петък, 11 май 2018 г.

Отродяване чрез принизяване и заличаване на българското



В българското общество вече години наред тече тревожна полемика за ключови проблеми като тези за: бедността, демографската катастрофа, недъзите на образователната система и на здравеопазването, срастването на олигархията с държавната власт; корупцията и престъпността и т.н.  И в същото време като че ли встрани остава кардинален проблем – дълбокия и ускорен процес на отродяването.

            Отродяването е обществен процес на скъсване на връзката на хората със своята националност, със свойствените ѝ национални черти, с националната памет и достойнство, с националния език, култура, ценности, традиции, празници, обичаи и бит. Това е постепенно отделяне и отдалечаване от българското във всичките му измерения. Този процес обикновено започва незабележимо за повечето участници в него и се усилва с времето и особено след промяна, преместване, преселване и продължителен живот в друга национално-културна среда, при чуждо образование в чужди учебни заведения. Крайната степен на отродяването е придобиване на друго национално самосъзнание и в крайната си степен води до асимилация на българите и превръщането им в хора с друга националност. Този процес преминава през различни етапи (фази; степени) и се реализира посредством различни социални механизми и външни влияния. Отродяването като процес се изразява чрез: идеализация и подражание на чуждото, извън националното; деградация на българския език; мутацията на българската именна система; принизяване и заличаване на българската памет, ценност и достойнство; българския национален нихилизъм във всичките му прояви и измерения; отказът от българско гражданство, от България и не на последно място пряк или скрит отказ от национален суверенитет.

Може би най-значима проява на отродяването е принизяване и заличаване на българската национална памет, история, култура, национални ценности и „незабелязването“ на красотата на българската земя, забележителности и природа. Чрез всичко това се отрязват корените на българския патриотизъм, българското национално самосъзнание. Без родна българска история, култура, без български национални ценности и родна българска земя няма патриотизъм, няма национална памет и достойнство, а след време може би няма да я има и България. Този процес на отказ от българското, от традиционните български ценности е съпровождан в явна или скрита форма от усвояване на чужди ценности. Този процес включва група от механизми за отродяването.

На първо място това е отказът от традиционните православни християнски ценности: защита на семейството; уважение на възрастните; взаимопомощ и подкрепа на болни, слаби и бедни; трудолюбие; търпение и смирение. Съвременна българска черта стана бързото разкъсване на родствените връзки и загубата на родовата памет. Дори у здрави български семейства липсва съхраняване на семейните реликви, родословна памет. Малцина у нас зная имената на прадядовците и прабабите си! Личните ценности на починалите родители и прародители почти моментално се изхвърлят в кофите за смет, дори събираните с десетилетия книги, дори някакъв скромен семеен архив. Грижливо се пазят само документите за наследствените имоти. Почти не останаха семейни традиции, които да се съхраняват и предават от поколение на поколение. А колко от съвременните български семейства се грижат за гробовете на своите родители и прародители? Вижте изоставените не само села, но и гробищата в големи градове.

Дори образователното министерство чрез учебниците и помагала за учениците приравнява български национални празници с тези на ромите и арабите. В учебник за V клас за Гергьовден пише, че той е празник и на християни и на мюсюлмани и на ромите.„Гергьовден е и голям празник на ромите в България – те го наричат Ерделез. На много места го празнуват не само роми християни, но и роми мюсюлмани. Празнуванията на Гергьовден (Ерделез) е свързано с вярването, че Свети Георги е спасител на ромите, и с легендата, че той убил змея, който започнал да изяжда ромското племе.“ В Мюсюлманския свят, в отделни места той е неофициално почитан (с други арабски имена), на основата на арабски трансформации на преденията за Свети Георги. Но той е предимно православен светец, почитан предимно от православните общности. Тук исляма няма нищо общо с почитта към светеца.    

Променят се все по-неудържимо личните  и обществените ценности. В условията на османското владичество, а и след това, българите винаги са се отличавали с чувството за колективизъм, за взаимопомощ и солидарност във важни и трудни моменти в живота на отделни хора, на семейства и социални групи. Тази изконна ценност за помощ вече се трансформира в един безкраен личен егоизъм, в който парите са над човещината. Все повече традиционната българска черта трудолюбие („Залудо работи, залудо не стой“; „Който се труди, той ще сполучи“) се трансформира в далавера, т.е. без труд (или с незначително количество труд) да се спечели колкото се може повече. Или как вместо да се помогне на ближния, той да бъде „прецакан“ и от него да се измъкнат пари, ценности или да не му се плаща за извършена работа.

Факт е рушенето на традиционните ценности на българското общество като уважение към по-възрастните, към учителите, към лекарите, към майките с деца, състраданието към болните, помощта към инвалидите и т.н. В София, а и в другите големи градове това може нагледно да се види по спирките на градския транспорт, в метрото, влаковете и др. При качването в превозното средство обикновено няма предимство за болни, възрастни, майки с деца. При сядането също. Стоят възрастни хора прави, бременни, майки с деца, но младежи „чатат“ (т.е. си пишат и общуват) по Интернет вперили очи в таблетите и правещи се, че не виждат стоящите прави болни, инвалиди, възрастни хора. Уважението вече не е ценност. Няма често пъти дори обикновеното „добър ден“. Ценност е забавата, играта с таблета, чатенето в Интернет, разглеждането на търговските оферти за стоки и т.н. А изключителната агресия на родители към учители, на роднините на пациентите към лекарите?

На второ място това е обезбългаряването на обучението на децата по история, българска литература и география. Вече в българското начално училище няма учебния предмет „Родинознание“, а в училище се учат какви ли не предмети като „Човек и природа“, „Човек и общество“, „Свят и личност“ и т.н.. Само и само да не става дума за България и българското, за Родината. Това става и чрез отказът от българската национална традиция в училището да се изучават по литература класически български произведения и национално-патриотични произведения като стиховете на Добри Чинтулов, Петко Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Записки по българските въстания на Захари Стоянов и т.н. Тях вече ги няма в учебните програми. Факт е и ограничаването на и произволния подбор на произведенията на Вазов, Ботев, Алеко Константинов, произведенията от българското народно творчество и т.н. Недопустимо е, гавра с националната памет и литература, е изваждането от обучението на класическите фейлетони на Алеко Константинов, на Христо Ботев. Извадиха от обучението дори народно произведение „Балканджи Йово“. Това се прави с едновременното изваждане от обучението, по политически причини,  на произведения от социалната поезия и литература. Дори я няма „Песен на паричката ми“ на Дядо Славейков. Извадено е всичко от онова, което е свързано с признателност на българите за Освобождението на страната от османско-турското владичество, особено от творчеството на Дядо Славейков и Вазов и т.н. В обучението по история се омаловажават, премълчават и изкривяват цели исторически епохи, особено от периода на Възраждането, борбата срещу фашизма и очернянето на всичко полезно от социализма. Безкрайно бе намалено обучението по география, включително и обучението по природна география на България. А именно то  подпомага формирането на обич към Родината, към нейните природни красоти и забележителности. Нещо повече, извадиха от обучението пътеписите на големите български писатели за българската природа. Няма нито един от знаменитите пътеписи на Антон Страшимиров „На върха и на дъното“ (за Белоградчишките скали, за нос Емине и др.), на Алеко Константинов, на Иван Вазов, на Пенчо Славейков и т.н. Липсват в обучението по история и по литература и публицистиката по национално-патриотични и социални теми и т.н. на Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев и т.н.

На трето място е много бързия процес на подмяна на националните ценности в някакви „европейски“, „евроатлантически ценности“. Няма ясно определение  и списък на тези въображаеми „европейски ценности“ или ако имат някакви такива изписвани или назовавани те са тай-често подмяна на понятията.  Вместо традиционното българско семейство като ценност ни се вменяват като някаква си „хуманна ценност“ правата на хомосексуалистите, лесбийките, трансексуалните, сурогатното майчинство, джендъризъм, щастието на кокошките, правотата на краставиците, грижата за „домашните любимци“ (бездомни кучета, изяждащи професори) и т.н.. Като някаква „евроатлантическа ценност“ у нас се афишира демокрацията. Коя демокрация? Мутроолигархическата ли властваща в страната „демокрация“? От т.нар. „евроатлантически ценности“ в България най-успешно се усвоява най-първичната – супер егоистичният нагон към богатство, стремежът за бързо и незабавно, и неограничено обогатяване за сметка на другите. Сред българите богатството стана форма за различаване ва човек от останалите лузъри (от англ. loser – неудачник, несретник, проиграл). А не са ли в скрита форма главната евроатлантическа ценност интересите на САЩ и техните съюзници и помагачи Великобритания, Канада, Германия и Франция.

Подобен аспект има и изкуствено внушаваното, че България и българите принадлежат на „европейското“ или на „евроатлантическото“ семейство.  Тази позиция използват редица бивши и настоящи министри, политици, русофоби, журналисти, американофили и т.н. България и българите са родоначалници на самостоятелна европейска цивилизация – православната цивилизация, създатели и носители на кирилицата, на православната християнска литература, на богомилството и т.н. Тази цивилизация е различна от католическата и протестантската европейска цивилизация. Твърдението, че принадлежим към друго някакво си евроатлантическо „семейство“ е в скрита форма отказ от българското, националното, което е носител на православната европейска цивилизация. България и българите могат да бъдат равноправен член на ЕС само със своята цивилизационна същност, а не с отказ от традиционната българска същност, национална памет и достойнство, не с евроробско послушание и преклонение. 

11.05.2018 г.
Автор: Анко Иванов – доктор по философия
Източник: Политкомент


вторник, 8 май 2018 г.

Маяковский за Карл Маркс


            


            Маркс!
                      Встает глазам
                                             седин портретных рама.
            Как же
                       жизнь его
                                       от представлений далека!
            Люди
                      видят
                                замуровонного в мрамор,
            гипсом
                       холодеющего старика.
            Но когда
                          революционной тропкой
            первый
                        делали
                                   рабочие
                                               шажок,
            о, какой
                         невероятной топкой
            сердце Маркс
                                   и мысль свой зажег!
            Будто сам
                            в заводе каждом
                                                       стоя стоймя,
            будто каждый труд
                                            размолозивая лично,
            грабящих
                           прибавочную стоимост,
            за руку
                       поймал с поличным.
            Где дрожали тельцем
                                                не вздымая глаз свой
даже
        до пупа
                     биржевика-дельца,
Маркс
          повел разить  
                                войною классовой
золотого
                  до быка
                               доросшего телца.
Нам казалос –
                      в коммунизмовы затоны
только
           волны случая
                                 закинут
                                               нас
                                                    юля.
Маркс
          раскрыл
                        истории законы,
пролетариат
                     поставил у руля.
Книги Маркса
                        не набора гранки,
не сухие
              цифр столбцы.


Добросъвестно преписал: Анко Иванов
Използвал: поемата „Владимир Ильич Ленин“ (1924 г.)
                    По текста от „Полное собриние сочинений“, т. VI,
                    стр. 252-253, М., Изд. „Художественная литература“, 1957 г.

Дата на преписването: 08.05.2018 г. 

събота, 5 май 2018 г.

Отродяване чрез деградация на българския език


Отродяване чрез деградация на българския език


В България протичат много тревожни процеси на отродяването. Те имат силни тревожни проявления в овладяването и ползването на българския език. Вече стана обществено достояние факта, че голяма част от българските ученици са функционално неграмотни и че друга голяма група (до десетки хиляди) деца не посещават училище и следователно въобще не учат български език. Освен тези образователни факти има и друг, обикновено скрит за обществото процес – деградация на ползването на българския език и писменост. Деградацията на българския език и писменост има различни форми и измерения.

Първото измерение на деградацията на ползването на българския език е все по-честото използване на латиница вместо кирилица при изписването на различни текстове в Интернет и социалните мрежи. Вярно е, че технологията на използване на компютрите, на програмното им осигуряване е на английски, но това не е повод да не се пише на кирилица, когато на клавиатурата има и двете възможности. Явно идиотската идея на един бивш президент на България да се откажем от кирилицата и да преминем на латиница има своите волни или неволни последователи. И твърде често вместо български букви се изписват латински, а думите са с българско звучене. Използва се т.нар. „дигитална шльокавица“, т.е. писането с цифри вместо с букви. И това явление е особено силно сред младите и най-младите ползватели на компютрите и общуването в Интернет. Среща се и едновременното изписване на текст с кирилица и латиница. Напоследък това стана модно увлечение на някои спортни сайтове.  Например, информация за футболен мач между: „Динамо (Киев) – Skenderbreu“ или дори „Монтана – Maritsa Plovdiv“. Подобна е и практиката за изписване имената на футболистите, играещи в мачове от българското първенство на латиница, докато в почти всички европейски страни това е на роден език. Тук няма оправдание за международното телевизионно излъчване на мачовете, тъй като едва ли някъде в света гледат с интерес мач между Витоша и Верея. Или пък написаното в един сайт: „Пет български града се присъединяват към Wings for Life World Run“. Подобен характер има и практиката да се пишат есемеси на латиница вместо на кирилица. През последните десетилетия стана практика в научни списания, сборници и други издания да има публикации на чужди езици. Премахна се добрата стара практика в българските научни списания да има статии само на български език с кирилица, а да има и резюме на чужд език на латиница. Дори българските политици започнаха да поздравяват българските граждани на чужд език. Например, поздравлението на български министър по повод Трети март: „Happy National Day – the 140th Anniversary of the Liberation of Bulgaria!“. Дали е възможно в Германия, немски политик да се обърне към немската нация с поздравление на някакъв чужд език? Или във Великобритания? Или във Франция? Или в Полша и Унгария?

Второто измерение на деградацията на българския език е прекомерната употреба на чуждици, по повод и без повод. В българския език закономерно навлязоха нови думи от сферата на компютърните и информационно-комуникационните технологии (ИКТ), макар че и в тази сфера има просто механично използване на англоезична терминология, дори в случаите, когато има подходяща българска дума. Но така е и в други сфери на знанието и културата. Много често журналисти, културни дейци и някои научни работници си служат с чуждици, вместо да използват адекватни български думи.

Това те правят поради недоброто владеене на родния език или от желание да изглеждат по „цивилизовани“, „по-начетени“, „по-интелигентни“. Типичен пример е използването на думата „визия“ (по произход от латински visio, френски и немски), използвана най-вече в журналистиката, културата, политиката, архитектура и градоустройство и т.н. , като и думата визионер. Например „Визия за София“, вместо да кажем на обикновен български език „виждане“, „представа“ или наложилите се преди това чуждици „идея“ или „стратегия“, „поглед за бъдещето“ използваме нова чуждица – „визия“. Но думата „визионер“ по Речник на чуждите думи в българския език (под ред. на акад. Вл. Георгиев, 1970) означава „човек, който има привидения и халюцинации; ясновидец“. Да, някои български политици, културтрегери и журналисти действително имат лъжливи представи, привидения и халюцинации. Но това не е основание в книжовния български език да вмъкваме нова чуждица – „визия“.  Вече се използва „артикулирам“ вместо говоря, изговарям, произнасям. Или да вземем чуждицата „постинг“ (от англ. Posting) за някакво съобщение или верига от съобщения, особено в интернет кореспонденцията, във Фейсбук, Инстаграм, Туитър или други мрежи, в лични блогове, в отзиви по материали в сайтове и др.. Думата се използва дори и за изработени от учениците табла по някакъв учебен предмет. Някои сноби си въобразяват, че употребата на „постинг“ изглежда по-научно и престижно, по-модерно. По-просташки им звучи да кажат обикновени думи като табло, съобщение, дори текст, статия, материал (писмен). Подобна е ситуацията с множество други нови думи. Напоследък в спорта масово навлизат чуждици, предимно английски, които за огромната част от почитателите на спорта нищо не значат и им пречат да се ориентират в спортната информация. Такъв е примерът с термина „промоутър“ (популяризатор на спортни или други срещи, мероприятия). Така стоят нещата и в грижата за автомобилите. Тях вече не ги „настройват“, „регулират“, „изменят“, променят някаква система от тях, ремонтират, а ги „тунинговат“ (от англ. „tuning” – „настройване“). Подобни масово навлизащи чуждици са „кастинг“ (проба, прослушване), „тренд“ (направление, посока, тенденция), „дестинация“ (място за посещение – населен пункт, местност, курорт, обект, определена територия и др.), „бренд“ (търговска марка, марка на продукт), „кеш“ (в брой), BG (българско) и т.н. Има някакъв стремеж към маниакалност. Казаното с чужда дума е дваж или три пъти по-вярно и по-впечатляващо от казаното с българска дума ли? Изразяването с чуждици те прави по-значим и по-велик спрямо другите ли? А, те останалите са някакви си там аналфабети (неписмени, неграмотни хора), простаци и простакеши ли?  

Своеобразно проявление на възприемането на чуждестранна терминология е смяната на една утвърдила се вече  с друга нова чуждица. Може би най-характерната за проявявания колониално-езиков манталитет е използването на думата за месторабота – офис. В края на XIX век в новоосвободена България се използва френската дума „кантора“ (от фр. comptoir). В началото и средата на  XX век вече използваме италианския термин „канцелария“ (cancellaria), а в края на XX и началото на XIX век френско-английското „офис“ (от фр. office). Или пък замяната на термина „завод“ и „предприятие“ с нищо незначещото „фирма“. Неработещият ром с фирма за два лева се изравнява с монополиста от фирма „Лукойл“.

Особено тревожно е формирането в научните среди на своеобразен изкуствен псевдонаучен език, използващ безкрайно количество чуждици, които са неразбираеми за обикновените хора. Не е ясно дали такава терминология им придава по-голяма научност, но когато тях (чуждиците) ги вмъкват в учебниците за основното и средното образование, последните стават съвсем неразбираеми за учениците. Те стават своеобразно препятствие към овладяване на учебния материал. А това в крайна сметка води до принизяване равнището на знания, тяхното разбиране и усвояване. Такъв е примерът с термина „парадигма“ (от грц. paradeigma — пример, образец)  начин на поставяне на проблема, възприет като образец за изследване; доминиращ начин на мислене във формата на някаква завършеност т.е. пример и т.н. наукообразни обяснения.

Манията за ранно овладяване и ползване от децата на множество чужди езици, преди още да е овладян родният български език, да знаят основните граматически правила, да са развили поне на начален етап уменията да се мисли, са се сравнява, обяснява и т.н. Това ранно чуждоезиково обучение има своите корени предимно в желанието на родителите децата им да се реализират в бъдеще в чужбина, не толкова да използват чуждите езици за улеснение в своята практическа работа и живот. Сега в София и другите големи градове могат са се видят дядовци и баби, майки и бащи, братя и сестри, които водят малки деца на курсове по чужди езици, преди да са се научили как се пишат българските букви.  Можеш дори да чуеш думи на възрастни към деца: “Ще ти дам това шоколадче, ако ми го поискаш на английски“!  Владеенето на чужди езици безкрайно улеснява професионалната реализация и израстване, но и  адаптацията на българите в чужбина, в друга национална  и културна среда. То е и фактор за значимо силно отродяване. Въведената практика в езиковите гимназии да се изучават други учебни предмети на чужд език, силно снижава знанията. Това с особена сила се отнася за обучението но история и география, а това са учебните предмети, които заедно с българския език и литература, пряко влияят за формиране на чувството за Родина, народностна принадлежност, за българска култура, българско самосъзнание и самочувствие.

Тревожен е отказът от изучаване и ползване на българския език от децата и внуците на българските емигранти в чужбина. Първото поколение емигранти от епохата на безкрайния преход имат вече големи деца и внуци. Особено тревожно е, че част от децата и по-голямата част от внуците, които са научили български само на семейно равнище, слабо го владеят (разбират, но не говорят или говорят със много силен акцент) или въобще не знаят и дума български (предимно внуците). Повечето от тях са израснали в чуждоезикова среда, свободно общуват на местния национален език. При тях няма разлика в културата и поведението с местните деца, т.е. те са се вписали почти напълно в чуждата среда („мултикултурализирани“ по Меркел) и вече са почти изцяло загубили чувството за принадлежност към България. За тях Родина е Чужбината, т.е. там, където са се родили, израснали и образовали. Те, в повечето случаи под влияние на родители, дядовци и баби, имат някакво по-особено отношение към България. Страшни са отрицателните емоции на баби и дядовци, които посрещат своите внуци от чужбина и на които могат само да се усмихват, не могат да разменят поне изречение на български с тях. При децата, растящи и учещи в България също има по-често от необходимото ползване на чужди езици. Това е предимно под влияние на желанието за самоизтъкване пред другите, които не знаят или по-слабо владеят чужд език.

Езикът и писмеността са основата на съхраняването на националната памет, националните традиции и достойнство. Тяхното ерозиране и деградация на личностно и на обществено равнище са сигурен белег за отродяване и последваща доброволна асимилация в друга народност.

                5.05.2018 г.
              Автор: Анко Иванов
              Източник: Политкомент