сряда, 31 август 2016 г.

Измеренията на вътрешното политическо предателство



          Днес се навършват 20 години от сключването на един капитулантски за Русия договор, наречен договорът Хасавюрт. С него приключва Първата чеченска война. Признавам си, че бях позабравил редица от фактите, които прочетох в забележителната статия на Александър Плеханов. Написаното в тази статия си заслужава запомняне и размисъл не просто от читателите, а предимно от политиците. Тя добавя един от най-важните щрихи от политическия портрет на Б. Елцин.  За него бях слушал, гледал и чел много неща още по време на неговия възход. Дори имах възможността да участвам в една четиричасова среща с него в София по време на посещението му в качество на Първи секретар на Московския градски комитет на КПСС. Останах дълбоко разочарован от липсата в Елцин на изграден верен политически подход, на анализ на конкретно-историческата политическа ситуация, на разбиране на тясната връзка между икономически резултати и социална политика. Главното в него бе един технократски подход на силово решаване на важни социални проблеми. Този подход той, подобно и на редица български ръководители в строителство, бе усвоил от продължителната си работа като ръководител на строителна организация. Но по-важното бе, че професионалните му знания не бяха подплатени от високи интелектуални способности. Конюнктурното му политическо издигане, свързано с безумното политическо поведение, както неговото, така и на Горбачов, при действащата пирамидална система на управление в СССР, неминуемо доведоха да разпадане на тази могъща държава. Когато на върха на управленската пирамида попадне чуждо или неподготвено лице, той пирамидата се срутва. Елцин повече слушаше задокеанските си наставници, отколкото  реално да анализира и провежда национално отговорна политика. Изводът от управлението на Горбачов и на Елцин може да бъде само един: политиците трябва да провеждат политика в интерес на собствената държава, трайният общодържавният интерес да бъде над моментния външно или вътрешнополитически интерес.


Хасавюрт-96 как апофеоз предательства России

Масхадов и Лебедь подписывают совместное заявление в Хасавюрте. Фото с сайта ru.wikipedia.org
Ровно двадцать лет назад, 31 августа 1996 года в Хасавюрте был подписан самый позорный договор в новейшей истории России
В то время как в военных академиях по всему миру изучают различные войны, начиная с античности и до наших дней, совершенно неизученной остается история первой чеченской войны. Правильнее сказать так: её не то чтобы совершенно игнорируют, но если и изучают, то «узкопрофильно» – действия бронетехники в городских условиях, действия авиации в зимнее время в горах, тактика диверсионных групп и тд.
При этом не делается главный, основной вывод из этой войны. А звучит он так – первая чеченская не имеет аналогов в истории мировых войн, так как она является уникальной по своей сути. Ведь Россия потерпела поражение в войне, проиграть которую…. было невозможно ни при каких условиях. Её нельзя было проиграть просто по определению. Точно так же как не может дошкольник избить боксера-тяжеловеса, а щука искусать до полусмерти белую акулу.
Рассмотрение любого вооруженного конфликта традиционно начинается с оценки потенциала противоборствующих сторон. В данном случае также не стоит отклоняться от общепринятых норм. Рассмотрим соотношение сил на начало осени 1994 года, когда Ельцин и его окружение приняли решении о наведении «конституционного порядка» в Чеченской Республике.
Но для начала немного предыстории. Звучит парадоксально, но тот же самый Ельцин и его окружение приложили немало усилий для того, чтобы разношерстная и вооруженная кустарными автоматами «борз» и охотничьими ружьями «армия» независимой Ичкерии стала армией уже без всяких кавычек. Именно Ельцин инициировал передачу Дудаеву огромного количества оружия, руководствуясь одному ему известными соображениями, от которых за версту несет тяжелейшим государственным преступлением. Особенно если учесть, к чему это привело в дальнейшем.
Директивой № 316/1/0308 от 28 мая 1992 года, подписанной ельцинским ставленником П. Грачевым, чеченским вооруженным формированиям было приказано передать 50% находящегося в республике оружия. Разумеется, на эту директиву «иностранного государства» чеченцы наплевали и взяли столько оружия, сколько смогли взять: 42 танка, 48 БМП и БТР, 940 автомобилей, 266 самолетов, 139 орудий, 523 гранатомета, 18 установок залпового огня «Град», 740 ПТУР, 88 ЗРК, 46 млн патронов, более 40 000 единиц стрелкового оружия, 158 тыс. снарядов и 1620 тонн горючего. Армия Дудаева обзавелась даже тактическими ракетами «Луна-М» способными нести ядерный заряд. Этого вполне хватило, чтобы вооружить 35 000 - 40 000 тысяч человек. Именно такую численность дудаевской армии называют исследователи первой чеченской войны.
Кроме того, начиная с 1992 года в Чечню шло оружие из Украины, Прибалтики, Турции, Грузии, Азербайджана и азиатских экс-республик СССР. Причем абсолютно всем - и в Москве, и в Грозном - было ясно, что Ичкерия если с кем и будет воевать, то не с Грузией или Азербайджаном, а с Россией. Несмотря на всё это, огромное количество оружия было фактически поднесено Дудаеву Ельциным на блюдечке с голубой каемкой… Стоит ли говорить, что так мог поступить либо сумасшедший, либо предатель?
Ну а чтобы Дудаеву воевать было ещё комфортнее, в Чечню утекли 4 трлн рублей по фальшивым авизовкам. Понятно, что мелкие мошенники украсть столько денег самостоятельно не могли и их однозначно кто-то покрывал на самом верху. На что пошли эти колоссальные средства? Уж точно не на выплату пенсий и пособий жителям республики.
А теперь рассмотрим противника Дудаева – Вооруженные силы Российской Федерации. После развала СССР российская армия продолжала оставаться одной из сильнейших в мире. Её численность достигала 1,8 млн человек, на её вооружении находилось (в боеспособном состоянии) более 17 000 танков и 3500 самолетов, включая стратегические бомбардировщики-ракетоносцы.
В принципе, на этом можно и закончить, так как и без упоминания о ядерном оружии любому ясно, что силы Ичкерии и России были попросту несопоставимы. Превосходство российской армии над своим противником в 1994 году было не подавляющим, а многократно раздавляющим, причем по всем без исключения показателям. Российская армия могла бы одновременно воевать с дюжиной таких противников, как армия Ичкерии, точно так же имея абсолютное превосходство. Если Дудаев с трудом наскреб полторы сотни кадровых военных, то в ВС РФ их были десятки тысяч, причем многие с опытом Афганской войны.
В российской армии один только офицерский состав превосходил в несколько раз всю армию Ичкерии. Материальные и людские ресурсы России вообще было смешно сравнивать с чрезвычайно скудными ресурсами Ичкерии, которых должно было хватить от силы на месяц-полтора полноценной войны. Зарубежная помощь деньгами и наемниками лишь незначительно отстрочила бы неминуемый разгром дудаевской армии, но… война закончилась в Хасавюрте фактическим подписанием капитуляции России.
Мировая история такого действительно ещё не знала. Чтобы ядерная держава с огромной и вооруженной до зубов армией капитулировала перед малочисленными и не имеющими авиации и тяжелого вооружения сепаратистами… Такого не было никогда и вряд ли станет возможным в будущем. Более того, правителя ядерной державы и Верховного Главнокомандующего, впервые за всю тысячелетнюю историю России, в своем собственном кремлевском кабинете заставили сесть так, как ему указала чеченская делегация.
Даже монгольские ханы так себя не вели со своими русскими данниками, но Ельцин довел страну до такого развала и запредельного абсурда, что ему – царю вчерашней сверхдержавы - указывали, как и где садиться какие-то спустившиеся с гор бандиты. Если и был в новейшей истории России момент наивысшего национального унижения, то произошел он летом 1996 года.
Даже Цусима и Брестский мир не были такими позором, потому что тогда страна проиграла войну, сражаясь с более-менее равным противником. Но в 1996 году Россия проиграла войну не другой стране, а своей собственной, крошечной окраинной провинции, потенциал которой не шел ни в какое сравнение с потенциалом метрополии.
Вот что надо изучать в военных академиях. Не войны Ганнибала, Велизария, Наполеона, Мольтке или Суворова, а полководческие и управленческие «таланты» царя Бориса, приведшие к невиданному в мировой истории позору Хасавюрта. История первой чеченской войны доказала, что невозможное возможно. Что если очень сильно захотеть, то Солнце будет вращаться вокруг Земли, зимой зацветут розы, рыбы начнут жить на деревьях, а дошкольник сможет заставить ретироваться побитого боксера-тяжеловеса. Да ещё при этом вытрясет у него всю мелочь из карманов. Главное – расставить на ключевых государственных постах предателей, казнокрадов, вредителей и подлецов с уголовными наклонностями. И они очень быстро покажут, как в сутках может быть 25 часов, а на смену январю придет август.
Разумеется, разного рода сторонники «общечеловеческих ценностей» скажут, что дорогой, во всех смыслах, Борис Николаевич, конечно, во многом виноват. Но виноват не он один. Да и вообще, время было очень сложное. С последним утверждением невозможно не согласится, а вот разговоры в пользу бедных в данном случае неуместны. Потому что всегда за всё должен отвечать капитан. Или президент. Или царь. Короче тот, кто назвался груздем. Народу, по большому счету, плевать, чем занимался или не занимался Ельцин во время войны. «Работал с документами», играл на ложках или охаживал веником «друга Рю» в бане. Народу от него требовалось одно – результат. Ведь народ из своего кармана и своими жизнями оплачивал чеченскую авантюру царя Бориса и имел полное право его требовать.
Но результат к лету 1996 года был удручающим. Более 5500 погибших российских солдат и офицеров, десятки тысяч раненных, лежащая в руинах Чечня, на «восстановление» которой из и так дырявого бюджета утекали огромные деньги. Сколько погибло мирных жителей и сколько бежало от войны – неизвестно до сих пор. И вдруг, вместо долгожданной победы, Ельцин и его окружение взяли да и «обнулили» все эти жертвы. Полтора года российская армия обливалась кровью на улицах Грозного и в горах, колоссальные деньги ежемесячно тратились на продолжение войны и оказалось, что всё это… зря?
Победу присудили Ичкерии после разыгранного кем-то как по нотам «неожиданного» штурма Грозного, а народ России оказался в очередной раз в опущенных дураках. Так как именно его – народ, а не олигархов - фактически обязали выплачивать репарации. Ведь статус Чечни гениальные ельцинские «стратеги» предложили «заморозить» на пять лет, в течение которых из бюджета России в мятежную республику должны были поступать немаленькие средства на «социалку». Если же называть вещи своими именами, то Россия фактически обязалась финансировать ичкерийскую армию, которая опять принялась готовиться к войне. Ведь только дурак мог всерьез поверить, что перечисляемые в Грозный миллиарды пойдут на выплаты пенсий и восстановление республики.
Вот за такие феерические «подвиги» Ельцина и изваяли в мраморе. Да ещё музей открыли и огромный «Ельцин-центр» отгрохали, не пожалев бюджетных денег.
Но вот что интересно: ни малейшего упоминания о всех вышеописанных событиях не найти в девяти залах Музея Бориса Ельцина. Ни о вооружении дудаевской армии в 1991-1993 годах, ни о фальшивых авизовках, ни о жутком новогоднем штурме Грозного, ни о кровопролитных боях за Бамут, ни о знаменитых мораториях, не раз спасавших дудаевцев от военной катастрофы, ни о позоре Хасавюрта.
В музее можно увидеть президентский лимузин ЗиЛ, игровую приставку Dendy и журнал Playboy, хотя для полноты экспозиции там не помешало бы поставить сожженный БТР Майкопской бригады и распоротые осколками, обгоревшие картины из Грозненского музея изобразительных искусств.
Не помешали бы и личные вещи погибших грозненцев и российских солдат. Но нет, не вписываются эти жуткие свидетельства ельцинского наведения «конституционного порядка» в красивую легенду о беломраморном президенте-демократе. Кому-то очень хочется, чтобы в памяти потомков Ельцин остался таким же белоснежным, как и его мраморный памятник.
Вне всякого сомнения, первый президент России в народной памяти останется надолго. Причем помнить его будут как русские, так и чеченцы. Вот только запомнят его не таким белоснежным. С ним, однозначно, будут ассоциироваться совсем другие цвета.
 

неделя, 14 август 2016 г.

Предизборното напрежение в БСП



            Вчера, на 13 август, но не в петък, а в събота, телевизионният щатен коментатор Румен Овчаров, журналистическият любимец на антисоциалистическата пропаганда, отново ни занимаваше със своите „анализи“ от екраните на Бойковата телевизия. Едва ли Овчаров не съзнава, че е използван като оръдие и маша за постигане на антисоциалистически и най-вече антисоциални цели, използван за разединение в лявото политическо пространство. Но него вероятно го блазни телевизионната слава и популярност. Така е още от времето на правителството на Жан Виденов, когато обясняваше на наивните българските граждани, че цените на електричеството са безбожно ниски и трябва постепенно да се изравнят с тези в Европа, без оглед на производствените разходи за крайния продукт. Още тогава се зароди и новото политическо явление: телевизионна вътрешнопартийна демокрация, разбирана като свобода да пропагандираш своето политическо мнение и интереси като общопартийни и да ги налагаш на добродушните зрители на телевизията. Телевизионна вътрешнопартийна демокрация е средство, инструмент за налагане на определени политически или личностни позиции сред членската маса и привържениците на определена партия, в случая социалистическата партия. И чрез влиянието на телевизията се съчетаха вътрешнопартийни политически внушения и личностен пиар. Не може да не му се отрече – Румен Овчаров стана пионер в това направление. И този пример бе последван, поразширен и обогатен и от останалите политици не само от социалистическата партия. Но от БСП най-надарени ученици на Овчаров станаха Корнелия Нинова, Мая Манолова и Илияна Йотова. От другите партии най-големи последователи на този телевизионно-партиен подход станаха Бойко Борисов, Томислав Дончев, Георги Марков и т.н. Борисов дори много сериозно надмина, изпревари своя първоучител.
И вчера Овчаров, отново в позата на съдник от „последна инстанция“, от позицията на „сивия кардинал“, от позицията на опитен партиен манипулатор, разкриваше своите мнения и оценки за процесите в обществото. Покрай многото неща, които изрече с специфичния се категоричен, нетърпящ възражение стил, бяха изпуснати две личностни откровения, а по същество истини.
Първата истина е че в БСП има предизборно напрежение. Само, че Овчаров не разкри движещите сили и причини за това напрежение. А ние ще се опитаме да запълним тази празнота, макар и не пред телевизионния екран, а съвсем скромно, чрез възможностите на Интернет. В БСП има два типа вътрешни напрежения. Първият тип е идейното вътрешнопартийно напрежение, борбата между левите (социалистическите) и десните (социаллибералните, поддръжниците на Третият път на Блеър и Шрьодер) сили в партията. На наскоро преминалия конгрес в програмните документи са заложени в значима степен левите социалистически идеи, но в ръководството бяха наложени Председател и членове на Изпълнителното бюро, представители на десните политически сили в БСП.
По същество структурата на десните в БСП е много сложна. На конгреса се обединиха всички крила и крилца на социаллибералното компрадорско поведение в БСП за да изберат Корнелия Нинова и да овладеят ръководните позиции в партията и по такъв начин да компроментират левите партийни документи, харесвани от почти цялата партия. Независимо от организационния и телевизионен натиск над лявото движение двама от най-видните му представители получиха много голям брой номинации за президент, над два пъти повече от лансирания ген. Радев и значителни, макари по-малки от тези на трите телевизионни звезди – Нинова, Манолова и Йотова. Левите бяха лишени от телевизионен достъп в периода на номинациите. А и при много редките им появявания пред екран, те държаха сдържан и толерантен политически език, за разлика от агресивния изказ на трите дами.  
Вторият тип вътрешни напрежения в БСП са вътрешнопартийните междукотериийни борби за повече вътрешнопартийна власт и за по-голямо бъдещо участие в държавната власт. Това е приоритетна движеща сила на предизборните напрежения в БСП, породени от издигането на кандидатурите за президент и евентуално участие в бъдещата власт. Както вече веднъж писах, главната цел на десните в БСП е докопването до държавната власт и дори на каквато и да е цена. Участието във властта е главната им цел, за разлика от левите, които разглежда държавната власт не само и не толкова като цел, а като средство за решаване на социалните проблеми в обществото. Максимата, че властта разделя се появи и в БСП след конгреса. Разпределението на властовите функции на обединените, преди и на конгреса, десни сили в БСП обаче породи напрежение между самите тях. В състава на Изпълнителното бюро надделя определена котерийна (от едно котило, съмишленици и близки по идейни и лични интереси) група на задкулисието. Постепенно „победителите“ на конгреса се преструктурираха и се оформиха, по израза на Дядо Благоев (котерия), по мое мнение три обособени котерии.
Първата котерийна група и сега най-силната е обединение за съюз с АБВ и други „леви“, но само по име партии, стоящи на позицията за колаборация с десните партии и участие във властта. Визират се предимно АБВ и „Движение 21“. Скритият двигател на тази котерия Георги Първанов. АБВ и тази група е за прикрито сътрудничество с ГЕРБ и Борисов. За българското общество не са тайна близките приятелски отношения между Борисов, Първанов и Доган. Скрити привърженици, скрити, доколкото не смеят публично да обявят, че са за такова сътрудничество, в ръководството на БСП са Нинова и най-близките и помощници или водачи от Изпълнителното бюро като: Георги Гергов (крупен бизнес-олигарх-милионер, крупен приватизатор, близък приятел на Първанов и Борисов, бивш член на СДС); К. Янков (опитен апаратчик и организатор на неявни игри и комбинации); К. Добрев (новобогаташ, осребрил политическите дивиденти на баща си, близък на сем. Първанови и особено чрез бизнеса на сестра си); Бригадир Аспарухов (създателят, по собственото му признание, на Бойко Борисов, инициатор на вътрешни напрежения в БСП чрез интригата за купуване на председателския пост в партията). Посочвам само тях, понеже те могат да бъдат видяни в Интернат на снимките за преговорите на БСП с Първанов и АБВ. Именно тази група инициира идеята на ген. Михо Михов (АБВ), при отказа на БСП да подкрепи Първанов или Калфин, да се подкрепи ген. Радев. Колкото и да твърди Нинова, че идеята за ген. Радев е нейна, истината е друга. Самата Нинова не познава анонимния за обществото ген. Радев за да го предложи в Оборище. Но от всичките 19 номинации, доминират тези от Пловдивска област (ръководител на която е Г. Гергов), Габрово (където е силно влиянието на К.Добрев) и Варна (със силното влияние в БСП на приятелската на Борисов ТИМ и на К. Янков). Изключително силната защита на ген. Радев от Първанов по същество разкрива истината, че ген. Радев е човек на АБВ, на Първанов и Михов и че вероятно той е поел някакви не само рискове, но и ангажименти към тях. Хитрата Дончева се усети за какво става дума и се отказа от обединението на „левите“ за президентските избори.
Втората котерийна група е за обединение център-ляво, за обединение на левите и явна колаборация с центристките партии. Никой публично няма да си признае, че съществува такова котерия-обединение, но логическият политически анализ доказва, че такава група е факт. Такъв е белегът на всички политически котерии  и задкулисия – липса на явност, всичко е потайно. Основен идеен „вожд“ на това направление вероятно е Румен Овчаров, наричан от някои, навярно много сполучливо, „Сивият кардинал на БСП“. Тази идейна позиция аз обединение център-ляво обществено най-напред и най-последователно бе огласена, и прогласена, и отстоявана от К. Паргов и поддържана чрез безбройните телевизионни изяви на Р. Овчаров и на И. Йотова. Именно този кръг наложи множеството номинации на И. Йотова за президент и при определени бъдещи обстоятелства, ще я поддържа за тази позиция или друга властова позиция. Но сега, в съответствие с бързо променящата се политическа ситуация, опитният Овчаров в интервюто застана зад кандидатурата на ген Радев, именно от позицията на идеята за „обединение център-ляво“. 
Трета котерийна група е за колаборацията с десните, но прикрита под маската на леви идеи, но провеждане на дясна политика с лява фразеология, но без дискредитиралите се като напълно десни Борисов и Първанов. Идеен и организационен вдъхновител и вожд на тази група е безспорно С. Станишев, председателят на ПЕС. Това е продължение на провежданата от ПЕС общоевропейска политика на колаборация на левите партии с десните, на основата на дясната неолиберална политика. Таза група е безспорно ясна и включва познати сътрудници на Станишев като носещият нелегален прякор „натовеца“, носещият нелегален прякор „бандеровеца“, американофила Стойнев (почитател на Уестингхаус), обиденият на Миков А. Кутев, Асланов и др. Тази група инициира и с неформални задкулисни методи наложи чрез телевизията номинацията на формално безпартийната Мая Манолова (съжителстваща с А. Найденов) телевизионна звезда.
Борбата, в сегашната предизборната ситуация, между тези три основни котерийни групи формира предизборните напрежения в БСП, формира тревога и объркване сред партийната членска маса. Членовете и симпатизантите на БСП трудно се ориентират в тази ситуация, понеже истинските цели и на трите групи са маскирани под лява фразеология и призиви за единство. А по същество в обществените телевизионни изяви на представителите на тези три групи не разкриват каква политика трябва да отстоява кандидата за президент: лява социално ориентирана, центристка (колаборационистична) или дясна неолиберална (безалтернативна по някогашното определение на Овчаров). В тази ситуация представителите на истинското социалистическо ляво направление в БСП си траят, маскират се под измисленото политическо правило за толерантност от 100 дни към новите властващи. Да, но след тези 100 дни политическата ситуация ще бъде друга, а и в политиката, както мъдро учи народа „след дъжда качулка“ не върши работа.      
    Втората истина е, че формалното обединение в ляво е непродуктивно, няма да донесе нищо. Цитирам казаното от Овчаров по текста от един от сайтовете: "Кого искаме да обединим? Формално обединение на партии, които са се разделили преди няколко години, няма да ни донесе нищо…“. Обединението в ляво е невъзможно по идейни причини. „Лявото“ АБВ участва в провеждането на дясна неолиберална политика с идеята начело да не е Станишев  или друг от БСП, а Първанов. „Лявото“ „Движение 21“ стои на строго центристки позиции под партийния девиз, огласен от Т. Дончева – „няма ляво, няма дясно“. Или да вземем неродената партия на Кадиев? Или провалените социалдемократи на Томов и Камов. Все партийни обединения на кариеристи,  напуснали БСП, защото не са получили в определен момент важни политически постове и/или възможности за държавна власт. Обединението в ляво е невъзможно и поради лидерска несъвместимост и мания за вождизъм. Непреодолими са личностните противоречия между Станишев и Овчаров (дълбоко обиден, че бил махнат от министър); между Първанов и Станишев (обидата на Първанов, че Станишев не му е върнал председателския пост в БСП); между Дончева и Станишев; между Томов и Първанов; между Дончева и Нинова и т.н.
БСП е в сложно вътрешнопартийно положение, в изострящо се вътрешнопартийно напрежение, в сериозни различия не само между членска маса и ръководство, но и между отделни котерийни групи в ръководството. Изходът от ситуацията е на заседанието на Националния съвет на БСП да бъде определена друга номинация за първа кандидатура, а не тези на трите враждуващи котерийни групи (на ген. Радев, И.Йотова и М.Манолова). При такъв подход може да се формира обединение на цялата партия, симпатизантите и поддръжниците на БСП и на лявата идея сред останалите слоеве от населението. Загубата на 2% от потенциалните гласове от АБВ може да привлече маса други хора, които не харесват предатели и ренегати, участници в досегашната власт. Аритметичния сбор на поддръжниците на отделните партии не е действителния сбор на поддръжниците на определена мажоритарна кандидатура. Зависи от новата кандидатура. Вече писах че дилемата е партийна или непартийна фигура на кандидата за президент. И двата подхода имат своите предимства и недостатъци. От политическата зрялост на Националния съвет зависи дали ще имат кандидатура на конци или фигура със самостоятелна позиция по въпросите на управлението на страната.    

            Автор: Анко Иванов

14.08.2016 г.

понеделник, 8 август 2016 г.

Президентските номинации като тест за балъци




Някога в Европа бродеше един призрак – призракът на комунизма. Сега броди призракът на неолиберализма, на измамата, че пазара е единственото средство за справедливост. И поради неговото влияние само 5% са богати, а над 60% са бедняци. И че има трети път на развитие – нито ляво, нито дясно, само колаборация на интересите на бедните с интереса за обогатяване на богатите хора в обществото. От време на време бродят и некои второстепенни призраци, производни на главния неолиберален призрак. Например, призраците на бъдещите кандидат-президенти на основните политически партии в България.


Този невидим призрак, реалният кандидат-президент от някаква значима политическа сила, вече броди от октомври миналата година насам. Журналисти, политолози и социолози непрекъснато ни втълпяват колко важни били президентските избори. Сякаш без президент Българи няма да я има и хората ще измрат до крак. А то, че е важен изборът на президент, си е важен. Но чак пък толкова. При дадените му от Конституцията скромни права, президентът е личност от типа повреден телевизор – има красив представителен образ, но няма значим говор или пък говора не се чува от зрителите, т.е. от него почти нищо не зависи и неговата дума е предимно красиво слово. С кандидат-президентското говорене се прикриват от масата избиратели (т.е. балъци) крещящите национални демографски, социални, икономически и политически проблеми. А по същество с избора на новия президент реално в живота на българите няма да се променят съществено редица неща. Какво от това, ако генерал (пожарникар, летец, артилерист, пехотинец и т.н.) стане президент и главнокомандващ, когато армията ни е малка, боса, гола, гладна  и технически съвременно несъоръжена за отбрана, с 4 самолета и 8 генерала от авиацията. Какво от това, ако икономист професор стане президент?  Нима ще промени Лисабонския договор или ще приеме работещи икономически закони? Или ще отмени подписаните от Кунева заробващи преговорни глави? Нищо подобно. Мисията на българския президент е само и почти единствено представителна, да представлява нацията пред чуждите държави, да съдейства за намаляване на конфронтацията в българското общество, да формира обстановка на делово и рационално функциониране на външната политика и т.н.

Ажиотажът около президентските избори е по-скоро повод и проява на мерене на политическите мускули и тактически хитрини за надлъгване на политическите опоненти и за тяхното омаскаряване. Изчаквателната позиция на ГЕРБ има точно такива цели. Там въобще не може  и да става дума за демократичен подбор на кандидат-президент. Това е авторитарна лидерска партия и всичко зависи от няколкократно променящото се през деня мнение на нейния лидер. Който посочи (пардон, номинира или по-точно назначи) Б. Борисов, той е „демократично“ избрания кандидат за президент. Политическата, коалиционна и организационна немощ на РБ не дава възможност за избистряне на политическите критерии за кандидат-президент и избор на подходяща според определени критерии дясна политическа фигура, а не просто мерене на мускулите, коя партия от РБ е по-важна. ДПС отново играе задкулисно и изчаква за да извлече облагите от предизборните пазарлъци с големите партии. Националистическите партии единствено се обединиха за поименната кандидатура, но и при тях няма ясни критерии и принципи за действие от техния кандидат, ако бъде избран за президент. Там са твърде противоположни националистическите страсти – от проамериканофилски и русофобски (Симеонов), през русофилски и американофобски (Сидеров) и променяща се лъкатушна позиция (Каракачанов). Единственото общо е турскофобското говорене, но не винаги подкрепено с ясно турскофобско действие. Най-сложна е картината в лявото пространство, разбирано като „БСП лява България“. АБВ и „Движение 21“ са политически мутанти с идеология, която е дясно-центристка или социаллиберална, но не е социалистическа и социал-демократическа.  

Като цяло почти всички политически партии в навечерието на президентските избори не водят откровен диалог със своите членове и симпатизанти, по-скоро ги разглеждат като балъци, които нямат друг избор и ще правят това, което решат лидерите. Едни като ГЕРБ го правят цинично и явно. Други като ПФ го правят под маската на сложни коалиционни преговори. Трети като РБ и БСП го играят на демокрация, т.е допитване на широката маса от членове и симпатизанти, номиниране и конкуриране между кандидатури. А дали е така? Кой ще ти каже?

В момента най-интересни за политическите шоу-журналисти са процесите в лявото пространство. Там има опит за демократичен подход при определяне на кандидатурите. Още преди 49 –тия конгрес на БСП бе ясно, че вътре в социалистическата партия се оформят две течения: ляво социално и смекчено национално ориентирано и дясно – социаллиберално и пробрюкселско-натовско ориентирано. На конгреса противоречието бе прикрито като лидерска битка. Дясното движение бе за сътрудничество и дори за участие във властта заедно с ГЕРБ или поне с другите партии, формално обявяващи се за леви. И още преди конгреса десните в БСП и десните извън БСП започнаха подготовката за единството в ляво-център с цел влизане във властта. Първото стъпало на това „влизане във властта“ са президентските избори. Договорката бе уж скрита, но логически мислещите и внимателно анализиращите събитията хора знаеха, че се договарят задкулисно бъдещите политически ходове, т.е. рибата е още в морето, но тигана е сложен на печката. И след като рибата бе уловена (победата на десните на Конгреса на БСП), на другия ден с гръм и трясък АБВ се обяви за излизане от властта и заговори за обединение на лявото. Само че последвалите събития промениха хода на договорките.

На самия конгрес, а и след него стана безпределно ясно, че партийната членска маса и симпатизантите в никакъв случай няма да припознаят нито Първанов, нито Калфин за кандидат-президенти на левите, че самото единение на левите е пред угроза поради масата неодобрение. Това принуди дясното ръководство на БСП да измисли такова провеждане на вътрешнопартиен референдум, който да им даде право да се обединят с десните (не по име, а по провеждана политика) партии АБВ и „Движение 21“. Референдумът не бе по същностните стратегически въпроси за политическа партия, т.е. каква политика да подкрепя и участва в провеждането президента на страната, а по елементарни тактически проблеми, т.е. с кого БСП да се коалира за да бъде избран президент, който да  не е от дясната политическа сфера. Членската маса на БСП даде преференция на „БСП лява България), но ръководството извади на показ не 90 –те процента на лява България, а онези измислени от апарата 52% за АБВ. Не е нормално по въпроси на референдума, когато има ясно оформени два възможни подхода броенето да се възложи само на привържениците на единия подход (Кутев, Янков, Добрев). А той може да бъде образно наречен общоделски подход, т.е. изборът на президент е общо дело на всички „леви“ партии. Провеждащите и броящите резултата от референдума дадоха „правилния“ резултат – „искане на пратийната маса за обединение на лявото. Последвалото след това е елементарна организационна техника и политическо телевизионно внушение за балъците.    

Всичко уж бе ясно и добре подредено за десните в БСП и агентурата на Първанов, Калфин и Дончева, но нещо се пропука. Станишев се усети, че реализацията на десния проект окончателно ще срине остатъчния му авторитет в БСП, а това за позицията му в ПЕС е крайно неблагоприятно. В противоречивия възел на отношения между тези, които избраха Нинова за Председател на БСП, се възобновиха стари и появиха нови разломи и междуличностни напрежения. Сивият кардинал на избора на Нинова и неговата котерия (по термина на дядо Благоев) чрез влиянията си в телевизиите започна да налага определен по-удобен за тях ляв кандидат: Мая Манолова (формално не член на БСП) и или Илияна Йотова. Манолова набра повече телевизионни имидж точки. И съответно получи повече номинации от организациите на БСП. В БСП главен носител на „демокрацията“, както и във всички други парламентарни партии, е телевизията. Нямаш ли си телевизия ти со просто никой.

Самите номинации в БСП бяха от типа „организиран хаос“, така, че всеки да може да ги тълкува както си иска. Главната слабост на номинациите бе, че липсваха трите най-важни неща при номинирането на крупни политически фигури. Първото е критерият за политическите позиции, които отстоява и ще отстоява предлагания кандидат. За тях в БСП въобще не стана дума. Второто е обществения вътрешен и международен авторитет, облик и престиж на кандидата, неговите умения да обединява, да примирява противоположни позиции, да отстоява доминиращо обществено мнение и т.н, все неща необходими за облика на президента като представляващ единството на нацията. Третото е технологията на номинирането: кой кога и колко кандидатури може да предлага; защо ги предлага или отхвърля; как общинските конференции да направят класирането и т.н. И стана така, че всеки може да посочи всякакво име, дори това на Кобурга и щом Иванчо е казал Кобурга, той веднага става номинация на БСП. Нещо повече, много общински организации възприеха принципа да бъдат предложени всички имена, без обсъждане и ранжиране по политическа тежест. Този подход на Изпълнителното бюро, ако целево не е търсен „организиран хаос“, е същностен белег за организационна неподготвеност и немощ.  Появи се възможност да бъдат манипулирани номинациите на кандидатите за президент. И тя бе много добре използвана от определени кръгове в и извън БСП.

При формираното убеждение, че трябва да се търси непартийна фигура буди недоумение каква голяма част от партийните членове започнаха масово да предлагат новоизбрания председател на Националния съвет за кандидат за президент, независимо от предварително огласената и позиция, че тя няма да е кандидат. Но самият председател на БСП, а и някои от тези, които са и особено близки и я подкрепиха при свалянето на Миков, бързо се ориентираха и извадиха на бял свят кандидатурата на ген. Радев. А това е един от най-близките приятели на ген. Михо Михов, дясната ръка на Първанов, но близък и на самия Първанов. Бившият президент силно подкрепи Радев като качества, но се опита да се разграничи от приятелство с него. Нинова твърдеше, че това е нейно предложение, но тя преди това не е контактувала и не познава ген. Радев, както не го познава и 99% от българското общество. Той бил издигнат по нейни думи от над 20 общински организации при 265 общо в страната. От изтеклата информация, независимо дали е напълно  (100%) достоверна или не, за него има 19 номинации за президент и 10 за вицепрезидент. Само, че Нинова не каза, кои са тези организации и с какви мотиви са го предложили. С информацията, с която разполагам (не гарантирам за абсолютна точност) това са подвластните на олигарха Георги Гергов общински организации от Пловдивска област (18 броя), и част от организациите от Варненска област (пряко ръководена от друг местен бизнесмен) и под якото крило и плътната зависимост от К. Янков, и част от организациите в Габровска област (попечителствани от К.Добрев, известен още и като значим бизнесмен). И кръгът се затвори. Номинациите и конференциите в БСП организационно се наблюдават и управляват от Янков и Добрев чрез апарата на Националния съвет на БСП, под ръководството на Нинова, а Гергов е членена Изпълнителното бюро. Квартетът ясно е знаел какво прави и защо го прави.

Неясни остават мотивите на Изпълнителното бюро да постави на първо място сред кандидатите за съвместно участие в изборите с АБВ именно ген. Радев, известен не толкова с близките си връзки с ген. Михо Михов и Георги Първанов, а преди всичко с приклякването пред Бойко Борисов, играта на „идеми, дойде ми“ с неговите подадени и оттеглени оставки. И още един факт. Оставката на Радев става ден след събора на БСП на Бузлуджа. Има ли нещо случайно? Не станаха ли много случайностите с участието на АБВ след конгреса на БСП и след събора на Бузлуджа?  Има и още един въпрос, на който Изпълнителното бюро на БСП е длъжно да даде отговор. Ако избираме на първо място анонимния, вероятно кадърен български офицер, защо се пренебрегнати останалите непартийни номинации за президент. Какви са техните отрицателни качества спрямо тези на ген. Радев?   Става дума за: Манолова (формално непартиен член, след като е избрана за омбудсман с гласовете на ГЕРБ) със 178 номинации; проф. Андрей Пантев (нечленувал в БСП, като народен представител единствен се обяви против агресията на САЩ в Ирак, довела до сегашната бежанска криза, известен и международно признат историк, със силно развито българско национално патриотично съзнание и поведение, със законотворчески опит като народен представител) със 76 номинации; Жан Виденов (нечленува в БСП от 1997 г., бивш министър-председател) със 26 номинации.   

За мен и за мнозина други опитващи се реално и обективно да разсъждават върху кандидат-президентската кампания е ясно, че две (ген. Радев и М. Манолова) от лансираните кандидатури на БСП като непартийни и приемливи за поддръжка от АБВ са най-удобните за ГЕРБ и Борисов. Изчаквателната позиция на авторитарния лидер на ГЕРБ до голяма степен се дължи на избора на кандидат на БСП. Манолова е известна със склонността си за безкрайни компромиси и личностни стремежи към властови постове, както в БСП, така и в държавната власт. Самото и избиране за омбудсман  с гласовете на ГЕРБ я поставя в пряка зависимост от Борисов. Нещо повече, тя има и външна на БСП подкрепа като най-близкия човек до натовеца и изявен русофоб Ангел Найденов. За власт Нинова е готова и на отказване от вярната си позиция, например за Костинбродската афера, заметена под килима след показното кафе между Местан и Борисов. Зад нея в БСП стои котерията на Овчаров, а от известно време вероятно и на Станишев, макар че двамата не могат да се гледат. Но в политиката има интереси, а не приятелски отношения.

Не по-малко удобна за ГЕРБ и Борисов е и кандидатурата н ген. Радев. Той е силно зависим от Първанов, а Първанов и Г.Гергов са сред най-близките приятели на Борисов. Ген. Радев е несведущ в международната политика, в икономическата и социалната политика, няма изразени ясни мнения по почти всички жизненоважни въпроси на общественото развитие. И ако стане президент ще бъде обгрижван от верни на Първанов хора, и съзнава или не съзнава това, ще води тяхната политика. Дори да победи някой от тези две кандидатури на БСП за ГЕРБ няма страшно. Опасните са другите, непосочени от Изпълнителното бюро и особено тази на проф. Андрей Пантев. Тогава ГЕРБ вече не може да посочи когото и да е за президент. Трябва му много силна кандидатура или дори кандидатурата на Борисов.

В заключение, разграничавам се от позицията на уважавания от всички Стефан Данаилов. Но шапка му свалям за смелостта на глас пред обществото да постави проблема. Още при закриването на конгреса той почувства недобрите неща, които се случиха в БСП. И сега се опитва чрез подкрепата за Нинова да предотврати нов вътрешнопартиен трус. Истината обаче е, че БСП ако иска да оцелее като лява социалистическа партия трябва да се отърси от мераците на Първанов задкулисно, чрез Нинова, Добрев, Янков, Гергов и компания да управлява БСП. Кандидатурата на ген. Радев е ясен знак за мераците на Първанов и Борисов да управляват БСП. БСП трябва да се отърве и от котерията на сивия кардинал, който иска задкулисно за управлява БСП и който в името на държавния пост, който заема, се постави в пряка услуга на Борисов. А освобождаването от външните зависимости (от Първанов, Борисов, и компания) и вътрешните (от сивия кардинал и компания) може да стане поетапно като на първо време не се подкрепят кандидатурите на Манолова и ген. Радев. Националното ръководство на БСП и Нинова са изправени пред сложната президентска дилема. Ако не я решат правилно ще обрекат партията на сложно политическо състояние, вътрешни борби и сътресения. От тяхното решение зависи дали огромната част от членовете на БСП и нейните привърженици и симпатизанти няма отново да бъдат в ролята на балъците, готови за последват всякакво задкулисие, както това направиха в предишните избори с кандидатурите на Първанов и Калфин. Аз поне повече не желая да бъда балък.

               Автор: Анко Иванов
8.08.2016 г.           

вторник, 2 август 2016 г.

Номинацията за президент като манипулация



                Предстои поредната изборна битка – надпревара, кой да е президент на България. Не че има някакво особено пряко значение за обикновените хора, за развитието на българското общество. Политическата линия на развитие на страната е оформена от ръководствата на парламентарно представените партии като „евроатлантическа“, „демократична“ и т.н., кухи и празни фрази. Истината е само една. Ръководствата на парламентарните партии в България са поддръжници и прокарват неолибералната противонародна, антибългарска икономическа и социална политика. Фразите пред екраните и микрофоните са различни – практическата политика е все една и съща. Именно това обстоятелство отврати огромната част от българския народ от политиката и сведе почти до нула авторитета на политическите партии, Народното събрание, Президентската институция и т.н. При такъв подход е практически без значение фигурата на президента.
През последните две години в България започна един, макар и бавен и непоследователен, но ясно очертаващ се процес на възраждане на БСП като истинска лява партия, партия, която е за социално ориентирана икономика и политика, а не е сляп поддръжник на неолибералните „евроатлантически“ ценности. Това движение в навечерието на 49 конгрес на БСП се занимаваше с разработката на политически документи с истинска, а не с псевдолява ориентация. И те бяха приети на конгреса. Доминиращите в общественото пространство неолибералисти, обаче, спретнаха политически комплот и отстраниха от ръководството на БСП носителите на истинската лява социална политическа идея. В заверата срещу Миков и Стоилов се обединиха вътрешни и външни сили. Външните на БСП сили, владеещи медийното пространство, наложиха силен отпечатък върху проблемите и развитието на социалистическата партия, представиха негативен образ на левите в БСП и позитивен образ за социаллибералите в БСП (Овчаров, Станишев, Нинова, Паскалев, Паргов, Янков и др.). Осъществиха се и задкулисни договорки с АБВ и „Движение 21“ и т.н. В заверата се включиха и някои от т.нар. „социолози“ и социологически агенции, които да доизградят негативен облик на левите социални перспективи в развитието на БСП. 
Като главната манипулативна мантра бе използвана идеята за „лявото обединение“, за „обединението на левицата“, която да се противопостави на ГЕРБ и на десницата. На думи – много красиво и съблазнително за непосветените в тънкостите на политическата игра и манипулация обикновени членове и симпатизанти  на БСП. А в действителност – пошъл политически мелодраматичен театър с цел овековечаване на дясната неолиберална политика, независимо от нейните носители (СДС, НДСВ, ГЕРБ, АБВ, ПФ, РБ и т.н.). Вътре в БСП също се използват манипулативни мантри като: единство, вътрешнопартийно допитване (референдум), номиниране и т.н.
Обединението на лявото е обикновена манипулация, целево внушение за наивно вярващите леви хора, за надежда за лява политика. Но единството има различни аспекти. Първият аспект е, че трябва да има вътрешно единство в партиите, които ще се обединяват.  АБВ и „Движение 21“ са единни малки политически вождистки партии. В АБВ се включиха част от последователите на социаллибералното течение, бивши членове и симпатизанти на БСП, начело с Георги Първанов, Ивайло Калфин и Румен Петков. Това са хора пряко или задкулисно свързани с властта и парите и без власт им е много трудно и дори невъзможно да живеят, да придобиват и легализират парите си. Идейната основа и на двете партийки е социалната колаборация с неолибералите, т.е.  т.нар. „Трети път“ на Блеър и Шрьодер (в миналото идеен вожд на Станишев, а сега негов „съветник“). Същността на този трети път е примиряването и свързването на лявото (социалното) и дясното (неолибалното) в едно цяло, провеждащо откровено или прикрито неолиберална политика. Подобно е в момента управлението в Германия. У нас най-ясно тази концепция бе изразена от Т. Дончева („няма ляво, няма дясно“).  По същество това е центристка политическа позиция. Ако приемем, че по политиката се разпознава истинската същност на политическите партии, то АБВ е дясна политическа партия, подкрепяща десните икономически и социални решения на ГЕРБ, РБ, ДПС и ПФ.   БСП е разединена. Това е политическа партия със силно доминиращ ляво мислещ и социалистически настроен членски състав. Но от 1997 до 2014 г. партията е ръководена от прикрити под маската на социализма социаллиберали, водени от Първанов, Станишев, Румен Овчаров, Румен Петков и др. От 2014 до 2016 г в партията започна опит за действително отстояване на истинска лява, а не лъжлива социалистическа политика. След 9 май 2016 г. отново в ръководството доминират социаллибералите, (прикриващи се с лява фразеология). Това е дълбоко вътрешнопартийно противоречие. Вътре в БСП има ясно проявени две идейни течения: лъкатушещо ляво и силно проявено праволинейно дясно социаллиберално. Това дясно движение е от две разновидности – Станишевата, с приоритет на проевропейските „ценности“ и политика и прикрита и дори открита русофобия и Овчаровата с приоритет на националната икономическа и социална неолиберална политика и прикрито русофилство. Станишевите хора (Вигенин, А. Найденов, Стойнев, А. Кутев, Д. Дъбов, Янков, Е. Узунов, Асланов, К. Николова и др.) се обединиха с Овчаровите хора (Нинова, Паргов, Йотова и др.) и със скритите привърженици в БСП на социаллиберала Първанов (К. Добрев, В. Лечева, Г. Гергов и др.). Някои от тези социаллиберали са като свободни електрони и гравитират към различни или едновременно към няколко групи.  И възниква естественият въпрос: „Обединението, коалирането на трите партии ще е „обединение на лявото“ ли? Ако има такова коалиране то ще е в политическата плоскост на центристкото, на колаборацията с дясното. Ето как красивото пожелание за обединение в лявото става обединение на центристките и десни сили в политическото пространство.
Втората манипулация, под маската на вътрешнопартийна демокрация, е партийния референдум. Референдумът като вътрешнопартийно допитване по важни въпроси е изключително важно и действено  демократично средство. Но, както често става в политика, всяко добро и демократично средство може да бъде изкористено и манипулирано. Така стана и с този вътрешнопартиен референдум. В масата от наблюдатели остана усещането, че това е маска за прикритие на предварителните договорки между Първанов от една страна и Овчаров и Нинова – от друга. Н е случайно, че Първанов и АБВ излязоха от правителствената коалиция на ГЕРБ на другия ден след конгреса на БСП. На всички в БСП, а и извън нея, бе ясно че социалистическата партийна членска маса не иска да чуе и види Първанов, Калфин и Петков, не иска да се коалира с АБВ. Дълголетна традиция е в БСП да не прощават на предателите и ренегатите. В случая важното се оказа не мнението на хората, а начинът на броенето. Който брои, той „пичели“. И броячите А. Кутев, К. Янков и К. Добрев така преброиха резултатите, че да има оправдание мантрата, че партията иска обединение на лявото, разбирано като обединение с АБВ. Само че Нинова и другите пропуснаха да кажат, че над 90% от членовете на БСП се изказаха не за обединение с АБВ, а за явяване на президентските избори вътре в коалицията „БСП Лява България“? При вътрешнопартиен референдум най-важни са въпросите за политиката, а не за организационните похвати и тактическите решения. Нормалното е в такъв референдум преди да питаме „С кого?“, да попитаме „За какво?“, след това „С кой?“ и чак след това „С кого?“. Именно тук е най-същностната манипулация – подмяната на главното с незначителното.  Но с апломб се обявява „Партията иска обща кандидатура, която ще обедини лявото“ (Нинова от 2.08.2016 г.). Партията не е искала обща кандидатура с АБВ, партията е заявила предимството на обединението в „БСП Лява България“.   
    Най-актуалната в последните дни манипулация е номинацията на кандидатите на БСП за президент. Отдавна приключиха партийните събрания и общинските конференции и бяха направени номинации на множество хора. Както става ясно от средствата за масово осведомяване, дезинформация и манипулация, има номинирани над 100 имена. Но никой не ги обяви гласно. На пръв поглед и пръв прочит големият брой кандидати е нещо много демократично. Но никой не каза как се е достигнало до този брой кандидати, как са ранжирани те. Защото ако на партийно събрание е посочено едно име и то не е подкрепено от други членове, то си остава номинация. От общия куп номинации това име се извежда на преден план и на митинг се съобщават неговите качества като най-добрите сред всички кандидати. Така стана случая с ген. Радев. Не го познавам лично, навярно е прекрасен, но твърде анонимен в общественото телевизионно пространство. Само, че не е тайна, че той е с много добри връзки с ген. Михо Михов (АБВ) и Георги Първанов (АБВ). Ама никак не е тайна, че В. Лечева е човек на Първанов в БСП. И как членовете на БСП да гласуват за хората на Първанов и АБВ? Не е ли това подчиняване на БСП на АБВ.
Българската политическа практика с т.нар. „номинации“ за различни политически и партийни длъжности е по същество обвиване в красив целофан на кандидатури, представляващи определени групови или тяснопартийни интереси. Терминът „номинация“ има лексикално значение на наименуване, посочване на име. Но в случая става дума за посочване на име на кандидат за президент, т.е. предложение на кандидатура за президент. Но в БСП, както и в другите политически партии, не са разработени технологии на номинациите. Сега всеки може по време на събранията и конференциите да назове каквото си поиска име, без дори да е длъжен да мотивира своето предложение. Абстрактно казано, всеки от 75 000 членове участвали в събранията и конференциите може да предложи най-малко по един кандидат.  Но БСП, както и другите политически партии са структурирани на организации и клубове. Нормално е те да са равнопоставени. Но на практика не е така. Напр. в партийната организация във 2 –ра секция има предложен и обсъден един кандидат, но в 12 –та секция това са 5 кандидата, а в 22 секция може да достигнат примерно до  10 кандидата. Няма регламент. Няма обсъждане. Има само имена, които дори не са подредени по брой предпочитания на социалистите. В повечето случай дори няма отводи на неподходящи кандидати. На конференциите е същата практика. Най-често кандидатите се подреждат по брой наименования от отделните организации и клубове. Получава се странната организационна практика – предлагане на кандидати без обсъждане на техните политически, организационни и морални качества и тяхното подреждане по брой предпочитания. Да не говорим, че липсва яснота кой от кандидатите на каква политическа идейна позиция е и каква политика би реализирал, при заемане на длъжността. Този привиден хаос е направен нарочно, за може последната инстанция (Националния съвет или Изпълнителното бюро или пък само лидера) от хаотичния списък с имена да извади това, което се вписва в неговото лично предпочитание. По такъв начин номинацията се превръща в политическа манипулация.    
    Манипулацията продължава с пълна сила. Днес след обед бе огласена  информацията, че Корнелия Нинова ще предложи само 6 от 100 -те кандидатури за президент за обсъждане с АБВ. След изявленията на Първанов и Калфин, че АБВ ще приемат само непартийна кандидатура, само предложението за ген. Радев предопределя резултата в полза на АБВ. Партийните кандидатури на Йотова, Манолова, Гечев, Миков и Стоилов отпадат от място. Най-много АБВ да отстъпят за Манолова под формалния повод, че тя се била деполитизирала. Това е направо невярно. Това е задкулисна договорка в полза на натовеца Ангел Найденов. Най-близката до супернатовеца Ангел Найденов да бъде приета за кандидат от БСП за президент? И то не само от русофилски настроената БСП и при явния русофилизъм на Първанов? Май отново ни вземат за балъци? А зад образа на Йотова наднича Р. Овч., т.е. социаллибералния единомишленик на Първанов.
      В момента най-важното за БСП, а и за България не е дали ще се обедини лявото пространство (т.е. социалибералното и центристкото направление, представлявани от АБВ и „Движение 21“ със социалистическото) в българското политическо пространство. Най-важното е в България да има действителна лява алтернатива на провалилия се на българска почва неолиберален модел на политика, икономика и социални дейности. Радетелите (Овчаров, Нинова, Паскалев, Гергов, Паргов и др.) на т.нар. „ляво обединение“ или пък „ляво-център обединение“ по същество са радетели за запазване на политическото статуквото на държавно неолиберално управление на страната, на продължаване на обедняването на огромната маса от хора, продължаване на огромната емиграция и огромното забогатяване на новобогаташите, на приватизаторите на общонародната собственост, на мутрите, на олигарсите. На тези избори трябва да се каже „не“ на фалшивото ляво на АБВ, на Движение 21, и „да“ на тези, които искат да се решат социалните проблеми на страната, да се издигне несимволично жизненото равнище на хората. Така както е започната работата от новото Изпълнително бюро на БСП предстоящите президентски избори могат да задълбочат проблемите на лявата политика в страната и в България да се появи нова истинска лява партия, а БСП, подобно на ПАСОК в Гърция, постепенно да изчезне от политическия хоризонт.    
Автор: Анко Иванов

2.08.2016 г.