Десети ноември - мащабната пропагандна измама

(невчесани и нефризирани мисли по повод

една минала разломна дата)

               

Всяка разломна дата в историята има множество прочити. И всеки отделен прочит в крайна сметка зависи от идейните и жизнени позиции на личността, която го прави. Датата е разломна, защото по същество разделя (разкъсва) историческото време в България на два свята: социалистически преди и неолиберално-капиталистически – след Десети ноември. Всеки от тези два свята има своите иманентни характеристики.  Има безкрайно множество определения на станалото на Десети ноември 1989 г. в България. Появиха се стотици книги за „прехода“ и хиляди статии посветени на същия „преход“. Безкраен „преход“, който най-често определят като началото на демокрацията, безкраен преход на обедняване и на обезбългаряване на България. И именно тук се крие масовата терминологична и политико-пропагандна измама.   След тридесет години вече и на най-идеологически ограничените и дори на политическите слепци им е ясно че думите „свобода“ и „демокрация“ са почти кухи фрази, от които няма нищо от тяхната същност в съвременното българско общество. Има словесна манипулативно пропагандна измама.

            В какво се състои тази голямата измама?

            Първо. Десети ноември постави началото на т.нар. „преход“. Преход към какво? Беше ясно, че това е преход от социализъм към нещо неизвестно или прикрито, но представяно като мечтано красиво бъдеще. От телевизионните екрани, от радиото и масовите тиражни вестници в непрекъснато обръщение се използваха термините „демокрация“ и „свобода“, сваляне и сгромолясване на т.нар. „тоталитаризъм“, на „тиранията“ и „социалистически режим“ на управление, дори се появи карта на България осеяна с черепи.   Но никой, или по-точно само малцина, ясно и прав текст казваха истината, че става дума за „преход“ към капитализъм, т.е. заменя се социализма с капитализъм.

В общественото пространство се внедриха нови термини, които по същество са синоними на капитализма. Става дума за термина „демокрация“ като заместващ термина „либерална демокрация“ или още по-точно „неолиберална демокрация“ като начин на функциониране на държавната власт, на държавата. Но по същество се имаше предвид капитализъм и то в най-уродливата му форма – неоколониален олигархически капитализъм. Преди 30 години широко започна да се използва и понятието „пазарна икономика“ като понятие от типа смокинов лист, прикриващо прехода от социализъм към капитализъм. Много често в последното десетилетие се натрапва и понятието „евроатлантически ценности“ като синоним на англосаксонски неолиберален глобалистки капитализъм. В името на „евроатлантически ценности“ се погребват същностни български национални интереси. Ако през 1990 г. в България бе проведен референдум с един единствен въпрос: „Какво предпочитате – социализъм или капитализъм?“ вероятно над 80% от хората биха отговорили – социализъм.   Измамното значение на термина „демокрация“ добре се подразбра и от думите на Корнелия Нинова, преди последните парламентарни избори, че демокрацията (т.е. капитализмът) е отнел на хората много неща, я не че демокрацията като начин на осъществяване на държавното управление е нещо лошо. Само че Нинова не смее да използва думата капитализъм.

Твърде често някои леви политолози, философи, социолози, историци и публицисти говорят и пишат за станалото след Десети ноември 1989 година като за реставрация на капитализма или пък за контрареволюция с цел замяна на социализъм с капитализъм. Знае се от тълковните и терминологичните речници, че реставрацията е възстановяване в първоначалния вид, т.е. ако говорим за реставрация на капитализма, то би трябвало той да е възстановен в първоначалния му вид, би трябвало все нещо да е останало от стария капитализъм и повреденото да се пооправи. Но това е невъзможно след като е бил изцяло ликвидиран и се създава отново при нови исторически, политически и социално-икономически условия и в нов крайно уродлив глобалистко-неоколониален вид. Най-точното определение на станалото си е преход от социализъм към капитализъм, както го определя проф. М. Янков.

Тук става дума не за реставрация, а за нещо друго. Самото ръководство на БСП (Младенов, Луканов и компания) в края на 1989 и началото на 1990 гадина налагат социално-икономически и политически промени в БКП и в цялата държава, като залагат основите на нов тип капитализъм. Да си припомним само Конституцията на Република България. В нея, вместо равнопоставеност на различните видове собственост в страната, на преден план се извежда приоритет на частната собственост, тя е обявена за „неприкосновена“ (чл. 17, ал.3). Държавната, кооперативната, общинската и личната собственост са „прикосновени“, а частната е недосегаема?  На основата на конституцията и приоритета на международните признати закони пред българските закони започна ускорено и безпределно разграбването на социалистическата държавна и общинска собственост. Каква ти реставрация? Проведена бе тотална разграбвация на общественото богатство и неговото присвояване от частни лица и „обръчи“ от наши и чужди фирми. Частната собственост преди прехода бе окол 3-4% от собствеността в България. Сега чрез разграждане на социализма и изграждане на неолиберално бандитско олигархическо общество частната собственост вече надхвърля 92%, т.е. вече имам свръх изграден капитализъм с непознат в Европа дял на частната собственост. А частната собственост е базата на всеки и всякакъв вид капитализъм. Това ли е демокрацията – разграбване на общественото богатство от малка група лица? Това пазарна икономика ли е? Не, това си е жив бандитско-мутренски грабеж. Грабеж чрез който бе отново създаден капитализма в България.

            Но Десети ноември не е и начало на контрареволюция. Той е външно наложена промяна на обществения стой, не следствие нито на революция, нито на контрареволюция.

            Второ. Тотално обругаване на целия социалистически период. Отричане или просто премълчаване на постигнатото за 45 години от две поколения българи. За тези години България се превърна от аграрна в индустриална държава, развита държава, класирана на 27 място в света. А преди социалистическия период бе на предпоследно място в Европа, изпреварвайки само Албания. По жизнено равнище на населението сред европейските социалистически страни тя се нареди на трето място, след ГДР и Чехословакия, изпреварвайки СССР, Полша, Унгария, Румъния и др.

Страната бе електрифицирана, в редица индустриални и земеделски производства зае престижни места в  световните класации. Това се отнася дори за производствата в машиностроенето (трето място в света по производство на електро- и мотокари) и износ на машиностроителна продукция (електрокари, ковашко-пресови машини, стругове и т.н.), развита тежка химическа и парфюмерийно-козметична и  фармацевтична промишленост, производство на синтетични и изкуствени влакна, силно развита трикотажна промишленост на съвременно европейско равнище и т.н. стопански отрасли и производства. На глава от населението България бе сред водещите страни в света по производство на тютюн и тютюневи изделия, вино, домати, кайсии, череши, пшеница и т.н., както и на преработена земеделска продукция, т.е. силно развита консервна промишленост. 

В България бе формирана обществена система предназначена (чрез производство и търговия) за удовлетворяване на нарастващите потребности на обществото. Икономиката се развиваше на планова основа, единни цени и ценообразуване, без спекула и всякакви други далавери. В българската обществена система специално място бе отделено на грижите за здравето на хората. Във всеки по-голям завод, институт, учреждение, да не говорим за училище и университет, имаше изградени лекарски и зъболекарски кабинети, достъпна ежедневна  и ежечасна медицина, напълно безплатна медицинска помощ. Хората си плащаха само лекарства за домашно лечение.  Всички по-големи стопански и културни единици: фабрики, заводи, висши и средни училища, културни институти и учреждения имаха собствени столове за хранене на работниците и служителите при ниски цени и с качествени продукти. Някои от по-големите заводи и фабрики имаха свои помощни земеделски стопанства, в които произвеждаха екологично чиста земеделска продукция за столовете в предприятията. Имаше и разгърната мрежа от почивни станции за работници, ученици, студенти и т.н. В страната бе реално реализирано правото на труд и доходи на всеки, който желае да работи. В България нямаше просяци и ровещи боклука по кофите за да се препитават. Могат да се посочат още множество други социални придобивки на хората през социалистическия период.

Социалистическата система в европейските страни, включително и в България не бе съвършена. Апропо, няма през никой исторически период съвършена политическа система, държавна власт и управление. Тя си имаше своите слабости, някои от които силно дразнеха хората. Такава бе дисхармонията между равнището на доходите  и предлаганите на пазара стоки. Сред населението имаше 8 млрд. лева (извън банките и спестовна каса) срещу които пазара не можеше да предложи нови качествени стоки за бита на хората.  И това се използваше като специално пропагандно внушение, като капитализма се представяше само чрез бляскавата витрина на пазара на големите западноевропейски и североамерикански градове. Да, в социалистическа България не можеше да ругаеш и да псуваш правителството, министрите, ръководителите и директорите на заводи. Но имаше работа и доходи, имаше грижа за обикновените хора, престиж за хората на труда. При социализма България преодоля нищетата, но у много хора остана усещането, че не живеят достатъчно добре, така като живеят западняците, тези които имат развита индустрия от столетия, а България само от две-три десетилетия. В България нямаше 300 политически партии, колкото има сега, но огромната част от хората живееше като цяло по-добре.

Чрез средствата за масово осведомяване и дезинформация тези дни се появи изявлението на един банкянски политик, бивш член на БКП, потомствен комунист-ренегат (баща му също член на БКП, строил социалистическото общество), който изръси тъпотата: „Комунизмът е оставил такава пропаст, че 30 години по-късно трудно догонваме“. Той малко нещо, като обикновено селско момче, се е пообъркал. Истината е, че вече 30 години се разграбва построеното през социализма (комунизъм в България не е имало никога) и че страната, в ръководството на която повече от десетилетие е и той не „догонва“, а спринтира в обратна посока, към дъното на социално-икономическото развитие в света и демографската катастрофа водеща до изчезване на българите и България.     

            Трето. Много голяма измама е, че благодарение на прехода и „цивилизационния избор“ на цитирания банкянски политик, България е демократична страна, че в България има демокрация, а не „както при комунизма“. Да, формално и юридически България е демократична страна. Така пише в Конституцията, в която са заложени редица от най-важните демократични принципи на упражняване на властта. Да, имаме по същество имитативна демокрация, имитация на демокрация. Но реално Конституцията може да си пише всичко демократично, но управлението в страната е антидемократично. Демокрацията предполага управление на народа, чрез народа и в интерес на народа. И поне допитване да народа по най-значимите въпроси. Е, не като в Швейцария, където и за различни дребни теми и въпросчета провеждат самоцелни референдуми. Но поне като при Норвегия, в която се проведоха два референдума за влизане в ЕС, но и двата пъти норвежкия народ рече „не“. И в Дания ги питаха хората за ЕС, но датчаните склониха на „да“. Във Франция и Нидерландия питаха хората за проекта ва Европейска конституция, но и двата народа рекоха „не“. Във Великобритания питаха хората дали да излязат от ЕС и хората рекоха „да“.

В България никой от политиците не пита народа за най-същностните въпроси на България. Да споменем някои от тях: 1/. Да има ли приватизация на общонародната собственост?;  2/. България да влезе ли в Европейския съюз?; 3/. България да влезе ли в НАТО?; 4/. В България да има ли американски военни бази?; 5/. България да премине ли от социализъм към капитализъм като обществена система?; 6/. В България да се изграждат ли проектираните крупни инфраструктурни проекти като „Бургас-Александруполис“, „Южен поток“, „Балкански поток“ и т.н..

Политиците, като група от добре платени соросоиди и западноевропейски и североамерикански васали, решава вместо народа кардинални въпроси за бъдещето на България. Е, това демокрация ли е? Имаше един национален референдум за АЕЦ „Белене“, иницииран от БСП, успешно проведен и още по-успешно унищожен и унижена волята на хората. И това свършиха ГЕРБ и подръчните му политически партии.

Демокрацията винаги се свързва с избора на основните властови длъжности в страната, с избора на Президент, Народно събрание, кметове, общински съветници, главен прокурор и т.н.. За да има демокрация трябва да има изборност и сменяемост на ръководните дейци, а и конкуренция за тези длъжности. Преди Десети ноември мнозина се възмущаваха от това, че все едни и същи са ръководителите на страната – Тодор Живков и по-голямата част от Политбюро, че изборът е формален. „Избухналата“ след Десети ноември в България демокрация дали съществено промени нещата? Имаме ли свободно волеизлияние на избирателите? Всички знаят че няма. След последните избира за местни органи на властта (2019 г.) един български политолог използва като оценка фразата: „Пазарът победи демокрацията“ (С. Делийски).

Оказа, че в България, а и в редица други европейски страни, в които пазарната икономика (пардон, капитализмът) властва, демокрацията има цена и се продава на различни равнища, на различна цена. Тя се търгува чрез купуването на отделен гласоподавател, отделна секционна избирателна комисия до Централната избирателна комисия, от Информационно обслужване до печатницата на бюлетини в Костинброд. Купува се чрез телевизии, радиостанции, вестници, купува се от задкулисни „обръчи“ от фирми, лобита и едри бизнесмени.  Купуват се дори цели кметове и общински съвети. Няма никаква пречка да „пристане кмет от една партия (или от „инициативен комитет“ като смокинов лист на някаква партия) към друга партия, особено към ГЕРБ.

А каква е свободата на словото? Формално в България няма официална цензура и всеки може да пише и говори всичко и по всяко време. Да, но основните канали за въздействие върху обществото на ефирните и масово гледаните телевизиите имат своя вътрешна цензура, прикрита под фразата „редакционна политика“. И този журналист или редактор, който не следва стриктно „редакционна политика“ си заминава от редакцията безпардонно. Не по-малко зловеща е автоцензурата на журналистите, особено на т.нар. „водещи журналисти“, получаващи огромни за българските условия и стандарти „водещи заплати“ и доминиращи на телевизионните екрани, пред микрофоните на радиостанциите и колоните на ежедневниците. И не случайно България е на крайно незавидно място в света по свобода на словото. А има и самоцензура на отделни автори, които се приспособяват към т.нар. „редакционна политика“ на средствата за масова информация. И при социализма имаше автоцензура на журналисти и публицисти, но най-вече по политически теми. Сега има автоцензура по почти всички теми, дори по спортните (справка: Спортал.бг). 

         Четвърто. Голяма измама е че има свобода. Добре известно е, че свободата във всякакво общество е само идеал, към който се стремят хората. Желаната свобода я няма в нито едно общество. Щом има общество, не може да има пълна свобода. В условията на неолиберализма свободата се сведе до свободата на движение, на придвижване на хора, капитали, стоки, т.е. само на това, което е свързано с бизнеса (работна ръка, капитал, продукция, суровини) и с интересите предимно на световните мощни транснационални компании. При социализма имаше ограничения на пътуванията предимно в западните страни главно по две причини: политически и липса на достатъчно западна валута, чрез която се финансират тези пътувания. Сега има безкрайни възможности за смяна на местоживеенето, страната или дори региона, водени не от абстрактната свобода, от свободата за придвижване, а от целта към по-високи доходи, към по-високи печалби. Свобода било да си смениш националността, без да си сменяш родителите, свободата да бъдеш асимилиран или по Меркел „мултикултуриран“.

Нагонът към печалбата и потребителството измести действителната свобода. Човекът стана роб на печалбарството  и притежанието на модни вещи. Заради печалбата и по-високия доход дори най-високо платените лица от бившите социалистически страни „свободно“ се преместват в Западна Европа и САЩ, т.е. в Меката на пазарната икономика (пардон, капитализъм). Свободата на придвижване, на избор на местоживеене и месторабота бе умело съчетана с принудата. Това стана чрез огромното унищожаване на индустрията в бившите социалистически страни, включително в България и оставане без работа и без доходи милиони хора. Вследствие на тази целева евроатлантическа политика недостигът на работна ръка, специалисти и различни експерти в страните от Западна Европа бе запълнена чрез огромното изтичане на мозъци от Източна Европа. От Русия изтекоха към 11 млн. души, от Полша, по  различни данни – 5-6 млн., и дори от малка България „само“ 2.5 млн. души. Ето тази целево инициирана „свобода“ води до обезбългаряването на България. И то не само чрез липса на работни места, а и чрез изкуствено създадената от Иван Костов и успешно продължена от Бойко Борисов система на нарочно поддържане на ниско равнище на доходите в страната. Изкуствено поддържането в интерес на българския  и чуждестранния бизнес ниско равнище на доходите доведе страната до огромната липса на лекари, медицински сестри, програмисти, компютърни и инженерни специалисти, висококвалифицирани работници. И най-вече до масовата психоза сред родителите да изпращат децата си да учат и да останат да живеят в западноевропейските страни.   

            А за останалите в страната има ли действителна свобода? Има, само в сферата на ругатните и псувните към властта на национално, областно и общинско равнище. И какво от такава свобода? На никой не му става по-добре. Само печалбарския бизнес и част от т.нар. „политически елит“ имат по-добър живот. Формално има равнопоставеност и свобода да си избереш работно място. Всеки безработен, който кандидатства за работа и сключва трудов договор, формално е свободен да приеме условията на работодателя или да не ги приеме. Но ако не приеме ниската заплата, неговите деца остават гладни, боси и голи. Такава е горчивата истина. При капитализма, включително и в съвременния капитализъм в България хората на труда нямат истинска икономическа свобода. Те са работна ръка, която има един единствен избор – да получава мизерно трудово възнаграждение или да напусне България. Те са, както се пее в един химн, „роби на труда“.

            А свободен ли е работникът или служителят, човекът на наемния труд свободно да решава на избори за кого да гласува? В огромното мнозинство от случаите работодателят пряко му посочва за кого да гласува, понеже фирмата ще загуби поръчките и работниците ще останат без работа или пък началникът в службата му подсказва, че трябва да гласува за „правилната страна“ в изборната конкуренция, за да не бъде уволнен. Ама ако си на конкурс за експерт, специалист или някакъв ръководител на ниско административно равнище не можеш да го спечелиш, ако не си член на управляващата партия ГЕРБ или ако не подпишеш заявление за прием в ГЕРБ. Ето това е политическа, социална и икономическа свобода! Всеки има избор да е свободен, независим или пък да е гладен.   

            Пето. Оказа се, че евроинтеграцията е много голяма измама, че това е процес на засилване на силните и големите икономически държави от Западна Европа, предимно икономически мощните Германия и Франция. И не случайно техните лидери видимо и невидимо командват ЕС. И дори кохезията с нейните фондове се оказа кьорфишек, т.е. тя не постигна целите за някакво ако не изравняване, то поне приближаване на новите източноевропейски страни към икономическото и социалното равнище на старите западноевропейски страни членки на ЕС.  Дават ни пари за развитие, ние даваме вноски в ЕС и картината се замъглява. Излишен спор е кой дава повече. Много ясно е, че бившите социалистически страни са донори на западноевропейските не пряко чрез финансите, а чрез изпомпване от тях на човешките ресурси. Един младеж, завършващ средно образование и потеглящ към Западна Европа струва (според някои икономисти) на България с грижите от раждането му през детските заведения, здравеопазване, обучение и т.н. около 70 000 евро. При около 2 млн. изселници от България в чужбина със средно образование и дори да приемем по-ниска сума от 50 хил. евро то общата сумата става гигантска – около 100 млрд. евро. Това е нашият дан към Европа, без ежегодните вноски. Да не говорим за приноса на тези наши емигранти за развитието на чуждестранните икономики.

        Но евроинтеграцията има не само икономически и трудово-ресурсни измерения. Тя има и значими политико-административни и идейно-културни измерения. Преди три десетилетия се оплаквахме от огромната бюрократична машина. От време на време държавната власт вземаше решения за намаляване на бюрокрацията и съкращаване на работните места в различните служби. Но след няколко години бюрокрацията отново нарастваше. И така се налагаше ново решение и т.н.. Водеше се една безплодна борба да намаляване на административно-бюрократичната тежест в управлението на всички йерархични равнища. Но сега, под влияние на огромната брюкселска администрация бюрократизмът в България достигна до космически висини и права на чиновниците, дори да отнемат децата от родителите. Някои чиновници вече са в ролята на нови еничари. Администрацията в България за тридесет години се увеличи над три пъти. Само на централно равнище освен министерствата има около 110 агенции, комисии и т.н. с огромен личен състава и огромен бюджет, а някои от тях и с огромни заплати на ръководителите. И този огромен апарат не работи самостоятелно, а е под непрекъснатата бомбардировка на брюкселската администрация с всякакви резолюции, директиви, предписания и т.н.  и , разбира се, санкции за държавата при тяхното неизпълнение.

   И нещо изключително важно. Евроинтеграцията доведе до принизяване на традиционните български национални ценности като семейство, деца, колективизъм и съпричастност към проблемите на ближния, на съседа, на колегата, уважение към труда и майсторството в труда и т.н. Налагат ни се „евроатлантически ценности“ като джендъризъм, хомосексуализъм, трансексуалност, лесбийство, съжителство без граждански или църковен брак и т.н., т.е. „ценности“, които рушат българското сред българите.   Насаждат се изкуствено идеологически ценности като „русофобия“, „американофилия“, „антикомунизъм“, „западнячество“ (евроатлантизъм), толериране на неофашизма и т.н..

     Старият социализъм имаше своите съществени недъзи като по-ниската производителност на труда, забавяне внедряването на нови технологии, качеството на стоките за бита, принизяване на личното предприемачество, еднопартийна система, ограничение на свободата да критикуваш и да псуваш властта и т.н. Но в него имаше социална осигуреност и социална стабилност, което го правеше справедлив, хуманен, добър и разумно устроен обществен строй. Ето това е което предизвиква носталгията към социализма у по-старите поколения. За по-младите – под 40 годишна възраст това е непознато. То е забранено в учебниците, в масовите телевизионни предавания, в повечето вестници и списания, дори  е забранено и в Уикипедия. Додесетоноемврийският социализъм като модел бе роден в пламъците на войната срещу младата съветска република и продължен във военните условия и международното напрежение по време на Втората световна война и след нея (т.нар. „студена война“). Този социализъм доведе до рязка промяна на обществата не само в Източна Европа. Под натиска на т.нар. „болшевизъм“, в Западна Европа бе разработен и приложен социален модел на капитализма – социална пазарна икономика. Този модел позволи индустриализацията на източноевропейските общества, огромно развитие на образованието и науката. Но вместо да бъде обновен на основата на политиката на НЕП, той под натиска на неолибералните глобалисти и ренегатите от средите на социалистическите и комунистическите партии на Източна Европа  бе унищожен.

            Внедреният не само у нас нов неолиберален глобалистки модел на капитализъм освен редица икономически предимства има и огромни недостатъци. Това е, след робовладелското общество, най-несправедливият обществен строй, с огромното неравенство между хората, което в България достигна до 8.2, огромно социално разслоение и огромен дял на хората живеещи под равнището на бедност. Дори в най-богатият град на България (София) ежедневно може да се видят хората търсещи препитание в кофите за боклук, хората, които просят по улиците или крадат на дребно за да живеят, хората които са ограбени и с разграбено домашно имущество. 

          Тридесет години след началото на прехода от социализъм към див неолиберален капитализъм трябват нови политически решения. Дори в рамките на Европейския съюз, дори в рамките на неолибералния глобалистки капитализъм, има примери на страни, които много по-бързо се развиват от България. Главната причина да изоставаме решително от страни като Чехия, Унгария, Словакия в икономическо и социално-демографско отношение е свързването на голяма част от лидерите на България с мутренско-олигархическото задкулисие и липсата на национално достойнство и мъжество от политици както тези от СДС, НДСВ,  ДПС, ГЕРБ и за съжаление и на някои бивши ръководни дейци на БСП като социалните либерали (със социалистическа маска)  Първанов, Калфин, Р. Петков, Р. Овчаров и др.   

       Рано или късно историята ще въздаде справедлива оценка на социалистическото минало на България с успешното решаване на социалните образователните, културните и здравните дейности в интерес на хората, а не на печалбата като при неолибералния капитализъм. Подобна реалистична оценка историята рано или късно ще даде и на сегашния уж неолиберален капитализъм, а по същество мутроолигархически див капитализъм.   

10 ноември 2019 година

Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Източник: Политкомент.

Кой и как пропиля възможностите на БСП на местните избори?

            Отминаха поредните избори в България. И всеки ги тълкува както намери за добре, тълкува резултатите от своята камбанария и не по-далече от носа си. А резултатите не миришат. Те само показват моментната ситуация в деня на изборите. В дясното пространство всичко е ясно. Олигархическата организация ГЕРБ спечели изборите с невероятни машинации. Бай Ганю и Алеко Константинов ряпа да ядат. Десните, подкрепени от левите, завоюваха редица районни кметски места в София. В лявото пространство се появиха множество разнопосочни оценки – от тържественият тон на изявленията на Добрев и след това на Нинова, упорито преповтаряни от една свободна телевизия и един епицентрален сайт до критичния проевропейски анализ на Станишев във Фейсбук. Тук не става дума за безкрайните оценки и тиради на всякакви политолози, социолози, социални антрополози, психиатри и т.н.

            Всяка една оценка трябва да се базира на ясни и обективни критерии, а не от манията за лично величие и непогрешимост. На предишните местни избори  (2015 г.) БСП претърпя огромен политически крах. И вината е не толкова в тогавашното ръководство, както сегашното ръководство на БСП , Епицентър и други твърдят. Нека да си припомним политическата обстановка и политическата ситуация тогана. В страната, с най-активното безогледно участие на всички десни, добре подкрепяни от странство, се надигна вълна срещу правителството на двойната коалиция БСП-ДПС. Прекомерното разширяване на властовите позиции на ДПС в това правителство и свързаните с него обръчи от фирми и най-вече тези на Делян Пеевски, нажежи до краен предел обществената обстановка. И огромната част от обществените негативи целево се стовариха върху БСП, независимо от някои отделни положителни действия на това правителство. В тази ситуация Станишев подаде оставка и бе избрано ново ръководство, което нямаше време за съществена промяна в политиката на партията, в самата партия. Вътре в партията привържениците на либерализма отвориха яростен фронт срещу Миков и новото ръководство. По същество се оформи продясна част на ръководството с участието на Овчаров, Гергов, Паскалев, Лечева, Паргов, Кутев, Асланов, К. Янков, К. Добрев. Това допълнително отслаби партията. На местните избори 2015 г. БСП се изправи срещу обединения фронт на крайно десните („умните и красивите“), обилно соросоидно финансирани от чужди НПО, от мутроолигарсите от ГЕРБ, от мощните финансово бизнес- организации. Всичко това бе подплатено с „новата технология“ на Цв. Цв. за провеждане на избори, с мащабното купуване на гласове, на цели изборни секции, с невероятни манипулации. И резултатът за БСП бе плачевен.

            На местните избори 2019 г. обстановката вече бе друга. И  не бива механично да се сравняват двете политически ситуации. В обществото вече имаше една вълна на протест срещу ГЕРБ по време на президентските избори. В тази обстановка ръководството на БСП предприе правилен ход с избора на подходящ кандидат за президент и в резултат на протестната вълна и добрия кандидат мутроолигархията бе победена за пръв път на избори. Обстановката се промени и обществото очакваше промяна, дълбока радикална политическа и икономическа промяна на провежданата политика. И погледите съвсем естествено се насочваха към БСП с надеждата, че тя ще стане носител на дълбока социално-икономическа промяна в интерес на хората на труда, на бедните и на неоправданите слоеве на българското общество. Вместо това ръководството на БСП, с най-активното участие на Стойнев разработи дясна предизборна платформа ориентирана към интересите на бизнеса (чуждестранен и български). Втрев в БСП започна гонене на инакомислещите, предимно на тези с по-леви политически възгледи. В същото време редица леви идеи бяха афиширани от популиста Марешки, от десните американофили от ВМРО и НФСБ и десните русофили от „Атака“. И естествено, те с леви послания влязоха в парламента. Социалистическото обществено поле бе изгубено в интерес на бизнеса и в полза на националистите. И като резултат БСП пропусна уникалният шанс да изхвърли мутроолигархията от власт на парламентарните избори. Ръководството на БСП, част от което е и част от едрия бизнес, не се ориентира в политическата ситуация и предприе грешен подход.

Последваха грешните подходи с изготвяне от Стойнев и компания на т. нар. „алтернативни бюджети“, с което се фризираше либералното статукво довело до масовата бедност на българите. По същество това бе симулация на лява активност. Не помогна и фанфарно разработената и приета помпозна „Визия за България“, в която имаше само отделни леви идеи и която потвърди защитата от ръководството на БСП на интересите на едрия и средния бизнес в България. А и този документ от 71 страници трудно се чете и бе прочетен от малцина.  Последва и грешния подход при изборите за Европарламент и вместо събаряне на ГЕРБ бе постигнат частичен минимален успех – един депутат повече.  С лекота бе профукана още една възможност да се нанесе решителен удар на мутроолигархията, разсипваща страната.   След президентските избори с лека ръка бяха пропилени два огромни шанса – парламентарните и европейските избори. Но за да използваш шансовете, трябва да имаш съответната подготовка, позиция и умение да отговориш вярно на обществените потребности и нагласи.    

И на току-що преминалите местни избори (2019 г.), както пише Станишев, резултатите са разочароващи, местните избори станаха нов пропуснат шанс за БСП. На сегашните местни избори от БСП бе пропуснат трети шанс за решителен удар срещу статуквото, поразяващо от корен българското общество. Независимо от изхвърлянията на К. Добрев, резултатите са повече от скромни. Напредък, но твърде незначителен и то постигнат предимно в четири по-големи общини – София, Русе, Разград и Перник. Постигнатият общ резултат  е крайно неудовлетворителен. В цифрите, посочени от Станишев, личат голяма част от резултатите от изборите и оценката му за тях. Но не е зле част от тях да ги преповторим, а и да добавим нови.

По същество, в основни линии, БСП повтори резултатите от 2015 година, но ги постигна при много по-благоприятна обществена обстановка и политическа ситуация. Кметовете на общини от БСП са увеличени с един – от 60 на 61. Променена е само тяхната структура като има четири големи общини – областни центрове. Броят на съветниците в общинските съвети се увеличи със 76 или от 930 на 1006 съветника. Броят на подадените за листите за общински съветници на БСП гласове са увеличени с 43 367 гласа, а не двойно както в неделя вечер рече К. Добрев.

Но картината като цяло е много по-тревожна. Във всички области на България по брой на общинските съветници БСП не е на първо място. В преобладаващата част от областите БСП е на второ място. Но в 10 области по брой на съветници БСП е на трето място. Особено внимание заслужава случаят в Благоевград, където на картата го оцветяват в червено, а реално той е в синьо. Делът на съветниците на БСП от общия брой в областта е само 11.09%. Победилият с подкрепата на БСП кмет е непартиен човек, едър бизнесмен и не е изключено в близко време герберастката група бизнесмени с помощта на прокуратурата и полицията да му видят сметката, подобно на Бенчо Бенчев в Бургас и др.. В Благоевград още малко и БСП ще остане партия с някакво влияние  само в няколко общини.  

Изключително тежка е картината и в някогашната яркочервена област Монтана. Там от десетина, а може би и повече години, националното ръководство на БСП води организационна война с местната структура на БСП, налагайки в ръководството чужди на общината и областта лица. Тази линия на демонизиране на местните структури успешно е продължена от Добрев. И като резултат Живков стана личен авторитарен почти пожизнен „владетел“ на Монтана и от уж независим кмет най-после пристана на ГЕРБ.  А БСП има все по-ниски изборни резултати. В област Монтана делът на общинските съветници на БСП е само 13.26%. Подобен нисък изборен резултат (14.08%) има БСП и в Добрич, където има непрекъснато боричкане „за“ и „против“  влиянието на К. Янков. Прекалено ниски са изборните резултати и в проблемните общински и областни структури в Пловдив (12.64%), в Бургас (12.15%), Стара Загора (14.06%) и Варна (14.20%). Това се дължи не толкова на силата на ГЕРБ и ВМРО, колкото на слабостта на ръководствата на БСП и загубата на влияние сред обществеността в тези области. Загуба на влияние, дължаща се на сгрешена полотика  и послания, както и организационна саморазправа с местни структури на БСП, които не „играят по гайдата“ на националното ръководство. Това в най-драстична форма проличава вече няколко години в Казанлък, по време на самите избори и във Варна. Може Нинова,  Добрев и Стойнев да не харесват Гуцанов (а може би и имат основание?), но той е избраният и по време на изборите да го отстраняваш с мотивировка непредвидена в устава е почти целево сриване на местната организация и на резултатите от изборите. Не е нормално крупни и средни бизнесмени от Пловдив, Бургас, Варна и Стара Загора да влияят на решенията и ръководят работата на местните органи и организации. Няма как безпартийните бедняци от тези, а и от други области,  да припознаят БСП на милионерите, като Б. Бенчев, Г. Гергов, Гуцанов, Лечева, Масларова, К. Добрев и т.н.    

С най-значими резултати за листите за общинските съветници на БСП са областите Русе (24.50%), Ловеч (22.94%), Перник (21.07%), Ямбол (20.50%), Шумен (20.47), Видин (20.08%) и София (18.05%). Те са най-значими за тези избори, но като цяло за партия, с претенции за социалистическа, това са твърде ниски резултати. С подобни ниски резултати не може да се промени олигархическо-мутренското статукво в страната. 

В тази обстановка най-важното е Националният съвет на БСП да вникне в причините и да промени на първо място идейните и програмните си послания към българското общество.  Наложената от Луканов идеологема, че БСП трябва да е партия на целия народ е политически нонсенс. Още от първи курс студентите по политология знаят, че думата партия произхожда от френското „parte“, т.е. част. Всяка партия изразява част от интересите на обществото и обединява хората за изразяване, защита и прокарване не решения в съответствия с тези интереси, но чрез политиката. Огромната част от членовете на БСП, както и симпатизантите ѝ, а и обществото като цяло, я разглеждат като партия на трудовите хора, на хората на наемния труд, а не като партия на едрия и средния бизнес. Когато предизборните платформи станат в съответствие с интересите на трудовите хора, които са огромното мнозинство в българското общество, тогава решително ще се повиши обществената подкрепа за социалистическата партия. Има десни и самостоятелни бизнес-партии, десни синдикати, които да си подкрепят бизнеса. 

Да, вярна е оценката на Станишев, че БСП се деидеологизира. Но може би акцентът трябва да бъде не само в леви послания за доходи, политики за децата, за здравеопазване и образование. БСП трябва да се върне към истинските социалистически ценности в тяхното съвременно звучене. Освен повишаване на доходите и средствата за здравеопазване и образование, трябва да бъдат на преден план и  предлаганите мерки за подобряване на условията на жизнената среда, в която растат децата, работят и се трудят милиони българи. Трябва де се преодолее и неправилното разбиране за патриотизма. Не може и не бива под диктовката на неолибералните възгледи на брюкселската администрация всяка проява на патриотизъм да се обявява за национализъм и едва ли не за фашизъм. Един от подценяваните от сегашното ръководство на БСП проблеми е този за демографския срив. Предлаганото в нечетената от почти всички българи  „Визия за България“ е крайно недостатъчно. И колкото на някои да им е противен Орбан, от неговата политика БСП може да използва само и единствено подхода за решаване на демографския проблем.

Имам по-различно мнение за т.нар. „обединение на лявото“, „обединение на всички в ляво-център“ и др. подобни брюкселски измишльотени. С кого да се обединим, с бутиковите леви на Първанов, Дончева, Томов и т.н. ли ренегати от БСП? Там, в Брюксел, те с високите заплати, да си се обединяват както искат. В най-бедната страна в Европа, в България може и трябва да има една силна лява партия, действително социалистическа по програма и действия, а не социаллиберална по политика на ръководството. Партия, която заради самоцелното „обединение на лявото“ и „обединение ляво –център“ да не отстъпва решаване на същностните проблеми на хората. Двете коалиции с ДПС трябва винаги да са на ухото на всички ръководни дейци на БСП какво следва от обединението в ляво-център.

БСП до голяма степен допусна младите хора да се ориентират към други партии. Причините са много, но една е много важна. Новите млади поколения, които не са живели при социализма, нямат реална представа за неговите предимства. Те отвсякъде, от учебниците в средното и висшето училище, от телевизионните екрани, от списания и вестници, от антикомунистическата Уикипедия слушат и четат едно и също нещо – колко лошо нещо бил социализма. За съжаление ръководствата на БСП и най-вече сегашното и особено триото Нинова, Стойнев и Добрев играят на хорото на десните ругатели на социалистическия период и на антифашистката борба. Нито един от тях не говори  за достойнствата на социалистическия период. Е, и как младите хора да харесват социалистическа партия, когато ръководителите на тази партия се разграничават от продължителен период от своята история, но не само история, а от реалните социалистически достижения за обикновените българи.

За да успее да повиши своето влияние в общество и предимно сред хората на наемния труд, ръководството на БСП трябва да общува с тях не чрез официални срещи, букети с цветя, светване на камерите на телевизиите, а на обикновен кратък и ясен разбираем език. За да побеждава в изборите БСП трябва да говори, да предлага кратко и ясно решение за най-важните, за жизнените въпроси на мнозинството от обществото, а не да се съсредоточава в бизнеса. В Народното събрание да не гласува милиарди за непотребни самолети, а само за нещата свързани със социалните, демографските и младежките проблеми, решавани чрез икономическата политика. На хората трябва да се каже кратко и ясно към какво се стреми и за какво се бори БСП. Да се отправят послания, които  опират предимно до отстояване интересите на хората на наемния труд – от обикновения строителен, фабричен, търговски, транспортен или друг работник до експерта по програмно осигуряване, банковия и държавния служител и т.н..

7.11.2019 г.

Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Истината за ГДР

                          Истината за ГДР

През последните десетилетия в Европа и света се изписаха милиарди лъжи за бившите социалистически страни, за държавите от т.нар. Източен блок, против комунизма,  Съветския съюз и Русия, за живота на хората в тях. Да, антикомунизмът умора няма. Близката история се преиначава или премълчава, освен, че се обругава. Големият руски писател Л. Н. Толстой някога казал: "Самая болшая ложь - умолчание". Тази истина не се нуждае от коментар. Истината за социалистическия период и в ГДР и в България упорито и целево се премълчава. Премълчават се достиженията на този обществен строй.  А на цели този ползотворен период от развитието на народите се налагат само отрицателни етикети. 

Една голяма част от историците, философите, социалозите и политолозите, включително и в България, направиха историческо добре платено от соросоидите салтомортале и се преметнаха от "правилната страна на историята" (социалистическата) към новата "правилна страна на история" (либерално-капиталистическата). А по-младите просто "вървят след победителите". Въпрос на морал и степен на конформизъм към новата полотичиска реалност. А историческата истина остана само като удобна фраза за лично-егоистична употреба.

Ето една препечатка от един руски вестник на статия на един бивш ръководител на ГДР (Егон Кренц).

                                  Анко Иванов

Не «вечно вчерашние», а смотрящие в завтра

2 ноября 2019 г.

http://sovross.ru/articles/1913/46429

Нынешние октябрь и ноябрь отмечены в Германии несколькими заметными датами. 3 октября страна отметила государственный  праздник – День немецкого единства.

Он был установлен в 1990 году в соответствии с вступившим накануне в силу Договором об объединении Германии. Тогда с политической карты мира исчезла Германская Демократическая Республика, объединившаяся с бывшей Западной Германией. Впрочем, это было не столько объединение, сколько фактическое поглощение социалистического соседа. 

Пусть не общегосударственным, но все же днем, который будет отмечаться на официальном уровне, станет 9 ноября. На сей раз это юбилейная дата – 30 лет назад пала так называемая Берлинская стена, делившая Берлин, а в сущности – ГДР и ФРГ, да и всю Европу, на две противоположных политических системы. Падение Стены, ликвидация ГДР, роспуск Организации Варшавского договора стали заключительным актом распада социалистической системы в Европе. 

А накануне свой юбилей, пусть и не признанный официально, отметили коммунисты и все те, кто сохранил приверженность идеям социализма и мира на немецкой земле. 7 октября исполнилось 70 лет со дня образования Германской Демократической Республики. Эта дата стала для участников торжеств не просто днем памяти о первом на немецкой земле антифашистском социалистическом государстве, но и демонстрацией их готовности дальше отстаивать идеалы, за которые боролись и продолжают бороться представители разных поколений немцев.

На главном мероприятии в честь 70-летия ГДР, проходившем в городе Бохуме, в так называемом Доме ГДР, выступил с речью последний генеральный секретарь ЦК СЕПГ и председатель Госсовета ГДР Эгон Кренц. Это имя хорошо известно российским коммунистам и представителям старших поколений. Начиная с детского возраста, когда Кренц впервые увидел советского солдата в поверженной Германии, и до нынешних дней он сохранил самые теплые чувства к СССР, к советским людям и к их последователям в нынешней России. Кстати, он только что завершил работу над книгой, которой дал название «Мы и русские», где описывает взаимоотношения Советского Союза и ГДР в дни политического «поворота», как называют в Германии события 1989–1990 годов.

Не один раз Кренц выступал на страницах «Советской России», делясь с ее читателями своими размышлениями по поводу важнейших этапов немецкой истории и актуальных международных проблем. Вот и теперь он прислал свои заметки, связанные с прошедшим юбилеем бывшей ГДР и предстоящим 30-летием падения Берлинской стены. Он еще раз хотел бы представить читателям «Советской России» свой взгляд на события не столь отдаленного прошлого, подкрепив это собственными наблюдениями и конкретными  фактами. 

Олег СЕВЕРГИН

Свои размышления по поводу минувшего 70-летнего юбилея не существующей ныне Германской Демократической Республики мне хотелось бы начать с одного – для кого-то, может быть, ничем не примечательного – эпизода. Но для меня он как бы вновь ярко озарил ту светлую, причем не только на мой взгляд, страницу немецкой истории, современником и участником которой мне посчастливилось быть. Не так давно я сидел за столиком в одном небольшом кафе. Неожиданно пожилой мужчина, расположившийся по соседству, поднялся, подошел ко мне и протянул салфетку. «Возьмите, ведь на вашем столе ее нет», – сказал он. 

«Вы очень внимательны», – заметил я, поблагодарив его. «Да, вы правы, – вздохнул он в ответ. – Внимание и сочувствие друг к другу – все это мы знали в ГДР. Теперь этого больше нет. Не стало ГДР – не стало у нас и человечности…»
Этот мимолетный обмен репликами глубоко запал мне в душу. Как, кстати, и письмо, которое прислал мне на днях один давний знакомый. Сейчас ему 56 лет. После распада ГДР он основал в 1990 году собственную фирму и вот теперь на двух плотно исписанных страницах почтовой бумаги рассказывал, как процветает его бизнес в объединенной Германии. А в конце письма добавил: «В общем, все у меня складывается вроде бы как нельзя лучше. А вот сердце никак не найдет покоя. Снова и снова хочется вернуться в тот прежний – справедливый, добрый и разумно устроенный мир, в котором мы все вместе когда-то жили». 

Кем же мы имеем право считать себя сегодня – мы, бывшие граждане первого на немецкой земле государства рабочих и крестьян? Разумеется, я имею в виду не тех, кто предал забвению идеалы, которым когда-то приносил клятвы, а о тех, кто сохранил в душе чувство приверженности высоким целям, за которые отдавали жизнь первые немецкие коммунисты и за которые, не жалея сил, боролись их потомки, открывавшие страницу новой, социалистической истории на немецкой земле.

Какими только презрительными кличками не осыпали с самого начала там, на Западе, нас, чье политическое и духовное становление шло в ногу со становлением провозглашенной 7 октября 1949 года Германской Демократической Республики. Она стала для нас настоящей родиной. А для тех, кто формировал общественное мнение на Западе, мы были то «русскими рабами», то «идиотами Зоны», то «немецкими прислужниками Сталина». Уже только по одному этому можно судить, что сценарий отношения тогдашнего западногерманского государства к своим восточным соотечественникам закладывался в те годы, когда ГДР еще не существовало и когда на нее еще нельзя было навесить разного рода надуманных «преступлений против человечности», о которых до сих пор не устают кричать западные СМИ и буржуазные политики всех мастей.

«Крестным отцом» ненависти к ГДР был антикоммунизм. Тот самый, о котором выдающийся немецкий писатель Томас Манн сказал как о «величайшей глупости ХХ века». Первый федеральный канцлер провозглашенной в мае 1949 года Федеративной Республики Германии Конрад Аденауэр сразу же заявил без всяких обиняков: «Все земли, что лежат восточнее рек Верры и Эльбы, являются неотъемлемыми германскими провинциями. Поэтому задача состоит не в воссоединении с этими территориями, а в их освобождении. Слово «воссоединение» должно исчезнуть навсегда… Освобождение – вот наш девиз!»

К этому стоит добавить, что для Аденауэра к востоку от вышеназванных рек сразу же начиналась Сибирь. Понятно, что подобная глупость не могла не кануть в вечность после того, как в 1973 году оба германских государства стали равноправными членами ООН и 134 страны установили с ГДР дипломатические отношения. Мы, бывшие граждане бывшей ГДР, конечно, разные. Мы отличаемся друг от друга по своим пристрастиям, увлечениям и привычкам. Но одно объединяет нас. Мы не хотим, чтобы о прожитой нами жизни судил тот, кто всегда был не в ладах с правдой истории, или тот, кто, живя в нашей стране, никогда не считал ее своим домом. Мы воспринимаем себя отнюдь не как люди, страдающие по прошлому ностальгией, или «остальгией» от слова «Ост». Это последнее словечко, кстати, вошло нынче в моду, и оно используется для того, чтобы извратить наши подлинные чувства к своей бывшей родине, – чувства, основанные не на слепой ностальгии, а на осознанном анализе прошлого, на приверженности реальным политическим и моральным ценностям, существовавшим в социалистической  ГДР.

Вместе с тем мы вовсе не игноранты, не желающие видеть того позитивного, что было достигнуто объединенной Германией после 1990 года. Мы также не превозносим бездумно достижения бывшей ГДР. Мы – участники и свидетели немецкой истории, старающиеся сохранять трезвый взгляд на прошлое. Мы имеем опыт жизни в двух противоположных системах и поэтому можем на конкретных фактах сравнивать, какой была на самом деле ГДР и какие страницы ее истории измазаны черной краской из чувства слепой ненависти. 

Весь ход исторического развития показал, что после восстановления капиталистических отношений на западе бывшего рейха и выхода там старых нацистов из тени единственной разумной альтернативой той Германии, на которой лежала ответственность за развязывание двух мировых войн и за установление чудовищной по своей жестокости фашистской диктатуры, явилось создание ГДР. И тем фундаментом, на котором она была основана, стал идейный стержень клятвы, принятой уцелевшими узниками фашистской фабрики смерти – Бухенвальда 9 апреля 1945 года: «Никогда не быть больше войне, никогда не быть больше фашизму!»

Я часто задаю себе вопрос: почему целый ряд выдающихся деятелей литературы и искусства, имена которых знает весь мир, – как Бертольд Брехт, Анна Зегерс, Арнольд Цвейг и многие другие, – переехали в так называемую «восточную зону», ставшую затем ГДР? Не потому ли, что именно здесь они увидели возможность окончательного изгнания идеологии войны и фашизма из жизни человечества? Никто не может опровергнуть той истины, что во всей длительной германской истории единственным государством на немецкой земле, не развязавшим ни одной войны, была именно ГДР. Уже одно это оправдывает наше право вспоминать о ней с чувством глубокого уважения. И не «наследие ГДР» представляет сегодня опасность для объединенной Германии, как твердят нынешние официальные идеологи, а распространение в стране идей неонацизма, пропаганды расизма, антисемитизма и человеконенавистничества. Проявления подобных тенденций мы видим, к примеру, в идеологической основе партии «Альтернатива для Германии». 

В 1945 году в западных секторах бывшего Третьего рейха было изгнано со службы лишь 13 процентов старых нацистских кадров. После аншлюса восточных земель Западной Германией – а объединение страны явилось фактически поглощением ГДР – представители новой западногерманской «элиты» выставили на улицу 85 процентов бывших государственных и общественных служащих социалистического востока, обрекая многих из них на социальную маргинализацию. 

На западе перед большинством бывших нацистов вновь открылись двери юридических контор, школ и государственных учреждений. В противоположность этому на востоке были предприняты коренные политические преобразования, целью которых стало создание немецкого антифашистского социалистического государства – ГДР. В соответствии с этими преобразованиями было, в частности, конфисковано имущество у 4142 нацистских и военных преступников, а 520 тысяч бывших нацистов лишились своих должностей в основных сферах государственной и  общественной жизни.

Параллельно с этим в ГДР была развернута обширная подготовка новых, социалистических кадров. В вузах были созданы факультеты, призванные осуществлять набор на учебу детей рабочих и крестьян. Уже к 1952 году число таких студентов превысило половину всех обучавшихся. Высшее педагогическое образование, к примеру, получили по ускоренной программе 43 тысячи юношей и девушек из простых семей. Такого в Германии никогда не существовало. Не стало этого и в объединенной Германии теперь, после исчезновения ГДР с политической карты мира.

Да, ГДР больше нет. От дня 9 ноября 1989 года, когда были открыты пограничные переходы в Берлинской  стене, прошло три десятилетия. Детали тех событий, в принципе, хорошо известны. Хочу добавить лишь, что ночь с 9 на 10 ноября стала самой тяжелой в моей жизни, но нами было сделано все, чтобы избежать кровопролития на границе. Напомню также, что  требования участников тогдашних демонстраций сводились только к обновлению социализма, но не к его ликвидации. О переводе этих требований в нужное Западу русло позаботилась чья-то умелая невидимая рука. 

И вот что примечательно. Чем дальше время отдаляет нас от тех дней, тем более злобными, надуманными и оторванными от реальности становятся нападки на нас со стороны официальных западных политиков и пропагандистов. Если принять на веру измышления нынешних заправил политического гешефта объединенной Германии, то граждане бывшей ГДР предстанут перед современниками в виде миллионной кучки жалких затравленных существ, запертых за Стеной в некоем искусственном пространстве с разваленной экономикой, с затхлой идеологической атмосферой и бесчисленными шпиками службы госбезопасности.

Нынешние германские власти говорят о «развале экономики» в ГДР, о том, что восточные немцы в течение 40 лет стояли на «неправильной» стороне истории. А федеральный канцлер ФРГ Ангела Меркель, выросшая и получившая образование на социалистическом востоке, вообще заявила в своем выступлении в рамках Дня немецкого единства, что уважения заслуживают лишь те из числа бывших граждан ГДР, которые являются «жертвами режима СЕПГ», или которые боролись против этого режима.

Пассаж фрау Меркель призывает фактически к социальной изоляции тех, для кого строительство социалистического государства было зовом сердца и кто посвятил этому всю свою жизнь. Госпожа канцлер, видимо, запамятовала, что граждане ГДР не только расчистили оставшиеся после Второй мировой войны руины, не только сделали вновь пригодными для жизни города и села, не только восстановили объекты культурно-исторического наследия, но и возвели сотни новых предприятий, улиц, жилых кварталов и целых населенных пунктов с современными квартирами, школами, детскими садами и яслями, с заводскими амбулаториями и больницами, со спортивными и культурно-просветительными учреждениями. Иными словами, в 1945 году в будущей ГДР не было практически ничего, или почти ничего, что можно было бы экономически «развалить».
Если кто и развалил экономику ГДР, так это ведомство по управлению имуществом в новых землях ФРГ. И то не по собственному желанию, а по политическому заказу. Народная собственность ГДР была пущена с молотка. 85 процентов ее захватили собственники с Запада, 10 процентов ушло в руки иностранцев, и лишь 5 процентов осталось на востоке. А ведь вошла ГДР в новую – далеко не дружелюбную, «семью» федеральных земель отнюдь не с пустыми руками. Бывшая Западная Германия получила от нас 8 тысяч предприятий, 20 миллиардов квадратных метров земель сельскохозяйственного назначения, леса и озера, 25 миллиардов квадратных метров площадей под объектами недвижимости, 40 тысяч предприятий торговли и общественного питания, 615 поликлиник. 340 заводских амбулаторий. 5 с половиной тысяч фельдшерско-акушерских пунктов. К этому надо добавить отели, дома отдыха, значительную часть зарубежной собственности ГДР, патенты, культурные ценности, интеллектуальную собственность и многое другое.

ГДР не только не взвалила на ФРГ финансовое бремя в размере 400 миллиардов западных марок, как утверждалось, а наоборот, передала ей на 1,74 триллиона марок основных фондов  и на 1,25 триллиона производственных мощностей. И все это – не считая стоимости земли и объектов зарубежной недвижимости. Так что заявления о якобы «деиндустриализации» ГДР выглядят не более чем дурной шуткой.

Берлинской стены больше не существует. Но она передвинулась сегодня на восток. Теперь она высится не между НАТО и Варшавским договором, а между НАТО и Россией. Она стоит, по сути, там, откуда 22 июня 1941 года начала свой «Дранг нах Остен» гитлеровская военная машина. Такого ли единства, такого ли «поворота» в своей судьбе хотели те, кто выходил на демонстрации в ГДР в 1989 году?
Российская Федерация, согласно нормам международного права, является, как известно, государством – продолжателем СССР. Миллионы живущих на востоке немцев всегда будут помнить о том, что без Советского Союза появление на свет ГДР было бы немыслимым. И они никогда не забудут того, что 27 миллионов советских людей отдали жизни во имя победы над фашизмом, во имя мирного будущего для своей страны и всех народов Европы. Сегодня, через 30 лет после открытия границы с Западным Берлином, можно утверждать однозначно: без России не может быть мирного порядка в Европе. Русофобия должна быть изгнана из германской политики. Немецким государственным деятелям пора сменить тон в отношениях с Россией, в нем должны звучать слова о дружбе и сотрудничестве, а не угрозы санкций и наказаний.

Да, в 1989 году мы потерпели поражение – горькое и болезненное, эта боль не проходит и сегодня. Все это так. Но мы считаем это поражение временным. Нас нельзя вычеркнуть из истории. Тот миропорядок, который сложился сегодня, не может оставаться вечно. Последнее слово останется не за капитализмом. И тогда мы посмотрим, кто стоял на правильной стороне истории.
Мы не «вечно вчерашние», которыми нас представляют антикоммунисты всех мастей. Мы, скорее, люди завтрашнего дня. Мы верим в наше завтра – наше социалистическое завтра. Мы хотим, чтобы наши дети, внуки и правнуки жили на счастливой, мирной планете. Поэтому мы относимся к наследию ГДР в высшей степени самокритично, но с полным осознанием своего места в истории. И мы идем в будущее, не опуская головы. 

Эгон КРЕНЦ