През последните
години, по повод приемането на Република Северна Македония в Европейския съюз и
междудържавните отношения между България и братския ѝ югозападен съсед, избуяха
множество спорни въпроси и тези. Огромната част от тях са по повод историята, общото
минало, етногенезиса, традициите и обичаите, героите и културата. Една от
най-острите сфери на вербална агресия срещу България от македонистка страна е
темата за фашизма.
* * *
Македонистката теза за
българския фашизъм
и политическата
ситуация 1941–1944 г.
В Северна Македония
още от края на 1944 г. дошлите на власт югославски титовисти-сърбомани насаждат
чрез историята, литературата, политиката и публицистиката сръбската теза за
това, че българите били фашисти („бугари-фашисти“). Това невярно твърдение се
налага чрез псевдонаучни изследвания, в публикации, учебници, вестникарски и
други журналистически материали, политически речи и т.н., и придобива масов
характер дори в ежедневието на населението на Северна Македония. Така изразите
„бугари-фашисти“ и „Бугарска фашистичка окупация“ стават обичайни фрази,
изразяваща негативно отношение към българския народ. До налагането през 1945 г.
на редактираната от дейци на ЮКП „македонска азбука“ си я е имало българската
буква „Ъ“, „Я“ (jа) и още няколко и българите в Македония са си се наричани
българи. Само сърбите преди това са използвали израза „бугари“. Политически във
Вардарска Македония изразът „бугари-фашисти“ са налага насилствено под сръбско
давление и политически натиск. Чрез него се формира омраза към българския народ
от хора от същия етнически произход, но самоопределили се под
югославско-титовско влияние като отделен народ на географски принцип. С израза
„бугари-фашисти“ населението във Вардарска Македония се определя като
потърпевшо от българския фашизъма а българите са определяни само като фашисти,
като окупатори, като насилници и т.н., т.е. противопоставя се на българите,
живеещи в България.
Тази македонистка теза
засили у нас родилият се след Десети ноември 1989 г. курс на пренаписване на
историята, като елемент, в който се очертава грешната теза, че в България
нямало фашизъм. Неколцина известни български историци от социалистическата
научно-преподавателска номенклатура „обърнаха палачинката“ и започнаха в своите
публикации да се отричат от предишното си творчество за наличието и същността
на фашизма в България. Появиха се и нови, по-млади историци, политолози,
философи и социолози, последователи на американския глобалистки неолиберализъм,
които не искат или не могат да направят разлика между социализъм и фашизъм,
които отричат и двете учения и политически практики и признават само
неолибералната идеология като основа за историческа оценка на миналото, като истина
от „последна инстанция“. На невярното неолиберално и упорито налагано
македонистко твърдение на скопски историчари, учени, политици и журналисти за
„бугари-фашисти“ и „бугарска фашистичка окупация“, някои български учени и
политици започнаха яростно да отричат, че въобще в България е имало някакъв
фашизъм. И това правят не само историци от типа „агент Иван“, но и достойни
учени, дори археолози, да не говорим за политолози и юристи и т.н. и го правят
без обективен прочит на историята.
След прибързаното и
неподготвено посещение в Северна Македония на българския министър-председател
Кирил Петков, който каза: „В цяла Европа е имало фашистки режим. Работните
групи по история трябва да обсъдят как това е повлияло на територията на
Северна Македония“ и допълни: „… да не говорим за български фашизъм“. Това даде
повод за канонада от публични изявления, че в България нямало фашизъм, че царят
нямал нищо общо с фашизма1 и остри атаки към Петков2. Но може би, без да иска
това, Петков сложи пръст в раната.
В тези повечето
прибързани коментари по повод изявленията на Петков проличава общото,
противоречащо на историческата истина твърдение, че в България е нямало
фашизъм, което е отрицание на известни истински факти, на историческата истина.
А да отричаш съществуването на фашизма, волно или неволно, те прави негов
привърженик, поддръжник или поне симпатизант. Да вярва, че в България е нямало
фашизъм, е свободно право на всеки свободен гражданин. Но вярата твърде често
не е свързана с истината и фактологията. А знаем, че фактите са упорито нещо.
Каква е политическата
ситуация в Европа през периода 1941–1944 г.? В континентална Европа (без
Швейцария, Швеция и Съветския съюз) във всички държави е въведен „новият ред“,
формирана е „Нова Европа“, съществуват фашистки политически режими на
управление с различна специфика. Има 7 държави, образуващи фашисткия Тристранен
пакт (страните от Оста) – водещите Германия и Италия, както и съдружните им
политически режими в Унгария, Румъния, България, Хърватия, Словакия. Има и три
фашистки суверенни държави, които не членуват в Тристранния пакт – Испания,
Финландия и Португалия. Финландия пряко участва във Втората световна война,
воювайки срещу Съветския съюз, а Испания изпраща свои войски на Източния фронт
(Синята дивизия, 17 046 войници и офицери). Испания и Португалия са използвани
като входна врата за доставка на липсващите на Германия и Италия суровини за
водене на войната. От тези 10 държави само две нямат войскови поделения на
Източния фронт – Португалия и България. В победените от Германия държави има
формирани колаборационистки фашистки режими (Франция, Белгия, Нидерландия,
Дания, Норвегия, Гърция и Сърбия), от повечето от които има доброволчески
военни съединения на Източния фронт. От Вишистка Франция има легион доброволци
– 6429 военни. В окупираните съветски и полски територии са формирани преки
германски управления, а в Чехия – протекторат. Германски фашистки войски има на
територията на почти всички европейски континентални държави, с изключение на
Швеция, Швейцария, Испания и Португалия.
В тогавашните
политически и военни условия не е било възможно във всички територии на
държавите членки на Тристранния пакт, както и в завладяните, окупирани и съюзни
на фашистка Германия държави, в които има немски войски, да няма фашистки
политически режим. Такива войски е имало и в България и в Югославия,
включително и Вардарска Македония. Особеност на Втората световна война, както
посочва Сталин на югославския политик Джилас, е, че: „Тази война не е като
предишните; който окупира една територия, той ù налага своята социална система.
Всеки налага своята система дотам, докъдето е стигала армията му. Другояче не
може да бъде“3. Там, където е имало германски и италиански войски, независимо
от формалната държавна форма – самостоятелна държава (република или монархия),
протекторат, колаборация, окупация е имало фашистки политически режим. След
войната той е заменен от съветски тип социалистически режим в Източна Европа и
част от Централна Европа и от неолиберален (англосаксонски) политически режим в
Западна, Южна и Северна Европа. И Европа е разделена на две – Западна и Източна
Европа.
Това, че на власт са
фашистки режими, не означава, че съответният народ може и трябва да се определя
като фашистки. Никой историк в света не твърди, че французи, норвежци и т.н. са
фашисти. Такава антибългарска теза господства само в сръбската и
северномакедонската политика, история и журналистика. Тази теза за
„бугари-фашисти“ и „бугарска фашистичка окупация“, налагана от 1945 г. до ден
днешен, е опровергана още от Георги Димитров, който изрично сочи: „Нашият народ
не е бил сателит на фашистка Германия. В сателит на Хитлер превърнаха нашата
държава кобургският дворец, неговата камарила и свързаните с германските
завоеватели спекулантски клики …“4 И да припомним част от Заключителната му реч
пред Лайпцигския процес: „Вярно е, че българският фашизъм е див и варварски. Но
българската работническа класа и селяните, българската народна интелигенция
съвсем не са диваци и варвари… Диваци и варвари в България са само фашистите.
Но аз ви питам, господин председателю, в коя страна фашистите не са варвари и
диваци?… Аз протестирам против нападките върху българския народ.“ Преди
известно време дори непризнаващият българските си корени Зоран Заев (тогава
министър-председател на Северна Македония) изрече: „… не можеш да кажеш, че
цяла една нация е била фашистка. Не можете дори да кажете, че ние (македонците
– б.м.) сме били с партизаните, защото има и такива, които са били сътрудници
на фашисткия окупатор по време на Втората световна война“5. Тезата за
„бугари-фашисти“ е целево насаждан титовизъм, пренесен от сръбската политическа
практика от управляващата върхушка, журналистите и „историчарите“ във Вардарска
Македония.
В историята, както и в
разглеждането на всяко политическо събитие, процеси и т.н. винаги трябва да се
търси истината, основаваща се на достоверни и достатъчни факти. Има множество
погрешни тези за фашизма в България, но сега по-актуални са няколко от тях: 1.
В България е имало избрано и е действало Народно събрание, следователно има
демокрация и няма фашизъм; 2. В България няма управляваща фашистка партия, няма
тоталитарна партия-държава, следователно няма фашизъм; 3. Спасяването на
българските евреи отрича наличието на фашистки режим и антисемитизъм; 4.
Премълчаване и подценяване на участието на България във фашисткия Тристранен
пакт; 5. Отричане или омаловажаване на фашисткия режим на управление в България
и Вардарска Македония; 6. Отричане ролята на Борис III за фашисткия режим в
България.
Избирането и дейността
на Народно събрание
не отрича фашисткия режим в България
Тезата, че фашизмът е
антипарламентарен и че щом е избрано Народно събрание не е имало фашизъм, е
дълбоко невярна. Твърдят, че Борис III се бил завърнал към практиките на
парламентаризма, произвеждането на „относително свободни избори“ и в Народното
събрание било имало „авторитетна опозиционна група“6 и т.н. Но истината е
по-различна.
Действително, след
Деветнадесетомайския преврат е разпуснато Народното събрание и държавата се
управлява не по Търновската конституция, а чрез формата „наредба-закон“. Но
„демократът“ Борис III не възстановява прилагането на Търновската конституция
след отстраняването на звенарите от власт. Държавата продължава да се управлява
с наредби-закони дори до Девети септември 1944. Тъй наречените „относително
свободни избори“ (Л. Талев) са провеждани при невероятен режим на насилие –
забрана на политическите партии и техните дейности, функциониране на
мракобесния фашистки Закон за защита на държавата, приемане на антисемитски
закони и т.н. В Народното събрание е имало маломощна дяснолиберална опозиция. В
25. обикновено Народно събрание (ОНС) е имало избрани 20 народни представители
от неправителствената квота, 10 от които от БРП (к), 7 десни земеделци и трима
независими – Никола Мушанов, Александър Цанков и Петко Стайнов. Под егидата на
Борис III и с активното участие на Филов, Габровски, Логофетов, Пешев и т.н. на
девет от народните представители от БРП (к) са отнети мандатите и те са
изпратени в концентрационен лагер. Ето такава е била царско-фашистката
българска демокрация тогава, така се е формирало Народното събрание и така е
действало. Политическата практика на избори без партии не е демокрация,
а е диктатура, при която има избори без избор. Това е един своеобразен
български принос в теорията на фашизма.
Невярна е
предпоставката, че при фашизма няма парламент. Такъв в повечето случаи има, но
неговата роля и функции са принизени. Дори в нацистка Германия при Хитлер е
действал парламентът и той е произнасял своите речи пред него. Това, че действа
парламент, не значи, че няма фашизъм, че няма фашистки режим на властване.
Тоталитарен фашисти
режим
без масова фашистка партия на власт
Твърдението, че В
България нямало тоталитарна партия-държава, характерна за фашизма, т.е. е
нямало една мощна фашистка партия на власт, следователно в България нямало и
фашизъм, е невярно. Забравя се историческият факт, че властта невинаги се
упражнява от политическа партия. Спецификата на българския фашизъм е, че
властта публично не огласява възприемането на фашистката идеология,
управляващите не се самонаричат фашисти, не носят фашистки символи, макар че
повечето от тях са били действително такива – основатели и членове на фашистки
партии, съюзи и движения. Много вероятно е, че Борис III и кохортата около него
– царедворци, министри, генерали, професори и т.н. са избягвали да се
самоопределят като фашисти по две основни причини. Първата е, че България е
била победена в Първата световна война и е била под рестрикциите, наложени от
Антантата. А втората причина е свързана с първата – дискредитацията на термина
фашизъм в очите на българския народ и на международната общност от кървавия
фашистки режим на Цанков 1923–1926 г. Това, че не се самообявяват за фашисти,
не им пречи да извършват фашистки дела, да служат на фашистката кауза. А нали
по делата се познават хората!
Липсата на властваща
фашистка партия е в лична изгода на Борис III, за да може той еднолично
диктаторски да управлява всичко в държавата. Монархът по правило не е
политически партиен водач. И поради това той не допуска фашистките партии пряко
да управляват в България, тогава той би се превърнал във формална фигура,
политическа пионка, а не авторитарен фашистки тип диктатор.
Фашизмът има множество
и разнообразни политически форми. Фашизмите са били различни по държавно-политически
практики, но в своята същност са проявление на основните общи характеристики.
Във фашисткия Тристранен пакт Япония, Италия, Румъния и Унгария са били
монархии, а Германия, Словакия и Хърватия – републики. В две от тези държави
(Япония и България) монарсите са имали решаваща роля в управлението на
държавата. Монарсите са в различна позиция при фашисткото управление. В
окупирана Дания кралят е оставен на власт като номинален държавен глава. В
Италия кралската длъжност е съхранена, но водещата личност е Дучето с неговата
фашистка партия.
Това, че в България
няма фашистка партия на власт е аргумент на част от българските историци,
пребоядисали се от комунисти в либерални демократи, че било нямало фашизъм.
Вярно изглежда твърдението, че „За един режим трябва да се съди не само по
идеологически платформи и заявления, а и по управленски действия; и по-важното
по тяхната резултатност7. По-важното е характерът на политическата власт, как
се управлява, как се използва властта и какви са последиците от това, т.е.
оценката се прави по начина на управление и следствията от него, а не дали има,
или няма управляваща фашистка партия.
В Унгария Хорти е
регент (наместник на краля) и властта е фашистка, без фашистката партия да е на
власт, т.е. в Унгария също няма фашистка партия-държава, но нито един историк в
света не допуска, че поради това в Унгария е нямало фашистки режим. Фашистката
партия „Кръстосаните стрели“ идва на власт чрез немски преврат в края на
войната, през октомври 1944 г. Мнозина считат, че Унгария е първата държава в
света с фашистки режим на власт. Фашистката партия в Унгария преди преврата
участва в избори, противопоставя се на правителствената партия, но ги губи8 и
не управлява.
В Испания фашизмът е
известен под името фалангизъм, т.е. испанска фашистка форма на корпоративна
държава. Създателят на движението Примо де Ривера обосновава основните
положения: държавата като безпартийна корпоративна система под управлението на
всевластен вожд, отричане на всякакви политически партии и враждебност към
политическите движения. Фалангата се превръща в партия, всмукваща в себе си
всички други партии и по същество при Франко до голяма степен тя загубва
характеристиките на партия.
В Румъния фашистката
партия „Желязна гвардия“ (легионери) участва в правителството от септември 1940
до януари 1941 г., когато е отстранена от власт и в страната навлиза 500 000-на
германска армия. Антонеску управлява във фашистка Румъния без масова фашистка
партия във властта.
По същество във
властващия режим фашистките партии в Унгария, Румъния и България са заместени
от правителството, от офицерския състав на армията, полицията, спецслужбите и
администрацията. За Унгария и Румъния това се признава за фашизъм, но в
България не било фашизъм, понеже нямало управляваща масова фашистка партия. В
България при изборите за 25. ОНС се избират не представители на партиите, а се
номинирали и избирали т.нар. правителствени кандидат-депутати. Няма една партия
на власт. Но тя е заместена от една голяма група хора, подвластни на царя и
правителството. Това е придаване на демократична форма на личната диктатура на
Борис III. Той публично се обявява за неутралитет, не се афишира като фашист,
но под негово пряко авторитарно ръководство българските правителства, особено
тези на Кьосеиванов, Филов, Божилов и Багрянов провеждат фашистка по своята
същност и резултати дейност. Борис III официално е за неутралитет, но през
ноември 1940 г. се съгласява България да стане член на фашисткия Тристранен
пакт. Разликата с Унгария и Румъния е, че там официално има фашистка партия,
която не е на власт, но у нас фашистките партии официално са забранени, но
водят полулегално съществуване и дори Ал. Цанков ги представлява в 25 ОНС.
Действително в Европа,
не само в Германия и Италия, е имало фашистки режими на власт, които пряко,
афиширано или забулено, са осъществявали фашистки цели, служили са си с
фашистки методи на властване. В България е имало фашизъм. Както посочва Н.
Поппетров: „Фашизмът е европейски феномен, който се появява във всички страни
на континента след Първата световна война (без Съветския съюз и някои от
държавите лилипути). Естествено той не може да подмине и България… Фашистките
формации… оказват съществена подкрепа на всички негови основни мероприятия,
особено на тези с фашистко съдържание …“9.
В България царят
ръководи авторитарно, диктаторски, използва държавната власт, без да има
фашистка управляваща партия. Той не е допуснал това, страхувайки се да остане
само номинален държавен глава, а не реален властови ръководител на страната.
Това обаче не значи,
че във властта няма фашисти. Но те са от различни фашистки партии, съюзи и
движения, от профашистки организации. Има т.нар. безпартийни фашисти като проф.
Богдан Филов (министър-председател), проф. Ал. Станишев (министър на вътрешните
работи и народното здраве – МВРНЗ; германски фашистки агент), Дочо Христов
(министър МВРНЗ) и редица други. Сред партийните фашисти на власт са: министър
Петър Габровски (един от основателите на фашистката организация „Ратник“);
Славейко Василев – министър (един от създателите на фашисткият младежки съюз
„Отец Паисий“); Александър Сталийски – министър на правосъдието (фашистката
организация „Съюз българска родна защита“); Иван Дочев – депутат („българският
фюрер“, основател на българските национални легиони, вносител на антисемитския
закон ЗЗН); Крум Митаков (министър на правосъдието, депутат от фашистка
организация „Съюз на бойците“) – един от първите публично обявили се за фашисти
в България; Христо Калфов – председател на 25. ОНС, член на фашисткото „Народно
социално движение“; Александър Цанков – министър-председател на Деветоюнското
правителство, депутат в Народното събрание (ръководител на фашисткото „Народно
социално движение“); Тодор Кожухаров – министър и депутат („Народно социално
движение“); Христо Статев – депутат (един от лидерите на фашисткия „Съюз на
българските национални легиони“); ген. Иван Русев – депутат в 25. ОНС („Народно
социално движение“); Асен Кантарджиев – създател на фашистката организация
„Съюз на ратниците за напредъка на българщината“, агент на германското външно
разузнаване и участник в опита за преврат в първите дни на септември 1944 г.) и
множество други. Фашисткото движение в България не е обединено, то е парцелирано
на множество партии, съюзи, организации движения в интерес на запазване на
личната диктаторска власт на монарха, но е обединено около монарха. И поради
това се счита, че в България фашизмът е под формата на монархофашизъм.
В България като
политика и практика
е насаждан фашисткият антисемитизъм
В България е приет от
25. ОНС и е действал фашистки по дух и съдържание антисемитски Закон за защита
на нацията (ЗЗН), подписан от Борис III. Той е действал първоначално на
територията на сегашна България, а след това и в присъединените „нови земи“ на
Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Поморавието, т.е. там, където е имало
българска администрация. Изваждането на преден план на спасяването на
българските евреи от концлагерите в Полша е само част от истината. Не е ли
фашизъм изпращането на българските евреи от Беломорска Тракия и Македония през
територията на съвременна България и под български военен и полицейски конвой в
концлагерите в Полша? Това цинично е направено под предлог, че те не били
български граждани. При администрацията (управлението) на Македония и
Беломорска Тракия е прилагано българското законодателство, имало е наредба за
гражданството, в която всички обитатели на тези две български области са
получили българско гражданство – българи (обявяващи се сега за македонци),
турци, куцовласи, цигани, каракачани и т.н., но в наредбата е забранено на
евреите да им се признае българско гражданство. Това е пряк израз на
ксенофобия, на неравнопоставеност между етносите.
Удобно е, под
прикритието на спасяването на българските евреи, да се премълчава масовото
изземване на еврейски имоти, задължителното носене на жълтата звезда, забрана
за обитаване и посещаване на цели квартали в градовете от евреи, масовото
интерниране на евреите от големите градове в далечни части от провинцията (от
София са изселени 20 000 евреи), т.нар. трудови лагери (виж снимката на
lostbulgaria.com), еврейските лагери край Сомовит и Плевен и т.н. Трудови
войски използват принудително мъжете евреи в трудови лагери, по същество
концентрационни, макар и не такива като тези в Германия и Полша. Общо в
България са приети и действали седем антисемитски закона и множество
антисемитски наредби, специално еврейско комисарство (по нацистки тип) към
Министерството на вътрешните работи. И това ли не е фашизъм?
Ксенофобията и
фашисткият антисемитизъм са добре изследвани и огласени от множество историци и
журналисти. Особено внимание заслужават публикациите на Давид Коен, Върбан
Тодоров и Н. Поппетров, както и архивите от Народния съд10.
България като част от
Тристранния пакт
участва във войната до 1944 г. на фашистката страна
Невярно е твърдението
на някои историци, политолози, юристи и журналисти, че България до Девети
септември 1944 г., няма пряко участие във Втората световна война против
Тристранната коалиция (СССР, САЩ и Великобритания). Истината е, че България е
участник във войната като член на Тристранния пакт. Като такава тя е
разглеждана и при сключването след войната на Парижките мирни договори. Пряко
България не изпраща войскови поделения на Източния фронт, но това не означава,
че България не участва във войната, макар че не обявява война на Съветския
съюз, но обявява безсмислена такава на съюзниците на СССР – Великобритания и
САЩ. Това се потвърждава от фактите, които сега някои премълчават или
пренебрежително игнорират. Доказателство за това е, че фашисткият режим в
нашата страна подкрепя икономически и военно Германия, без български войски да
се сражават на Източния фронт. Ето някои факти.
България ресурсно
снабдява Германия със суровини, материали и стоки от първа необходимост – храни, кожи,
руди, облекла и др. материали, необходими за войната на Германия срещу
съюзниците (Съветски съюз, Великобритания и САЩ). На германците са предоставени
всички български търговски кораби, използвани за войната в Черно море и по р.
Дунав. Пълната подчиненост на българското национално стопанство на германското
най-добре се илюстрира с доминиращия износ на България за Германия. През 1933
г. той е 45.7% от целия износ. През военната за Германия и предвоенната за България
1940 г. износът към Германия достига 59.2%, а през 1941 г. той вече е 70% и
нараства през 1944 г. на 95%. България става източник и на трудови ресурси за
Германия.
Нещо повече, България
финансово подкрепя, макар и в прикрита форма, Германия. Управителят
на БНБ Кирил Гунев пише в немското списание „Зюдост ехо“ на 20 март 1942 г., че
България чрез системата за клирингови разплащания с Германия, поради
доминиращия български износ, подпомага Германия. Тази помощ към март 1942 г. е
10.7 млрд. лв., но към септември 1944 г. достига до 47 млрд. лева (за всичките
години). Той заявява, че България дава на Райха „своята скромна
финансова подкрепа, като доставя не само стоки, но и изоставя временно на
Германския райх равностойността им за използване финансирането на
войната (к.м.) …“11. С това, както и с въоръжаването и поддържането на
голяма за мащабите на България армия, и разходите за издръжка на администрация
и строителство в „присъединените земи“ (Беломорска Тракия, Македония,
Поморавието) и окупационния корпус в Сърбия се появява огромен държавен
дефицит. В „новите земи“ за периода 1941–1944 г. са събрани от данъци около 3.5
млрд. лева. В тези територии българската държава е изразходвала за
административни и други разходи 30 284 684 862 лева и за строителство и други
дейности 13 892 563 000 лева12. Недостигът в държавния бюджет се компенсира
чрез печатане на нови емисии левове. По такъв начин от 1940 до 1944 г.
банкнотите в обръщение и съкровищните бонове се увеличават десетократно – от
5.9 млрд. лв. на 55.5 млрд. лв.13. Това поражда огромна инфлация в страната и
масово обедняване на и без това бедните българи.
По същество по време
на войната през 1941–1944 г. България е част от политическото и икономическото
пространство на нова Европа под егидата на хитлеристка Германия. То за региона
на Балканите, т.е. и за България и за Македония е валидно определение.
Председателят на Съвета за пропаганда на германското стопанство проф. Хунке
през юли 1942 г. открито заявява: „Югоизточна Европа е стопански и географически,
германско стопанско пространство“14. Във Вардарска Македония стопанската
дейност се осъществява по българските стопански закони. Износът е насочен
изключително към Германия, но там, в Скопска и Битолска административна област,
функционира и германско Комисарство по мините, които са най-важни за
германците.
Българската територия
е своеобразен плацдарм за германската армия. Какво казват свидетелите от онова
време и фактите за участието на България във войната? Генерал Айрянов,
командващ военновъздушните сили на България през 1941–1944 г.: „… всички наши
военноморски бази, водни и сухоземни летища и цялата ж. п. мрежа бяха поставени
на разположение на германските войски. Германските самолети излитаха от наши
летища, за да охраняват своите военни транспорти. Това представляваше
нарушаване на неутралитета спрямо Съветския съюз …“15. И германският посланик в
София Бекереле: „България пусна германските войски през своя територия. …
българското правителство предостави свой транспорт и средства за свръзка за
прехвърлянето на германските войски към границите с Гърция и Югославия. В
местата за съсредоточаване … тези войски получаваха продоволствие, ползваха
българските укрепления и фортификационни съоръжения, летища, средства за ПВО и
др. Българското правителство предостави своите пристанища (Варна и Бургас) на
германските кораби и корабостроителниците си за ремонта и строителството на
съдове, които бяха използвани също за бойните операции в Черно море. През 1942
г. българското правителство изпрати 3 дивизии от своите войски и 1-2 дивизии в
Гърция, наричащи се окупационен корпус, за смазване на партизанското движение и
поддръжката на германския окупационен режим в тези страни… Неутралитетът
на България по отношение на Съветския съюз съществуваше на хартия (к.м.)“.16
Българската държава
подпомага и военнофашистка Германия. Тя се признава за съвоюваща страна
във войната. На 30 октомври 1942 г. в Народното събрание министърът на
финансите Добри Божилов в мотивите за утвърждаване на ПМС пише: „намирам за
уместно да се освободи споменатото акционерно дружество („Кораловаг“ – б.м.) от
всички държавни данъци, такси и герб, за възлаганите му от германската военна
флота строежи на кораби и лодки, които всъщност ще служат за общото водене
на войната (к. м)17. Български министър пред Народното събрание пряко
признава, че е общо (от Германия и България) воденото на войната срещу
Съветския съюз. Това становище не е случайно. В същото заседание дори
формалната опозиция в Народното събрание трактува по сходен начин ситуацията.
Петко Стайнов по повод освобождаването от износни мита на рудите, добивани в
Македония, счита, че това се прави заради „общата отбрана, която ние с
германците има да водим (к. м.)“.18 Какво значи „общото водене на
войната“ и „общата отбрана“ с Германия? Не е ли това пряко признаване на
участието на България във войната, която води Германия срещу Съветския съюз?
България не само строи и
ремонтира немски кораби, но и подпомага германската армия във войната в
Черно море19. България участва с логистика, транспортна инфраструктура и
товарни кораби във войната. Край българските брегове са унищожени с участието
на българските торпедни катери и самолети 5 съветски подводници и 238 души
съветски подводничари.
България замества
германски войски в окупираната Югославия. На нейна територия тя изпраща
войски под името Първи български окупационен корпус в Сърбия, заместващи
германски войски, отиващи на Източния фронт. Този корпус окупира през 1943–1944
г. почти цяла Сърбия – без района на Белград и мина Бор, участва в германски
военни операции на тази територия, като български войници под немско командване
извършват „прочистване“ на територията от сръбските антифашистки сили. На 5
януари 1943 г. Хитлер заявява на българския военен министър ген. Н. Михов:
„Много съм благодарен на Българското главно командване, което даде съдействие
за заемане мястото в областта (Сърбия – б.м.) на СС дивизията „Принц Ойген“ и
извършваното прочистване“20. А СС дивизията заминава на Източния фронт да се
сражава със Съветската армия. Български войски официално не са изпратени на
Източния фронт поради силното русофилство сред българските войници, независимо
от германофилството на висшия български генералитет и цар, а и поради
необходимостта по време на войната със СССР някой да представлява германските,
унгарските и румънските интереси в Москва. А това е българското посолство.
През 1942 г. български
войски (36-и Козлодуйски пехотен полк) участват под немско командване в
прочистването на планината Капаоник от партизаните. Акцията е ръководена лично
от Химлер. Български войски, заедно с немски, италиански и хърватски войски
участват в операцията „Шварц“, при която са убити 7543 югославски партизани.
Български войски участват под немско командване и при операцията „Кугелблиц“.
При оттеглянето на Първи български окупационен корпус от Сърбия липсват 8450
български войници и офицери – ранени, убити, пленени, безследно изчезнали.
Официално българският военен министър на българо-немска военна среща с
представителите на Хитлер (юни 1943 г.) признава, че има български войски
под немско командване. Това личи добре от въпросите на ген. Михов към
германските представители: 1. „Предвиждат ли германците тези наши части, които
им бяха придадени в помощ за действията в Черна гора да останат там …“ и може
ли „подчинената на ген. Льор“ 16-а българска дивизия да бъде отделна, но „пак
подчинена на Льор“21.
Официално българската държава не изпраща военни единици на Източния фронт.
Осуетява се идеята (подкрепяна от Богдан Филов) да се формира български
доброволчески корпус, който да отиде на Източния фронт. В действителност в
сражения с бойни единици на Съветската армия участват и българи в състава на
Вермахта и СС дивизиите. Показателен е фактът, че към 18 юни 1945 г. в плен,
като част от състава на германските войски, са 287 българи22. В края на Втората
световна война, през 1945 г., е формирана в Австрия от проф. А. Цанков и
неговото Задгранично правителство доброволческата Първа българска
бронеизтребителна легия в състава на Вафен СС дивизия от 700 души от български
войници, подофицери, офицери и студенти. По време на войната над България има
регистрирани над 23 000 прелитания на чужди самолети (британски и американски –
б.м.), а над българска територия падат над 120 противникови самолета, в които
загиват 256 души, българските пилоти извършват 760 бойни полета и свалят 56
вражески самолета. В плен са заловени и изпратени в концлагера край Шумен
стотици американски и британски военнослужащи23.
За фашистката окупация на Вардарска Македония
Фашизъм и фашистки
режим на управление е имало не само в България, но и в във всички страни от
Балканския полуостров – Сърбия, Гърция, Албания, Хърватия, Вардарска Македония
и т.н. Това е под различна форма – самостоятелни и членуващи в Тристранния пакт
(България и Хърватия) и колаборационистки в Сърбия (правителството на ген.
Нешич) и Гърция (три колаборационистки режима). Във Вардарска Македония
фашисткото управление се провежда от Германия, като примат на окупацията. В
договореностите между Германия и България (секретния протокол от 8 февруари
1941 г.) между представители на Българския генерален щаб и щаба на германските
войски в Румъния (командвани от фелдмаршал Лист) е предвидено в т. 1, че „при
операциите на германските войски срещу Гърция или Турция българската армия няма
да възприема настъпателни действия срещу споменатите две държави. Тя ще бъде
подсилена, за да осигурява ред на Балканите (к.м.).24
По същество ролята на
България да „осигурява ред на Балканите“ е нещо като администратор. Тази роля
започва да се изпълнява първоначално от Германия след бързата ѝ победа над
Югославия и Гърция. След това Германия започва подготовката за нахлуване в
Съветския съюз. И за Източния фронт ѝ трябват войски. На 7 април 1941 г.
българският посланик в Берлин Драганов съобщава в София, че „Рибентроп иска да
дадем три дивизии в Македония, за да се освободят германските войски от тази
грижа“. На 18 април държавният секретар на Министерството на външните работи на
Германския райх съобщава на Драганов, че е дадено „нареждане-съгласие“ за
навлизане на нашите войски в Беломорието на запад от линията
Свиленград–Дедеагач до р. Струма, както и на югославските земи на запад до
линията Пирот–Враня–Скопие и на юг до старата гръцко-югославска граница“. Същия
ден Рибентроп изпраща телеграма до българското правителство, че „окупационната
линия в Македония е само временна“ и същия ден има оперативна заповед на щаба
на 12-а германска армия, командвана от ген.-майор Грайфенберг под № 990 до
българския щаб на войската за заемане на посочените територии. На 19 април 1941
г. българското правителство се съгласява с повторното искане чрез три български
дивизии „да окупира Сръбска Македония“. И на 20 април Пета българска армия
навлиза в Вардарска Македония25. По-късно окупационната линия се премества на
запад.
По такъв начин в
официални документи навлизането на Пета армия във Вардарска Македония е
посочено като окупация. Тази дейност е определена от българските официални
власти в страната ни като „обединение на българските земи“ и започват да
наричат Борис III „обединител на България“. Използва се фразата
„възсъединяване“ и „присъединяване към майката-отечество“. Повечето съвременни
неолиберални историци и националисти използват термина „обединение на
българските земи“. Но този термин не е правно и политически коректен26.
Югославия, включително и Вардарска Македония са превзети и окупирани от
Германия. Следователно Германия е първият окупатор на тази територия. След това
той като първи окупатор прехвърля свои права на България, но си запазва
множество окупационни права. Във Вардарска Македония има установен германски
окупационен режим. Не е случайно, че Бекерле в цитирания разпит определя
присъствието на българските войски в „новите земи“ като поддръжка на
„германския окупационен режим“.
В германо-български
документ, какъвто е Спогодбата Клодиус-Попов, „Сръбска Македония се определя
като завзета от България част от бившата югославска държава“27. В нея се
предвижда в чл. 2, че „конфискациите, извършени от германските войски в бивши
югославски части, завзети сега от българските войски, ще бъдат запазени в полза
на Германия“ и в чл. 4. „В окупираните от България области неприятелската
собственост принадлежи на германско принудително управление“. Това показва, че
конфискациите и германското управление на неприятелската собственост във
Вардарска Македония са извършени от Германския райх, а не от българските
войски. Многократно в цитираната наредба се използва изразът, че България
окупира т.нар. нови земи, но се използва и изразът „областите, които при едно
окончателно уреждане ще се паднат на България“. Българските държавни органи,
под влияние на Борис III, определят влизането на българските войски във
Вардарска Македония като акт за „запазване реда и спокойствието“.
Самата дума „окупация“
има множество значения и твърде широки тълкувания. В случая с навлизането на
българските войски във Вардарска Македония редица историци и политици го
тълкуват като военна окупация. Тя е определена по международните документи (IV
Хагска конвенция от 1907 г. и Женевските конвенции от 1947 г. и протоколите към
тях от 1977 г.). Според тях окупацията е временно заета територия от въоръжени
сили на друга държава и поемане на функцията на управление от вражеската армия.
Окупиращата страна има правото на конфискации. България не е класически
окупатор по международното право, при което има задължението за спазване на
международния правов ред, включващ защита на лицата и имуществата, на
населението, поданството и забрана за анексия.
В ситуацията с
отношението България–Вардарска Македония няма класическата схема за окупация.
Преди войната Македония не е суверенна държава, тя е територия, част от
Югославия и като такава („Южна Сърбия“) е превзета от германските, а не от
българските войски, т.е. окупаторът е Германия. Нещо повече – България изплаща
на Германия приспадащият се дял (за Македония) от външния дълг на Югославия към
Германия. За окупатора е присъщо да изземва, а не да изплаща. Окупаторът само
поддържа функциите на реда и предотвратява съпротивата срещу себе си. Това,
което пропускат македонистите, е, че България не е пряк окупатор, а замества
немските войски, поддържа германския окупационен режим, но не действа по
класическата схема за окупация, а се грижи за територията като за своя.
Вардарска Македония
след завладяването на Югославия е без установен правен статут, управлението на
нейната територия е от Германия и Италия, превзели нейната територия. България,
в по-голямата част на Вардарска Македония, администрира без международно
признат правен статут на администратор. В спогодбата „Клодиус-Попов“, която
няма необходимите атрибути на международен документ, се използва изразът
„завзета“ територия, т.е. завладяна. Но с нея не се урежда правният статут и
правото на владеене от България като второстепенен окупатор, заместващ немските
окупационни войски и поддържащ германския окупационен режим. Германия само
обещава, че след успешното приключване на войната на България ще бъде
предоставена Западна Тракия и излаз на Егейско море от устието на Струма до
устието на Марица и евентуално някакви неопределени части от Вардарска
Македония.
Не само няма спогодба
между държавите Германия, Италия, България и Унгария за статута на отделните
завладени части от Югославия, но и няма ясен регламент как да се администрират,
да се управляват отделните окупирани части до окончателното определяне на границите
след войната. В международно-правно отношение не е изяснен въпросът за това как
окупаторът управлява заетата територия. Практиката показва, че има три вида
управление на завзети територии. Първата е, когато управлението се извършва от
назначени военни от чуждата армия, които имат разпоредителна власт, но се
спазват местните закони, важещи преди завземането на територията. Втората е,
когато в завзетата територия се установява нова власт, която управлява и
поддържа реда чрез военни команди, разпоредби, наредби и правила, както това е
било в окупираните съветски територии от германските войски и създаване на
местни колаборационистки административни служби (кметове и кметства) и местна
полиция, ръководена от военни. И третата е, когато завзетата територия е
обявена за част от другата държава, т.е. тя е анексирана (присъединена).
Българската държава
обявява за присъединени „новите земи“, но няма държавен акт за това – няма
закон, няма царски указ, няма решение на Народното събрание, няма постановление
на Министерския съвет. Германия не се е отказала от своя примат на окупатор.
Немски войски се придвижват и пребивават във Вардарска Македония по тяхно
усмотрение. Германците използват пряко мини за добив на руди, ползват
конфискации и използват бивша югославска (респективно македонска) собственост.
Следователно от страна на България има само временна помощна окупация,
поддържаща германската окупация, но не изцяло. Тя може да се разглежда и като
временна окупация. Поради това България е смятана за вторичен окупатор28.
Българското управление
във Вардарска Македония не само няма класическите форми на окупация, а е
по-скоро опит за „изпреварваща анексия“29. Има доказателства за това. Като
такива могат да се разглеждат начинът на администриране и управление,
установяването на „мира и спокойствието“, при което има формирани български
граждански органи – областни и местни управи, полиция, съд и т.н. По време на
войната 1941–1944 г. във Вардарска Македония действат българските закони,
формирани са две административни области – Скопска и Прилепска. Основната
администрация е от командировани българи, но в нея са включени и множество
местни жители, така че администрацията по същество е смесена –
българо-македонска. Има обществени организации и движения, действащи като
поделения на българските такива, важат българските закони, постановления на
българския Министерски съвет, наредби и административни актове.
България събира във
Вардарска Македония и Беломорска Тракия данъци, както от всички свои граждани.
Но в тези земи българската държава ги е изразходвала за средства за
строителство и за други дейности30. Къде другаде в света „окупаторът“ влага
голям дял от своите финансови ресурси за развитие на завладяна територия?
Младежите от Вардарска Македония са били призовани на военна служба в
Българската армия и са имали значителен дял в състава на Пета армия. В някои
поделения на българската войска във Вардарска Македония делът на наборниците от
местните жители е от 40-60% от личния състав31. В Пета армия е имало и значим
брой офицери с произход от Вардарска Македония.
Подобен подход на
рекрутиране на войсковите съединения не е характерен за „окупационна армия“.
Войниците и офицерите, родом от Вардарска Македония, са били равнопоставени с
тези, които са родени в Царство България преди Втората световна война. Освен
редовната българска войска във Вардарска Македония е имало и хиляди
военнослужещи от трудови войски, които са изграждали и ремонтирали пътища,
водопроводи и други нови обекти, възстановявали са разрушени от германските
бомбардировки стари обекти, сгради и съоръжения. Българската власт разглежда,
управлява и използва завзетата част от Вардарска Македония като своя собствена
земя.
Огромната част от местното население възприема нормално българската власт, дори
българските войски и монарх са посрещнати с овации. В администрацията и в
общуването между хората се използва официалният български език. В случая с
Вардарска Македония не просто става дума за „изпреварваща анексия“ на чужди
земи, както е това с Източна Прусия, анексирана след Парижките мирни договори
от Съветския съюз, а за изконни български земи, владени преди това от чужда
власт – сръбска.
Използването на
различни определения на навлизането на Пета армия във Вардарска Македония
поражда и множество съвременни политически страсти и насаждане в съвременна
Северна Македония на омраза към „бугарите-фашисти“ и „бугарските фашистички
окупатори“. В македонистката литература, научни изследвания, публикации,
политически речи след Втората световна война няма подобни масово използвани класификации
за германските и за италианските „фашистички окупатори“. Това най-вероятно е
правено и се прави с цел отграничаване от българския корен и обща история на
българите със съвременните самоиндентифицирали се като македонци жители на
Вардарска Македония.
Българската войска във
Вардарска Македония е свързана с фашисткия режим в България и Тристранния пакт.
Тя е противодействала на Титовите партизани, провеждала е акции с прояви на
насилие, преследвала е българските комунистически дейци на територията на
Вардарска Македония. Няма точни данни от архивите за убитите в сражения
партизани на територията на Вардарска Македония. Посочват се общо 353 души, но
в този брой са включени не само македонски партизани от антифашистките отряди,
но и великосръбски националистически четници и албански контрабандисти32. В
тази дейност са участвали и войници и офицери, родом от тази територия.
Показателен е случаят в с. Ваташа (в областта Тиквешията), където на 16 юни
1943 г. са разстреляни 12 младежи от селото. Това е извършено от българска
войска и полиция под командата на полк. Любен Апостолов – командир на 56-и
Велешки пехотен полк, родом от Крива Паланка (Вардарска Македония), осъден на
смърт от Македонския народен съд и разстрелян33.
Българската армия
участва в характерните за фашистките режими депортации. На 12 март 1943 година
български военни и полицейски части провеждат депортирането на 793 еврейски
семейства, като са изпратени 3351 евреи в концентрационните лагери в Полша34.
За този исторически факт македонистите от Вардарска Македония редовно си
спомнят. Но забравят един друг факт на депортация. Става дума за това, че
същите български войски изселват и депортират в Сърбия 36 451 сърби, които
разгромената югославска власт преди това е преселила от Сърбия във Вардарска
Македония35. И двете депортации не са в български интерес. Първата е в интерес
и под натиска на нацистка Германия, а втората е в интерес на населението от
Вардарска Македония. С пряката намеса на българското правителство са освободени
от германския военнопленнически лагер в Темешмар (Темишоара в Румъния) над 12
000 военнопленници, войници от югославската армия, но родом от Вардарска
Македония.
Фашизъм, фашистки
организации и движения е имало и на местна почва във Вардарска Македония. По
данни от Македонската енциклопедия в Македония от 1941 до 1944 г. е формирана и
действа фашистката младежка организация „Бранник“36. В нея доброволно участват
ученици от 9 пълни гимназии (Скопие – 3, и по една във Велес, Щип, Прилеп,
Охрид, Битоля) и 8 в непълните гимназии (Кратово, Пехчево, Ресен, Струмица,
Кавадарци, Берово, Радовиш, Неготин). Подобна организация е и „Бали комбатар“,
действаща в Албания и северозападните части на днешна Северна Македония,
създадена с цел борба с антифашистката съпротива и формиране на Велика
Албания37. В териториите с албанско население е действала и младежката
организация „Балила“, изградена по италиански фашистки образец38. Сред
фашистките организации е и легионът „Полковник Борис Дрангов“, който е
определен като „бугарска легионерска младинска фашистка организация во Скопje“
от привърженици на фашистка Италия и Германия39. Мнозина младежи от Вардарска
Македония членуват и във ванчемихайловското прогерманско и фашистко по дух
ВМРО. Специфично фашистко образувание е Вафен СС дивизия „Скендербег“,
съставена от две трети албанци от Вардарска Македония и Косово и една трета
германци40. Това е въоръжена и сражаваща се фашистка сила.
Известен исторически
факт е наличието във Вардарска Македония на паравоенни формирования от местни
жители, сражаващи се срещу югославските (включително и македонските) партизани,
сръбските националистически организации (четниците на Дража Михайлович) и
подобни на тях гръцки националисти и комунисти в Егейска Македония. Те са
формирани предимно от привърженици на фашисткото ВМРО на Ванче Михайлов по
инициатива на скопския полицейски началник и одобрени от българския министър
Петър Габровски (МВРНЗ). Има данни за девет контрачети (Битолска, Велешка,
Гевгелийска, Прилепска, Кумановска и др.) с около 200 въоръжени четници.
При използването на
термина „фашистки режим“ би могло да се припомни, че „бугарите-фашисти“ на
територията на Вардарска Македония са се сражавали с най-истинските фашисти –
германските. Македонистите от Скопие обикновено премълчават, че Българската
армия от 18 септември 1944 г. е под командването на Трети украински фронт и
провежда две операции за разгромяване на изтеглящите се от Гърция германски
войски на съвременната територия на Северна Македония – Страцинско-Кумановска и
Брегалнишко-Струмишка операция. На 13 ноември 1944 г. българските войски
освобождават Скопие от немските войски. За това събитие има авторитетен
наблюдател – генерал Уолтър Оксли (ръководител на британската част на
Съюзническата контролна комисия в България). Той уведомява щаба на Обединените
съюзнически войски в Средиземноморието, че: „… Скопие е овладян след слаба
съпротива на концентричните български атаки, докато партизаните стоят на
околните хълмове, като слизат долу, за да подкрепят влизането на българите в
града. Българите са задържали военнопленниците, но са предали плененото оръжие
на Титовите части…“41. След това българските войски се изтеглят от територията
на Вардарска Македония.
За ролята на Борис III – „обединител“
Има изписани хиляди
страници славословия за Цар Борис III – последни. Има голямо количество
следдесетоноемврийски венцехваления на българския монарх-фашист. През януари
2022 г. зад завесата се извади на показ един отделен факт, изваден от контекста
на историческата картина в Европа през 1941 г. Това е публикация и снимка на
царя в американското списание „Тайм“ от 20 януари 1941 г. Там той е представен
в неговата роля на човек едва ли не от народа, който милее само за народа чрез
неговите индивидуални хобита като заниманията по биология и т.н., т.е. чрез
действия, с които да се харесва – обикновените срещи и разговори с хора. Сега
това се нарича популизъм. Този подход не той го е измислил. Това е побългарена
руска идея за „хождение в народ“ (народничество), но за разлика от Русия,
където това движение е насочено към съпротива срещу властта, Борис III го
използва като средство за формиране на свой привлекателен образ сред народа, за
укрепване на авторитарната му лична власт. Статията в „Тайм“ излиза в периода
на подготовка за включване на България във войната на страната на Оста
(Тристранния пакт). По това време американската и британската дипломация се
опитват чрез всякакви средства, включително чрез пресата, да спрат включването
във войната на Борис III. И това е единствената причина да се появи подобна
статия и негова снимка в списание „Тайм“. В статията се цитират негови думи, че
народът в България е русофилски, офицерите са германофили, царицата е
италофилка, а само той бил неутрален. Статията има добронамерен към Борис тон,
т.е. играе ролята на моркова в политиката, има скритата цел да остане България
поне формално неутрална държава. В същия ден Чърчил в Лондон дава на българския
посланик Никола Момчилов ясната позиция на Великобритания, че присъединяването
към Тристранния пакт ще е фатално за България и последиците ще се много
сериозни: „В края на краищата ние ще победим и без ни най-малко желание да бъда
отмъстителен, ще запомним кой беше с нас и кой против нас“42, т.е. тоягата в
политиката. А през юли 1944 г. Чърчил допълва в реч по Би Би Си, че съжалява
българския народ, че два пъти е бил срещу Великобритания и че „той се оглавява
от чужда на националните му интереси династия (к.м.) и подкупна
интелигенция…“43. В същия ден (20 януари 1941 г.), когато излиза статията в
„Тайм“, българското правителство взема решение за включване в Тристранния
фашистки пакт, а на следващия ден 200 немски войници от немската дивизия за
диверсии „Бранденбург“ влизат в България за подготовка на германското военно
преминаване към Гърция, т.е. преди България да е станала официално член на Тристранния
пакт.
Истината за Борис III
не е в цитата от Гьоринг, поместен от български журналист в българско издание:
„Вашият цар е прекалено неутрален, за да ни подхожда. И във всеки случай в
новия европейски ред (фашизма – б. м.) няма място за царе“. Хитлер и Гьобелс са
били на друго мнение. Гьобелс в своя дневник пише: „Ние можем да бъдем само
признателни на тоя цар… Ако всички държавни глави в Европа бяха така искрени и
така разположени към новия ред (фашизма – б. м.), бъдеща Европа не би срещнала
никакви трудности“.44 На проведената среща на Хитлер с Борис III през ноември
1940 г. царят на България, който навсякъде твърди, че е неутрален, дава
съгласието си за присъединяването към Тристранния пакт, но със съображения това
да стане по-късно, за да може българската армия да се довъоръжи и подготви, да
не се предизвикат предварително Турция и Гърция. Тогава има действащ тристранен
съюз между Турция, Англия и Франция (1939 г.) и в Източна Тракия има 240 000-на
турска армия с командващ англофил. И Хитлер приема тези съображения. Въпросът е
бил не дали, а кога България да стане член на Тристранния пакт. Не е случайна и
позицията на Борис III: „Аз вярвам в крайната победа на германците. Само
предубежденията Ви към нацизма Ви пречат да видите ясно бъдещето45.
Недоказано е
твърдението и че никой извън България не бил определял България като фашистка
държава и Борис III като фашист46. Може да се прочете и текста на предаването
на Гласът на Америка от 3 юни 1943 г.: „Президентът Рузвелт заяви вече няколко
пъти, че тази война не се води за черните очи на фашистките правителства в
Германия и България. Ние с днешните водачи на тези хитлеристки и фашистки
правителства (к.м.) компромиси няма да правим“, техните … „деяния не
представляват желанията на българския народ“47.
Истината,
историческата истина за фашистките режими в Европа не е проста. Както казва
Оскар Уайлд, „истината рядко е чиста и никога не е проста“. Особено в
политическия разнопосочен „нов прочит“ на историята. Истината в историята се
постига само след внимателен прочит на цялата съвкупност от факти, без
премълчаване на отделни факти, изкривяване на други и едностранно обяснение на
трети. Фактите сами не говорят и пишат, изводите и оценките, основаващи се на
тях, са продукт предимно на идеологическия и политическия едностранен прочит на
отделните историци, политолози, политици и журналисти. Фактите разкриват
истината само когато са разгледани в мястото им в цялата съвкупност на фактите,
от всички страни, в конкретната историческа ситуация, т.е. прилага се конкретно-исторически
подход, а не абстрактни оценки и съждения по „принцип“ .
В българо-македонските
отношения има две страни с различен прочит на общата история до 1945 г.,
откакто сърбоманите във Вардарска Македония, поставени на власт от Тито,
започнаха практическата реализация на проекта на Новакович за създаване на
македонска нация. И сега наследниците на тогавашните сърбомани защитават
сърбоманския македонизъм. И именно те наложиха в обществото във Вардарска
Македония политиката на омраза към българите и българското. За съжаление една
значима част от българските историци първосигнално реагира чрез тезата, че в
България не е имало фашизъм и че щом у нас не е имало фашизъм, то тогава
българите не са били фашисти и във Вардарска Македония не е имало фашистко
управление и фашисти.
* * *
В заключение, никъде в Европа, където е имало германски войски, не е било
възможно да няма фашистки режим на управление, независимо дали народът е
фашистки, дали е имало масова фашистка партия на власт или не. И в България и
във Вардарска Македония народът не е бил фашистки. Но е имало фашистко
управление. И в това фашистко управление са участвали на само българи от Мизия
и Тракия, но и от Вардарска Македония. Фашистките режими в Европа не са били
произведени под матрицата на германския националсоциализъм (нацизъм,
хитлеризъм) или на първородния италиански фашизъм. В Европа е имало и испански
фалангизъм (франкизъм), унгарски хунгаризъм (хортизъм), австрофашизъм,
хърватски усташизъм и др., но и български монархофашизъм.
В България има масова историческа манипулация, изкривяваща не само
историческата истина. Реставрацията на капитализма бе провъзгласена пред
обществото като „преход към демокрация“, без да се разкрива същността, че става
дума за либерална демокрация, другото име на капитализма. А след това
„радикално бе пренаписана цялата българска история в духа на легитимацията на
днешния неолиберален капитализъм“48, включително и отричането на наличието на
фашистки режим на управление в България, наложен и в Република Северна Македония
от германския фашизъм, с помощта на българския монархофашизъм.
Използвана литература
и източници:
1. Марков, Г. (2018) Цар Борис III успява да предотврати кръвопролитието,
което ни е очаквало през Втората световна война. Интервю: 28 август 20018 г. Агенция
Фокус.
http://www.focus-news.net/opinion/2018/08/28/47309/akad-georgi-markov-tsar-boris-iii-uspyava-da-predotvrati-kravoprolitieto-koeto-ni-e-ochakvalo-prez-vtorata-svetovna-voyna.html
2. Талев, Л. (2022) Някой спешно да обясни на Кирил Петков, че „фашистки режим“
в България не е имало.
https://epicenter.bg/article/Lyubomir-Talev–Nyakoy-speshno-da-obyasni-na-Kiril-Petkov–che–quot-fashistki-rezhim-quot–v-Balgariya-ne-e-imalo/271405/11/0;
Петров, Р. (2022) Цар Борис III не е бил фашист – виж корицата на „Тайм“ точно
преди 81 г. https://www.168chasa.bg/article/10692642
3. Богданова, Р. (2002) Българският „избор“ по чужд сценарий. В: Втората
световна война и Балканите, С., с. 87)
4. Димитров, Г. (1946) За нашата национална кауза. – Съвременник, год. II, 1946,
кн. 8, с. 484).
5. Заев, З. (2021) И македонци са помагали на фашистите.
(http://m.focus-news.net/?action=news&id=2903076).
6. Талев, Л. (2022) Цит. съч.
7. Даскалов, Р. (2005) Българското общество. С., с. 207.
8. Аттила Колонтари. (2011) Венгрия от фашизму к комунизму.
https://echo.msk.ru/programs/victory/833172-echo/).
9. Поппетров, Н. (1997) Авторитаризъм и фашизъм (към модела на политическото
развитие на България 1918–1944) – Исторически преглед, 1997, кн. 2, с. 37-38).
10. Виж: Коен, Д. (1995) Оцеляването, С., 1995 г.; Д. Коен. Еврейските трудови
лагери в България. В: Еврейски вести 18, 24. 09.2004, 8; Върбан Тодоров и Н.
Поппетров (2013) „VII състав на Народния съд“;
http://narodensud.archives.bg/32-VII_състав_в_София.
11. ЦДА, фонд 1449, опис 1, а. е. 239, л. 4.
12. БНБ. Сборник документи, т. IV, 1930-1947, с. 984.
13. Великите сили и България 1944–1947. Примирието. Документи т. 1, С., Изд. на
БАН, 2019 г., с. 205-208.
14. В-к „Миръ“, бр. 12290, 30 юли 1945 г.
15. ЦДА, фонд 1449, оп. 1, а. е. 140, л. 12-13).
16. Анатомия на агресията – Бекерле разкрива нацистката същност на българската
държава.
https://worldtoday.wordpress.com/2013/03/27/анатомия-на-агресията.бекерле-разкрива)
17. Стен. дневници на 25 ОНС, IV РС, 30.X.1942 г. с. 27.
18. Стен. дневници на 25 ОНС, IV РС, 30.X.1942 г. с. 14.
19. П. Даскалов, П. (2016) България морският съюзник на Третия райх. С., 2016
г.
20. ЦДА, фонд 1449, опис 1, а. е. 269, л. 283, 285.
21. ЦДА, фонд 1449, опис 1, а. е. 133, л. 243-255.
22. Перевозчиков, Д. В., Военно-исторический журнал, 2021 г.
23. Д. Недялков. (2002) Бойните действия на българските въздушни войски във
Втората световна война. В: Втората световна война и Балканите, 2002, с. 282.
24. Секретен протокол от 8 февруари 1941 г. между представителите на Генералния
щаб на Царство България и представителя на фелдмаршал Лист за движението на
германските войски през България. Цит. по Йехуди Л. Уалак. (2002) Защо нацистка
Германия бе заинтересована от сътрудничество с България. В: Втората световна
война и Балканите. С., с. 21.
25. Даскалов, Г. (2002). Българският национален въпрос през Втората световна
война. В: Втората световна война и Балканите, С., с. 161.
26. Виж: Здравка Кръстева. Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в
Царство България (1940–1944 г.), 2018 (изд. „Екстаз“, Берлин; Г. Боздуганов. 77
години от мита, че Беломорието и Македония стават български през Втората
световна война.
Factor.bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/77-godini-ot-mita-che-belomorieto-i-makedoniua-stavat-bbalgarski-prez-vtirata-svetvna-voina,
21 април 2018); Дипломатически документи по участието на България във Втората
световна война. Дневници на Министерството на външните работи (1939–1944), С.
2006 г.
27. Спогодба Клодиус–Попов. Дипломатически документи по участието на България
във Втората световна война. Дневници на МВнР, 1939–1944., С., с. 540—542.
София, 24 април 1941 г. и БНБ. Сборник документи. Т. ІV. 1930 – 1947 г., Изд.
на Главно управление на архивите и БНБ, С. 2004, с. 941.
28. Боздуганов, Г. (2018). Цит. съч.
29. Кръстева, Здр. (2018) Цит. съч.
30. Великите сили и България 1944–1947. Примирието. Документи т. 1, С., Изд. на
БАН, 2019 г., с. 205-208.
31. Участие на българската армия във Втората световна война,
https://web.archive.org/web/20090308025116/http://rdsc.md.government.bg/BG/About/VoennaIstoria/3_08.php.
32. https//abritus.com.
33. Масакр во Ваташа. https://mk.wikipedia.org/wiki/Масакр_во_Ваташа.
34. Хаджийски, Ив. (2002) Българската държавна и военна власт във Вардарска
Македония през 1941–1944 г. В: Втората световна война и Балканите., С., с.179).
35. Хаджийски, Ив. (2002). Цит. съч., с. 175.
36. Македонска енцклопедиjа, Скопиjе, т.1, с. 295.
37. Пак там, т. 1, с. 123.
38. Пак там, т. 1, с. 123.
39. Пак там, т. 1, с. 792.
40. Пак там, т. 1, с. 433.
41. Тошкова, В. България – непризнатият противник на Третия райх. Документи.
С., 1995, с. 154.
42. Цит. по С. Рачев. Чърчил и Балканите (1939–1945) с. 1998, с.146.
43. Цит. по Ст. Мошанов. С моята мисия в Кайро. 1991, с. 233-234.
44. Цит. по В. Д. Вознесенски, С., 1971, с. 92.
45. Цит. по Ив. Иванов, Военно-исторически сборник, 1969, с. 37.
46. Петров, Р. Цит. съч.
47. ЦДИА, ф. 178, оп. 5, , а. е., 339, л. 7-8.
48. Проданов, В. Сп. „Ново време“ бр. 1-2, 2021 г. с. 45.
Забележка: Статията е публикувана в сп. „Ново
време“, кн. 1, януари-март 2022 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар