета им ще ги познаете, а не по лафовете им от телевизионните екрани и пред микрофоните на Народното събрание. Например, данъкът върху дивидента. В Германия този данък е пет пъти по-висок (25%), в Русия е (15%), а в България (5%). Значи ли, че властващите в Германия и Русия десни партии са по-леви от лявата БСП или от дясната ГЕРБ?  Ляв бюджет и лява данъчна политика има само когато има прогресивно данъчно облагане с необлагаем минимум, без плосък данък. Крайно десният МВФ препоръча на България корпоративният данък да е 15%, но тясното ръководство на БСП, с отказа си от повишаване на корпоративния данък, стана по-дясно от най-десните. Лява социалистическа политика има когато се облагат с повишени данъчни ставки свръхпечалбите, особено тези на банките. Ниският корпоративен данък (10%) и крайно ниския данък дивидент (5%) водят до обедняване на бедните и обогатяване на богатите.

            Петата заблуда и/или демагогия – чухме гласа на протестиращите хора и това намери отражение в актуализирания бюджет. Така заяви в Плевен председателят на НС на БСП. Хората не скандираха за по-ниски данъци на богатите, а ясно и категорично – „оставка“ и „мафия“. Разбирам го г-н Зафиров – не му се иска да напусне топлото място на зам. председател на Министерския съвет, нито пък да се припознае като „мафия“ или като помощник на „мафията“. Протестиращите млади хора искат да живеят в България, но не тази на мафията и олигарсите, а на справедливата социална държава. На протестите никой не скандираше „Искаме по-нисък данък дивидент“.

            Шестата заблуда и/или демагогия – швейцарското правило за индексиране на пенсиите е в защита на интересите на трудовите хора. Пенсията е заместване на доход, който по-рано си получавал като работещ. Многогодишното спазване на швейцарското правило води неминуемо да намаляване на равнището на заместващия доход на пенсионерите, при положение, че техните разходи нарастват неимоверно поради нарастване на доплащането за здраве и галопиращите цени на основни хранителни стоки и лекарства. В България заместващият доход средно е около 40% при средно за западноевропейските страни („клуба на богатите“) – около 70%. Ако един пенсиониран преди 15 г. е бил със брутна заплата около 600-650 лева, сега пенсиониращият от същата професия и на същата длъжност е със заплата 2600-2650 лв. Ако се преизчислят пенсиите на по-рано пенсионираните със съвременното равнище на заплатата ще има справедливост и солидарност. Социално справедливо и социално солидарно е пенсиите ежегодно да се преизчисляват към предната година (31.12.), а не по швейцарското правило. Вярно е, че е по-добре да има швейцарското правило, ако няма друго индексиране. БСП като партия на труда трябва да се погрижи трудовите хора да получават справедлив и достатъчен заместващ доход.

Изглежда, че българските политици и част от ръководните дейци на БСП са забравили, че българската пенсионна система се базира на два основни принципа: а/. Всеобща задължителност на пенсионното осигуряване; б/. Солидарност между поколенията и между работещите чрез пенсионните вноски. Солидарността е основна общочовешка ценност. Тя изисква върху всички трудови доходи, формирани от трудови отношения между работодател и работник, да се плащат осигуровки, независимо от размера на тези доходи. Сега основната маса от приходи в ДОО се осигурява от нископлатените работници, включително и от работещите бедни. Това е несолидарно и дълбоко несправедливо.        

           Този кратък преглед на комплекса от заблуди, както и анализа на формираната нова политическа, по същество кризисна и предизборна ситуация показва, че има три най-общи и възможни изхода: а) промяна на политическия курс на развитие на страната от фундаменталистки либерално-пазарен модел към дясноконсервативен или пък към модел на социалната държава, записан като постановка в Конституцията и в Програмата и Устава на БСП; б) смяна на политическия елит в държавата, включително и в управляващите партии, включително и в БСП; в) едновременна смяна на политиката и на елита. Вторият и третият изход изискват високи морални добродетели от ръководните дейци на управляващите и опозиционните партии, представени в Народното събрание – сами да подадат оставка и да освободят пътя за нов партиен елит с нови виждания и ясна програма развитие на българската държава. Този подход е възможен само при БСП, в която по традиция има развито колективистично начало. Ако тясното ръководство на БСП се окопае във властта на сегашните позиции ще предстои трудна вътрешна партийно-идеологическа и организационно-кадрова борба, отслабваща като цяло партията.

В предстоящата политическа битка най-вероятно ще загуби, но не ще изчезне, досегашният мутроолигархически модел на функциониране на държавната власт. Срещу него ще са и третите налични в Европа, света и в България модели. Главната битка ще между неолибералният пазарен  и дясноконсервативният политически модел. Но в полето на политическата битка може да бъде програмно доразвит и наложен социално-пазарният модел чрез отказ от тясното ръководство на БСП от колаборацията с десните неолиберали и неоконсерватори, както и с десните популисти от ИТН, МЕЧ и националистите от Възраждане. За коалиция на левите с десните може да се говори само след продължително време и при друга политическа ситуация в света, в Европа и в България.  Досегашните три коалиции с ДПС, и с по една с ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС се оказаха не само непродуктивни, но и силно отрицателни за интересите на хората на труда.  Формирането на силна социална държава и провеждането на силна социалистическа и социална политика е в национален интерес, това е въпрос и на патриотизъм, а не само на защита на класовите интереси на трудовите хора.  

 

             11.12.2025 г.

             Анко Иванов – д-р по философия   

    

Стигат 36 години провал на българското образование

Стигат 36 години провал на българското образование  

            Десети ноември 1989 г. е разделителната черта между социализма и неокапитализма, който донесе огромна бедност за преобладаващата част от българския народ. Всичко станало по време на социализма (1947-1989 г.) се представя като тирания, бедност, нищета, потисничество и т.н. Комунизмът и социализмът бяха обругавани тотално и тоталитаристки, първоначално от псевдодисидентите и СМИ изливащи помията, забъркана от целенасочена дезинформация, антикомунизъм и русофобия.

            Периодът от 1947/1948 г. до 1989 г. бе период на преустройство от капитализъм към социализъм, време на бурно обществено развитие. Преустроено бе земеделието на колективна основа и се уедриха дребните земеделски парцели, въведоха се механизация, химизация и мелиорация, увеличи се производство на храни. Имаше ускорена индустриализация – създаване на мощна тежка и разнообразна лека промишленост, както и електрификация, осигуряващи издигането на жизненото равнище на хората и значим външен износ на стоки. Значимо бе повишено образователното и културно равнище на населението, премахната бе неграмотността. В живота навлязоха млади поколения с по-високо образование. Значително се повиши равнището на живот на хората, разви се техническата и социалната инфраструктура. По същество бе изградена нова автомобилна пътна мрежа, разви се ж.п. мрежата, изградиха се нови пристанища, гари и летища, разви се въздушен транспорт, стопански туризъм, изградени бяха хиляди нови сгради на училища, детски градини, културни домове, читалища, болници, поликлиники и т.н. Основа на живота стана равенството във възможностите за личностна реализация – доходите според количеството и качеството на труда. Като цяло България от бедна и изостанала аграрна се превърна в развита промишлено-аграрна страна с мощна за мащабите ѝ тежка промишленост, енергетика и т.н., значителен износ на българска продукция в социалистическите страни и в държавите от тогавашния Трети свят. През осемдесетте години на XX век България зае 27 място в света по социално-икономическо равнище.  Само сред източноевропейските страни бе на трето място след ГДР и Чехословакия, пред Полша, Унгария, Румъния, на равнището на Португалия и Гърция.

            Тези значими промени и стопански резултати бяха тясно свързани с развитието, масовостта и качеството на образованието. Съхранени бяха голяма част от образователните традиции от годините на Възраждането и Следосвобожденския период, традиции на грижа, уважение и авторитет към училището и университета, уважение и почит към учителите, към просветителите, духовно-културните дейци, изобщо – към четмото и писмото. В образованието бяха динамично вплетени и част от западноевропейските традиции на „реалното“, класическото общо образование, но в него бяха привнесени от Съветския съюз и елементите на професионална подготовка в съответствие с потребностите на развитието на страната.  Формирана бе стройна система от общообразователни училища, техникуми, СПТУ и ПТУ, осигурено бе изпреварващо развитие на талантливите деца в областта на математиката, културата, спорта и др. Не всичко в образователната система бе гладко и изрядно, но главното – подготовката за социална реализация в живота на младите хора бе налице. В международните сравнителни изследвания българското образование се нареждаше сред първите десет страни в света, а сега е след 60 -то място.

            Промените след Десети ноември 1989 г. бяха под мотото за свобода и демокрация, за по-високо жизнено равнище и т.н. Сферата на средното образование бе оставено на заден план. Промените се изразиха предимно в намаляване на финансовите и материални средства за училищата, премахване почти изцяло на извънучебните занимания на децата и на възпитанието като цел на училището. С това по същество се формираше образа на новия човек в новото общество само със знания и умения, но без възпитание.  Това от една страна. А от друга – бе насадено грешното разбиране, че децата имат само права, без задължения, а учителите имат само задължения без права. Всеки ученик получи правото да ругае както си иска учителя. Престижа на образованието бе изтласкан встрани от стремежа към бърза и максимална лична печалба. Егоистичния интерес на капитала навлезе дълбоко в училището. Бе премахнато единното държавно издаване на един учебник по един учебен предмет. Министерството на просветата спря да издава учебници и учебни пособия с еднакво съдържание за всички ученици. Закрит бе „Учтехпром“, който изработваше и предоставяше на училищата по министерска поръчка учебни помагала по почти всички учебни предмети. Бяха закрити ученическите столове и се даде възможност на частниците да печелят (при ниско качество на ястията) от храненето на децата.  Сред родителите, и особено сред майките, се разви една истерична масова психоза за „огромната“ претовареност на учениците, че те учат много и то учат излишни неща. През последните години все повече се развива тезата, че децата не трябва толкова да учат, той чичко Интернет ще им предостави всякакви знания, че паметта е едва ли не излишна, а ученето наизуст на стихотворенията на класиците, запаметяването на формулите и основните постулати на природните закони са ненужен баласт. Бяха закрити спортните училища, изпаднаха в тежко състояние училищата по култура. Унищожаването на българската промишленост доведе до масово закриване на ПТУ, СПТУ и превръщането на техникумите в професионални гимназии. Егоистичния интерес на бизнеса не съвпадаше със старата практика предприятията да дават стипендии на ученици, които след придобиване на професия да отиват на работа при  тях. Уж за разтоварване на учениците бе увеличен срокът за придобиване на средно образование от 11 на 12 години, т.е. въведено бе дванадесеткласното училище. Съкратен бе учебния материал. Деформирано бе съдържанието на учебните предмети. Ограничено бе изучаването на класическата световна и българска литература, пренаписана бе на основата на неолибералната парадигма историята, ограничено бе обучението по природните науки (физика, химия, биология, физическа география). В последните години все повече се разширява натискът за прием в т. нар. „елитни училища“, особено математическите и езиковите, които осигуряват масов излаз към университетите в Западна Европа и Северна Америка. Това доведе до неимоверно нарастване на частните уроци и развитие на частните школи. Това пък раздели учениците на деца на богати и деца на бедни родители. Загуби се равенството и равния достъп до качествено образование. Всичко това доведе до значим спад на образованост на завършващите и завръщане на част от децата към неграмотността.

Има и множество други деформации на образованието. Но най-драстичното е порочният начин на финансиране на учебните заведения  чрез въвеждането на порочния неолиберален принцип „парите следват ученика“. Това доведе до рязко снижаване на качеството на овладяването на знанията, понеже учениците знаят, че с или без подготовка ще имат диплома, поради това, че заплатата на учителите зависи от броя на учениците. Това доведе в училищата на т. нар. „функционална неграмотност“. Като цяло образованието значително понижи своя обхват и качество: около 25% от децата въобще не посещават училище; Сред учениците, най-вече тези от маргинални семейства, има редица противообществени и криминални прояви.

            Обществената среда преобладаващо стана деструктивна. Това особено се отнася за част от семействата в малцинствените махали в големите крайградски села и градовете, маргинализирани и вътрешно конфронтирани семейства с ниски доходи и възможности за приличен жизнен стандарт. Чрез телевизиите и интернет-мрежата много често се пропагандира обществено поведение и живот извън нормите на приличното поведение – сцени на насилие, особено в криминално-сексуални филми, развитие на педофилията (особено чрез интернет-мрежата), рекламата на бойните изкуства и стимулиращите напитки, препарати и т.н. Училищата, особено в по-големите градове, са обградени от мрежа от наркопласьори, често пъти под покровителството на полицията. Децата в училищна възраст често се използват в престъпни криминални структури, тъй като не подлежат на сурови законови наказания. Прокуратурата не се бори срещу ранните детски бракове и практиката деца да раждат деца. Всичко това влияе крайно отрицателно върху качеството на образованието. Това състояние на средното образование чертае мрачни перспективи за развитието и дори за съществуването на българската народност в новите световни условия на дигитализация и масово внедряване на изкуствения интелект. 

            В такава обществена среда и при такава деструктивно реформирана училищна среда след Десети ноември 1989 г. са потребни решителни промени. Вместо това МОН внесе в Народното събрание законопроект, който не е базиран на подробен анализ и оценка на състоянието на образователната система, на реализацията на действащия Закон за училищното и предучилищното образование, не се основава на прогноза какъв ще е резултатът от действието на предлаганите промени. Проектозаконът е едно самоцелно упражнение на заинтересовани чиновници, платени соросоидни експерти и министър без педагогическо образование и опит в образователната система. Главното в него е предоставянето на възможността за ислямизация на големи групи от децата в училище, особено в смесените етнически райони и сред ромската общност. Дали има някой нормален българин, който да иска в бъдеще страната да бъде ислямска България? Дали Паисий, Раковски, Каравелов, Ботев, Левски и другите знаменити българи-борци за църковна и национална самостоятелност не се обръщат в гробовете си? Оправданията с молбата на българския патриарх в случая не работят. Той си върши прекрасно и му се иска в българското училище, както в далечното минало, основен учебен предмет да е „Религия с история на българската църква“ (чл. 49 от Закона за народното просвещение, ДВ, бр. 31 от 11.02. 1938 г.). Министър Вълчев само добавя термина „ценности“ и обучение по ислям.

В този проектозакон има твърде малко смислени неща, като тези за обучението по български език и др. Преобладават самоцелните изменения.  Той е проява на дискриминация на ученици.  Похвална е идеята да се стимулира обучението по математика и природни науки, но това не бива да бъде  чрез даване на привилегии на определени деца. След 7 клас има национален външен изпит, чрез който децата продължават образованието в горния курс на средните училища. От този изпит се предлага да се освобождават децата, приети в 5 клас в математическите гимназии. Те просто си продължават образованието в същата гимназия. Практиката обаче показва, че значителна част от учениците приети в 5 клас в математическите гимназии, чрез по-високите финансови възможности на своите родители за качествени частни уроци в 4 клас, са изпреварили децата на бедните родители. Но се оказва, че за част от тях математиката не е призвание. Примерът от лятото на 2025 г. показва, че в 91 немска гимназия в София са се записали между 35 и 40 бивши ученици на Софийската математическа гимназия (СМГ), а тя е приела в 7 клас голям брой деца, учили в други училища и показали по-развит интерес към математиката. Най-тревожното в тази ситуация е, че се нарушава принципът за равен достъп до качествено образование, както и за равенство между децата и се дискриминират тези, които не са учили до 7 клас в математически гимназии.

Също много тревожното е, че този проектозакон е масово отричан от учители и родители, от комисията на НС на БСП, но под диктовката на К. Добрев и Д. Стойнев и при мълчаливата подкрепа от А. Зафиров е подкрепен от парламентарната група на БСП-ОЛ. Заставайки против масата неодобряващи законопроекта родители и учители БСП реже корените на своята подкрепа в обществото.

            И още нещо. БСП-ОЛ би трябвало да предложи делът за образование в бюджета на страната да се повиши (поне до 4.5%). В предишните няколко години той бе около 3.7%, при разрешени от Лисабонската стратегия до 9.0%. Стачкуващите в близкото минало учители се бореха за 4.3%, отказани им от Орешарски и Вълчев, а Борисов и Василев го смъкнаха до 3.7%. Само увеличаването на заплатите на учителите не стига. Трябват и реновация на остарялата вече учебна материална база, въвеждане на нови учебни технологии и техника, нови по-големи физкултурни салони, кабинети по природните науки и т.н. Не е нормално една българска армия от 20 000 души да получава 5% от държавния бюджет, а в предучилищно и училищно образование при обхват 930.7 хил. деца и 90.1 хил. учители (учебна 2024-2025 г. по НСИ) да получава само 3.7% от средствата от държавния бюджет. Съвсем нормално е за една социалистическа партия да поиска пълната отмяна на финансовия неолиберален принцип „парите следват ученика“ и да се полагат повече и по-големи финансови ресурси за „неелитните“ училищата в малките населени места, както и реализиране на целодневно обучение на всички деца до 7 клас включително.    

               За да ги има българската нация и България като държава образованието, възпитанието и здравето на децата трябва да са на високо равнище, да са над всичко в политиката. Моментните егоистично-личностни, групови и партийни интереси трябва да останат на заден  план. На преден план трябва да бъде бъдещото развитие на България като държава и място за достоен живот и условия за развитието и благополучието на всеки.  

 

           Автор: Анко Иванов – д-р по философия 

          Източник: Политкомент

          Забележка: Статията е отпечатана във в-к "Нова зора" на 11.11.2025 г.