събота, 26 април 2014 г.

Украинската криза - нови възможности за Китай



Украинската криза – нови
възможности за Китай
                                                           Автор: Ван Хайюн


Пекин запазва неутралитет, тогава, когато Москва и Вашингтон вече преминават към стратегическо противоборство.
След разпускането на Организацията на Варшавския договор и разпада на Съветския съюз Европа започна да се развива по посока на мирното съвместно съществуване. През последните няколко години, в резултата на реализацията на „стратегията за пребалансиране” на САЩ в Тихоокеанския в Азиатско-Тихоокеанския регион, противопоставянето се премести в Азия. Но кризата в Украйна за пореден път превърна Европа в авангард на борбата на Русия със Запада.
Може да се предположи, че кризата в Украйна вече стана преломен момент в отношенията между Изтока и Запада след студената война. Русия и САЩ в много по-голяма степен станаха стратегически съперници, двете страни от стратегическо търпение преминаха към стратегическо противоборство. Без да се пренебрегва възможното постигане на някакъв тактически компромис, стратигическата безизходица може да се запази още дълго време.
Европа отново може да стане арена на противостоенето на Русия и Запада. А това означава, че на САЩ ще им се наложи да засилят своето военно и полотическо присъствие в Европа.
Европа също така призовава САЩ да се върнат. Първоначално САЩ са планирали да насочат главните си военни сили в АТР, защото при „връщането в Азия” е необходимо на първо място да се създават военни съюзи, да отдават предпочитание на военното дело, за заздравяват военното си присъствие. Сега, съдейки по всичко, положението на Америка поради събитията в Европа неизбежно се усложнява.
Американците се боят да не загубят доверието на съюзниците си и на потенциалните съюзници в АТР. Поради това те незабавно заговориха за това, че американската стратегия в АТР остава непроменена. Но по мнението на някои чуждестранни анализатори, на САЩ ще им бъде трудно за следят за едното и за другото, тъй като „връщането в Азия” може да се превърне в „незавършен проект”.
В тези условия зоната на намеса на НАТО в целия свят не може да не се свие до мащаба на Европа, позициите на този блок в Централна и Източна Азия значително да отслабнат. С други думи, способността на САЩ за стратегическо обкръжаване на Китай може да се понижи, деспотичният натиск, с който се сблъсква Китай, също може да бъде отслабен.
Москва е дискредитирана на Запад, западния блок се опитва да изолира Русия. Международната обстановка, особено ситуацията в сферата на безопасност в западната част, става за нея все по-неблагоприятна. На фона на подобен натиск и принуда Русия, за да уравновеси силите със Запада, е необходимо да протегне ръка на бурно развиващите се страни.
Освен това, в тази криза се включиха почти всички големи страни в света, но Китай запазва неутралитет. По такъв начин, всички (двете –б.м.) страни гледат на това как ще постъпи Китай, надявайки се да го привлекат на своя страна. Това поставя много високи изисквания към китайската дипломация. Ако Китай успее да направи всичко добре, то неговият международен статус ще се повиши, ще се усили неговият глас в международната общност. Поради това може да се каже, че отношението към тази криза е за страната не е лесна дипломатическа задача.
В заключение, може да се отбележи, че е възможно украинската криза да донесе на Китай още един десетгодишен „период на стратегическа разслабване”. Ще може ли той да стане „период на стратегически възможности”? Това зависи от възможностите ни правилно да го разберем и ефективно да го използваме. 

 Авторът: Ван Хайюн е генерал-майор, консултант на Китайската научна асоциация за международни стратегии.
Източник: статия във вестник „Женмин жибао”

Политкомент:
Авторът Ван Хайюн поставя акцент на дипломацията, на нейните потенциалните стратегически възможности. Но тези възможности вече са не само потенциални, а и подкрепени с конкретни практически китайски действия. Става дума за три неща.
Първото е, че бързо развиващият се Китай се нуждае от пазари за нарастващата си продукция и изчерпване на възможностите на вътрешния си пазар. Още преди пика на кризата Китай сключи договор с Украйна за инвестиции в размер на 10 млрд долара. В договорката с Янукович влизаше и реализацията на идеята за създаване на ново крупно пристанище в Черно море на Кримския полуостров, в района на град Евпатория. Целта – по евтин воден път да бъдат доставяни, разтоварвани и пренатоварвани китайските стоки за страните от Европа, Русия и Турция. Сега Евпатория е в Русия и най-вероятно тази идея ще се реализира.
Второто важно нещо е че Китай изпитва недостиг на природен газ и електроенергия. Много важно тактическо действие е посещението през май месец тази година на Путин в Китай. Подготвен е договор за увеличаване на доставките на руски природен газ за Китай. Е, Западна Европа и дори да успее да намали ресурсната си енергийна зависимост от Русия, то последната няма да има съществени загуби, тъй като новия потребител Китай в момента е най-редовния платец на поръчките в света. Ето как кризата в Украйна помага на Китай и на Русия, а е във вреда на самата Украйна и на Европейския съюз. Нещо повече, договарят се нови инвестиции и производство на електроенергия и нейното доставяне в Китай, предимно на основата на разработката на находищата на кафяви въглища в Амурска област на Далечния Изток (нав гарничните с Китай район) и създаването на нов ТЕЦ.  
Третото китайско практическо действие не е в сферата на висшата дипломация.  То е насочено към решаване на китайски етнически проблем. Той е в Западен Китай (Източен Туркестан), където живее голяма група от етноси с ислямска религиозна ориентация.  Китай успя по време на кризата да се договори с Казахстан да бъдат преселени около 300 000 казахи от Синцзян-Уйгурийския район на Китай в Казахстан. Идеята  на Назарбаев е те да бъдат заселени в северните части на Казахстан, т.е на границата с Русия и в територии населени досега предимно с руснаци. По този начин ще се промени етническата карта на Казахстан и частично ще се намали етническото напрежение в западните райони на Китай. Съвсем не е случайно избраната позиция на неутралитет на Китай. Към тази позиция при гласуването на резолюцията за Крим  в Общото събрание на ООН се присъедини и Казахстан, участникът в Таможения (митническия) съюз между Русия, Беларус и Казахстан.  
26.04.2014 г.

четвъртък, 24 април 2014 г.

Геополитическата същност на Берлинския договор (1878 г.)


Автор: Анко Иванов

Геополитическата същност на Берлинския договор (1878 г.)

                                                                    

(сп. „Ново време”, № 7 от 1991 г. с. 88-96)

Източник: интернет
Тази година във връзка с честването на 3 март и 113 годишнината от Освобождението на България от турско робство се изказаха поредица от многопосочни мнения и съображения, понякога в разрез с историческите факти и събития. Редица от тях преследваха не обективната истина, а обслужваха моментни политически цели и стремежи. Достигна се дори до преки или завоалирани обвинения към Русия за това, че освобождавайки ни, не била превзела Варна, не отстоявала българския интерес и т.н. И всичко това се прави, без да се отчита конкретната, реална картина не само на войната и военните действия, но и на икономическото и политическото положение на Русия, противодействието на другите държави. В политиката, ако тя е действително реална политика, на преден план застават действителните неща, а не емоциите и чувствата. Разбира се, последните също имат своето място и роля, но решаващите, особено в междудържавните политически отношения, са икономическата и военната сила и потенциал.

Предистория на Берлинския договор
След Кримската война у нас постепенно се възражда българският дух (разбира се, началото е доста по-рано). Борбата се води с най-голяма сила за формиране на българското национално самосъзнание, за да се пресекат настойчивите опити да бъдат погърчени българите. На повърхността на това родолюбиво движение са поставени исканията за самостоятелна българска черква. Вследствие на духовната и образователна дейност на редица известни и неизвестни българи движението се разраства. Турското правителство е принудено с императорски ферман да признае автономността на българската черква и очертава териториалните граници на българската екзархия. С този документ е очертан следният обхват: цяла Дунавска България, включваща Северна Добруджа с Тулча и Ниш; цяла Южна България с епархиите Пловдивска, Сливенска, Велешка (заедно с Щип, Кочани, Кратово, Черна паланка). На основата на плебесцит през 1872 г. са включени допълнително Скопската и Охридската епархия. След този резултат турското правителство не допуска провеждането на други плебесцшити в други епархии и райони на Европейска Турция.

В същото това време в България се разраства и революционната борба за политическа и  национална свобода. След Старозагорското и особено след Априлското въстание са пролети потоци българска кръв, избити са хиляди хора, невинни деца, жени и старци. Всичко това, както е добре известно от учебниците по история, става достояние на руската и световната културна общественост. След въстанията в Босна и Херцеговина и в България се формира негативна позиция спрямо зверствата на турците и тяхното управление и защита на пострадалото славянско население.

Всичко това принуждава Великите сили да поставят въпроса за умиротворяването на Европейска Турция. В Цариград се събират представителите на Великите сили на известната конференция. Тя решава да се създаде автономна България с две области с предимно българско население и с главни градове Търново и София. В Източната област е било предвидено да бъдат включени териториите на дотогавашните санджаци Русенски, Търновски, Варненски, Тулчански, Сливенски, Пловдивски (без родопските покрайнини) и каазите Лозенградска, Свиленградска и Елховска. В Западната област е било предвидено да бъдат включени санджаците: Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски (с изключение на две южни каази), три северни каази на санджака Сер и каазите Струмица, Тиквеш, Велес и Костур.

След отказа на турците да изпълнят решенията на Цариградската конференция, Русия е принудена да подготви и започне известната Руско-Турска война от 1877 - 1878 г., която завършва със Санстефанския мирен договор. По същество с тази война от страна на руското правителство се е търсело решаването на два големи въпроса. Първият – геополитически (т.н. „Източен въпрос”) за политическо и военно влияние върху проливите – Босфор и Дарданели. Русия, затворена от замръзващите северни морета, като велика сила търси свободен морски достъп до южните топли, целогодишно свободни от лед морета. Вторият – решаването на националния въпрос на българите, осигуряването на политическа, национална, икономическа и културна свобода на нашия народ. В Русия, сред руската общественост тези два големи въпроса са били сложно преплетени. Огромната част от славянското население на Русия става дълбоко съпричастно със съдбата на славяните на Балканския полуостров. Това е формирало една изключително благоприятна вътрешна обстановка за подготовката и воденето на войната.

Опитът на някои наши сегашни публицисти да поставят акцент само върху геополитическата страна е неправомерен, а в морално отношение и кощунствен спрямо паметта на 200 000 загинали и милиони опечалени техни близки. Изглежда се забравя, че войните се водят не само от политиците и генералите, но преди всичко от войниците и офицерите. По същество Санстефанският мирен договор в основни линии в задоволителна степен решава и двата въпроса и особено българския национален проблем.

Всичко това не се нрави на западните Велики сили, които за разлика от Русия на Балканите имат само геополитически и икономически интереси и почти не отдават значение на решаването на националния въпрос на българите. Използвайки политическата ситуация, която не позволява на Русия да води военни действия на широк фронт срещу всички западни Велики сили, западноевропейските държави блокират реализацията на Санстефанския договор и се уточняват за неговото преразглеждане. Това те правят, изхождайки от оценката на геополитическото значение на Балканския полуостров и от своите собствени политически интереси.

Геополитическото значение на Балканския полуостров и България
То се определя от редица фактори. Един от най-важните е географското положение на Балканския полуостров и на България на световната и европейската територия. От геополитическа гледна точка могат да се оценят три аспекта. Първият – макрогеографско – т.е. мястото и връзката спрямо най-големите земни форми (континентите). Балканският полуостров, намирайки се в Южна Европа, е един от най-непосредствените мостове за връзка между три континента – Европа, Азия и Африка. Той е част от Европа, която е най-близко до Азия и по-точно до Предна Азия. Още древните римляни много вярно са оценили това изгодно местоположение на Балканския полуостров. Освен това той е много близко до Африка по вода през Източното Средиземноморие и по суша през Мала Азия.

Вторият аспект – от мезогеографска гледна точка следва да се подчертае, че Балканският полуостров като част от Южна Европа е мястото, през което се осъществяват връзките на Източна и част от Средна Европа с Азия и Африка. Той в исторически аспект служи като защитна територия на Средна и Западна Европа срещу ориенталските политически и военни домогвания на древните перси, арабите и турците.

И третият аспект – от микрогеографска гледна точка следва да се посочи, че Балканският полуостров може да се раздели на различни по географско и политическо значение територии: южна, източна и западна. България е в източната част, чрез която се осъществява връзката на Източна Европа (през Черно море и Северна Добруджа), част от Средна Европа (Румъния, Унгария, Словакия, Полша) с Азия и Африка през Черно, Мраморно, Егейско (Бяло) и Средиземно морета. Североизточната част на Балканския полуостров в миналото е служила като врата за преминаване в други земи на много народи. Територията между Карпатите и Черно море е своеобразен краен ръкав на огромната степна зона, започваща от Източна Азия и завършваща в Дунавската равнина, Влашката низина и Унгарската пуста. В миналото оттук са се преселвали на юг и югозапад към по-плодородни и богати земи скити, славяни, готи, прабългари, кумани, печенези, татари и т.н. Оттук на няколко пъти нахлуват и руските армии по време на войните срещу Турция. През тази Югоизточна част на Европа в нашия континент нахлуват азиатските турци. От една страна, едно такова географско положение на България на Балканския полуостров е преимуществено – то дава възможност този, който го владее, да придобива изключителни политически, военни и икономически предимства. Но от друга страна – то е обект на засилени интереси на що-годе големи и силни държави, да не говорим за Великите сили.

Конкретното разположение на географските обекти също има своето геополитическо значение. Например, чрез удобния воден път по Дунав се осигурява връзка на Средна Европа с Черно море и Източна Европа. В източната част на Балканския полуостров са разположени най-значимите равнини и низини, благоприятни за настъпателни военни действия, за транспорт и за земеделие. Речните долини в южната част на българските земи са ориентирани в посока север-юг (Тунджа, Марица, Места, Струма), което позволява лесно преминаване на южните планини и удобна връзка с Бяло море. От друга страна, простирането на Стара планина в посока запад-изток в миналото е служило като естествена защита на хинтерланда на Босфора и Дараденелите и осигуряване на свободното използване на пътя от Западна и Средна Европа през Белград, София и през Цариград за Азия.

Геополитическите интереси към и на Балканите
Във втората половина на XIX век най-големите и силни държави в Европа имат свои специфични геополитически интереси на Балканите. Доминиращата част от тях се свеждат до решаването на прословутия Източен въпрос – т.е. кой да владее протоците Босфор и Дарданели. Тези интереси обаче трябва да се оценяват от конкретната историческа ситуация, която прехожда и съпътства подписването на Берлинския договор през 1878 година.

 Англия е най-голямата, световна сила и владетелка на чужди земи. Съществува огромната Британска имаприя, под английско владичество са десетки държави и особено Индия – перлата на Британската корона. След Кримската война все повече се засилва английското политическо, икономическо и военно влияние в Турция. Англия, от една страна, се стреми да съхрани Турция като свое протеже, а от друга като преграда за руското придвижване на юг към топлите морета. По това време Средиземно море е нещо като вътрешно море за Англия. Тя владее в него основните опорни военностратегически пунктове: Гибралтар (от 1704 г.), Малта (от 1880 г.). След прокопаването и пускането в експлоатация на Суецкия канал (1869 г.) през Средизмно море се насочва по-голямата част от търговията на Англия и това осигурява нейното владичество в Индийския океан. Геополитическата стратегия на Англия е ясна – разширяване и укрепване на нейното влияние в Средиземно море и недопускане на Русия да проникне на юг и евентуално в бъдеще да застраши сериозно нейните морски комуникации. Поради това и Англия не примеа Санстефанския договор и изпраща своя флота в Мраморно море. Тя твърдо отстоява да няма българска територия на юг от Стара планина - т.е. военностратегически да се осигури в турските проанглийски ръце хинтераланда на Босфора и Дарданелите. Нещо повече, в същата тази година на 23 май 1878 г. Великобритания и Турция сключват таен договор за „отбранителен съюз”, по който договор остров Кипър е завладян от англичаните. По таков начин подходите към Суецкия канал са твърдо преградени.  

Към края на Руско-Турската война и след Санстефанския договор английската дипломация проявява изключителна инициатива и настойчивост да обедини западните страни против съществуването на Санстефанска България, в която тя вижда евентуален бъдещ силен съюзник на Русия. Под силното английско давление на 18 май 1878 г. е сключено англо – австро-унгарско съглашение, което определяло общото поведение на двете държави на Берлинския конгрес.

Както вече бе посочено, много силен е геополитическият интерес на Русия на Балканите. Още от времето на Петър Първи започва руското развитие на юг и поредица от руско-турски войни. За Русия е важнно да владее проливите и зависимата от Англия Турция да се разпадне и по този начин да се освободят европейските християнски народи. И действително Русия подпомага национално-осовободителните борби на Гърция, Сърбия, Черна гора и България.

Много сериозни политически интереси на Балканите  има и Австро-Унгария. Виждайки загниването на Турция и срещайки сериозни препятствия за териториално развитие на запад, север и изток, тя се стреми да си осигури колкото се може повече влияние в Европейска Труция, да препятства евентуалното руско влияние там и най-важното – да получи териториален излаз до Бяло море по Вардарската долина.

Първоначално Германия като че ли няма някакви особени геополитически интереси на Балканите и подкрепя действията на Австро-Унгария. Но още наследникът на Бисмарк заявява, че пътят за Цариград води  през Брандербургската врата, а след това и започва реализицията на геополитическата доктрина за поход на изток и осигуряване на жизнено пространство за германската нация.

За Франция интересите на Балканите са по-малко геополитически, отколкото финансово-стопански (стремеж да не загуби вложените капитали в Турция) и културни (да си осигури културно влияние в малките балкански държави и преди всичко в Румъния).

За Италия геополитическите интереси на Балакните са свързани по линията на проникване по трасето на стария римски път Виа Игнация от Адриатическо море през Албания, Македония и Западна Тракия към проливите. Но в периодна на подготовката и подписването на Берлинския договор Италия не е изявена велика сила.

Балканите си остават територия на жизненоважен геополотически интерес за Турция. Тя се стреми на всяка цена да съхрани своето господство и владеене на европейските територии. Под натиска на вътрешните и на външните политически сили прави опити да дава само частични отстъпки. Всъщност и нейната неотстъпчивост довежда до започване на Руско-Турската война. Опирайки се на сериозната английска подкрепа, тя се стреми да сведе до незначителни отстъпки загубата на войната срещу Русия. 

Не бива да се подценяват и геополитическите интереси на освободилите се преди България балкански страни – Румъния, Сърбия и Гърция. Румъния е сериозно ограничена във възможността да се развива и увеличава своята територия на запад, север и изток, където граничи с великите сили Австро-Унгария и Русия. В този период тя може да се развива главно на юг - за сметка на Турция, респективно на български земи) и да си осигури траен излаз на Черно море. Сърбия се стреми да откъсне колкото може повече от западните български земи и в перспектива да получи излаз на Бяло море. Затова и тя се включва във войната срещу Турция, но едва след като става напълно ясно, че Русия ще спечели. Най-амбициозни са геополитическите стремежи на Гърция – да възстанови бившата Византийска империя, Бяло море да се превърне във вътрешногръцко. 

В тези свои геополитически интереси и стремежи малките балкански страни се стараят да си осигурят подкрепата на отделни Велики сили: Гърция – предимно подкрепата на Англия; Сърбия – на Австро-Унгария; Румъния на Русия и Франция.

Берлинският конгрес
След предварително сключеното в Лондон споразумение между Англия и Русия Берлинският конгрес има задачата да дооформи нещата, което той прави от 1 юни до 1 юли 1878 г. На конгреса Великите сили отстояват своите глобални геополитически интереси, пречупени през призмата на Балканите. Всяка от тях се стреми да подкрепя исканията на протежираните от нея държави. Английският представител отстоява позицията, че България трябва да е автономно васално на Турция княжество, ограничено в територията на север от Балкана, а всички земи на юг от него да останат под властта на султана. Той допуска присъединяване на Софийска област към Княжеството (т.е. към България), но при запазване на Варненска област за турците. Това е продиктувано от стремежа да се съхрани по-значим хинтерланд  за Босфора и Дарданелите и да не се допусне излаз на България на Бяло море. Представителите на Австро-Унгария и Германия по същество подкрепят Англия. Руският представител не се съгласява Варна да бъде оставена в турски ръце. Представителят на Франция иска да се увеличи територията на Северна Добруджа, която се придава на Румъния.

Представителите на Австро-Унгария открито заявяват, че не желаят да има разширение на българското княжество на запад. Те отстояват Трън, Враня, Пирот и Цариброд да се дадат на Сърбия, а Русия държи те да останат български. Накрая се приема компромисното положение Пирот и Враня за Сърбия, а Трън и Цариброд за България.

По същество на Берлинския конгрес единствената гледна точка, през която се решават граничните проблеми на бъдещото Княжество България е геополитическата. Не се държи сметка за основното – принципа на народността, а да не говорим за свободното волеизлияние на народа от тези територии. 

Геополитически резултати и следствия
С подписването на Берлинския договор се осигурява геополитическо преимущество главно за Австро-Унгария и Англия и подкрепяната от тях Турция. Русия печели във военно отношение, но губи дипломатически. Целта да бъде разрушена Турция не е постигната. По същество последната е отслабена, но благодарение на Англия е спасена.  Другата цел на Русия – овладяването на проливите, отново не е достигната. Трета и цел – освобождаването на българите е постигната само частично. Териториално Русия получава две области от Азиатска Турция – Карска и Батумска и Южна Бесарабия от Румъния.

Англия успява да постигне това, което си е набелязала като цели – съхраняването на Турция като империя, недопускането на Русия до проливите и България до Бяло море. Нещо повече, без да воюва, получава от Турция остров Кипър. 

Австро-Унгария също получава сериозни придобивки. Без да воюва, получава Босна и Херцеговина, ориентира експазионистичната сръбска политика вместо на запад на изток, окупира Новопазарския санджак.

Тези резултати от Берлинския конгрес са крайно негативни за България (съпоставени със Санстефанския договор) и осъществяването на българската национална идея – освобождаването на българските земи от чуждо национално господство. По същество само Мизия остава  в границите на Княжество България. Извън нея са Северна Добруджа, Македония, Тракия, Нишко и Пиротско. Когато всички Велики сили (с изключение на Русия) са против решаването на българския национален въпрос, се получават няколко отрицателни последици. 

Едната от тях е, че в първите години след създаването на Княжество България, а и доста след това, нашата страна е слаба и непрекъснато търси закрилата на някоя от великите сили, за да може да реши своя национален въпрос. И съвсем естествено и поради погрешната английска политика се търси подкрепата предимно на Русия. Това е видял скоро след подписването на Берлинския договор известният английски политик Гладстон. Критикувайки в парламента политиката на консервативната партия, той подчертава, че английското правителство е създало една малка България, „която не може да живее самостоятелно, която по необходимост ще трябва да търси подкрепата на Русия. Вие сами хвърлихте новосъздаденото българско княжество – упреква той консерваторите, - основано между Дунава и Балкана в ръцете на Русия. От друга страна, Вие лишавате България от излаза на Егейско море. Щом я лишавате от тоя излаз, Вие я насочвате към Черно море, а то я води към Русия. Така че служейки не на английските интереси, а на руските, Вие разпокъсахте България и я лишихте от Егейско море. Егейският бряг в ръцете на България не щеше да ползва Русия, а западните държави, защото щеше да се установи пряка връзка между нова България и Западния свят.”

Другата негативна последица от създаването на малка и слаба България е засиленият териториален стремеж у съседите и за завладяването на останалите в Турция земи, населени с българско население, недопускане на засилването и териториалното разширение на България. За целта се развиват различни геополитически и националистически концепции като: разглеждането на Македония като Южна Сърбия; съществуването на македонска нация; връщането на Гърция на „историческите гръцки територии” като Македония, Родопите, та чак до Стара планина, погърчването на българското население в Южна Македония; обявяването на Северна България от някои румански историци за населена с тяхно население и т.н.

Стремежът на всички балкански страни да се разширяват за сметка на български земи предизвиква остри, политически, военни, икономически, културни и религиозни сблъсъци и напрежения, войни и масови страдания на българския народ. Поредицата неуспешни за България войни (Междусъюзническата и Първата световна война(, водени от некадърни български политици и монархическия институт, сключените след тях договори и изселнически спогодби довеждат до обезбългаряването на Северна Добруджа, Одринско и Лозенградско, Беломорието, Нишко, Пиротско, Босилеградско и т.н..

По същество Берлинският договор, произволно определящ границите между балканските държави, превръща Балканите в барутен погреб на Европа. Всяка една от малките балкански държави иска да стане голяма и силна – т.е по-независима. Това ги поставя непрекъснато в ролята на търсещи силния съюзник, за да осъществят собствения си геополитически интерес или за да се защитят от интереса на другите. По такъв начин те доброволно се превръщат в пионки за голямата игра на Великите сили. А Великите сили също се стремят да привличат на своя страна една или друга балканска държава. Поради това на Балканите и особено в България се развиха различни „филства” и „фобства”. А това неминуемо води до непрекъснати вътрешно-политически напрежения.

От преплитането на геополrтическите интереси на Великите сили на Балканите досeга най-силно пострада България.

вторник, 22 април 2014 г.

Филство, фобство и политика


                                         автор: Анко Иванов (сп. „Ново време”, №10 от 1991 г. с.3-8)


Бурната политическа промяна в бившите социалистически страни и особено у нас създаде предпоставки за възраждането на такива позабравени явления като филството и фобството. Те започнаха да вземат все по-очертани размери, а в някои случаи и да се превръщат в основа за създаване на политически партии, движения, съюзи, да се налагат като същностна черта на някои вестници и списания, да определят почерка на журналисти и редактори в Българското радио и Българската телевизия. Все по-осезаемо е влиянието им върху нашия политически живот, външноикономическа ориентация, културни връзки и т.н.

Всяко ново или възраждащо се явление трябва добре да се изучи, да се вникне в неговата същност, още повече, когато то пряко влияе върху вътрешния живот и международните отношения на държавата, а не се изразява само в отделни личностни възгледи и предпочитания.
I
По своята същност филството е отношение към даден народ, към неговата държава и респективно към нейната политика. Думата „фил” произхожда от гръцкото „филео” (обичам) и обикновено се използва като съставна част в началото или в края на сложни по своя състав думи, за да изрази личното отношение на обич към някого или не. В зависимост от значението на основната част на думата то определя и предмета, към който е насочено чувството на обич и предпочитание – филология, философия, филателия и т.н. Когато е свързана с името на определена народност или държава думата „фил” придобива значение на благоприятно отношение, на обич към нея, говори за формирана благоприятна личностна установка. Такова е значението на думите: русофил, германофил, американофил, туркофил и т.н.... Това благоприятно отношение може да придобие формата на обич, трайна симпатия, предпочитания към други държави и народи, като се запазва националната идентичност на субекта, изразяващ такива отношения. Именно по това филството се различава от  манството  - т.е възприемането на чужди езикови, религиозни, културни и битови белези в поведението и в живота. В нашата история има достатъчно примери за прояви на туркоманство, гръкоманство, сърбоманство и т.н., т.е. на постепенно изгубване на националната идентичност и самосъзнание, възприемане като своя на друга народностна духовност.

Отношението към други народи и държави освен позитивно може да бъде и негативно. В последния случай се употребява съставката „фоб” в сложни думи като: русофоб, германофоб, англофоб и т.н. Тя изразява враждебно настроение към някоя народност или държава, към нейни действия, политика, култура, армия и т.н. Но то може да изразява и по-мека степен на негативно отношение от враждебната чрез отричане, пренебрегване и т.н.

В съдържателен план филството и фобството могат да бъдат много разнообразни в зависимост от доминантата в проявата на позитивно или негативно лично отношение – политическо, икономическо, културно, военно и т.н.

Самото отношение на отделните личности към други народи и страни може да придобие политически характер, когато тези предпочитания  или отрицания залегнат в основата на политическите цели, програми и действия на политическите партии, организации, съюзи, в управлението на държавните дела. В края на 19 и в началото на 20 век у нас филството и фобството в продължителен период от време стават основа на междупартийната борба, вътрешния политически живот и външнополитическата ориентация на страната, прокарвана от монарха и властващите партии.

Филството и фобството в крайна сметка са израз на интереси. Макар и да се коренят в емоционалната страна на човешката дейност, когато залегнат в основите на политиката и станат доминиращ политически интерес, те могат да доведат и неведнъж са довеждали до погрешни политически решения и действия, дори до катастрофи. Такова е решението на Фердинад и В. Радославов да включат България в Първата световна война на страната на Тройния съюз.

Обикновено малките, а понякога и средните и дори по-големи държави не могат да решават самостоятелно своите териториални, народностни, геополитически и други проблеми, без да засегнат нечии други интереси. При пресрещането на различните интереси на международното поле доминиращ става интересът на най-големите и силни държави. Още Тукидит (История на Пелопонеската война, С.,1979 г., с.370) посочва, че „съществува един природен закон, по силата на който, онзи, който е по-силен, той властва”. Това положение се потвърждава вече над 2000 години. Всяка малка страна, решавайки свои геополитически проблеми неминуемо засяга  интересите на някой „по-силен”. Тази страна, чийто интерес е пречка за решаването на определен национален проблем на друга страна, се превръща в предмет на фобия. Така у нас след Берлинския конгрес (1878 г.) се роди англофобството. Обратното – когато някоя велика сила има интереси, които съвпадат или се доближават до интересите на определена народност или страна, става предмет на формиране на филство. Така у нас се роди русофилството.

Обикновено филството и фобството, формирани на политическа основа, имат за своя база доминиращият икономически интерес – придобиването на територия (т.е земя, води, руди), транспортни съобщителни артерии, пазари и т.н. Такъв е и меракът на Бай Ганю за Солунската митница. Ако този интерес остане само на индивидуално - личностно равнище, той не може силно да влияе на политиката. Свързването на отделните личности на основата на определени интереси превръща тези интереси в групови, по-общи и тогава те придобиват определено политическо отношение към даден народ и страна. Това е предпоставката за полагането на даден интерес в основата на определена политика – т.е. политизиране на филството и фобството. 

Основа на формирането на фило-фобски отношения, настроения и пристрастия е и външното влияние в страната. Обикновено всяка една от великите държави се стреми да привлича на своя страна симпатиите на по-голямата част от населението на дадена страна, да формира сред него свой благоприятен имидж, образ на безкористен помощник в трудна ситуация, да заеме (лъжливата) поза на равностоен партньор и т.н.

Същевременно силните на деня в международната политика, за да формират свое влияние в дадена страна, свое лоби от привърженици и симпатизанти, използват различни средства: икономически изгодни заеми, помощи и т.н.; хуманитарна помощ – храни, лекарства и др.; образование – стипендии в свои университети, откриване в определена страна на училища, лицеи, университети; политическа и идеологическа пропаганда на своя начин на живот и други.

В психичен план филството се основава на позитивната идеализация на всичко или поне на главните неща в определен народ или държава. Фобството пък се основава на негативната идеализация. Всъщност и в двата случая има съществено отклонение от истината, от реалистичната оценка на стойностите.

В нашата страна филството и фобството имат своето историческо битие, периоди на възникване, развитие, затихване и възраждане, своите специфични български измерения и прояви. Появяват се в епохата на мрачното турско робство, в условията на тирания, безпросветност и скотска духовност, наложена ни от азиатския мюсюлмански примитивизъм и фанатизъм. Българите са живели разпръснати в обширни части на Балканския полуостров, но предимно в малки села, махали, колиби и в планините. Многократното обезлюдяване на равнините от българско население вследствие на водените от Турция войни, чумата и други епидемии, кърджалии и даалии, изселванията след неуспешните въстания и руско-турските войни пречи на развитието на стопанството и икономическите връзки. През XVIII и XIX век мнозина от българите за да развият своята стопанска, занаятчийска и търговска дейност, по-често се заселват в големите градове. По такъв начин те увеличават в тях българският елемент. Това – от една страна. Но от друга, там те неминуемо попадат под силното турско и гръцко народностно влияние и една част от тях не само започват да имат предпочитания към турското или гръцкото, т.е. стават туркофили и гъркофили, но и започват да губят своята българска самоидентичност, овладяват чуждия език, обичаите, културата, обрядите - т.е. превръщат се в туркомани и гръкомани. Именно в този момент на историческата сцена се явява забележителният родолюбец Отец Паисий. В следващите периоди със замогването на част от българските занаятчии, скотовъдци и търговци се набират средства за изграждане на български църкви и училища, създават се материални условия да се води борба за духовно - народностна и политико - национална самостоятелност.

През XIX век се формира и една малка група сърбофили, които разчитат, че Сърбия ще помогне на България да се освободи от турска власт. Дори се издигат гласове за създаване на единна дуалистична сръбско - българска държава начело със сръбския крал.

Водените няколко руско-турски войни засилват у голяма част от българското население убеждението, че Русия е политическата сила, защитаваща интересите на християните в Турция, която, воювайки ще помогне на България да се освободи от турското потисничество. Могъщият Дядо Иван става символ на надеждата за освобождение. И когато Руско - Турската война от 1877-1878 г. завършва успешно, русофилството става доминиращо явление сред българския народ.

След Освобождението в зависимост от икономическите интереси и връзки на различни групи от раждащите се промишленици и търговци се формират и по-големите групи от различни филства – австрофили, германофили, франкофили, англофили – т.е. филство само към големите и силните  държави и народи в Европа.

След Сръбско-българската война от 1885 г. се формира доста ясно изразено сърбофобство, което затихва само в навечерието на Балканската война и продължава да се развива особено силно след Междусъюзническата и Първата световна война.

Последователно в политическия, а чрез него и в икономическия и културен живот се налага влиянието на двете най-крупни филски групи: русофилската и германофилската. В разгорялата се у нас междупартийна борба, както и съседните ни балкански държави се ражда едно навярно специфично балканско явление – вътрешнодържавно фобство, т.е.- враждебно настроение спрямо лица, групи и партии, симпатизиращи на определена политическа сила в международните отношения. Най-драстичната му проява е преследването от правителството на Стамболов на русофилите. Това е една от най-големите беди за един народ – противопоставяне и омраза между отделни групи хора заради тяхната различна привързаност към определена страна или народ.

Политическата сцена у нас след началото на XX век и до 1947 г. е превърната в арена на силни политически борби, ярко обагрени от фило-фобски страсти. След разгрома на опозицията и установяване властта на БКП и БЗНС на повърхността на политически живот у нас затихват фило-фобските страсти. Направеният опит русофилските традиции да се трансформират в своеобразно съветофилство не се увеличава с някакъв сериозен успех, тъй като няма единен съветски народ, а сбор от народности. 

II
След 10 ноември 1989 г. започна процес на бързо възраждане на различните видовефилства и фобства у нас. Най-бързо напредва американофилството. Създават се различни видове асоциации и обществени обединения в подкрепа и на основата на американофилството. Възстановява се американският колеж, създава се в Балгоевград Американски университет, формира се обществена психоза за суперсъвършенството на САЩ и т.н. В това американофилско движение бързо се включиха голяма част от редакторите и репортерите на Българското радио и Българската телевизия. Видими са пристрастията на президента Желев  към това филство.

Възраждат се и германофилските настроения. Все по-често редица обединения от хора по-ясно или по-приглушено се обявяват за германофили. Зачестиха редица връзки и контакти. Но те ще разгръщат по-силно едва след като Германия се пребори с проблемите си в новите източни провинции (бившата ГДР). След двете ни национални катастрофи евентуално трето обвързване с Германия плаши твърде много хора у нас. Но редица наши политици са склонни да предпочетат Германия като партньор във външната политика и икономическите отношения. А това неминуемо поражда и съответните германофилски настроения.

Засилена актовност за културно, а напоследък и за икономическо влияние у нас провеждат французите. Това не е случайно. По такъв начин те се стремят да подпомогнат формирането на профренски (франкофилски) чувства и настроения. На фона на бъдеща обединена Европа Франция е силно застрашена от англосаксонското и германското влияние и затова търси опора в редица бивши социалистически страни. навярно поради това и нашата страна бе обявена за франкофонска – т.е. френскоговоряща.

Поне видимо не се чувства ясно изразено русофилството. Разгромът на източноевропейската социалистическа система, разрушаването на икономическите връзки, драстичното едностранно прекратяване на абонамента за съветски вестници и списания не могат да не доведат естествено до временен или по-постоянен отлив от русофилски и съветофилски позиции  у много хора в нашата страна. Но една голяма част от политиците като Луканов, Томов и други разбират полезността от поддържането на стабилни дружески отношения със Съветския съюз.

Напоследък групата крайнодесни депутати от СДС, интегрирани около Стоян Ганев (съветски възпитаник), Ал. Йорданов (известен с лозунга си „Никога с СССР”), М. Неделчев и др., откровено застана на антисъветски позиции, със своите речи и декларации настройва доста хора към формиране на антисъветизъм и русофобски настроения. 

Характерен нашенски белег за възраждане на фило-фобските страсти е отношението ни към съседите. Независимо от историческата обремененост сега то придобива някои по-ясни очертания. Движението за права и свободи явно се организира като политическа партия на етническа основа, като туркофилска във външната политика (пътят за Европа минавал през Босфора) и туркоманска във вътрешната, стреми се дори българомохамеданите да се представят за етнически турци, проявява се българофобство в някои райони на Разградско и Кърджалийско. Това води до насрещно формиране у част от българското население на туркофобски настроения. И по такъв начин се създават огнища на много вероятни етнически сблъсъци. За развитието на туркофилството и туркоманството у нас съдействат и турските държавни институции.

В по-друг аспект са македоно-сръбскофилските настроения и пристрастия на ОМО „Илинден”, които понякога имат българофобска основа. Те ясно личат по различен повод и в различни нейни политически  и обществени прояви.

Напоследък се засилва и интересът към Гърция. От години и предишните, и настоящото българско правителство провеждат балансирана и разумна политика на отношения с нашата южна съседка. Но и в това направление започнаха да се формират филски страсти. В средствата за масова информация започна един процес на идеализиране на политическото, икономическото и социалното положение на Гърция. Дори някои наши бързоръки политолози и депутати във Великото народно събрание  предложиха България да се федерира веднага, бързо, незабавно с Гърция – без да питат дори нашия и гръцкия народ. Мнозина остават с впечатление, че и нашият Министър-председател Д. Попов има изключителни предпочитания към политическо сближение и партньорство с Гърция.

III
Възраждането на филството и фобството у нас сега налага да си дадем ясна сметка заопасностите, които те крият в себе си, за някои техни нежелателни последствия и атрофии, които могат да напакостят на развитието на страната. Досегашният ни исторически опит, както и опитът на други страни, следва да се преосмисли отново. Вече могат да се очертаят и някои деформации. 

Първата възможна деформация от развихряне на фило-фобските пристрастия е засилването на култа към чуждестранното, на чуждопоклонството в най-грозния му вид. Не само към това, което е достояние на световната култура и цивилизация, но и на пошлото, на ретроградното, дори на престъпното, само и само защото е чуждо. Това крие така също и опасността за отхвърляне на общочовешки ценности и достижения единствено защото са от народи и страни, които някои не обичат.

Втората възможна деформация, до която в момента сме реално много близко, е формирането на национален нихилизъм, пренебрежение към всичко българско, към българската история, култура, бит и обичаи.

Третата възможна деформация на основата на филството е една бъдеща самоасимилация на българите сред другите народи и в други култури, особено при очертаващата се тенденция  за европейски свят без граници и засилена чуждестранна инвазия у нас, както и намалени съпротивителни духовни сили (липсата на национален имунитет) срещу силна чужда културна асимилация.

Четвъртата много възможна деформация на основата на българофобството и туркофобството е възникването на сериозни етнически сблъсъци в районите на Източните Родопи и Лудогорието. 

Петата опасна деформация произтича от фило-фобските настроения сред висшия държавен екип, които влияят за провеждането на външна политика в интерес на чужди държави и в ущърб на българските национални интереси, както това неведнъж е ставало в последните 110 години от нашата история.

Основания за подобни опасения ни дава битуващата у нас едностранна идеализация на отделни народи, общества и съюзи, липсата на реализъм в политическия анализ, прогнозна оценка до какво може да ни доведе определено силно пристрастно филство или фобство.

В духа на общочовешките ценности и хуманизма би трябвало да няма филство и фобство. Но светът се управлява не само и не толкова от разума, а и от интересите и страстите човешки, включително и политическите и народностните пристрастия, дори и в най-развитите страни. Следователно в политиката трябва повече да се държи на разума, на доминирането на националния интерес, на интересите на България пред предпочитанията на политиците към отделни страни и народи.

Сега на нас в обстановката на конфронтационна политическа борба ни трябва обединително звено. А това може да бъде не някакво ново или старо филство и фобство, а филетизъм, т.е. привързаност към своя народ, стремеж да се запази и обогати родното. От тази гледна точка всички сега би следвало да мислим и действаме като българофили.

Забележка: Статията е подготвена за печат преди изборите 1991 г.