събота, 19 ноември 2016 г.

Руски отзвук на българското русофобство




Вече измина седмица от втория тур на президентските избори в България. Информационното пространство е задръстено от коментари за победата на ген. Радев – от осанна до разпни го. Предизборната кампания и ефирно печатната дясна агитация на десните против ген. Радев получи нови импулси. Те само се добавят от русофобската позиция на официалните герберско-седесарски (вашингтонско-брюкселска зависима администрация) български институции, реализирана чрез:

Първо. Проваляне на крупни инфраструктурни проекти („Бургас-Александруполис“, АЕЦ „Белене“ и „Южен поток“), превръщащи България в енергиен център на Балканите, само за да се навреди на Русия под диктовката на САЩ (г-жа Клинтън, Маккейн и др.), Брюксел (Барозу и Юнкер) и Германия (Меркел и Йотингер). Българското правителство и държавни институции се превърнаха в оръдие на ескалиращата в света русофобия. Плевнелиев се присламчи към най-отявлените военнолюбци и войнствено настроени американски ястреби, с гневни изблици на омраза и противопоставяне на Русия. Тук трябва да се добави и двойствената конформистка позиция на Борисов, като пред американските държавници, пред Европейската комисия, пред Меркел и Ердоган се държи като русофоб, а пред българския народ се опитва конформистки да се изкарва приятел на Русия и на традиционните добри българо-руски отношения.


Второ. Пълна българска поддръжка на политико-икономическите санкции, налагани от САЩ и ЕС срещу Русия. Пред Вашингтон и Брюксел в пълен глас или мълчаливо българските отговорни държавници (Плевнелиев, Борисов, Митов, Ненчев и др.) подкрепят всякакви противоруски решения, действия, провокации и изявления. Особена активност те проявяват и за подкрепа на профашистките националисти на Украйна и нападките им срещу Русия. За съжаление в този антируски държавно-чиновнически хор се присламчиха и двама бивши министри от левицата, станали известни с прозвищата „Бандеровеца“ и „Натовеца“.  Във вреда на българския интерес държавниците от високо равнище не искат да паднат руските визи за огромната маса руски туристи, посещаващи българските курорти, както това направиха редица други страни членки на НАТО и на ЕС.
Трето. Активизира се ролята на България като член на НАТО и във военно-агресивните действия на блока, пряко насочени срещу Русия, в използването на американските бази в България, съвместното патрулиране на български и американски самолети над българското въздушно пространство, участието на българските военни във военен контингент на групата войски в Румъния и т.н. Тук можем да добавим и изкуствено създадена сага с ремонта на руските самолети от полски „специалисти“.     
Всичко това не може да не се забелязва в Русия. И В. Путин ни отряза за „Южен поток“, след една нелепа пресконференция на Орешарски  и не по-малко нелепо писмо на служебния министър Щонов до Русия. Борисов започна да се хвали като провалил трите крупни инфраструктурни проекта. Няма велика държава, която да не пази собственото си достойнство. И Путин реагира адекватно на руския интерес и руското достойнство.

Преминалите избори за президент на България бяха повод още веднъж да се оцени у нас и в Русия отношението между България и Русия, между българи и руснаци.  В предизборната надпревара (двадесетина кандидати) почти изцяло бе възприета евроатлантическата послушност, пълното и безпределно следване на т.нар. „евроатлантически ценности“ (т.е. вашингтонско-натовско послушание). С по-различен нюанс бяха посланията на ген. Радев. Той не отричаше българската ориентация и принадлежност към НАТО и ЕС, но апелираше в тази ориентация и членство да се отстоява решително българския национален интерес, а не послушно да се възприема всичко, което ни се предлага. Той апелираше да се търсят възможности за отмяна на санкциите към Русия, за приемане на политическите реалности в Украйна и Крим, такива каквито са в действителност, а не де юре и пропагандистки. Само Енчев набра кураж ясно да изрази желанието на много голяма група българи да се премахнат американските военни бази в България, като за целта се проведе национален референдум.
Провеждането на президентските избори в България се следеше с определен интерес в Русия, предимно от държавните институции, политическите журналисти, политолози, социолози и др. В руското общество се разпространяваха и разпространяват различни твърдения за резултатите от изборите – от избран „проруски кандидат“, до избор на кандидат, който нищо не ще промени.
Но сред тези оценки все повече се налага, особено сред голяма група от политолози, социолози, националистите на Жириновски и политически журналисти едно противобългарско настроение. Чрез средствата за масова информация в Русия и най-вече чрез телевизиите и Интернет то все повече се разширява.
Израз на подобно антибългарско внушение е и статията на Максим Артемьев в сайта Politcom.ru. Тя е много показателна. В нея авторът прави множество верни изводи за преминалите български президентски избори и допуска отделни грешки и твърдения, дължащи се на недостатъчна информация в първите дни след изборите. Той определено говори за „външнополитически конфликти“ на България с Русия. Вярно оценя политическите промени сред 2013 г. и за управлението на Борисов и социалистическата партия. Правеше в отделни места и сравнения с избирането на Додон в Молдова. Правилно оценява, че Радев не е  проруски президент. 

В заключение на статията авторът прави крайно негативна оценка за руско-българските отношения. Ще приведа необичайно дълъг цитат, за могат читателите сами за разберат същността на налагащата се в Русия оценка за България. „Надеждите за добри отношения с България многократно са залъгвали руското общество. Така е било и след Руско-Турската война 1877-1878 гг, когато вместо благодарност за освобождението на страната от османско иго, България прекъсна всички отношения с Русия. През Първата световна война „братята“ – българи воюваха против Русия на фронта в Добруджа. Във Втората световна война по някое време двете страни се формално в състояние на война. По време на косовската криза България забрани прелитането над нейна територия на руските самолети. Поради това трябва ясно да се разбира, че в съвременния свят никакво славянско братство не съществува, и двете православни страни съвсем не са длъжни да бъдат съюзници само поради общността на религията.“

Такава е не само оценката и изводите на автора на статията. Така разсъждават голяма маса руски политици, политолози, журналисти и руски националисти. И такива внушения се правят почти постоянно сред руския народ. Обидата от русофобското поведение на българските държавници деформира тяхната позиция. От контекста на историческата хронология на руско-българските отношения вероятно целево авторът е пропуснал важни събития и действия. Става дума за:

На първо място, за духовно-културните връзки между двата народа. България осигурява развитието на славянската писменост и култура в етапа на нейното зараждане и развитие, България дава на славяните, включително и на руснаците, възможността източноправославното християнство да се проповядва на разбираем църковнославянски (старобългарски) език и да стане то достъпно за руския народ. Забравя се приносът на хилядите български свещеници за разпространяването на православието сред източните славяни. Сред тях са Свети Киприян (представител на Търновската книжовна школа), активен участник в обединението на руската православна църква, изпълнил задачата на Вселенския патриарх "помирить князей между собой и с митрополитом". Той е митрополит Киевски, Руски и Литовски. След него Григорий Цамблак (също представител на Търновската книжовна школа, ученик на Патриарх Евтимий) е също митрополит Киевски, Московски, Литовски, Московски и на цяла Русия. Тези двама църковни ръководители оказват силно влияние върху развитието на източното православие, включително и на руската църква.

На второ място е всенародната българска признателност към руския народ и Русия за Освобождението от турско робство. Няма друга страна в света, в която да има толкова много паметници на признателност към руския народ. Само в Плевенско те са над 170, включително няколко исторически парка, няколко музея, Мавзолей-костница, Панорама. Не си спомням в центъра на столица на друга държава да има храм-паметник именуван на руски светец – „Свети Александър Невски“.   

На трето място е непризнаването от страна Русия, и по точно на руското правителство, на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Това до голяма степен охлажда отношенията между правителствата на двете държави. Но не помрачава отношението и  братските чувства на българите към русите.
На четвърто място е непълното позоваване на сраженията между българи и руси по време на Първата световна война. Такива е имало само на отделни участъци на фронта. Но на този фронт става нещо невиждано в сраженията по други фронтове по време на Първата световна война – побратимяване на руски и български войници. 

На пето място невярната трактовка на Втората световна война и по точно на отношенията между българи и руси, между България и Съветския съюз. Формално България е член на Тройния фашистки пакт. Съветския съюз е член на противостоящата  съюзническа коалиция. Всички страни от Тройния пакт, само без България, изпращат войски на Източния фронт (Германия, Италия, Унгария, Румъния), които се сражават със Съветската армия. България не изпраща нито един войник, понеже в страната има масово въоръжено съпротивление срещу фашистката власт. Нещо повече множество българи са изпратени от Съветската армия в България (подводничари, парашутисти и др., които участват във въоръжената съпротива срещу фашистите. Българското правителство обявява война на САЩ и Великобритания, но не обявява война на Съветския съюз. След Девети септември българската армия воюва в състава на Трети украински фронт, заедно със Съветската армия срещу немскофашистките войски.

На шесто място е предателството на Михаил Горбачов (по-известен като Майкъл Горби), предал България и останалите източноевропейски страни на НАТО и ЕС. Много интересно, защо известни руски политолози и политически наблюдатели не се поинтересуват и публикуват договорите на крайцера край Малта, когато в бурното Средиземно море Горби предаде България и другите соц. страни, отграничи се от тях. Защо не пишат как съветски и американски посланици редяха хода на събитията в България и другите страни? Политическата промяна, разпада на СИВ и Варшавския договор измениха съществено и икономическите отношения. Българската промишленост бе насочена към износ предимно за Съветския съюз като 75 % от консервната промишленост произвеждаше продукция за СССР, парфюмерино-козметичната над 50% и т.н. Разпускането на СИВ и прекъсването на търговските връзки между двете страни се отрази крайно неблагоприятно за българската промишленост. Русия започна да продава природния газ, основна суровина за химическата промишленост и други отрасли на възможно най-високите цени в Европа, много по-високи от тези, които на които го продава на Германия, Австрия,Полша, Украйна и др. страни. Това доведе фактически до почти пълното ликвидиране на българската химическа промишленост. Но тези политически и икономически промени не бяха направени от руския народ, от българския народ, а от група властници в двете страни.

Съвсем е прав е Владимир Путин, който преди време по повод на Украйна каза, че враждебно отношение към Русия имат не украинците, а украинската властова върхушка. Подобно е положението и с България. Русофоби са само малка група управници, тясно свързани с Брюксел, Вашингтон и НАТО. Над 80% от българския народ има най-добри чувства и отношение към руския народ, към руската култура, наука, традиции и обичаи, има благодарствено отношение за помощта за освобождението от турско робство. Доколкото познавам руснаците, подобно е и отношението на огромната маса руски хора към братския им български народ. Сега предимно малка група български и руски политици, журналисти, политолози и др. се опитват чрез руските и чрез българските средства за масова информация да насаждат омраза между двата народа. 

 В сегашния исторически период трябва да се разграничим от омразата и да използваме реалностите в международните отношения. Верен е последния извод на Артемьв: „Възраждането и запазването на работни отношения, основани на доверие между Москва и София е реално възможният максимум в този момент. Но от гледната точка на геополитиката, победите на Додон в Молдова и на Радев в България, могат да се разглеждат като признак на недоволство на населението на близко разположените страни от твърдия антируски курс. И в този смисъл резултатите от изборите могат да окажат определено въздействие на брюкселските органи, където се формират основите на европейската политика по отношение на Русия.“  

19.11.2016 г.

Анко Иванов – д-р по философия

вторник, 15 ноември 2016 г.

Измамната червена карта на България

Измамната червена карта на България

Дни след бляскавата победа на втория тур на президентските избори на г-н Румен Радев БСП е в силно притеснителна позиция. Вярно е, че е БСП предложи г-н Радев за кандидат за Президент, вярно е, че цялата БСП работи за неговото успешно избиране. Но не по-малко вярно е че г-н Радев е по същество независим несоциалистически кандидат. И това му поведение преди изборите и между двата тура му осигуриха избирателен ресурс многократно по-голям от този на БСП. 
Ако на миналите президентски избори кандидатът за вицепрезидент (Стефан Данаилов) дърпаше на гърба си Калфин, сега стана обратното. Кандидатът за президент г-н Радев дърпаше към успеха и кандидата за вицепрезидент (Илияна Йотова). Тесният избирателен ресурс на БСП, проявяващ се на местни избори и изборите за Европарламент е около 400-500 хил. гласа. Широкият избирателен ресурс на парламентарни и президентски избори за първи тур е максимално около 600-800 хил. души, президентски 2011 г. 874 хил.д. и парламентарни 2014 г. 505 хил.души.
Последните дни широко по телевизии и сайтове се пуска една изцяло червена карта на България с процентно съотношение на втория тур между двамата кандидати. Остана за ГЕРБ само Турция. Тази карта е една манипулация. Тя не изразява истинското политическо съотношение на силите на партиите. А подобни карти са илюстрация на електоралната география, само на основата на определен изборен резултат. В случая изборният резултат не е на основата на политическа идеология, на основата само на партиен избор, а преди всичко на личностни мажоритарни предпочитания на избирателите, на избор между новото (дори неясно какво е то) и старото статукво. Но тези личностни мажоритарни предпочитания и очаквания носят в себе си не политическа идеология, не отразяват  политически влияния сред народа на отделни партии, а са предимно протест срещу досегашното статукво, желание за промяна на политиката.  На пресконференциите след първия, и особено след втория тур, личеше у голяма част от кадрите на БСП искряща радост, възбуденост, сияещи лица и греещи очички, израз на самодоволство. Това особено се набиваше на очи, защото край Нинова и Йотова лицето, стойката и очите на Радев излъчваха спокойствие, увереност, стабилност. Особено впечатляващи бяха и самодоволните изрази и самодоволното поведение на Овчаров, Добрев, Гергов, Бригадир Аспарухов и  т.н.
Опасявам се, че ръководството на БСП (тесния кръг около Нинова) и вътрешнопартийното задкулисие не си дават сметка че следващите избори могат да се окажат катастрофални не само за ГЕРБ и Борисов, но и за БСП и за Нинова. В страната, подобно и на много други европейски страни и в САЩ има нова, коренно различна обстановка. Това е вече откритото неприемане на глобализационния процес и налагане на чужда воля на народите, приоритетно обслужване на интересите на свръхмонополите (ТНК и други богаташи), увеличаване на тяхното богатство и все по-голямо обедняване на средната класа и изпълнителските кадри. В български национални условия към този общоевропейски грохот на недоволство се прибавя и възраждане на национално патриотичните мотиви на поведение и действия на избирателите.  Към този извод ме навеждат няколко факта.
Първи факт. На трети март 2016 г. под влияние не само на бежанския проблем, но и на национално-патриотичното обезличаване на образованието, на Шипка неорганизирано от никоя политическа сила или държавна институция се състоя, въпреки лошото време, огромен митинг (по различни данни от 50 до 100 хил.д.). При полагането на венците абсолютно всички партии и държавни институции бяха освирквани мощно. Това бе първата вълна на надигащият се национален патриотизъм и неприемане на политическото статукво в управлението на държавата, водещо до все по-голяма бедност и до все по-голямо принизяване на националното достойнство на хората. Тази първа вълна срещу статуквото имаше, макар и неосъзнавана от стотици хиляди хора в страна идейна основа. По същество това е протестът срещу наложения на света американски неолиберализъм. Продължителното неолиберално управление в света, в САЩ, в България и т.н. се провежда от различни политически партии, формално с различна политическа идеология, а по същество само с различна фризури (лява, дясна, центристка) на неолиберализма.  И няма нищо случайно, че едни и същи неолибералисти провеждаха неолибералния курс в България от името на различни партии. Класически пример в това отношение е Пламен Орешарски – първоначално СДС, след това уж безпартиен, но под крилото на Станишев и БСП, а сега под крилото на ДПС. СДС бяха и са адепти на неолиберализма. НДСВ бяха и остатъците им също са неолибералисти.  Под диктовката на Първанов правителството на Тройната коалиция, под ръководството на Станишев приемаше изключително неолиберални закони, подкрепяни от Овчаров, обясняващ ги  като  „без алтернативни“. Същите неолиберални политики провеждаха и двете правителства на Бойко Борисов. Независимо кой е на власт, се реализираше една и съща неолиберална политика. В България, както и в редица други европейски страни с господстваща неолиберална политическа и икономическа демокрация се формира едно политическо статукво, една откъсната от интересите на по-голямата част от народа политическа класа, често наричана неправилно „политически елит“ или на английски – политически истеблишмънт (политическа върхушка). 
   Втори факт. В страната се прокарваха редица антисоциални мероприятия чрез закони, наредби, заповеди и т.н. И никой не протестира. Управляващите си помислиха, че на народа това му е безразлично. Хората не излизаха спонтанно на протест, защото разбираха, че това е безсмислено, че политическата върхушка може любезно да ги изслуша, но нищо няма да се промени. Всичко ще си остане така както е било. През последните 5-6 години партиите провеждат масови, но само режисирани прояви като тези на ГЕРБ в зала „Армеец“. През последните 4-5 години протестите, когато и доколкото ги имаше бяха купени. Тъй наречените протестъри маршируваха под лозунга на „красивите и умните“, но с парите на Сорос и „Америка за България“. Те дефилираха за връщането на определена олигархическа група на власт, а не за промяна на статуквото. Партиите не можеха и не смееха да призоват совите членове и привърженици на протести. Опитът на Калоян Паргов да организира протести срещу решението за покачване на цените на билетите завърши безславно – само 40-50 протестиращи от апарата на БСП и няколко общински съветници. Ако някъде в страната има протести, те са организирани не от партиите, а от някакви неидентифицирани субекти, обикновено с участието на платени футболни агитки. Самостоятелни протести имаха само служителите на МВР и миньорите от Бобовдол, но тях ги смачка държавната машина и едрия бизнес. Хората не вярват на партиите и това породи масовото участие в популисткия референдум на Слави.
Трети факт. При провеждането на изборите за кмет на р-н „Младост“ столичното ръководство на БСП, както и повечето ръководства на другите партии издигнаха партийни кандидатури. Особено драстично това бе за БСП. Статуквото на върхушката на БСП, под задкулисното ръководство на Овчаров, непрекъснато налага сви хора, дори когато са неизбираеми. Така бе и с кандидатурата на ген. Стефанов, един амбициран стар човек. Нима в Младост няма нито един на средна възраст интелигенти човек, специалист, който БСП да подкрепи. В Младост резултатът е почти същия като проценти за президент във вреда на ГЕРБ, но БСП остана трета сила. Победи ръководителя на спонтанните протести срещу презастрояването на района.
За да излезе от схемата на общото статукво, и на отъждествяването и с него, БСП трябва да извърши няколко смели, решителни крачки за връщането към социалистическите ценности, към действителна, а не фризирана, икономическа и социална справедлива политика. По мое мнение за много кратко време БСП, ако иска да бъде социалистическа партия и по-точно ако въобще иска да остане силна партия, трябва да направи решителни промени в три аспекта.
На първо място. Ръководството на БСП трябва да направи кратка и ясна оценка на последните две участия на партията във властта. Да каже положително свършеното и да посочи грешките в управлението, в приетите закони, които обективно засилват неолибирализма и само го фризират го под коламаската на лява фразеология. Трябва да се сложи края на вредната станишевско-дъбовска практика след избори и преди избори партията да не прави анализ на резултатите, да не оценява свършеното и допуснатите грешки, да не привлича пряко членовете и симпатизантите в този процес. Трябва повече да се слушат членовете и симпатизантите, но не чрез манипулиране, както това направиха на последния референдум Антон Кутев, Юри Асланов, Коста Янков и Кирил Добрев.
На второ място. Ръководството на БСП трябва решително да се обнови. Ако за това е потребно веднага да се събере Конгреса. От него трябва отпаднат лицата, които пряко се свързват с Бойко Борисов. Навярно Бригадир Аспарухов е прекрасен човек, но повечето избиратели като видят самодоволната му физиономия, веднага си спомнят кой доведе в политиката Бойко Борисов и кой наложи Нинова. Негативизмът към Борисов веднага се пренася към БСП чрез образа на Бригадира. В една безкрайно бедна страна, когато милиони хора живеят в недоимък, е недопустимо в ръководството на БСП да са хора с огромни богатства като Гергов или живеещите в палати като Масларова и подобните и на нея социалисти-богаташи. Живеещите в панелки или в порутени селски къщурки няма как да очакват, че живеещите в охолство и в палати ще провеждат лява социална и социалистическа политика. Хората не могат да вярват на лица от някакво задкулисие, лица, които активно в БСП прокарваха идеите на ДПС, сключваха негласни, на тъмно задкулисни сделки с ДПС. От ръководството трябва да бъдат извадени всички масони и представители на местни и национални олигархически структури, особено в София, Пловдив и Варна. Обновяването на ръководството и отстраняването на лицата с негативен обществен образ (независимо от личните качества) като Бандеровеца, като Натовеца, като човека на Уестигхаус, а не на българския интерес (изявен чрез легитимен национален референдум). Трябва да има и ясна позиция по антибългарското гласуване в Европейския парламент на тримата депутати от листата на БСП. Не е достатъчно Нинова само публично да се заканва. Сега националното ръководство е изолирало и отстранило от активна позиция само тези, които са честни и почтени в политическото си поведение и са изразители на истинската лява социалистическа политика. С омърсени лица избори не се печелят. Това е един от най-важните изводи след сегашните президентски избори.  
На трето място. Трябва много бързо да се формира нова национално-отговорна и действена, кратка и ясна икономическа, социална и демографска политика. На конгреса Нинова обеща че до края на лятото ще има разработки за управленска социалистическа политика. Такива все още няма. А трябва такава ясна и кратка, не повече от две страници социално-икономическа и демографска стратегия, но не с общи лозунги, а с предвидени ясни и конкретни решения и действия.
Политическите партии се разпознават не по афишираната, а по действително социално справедливата провежданата политика. Ако БСП продължи да се занимава със социално фризиране на неолиберализма, няма да може да победи на предстоящите извънредни избори. В духа на библията: „По провежданата им политика ще ги познаете“. Нинова най-после трябва да се върне към решенията на Конгреса и да приеме бързи действия. Тези, които я „избраха“ сега и пречат, но не само на нея, но и на цялата социалистическа партия. В случая и трябва решителност и характер като тези, които прояви при издигането на кандидатурата на Радев за президент. Иначе вълната срещу статуквото, вълната за промяната ще помете, независимо от избора на Радев, не само Нинова, но и цялата партия.

Само с коренното преустройство хората могат да разберат, че БСП има нов курс на политическо поведение и се е отрекла и откъснала от старите практики. Без радикална политическа промяна на БСП няма изборна победа. Позитивната обществена нагласа към БСП може много лесно да се промени в обратна посока. Хората са с големи очаквания от резултата от президентските избори, но едно забавяне на Радев или неочаквани негови действия, както и на самата БСП, могат да се върнат като бумеранг.
   
15.11.2016 г.

Анко Иванов – д-р по философия

понеделник, 14 ноември 2016 г.

Президентските избори - търговия на политически образи



          В началото на президентската кампания, в една сравнително по-скромна по гледаемост телевизия, един печен български политически психолог (Гронев – „червеният шаман“) предсказа, че на тези избори ще избираме образи. За разлика от една телевизионна професорка по политическа психология, той не се впечатлява от държането и движението на ръцете, от стойката на кандидатите и т.н., а от съдържателния политически образ. И всъщност това е главното в политическия избор. И шаманът се оказа прав


            Току-що завършиха президентските избори 2016 г. И започнаха: анализатори, различни политици; псевдополитици (артисти, балетисти, сценаристи, белетристи и други –исти); политолози, социолози, народопсихолози, антрополози, политпсихолози, културолози и всякакви други др. –лози; журналисти; национални и квартални „специалисти“ и т.н. звуково-образно-словесно и печатно да ни обливат с различни умозаключения за резултатите от избора. Но всеки прави това според умствения си багаж (т.е. интелект), собствения си политически интерес, а редица от тях и за възнаграждение за труда. И почти всички пропускат същността на провеждането на избора на президент и механизмите.
            Добре известно е на четящата публика, че главното в политиката  са действията за защита на определени политически интереси. Всеки отделен гражданин на Република България, съзнава ли го това, или не го съзнава, има определени политически интереси. Те са обусловени от неговото място в обществото, от неговите политически предпочитания или дори политическа обърканост и апатия. Именно поради това в демократичните общества има политически партии, които са с различна идеология, политика и дейност за изразяване на различните интереси. А политиката в демократичните общества се реализира чрез държавната власт, която се печели чрез избори. Само която партия или движение има необходимото мнозинство от поддръжници на изборите придобива правото да управлява и да реализира държавните функции.
            А изборите се печелят чрез политически цели и стратегии, достигащи или достигнали до хората, както и чрез авторитета на избираните лица. За съвременната неолиберална демокрация е характерно не действителното изразяване на интересите на хората чрез политическите послания и стратегии, политика за управление на държавата, а предимно за избор на лицата, които да управляват държавата, региона, населеното място. И поради това често път изборите заприличват на телевизионно шоу. Исторически в англосаксонския свят се е наложила двупартийната система. При нея по политическа идеология и двете основни партии не се различават съществено. Главното е, че и двете партии имат обща идеология под маската на демократични, на европейски, на евроатлантически ценности, общи подходи и механизми на управление. Общата скрита политическа цел е осигуряване на господство на богатите и нарастване на тяхното богатство вътре в страната, а за големите и силните държави – и в света. Глобализацията е същият неолиберален механизъм, чрез който се осъществява увеличаване на богатството на най-мощните в света транснационални компании (ТНК). Този модел бе наложен под диктовката на САЩ и в Европа. В Германия, под маската на т..нар. „Трети път“ на Шрьодер социалдемократическата партия бе превърната по същество в неолиберална партия (социаллиберална партия), близък еквивалент на дясната управляваща партия. Призивът „няма ляво, няма дясно“ е по същество смокиновият лист за прикриване на възприемането на дясната неолиберална политика като безалтернативна (по израза на Р. Овч.) от лидерите на левите партии. Подобен процес протече и във Франция, особено след смъртта на Митеран. Подобни схеми на двупартиен модел бяха наложени и в бившите социалистически източноевропейски страни. Това стана по два начина: изчезване на левите партии и смяна във властта на две десни партии (Полша) и запазване на старите леви партии с ляво име, но провеждащи дясна неолиберална политика, каквото бе по същество управлението в България под диктовката на Първанов и Станишев. В Европа се роди и нов вариант на упражняване на неолибералната власт – общо управление на двете водещи партии както е в Германия и в Европейския съюз (ЕНП и ПЕС). Това стана възможно и чрез налагането в общественото съзнание на неолибералната „ценност“ за свобода на смяната на убежденията и номадското преминаване от едни към други политически идеологии, позиции и партии, особено силно изразено в България.
            Продължителното управление чрез една и съща политическа идеология (неолиберализъм) с нейните различни фризури (лява, дясна, центристка) формира нова по същество политическа класа. И ако в света в края на XIX и първата половина на XX век имаше ясно различаване на партиите по политически идеологии и по изразявани различни политически интереси в обществото, то след разпада на социалистическата система в света има безспорно господство на една политическа и икономическа идеология – неолибералната. Разбира се с изключение на Китай, Виетнам, Индия и някои латиноамерикански страни.  В страните с господстваща неолиберална политическа и икономическа демокрация се формира едно политическо статукво, една откъсната от интересите на по-голямата част от народа политическа класа, често наричана неправилно „политически елит“ или на английски – политически истеблишмънт (политическа върхушка).
            При такава идейна ситуация изборите се превръщат в търговия на образи, а не на политически позиции и стратегии за други решения. И не е случайно, че се избягват дебатите по политическата идеология, по политическите стратегии, а плоскостта на публичните изяви се прехвърля върху правомощията на президента. В обществата с господстваща неолиберална доктрина партиите и движенията, които се регистрират за изборите формално имат различни политически послания, но в края на краищата не са за смяната на позорната либерална икономическа система, при която богатите стават все по-богати, а бедните все по-бедни. В такава ситуация на преден план при изборите за различни равнища на властта застава използването на механизми за политически внушения, на идеализирани и фризирани, напомпани образи, които да вдъхват повече доверие на избирателите. От втората половина на XX век насам в страните с доминираща неолиберална политика изборът на гражданите става не по обявявани и реализирани политики, а чрез налагане на предпочитани образи, лица, които да се различават от другите и да имат по-голям шанс да се харесат на мнозинството избиратели. Първоначално в САШ, а след това и в други англосаксонски страни, и в Западна Европа се разви т.нар. политически мениджмънт – индустрия за продажба на политически образи. Избор не по това, за което политически трябва да се говори, а по това кой и как го говори, кой как изглежда, срещу кого говори.
            Главният принцип на съвременния политически мениджмънт и съвременната политическа реалност е политическият конформизъм. Този конформизъм има две реални политически посоки. Първата посока е конформизъм на политическите лидери и националните ръководства на политическите партии с чужди и външни политически интереси. Това у нас се реализира чрез отстояването на т. нар. „евроатлантически ценности и интереси“, с „европейската ориентация“, т.е. колониалната зависимост на външната политика и отбраната на страната от САЩ, НАТО, от брюкселските чиновници, от капризите и прищевките на Меркел и Оланд.  Втората посока е по време на избори и е много характерна и за сегашните президентски избори в страната. Това е конформизъм към настроенията и предпочитанията на избирателите, желание кандидатстващото лице да се харесва на все повече избиратели. Всеки от кандидатите и най-вече техните щабове, наети експерти и съветници отправят словесни послания съответстващи на очакванията на избирателите от определени слоеве и кръгове от населението, на чиито гласове разчитат за своето избиране.
            Механизмите на реализация на политическия избор на образи (мениджмънт)  са твърде разнообразни.  Безусловно на първо място сред тях е формирането на идеален образ на кандидата за президент, кмет и т.н. За постигането на тази  цел се изтъкват неговите положителни черти и приноси до момента на предлагането. Разкрасяват се неговата биография, неговият образ, приписват му се нови черти, които вероятно ще харесат на избирателя и същевременно се премълчават, омаловажават („кой в младостта си не бил ляв“ и др.) или неглижират отрицателни черти, действия и поведение. Гримира се и се фризира външния образ, походката, маниерите, словесността, т.е. извършват се действия за подготовка на излизането на актьора на политическата сцена. Кандидатът за президент се превръща в политически актьор с определена визия и политически образ. Образът е средството, формата, облеклото, обвивката, което в епохата на телевизионното общество най-силно влияние върху настроенията на избирателите.
В току-що преминалите президентски избори всички кандидати и техните щабове положиха специални грижи за формиране на привлекателен за определена категория избиратели образ и поведение. Хем да е привлекателен, хем да не е твърде много префинен и откъснат от масата хора. В това отношение най-малко внимание отделиха на тази страна на кандидат-президентската си кампания Велизар Енчев, който разчиташе на своя естествено наложил се образ на народен представител, Пасков разчиташе словесно-аналитичния си изказ), Банев и още няколко други. Особено големи грижи за налагане на позитивен образ на кандидата положиха ГЕРБ, които дори си позволиха да обявят Цачева за „майка на народа“ по подобие на обявяването на Сталин за „баща на народите“ (нерде Стамбул, нерде Ямбол!!!). Особени грижи бяха положени Калфин да затвърди и направи по-убедителен образ на незаменим експерт по икономика и външна политика със съответните маниери, изказ и походка. За целта бе използвано неимоверно много телевизионно време. Много трудно бе дорисуван образа на Каракачанов от човек готов на всякакви компромиси и мераци за участия във властта в абсолютен и едва ли не единствен принципен борец за майка България, защитник на Отечеството. Татяна Дончева го играеше човек отявлен борец срещу мафията във властта и в обществото под образа на правна експертност и категоричност на оценките, едва ли не като „последна инстанция“ на истината, като носител на центристка позиция (няма ляво, няма дясно) за да прикрие бягството си от БСП и целувката с Борисов, да прикрие миналото и настоящето си на защитник на олигархията.  Особен образ преди първия тур на изборите се формираше пред телевизионните екрани на Марешки като особен човек, прям човек загрижен за хората, борец срещу картелите. Между двата тура неговият образ се трансформира от загрижен за обществото човек в човек мразещ много силно друг по-силен от него кандидат. И по същество, иска или не иска това,  се превърна в образ на непряк защитник на статуквото в държавата.
На второ място в механизмите за търговията на политически образи е неглижирането на всички или поне на част от другите кандидати. Повечето кандидати режисирано или несъзнателно изпаднаха на равнището на известната байганьовска позиция: „всичките са маскари“, само аз съм добрият качественият, кадърният, големият експерт. Някои от кандидатите не се обявяваха срещу всички, а избирателно спрямо отделни кандидати. Това с особено сила се отнасяше за Цачева, която разбираемо имаше за главен прицел основния си съперник Радев, Марешки, който атакуваше предимно Радев, Пищова, който атакуваше Енчев и Радев и т.н. По-важното, че се използваха без оглед на тяхното съдържание и вярност етикети с изкуствено наложен отрицателен нюанс като: комунист, член на БКП; русофил, русофоб, натовец, евроатлантик, пенсионер и т.н.  В тези избори бе наложен по-приличен тон и по-малко черен пиар, макар че някои издания (техните собственици) и журналисти се опитаха да търсят сензация.
На трето място безспорно е използването на средствата за масова информация като средства за масова манипулация, за политически внушения в полза на определена партия и определен кандидат.  И на най-непредубедените им стана ясно, че основните, най-гледаните телевизии, най-слушаните радиостанции, най-четените вестници и сайтове работеха предимно за кандидата на ГЕРБ. Нека да си припомним знаменитата фраза на Асен Агов, че „Журналистиката върви след победителите“. И няма как да бъде другояче, когато телевизиите получават огромни средства от правителството на реклама, когато средствата за масова информация са в ръцете на определен бандитско-олигархичен кръг или на офшорни и чуждестранни, небългарски компании, когато телевизиите използват всички министри за агитация в полза на правителствения кандидат. Много интересно как за няколко дена почти всички телевизии си промениха предварителните съдържателни планове на политическите предавания и изведнъж масово, като под команда се показваха почти всички министри, които яростно налагаха по спуснатите им опорни точки тези и страх и подбуждаха избирателите към страхови внушения при загуба на ГЕРБ и Цачева.
След десетте изборни победи на ГЕРБ основните журналисти от най-гледаните телевизии се поставиха в пряка услуга и зависимост от ГЕРБ и умишленото разпространяваха внушения в полза на тази партия и нейния кандидат. Това особено личеше в начина на водене на интервютата и диспутите, личеше угодническото поведение пред Цачева, острото неприемане и недаване на възможност на някои кандидати като Радев, Енчев и други да изразяват силни аргументирани позиции. Дори у мнозина зрители остана усещането за съучастие на Чешмеджиева в полза на Цачева в последния диспут. В България стана нещо, характерно за модела на САЩ – главните, най-гледаните, най-слушаните и най-четените средства за масова информация да работят за единия, за „правилния“ кандидат за президент. Особено място имаше едно телевизионно шоу, което се обявяваше срещу една партия и нейният „вожд“, но по същество чрез референдума работеше, разбираше или не разбираше това, доста успешно за бъдещия успех на тази партия. Позицията на Бай Ганьо „всичките са маскари“, охулването на върховната държавна институция (Народното събрание), популистките масови внушения против политическата класа и елита, прокрадващи се в работата на множество журналисти, шоумени, водещи, режисьори и т.н. формираха обстановката подобна на тази в САЩ на своеобразен бунт срещу статуквото, а не на действителен аргументиран политически избор на най-подходящия от кандидатите. По същество в голямата си част, явно или прикрито, огромната част от средствата за масова информация правиха внушения в полза на Цачева и против основният и опонент – ген. Радев. И с това се превърнаха в манипулатори на изборния процес. 
На четвърто място сред механизмите на политическите предизборни внушения бе използването на социологията като политически инструмент за манипулирането на изборите. Безспорно има платени социолози, които работят предимно за авторитарната лидерска партия ГЕРБ и които изпълняват поръчки. Съвсем не е случайно, че преди първия тур, подобно на случващото се в САЩ, и българските социолози почти единогласно даваха значително предимство на кандидата на ГЕРБ, подценяваха резултатите на Радев, Марешки и Каракачанов. Работеше психичната установка, че значима част от обикновените хора обичат да вървят след победителите, да са някаква част от тях и поради това гласуват за очаквания победител. Но имаше и честни социолози, които не бяха купени, но не познаха. Причината е не в тяхната личностна нагласа или желание да слугуват на бъдещия „победител“, а предимно до несъвършенството на техния инструментариум. В тоталитарно общество, в каквото ГЕРБ превърна България, всичко и за всички се следи от властите и дори на умиращите и на току-що родените се вземат пръстови отпечатъци, когато намирането на работа и страхът от уволнение от държавната служба или от бизнесмените от кръга на Котараците, капиталците, сикаджийте, ковачевците и т.н. анкетираните граждани отговарят предпазливо, неискрено, понеже се страхуват от последствията за работата, за положението си в обществото, от скалъпено полицейско или прокурорско обвинение. Този социологически инструментариум нашите социолози копират от САЩ и той дава същия негативен ефект както и в САЩ.
На пето място поставям механизма на раздробяване на политическото пространство на основния опонент и отнемане на потенциални гласове за неговия кандидат.  Това се прави целенасочено или по други причини. Раздробяването на лявото и на патриотичното изборно пространство у нас стана по няколко главни причини. Едната е желанието на някои от кандидатите да получат „петминутна медийна слава“, каквито бяха повечето от половината кандидати. Други като Марешки, Енчев, Банев, Томов чрез изборите за президент афишираха своите политически проекти и партии и с това си явяване, искат или не искат това, отнеха гласове от други предимно леви формации. Съвсем друга е картината при Дончева и Калфин. Техните кандидатури за президент бяха издигнати, независимо от прокламираното желание за обединение в лявото пространство. И двамата знаеха, че няма да спечелят и няма да достигнат дори до втори тур, но се кандидатираха за да отнемат гласове от левия кандидат, издигнат от БСП и подкрепен от инициативен комитет. Дончева отдавна е в адвокатска прегръдка с олигархически структури и явно изпълняваше някаква поръчка. Иначе би трябвало да много глупава да участва в предварително загубено състезание, което ще и донесе само негативи. Калфин като близък другар на Първанов, но и на Борисов, се остави да бъде използван от Първанов по поръка на Борисов. Формално се опитаха да изиграят номер на Нинова, да бъде Радев общ кандидат, но Първанов да дърпа конците за реализацията на общата кандидатура. Да, Първанов по натура е огромен кариерист, но срещна  друг подобен политически кариерист, който не иска да играе втора цигулка в оркестъра. Изкуствено на членовете  и привържениците на АБВ и Движение 21 бе втълпявано, че техните кандидати са по-добри от Радев и трябва да се гласува за тях. И това извади гласове от кандидатурата за първия тур от ген. Радев, но за тяхното съжаление не помогна кой знае колко на Цачева.    
            Търговията на образите бе решена от потребителите, от гласоподавателите. Макар и всички образи да бяха подобрени според вижданията на съответните техни режисьори (имиджмейкъри, наричани за пред публиката изборни щабове), някои от тях запазиха до голяма степен автентичния си характер. И от тази запазена автентичност спечелиха предимно Радев и Марешки.
Вълната в Европа и САЩ за отказа от наложения глобализационен неолиберален модел, на отказ от статуквото в политиката и властта,  обхвана и България. И ако при социологическите изследвания твърде често надделява страхът, то в тъмната стаичка надделява гражданската позиция за по-справедливо и национално отговорно общество. В сегашните избори за президент мениджърите на разкрасени и идеализирани политически образи на кандидатите претъпяха почти пълен провал. В страната се надигна протестен вот против статуквото на неолибералната демокрация с медийно и организационни фалшифицирани избори и потискане на националното достойнство на българите.

             Да, на изборите за президент 2016 г., имаше избор от образи. Победи образът на несистемния играч, на човекът, който е различен от „политическия истеблишмънт“ (политическата върхушка; политическата класа) на България. В тези по своята същност политически  избори, нямаше избор на политика. Всички, с изключение на Енчев и Пасков, бяха за евроатлантизма.  Всичко в позициите на кандидатите бе прикрито, маскирано под тезата за ограничените правомощия, а не на фундамента на  политиката. Например, при правото на президента да се обръща към нацията, той какви политически послания ще прави, каква политическа линия очаква и иска да се провежда в страната? При правото на връщане на закони от каква политическа и правна гледна точка ще връща законите. Общите думи за „доброто на народа“ не разкриват нищо за кандидатите за това коя и каква политика ще подкрепят. Президентът е деполитизирана фигура, обединител на нацията. Това означава, че той не членува в партия, не инициира и не провежда партийни решения. Но това не значи, че той е политически скопец, че той не може и не бива да подкрепя или да е против (неподкрепя) определени политики, които защитават доминиращият народностен интерес.
 
14.11.2016 г.
Анко Иванов – д-р по философия



събота, 5 ноември 2016 г.

Оглупяване чрез образователна реформа


            Българското общество е в напреднала фаза на национална образователна катастрофа. По мое мнение, тя има три главни измерения: интелектуално принизяване и по същество оглупяване;  опростачване чрез отказ от традиционни ценности и поведение в обществото; отродяване, национален нихилизъм и чуждопоклонство. Интелектуалната катастрофа в българското образование се реализирана чрез: отказ на традициите на българското образование; налагането на чужди, колониални по своята същност образователни системи и стандарти; принизяване на националната култура; заместване на научните знания и културата от потребителството, от търговското начало в шоу-бизнеса.

За интелектуалното развитие
          Интелектът и интелектуалното развитие на личността имат своите индивидуални природни предпоставки за развитие. Интелектът се основава на умствените възможности, но има свойството да се развива и обогатява в процеса на развитието на обществото и чрез специфичните обществени условия, възможности и предпоставки. Той е равнозначен на познание, знание за природата и за обществото, знания, осигуряващи доминиране на рационалността в действията на личността над емоциите и чувствата. Основава се на възприемане, знаене на факти, формиране на представи, асоциации, разкриване на причинно-следствени връзки, разкриване на главното, същественото от несъщественото, основава се на качеството на мисловните процеси, в крайна сметка на ума. Както още на времето пише Аристотел „умът е не само знанието, но и умението то да се прилага“. Главният белег на интелекта е способността да се мисли, да се търсят и намират подходящи решения за всяка ситуация в природата и в обществото.
            Обратното е с глупостта и оглупяването. Глупостта е белег за ограничени умствени способности и недосетливост. Тя може да бъде по естествени биологични причини и/или най-вече поради слабости на образователния процес, семейната и обществена среда и личностните усилия за развитие. Оглупяването има две равнища – обществено и личностно.  Като оглупяване разбираме придобиването по-малък обем знания и умения на сегашното младо поколение от тези на родителите и дори на прародителите, по-ограничени възможности за мислене и бързо мисловно съобразяване в определени и най-вече нестандартни ситуации. През т.нар. „преходен период“, българското образование се смъкна от най-високото равнище почти до долната си мъртва точка. Дори вече можем да прочетем прочувствени заглавия в пресата и в Интернет от типа „Децата ни удариха дъното!“ И това определение е свързано не само с неграмотността в писането от типа „Ханко брат“ (Хан Кубрат), „Въсил Левски“, „усвубуждавам“ и т.н. Правописни грешки винаги е имало и ще има, докато има писменост. Главното е равнището на знанията и уменията да се мисли и чрез мисленето тези знания да се използват в необходимия момент или време. Мисленето е неформална дейност, която се формира в детскоюношеската възраст и остава за цял живот.

Измеренията на оглупяването чрез образователна реформа
            Интелектуалното развитие и оглупяването са двете крайности на процеса на развитието на личността и на обществото. Те са в пряка връзка с равнището на образованието. Ако преди четвърт век българите се гордееха с равнището на българското образование, то бе поради високо равнище на знания и умствени способности на завършващите българските училища. По общо международно признание българските ученици бяха в първата десетка по редица международни сравнителни изследвания.
Много са измеренията на оглупяването чрез провежданата образователна реформа.
Но това, което най-вече води българското образование до оглупяване на нацията е въвежданото „дуално“ обучение и образование. Това е чужд модел, внедрен за децата на емигрантите и на най-декласирните елементи в немското, швейцарското и други общества. Вместо да знае и мисли, ученикът хваща професията и става най-прост бачкатор, човек без никакъв шанс някога да преодолее социалната неравнопоставеност в обществото. Твърдението, че бизнесът се нуждаел от изпълнителски кадри е несъстоятелна. Вярно е, че в момента някои български фирми търсят шлосери, стругари, заварчици и др.  Само че свръх егоистите от българския бизнес „забравят“, че сега им трябва тази професия, но само преди десет години твърдяха че са енпотребни, а след няколко години ще се сетят, че им трябват други професии. Българското общество не е прислуга на бизнеса за да им осигурява персонал с ниска работна заплата, да запълва недостига на определени изпълнителски кадри. Забравя се най-главното, че днешният ученик ще има прекалено дълъг трудов стаж – най-малко 45 години. През това време ситуацията на пазара на труда ще се променя многократно и той трябва да има стабилна общообразователна подготовка, за да може по време на своя жизнен път да се адаптира към промените. Завършването на образованието само с елементарните трудови умения по определена професия са пречка за по-нататъшното личностно развитие на тези момчета и момичета, обрича ги на вечно слугинско място в обществото. Изместването на ценностите от знанието към парите доведе до снижаване на мотива на младите да учат, знаят и умеят, да мислят нестандартно.
Силното подценяването на четенето и замяната му предимно от стандартните чужди мисли, заменянето му предимно с компютърни игри е непродуктивно за интелектуалното развитие. Четенето на учебника, на книгата (на хартиен или на електронен носител) дава възможност на обучаваният да формира своя индивидуална представа за факти, явления, процеси, събития и т.н. Пренебрежението към четенето се формира от намалените изисквания в училище, от намаленото учебно съдържание в учебниците и учебните помагала, от отрицателния пример на родителите. Пошлите телевизионни сериали, шоу-програмите, компютърните игри, заместиха четенето. Ако децата два пъти намалят използването на ИКТ за игри, и заменят мобилния апарат с мобилен електронен четец, или използват таблета за четене на научни, научно-популярни и художествени текстове, тяхното възприемане и усещане за света ще се обогатят неимоверно. И това ще помогне всеки от тях да формира своя представа и разбиране на природата, обществото, хората и средата  около него.
Налице е разкъсване на естествената логическа връзка на усвояване на знанията. Обучението има своята линия на развитие. Промяната и обезличаването на който е и да етап води до съществени проблеми във формирането на интелекта на децата.  Възприемането на учебния материал, чрез слушане на урока, наблюдаване на природни и социални обекти, явления, четене на текст, на географски и исторически карти, лабораторни опити и упражнения и т.н. е само първото стъпало. Възприемането силно зависи от вниманието и паметта на учениците. Вниманието зависи не само от интереса. Безспорно интересът и предизвикването му е важната част от обучението. Но  е грешна тезата на повечето родители и някои журналисти, че в училище трябва да се учи само интересното. Забравя се, че училището не е място за колективни занимания по интереси (забавачка), а място за целево провеждана трудова дейност за подготовка и социализация в обществото. В основата на липсата на интерес, както признават повечето деца, а не признават техните майки, е мързелът, леността, желанието да не се напрягат, да се занимават със значително по-лесни неща.
Паметта е човешки феномен, който е продукт на биологична наследственост, но и предимно на целенасочена дейност за нейното развитие. Малцина са природно надарените със силна памет деца. Развитието на паметта става предимно чрез усвояването на учебния материал и запаметяването на определени факти. Тяхното запомняне зависи предимно от начина на възприемане. Развитието на ума става чрез упражнение за запомняне и свързване на запомненото с друго, запомнено преди това знание. Този метод е силно използван в обучението по чужди езици. Многократното изписване на чуждите думи води до тяхното запомняне като смисъл и графика и улеснява по-нататък съставянето на смислени изречения и на текст. Децата без запомняне на факти, думи, фрази и цели изречения не могат да възприемат околния им свят. В българското образование се води една упорита неразумна борба срещу запомнянето на факти. В отделни случаи има самоцелно запомняне на факти, но това са по правило изключения. Самоцелното зубрене на факти, понятия, думи и т.н. може да се премахне, но има много голяма опасност  с изхвърлянето на този баласт да изхвърлим и умственото развитие на децата.
Известният италиански писател Умберто Еко написа в писмото до внука си вярното определение, че загубата на паметта е болест на сегашното младо поколение. У нас много родители и ученици развиват тезата, че в ерата на Интернет не трябва да се помнят факти, обекти, явления и закономерности и т.н. Но Умберто Еко справедливо твърди обратното, че отговорът на въпросите чрез компютъра „убива желанието да запомниш информацията“ и „паметта е като мускулите на краката, Ако спреш да я упражняваш, тя ще закърнее, и ти … ще се превърнеш в идиот“. Бих добавил, че достъпът до лесно получаваната компютърна информация убива желанието  да се помни, а това убива развитието на мисълта. Компютърът не може да замени човешката логическа памет. Компютърната памет е механична, не творческа, зададена, програмирана. А трябват ли ни нови поколения с подобна ограничена, със силно обеднена и технична програмирана човешка памет и мисъл? Сред най-добрите средства за развитие на паметта е ученето на текстове наизуст. Наизустяването не е папагалство. Да си припомним, че най-великите умове на Ренесанса в Европа са завършили т.нар. класически гимназии, в които са учили на латински поемите на древните писатели. Но тези умове, заредени с със силната памет са развили цялата наука и култура на ренесансовата епоха. Да си припомним и че добрите артисти запомнят текстовете си, но не са станали и не стават идиоти. У нас все по-малко се учат стихотворенията на българските поети писатели – Христо Ботев, Иван Вазов, Яворов, Смирненски, Петко Славейков, Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов, Вапцаров и  мн. др., както преди години това успешно се правеше в българското училище. Как да се учи история без да се запомнят годините на станалите събития? Как да се учи химия без Менделеевата таблица?  И множество подобни въпроси и учебни ситуации. В българското училище е забравено главното, а именно че развитието на паметта е основата на развитието на мисловния процес.
В българското училище все повече се усвояват знанията без тяхното разбиране. Образователните реформи създадоха предпоставки това разбиране да се стеснява поради недостиг на учебно време по общообразователните предмети и обеднено учебно съдържание. Това не позволява в клас да се разгледат новите знания през допълнителната призма, образно изразено чрез серия от отговори на серия от въпроси: какво е това? (класифициране); къде се намира? (териториална локализация); кога е създадено или става? (времева локализация); какво го е образувало, породило? (генезис; причинно-следствено обяснение); от какво се състои? (компоненти; вътрешна структура); как е свързано с други обекти, явления, процеси, предмети, феномени и т.н. (външни връзки и зависимости)? Обаче, за да се постигне разбирането на новите знания, самото ново знание, възприето и запаметено, се подлага на: анализ (разглеждане на неговите структурни елементи); синтез (свързване на знанията за отделните компоненти на новото знание); обобщение (определяне на най-важното, на най-същественото). А за всичко това трябва необходимото учебно време.

            Механизмите на масовото оглупяване
            Те бяха заложени още в първата образователна реформа на СДС. Главният механизъм е съкращаването на общообразователния минимум от знания, които се усвояват в училище. Това означава по-малко знания по математика, литература, физика, химия, биология, география, философия и история. Разширено бе времето за обучение (учебните часове) по чужди езици, въведени бяха нови измислени учебни предмети, наподобяващи на някои от тези в Англия и Германия, но без съответната съдържателна обвързаност и вътрешен интегритет. Типичен е примерът с предмета „Човекът и природата“, в който бяха внедрени знания от физика, химия и биология без вътрешна връзка на учебния материал и синтеза им чрез природната география. Разширеното чуждоезиково обучение по същество се провали поради липсата за огромната част от училищата на правоспособни учители по чужди езици. Въведената преди това избирателност на учебните предмети бе доведена до абсолютният идиотизъм в XI и XII  клас почти да няма общообразователна задължителна подготовка. Вътре в структурирането на учебния материал бяха въведени абсурдни  аритметични пропорции между часовете за нови знания и практически дейности, водещи да намаляване на фундаменталното знание за сметка понякога на твърде самоцелни часове за умения чрез упражнения, т.е. учениците да се упражняват по неща, за които знаят твърде малко. Силно бе подценено равнището на професионалното образование.
Всичко това понижава качеството на образованието и пряко води до неговата деинтелектуализация.  То води до фрагментарно усвояване на знанията, до обучение само по някои от основните съдържателни елементи, без да се развива връзката между тях. При намаления хорариум не могат да бъдат съкратени за изучаване на структурни елементи на знанието. Например, по литература се изучават около три пъти по-малко художествени произведения, отколкото са учили дядовците и бабите и около два пъти по-малко от родители на сегашните ученици. По история не може да бъде прескочена средновековната история, но тя се изучава съкратено и фрагментарно.  Подобни съкращения на учебния материал станаха и в обучението по природните науки: по биология не може да бъде изхвърлено изучаването на влечугите, земноводните, птиците и т.н.; по география не може да бъде пропуснат континент или океан и т.н.. Свиването на новите знания води до свиване на възможностите за мисловна дейност, за разбиране на учебния материал и по същество води предимно до механично запомняне на факти, научни закони и закономерности.
Раздуване на необходимостта от т.нар. „разтоварване на учениците“. Чрез преекспониране на отделни случаи и изолирани факти  бе насадено у родителите и в обществото разбирането, че българските ученици са претоварени, че учат излишни неща. И последваха действията на МОН, които под давление на английските консултанти и финансите на Сорос рязко намалиха обема и обхвата на учебното съдържание. Това стана не чрез Закона, а чрез учебния план и учебните програми. По оценка на някои дългогодишни учители, обемът на новите знания се е намалил с над 50%, а в същото време се премина от XI на XII класно обучение. И сега, поради „разтоварването“, голяма част от учениците в горните класове ходят на работа или по кафенетата и когато им остане малко време – на училище. Т.нар. „разтоварване“ достигна до гигантски размери.
Намалелият учебен хорариум се съпровожда от намаляване на броя на учебните дни през годината. Това силно стеснява възможностите за повече знания и тяхното затвърждаване, за усвояване и развитие на методите за анализ, синтез, сравнение, обобщение и т.н., т.е за развитие на мисленето и на ума. По някои данни от Интернет, продължителността на учебната година в България е с около една трета по-малка от тази във Франция, където в годината се провеждат средно над 950 учебни часа, а в българското училище са около 630-650 учебни часа. Е, ако това ако не е разтоварване, здраве му кажи! Френските майки не плачат, че децата им били претоварени. Популистките мантри за „облекчаване на обучението“, за „тежестта на ученическата чанта (раница)“, за „ученическия стрес“ и т.н. се използват умело от политиците за обезличаване на равнището на образованието. Българските десни политици са като лудите – нямат умора. Те непрекъснато увеличават ваканциите и празничните дни в училище. В повия закон се въведе освен традиционните ваканции и нова ваканция – около 1 ноември. Като добавим неучебните дни за националните празници, провеждането на избори, „дървените ваканции“, честването на денят на селището, фалшивите заболявания и т.нар. семейни причини се получава многократно и безкрайно разкъсван учебен процес. А всеки учител знае, че най-трудното е след ваканция и след отсъствие от учебни занятия.
Профанирането на образованието и превръщането му в търговска дейност нанася непоправими щети на българското образование. На първо място са делегираните бюджети. Практиката парите да следват ученика/студента доведе до рязко снижаване на качеството на средното и висшето образование. За да си осигурят мизерните заплати учителите и преподавателите в университетите вече безгранично подаряват оценки за да запазят бройката ученици/студенти и постъпленията от държавния бюджет. Ниският дял на парите за образование и наука в държавния бюджет масово доведе до липсата на реална оценка за равнището и качеството на усвояваните знания и умения. Дори МОН се стреми все повече да разширява обхвата на децата на които да не се пишат оценки „за да не се стресират“. Липсата на реална оценка и грешната изкуствено завишена оценка действат демотивиращо. А без стимул за знание, стремеж само за диплома, няма интелектуално развитие. Все в тази посока е масовото развитие напоследък на т.нар. „елитни“ частни училища, в които има само две степени на оценяването – отличен (6) и слаб (5). И за награда образователният закон подари на частните училища пари, отнети от общинските и националните държавни училища. По същество само на децата на едрия и средния бизнес могат да се осигури по-престижно и качествено образование на децата и то предимно чрез наемане на частни учители и посещаване на извънучебни специализирани школи и курсове. Понижаването на качеството на обучение в университетите породи стремежа на голяма част от завършилите средно образование да учат в чуждестранни университети. В крайна сметка неолибералният остатъчен модел на финансиране на образованието и делегираните бюджети доведоха да силно снижаване на качеството на обучение.
 В духа на неолибералните постулати, е почти пълното унижаване на българските учители и преподаватели. Това стана чрез задържане на изключително ниско равнище на заплатите на учители и университетски преподаватели. Стана така, че обикновеният работник в голям магазин, който механично подрежда стоките по рафтовете, получава по-високо възнаграждение от учителя с висше образование. На учителите бяха отнети почти всички права, а им въведоха огромни нови административни задължения, твърде често нямащи нищо общо с образователния процес. Рязко се усили агресията и непочтителното отношение към учителите, роди се непозната в миналото агресия и насилие към тях. До голяма степен МОН силно бюрократизира учителския труд и от творчески го превърнаха в административно-бюрократичен. Това силно снижи стимула на учителите да работят качествено, обезличи високият обществен авторитет на българското учителство.
Налице е липса на важни структуроопределящи знания, които да формират пълноправни граждани. Младите хора, които излизат от училище трябва да могат да се ориентират в морето от информация, дезинформация и манипулация по обществените въпроси. Гражданското образование е сведено до знания за: ЕС; мултикултурализма и най-общи разсъждения за човека и обществото. Младият човек става гражданин на основата на знания за самото общество чрез общообразователните знания, но и чрез  знанията по икономика, политика и право. Сега знанията за политиката се формират, разпокъсано, чрез обучението по история (за политиката в миналото), чрез география (политически системи и тяхното териториално развитие, разпространение и специфика, електорална география, политическа география и геополитика) предимно като терминология и отделни аспекти в обучението по философия. Обучението по икономика е чрез история (история на стопанските дейности) и география (териториалното разположение на природните ресурси и стопанските дейности). Липсва обаче главното – знанието и разбирането на самата същност на икономиката, нейните основни понятия и закономерности, нейното функциониране, място и роля в обществото и живота на личността. Липсват и основополагащи знания за парите, пазара и пазарните механизми, пазарните регулации, и т.н. и т.н. Подобна е ситуацията и с обучението по право. Сега то е ограничено изучавано като философия на правото. Учениците излизат от училище без да знаят своите основни граждански права и задължения, без да познават механизмите на гражданското право, как да защитават своите интереси. През годините на прехода бе премахнато обучението по Основи на икономическите знания и Основи на правото. Липсата на пълнообхватно и пълноценно образование по гражданските учебни предмети история, география, философия, икономика и право прави млади хора лесно манипулируеми от властниците, от работодателите, от средствата за масова информация. Липсата на тези знания пречи на младата личност да търси и намира свои верни решения и ориентири в живота. Липсата на мислещи хора е в най-пълен интерес на едрия бизнес и овладялата държавните механизми бизнес-олигархия. По същество действителната цел на образователната реформа е да има хора без възможности за собствена личностна ориентация в обществените процеси. А такива хора най-лесно се манипулират.

Образователната политика
         В основата на интелектуалната катастрофа е образователната политика на управляващите, целяща разгромяването на българското образование. А каква е реформата зависи от поставените цели и стратегии. Действителната цел на образователните реформи бе скрита от обществото чрез прокламирането на мними хуманни цели. По същество действителната цел е деинтелектуализация на новите млади поколения, които заместват по-възрастните. В основата на постигането на тази цел се използват като параван  формални хуманни цели като: грижа за здравето на децата, за премахване на претовареността и стреса на учениците; защита на правата на децата; равен достъп до образование; свобода и демокрация в училището; усвояване на нови европейски практики и т.н. Нашата образователна реформа по същество е отказ от запазване и обогатяване на националните образователни практики и тяхното обогатяване с нови подходи и предимно технически средства и най-вече на възможностите на ИКТ. В същност образователните реформи на прехода имат три основни подцели: а) създаване на средно образована работна ръка, потребна на примитивния български бизнес за извършване на непривлекателни обслужващи дейности в страната и във високоразвитите европейски и североамерикански държави; б) формиране на елитно образование за децата на богатите, чрез което неоглупените деца да заминат и бъдат интегрирани в западноевропейските и североамериканските учебни заведения и по този начин да се изсмуква национален интелектуален потенциал; в) намаляване възможностите на обучаваните да вникнат в същността и да разберат характера на обществените процеси, на огромното неравенство между хората и използването на техния труд от работодателите за обогатяване. 
     Провежданите образователни реформи на прехода са по същество отказ от традициите, заложени в основата на българското образование още през Възраждането. От Освобождението до 1989 г. българското образование бе целенасочено към усвояване на нови знания, развитие на умствените способности на младите хора и подготовката им за реализация в живота, но не само и не толкова професионална, колкото общообразователна и култура реализация, т.е. създаването на нова, обновяваща обществото личност с по-висок професионален и духовно-културен статус и равнище на живот. Сега всички вече знаят, че българските ученици (ако махнем десетината ежегодни медалисти от международни състезания, които са по правило приятно изключение), са под средното европейско равнище на образование, показано чрез сравнителните международни изследвания. А и в българското общество като цяло има усещане за дълбока пропаст между равнището на българското образование и нарастващите обществени потребности за научно, техническо, икономическо и социално развитие.
Новият образователен закон по същество усилва падането на равнището на българското образование. Законът на СДС бе диктуван на експертите на МОН от английските „експерти“ без право на мнение. Сега на ГЕРБ бе наложен нов калъп, под диктовката на соросоидния център от Будапеща и тлъстото скрито заплащане. Главните неща в закона са няколко.

Всичко това води до по-ниско равнище на интелекта на завършващите училището млади хора, понеже няма възможност за развитие на мисловните и умствени способности, за формиране на верни представи за природата и обществото, за развитие на способностите за мислене, за формиране на верни представи за случващото се, за съобразителност.  Необходима е цялостна промяна, връщане към българските национални традиции в образованието и засилване на интелектуализацията в процеса на обучението.

5.11.2016 г.
Анко Иванов – д-р по философия,

дългогодишен учител и автор на учебни помагала