Тези дни пак се изправяме пред
политико-историческата демагогия. Отново 1 февруари е ден на едно политическо
шоу пред една паметна плоча – Мемориалната плоча на „жертвите на
комунистическия режим“. Всеки може да ходи навсякъде и да се покланя на каквото
си ще. Това е свободата на придвижване. Телевизиите предават репортажи от
Мемориалната плоча. Разни хейтъри пръскат из Интернет лъжи или по-скромно
казано – неистини. Обругават се комунистите. Забравя се, че фашистите са били
върли противници не само на комунизма, но и на либералната демокрация
(капитализма), която сега властва в Европейския съюз. Възкресяването на паметта
и поклонението пред фашистите обслужва наложената англосаксонска
антикомунистическа истерия в Европа, включително в Европейския парламент.
Когато политици, историци и журналисти
се прекланят пред фашизма и паметта на фашистите ми идва малко повече. И когато
това правят млади и непознаващи историята хора е разбираемо. Те не знаят за
това нещо, него го няма в истинския му вид в учебниците. Когато това правят
хора с по-нисък интелект и образование – също мога да го разбера. Но когато
това го правят държавници, политици, журналисти и въобще грамотни хора от
по-старите поколения ми се струва, че това е едно логично необяснимо нещо или
историческо-политическа неграмотност, или пък колониално преклонение пред
волята на чуждестранния господар, който налага своята грешна теза, че
комунизмът и фашизмът са едно и също нещо?
И това се прави по време на чума –
енергийна, социална, здравно-пандемична. Когато обществото, огромната маса
бедни хора, безработни, недолекувани и недохранени пенсионери, се задъхва в
своето тежко ежедневие, когато правителството напук на решението на
Конституционния съд подкрепя положения от Истанбулската концепция в ООН и
когато отстъпва от позициите на Народното събрание за Македония. Занимават
обществото с нещо, което сега е извън дневния му ред – поклон пред паметта на
фашисти.
Въвежда се в
обществен принцип постулата, че осъдените от Народния съд са невинни жертви на
„комунистическия режим Имената на мемориалната плоча
на предателите на България, на откровените фашисти и главорези дали са „невинни
жертви на комунистическия режим?
Да разгледаме няколко интересни факта за
„невинните жертви“ на „комунистическия терор“.
Първо.
Кога е установен т.нар. „комунистически режим“? Фалшивата пропаганда и масова дезинформация е, че веднага след Девети
септември има комунистически режим. Подобно твърдение говори за непознаване на
фактическата военно-политическа обстановка в света в края на Втората световна
война, за преиначаване и манипулиране на историята. На Девети септември 1944 г.
в България е на власт Отечественофронтовско правителство, начело със звенаря
Кимон Георгиев, министър на външните работи – либерала Петко Стайнов, земеделецът
Никола Петков, социалдемократа Григор Чешмеджиев и т.н. Страната е в състояние
на война с Великобритания, САЩ, Съветския съюз и Германия. Правителството е по
същество коалиционно, кризисно. В него от БРП (к) има само четирима министри и
те са малцинство, на брой са толкова, колко са тези на „Звено“ и на БЗНС, както
и двама министри от БРСДП и двама безпартийни. В България действа Съюзна контролна комисия (СКК) на СССР, САЩ и
Великобритания до 1947 г. В нея мнозинство от две трети
имат „комунистическите държави“ САЩ и Великобритания. За „комунистически режим“
би могло да се говори само за периода след 1947 г., когато няма СКК.
Наредбата-закон за Народния съд е приета от правителството на К. Георгиев, с
участието на всички партии на Отечествения фронт, тя не е приета от ЦК на БРП
(к). СКК не е възразила по нейното приемане и реализация. Съденето е предвидено
в подписаното примирие на България със Съюзниците (СССР, САШ, Великобритания).
По време на подготовката и функционирането на Народния съд, по отношение на
неговата работа, на произнесените присъди и тяхното изпълнение нито един член
на СКК не е възразил. Дори британския представител не се е застъпил за принц
Кирил, който е роднина на английския кралски двор.
Второ.
Народният съд е световна практика. Не само
в Европа, но и в Япония са съдени фашистки военнопрестъпници. Народният съд не
е българско „комунистическо изобретение“. Съдени са масово фашисти. И това
става с решението на трите държави победителки във Втората световна война. На
война – горко му на победения. Още на 30 октомври 1943 г. съюзниците от
антифашистката коалиция с декларация се обявяват за съдене на
военнопрестъпниците. На конференцията в Ялта Чърчил дори предлага след
съставянето на списък, попадналите в него веднага да бъдат екзекутирани, без
съд и без присъда. В България, която според акад. Г. Марков, е във гражданска
война от 1923 до 1944 г., народният съд и по международни
и по български причини е бил неизбежен. След катастрофата по
време на Първата световна война в България след референдум е действал съд,
който е съдил виновните за катастрофата. Така че подобен съд не е прецедент в българската история.
Един от участници в съда след Първата световна война – проф. Петко Стоянов е
министър в правителството на Кимон Георгиев и познава тази практика добре.
Примирието между Антифашистката коалиция и българското правителство в Москва е
подписана не от Георги Димитров, а от либерала Петко Стайнов, който е приел,
заедно с другите членове на делегацията, в България да бъдат съдени фашистките
военнопрестъпници.
В Европа
такъв съд не е имало само в Швейцария, Швеция, Испания, Португалия и Андора.
Ето няколко примера. Във Франция в извънредни съдилища са заведени и разгледани
12 451 дела срещу колаборационисти, произнесени са 97 000 присъди, от
които 7 037 смъртни. На публично обругаване, включително и остригване, са
подложени 20 000 проститутки. В „комунистическа“ Белгия са образувани
346 283 дела с 4 170 смъртни присъди, а 48 835 души са осъдени на
различен срок затвор. В Нидерландия на 127 000 са отнети гражданските
права. Дори в малкия Люксембург има 4 смъртни присъди и 4000 души са осъдени на
затвор. В Полша още през август 1944 г. е приет специален Закон-декрет за
съдене на фашистките престъпници. Осъдени са над 11 000 поляци за колаборационизъм
и над 5 000 немски офицери и войници. Няма информация във Франция,
Белгия, Нидерландия, Люксембург, Норвегия да се покланят през паметта на
екзекутирани фашисти.
В България за
Народен съд са били почти всички, особено широката народна маса, не само борците
срещу фашизма. Такива са и някои „скрити комунисти“. Ето мнението за Народния
съд на двама от тях. Лидерът на БЗНС, министърът без портфейл в
отечественофронтовското правителство Никола Петков: „Народен
съд за всички, които са ограбили, потискали, измъчвали и безчинствали с
българския народ, и за тези, които обявиха война и изправиха страната пред нова
катастрофа“ (в-к „Земеделско знаме“, бр.1, 24 септември 1944 г.).
Това е написано преди приемането на Наредбата-закон за Народния съд. На 5
октомври 1944 г. земеделският водач Георги Михайлов Димитров (Гемето) на среща
в ЦК на БРП (к) заявява, че земеделците (пладненци) „също са
революционери и няма да се спрат през разстрели, ако това е нужно. Обаче
предпочитат процедурата на народния съд.“ (Мешкова, П. и Д.
Шарланов. Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд, 1994, с.29).
За народен съд е била голяма група политици от преди Девети септември,
безпартийни или членове на други партии, които не са участвали в антифашисткото
движение, и по идейни убеждения са твърде далеч от социалистическата идея –
проф. Петко Стайнов, проф. Петко Стоянов, Григор Чешмеджиев, Димо Казасов,
Дамян Велчев и др. И тези ли са комунисти?
Трето.
Били ли са фашисти осъдените и невинни ли са те? Фашист ли е Богдан Филов? Акад. Г. Марков (по професорско-историческа
солидарност) твърди, че не е бил фашист. Но фактите са други. С най-активно
участие на Филов България ненужно обявява война на Великобритания и САЩ, без да
е имало изрично искане от Германия. И това води до много хиляди полети на
американски и британски самолети и бомбардировки и разрушение на центъра на
София и множество убити и ранени хора. Филов, Габровски и поредица от министри
и народни представители приемат фашисткия закон за Защита на нацията. Филов е
бил антисемит. Общо в България са приети 7 антисемитски закони, създадени са
еврейските концентрационни лагери в Сомовит и край Плевен, изпратени с
правителствено нареждане са над 11 000 евреи от Вардарска Македония и
Беломорска Тракия на смърт в Полша. От София са изселени над 20 000 евреи.
Прононсирани фашисти са съдените от Народния съд: проф. Ал. Цанков
(кръволокът-професор); ген. Н. Жеков; проф. Л. Владикин; Асен Кантарджиев,
Габровски (един от създателите на фашистката организация „Ратничество за
напредък на българщината“); Иван Дочев (фашисткия „Съюз на българските
национални легиони“); Кр. Митаков, създател на крайно дясната фашистка
организация „Съюз на бойците“ и т.н. Чрез тези фашисти, с възлово място в
държавната власт (министри, депутати), чрез командваната от тях полиция,
жандармерия и войска са избити хиляди хора, изгорени хиляди къщи на ятаци,
убити стотици невинни дечица. Няма съд, няма свидетели, няма присъди – избити
са стотици деца. Да припомним на покланящите се на фашистите. С 12 куршума е
убит Здравко Чампоев – дете на 19 месеца. Напълно безпричинно са убити децата в
Ястребино. Тодорка Истратиева (на 16 г.) е убита по време на сватбата си,
понеже била булка на партизански брат. Жандармеристи, съдени от Народния съд,
хранели кучетата си с телата на убитите невръстни Кокарешкови и т.н.
Давани са по 50 000 на глава за
убит или заловен партизанин. Тази практика е въведена от „невинната жертва“ П.
Габровски, използвана от „невинния“ Дочо Христов и за последно е използвана от
„невинния“ Ал. Станишев като министри на вътрешните работи (по документите,
приложени като доказателства в заседанията на Народния съд). За убитите 144
нелегални от Пловдивско областният управител иска и получава за „чиновете“ на
Втора ловна дружина 7 200 000 лева и 1700 000 за служещи в 27 пехотен
чепински полк за убити 34 души партизани.
Четвърто.
Невинни жертви ли са били сътрудниците на Гестапо и другите фашистки
разузнавания и специализирани служби? Полицейското аташе на Германия в България е имал около 40 агенти. Дали те
са били невинни? За тях той разказва при разпита си след войната. Ето някои от
тези „невинни жертви на комунистическия терор“. Проф. Ал. Станишев – министър в
правителството на Багрянов. Вербуван като агент на външното разузнаване на
Райха – Главно управление за имперска безопасност през 1939 г. Ето какво казва
за него гестаповецът Данекер: „… даваше ценна информация на германското
разузнаване за вътрешните политически събития и задкулисните битки на
министрите. Освен това провеждаше фашистка работа сред интелигенцията“. А ето и
определението на тогавашния германски посланик в Царство България – Бекерле за
същия Станишев: „беше най-изпитания германски храненик в България. Аз всячески
го покровителствах и съдействах за кариерното му развитие и благодарение на
моето влияние той стана министър на вътрешните работи … на свой ред ми се
отплащаше с пълна откровеност, подробно ме информираше за заседанията на
Министерския съвет. … той се явяваше надежден проводник на хитлеристката
политика в България.“ Български министър – шпионин на фашистка Германия бил
„невинен“, бил „жертва на комунистическия режим“ понеже бил добър хирург? През
горещото лято да 1944 г. плащанията за убийствата на партизани стават с подписа
на „невинния“ хирург Ал. Станишев. Дали отрязването на човешка глава е
своеобразна животоспасяваща хирургическа операция? Заповедта от 21 юни 1944 г.
за преследване на партизаните е подписана от Ал. Станишев. Ето така се провежда
фашистка работа от немски фашистки агент. Сред вербуваните агенти на Германия
са били още Асен Кантарджиев – идеологът на фашистката организация за напредъка
на българщината (вербуван през 1939 г.), д-р Димитър Вълчев – редактор на в-к
„Независимост“ и на „Велтпресе“, Петър Ничков – секретар на немско-българската
търговска палата, Павел Павлов – началник на Държавна сигурност и редица други.
Сега ни
призовават за „помирение“ (акад. Марков), и за единство на нацията, за
преодоляване на старите противоборства. Помирението значи ли да приемем
убийците и немските агенти за „наши“ хора, за невинни жертви? Някой в света
агитира ли и възприема ли помирение между концлагеристите в Дахау и Аушвиц,
(респективно и техните оживели наследници) и есесовските убийци? Жертви ли са
осъдените убийци на над 600 български деца и невръстни младежи в България? Няма
как да спре делението на наши (антифашисти) и чужди (фашисти) или
обратното. Примирението с фашизма и възприемането му като
„невинен“ е равносилно на дейност за неговото възраждане в нови политически
условия. Историята е факт и нищо не може да я промени и
отмени, дори американската и брюкселската администрация. Чрез поклонението пред
паметта на фашисти се създават условия за възобновяване в нова форма на
фашизма. Това е втората стъпка. Първата е отричането, че в България е имало
фашистки режим. Оневиняването на българските
фашисти, осъдени от Народния съд, поклонението пред тях ги оправдава косвено и
ги превръща от палачи в „невинни жертви“.
Така се манипулира българската история,
господа политици, историци, политолози, журналисти и т.н. антикомунисти. Съвсем
нормално е в челните редица на отричането на съществуването на фашизъм в
България и на фашисти, фашистки убийци и престъпници да са редица ренегати от
БКП като Бойко Борисов –член на БКП и син на член на БКП, като Росен Плевнелиев
– антикомунистическия ястреб от комунистическо потекло, Христо Иванов, който се
отметна от идеите на своя дядо и на своите родители и премина в отряда на
покланящите се на „невинните“ фашисти. В редовете на отрицателите на фашизма и
превръщането на осъдените фашисти за „невинни жертви“ се нареждат и дори стари
и нови историци, обилно финансирани от Сорос и различни НПО, „специализирали“ в
Североамерикански и западноевропейски институти, университети и фондации.
Поклонението пред паметта на
фашистите-убийци е пред една мемориална плоча. Преклонението пред Братската
могила е почит към останките на загинали срещу фашизма, преклонение пред
костница, преклонение пред хората дали живота си за свободата на България.
А ние,
обикновените българи можем и трябва да формираме знанието си за тези отдавнашни
събития само на основата на обективната историческа истина. В историята най-ценното е не „нашия“ или „техния“ прочит и почит. За историята най-ценното нещо е истината, обективна истина,
доказана с множество истински факти. Как беше казал
Аристотел? „Платон ми е скъп, но истината ми е по-скъпа“. Перефразирано това
звучи като не гледайте и не слушайте кохортата дясно-бесни политици, историци,
журналисти, които водени от яростен антикомунизъм плещат по телевизиите и
сайтове безподобни исторически лъжи, придържайте се към истината, понеже
„истината ми е по-скъпа“. Комунисти и фашисти не е едно и
също, палачи и жертви никога няма да са едно и също нещо, помирение между
палачи и жертви е антихуманен абсурд. А върлите
антикомунисти и соросоиди от разни крайно десни партии и НПО –та са
непоправими, те за долари, евро и левове, т.е. за парата, продават си и душата.
2.02.2022 г.
Автор: Анко Иванов
Източник: Политкомент
