вторник, 27 февруари 2018 г.

БСП: идеи или бизнес властване



Неотдавна присъствах на една кръгла маса „Идейните, политически и организационни предизвикателства пред БСП“, организирана от Националния съвет на БСП и Националния политически институт „Д. Благоев“. На нея бяха представени от социолога Живко Георгиев и коментирани от социолога Стефан Георгиев резултатите от актуално социологическо проучване. Акцентът бяха възможностите на БСП като алтернатива на властта. В хода на дискусията имаше редица изказвания, повечето от които не казваха нищо ново за идеята и политиката на БСП. Но имаше едно откровено изказване, което постави в неявен вид същностен проблем пред партията на българските социалисти: „Кое е главното, първичното – левите идеи или властта?“
Опит за отговор на този проблем пролича в изказването на Атанас Костадинов – магистър по философия и социология и специализант в Харвардския университет, народен представител, бивш зам. министър. Нищо лошо. Човекът си има визитка, има си образование и самочувствие на голям политик. Това, което смущава е неговата визия за БСП, за това как БСП да се позиционира пред избирателите, т.е. пред българския народ. В изказването си той прокара идеята, че пред избирателите БСП не трябва да използват левите идеи. („Левите идеи ли ще върнат БСП на власт?“). И той накратко защити тезата, че не левите идеи, а програма, която да откроява, в която да се намерят 5 (пет) конкурентни предимства на нацията. И само на тази основа БСП на власт ще управлявала успешно. Явно е силно повлиян от идеите на либерала Майкъл Портър.  Именно на Портър принадлежи идеята за петте сили, които осигуряват конкурентността: интензитет на конкурентните сили; сила при преговорите от страна на клиента; сила при преговорите от страна на доставчика; опасност от продукти заместители; опасност от навлизане на нови конкуренти. Изказването завърши с обширен цитат от Майкъл Портър, който аудиторията не особено внимателно слушаше.
Разработката на Портър е  по същество маркетингова стратегия за функциониране на бизнеса и бизнес-отношенията в либералните общества. Но тя механично не може да се използва в политическия маркетинг, особено в политическия маркетинг на лява партия. Особено, когато се поставя акцента не върху политическия продукт (политическите идеи и политическите стратегии), а върху „конкурентните предимства на нацията“. Нещо се забравя, че всяка партия, включително и БСП, е част от обществото, част, които изразява определени политически интереси, основаващи се на определена политическа идеология. Властта  се дава от избирателите на партиите за да реализират интересите на доминиращия кръг от избиратели,  а не „конкурентните предимства на нацията“. В политиката конкуренцията е между партии с различни идеологии и доминиране на различни политически интереси. Всеки опит за премахване на различията идеите, между ляво и дясно, под маската на „общонародните интереси“, „на стабилността на държавата“,  на „конкурентните предимства на нацията“ и т.н. водят до срив за левите партии. Справка ПАСОК, Нидерландската Партия на труда (лейбъристи), Френската социалистическа партия, а защо не и Германската социалдемократическа партия.  
Наложената лукановистка теза, заемка от западните лявоцентристки социалдемокрации, че партията не е вече партия на работническата класа, на трудовото селячество и на прогресивната интелигенция, а е партия на всички, на целия народ доведе до срив на авторитета на БСП. И естествено до защита предимно на интересите на бизнеса, с фалшивата манипулативна тези, че бизнеса (срамежливо наричан работодатели), храни хората, той им осигурявал работа и доходи. И ако бе вярна тази теза, ние нямаше да сме на последно място в Европа по доходи, най-бедната държава, при най-ниските данъци за бизнеса. На кръглата маса социолозите, провеждащи изследването, посочиха, че върху БСП тежи упрекът от неубедителните управления на Станишев и  Орешарски, независимо от някои добри икономическите резултати. По същество това са управления, които защитаваха уж интересите „на целия народ“, но по същество предимно на едрия и средния бизнес, с оправданието че това било наложено от коалиционните партньори.  
Предлаганата от Костадинов бизнес-стратегия за идване на власт на БСП не отчита реалностите в страната. На самата кръгла маса социологът Георгиев ясно посочи, че по същество БСП няма влияние и не е припозната от работниците и безработните. По неговите данни, ГЕРБ има два пъти (2:1) по-силно влияние от БСП сред работниците.  Той не разкри причините, но те са очеизвадни. Много често работниците и безработните възприемат БСП като партия на милионерите, партия на бизнеса. За обикновените хора не е ясно, че милионерите в БСП са малцина. Но те ги виждат на преден план в Националния съвет на БСП, в състава на парламентарната група. А обикновените хора, работници и безработни, не са убедени, че милионерите могат да защитават техните интереси. Макар че самите милионери, едрите и средните бизнесмени в БСП, да твърдят обратното. БСП не спечели последните парламентарни избори, както се очакваше, понеже излезе с продясна бизнес предизборна платформа, а не с идеята за същностна социална промяна на функциониране на обществото. И сега Костадинов се отказва от левите идеи и ни пробутва, чрез авторитета на либералния икономист Портър, продясна позиция, маскирана като  „конкурентни предимства на нацията“.    
В България, в условията на някакъв безсмислен, безкраен проход, има силно размиване на идейните основи на всички партии, повечето от които са предимно популистки, с обикновени думи обещават неща, които нямат намерение да свършат. Това с особена сила се отнася за ГЕРБ и патриотарите. И поради това, че на власт се реализират предимно десните решения, хората обявиха политиката за мръсна работа, за статукво. И не виждат изход от това статукво. И оплюват справедливо „политическата класа“. Реален изход от безнадеждната ситуация може да предложи и реализира от политическите партии само БСП. Но не с бизнес предизборни платформи, а с радикална лява алтернатива в социално-икономическата сфера.
Всеки може да има всякакви идеи и възгледи. В БСП това е безкрайна практика. И всеки свободно да си ги изразява. Лошото е когато, хората с десни идеи заемат важни постове в лява партия. И то е лошо, защото те участват активно в прокарването на десни решения. А може би са там, в ръководствата, наложени от някои най-ръководни дейци на социалистическата партия? А простосмъртните членове на партията да си протестират колкото си искат! БСП ще има значим политически успех, когато се откаже от редица неолиберални решения и не допуска в нейната политика подценяването на левите социални и социалистически идеи. Иначе властването става самоцелно, от типа на СДС (Стани Да Седна). И всички видяхме докъде стигна СДС. 

Отговорът на въпроса от заглавието е само един и еднозначен. В социалистическа партия са водещи са левите идеи, а не либералните стратегии.


27.02.2018 г.
Автор: Анко Иванов – д-р по философия
Източник: Политкомент

вторник, 20 февруари 2018 г.

Кой се страхува от истината за миналото?



           
В последните дни българска общественост отново се раздели по едно изтрито изречение от една нормална политическа декларация. Стана неочаквано голямо политическо вълнение. Някои хора в България упорито се опитват да подменят историческата истина и да направят идеологизиран нов прочит на българската история през филтъра на глобалистките комунистофобски и русофобски американски интереси. А това „модно“ влияние се поддадоха множество политици, историци и дори академици.  А въпросното изтрито незнайно от кого изречение, написано от Жаблянов е кратко и напълно ясно, напълно достоверно: „Народният съд от 1945 г. е едно необходимо и неизбежно военновременно правосъдие.“ Да се опитаме да се ориентираме в истинността на това съждение чрез фактите. А знайно е, че фактите са упорито нещо.            

Първият логичен въпрос е „Военновременно ли е правосъдието от народния съд?“. Фактите показват, че Народният съд е по време на война. А правосъдието по време на война може да бъде само военновременно. Времето на войната започва от нейното обвяване или началото на военните действие. А сега да видим хронологията:

1/. Българските управници се подготвят за участие във войната. През април 1940 г. е приет Закон за гражданската мобилизация, с който в страната се установява пряко ръководство на голяма част от стопанската дейност. В България се активизират множество откровени фашистки и профашистки организации, съюзи и движения. Правителството оказва подкрепа на тези профашистки елементи и преследва политическите си противници. На 21 януари 1941 г е приет Закона за защита на нацията, по подобие на националсоциалистическия закон в Германия.

            2/. България се присъединява към Тристранния фашистки пакт на 1 март 1941 г. във Виена с подписа на Богдан Филов. Целта на този съюз е създаването на „нов ред“ в Европа и в Света – нов фашистки ред. България се нарежда в списъка на фашистките държави Германия, Италия, Испания, Унгария, Румъния, Словакия, Хърватия. И започва българското участие (пряко и непряко) във войната на страната на фашистите. Немските войски са пропуснати през България да нападнат Гърция. След разгрома на Югославия и Гърция българските войски заместват немските войски в Беломорска Тракия и Вардарска Македония под предлог, че с това се обединява България. Но български войски изпълняват окупационни функции, а не само администриране, не само в Беломорието и Вардарска Македония, но и в Моравско и в Източна и Западна Сърбия, почти до Белград (Ниш, Зайчар, Крагуевац и дори Ужице в Западна Сърбия), в райони, в които не живеят българи.  И там, както и в Македония, българските войски се сражават с антифашистките сили – югославските титови партизани и с дражевистите. България обявява „символична“ война на Великобритания и САЩ  на 13 декември 1941 г. В тази „символична“ война Великобритания и САЩ губят не само самолети, но и жива сила: 256 убити, включително и тези с отрязаните глави в Своге и Самоков. От българска страна жертвите са предимно цивилни 4803 убити, умрели от рани и изчезнали и 4744 ранени. Унищожени и повредени са 12 657 сгради предимно в София, но и в Дупница, Враца и др. На България са обявили война: Великобритания, САЩ, Австралия, Канада и Нова Зеландия. На 26 август 1944 г. правителството на Багрянов обявява „неутралитет“, като забравя че от война се излиза само чрез: победа, поражение, примирие и мир. След като вече участваш във война не можеш да обявяваш неутралитет. На 5 септември 1944 г. Съветския съюз обявява война на България. На 8 септември правителството на Муравиев обявява война на Германия.  Кръгът е затворен. Не сме във война само с Япония и Италия. През септември са първите сражения на българската армия с немски войски. На 18 септември Българската народна армия е поставена под командването на III украински фронт и след това участва в сражения под командването на маршал Толбухин. Примирието между съюзените сили (Съветски съюз, Великобритания и САЩ) и България е подписано на 28 октомври 1944 г. в Москва. Мирният договор е подписан в Париж на 10 февруари 1947. От края на 1944 г. до подписването на този договор страната се управлява под надзора на Съюзническата контролна комисия. Почти всички важни решения на правителството са по настояване на тази комисия или чрез нейното одобрение. Това е то войната и особено, когато сам си избрал да си на страната на победените. В пълна сила важи древната мъдрост и фраза на галският вожд Брен (превзел Рим 390 г. пр. н.е.) - “Горко на победените!” (лат. „Vae Victis”). 

               3/. Българското стопанство е напълно подчинено на Германия. Със сключването на спогодбата Клодиус–Попов (1941 г.) и спогодбата Нойбахер (1941 г.) България се превръща в суровинен придатък на Германия и чрез износ на суровини, материали, храни и различни изделия непряко участва във войната на страната на Тройния съюз. Страната е в дълбока икономическа и социална криза. Огромната част от селскостопанската продукция се изнася за Германия (жито, храни, кожи, месо, яйца, кашкавал и др.), изнасят се много руди, дървен материал и други суровини за германската промишленост и за Източния фронт. Българските черноморски и дунавски пристанища обслужват потребностите на немската армия. Малка и неразвита икономически България става донор на могъща Германия в размер на около 73 млрд. райхсмарки (приблизително около сегашни 12-14 млрд. долара). Дефицитът в търговията с Германия само за летните месеци на 1944 г. е 1.6 млрд. лв. Нещо повече, издръжката на немските войници в България е за наша сметка и правителството на Багрянов на 25 юли изплаща 733 млн. лв. за месеците април-юни. Този дълг и досега немските правителства, включително и „приятелката“ на Борисов (г-жа Меркел) отказват не само да платят, но и дори да разговарят за него.

            Не по-малко вярно е и другото твърдение на Жаблянов – Народният съд е необходимо и неизбежно правосъдие. От 1918 г. до Девети септември страната е заляна от „белия терор“ на Цанков и монархическото обкръжение на Борис III (т.нар. „безпартийни министри“). Терорът срещу политическите противници на монархофашизма е неимоверен. Избити са десетки хиляди българи, обикновени селяни, работници, учители, дори журналисти, писатели и поети, народни представители са застрелвани на улицата, дори стотици деца, жени, старци – по повод и без повод и най-вече без съд и присъда. Десетки хиляди евреи са унижавани, затваряни в лагери („трудови“ общежития“), с ограбено имущество, дори забранили смесените бракове. Това да затвориш в лагери 20-40 хиляди евреи не е ли било политическо престъпление? Ама то не е ли противоречало на Търновската конституция? Ама някой спазвал ли е тази конституция? Махалото е било прекалено силно, до крайна степен, залюляно надясно, фашизирано.

След войната, а в редица страни и по време на самата война махалото се залюлява в обратна посока – към търсене на отговорност за терористичните действия на фашистите от различните разновидности (италиански фашисти, германски национал-социалисти, хърватски усташи, украински бандеровци, български монархофашисти, руски власовци, френски колаборационисти и дори проститутки. Пречистването на обществата от фашизма е била конкретна-историческа необходимост, независимо от това как на някои академици, професори и доценти по история, на политици от десния сектор и центъра това да им се вижда.  Политическите и съдебните преследвания са били възприети във всички страни: победени във войната; окупирани от фашистите по време на войната и победителки. По време на войната за помагачество на хитлеристката армия в Съветския съюз са преселени чеченци и татари, в САЩ се преселени японците (300 000) от тихоокеанското крайбрежие (само по презумцията, че са японци и са потенциални врагове). Да,  в България  е имало Народен съд и са осъдени 2730 души (Г. Марков), хора които са виновни за националната катастрофа, за масовите убийства, отрязани глави, избити стотици деца и т.н. Подобни съдилища и разправи без съд е имало във всички фашистки страни, дори и в страните победителки. И колкото и да ни „убеждават“, че в Германия са били осъдени само 12 души (Нюрнбергския процес), то картина и е съвсем друга. Интернет помага да научим истината за убитите: само в Западна Германия (окупирана от Великобритания и САЩ) са убити над 2.7 млн. нацисти; във Франция са 2 млн., 9 млн. са лишени от имущество, а френските проститутки са били остригвани и публично заклеймявани; в Италия 740 000 души; в Австрия 181 000; в Белгия 120 000, в Холандия 33 000 и др. По други данни (В. Христова, 19.02.2018) само осъдените са в: Западна Германия 84 463; в ГДР 12 147; Франция 90 000; Белгия 53 000; Холандия 45 000; Чехословакия 38 000 и Унгария 26 000. Да сравняваме ли българските 2730 с белгийските 53 000, с чехословашките 38 000 и т.н.?   
            Народният съд е бил неизбежен (“Горко на победените!”). Тримата големи победители (Сталин, Рузвелт и Чърчил) във Втората световна война определят световния ред след войната и правилата, които са задължителни за всички, независимо от идейната и политическата им ориентация. Това е времето, когато светът иска и очаква справедливо възмездие за провиненията срещу човечеството. На Московската конференция на външните министри на СССР, САЩ и Великобритания, Хъл (министър на външните работи на САЩ) заявява: „Съгласно с принципите на Атлантическата харта, фашизмът и нацизмът трябва да бъдат унищожени и техните доктрини трябва да изчезнат безследно. Това е главната цел на съюзните нации. Между нас няма никакви разногласия по въпроса за прилагането на доктрината, провъзгласена от нас“. Тримата големи решават да има съд над виновниците за бедствието. Само че те имат различни позиции- Сталин е за съд, Чърчил за убийство без съд. В Московското примирие от 28 октомври 1944 г. дословно е посочено, че всички фашистки организации следва се разтурят, а лицата, обвинени във военни престъпления, се предават на съд. Никакъв Деветостептемврийски преврат (за какъвто се престарава да пише Уикипедия), никаква Комунистическа партия не решават това. Решава се от победителите. Подобни изисквания към България има и в Парижкия мирен договор. Нещо повече, на 5 декември посланика на СССР в САЩ А.А. Громико съобщава на американския държавен секретар Стетиниус, че във връзка със съдебния процес срещу военните престъпници Съветския съюз не възразява да предаде на българското правосъдие регентите и бивши министри и моли американското правителство за неговото мнение. На 15 декември английското, а на 18 декември американското правителство се съгласяват тези лица да бъдат изправени пред Народния съд. И Рузвелт и Чърчил, и Стетиниус и Идън ли са комунисти? А би ли могъл някой да си представи, че правителството на Кимон Георгиев би могло да подготви Наредбата-Закон за съденето на фашистите, а Регентския съвет да ги утвърди без знанието и съгласието на посланиците на Съветския съюз, САЩ и Великобритания в победената страна България – член на Тройния съюз?

            Така че, изличеното от декларацията на БСП изречение на Жаблянов е правилно и вярно, то отразява конкретно-историческата обективна истина. Лошото, е когато историци и юристи започват да преиначават истината, да манипулират българското общество. Пропагандират се и телевизионно се внушават  няколко неверни тези.  

Първата погрешна теза е, че Народният съд и Наредбата-закон (Наредба-Закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията свързани с нея) противоречат на Търновската конституция. Нека историците и юристите да прочетат Програмната декларация на Отечествения фронт и на правителството на Кимон Георгиев с искането за възстановяване на Търновската конституция. А защо ли са искали да бъде възстановена? Вероятно защото е била отменена или не е работила. Да си припомнят историци и юристи, че след  1934 г. страната се е управлява с наредби-закони (т.е. фактически суспендирана Конституция). Дали Върховният съд ще отмени всички български правителства от 1934 г. до 1947 г., понеже не съответстват на Търновската конституция? Дали Върховният съд ще отмени всички нормативни актове със закъсняла задна дата? А дали в правото задната дата е най-точния подход? Нима Търновската Конституция предвиждаше Деветоюнския преврат и убийството на Ал. Стамболийски, кървавите репресии през юни и септември 1923 г., когато А. Страшимиров написа верните думи „клаха народа, така, като и турчин не го е клал“.  Отмяната на присъдите на Народния съд е неформално оправдаване на фашизма, на престъпленията срещу българския народ. И няма защо да се чудим, че сега има профашистки организации в България, които дори манифестират по подобие на хитлеристите в Германия с факли по вечерно време по софийските улици. И съдът отменя забрана на фашистките прояви. Върховният съд в България, иска или не иска това, се превърна в оръдие за възраждане на фашизма.

Втората погрешна теза е за това, че „никой от избитите не е споделял фашистката идеология“ (акад. Г. Марков, 14.02.2018). Дори само да отворим Интернет и дори Уикипедия ще прочетем списък на фашистките партии, движения, съюзи и т.н. в България. Това, че някой формално не е афиширал „Аз съм фашист“, не значи, че той не е действал като фашист. Още в библията е написано, че по делата им ще ги познаете. А делата на огромната част от осъдените от Народния съд са античовешки, антинародни, антибългарски. Да вземем прехваления Богдан Филов. Формално и легално не членува във фашистка партия, но нелегално е от задкулисния монархофашистки кръг на Борис III, наложил в България специфичната форма на монархофашизма. По негова идея и настояване като министър-председател на 21 януари 1941 г. е приет Закона за защита на нацията отнемащ политическите и гражданските права на евреите, на техните имоти и т.н. През август 1943 г. с негово лично участие е създадено Комисарството по еврейските въпроси, комисарство с неограничени пълномощия спрямо цял един етнос и то на расова основа, по подражание на националсоциализма в Германия. А Филов е инициаторът и организаторът на създаването на младежката фашистка организация „Бранник“. Това ли е германофилството на Филов? А кой и защо обяви война на САЩ и Великобритания и присъедини България към фашисткия Тристранен пакт? Вероятно Филов е бил добър историк. Но Народния съд го съди не за историческите му съчинения, а за присъединяването към фашисткия съюз, за участието на България във войната и понесените огромни човешки и материални загуби в тази война, за фашисткия му антисемитизъм.
Не е ли бил фашист Петър Габровски  - министърът на вътрешните работи (1940-1943 г.)? Петър Габровски и Асен Кантарджиев основават през 1936 г. „Ратник“.  За това какво е Ратник, четем от Уикипедия: „Съюзът на ратниците за напредъка на българщината (СРНБ), наричан също … Ратник е крайнодясна фашистка обществено-политическа организация (к.м.) в България, съществувала през периода 1936-1944г. …“ Създателят на крайнодясна фашистка организация не споделя ли фашистка идеология? А Габровски като вътрешен министър не е ли отговорен: за политическия терор; за приемането и реализацията на Закона за защита на нацията; за Закона за уреждане на еврейския въпрос (9 юли 1942) вследствие на който са депортирани 11 363 евреи и т.н.? Не е ли бил фашист Славейко Василев? Нали той активно участва в Деветоюнския фашистки преврат и непряко в убийството на Стамболийски. А това че е организатор на Българския младежки съюз „Отец Паисий“, част от Всебългарския съюз „Отец Паисий“?  Пак в Уикипедия четем, че колективни членове на „Отец Паисий“ са „фашистките организации Български народен съюз „Кубрат“ и Съюз „Българска родна защита“. Ама и Славейко Василев ли не е фашист?

По-специално внимание заслужава „безпартийният фашист“ Александър Станишев. Той бил много добър хирург, дори като блестящ са го определяли редица негови съвременници.  От 1 юни до 2 септември 1944 г. е министър на вътрешните работи и народното здраве в правителството на Багрянов. Осъден от Народния съд на смърт. Само че избягват да кажат защо е осъден на смърт. А работата е проста. Като министър ръководи всички наказателни акции в страната. Изразходва: безотчетни пари лично и безконтролно за политически цели 7.5 млн. лв; за изплащане на награди на разни частни и длъжностни лица във връзка с преследването залавянето и избиването на комунисти  и други лица, борещи се срещу фашизма, както и за помощи на семействата на убити полицаи и сътрудници по заповед на министъра на вътрешните работи (т.е. включително парите за отрязаните партизански глави) в размер на 4.7 млн. лв. Да плащаш за отрязана глава, това не било фашистка идеология и фашизъм! Освен това, по подобие на министъра на войната, издава разпореждане без съд и присъда да се унищожават всички нелегални. А какъв е Александър Белев – стажант в Германия по антиеврейство и ръководител на Комисарството по еврейските въпроси в България? Или пък сменилият го на този пост Христо Стоманяков – участник в смъртните присъди срещу Никола Вапцаров, Антон Иванов, Атанас Романов и др. Специфика на българския фашизъм, е че фашистката идеология не винаги е била афиширана, за да се съхрани мантрата че царят е цар на българите, а не на определена идеология и партия. 

Трета погрешна теза е, че Народният съд е прищявка на комунистите, че комунистическата партия е отговорна за избиването „невинните фашистки ангелчета“. Наредбата-Закон е приета от Министерския съвет на 30 септември. А какъв е съставът  на  този Министерски съвет? Състои се от представителни на Отечествения фронт: Звено от 4 (Кимон Георгиев, Д. Велчев, П. Стайнов, Ст. Чолаков); БРП (к) 4 (Антон Югов, М. Нейчев, Д. Терпешев и Р. Ангелов), БЗНС 4 (Никола Петков, А. Павлов, Б. Бумбаров и А. Държански), БРСДП 2 (Григор Чешмеджиев и Д. Нейков) и двама безпартийни – Петко Стоянов и Димо Казасов. Квотата на БРП (к) е от 4 министри. Те са приели да има Народен съд, нещо което още преди Девети септември го има в исканията на тази партия. Останалите също са настоявали за Народен съд. Особено активни са били земеделците. Наредбата-Закон за Народния съд е утвърдена от регентите. А те дали са комунисти? Да видим състава: проф. Тодор Павлов (член на БРП), проф. Венелин Ганев (безпартиен) и Цвятко Бобошевски (безпартиен). Тодор Павлов е известен философ – марксист, концлагерист преди Девети септември ( Ама и тогава ли е имало лагери?). Венелин Ганев е известен български юрист, членувал преди Девети септември в Радикалдемократическата партия, Демократическия сговор. Преди Девети септември Цвятко Бобошевски е бил член на Народната партия, Обединената народно-прогресивна партия, Демократическия сговор, министър в правителството на кръволока А. Цанков, активно участва в Деветоюнския преврат и министър в правителството на Андрей Ляпчев. Май и двамата нямат нищо общо с БРП (к), макар, че често историци, журналисти и политици ги наричат „червените регенти“. Ама и двамата са участници в Деветоюнския преврат, който по своя характер е антиземеделски и антикомунистически. Наредбата-закон е подписана от тримата регенти и е приподписана от Кимон Георгиев като Министър-Председател., т.е. три четвърти от подписалите не са членове на БРП (к) и нямат нищо общо с партията и нейната идеология. Подобна е картината при подписването на Московското примирие.  В конференцията по примирието от българска страна участват Петко Стайнов (Звено), Петко Стоянов (безпартиен), Никола Петков (БЗНС) и Добри Терпешев (БРП). С това примирие българската страна официално приема да има Народен съд.  Петко Стайнов е бележит юрист, преподавател по административно право, министър в правителството на Андрей Ляпчев. Петко Стоянов е юрист и в миналото политик от радикалдемократическата партия.   

Несъвсем коректно е позоваването на спомени на отделни лица от онова време. Например, посоченият (от акад. Марков) Върбан Ангелов описал някаква среща с Трайчо Костов, който му бил казал не да „паднат“ само четири глави, а „трябва най-малкото половината да бъдат екзекутирани“ и в резултат десетки депутати били избити. Коректно е когато има такова писание много десетилетия след събитията да се потърсят и твърденията на Трайчо Костов. Ама той не е писал спомени с късна памет. Всеки може да твърди в лично число какво си иска. Задачата на историка е обективно да прецени множество факти и свидетелства и тогава да оценява. Не ми е известен документ в който ЦК на БРП (к) да определя какви бройки хора да бъдат осъдени. Ако някой водещ историк и или архивар намери такъв оригинален документ да го представи, а не спомените на уплашилият се от промените автор на мемоари.

Както във всяка човешка дейност, така и при Народния съд вероятно има грешки. Но нека тези грешни присъди да се посочат именно, а не по принцип да се отричат всички присъди. И за грешните присъди БЗНС, Звено, БРСДП и БКП да се извиняват, а не БСП да се извиняват на всички фашисти.

Да, фактите са упорито нещо. Не бива отделни факти да се изваждат от общия контекст на конкретната историческа епоха с цел манипулация и изтриване от националната памет на престъпленията на фашизма. Отделните факти имат стойност само за себе си. Без връзка с конкретна историческа ситуация и с другите факти те са ненадежден източник за историческа оценка.  Живеем в епохата на измама и подмяна на историята, преиначаване, замяна на истината с лъжата с цел политическа изгода.  И да си припомним Оруел: „Във времената на глобална измама, да казваш истината е революционен акт“. Е, Жаблянов не е революционер, а и самият той едва ли има претенциите за това. Но той е един от малкото дейци на БСП, който се стреми да отстоява историческата истина.

Историческата истина за фашизма е подменена с пещерен десен (бесен) и герберастки антикомунизъм. Това  е разбираемо, това се вписва в задокеанската глобалистка доктрина, от доминиращите в Европа русофобия и комунистофобия. Необяснима е позицията на ръководството на БСП. Възлагат на Жаблянов да напише декларация от името на парламентарната група. Той я написва. Но ръководството не я прочита предварително, не прави в нея корекции и тя се появява в Интернет. И един час след това изчезва въпросното вярно изречение. Някой от ръководството се страхува от истината и изтрива тази част от текста или поръчва на някой от апарата да свърши тази работа.

За социалистите остава загадката: „Кой в ръководството на БСП се страхува от историческата истина?“ И кой скрои шапката на Жаблянов? Кой? К. Добрев ли? Бойчев ли? Гаджева ли? Скрилата се Нинова ли? Изглежда някои ръководители на БСП прекалено близко са възприели „евроатлантическите ценности“ и забравят, че България има своя собствена история, че БСП има твърде дълга история, че тя е несъизмерима с конюнктурни партии като НДСВ, ГЕРБ, ДСБ, НФСБ, Атака, Воля и т.н. В историята БСП има свои приноси, постижения и грешки. Един от най-големите приноси на БСП в световната история е борбата срещу фашизма. И тук няма какво ръководството на партията да се крие.


20.02.2018 г.
Автор: Анко Иванов – д-р по философия
Източник: Политкомент

неделя, 4 февруари 2018 г.

ГЕРБ – проводник на джендъристката идеология и политика

Напоследък в интензивно обществено обръщение влезе чуждата, безсмислена за българското общуване дума „джендър“. Тя практически няма точен еквивалент в превода от английски на български.
Терминът “джендър“ е продукт на западните феминистки движения. Чрез неговото налагане се установява феминистката идеология за липсата на разлика между „мъжко“ и „женско“, за тъждество между мъже и жени. Справедливо французинът Алексис де Токвил в книгата си „Демокрацията в Америка“ твърди, че подобна уравновиловка между мъжете и жените ще доведе до двустранна деградация и в резултат от нея ще има „слаби мъже“ и „неприлични жени“.  Терминът „джендъризъм“ означава политика за формиране на джендърно безполово общество. Най-главното послание на джендъризма е свободната избираема и променлива сексуална ориентация, отпадане на понятията: мъж и жена; баща и майка; момче и мочие, брак и семейство. Джендърското общество ще настъпи когато жените престанат да бъдат жени, а мъжете престанат да бъдат мъже. И тук може би трябва да се съгласим с Петко Симеонов, че джендъризмът е многократно по-лош от фашизма.
Но понеже българите сме потомци на поколението, възприемащо от запад безкритично почти всичко, разбираме, че Войниковата „Криворазбрана цивилизация“ се е трансформирала. Вече не побългаряване, окарикатуряване и деформиране на западните цивилизационни маниери, а дословно матрично силово налагане на позиции и нагласи, които са  чужди не само на българското общество, а въобще на европейката цивилизация и християнската религия. И то налагане не само и не толкова като подражание, а като робско поведение пред чужд на България и българските традиции диктат. Партия ГЕРБ („Граждани за европейско развитие на България“) заради т.нар. „Европредседателство“ се втурнаха презглава да ратифицират антибългарската по своята същност Истанбулска конвенция. Служиха си с непочтени методи като: мълчаливо и без дискусия в обществото Захариева подписва конвенцията;  прикриха от обществото съществуването на обяснителния доклад; излъгаха, за това, че може с декларация да се заобиколят отделните невъзприемани членове на тази декларация; премълчаваха, че тази декларация не е приета и ратифицирана от най-мощните в света държави – като Япония, Русия, САЩ, Китай, премълчаваха факти, как за това, че учител по математика във Великобритания се е обърнал към момичета от класа с обръщението „момичета“, го уволняват от работа и т.н.
Вярното е, че ЕНП като водеща политическа сила в Европа се стреми на всяка цена да наложи размиването на националните държави и семейството. Но вярното е, че в Европа има и партии, членки на ЕНП, които не забравят националния дух, традиции и националното достойнство и ги защитават от т.нар. „евроценности“, от Лисабонски и Истанбулски декларации. ГЕРБ, независимо, че огромната членска маса на тази партия е против джендаризма, но под диктовката на Б.Б, Цв.Цв., Ц.Ц. и Е.З., прекалено силно се навеждат на джендърската идеология, прикривана под маската на „борбата с насилието срещу жените“.  Вярно, че в Европа, последователите на Блеър и Шрьодер (ПЕС) също са за т.нар. Истанбулска конвенция (по същество конвенция за въвеждане на джендаризма). Но ПЕС не успяха да се наложат над БСП. И за пръв път в съвременната българска политика национална партия се обявява против диктата на някакво общоевропейско формално обединение на партии. Тя е против не от прост инат, а защото изразява изконни български национални интереси и традиции.
Вече около месец българското общество се вълнува не от най-важните проблеми на развитието на страната, а от т.нар. „домашно насилие“. От телевизионните екрани, от страниците на вестниците и от текстовете в Интернет ни заливат  с твърдения, че „главният проблем“ в Истанбулската конвенция било „пребиването на жените и децата“, че другото в нея било въпрос на тълкуване. Дори премиера и вярната му съдружничка омбудсманката на страната, в съзвучие с гласовете на двете министърки, яростни поддръжнички на Истанбулската конвенция, наброиха 1 млн. пребивани жени. И ни поднасят поддържката за измамната Истанбулска конвенция (домашното насилие) с такъв апломб и жар, като че ли това е най-важният проблем на обществото, без който едва ли не България ще престане да съществува. 
Насилието е проява, която винаги, във всички исторически периоди на развитието на човечеството е част обществения и семейния живот. То не може да бъде изкоренено, подобно на корупцията, но може да бъде ограничено. Насилието се проявява в обществото като: насилие (икономическо, психологическо, дори и физическо и сексуално) от работодатели спрямо работници; насилие от полицията спрямо граждани; сексуална експлоатация и насилие (организирана нелегална проституция – сексробини, улична проституция, публични домове, ранни бракове и т.н.); насилие чрез рекет; детско насилие (често обявявано и прикривано като детска агресия) и т.н. Насилието обгръща българското общество и го просмуква отвсякъде. И хората съвсем естествено се страхуват от насилието. Размерът на страха от насилие в голяма степен разкрива действителната картина за насилието в обществото. А размерът винаги има значение. Особено за сигурността и страховете на хората. Но да се използва с политически цели страхът от домашно насилие си е чиста проба политическа провокация.
Тези дни изследователски център „Тренд“ огласи резултатите от изследването си: „Нагласи на българите по отношение на личната им сигурност“ (януари 2018). В него 78% от анкетираните заявяват че не са съгласни, че могат да се разхождат навсякъде и по всяко време без да се страхуват от престъпление. Това означава, че над три четвърти от хората в обществото не са свободни да се движат навсякъде и по всяко време, т.е. тяхната свобода е ограничена. Много интересни са данните от въпроса: „Вие лично страхувате ли се, или не се страхувате, че  срещу Вас лично може да бъде упражнено насилие от страна на…“. Отговорите са красноречиви. С риск за досада на запознатите, ги повтарям. Хората най-много се страхуват от крадците 78%, а не от домашното насилие. На следващо място са хората, които се страхуват от ромите (65%). А след това е страхът от бежанците, наричани още мигранти, (38%); страхът от крайно бедните (23%), от полицията (8%). На последно място е страхът от съпруг (а) и съответно партньор (ка) със само 2% (т.е. домашно насилие), 92% не се страхуват и при 6% неопределени. И всичко това при размер на статистическата грешка +/- 3.1%.
Всеки грамотен може да си направи своите изводи от тези данни. Но възникват въпросите към европейските институции и към българските управници, към Борисов, Станишев, Цачева, Цветанов, Габриел (бивша Неделчева), Манолова, Йотова, Плевналиев и т.н. активни поддръжници на джендаризма:
Защо няма конвенция за защита на населението от крадци? Защо няма предвидено изграждането на кризисни щабове за пострадалите от насилието на крадци и побойници? 
Защо няма предвидени мерки за защита от ромско насилие, за да се преодолеят страховете на хората?
Защо няма кризисни центрове за пострадалите от насилието на полицията? А защо има кризисни центрове само за незначителните 2%  (в рамките на възможната грешка) за насилие от съпруг (а) или партньор (ка)?
Защо се внасят законопроекти за скъпоструващи, издържани по същество от народа  т.нар. „кризисни центрове“, в които безплатно да бъдат хранени  и издържани понякога съмнително пострадали от домашно насилие, а няма такива „кризисни центрове“ за бездомниците и просяците, за ровещите в кофите? Те по-малко ли имат нужда от закрила, храна, топлина и облекло?
И с малко отклонение:  Защо има приюти за бездомни кучета, струващи десетки милиони лева, а бездомниците се приемат в домове само за няколко по-студени дни? За столичната община бездомните хора, просяците и ровещите в кофите  са по-малко ценни от кучетата ли, които изядоха професора и множество други хора?
Думите „домашно насилие“ изместват, отклоняват  вниманието от прикритите главни цели на Истанбулската конвенция. А те са: 1/. Премахване на националните традиции, дух, религиозни и културни европейски ценности, елиминиране  на националните особености и най-важното – унищожаване на семейството като основната клетка на всяко общество; 2/. Отклоняване вниманието на обществото от главния проблем – ограбването (експлоатацията) на работещите и обогатяване на все по-малка група и все по-богати глобални богаташи; 3/. Деградацията на бъдещите поколения чрез джендър-образованието и формирането на общество от деградирали лесно управлявани мъже и жени. Домашното насилието в Истанбулската конвенция има ролята на смокинов лист, записването му в заглавието е обикновена пропагандна манипулация.
В обществото е видимо само част от насилието – физическото („пребиването“ по Б.Б.). Невидими, силно оплетени от семейните проблеми и недоразумения са другите форми на домашното насилие: икономическото, психологичното, сексуалното и най-вече – семейният рекет. И ако физическото насилие най-често се свързва с мъжете, то психологическото и особено рекетът се свързват с жените. Но джендър-идеолозите и джендър-пропагандаторите, обикновено забравят, че в семейството има често пъти четири страни (мъж, жена, деца и родители) и никога няма идеални отношения в нито едно семейство, понеже усещането и оценката на тези отношения са конкретно-исторически и твърде субективни.
Изваждането и хиперболизирането на субективните усещания за домашно насилие само от и предимно от едната страна (женската; физически по-слабия пол) силно деформира проблема за насилието. И това е проява на егоистичното начало, основано на неолибералната идеология. За неолибералните идеолози главното е субективното егоистично желание,  нагонът за печалба, никакви обществени и семейни интереси и ценности. Те са само пречка за награбването на все по-големи богатства. Неолибералите първоначално смачкаха държавата под лозунга „по-малко държава“. Сега на прицел е семейството като общност на хора от различни биологични полове, свързващи се с основната цел – естествено възпроизводство на човешкия вид и на обществото.
Тази горчива неолиберална истина се прикрива под хуманните призиви и заглавие на Истанбулската концепция – борбата със семейното насилие („биенето на жените“ по Б.Б.). Да, в света има общества, в които поради все още ниското образование, култура и жизнено равнище има физическо насилие и дори законово ограничаване на правата на жените. В България в основни линии този проблем е решен още в омразния на С. Гърневски, А. Тодоров, К. Биков, М. Андреев и компания социализъм. Тогава жените имаха не само избирателни права, но и участваха активно във всички сфери на дейност в обществото в равнопоставено положение с мъжете и получаваха признание за приносът им за обществото като труженички и майки, признание според резултатите в труда, приносът в семейството. Това равнопоставено положение на жените изпревари значително положението на жените в западните общества. Елена Лагадинова постигна забележителни промени в положението на жените в обществото, но джендърките, храненичките на чуждестранни НПО, дори не знаят нейното име.
Сега имплантираната от запад джендерастия стана официална политика на ГЕРБ, ДПС и „Воля“. Тези политически партии не смеят да кажат, че в техните предизборни програми никъде не става дума за подкрепа на  джендерастията, на „третия пол“, за подкрепа на лесбийки, гейове, бисексуални и трансексуални (ЛГБТ). Не смеят да кажат, че са прости слуги с робски нагласи на поведение спрямо „началниците“ от Брюксел.


3.02. 2018 г.
Автор: Анко Иванов – д-р по философия
Източник: Политкомент