Рушителите на Паметника на Съветската армия поругават българската история

 

„Историята не е арена на щастието“

(Г. Ф. Хегел. Философия на историята)

Правителството на евроатлантическия сговор (ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС) и ортакът му ДПС вместо да решават най-важните държавни въпроси като демографията, огромното неравенство – най-високото в ЕС и едно от най-високите в света, огромната бедност и нищета на 90% от българите се е заело с реализацията на политическата програма на Козяк, огласена от записите на едно съвещание на „Продължаваме промяната“. По своето съдържание действията от Записа разкриват неофашисткият характер на Сглобката (Евроатлантическия сговор). Този път общественото мнение е изкуствено конфронтирано чрез неустоимото желание на група български нихилистични политици да угодят на Козяк под маската на евроатлантизъм.  Става дума за събарянето (унищожаването) на паметника на Съветската армия в София. Паметникът е на армията-съюзник на британската и на американската армия по време на Втората световна война- част от антихитлеристката коалиция.

Някои платени и кариерно амбицирани евроатлантици забравят каква е била реалната политическа и военна обстановка в Европа и в света през 1941-1944 г. Нека да си я припомним. В света се водят военни действия на три континента – Европа, Азия и Африка. В битката участват и войски от Северна Америка (САЩ и Канада) и от Австралия и Нова Зеландия. Главните бойни театри са четири: Европа, Тихоокеанския район, Източна и Югоизточна Азия и Северна Африка. В битката, от двете страни на фронта са две мощни коалиции: Тройния фашистки пакт (Оста Рим-Берлин-Токио) и страните Германия, Италия, Япония и присъединилите се към тях Унгария, Румъния, България, Хърватия, Словакия, Манджурия (Манджоу Го); Антифашистката коалиция (СССР, Великобритания, САЩ и Франция) и бившите британски владения – Канада, Австралия, Нова Зеландия, Индия. И двете страни използват ресурсите от завладените територии, както и от неутрални страни. За Тройния съюз снабдяването с ресурси става предимно чрез Швеция, Швейцария, Португалия и Испания.  В завладените от Тройния съюз държави (в повечето страни) има разгърната ожесточена антифашистка съпротива – Франция, Полша, България, Гърция, днешните земи на Беларус, Украйна и Молдова. На Балканите има и две марионетъчни правителства на завладените Сърбия (ген. Нешич), Гърция (сменяни три правителства). През цялата война Турция не влиза официално в съюз с нито една от двете страни, но в Източна Тракия срещу България е съсредоточена мощна армейска групировка. Срещу нея стои маломощният български Прикриващ фронт. В края на август и началото на септември 1944 г. конкретната военно-политическа ситуация на Източния фронт е сложна, особено след излизането на Румъния от войната срещу Съветския съюз (23 август 1943 г.). България е пред дилемата как да се спаси. Вариантите са само няколко. Първият е да продължи да работи за и да е с Германия. Този вариант е явно неработещ.  Вторият вариант, измислен от Филов и реализиран от Багрянов е обявяването на неутралитет във войната срещу Съветския съюз, но не се прекратява участието в Тристранния пакт, не се прекратява представителството на интересите на Германия пред Съветския съюз от българското посолство в Москва, немските войски продължават да са в България, да се държат в концентрацинен лагер съветски, английски и американски военни.  Третият вариант е сключване на сепаративно примирие с Великобритания и САЩ след настъпление на английски американски войски от Бяло море през Беломорска Тракия или България да бъде окупирана от турските войски. Третият вариант се блокира от Съветския съюз и последва обявяване на война, в съответствие с приетите задължения на Съветския съюз пред Великобритания и САЩ. Още в края на август 1944 г. са договорени условията и правилата за примирие с България и осъществяването на контрол върху нея от Тристранната съюзна контролна комисия. Присъствието на съветски войски в България е регламентирано с примирието, подписано през октомври 1944 г. в Москва от българския външен министър проф. Стайнов – представител на десните политически сили в България. След Девети септември 1944 г. при правителството на Отечествения фронт и двама десни регенти България участва във Втората световна война в две фази. Редом се сражават българи и съветски войници. В тези действия загиват хиляди български и съветски войници, воюващи рамо до рамо срещу фашистките германски войски.

В тази конкретно-историческа ситуация се вписва паметника на Съветската армия в София като спомен за събитията от Втората световна война. Той е и паметник на българските войски, на участвалите и загиналите във войната на страната на Антифашистката коалиция на СССР, САЩ и Великобритания. И едно малко отклонение. Във втората фаза на тази война в Унгария участват мои близки хора – чичо ми и редица мои съселяни, някои от които не се връщат от войната. Тъстът ми е също мобилизиран и участва във войната. И за близките на всичките тези славни български войници, сражаващи се под ръководството на Съветската армия събарянето на паметника е поругаване на паметта на тези славни българи. Дейците на Евроатлантическия сговор просто нямат знание (канадско образование) и чувство за родна история и родова памет – за тях са важни указанието от посолството/посолствата. В тяхната историческа памет и обучение няма място за българската памет за славните български войници.

Много е прав Хегел, че историята не е  арена на щастието. И колкото кощунствено да се дописва Хегел, бих се осмелил да напиша и, че е кощунство да не се знае или да се забравя и пренаписва по чужд модел и под влияние на чуждоземска англо-саксонска политика българската история. Сегашното обругаване на Паметника на Съветската армия е политика на наследниците на онези, които яростно бомбардираха София и множество други български градове и села, избиха хиляди мирни български жители. Вярно е твърдението на В. Проданов, че „Там, където доминира идеологията на либерали и неолиберали историята се вижда по един начин, а там, където са консерватори или комунисти по друг, включително и историята на Втората световна война и на всички войни. В едни страни тя се пренаписва и отхвърля, в други имаме много по-голяма приемственост, както в Китай през последните десетилетия“ (Проданов, В. (1921). Идеологически различните интерпретации на историята. 24.06.2021 https://pogled.info/avtorski/Vasil-Prodanov/ideologicheski-razlichnite-interpretatsii-na-istoriyata.131094.

В един столичен антикомунистически и русофобски вестник на 19 август 2023 г. се появи една статия, навярно поръчкова, в която по повод Паметника на Съветската армия в София са изписани маса неистини и мисловни инсинуации под неадекватното заглавие за „големия брат“ и братушките. Тя по съдържание не е подплатена с факти и не би трябвало да ѝ обръщаме внимание, но в нея има няколко от основните евроатлантически опорки, масово използвани в политически речи, коментари на „всичколози“ по телевизиите и т.н.

Какво прави впечатление в дискусията за паметника на Съветската армия?   

Първата голословна опорка е неправилното отъждествяване на някогашната Съветска армия със съвременната Руска армия и с политиката на съвременна Русия – една от петнадесетте бивши съветски републики. Съветската армия воюва с фашистките германски, италиански, унгарски, румънски, испански, хърватски, словашки и други войски. Тази армия дава милиони жертви. Руската армия не е Съветската армия, която остана в историята, в книгите, филмите, списанията, паметниците, музеите, мемориалите, в паметта на огромното множество жители на Европа. В края на Втората световна война Първа българска армия е част от Трети украински фронт на Съветската армия, а представителна част на Българската армия дефилира на Червения площад по случай победата над фашизма. През първия етап (септември-ноември 1944 г.) българските войски се сражават се изтеглящите се от Гърция германски войски на територията на днешна Сърбия, Северна Македония и Косово и осигуряват левия фланг на Трети украински фронт. През втория етап (януари-май) Първа българска армия (130 000 души) се сражава в Унгария, но достига и Австрия. По време на двете фази на войната Българската армия наброява 455 000 мобилизирани и кадрови войници и офицери. Във войната загубите на Българската войска са: 8 337 убити, 9 155 безследно изчезнали  и 22 958 ранени или общо 40 450 души (По Уикипедия). Само убитите и ранените са около 32 000 войници и офицери. Така, че след 19 септември 1944 г. до края на войната Българската армия е част от войските на Антифашистката коалиция и макар и малка част от Съветската армия.

Втората опорка е, че „проблемът с паметника не е национален“. Следователно той е интернационален, но в глобалния свят няма интернационализъм, а само американски неолиберален глобализъм, отричащ всичко национално. Щом не е национален, той не зависи от мнението на българите и решенията на българските власти. Тогава България е управляема колония или поне доминион, в който всичко се решава от посолството/посолствата, а страната се управлява от компрадорски политически елит.  Да, но огромната част от българите не искат страната им да е третирана като колония. Само определени политици, журналисти и „експерти“ за много пари им харесва към страната ни да се отнасят като към колония, в която те са местната компрадорска администрация и върховна власт – местен политически елит за лична употреба.   

Третата невярна опорка е, че българското общество не одобрява съществуването на Паметника на Съветската армия, няма положително отношение към него. Споменатият автор счита своето лично отрицателно мнение за общественото мнение или пък на платените протестъри-лумпени против паметника. Няма независимо обществено допитване до българския народ. Няма надеждно социологическо проучване, а само платени и поръчкови изследвания на отбрани хора, представяни за обществено мнение и антикомунистическите и русофобски тиради на високоплатените журналисти от телевизионните екрани. Паметниците са израз на общественото мнение на миналото, когато са живели бащите и дедите на настоящите лумпени. Цялата рода на Васил Терзиев, родителите на Христо Иванов, дядото на Бонев („Спаси София“), бащата на Бойко Борисов и т.н. са възприемали по друг начин наличието на паметника на Съветската армия. Сегашните настроения против него, много миришат на парите от „Америка за България“, Сорос и т.н. и указанията на посолството/посолствата.

Четвъртата опорка на рушителите на Паметника на Съветската армия е, че у нас „много политически субекти – са пряко зависими от Русия … български субекти на издръжка от нея“. Субективното мнение на вживяващия се в ролята на римски император журналист, както и на много други остракьори не е подплатено с нито един факт. Това напомня на четящите историята българска, че винаги при обществени напрежения западняците си служат с мита за „руското злато“ и „руската зависимост“, само че удобно „забравят“ че Русия изплати дълга на България на Турция за да може България да бъде призната са самостоятелна суверенна държава, а не протекторат на Високата порта. Уж Малинов бил „руски агент“, ама съда не казва това, а го внушават продажни журналисти и американофилски политици.

Петата дезинформационно-манипулационна опорка е, че Съветската армия е била чужда армия окупаторка. Навярно много от противниците на Паметника на Съветската армия не правят разлика между окупация и присъствие на чуждестранни войски на наша територия. Самото присъствие не е белег на окупация. След Първата световна война и Солунското примирие има активно и променящо се на брой присъствие на Съглашенски войски. Общо през България са преминали 220 хиляди съглашенски войници и офицери. Към  1 май 1919 г. те са 19 200 войници и 769 офицери (Минков, Ст. Дислокация, предислокация и численост на Съглашенските войски в България. – В: Историческата наука в полза на България, т.1, секция история, С., УИ „Стопанство“, с. 115-122). Тези съглашенски войски имат дял в разоръжавеното на българската армия и нейното ограничение по брой. Те се движат свободно из страната, често заемат казарми и помещения на разформированите български военни части, нямат постоянни военни бази. Придвижването на съглашенските войски из страната и изхранването им е за сметка на България и нейния държавен бюджет. Но България има свое правителство и администрация, полиция, съд и макар и силно намалена – армия. И никой не обявява съглашенските войски за окупационни. Вторият случай е 1941-1944 г., когато в България като член на Тристранния пакт, пребивават Германски войски, които участват в бойни действия срещу съседни държави (Югославия и Гърция) и през Черно море воюват със Съветския съюз. Техният брой е променлив, но нямат постоянни военни бази. Страната има свое самостоятелно управление – правителство, областни управи, околийски и общински ръководства, своя полиция, съд и т.н. Българската армия не е разоръжена, напротив е увеличена. И никой не пише, че България е окупирана от Германия. От 1944 до 1947 (подписването на Парижкия мирен договор) в България има ограничен контингент съветски войски, съгласно споразумението между СССР, САЩ и Великобритания. Българската армия не е разоръжена. Тя се включва във войната на страната на Съветския съюз, САЩ и Великобритания. Съветската армия няма в страната постоянни военни бази. България има свое правителство, областни и местни управи, полиция, съд и т.н. Издръжката на тази армия на българска територия е за сметка на страната ни, както е по споразумението между трите велики сили за примирието на България с Антифашистката коалиция. Но Съветския съюз, за разлика от Германия и Съглашението доставя на страната липсващите горива, лекарства и др. стоки.

И евроатлантическите политици, Евроатлантическия сговор (ПП-ДБ, ЕРБ-СДС и ДПС), американофилите говорят и пишат, че Съветската армия била окупатор в България, но мълчат за Съглашенските и германските войски в България дали са били окупаторски. В началото на XXI  век в България постоянно пребивават американски войски, които имат свои постоянни военни бази и непрекъснато увеличаващо се присъствие  и разширяване на броя и площта на базите. И България пак има свое правителство, което по израза на въпросния журналист би трябвало да е определено като „марионетно правителство“. Франция, Великобритания и Италия (Съглашението), фашистка Германия и социалистическия Съветския съюз нямаха на наша територия свои военни бази. Сега евроатлантическия неолиберален САЩ има свои военни бази на нашата територия, но тях не ги обявяват за окупатори.  

Шестата идейно-пропагандна опорка по повод Паметника на Съветската армия е информационната дезинформация за социалистическото минало на България. Тя най-често се формира в няколко щриха. В българската история след Първата световна война никога не е имало щастие за всички. Цялата ни история е борба, противопоставяне в българското общество на различни по големина партии, на групи по интереси с различни мотиви и по различни поводи. Най-често първият щрих са прословутите концлагери. Само че, съвременните евроатлантици си спомнят само за “трудовите общежития“ след Девети септември 1944 г. До тази дата концлагерите са многократно повече. Първият концлагер е остров „Св. Анастасия (о-в „Болшевик“), в който след Деветоюнския преврат са вкарани 132 земеделци и комунисти, който и след това многократно е използван като място за репресирани от управляващия преди Девети септември режим. В него са били за известно време дори проф. Ал. Цанков и Кимон Георгиев. В концлагерите са вкарвани и депутати от действащото Народното събрание от квотите на БКП и БЗНС. През 1944 г. в тях са вкарани 9 народни представители на БРП (к). Създадена е система от различни типове концлагери. Концлагерите са били с различен статут, за различен период от време, ту откривани, ту закривани. По-известните фашистки концлагери в България са Кръсто поле (Еникьой, Ксантийско) с 1494 лагерника през 1942 г., обявен като „Селище на Държавна сигурност“; Гонда вода и „Св. Никола“ край Асеновград; с. Рибарица (Тетевенско); временният концлагер „Галата“ край Варна; еврейските концлагери „Кайлъка“ (край Плевен) и Сомовит (край Дунав, Никополско); концентрационните лагери за млади войници с ненадеждна за фашистката власт лява ориентация (и големи ученици и студенти) край с. Гиген и с. Белене (Плевенско). Особено положение имат еврейските трудови лагери за мъже, маскирани като поделения на Строителни войски. Епизодичен характер имат лагерите, свързани с подготовката и провежданите избори за Народно събрание през 1938 г., когато политическите противници на монархофашизма са затворени в лагери за два месеца като този край Омуртаг (“Зелена морава“ 573 –ма души) и на др. места. След Девети септември махалото се е задвижило и преминало в драгата страна – изпращащите в концлагери са били изпратени също така в концлагери. Да, историята не е арена на щастието. Пътят на политиката и политиците е много трънлив.

Вторият щрих, на който бе даден отново акцент през тази седмица е за „бодлива тел и стрелба по границите“. Да, на българските граници по време на социалистическия период имаше бодлива тел и се стреляше по бягащите през границата войници с откраднати автомати и престъпници – горани. „Демократът“ Ив. Костов, разруши телените огради по границите, без да пита местното население. Бойко Борисов отново издигна „бодлива тел“ по границата с Турция, но сега няма граничари и никой не стреля, а мигрантите убиват полицаи и шетат из цялата страна, возени от престъпни български елементи, а местните жители не смеят да си отворят вратите на къщите. 

Третият щрих е за „репресии над цели социални групи“. Това е неточно. Имало е справедлива репресия над една „социална група“ – фашисткият елит на страната. Дефашизирането и репресиите срещу носителите на фашизма и нацизма стават в цяла Европа. Във Франция са дефашизирани дори проститутките, обслужващи немските войски, в Гърция са съдени и осъдени три колаборационистки правителства, в Хърватия десетки хиляди хърватски фашисти (усташи) са „дефашизирани“ без съд и присъда и т.н.

Четвъртият щрих е за т. нар. „международна изолация“. Но истината е съвсем друга. България е приета за член на ООН, има активна международна позиция в ЮНЕСКО. В нашата страна се провежда Международния фестивал на младежта и студентите с участници от цял свят. В България се провеждат срещите на децата от света – „Знаме на мира“. България е на трето място в света по производство и търговия с мотокари и електрокари, изделия, които се изнасят дори в най-развитите икономически страни в света. Страната ни се нарежда сред първите 30 най-развити държави в света и на трето място в социалистическия лагер.   

Събарянето на Паметника на Съветската армия  е характерна неофашистка проява на глобалния евроатлатизъм, в България поверено на Евроатлантическия сговор, под „мъдрото ръководство“ на Петков, Василев, Борисов, Пеевски, Христо Иванов, т.е. на привържениците на милитаризацията на страната и прякото ѝ свързване с войната на неолибералния капитализъм с другите различни политически идеологии, движения и режими. Фашизмът и между двете световни войни и съвременният либерален фашизъм са крайно дясна разновидност на капитализма, прокарващ се под „външно изглеждащи нерепресивни форми“ (В. Проданов. Що е фашизъм и неофашизъм. В: Неофашизмът: същност и съвременни прояви, с. 2016, с. 20)     

 

 

23 август 2023 г.                 Автор: Анко Иванов

Гр. София

Източник: Политкомент

Евроатлантически сговор?

                                  Евроатлантически сговор?

(опит за политико-историческо сравнение)

            Преди 100 години, на 10 август 1923 г. се образува известният в българската история крайно десен фашистки Демократичен сговор. Той е създаден чрез сливането на няколко крайнодесни либерални партии и фашистки организации  и движения. Демократическата, Радкалдемократическата и Обединената народно-прогресивна (обществено известна като банкерската – б.м.) партия се обединяват в Съюз за демокрация. На 10 август 1923 г. Съюзът за демокрация се обединява с фашисткия Народен сговор, в който преди това се е влял фашисткият Български народен съюз „Кубрат“ (БНСК). Те подкрепят първото правителство на Ал. Цанков, съставено от министри от формално безпартийни интелектуалци и военни. Ръководно положение в демократическия сговор имат ген. Вълков и проф. Ал. Цанков, но формално в Изпълнителното бюро са по двама представители: Кимон Георгиев и проф. Т. Кулев (Народен сговор), Венелин Ганев и К. Миланов (Обединена народно-прогресивна партия), Р. Маджаров и Ал. Гиргинов (Демократическа партия) и Петко Стоянов и Никола Найденов (Радикалдемократическа партия). В тази сглобка (сговор) с активна роля и позиция през първите дни и след 1926 г. е банкера Ат. Буров.

            Демократическия сговор се появява като партия, която продължава промяната в България, станала с военно-фашисткия Деветоюнски преврат. Формирането на тази нова продължаваща промяната сглобка (нова партия) протича през множество трудности, дискусии, дрязги и противоречия, но най-накрая постига формален сговор в името на това да управлява и да се превърне в единна и мощна дясна реакционна партия. Но исторически през следващите години поради вътрешните противоборства от него се отделят партии и се създават нови, докато през 1934 е прекратена след преврата на 19 май 1934 г., заедно с всички други партии. Сговорът става чрез преодоляване на старите омрази, противоборства и напрежения и чрез самоограничаване на полето на своята дейност и вкарване в политиката на челни места на нови лица. Програмата на Демократическия сговор е основана на идеите заложени в документите (програмите) на Радикалната партия  и на правителството (В-к „Миръ“, бр. 6951 от 11 август 1923 г.). След Септемврийското въстание тази партия в 21 ОНС функционира под ръководството на Малкия конвент (група действащи и запасни офицери, налагащи решенията в Народното събрание), приел крайно реакционния закон за защита на държавата (33Д). Управлението на Демократическия сговор се прочува с провеждания в страната терор, а министър-председателят е определян в Европа като „кръволока Цанков“. Формално това е демокрация, но използваща сила, насилие и терор, милитаризация и паравоенни организации. Демагогски се явява като партия за осигуряване в страната на ред и порядък, ред и законност.

            В историческото развитие на страните има множество моменти със сходни явления, макар с многогодишна дистанция. Те не са копие едно на друго, понеже са проявления в различни обществени условия, в различни етапи на развитие на обществото, в различна международна обстановка, с различна външна форма и изява, и с различни действащи лица и лидери, но с твърде сходно съдържание. И оттук е аналогията между Демократичен сговор и Сглобката (Евроатлантическия сговор – уж некоалиция) между коалициите ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС и присъединилият се към тях ДПС (т.е. тройна коалиция).

            Целите на Евроатлантическия сговор (Сглобката) са обявени формално и демагогски като евроатлантически, като под това се разбира проамериканската и прозападна свързаност на България, напълно подчиняване на страната на бюрократите от ЕС (Брюксел) и на НАТО, засилване на русофобията и активно участие във войната на НАТО срещу Русия. Това е в пропагандно отношение прикривано с общите фрази за борба за влизане в Шенген, приемане на България в Еврозоната и действия по Плана за възстановяване и развитие. Във вътрешен план новосъздаденият Евроатлантически сговор от натаралежени партии и коалиции под невидимото с просто око и телевизионна камера диригентско влияние от посолството/посолствата, и от трикратни посещения в тях в една седмица на един физически едър олигархичен десен лидер. В невидимия вътрешен план това е сговор на олигархическия капитал с три ясно очертани кръга: депесарски обръч от фирми под мъдрото ръководство на милионера-хидроинженер и един виден едрогабаритен милиардер; герберски олигархичен кръг с предимно „хранещи се“ от държавните поръчки на национално и местно равнище фирми на бившите три правителства на ГЕРБ; харвардско-капиталовски олигархичен кръг, даващ приоритет на евроатлантическите компании и фирми и лично обогатяване на част от местните богаташи.  Борбата между тези три олигархически кръга е за по-широко поле на действие, по-големи печалби и засилено влияние в съдебната система, досега осъществявано от само от ГЕРБ и ДПС, както и за влиянието чрез държавните регулаторни органи и в „разпределянето на порциите“ по Доган.

            На пръв поглед Демократическия сговор и Евроатлантическия сговор са различни, действат в различни времеви епохи, но те си приличат по много неща:

            Първото е сговарянето за общи действия и взаимно разпределение на блага от властта в съответствие с техните тяснопартийни и групови интереси. Поради това терминът сговор е много подходящ и за двете формирования. Да припомним, че според Българския тълковен речник думата сговор означава: 1/. Наличие на добри отношения и разбирателство между хора; 2/. Групировка, образувана след преговори. Второто разбиране на термина „сговор“ е валидно и за двата сравнявани сговора. Разликата е в първото – за Демократическия сговор то е демагогски поставена цел за прикритие на терористичната същност на политическото образувание, а за Евроатлантическия сговор – за крайната цел – подчинение на България и ограничаване на нейния суверенитет.

Партиите, създали Демократическия сговор – Демократическа, Радикалдемократическа и Обединена народно-прогресивна (банкерска), както и Народен сговор, са политически организации на старата градска буржоазия (по сегашному – бизнес, а исторически това са представители на старото чорбаджийство – предимно финансова и търговска буржоазия). Без властта те повече не могат за отстояват своите интереси. Евроатлантическият сговор е от партии и коалиции, представляващи различни слоеве, предимно на бизнеса и високоплатените експерти и служители. Те изразяват и отстояват чрез властта класовите интереси на съвременната градска буржоазия (градския жълтопаветен бизнес и експерти с големи доходи; „умнокрасивитет“ по Волгин; „психодесни“ по Симов), т.е. бизнесът свързан с използването на обществените поръчки за обогатяване и обръчите от фирми на ДПС. Те изразяват и защитават не само интересите на бизнеса и високоплатените експерти и служители, но вече и чуждестранният икономически интерес (харвардското крило).

Второто е трудното сговаряне (сглобяване) при създаването на Демократичен и на Евроатлантически сговор. То е напрегнато, понякога дори конфронтационно, но в границите да не се счупи сглобката, придружено е с множество компромиси, понякога противоречащи дори на собствените партийни и личностни интереси. И в Демократическия сговор и в Евроатлантическия сговор партиите и коалициите са с различни политически програми, имат различен организационен строеж и различни политически мотиви за дейност, но се обединяват от една обща ценност – държане на властта за решаване на общи класово-партийни интереси. 

            Третото е задкулисното управление на Народното събрание и използване на властта. При Демократическия сговор в 21 Обикновено Народно събрание решенията се вземат предварително от т. нар. Малък конвент, начело с генерал Вълков. Формално решенията се вземат с голямо мнозинство от послушни депутати на Демократическия сговор. Има парламентарна формална опозиция, но тя е заглушена. При Евроатлантическия сговор решенията се вземат на тъмно, след съгласуване с посланика/посланиците под диктовката на Петков, Борисов, Хр. Иванов, Пеевски (своеобразен Малък конвент) и чрез голямо послушно мнозинство, страхуващо се да не загуби високоплатеното си депутатското място при следващи избори.

            Четвърто, начело на изпълнителната власт демагогски са поставени лица с по-висок обществен авторитет или безпартийност, а не предимно партийни лица. С обществен авторитет са обикновено професорите и висшите управляващи. При Демократическия сговор това са проф. Ал. Цанков – министър-председател, проф. Тодор Кулов – председател на 21 ОНС и др. В правителството на Евроатлантическия сговор са акад. Денков и Мария Габриел – европейски комисар (министър), професорите – министри на образованието, здравеопазването, отбраната и др.  И правителството на Демократическия сговор и Правителството на Евроатлантическия сговор са с голям брой формално безпартийни министри.

            Пето, правителствата на Демократическия сговор и на Евроатлантическия сговор са антикомунистически, отричащи социалистическата идеология и практика и провеждащи антикомунистическа политика. В малкия антикомунистически Евроатлантически конвент 34 години след Десети ноември 1989 г. продължават да се борят с комунизма, с комунистите, с Държавна сигурност и т.н., но не се гнусят да приемат в своите редове предатели на идеите на своите деди и бащи комунисти като Терзиев, Бонев, Борисов и редица други. Децата ренегати дори отиват на решение за събаряне на паметника на Съветската армия, масово наименуване на улици и булеварди на имената на фашисти. Още не са достигнали до решението на кмета на София Иван Иванов за наименуване на булеварди на името на Хитлер и на Мусолини. И Иван Иванов не бил фашист? Има и разлика. Дейците на Демократическия сговор се борят с болшевиците, а на Евроатлантическия сговор – с путинизма. 

            Шесто,  правителствата на Демократическия сговор и на Евроатлантическия сговор са правителства на демократическия параван. За тях демокрацията е само дума, прикриваща истинската им антидемократична същност. По същество тяхната власт е антидемократична, по форма е с някои демократични белези, но по съдържание – антидемократична. И 21 -то и 49 -то ОНС събрание се ръководят задкулисно и приемат недемократични мерки, решения и закони, противоречащи на доминиращите интереси на гражданите, на българското общество. И двете пред обществото се появяват само чрез цензурирано слово – при Демократически сговор пряко със спиране на опозиционната преса и бели полета във вестниците, а при Евроатлантическия сговор – купени телевизии, вестници и интернет-сайтове и т.н., самоцензура на високоплатените български предимно телевизионни журналисти. Достъпът до читатели, зрители и слушатели е строго режисиран от задкулисието и интересите на олигархическите кръгове и преди и сега.

Седмо, преди 100 години и сега правителства са обладани от ксенофобията. При Демократически сговор те са с действия с омраза към Съветския съюз, а сега са омраза към Русия, преследване на всичко съветско и руско. За разлика от преди 100 години     (при Демократическия сговор) сега Евроатлантическата власт действа с омраза към всичко българско национално и патриотично. Основата на това е неприемане на различното, на свободомислието. Основата на съвременната ксенофобия не е антисемитизма, а русофобията, в която активно се включват не само българи, а и арменци и евреи.

            Осмо, Демократическият сговор и Евроатлантическият сговор са радикални политически образования, т.е. антиконсервативни. Борбата с т. нар „статукво“ е тяхна същностна черта. Дори обявените за статукво ГЕРБ-СДС и ДПС вече са за радикална и тотална промяна на основата на свърхлиберализма, антикомунизма, русофобията и военната намеса на България във военни конфликти. При двата сговора стремежът е за радикална промяна на обществото, на мисленето и действието на социалните групи и на отделния човек, дори до намеса в „интимните връзки“ на хората.  Радикализмът се проявява дори в стремежа да бъдат пряко овладявани всички държавни и обществени органи и организации (тоталитарно). Преди сто години това е пряко действие с участие на армията и паравоенни организации и със забрана, а сега чрез купуване чрез НПО –тата с чуждестранни източници на финансиране, подобно на създаване на партия ГЕРБ с баварски финансови средства, подобно на купените протести на уж неполитическата организацията „Кривосъдие за всички“ и безбройните чуждестранно (евроатлантически) финансирани НПО.

            Има и други прилики и сходства между Демократическия сговор и новата сглобка на Евроатлантическия сговор. Но има и някои по-значими различия, породени от историческата промяна на международната обстановка и характера на функционирането на обществото в глобалния свят и в светът на новите технологии и средствата за комуникации.

Най-съществената разлика между двата Сговора е в идеологията и обществената опора. Демократическия сговор е създаден като партия с идеята тя да се превърне в дясна радикална масова националистическа партия от фашистки тип с ядрото от Народен сговор и Хан Кубрат. Правителствата на Демократичния сговор и особено тези на Ал. Цанков са със скрита фашистка идеология и по-явна фашистка практика чрез овладяната и силно централизирана всеобхватна държавна власт. Властта на Демократическия сговор е националистическа. Правителството на Евроатлантическата сглобка (сговор) е с англосаксонска евроатлантическа неолиберална идеология и е пропито от национален нихилизъм, но използва редица фашистки похвати и методи на действие. Англосаксонският глобализъм не допуска национализъм, патриотизъм и национални интереси, освен американските. За него „любовта/предаността към Татковината трябва да бъде изтръгната като ненужен плевел“ (Кеворк Кеворкян). Втората значима отлика между сговорите са средствата за упражняване на властта – открити терористични или прикрити.  

В заключение, преди около двеста години Хегел в знаменитата си книга „Философия на историята“ написа, че „опитът и историята ни учат, че народите и правителствата никога нищо не са научили от историята и не са действали съгласно поуките, които биха могли да бъдат извлечени от нея“ (Хегел, Г.Ф. Философия на историята, т.1, С., 1995 г., с. 12). Но в нашите съвременни политически условия политиците не само нищо не са научили от историята, но те и не я познават и не желаят да я познават. Такива са и харвардците и най-вече Простокирчо, пожарникарите от ГЕРБ или пък олигарсите от ДПС. Подценяват поуките от история и редица други политически партии и движения. За съвременната политика е важно да се вникне в „тайните на исторически процес“ (акад. Г. Марков, 2006 г.), да се разкрият причинно-следствените връзки в станалите явления в миналото и през логическата призма да се установят възможните грешки в настоящето и бъдещето.   

 

8.08.2023 г.

Гр. София                   Автор: Анко Иванов – д-р по философия