неделя, 28 май 2017 г.

Зад спокойната фасада на резултатите от парламентарните избори



            Изминаха вече два месеца от Парламентарните избори 2017 г. Време достатъчно за стихване на емоцията и нарастване на ролята на разума в анализа и оценката на станалото, на причините, довели до тези резултати. Формално почти всички партии и коалиции направиха своите анализи и оценки, редица политически лидери формално или неформално си подадоха оставките. Фасадно нещата стоят добре – има избрано Народно събрание, формирано е правителство Борисов-3, опозицията се активизира.

Парламентарните избори бяха оценени различно. Някои като ГЕРБ си дадоха самодоволно положителна оценка и си направиха извода, че народът е гласувал за стабилността (разбирай статуквото). Други като т.нар. „Обединени патриоти“ са доволни, че най-после им се реализира мечтата да се облажат от властта  и приеха почти всички искания на победителя. Истерично десните (Нова република; Да, България; РБ и Глас народен) и псевдолевите (АБВ и Движение 21) си ближат спокойно раните. Ръководството на БСП премина от илюзорна предизборна надежда за промяна на статуквото към следизборна опозиционност. След впечатляващият избор на Радев за президент то пропиля с лека ръка уникалната политическа ситуация да спечели изборите.
            Политическите резултати от изборите са следствие от волята на гласоподавателите. Така е по презумпция. Но в действителност резултатите от изборите са повлияни от няколко фактора. В тазгодишните парламентарни избори те биха могли да бъдат определени като: 1/. Политически очаквания на мнозинството хора за промяна, за отказ от статуквото, т.е. нещо съществено трябва някой да ни предложи; 2/. Очаквания за нещо, което да промени личния социален статус на гласоподавателя, т.е. изразяване и защита на интересите на гласоподавателя; 3/. Очаквания за повишаване на националното самочувствие и достойнство; 4/. Очаквания за промяна на лицата, управляващи държавата и символизиращи статуквото, т.е. нови лица с убедителен, телевизионен възприемчив образ и изказ. Ето тези очаквания изиграха ролята на решаващи фактори за победата на изборите на ген. Радев. Но при парламентарните избори тези очаквания на избирателите не изиграха ролята на действащи силни фактори, пряко влияещи върху резултата от парламентарните избори.
Огромното мнозинство анализатори (журналисти, политолози, социолози, антрополози, политици и други) отделиха внимание предимно на агитационно-пропагандната дейност и на структурата на резултатите от изборите. В тях акцентът бе предимно върху победата, върху телевизионните послания и интерпретация на отделни изречения и фрази на водещите политици. Вниманието бе съсредоточено предимно върху поведението на водещите политици на БСП, върху изказите за отнетото от демокрацията (Нинова), за несполучливия опит за анекдот (Зарков) и т.н. В първия случай журналистите размахаха бухалката на антикомунизма, като приписваха съдържание на думите „демокрацията отне“ като отказ от демократичните процедури за упражняване на властта. А по съществото във фразата „демокрацията отне“ терминът „демокрация“ се използва като синоним на капитализъм (пазарно общество; пазарна икономика и т.н.). Да, реставриранията на капитализма в България отне огромна маса от социални придобивки на трудещите се. В случая журналистиката бе използвана за развяване на излишни страхове, бе използвана като бухалка срещу потенциалните избиратели на БСП.  В подобен аспект бяха анализирани и позициите на БСП срещу подписването на съглашението СЕТА. Акцентът по същество в анализите бе поставен върху медийните образи и медийната политика на отделните партии и коалиции, предимно на БСП.  Да, този аспект има влияние върху резултатите от изборите, особено в условията на тотално манипулиране на общественото мнение от медийното борисово-пеевско-капиталско доминиране и определяне на същността и съдържанието на медийната политика на водещите средства за масово внушение и манипулация.

По същество другите три очаквания на избирателите бяха подценени от партиите и коалициите, а и от голяма част от анализаторите. След огласяването на предизборните платформи огромната маса от избирателите разбра, че няма да има промяна на статуквото, че няма да има защита на интересите на мнозинството трудови хора, че няма да има, с малки изключения, промяна на лицата в политиката, лицата като носители на определен тип политика, а не като външен телевизионен образ и изказ. В тази ситуация голяма част от избирателите бяха лишени от гласуване за промяната. Те нямаха реален избор. Най-големи очаквания за промяната имаше към БСП, особено след като тя издигна и подкрепи кандидатурата на ген. Радев.  Но последващите действия на ръководството на БСП бяха грешни. Особено грешен бе подходът при съставянето на предизборната платформа на БСП. Тя бе прекалено дълга с объркващи и неясни за масата избиратели послания, някои от които доста уклончиви и нищо не значещи. Но огромната част от избирателите се ориентира правилно, че това е програма не за промяната, а за запазване на статуквото, понеже не предлагаше решителни действия за отказ от недъзите на антисоциалната неолиберална политика, провеждана в България от 1997 година от всички правителства. И в действителност, предизборната програма на БСП бе за защита на дребния и средния бизнес, за запазване на антисоциалния плосък данък, на антисоциалния корпоративен данък. По същество в предизборната обстановка БСП опразни лявото политическо пространство. Предложената програма в много отношение приличаше на турлюгювеч от лево-десни предизборни послания, подобни на тези от програмата на Оланд преди 5 години (без три от нейните фрапиращи компонента) и някои елементи от посланията на Макрон. Това е обяснимо, тъй като главен автор на тези идеи е франкофонът Др. Стойнев, човекът който в своя кратък жизнен път никога не е преодолявал социални трудности.
В тази обстановка на повсеместен отказ от действителна лява политика, в лявото пространство се настаниха други демагогстващи политически субекти. Най-издържано ляво звучаха социалните и политически послания на новия лидер на АБВ, но Първанов и Петков му сложиха примка на шията със съюза с Движение 21 и особено чрез честите появявания на телевизионните екрани на социаллибералната Дончева („няма ляво, няма дясно“) и изхабения и омръзнал на българското общество политик като Румен Петков.  Традиционни с по-социални послания се проявиха и т.нар. „Обединени патриоти“. Съществени леви демагогски послания към избирателите направиха дори дясноцентристката ГЕРБ (увеличаване на минималната работна заплата, на средната работна заплата, увеличаване заплатите на учителите и т.н.) и дори откровено дясната неолиберална партия „Да, България“ направи демагогски леви послания. В политиката, както и в природата, както и на пазара, няма празни пространства. Когато някой напусне определено пространство, друг веднага го заема. Тази елементарна политическа аксиома Нинова, Стойнев и компания не можаха да разберат. Не я разбраха при съставянето на служебното правителство, където предоставиха почти целия кабинет на крайно десни политици от рода на сваления в миналото от БСП Герджиков, Семерджиев, Найденов и т.н., не я разбраха и при съставянето на предизборната платформа на БСП.
При екзитпола по време на парламентарните избори социологическите агенции направиха и социален разрез на избирателите на политическите партии. Но тези данни останаха встрани от вниманието на повечето политици и ръководството на БСП. По наличните данни на ЦИК, „Галъп интернешънъл“ и на „Алфа рисърч“ много ясно личи структурата на избирателите. Могат да се направят множество изводи, но някои от тях са показателни.

Първо. БСП пропусна да използва обществените нагласи (вълната)за промяна на статуквото. От гласувалите на първия тур (Алфа рисърч) за Радев на парламентарните избори 45% гласуваха за други партии и коалиции. Това се дължеше на четири стратегически и тактически грешки на ръководството на БСП: предизборна платформа (независимо от използваната социалистическа риторика), ориентирана предимно към запазване на интересите на бизнеса; лошо съставени листи по избирателни райони, в чийто състав личаха милионери и хора с недостатъчен публичен авторитет;  състава и действията на служебното правителство на Герджиков; отваряне на вътрешно партийни фронтове в БСП и дори отказът от термина „Лява България“. Това за огромната маса избиратели означаваше отказ от социалистическото в действията на БСП. Това породи голямо разочарование от БСП у голяма част от гласувалите за Радев. Вярно, резултатът за Радев не можеше да се повтори на парламентарните избори, но да загубиш почти половината избиратели е непростимо.   

Второ. Деформация на закономерността, че бедните гласуват предимно за левите партии, а богатите и средната класа, предимно за десните и десноцентристки партии е факт. Поради ниското равнище на доходите и на минималната и средната работна заплата можем спокойно да приемем постулата, че в България бедни са почти всички наемни работници, т.е. тези които отдават труда си за да се прехранят и да осигурят съществуването на своите семейства. Като цяло 60.8% от гласувалите на последните парламентарни избори са работници (Галъп). Парадоксалното е, че най-голям е относителният им дял от гласувалите за десните партии работещи: „Да, България“ (80.8%; ок. 81 751 избиратели), РБ - Глас народен (73.9%; ок. 79 374); Нова република (72.9%; ок. 63 411). И вероятно това са високо платените наети лица, като висококвалифицирани експерти, специалисти, висши държавни и фирмени служители. Поради сравнително малката бройка избиратели, гласували за тези коалиции, това може на някои читатели да им се стори непоказателно. Подобна е картината и за условните леви от АБВ и Движение 21 (70.8%; ок. 38 524). Но от големите партии влезли в Народното събрание най-висок е делът на наетите сред техните избиратели при ГЕРБ – 67.4% (ок. 773 275 избиратели), Воля 67.3% (ок. 98 014). Под средното равнище са ОП (56.6%). Най-малък дял от гласувалите за партиите наети работници имат БСП (50.2%) и ДПС (50.3%), т.е. около половината от техните избиратели. БСП като бивша партия на работническата класа, сега е с най-ниско равнище на гласуващите за нея работещите хора.
Причините за тази електорална деформация са множество. Първата и най-съществената е, че избирателите припознават политическите партии най-често чрез провежданата и прогласяваната политика. А участието на БСП в управлението показа, че ръководството на партията не се придържа към социалистическите принципи, а отстъпва на натиска на ДПС и провежда дясна неолиберална политика. Второто е, че избирателите и най-вече наетите работници и служители не припознават в достатъчна степен БСП като изразител на техните интереси, на интересите на бедните и онеправданите. Никъде в програмните документи на БСП и особено в Устава не пише, че БСП изразява и защитава интересите на бедните слоеве на обществото, че тя е изразител и  защитник на интересите на хората на труда. И това е прикрито с нищо незначещата фраза, приписана от ГСДП, че БСП е „партия на целия народ“. Някои забравят, че терминът „партия“ означа част от обществото с общност на интересите.  Третото е, че пред общественият взор от телевизионните екрани и от трибуната на Народното събрание от името на БСП се показват и рекламират лица, които не са от средите на българските трудещи се, от народната интелигенция, а лица с огромни за мащабите на България богатства, лица компроментирани чрез управленски грешни ходове и дори гафове, активни участници в приватизацията, както и лица просто жадни за власт, а не за повишаване жизненото равнище на бедните хора.  
Големият дял на работещите гласоподаватели за ГЕРБ е формиран под влиянието на различни фактори, които в повечето случаи са израз на управленска мощ, а не на идейни позиции. В структурата на избирателите-работници на ГЕРБ голям дял са хората, които виждат в ГЕРБ и предимно в Борисов „човек от народа“ (подобно на филма за Тодор Живков). А почитателят на Винету се държи като човек от народа – обръща се с към тях с „думи прости“, макар и думи често противоположни и различни (за деня, месеца, сезона и годината). Втората група от работещите гласоподаватели за ГЕРБ са служителите в националната и местната администрация, т.е. звената, в които почти изцяло власт е в ръцете на ГЕРБ и от ГЕРБ зависи дали някой ще бъде уволнен. Страхът от уволнението е много мощен фактор за електоралните нагласи и гласувания. Третата група работещи гласоподаватели за ГЕРБ са от корпоративният вот на работещите във фирмите, получаващи обществени поръчки. Ако няма поръчки, няма да има работа и хората ще са съкратени. Това е повелята и който не иска да е безработен охотно или с неохота гласува за ГЕРБ. И четвъртата група гласоподаватели на ГЕРБ са повлияните от медийните внушения чрез господство на ГЕРБ в медийната среда. То е осигурено задкулисно чрез собствениците и публично чрез масовите рекламни поръчки от министерствата и ведомствата, но регулирани от ГЕРБ. Корпоративният вот е силно проявен и при гласоподавателите за „Воля“.

Трето. Съществени деформации има и в структурата на гласоподавателите по възраст. Нормалното е основен дял във всички партии да има електоралната група от 31 до 60 г., защото тя е с най-голям количествен дял от 55.4% от всички гласували на последните парламентарни избори.  При вътрешната структура на гласоподавателите за партиите и коалициите (по Галъп) под средното равнище са „БСП за България“ (45.3%), ОП (54.9%), ДОСТ (54.3%) и групата други малки партии (52.2%). При всички останали има доминиране на тази възрастова група. То е  най-силно изразено при РБ-Глас народен (67.2%), АБВ-Движение 21 (65.9%), Нова Република (64.4%) и „Воля“ (64.0). Малко над средните стойности са останалите партии. Втора по количествен дял (29.7%) е групата над  60 г. С по-висок дял от средните стойности са БСП (47.1%) и ОП (32.5%). Трета група са младите избиратели до 30 г. със среден дял от гласувалите 14.9%. С по-нисък дял от средния са само БСП (7.6%, АБВ - Движение 21 (12.1%), Нова Република (12.1%) и ОП (12.5%). С най-голям младежки дял е електоралната структура на избирателите на „Да, България“ (32.1%), групата не подкрепям никого (31.2%), следвана от ДОСТ (25.3%) и ДПС (21.4%). Прави впечатление големият дял на „Да, България“, вероятно дължащ се на преекспониране на идеята за борбата с корупцията и със социално и демагогско популистките послания. По-високото равнище на ГЕРБ (15.3%), вероятно се дължи на социалните послания за по-високи заплати (минимална и средна), най-пряко засягащи младите хора. Ниските стойности за БСП най-вероятно се дължат на недостатъчно социалния аспект на предизборната им програма. Високият дял на младите избиратели за ДОСТ е сигнал за започнала или активизираща се ислямска радикализация на младите хора от средите на българските турци и роми. В общата структура и разпределение на гласувалите млади хора (Алфа рисърч) с най-значим дял е ГЕРБ (32.0%; ок. 367 133 избиратели), следвана от БСП (18.0%; ок. 171 988) и ДПС (12.0%; ок. 37 917). С най-малък дял са ДОСТ и Нова Република с по 3.0%. Като цяло прави впечатление традиционно ниското влияние на БСП сред младите хора и значителното влияние сред възрастното поколение. Поради това партията има над два пъти по-малко млади избиратели от ГЕРБ. Високият дял на възрастните хора, гласуващи за БСП, се дължи не само и не толкова на сантименталната връзка на БСП със социалистическо общество в миналото, а и на разминаването на ръководството и с традиционните за социалистическите партии ценности като борба за справедливост, равенство, солидарност, взаимопомощ, защита на бедните и социално слабите, на безработните, на липсата на смели и отговорни идеи за борба със статуквото, засягащи предимно хората в млада и средна възраст. Прави впечатление почти нормалното разпределение на делът на ГЕРБ  по възрастовите показатели и вътрешна структура на електората.    
               
      Четвърто. Образователната структура на електората на политическите партии показва сравнително по-малки отклонения (по данните на Галъп). Основните политически партии, представени в Народното събрание са с дял на гласоподавателите с висше и полувисше образование почти на средното равнище (41.1%) – ГЕРБ (41.4%), БСП (42.0%), ОП (40.0%) и „Воля“ (37.8%). Само ДПС (13.1%) прави изключение, дължащо се на по-ниското образователно равнище на етническите турци. От общо гласувалите висшисти и полувисшисти (Алфа рисърч) почти две трети са за двете главни партии в Народното събрание – ГЕРБ (35%) и БСП (30%).
        Може обосновано да се направи и изводът, че запазването на неолибералното статукво е противопоказно за развитието на българското общество. А то очаква действена социална промяна, ориентирана към хората, а не към високите печалби на бизнеса. Само промяната в равнището на доходите и размера на трудовите възнаграждения може да помогне реално за решаване и на демографския проблем на България. ГЕРБ вече определено се обявиха за запазване на това статукво. Борците против него от ОП, вече приеха постулатите на ГЕРБ и на статуквото. Невлезлите в парламента истерично десни партии са по същество за фризирано статукво, за запазване на връзката власт и олигархия, запазване на привилегиите на бизнеса и все по-голямото обедняване на бедните.

Погледите преди парламентарните избори бяха насочени към БСП и част от избирателите по инерция от президентските избори подкрепиха социалистическата партия. Но за да отговори тя на новите обществени потребности тя трябва да представя, защитава и отстоява интересите на работещите, на трудещите се, на бедните и онеправданите, на „робите на труда“, а не на едрия, средния и дребния бизнес, т.е. на хората, които пряко и по  всяко време, по всякакъв начин експлоатират труда на другите хора. Ако в близките месеци и година БСП не премине към действена лява социалистическа политика в България неминуемо ще се появи някакъв ляв мутант от типа на Сириза, Подемос и т.н.. Има голям шанс БСП да последва съдбата на ПАСОК (9-10% електорална тежест), Френската социалистическа партия (6% електорална тежест), на Партията на труда (почти връстница на БСП) в Нидерландия със спад на депутати в парламента от  второ/трето на седмо място само с 9 депутати. Изтече повече от година от смяната на ръководството на БСП от редовния конгрес, който утвърди лява програма, но избра дясно ръководство. Изглежда е време да се направи едногодишен отчет за разминаванията между документите, утвърдено от конгреса (8 май 2016 г.) и действията на ръководството в противоположна на тяхната същност посока.

В БСП, ако ратуват за промяна на статуквото, трябва да преодолеят инерцията още от времето на Първанов да не се правят задълбочени анализи и оценки на резултатите от изборите, а само формално Председателят на партията и Националния съвет да се произнасят. Необходим е разговор в социалистическата партия за нейния политически характер и провеждана от ръководството политика. Зад прикриващата фасада на постигнатите резултати от парламентарните избори, трябва да се видят идейните и политическите проблеми.

29.05.2017 г.
Автор: Анко Иванов – доктор по философия
Източник: Политкомент
    

сряда, 24 май 2017 г.

Там, дето знаньето живей. Висотата и нищетата на Националната библиотека



            Празник е. Прекрасен български празник. И едва ли има по-светъл български празник – Денят на славянската писменост и култура. Отвсякъде звучи „Върви народе възродени“. И както си му е редът на празник всички, или почти всички лични български политици се появяват на светло, пред погледа на милиони българи, дефилират начело на шествия, застават пред фотообективите и телевизионните камери, пред микрофоните, изявяват чрез Фейсбук и Туитър. И край произнеслият забележително слово Президент Радев виждаме духовно безлични за просветата и културата министри, депутати и политици. Напъват се да са в челото за  да ги забележат колко са загрижени за българската просвета и култура, да спечелят чрез празника някоя и друга точка пред избирателите. А почитателят на Винету ни приветства чрез Интернет.

Толкава са загрижени за просветата и културата, че дори от закона за образованието махнаха думата просвета (Милена Дамянова и соросоидна компания). А какво ли би казал написалият в химна Стоян Михайловски: „Върви към мощната Просвета!“ Просвета, и то с главна буква. Сега  гарантирано от ГЕРБ, вместо Народна просвета“, имаме само „образование“. Толкова ли е срамна думата „Просвета“? Вместо закон за Народната просвета имаме Закон за образованието.
На този празник политиците и първите държавни мъже и жени ги виждаме пред паметника на светите братя, на фона на фасадата на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, т.е. „там, дето знаньето живей“. И като гледам този гмеж пред библиотеката си задавам мълчаливо въпросите: „А колко политици, министри и депутати са влезли вътре, поискали са поне една книга и са я прочели?“; „Дали министрите Вълчев, Горанов и  Банов поне веднъж в живота си са посетили като читатели Националната библиотека?“; „А някой от министрите и депутатите  знае ли състоянието и проблемите на едно от най-важните културни учреждения в страната?“

Какво не знаят и са забравили политиците и министрите?
Ако бяха отворили или ако отворят сайта на Националната библиотека вероятно с изумление ще научат, че в току-що освободена България разумните хора са разбрали потребността от научен и просветен център, средище на книгите, знанието и културата. Идеята е на софийският учител Михаил Боботинов, който предлага да се учреди публична библиотека и тя е открита още през 1878 г. По предложение на М. Дринов тя получава статута на държавно учреждение с името „Българска народна библиотека“. А тогава просветените българи не са се срамували от думата народ и народен, както сегашните български политици, които изхвърлиха думана „народен“ (“народна“) от всички възможни имена на държавните учреждения. В края на XIX век по предложение на К. Величков е приет Закон за депозирането на печатни произведения в библиотеките.  След войните (след 1919 г.) директорът  Ст. Чилингиров създава отдел, в който се опазват архивите от българското национално възраждане. През 1939 г. започва строежът на новата сграда. По време на Втората световна война и американските бомбардировки на София са разрушени и старата и новата сграда. Сегашната сграда, тази пред която се фотографират държавниците, е построена през „омразното“ социалистическо време – 1953 г. През 1963 г. тя получава името Народна библиотека „Кирил и Методий“.

За духовно-историческата и научно-културна висота
Националната библиотека е изключително важен просветно-културен център на България. Това е място на съхранение на стари архивни писмени източници за историята на България, за развитието на българската просвета и култура. В нея се съхраняват, изучават и използват от специалистите над 1500 славянски ръкописи от периода XI до XIX век; над 150 гръцки ръкописа от IX до XIX век;  25 древни ръкописи на латински, италиански, немски, грузински, арменски и румънски езици; арабски и турски ръкописи и документи; исторически документи и писма (кореспонденция); дефтери и синджили; славянски кирилски печатни книги; български старопечатни книги (от началото на XIX век до Освобождението); чуждоезикови старопечатни редки книги и издания; множество портрети и фотоси от различни паметни събития; вестници; научни и популярни списания; учебници и научно-популярна учебна помощна литература; оригинална и печатна графика; албуми; географски карти, географски атласи; картографски издания и репродукции и други. Библиотеката притежава огромен брой научни книги предимно на български, но и на руски, английски, немски и френски език. В нея има възможности за ползване на периодичен архивен и настоящ печат. Тя вече е и изследователски център. В периода от 1953 до 1990 г. библиотеката непрекъсната обогатява своя книжен фонд, своето наследство. Развиха се активни връзки с други чуждестранни национални библиотеки, разви се активен международен книгообмен. Но още тогава започна да се чувства недостигът на помещения за правилно съхранение на огромното старо и ново печатно богатство. Отхвърлено бе изграждането на разширение на сградата, поради екологични съображения (опазване на няколко дървета в градината зад библиотеката).
Цялото това огромно богатство се опазва и поддържа с огромните усилия на нископлатен персонал. Преобладаващата част от библиотечните работници и специалисти са с високо равнище на подготовка и знания, с висока личностна култура и внимателно отношение към читателите и посетителите на Националната библиотека. Те успешно се справят в сложната материално-финансова обстановка и в условията на настъплението на ИКТ.

За материално-финансовата нищета
След 1990 г. в новите политически и икономически условия настъпиха съществени промени във функционирането на библиотеката, в нейното място, роля и значение в научното, образователното и културното развитие на българското общество. А като цяло формирането на новата обществена среда в България създаде неблагоприятни условия за функционирането на Националната библиотека. В страната бе наложен неолибералния глобалистки антинационален модел на развитие на обществото, при който образованието, науката и културата се превръщат от обществени ценности в пазарни сфери, в които се търси ако не пряка печалба, то поне минимални разходи. Този модел, налаган министрите на финансите и на културата доведоха да минимализиране на бюджетните разходи за библиотечното дело в страната, в това число и за Националната библиотека. Няма нищо чудно за позицията на министрите на финансите, които в огромното си мнозинство използват касовия монетарен подход и със своето действие са по същество спирачка за духовното, образователното и културното развитие на българското общество. Чудното е за примирението на министрите на културата, които нямаха личното мъжество и достойнство да се преборят със счетоводителския финансово ограничителен подход на министрите на финансите. Но причината за обезфинансирането на Националната библиотека са не само и не толкова качествата на министрите, а липсата на далновидност на политиците, които назначават такива министри на финансите и на културата.
В новата обществена среда националната библиотека е изправена пред сериозни трудности. Силно ограничиха нейните възможности за обогатяване на книжния фонд и абонамента на български и предимно на чуждестранни научни, научно-популярни учебници, учебни издания, помагала, научни списания и т.н.. Прекратен бе абонамента за огромната част от реномираните чуждестранни вестници и списания, не само руските, но и немските, английските и френските. При „отварянето към света“ да спираш достъпа до водещи в света издания и книги е просто просветно престъпление. С приходите от намаляващите читателски карти не може да се осигури литературно и печатно богатство на Националната библиотека. А това в крайна сметка се отразява на читателите и намаляването на техния брой. Намаляват заглавията на новите книги не само поради финансова оскъдица, а и от това, че голяма част от издателите не внасят предвидените от закона брой безплатни екземпляри. И няма в България орган, който да ги принуди да спазват закона. Когато над две трети от българите не купуват книги, най-често поради бедност, е престъпление с книги да не се обогатяват фондовете на Националната библиотека.
            Материалните условия в библиотеката са просто мизерни. Сградата не е основно ремонтирана и реновирана от нейното построяване преди 64 г. Частичните ремонти и преустройства са предимно поради аварийни причини. Освен падналите тази зима тавани и раненият читател, в нея могат да се видят мухъл, паднали и падащи мазилки, повредени осветителни тела. Част от сграда е предоставена за ползване от частни фирми, особено несъвместимо е използване на нейни помещения за дискотека.
Принудата към икономии е влошило съществено ползването на богатите библиотечни фондове. Ръководството на библиотеката е изключило голяма част от осветителните тела и недовиждащите читатели често бъркат сигнатурите, трудно четат текстове с по-дребни шрифтове и избледнели от времето букви. Ограничена е достъпността до електрическата мрежа за лаптопите. Подобни драстични съкращения са направени и за отоплението. Освен това отоплителната мрежа е остаряла и ненадеждна.   Всичко това е за сметка на читателите и персонала. Безкрайно са износени и овехтели читателските маси и столове, износени и неподдържани са паркетите и т.н.
Ползването на голяма част от дисертациите и други ценни научни и т.н. книги е почти невъзможно. Сега те се съхраняват не в самата библиотека, а в помещения в стари училищни сгради в села. Тези сгради са крайно амортизирани, с влага и мухъл, с течове, изобилие от мишки и плъхове, с различни видове книгояди. Всичко това не само затруднява, но предимно застрашава опазването на тези изследвания, трудове и книги. Вместо дискотека, в библиотеката трябва да има дисертации
Финансово-материалната нищета води и до отказ и липса на съвременни средства за опазване на богатия книжен, ръкописен и документален фонд. Част от ценните и редките издания са изчезнали, а други са повредени. Особено досадно е наличието на откъснати страници, изчезнали картни и други приложения и изображения. Университетските учебници често пъти са драскани, подчертавани са големи пасажи от текстовете. Липсват редица учебници за средните училища, особено издаваните от многобройните частни издателства в годините на прехода. Явно в библиотеката е дошло времето на въвеждането на постоянен видеоконтрол върху читателите, колкото и грозно и отвратително това да звучи. Дошло е време да бъде въведена система на постоянен видеоконтрол.


Главното в работата на библиотеката са читателите
Обобщено казано, висотата на Националната библиотека е от три съставки: огромен и висококачествен архивен, документален, графичен, картографски, ръкописен и печатен фонд; висококвалифицирани, културни и отзивчиви към читателите библиотекари; многобройни интелигентни читатели. Сега материалната нищета принизява тази трикомпонентна висота. Има съществен проблем не само в материално-техническата база, финансирането на дейността, мизерните заплати на персонала, но и в читателския интерес.
Библиотеките са предназначени за читателите. За всички е видимо намаляването на читателите на Националната библиотека. Сега сред постоянните читатели преобладават преподавателите от университетите, редица асистенти и докторанти. Силно намаляват студентите, журналистите и учителите. Това са тревожни тенденции. Всеобща е обективната реалност, че българите все по-малко четат, все по-малко купуват книги. Това се отразява не само на училищните, университетските и читалищните библиотеки, но дори и на Националната библиотека. Но има и причини във функционирането на библиотеката.  Става дума за потребността от въвеждането на нови ИКТ средства. Похвални са усилията за дигитализацията на книжния фонд (Дигитална библиотека) и въвеждането на Виртуална библиотека за търсене по автори и теми на книгите.  Но прекомерно рано ръководството на библиотека се отказа от поддържането и въвеждането на нови заглавия в книжния каталог. Програмата за дигиталната библиотека е направена твърде сложна за обикновените читатели. В нея и с нея понякога с труд се оправят и дори компютърно най-грамотните читатели. Дигитализацията трябва да улеснява, а не за затруднява читателя.     
            Крайно време е значимо да се обогатят фондовете с научна литература, с издания на научни книги и научни списания, енциклопедии, речници и справочни издания  на различни езици, предимно на български, руски, английски, френски, немски и на съседните ни балкански страни, особено славянските: Сърбия, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина, Словения, Хърватия. Недопустимо е във фондовете за ползване от читателите да няма енциклопедии на съседните ни страни. Не всичко го има в Интернет, но и когато го има най-често е със съмнително качество. Дигитализацията, ИКТ средствата и обогатяването на фондовете, ще привлекат нови и значително по-млади читатели не само от България, но и от съседните ни страни. Има голям шанс Националната библиотека да се превърне не само в български, но и в Балкански културно-просветен център. И отново да си спомним Михайловски:
„а писмеността наша
кога обходи целий мир;
за все световната просвета
тя бе неизчерпаем вир.“
А и да добавим, „писмеността наша“ и сега да стане „неизчерпаем вир“ за знание, ако не за „целий мир“, то поне за славянския балкански мир.
В заключение, в деня на славянската писменост и просвета, може би вече е дошъл моментът да използваме призива на дядо Вазов: „Елате ни вижте“. Елате в Националната библиотека „вий славни, вий, сити!“ министри и депутати. Елате при нас – читателите и служителите на Националната библиотека, вижте нашия хал и проблеми. Елате вий депутати и министри на финансите, образованието и науката, на културата, вий речовити политици на познавателна екскурзия с посещение на забележителностите на Националната библиотека, посетете читалните, хранилищата (не само в главната сграда), заемната служба, сервизните посещения и т.н. Е, една такава екскурзия безспорно ще ви е от полза. Но не само ни вижте и не само ни съчувствайте, а намерете парите и решително подобрете базата за развитие на този прекрасен просветен център.

 24 май 2017 г.
Автор: Анко Иванов – д-р по философия
Първоизточник: Политкомент

сряда, 17 май 2017 г.

Словоблудството на българските лъжепатриоти

Словоблудството
на българските лъжепатриоти

            За хубава българска дума „патриот“ се сещаме напоследък много често. А и за свързаните с нея думат като „патриотичен“, „патриотичните“, „патриоти“, „патриотизъм“. И особено „Патриотичен фронт“ (НФСБ и ВМРО-БДЦ) и „Обединени патриоти“ (НФСБ, ВМРО и Атака).

            Що е то патриотизъм и какви са неговите измерения?
           Патриотизмът е идеология, политика, нравствена ценност и обществено чувство, изразяващи се в любовта към Родината, преданост към Отечеството, към България и към българския народ, готовност за жертва на личните интереси в полза на Родината и народа. Източници на патриотизма са: историята; привързаността към родната земя; българския език и литература; българските бит, традиции и култура; образование и възпитание на младите поколения в любов към родината и готовност за отстояване на българските общонационални интереси. Патриотизмът се формира в процеса на образованието, чрез усвояването на нормите на патриотично поведение под влияние на литературата, периодичния печат и др,  но предимно чрез общуването с родителите и по-възрастните поколения.
В обществената литература циркулират множество и различни определения на видовете патриотизъм. Брейли различава: сепаратистки (отделяне от държавата); реформаторски (придаване по национален характер на структурите и отношенията в държавата); ирендентистки (обединяване на държави и присъединяване на територии, населени от едни и същи етноси). Андерсон различава още и правителствен (официален) патриотизъм. Има и граждански патриотизъм, отличаващ се с активното участие на гражданите при вземането на политическите решения (обществени дискусии, референдуми, избори, петиции и т.н.). Сега в България две са разновидностите на патриотизма: етнически патриотизъм – т.е. любов към българския народ като държавнообразуващ етнос и любов към българската държава. Единият вид патриотизъм на противоречи на другия, те почти винаги се съвместяват в различни пропорции. Патриотизмът е пряко свързан с миналото, настоящето и бъдещето на държавата. Той, посочва руският патриарх Алексей II, „…е чувство, което прави народа и всеки човек отговорен за живота на страната. Без патриотизъм няма такава отговорност“.
Патриотизмът не е  национализъм, макар че имат обща основа – обичта към българското. Това са различни чувства, отношения и политически ценности и действия. Акцентът на патриотизма е любовта към Родината и родното. Основната ценност на национализма е чувството за национална изключителност и превъзходството на собствения народ и държава спрямо други държави и народи, към други етноси. Българският национализъм се отличава от класическия, при който се отстояват интересите на нацията (хора, които искат и живеят с други хора на една и съща територия) и държавата, а не на отделната народност. Израз на национализъм са всички фобии (мразене на други етноси и държави). В условията на пряко участие във властта може да се реализира т.нар. „държавен национализъм“, т.е. на първо място е не обичта към българския народ (етнос), а укрепване и развитие на държавата, предимно на икономическия и социален възход на държавата, на нейният суверенитет и достойнство в международните отношения. Обратното е характерно за доминиращия либерален патриотизъм, т.е. подчиняване на интересите на своя народ и държава пред т.нар. „общочовешки ценности“, „евроатлантически ценности“. Либералният национализъм е по същество отрицание на патриотизма и истинския национализъм. 

            Патриоти ли са „Обединените патриоти“?
В официалните документи на трите партии от „Обединени патриоти“, и най-вече в обществените изяви на техните ръководители, личи едно различно и динамично променящо се съотношение между патриотизъм и национализъм. Патриотизмът проличава предимно в публичните изяви и декларации за: подкрепа на българското, на българския език, култура и история; защита на националните български интереси пред другите държави; укрепване на националната сигурност и българската армия; за възпитанието на младото поколение в родолюбие; отбелязване и честване на бележити моменти от българската история, грижа за българите от други страни (Македония, Сърбия, Молдова и Украйна) и др., т.е. проява на българофилия. Национализмът им личи предимно във фобиите срещу други народности и етноси. Общата черта между трите партии са туркофобия и циганофобия. Особена смес между патриотизъм и национализъм са едновременните безбройни комбинации между българофилство, филство и фобии към други народи. ПП „Атака“ са освен патриоти и български националисти, но и изявени русофили, американофоби, туркофоби, ислямофоби и циганофоби. НФСБ са освен националисти и американофили, русофоби, туркофоби и циганофоби, а ВМРО са непрекъснато менящи своите филско-фобски позиции, т.е. реагират различно спрямо моментните политически ситуации и най-вече – интереси. След сключеното споразумение с ГЕРБ т.нар. „Обединени патриоти“ могат да се разглеждат по същество като либерални националисти, тъй като на предно място поставят евроатлантическите ценности пред българските държавни, национални ценности. А това, както вече бе посочено, е в същност отрицание на „правоверния“ патриотизъм и национализъм. Обединените патриоти по същество са предимно националисти, но е твърде пресилено, както това правят някои дейци на ДПС, да им се приписват крайни националистически изяви като шовинизъм, нацизъм и фашизъм.
Следователно „Обединените патриоти“ според своите програмни документи и устави са  коалиционен съюз на политически партии със смесен идеен патриотико-националистически характер, но с доминиране на национализма. Използването на понятието „патриот“ е за прикриване на идейната същност и действителните скрити политически цели на техните ръководители. Това е маскиране на националистическа и личностна егоистична същност на тези партии, на този съюз от партии и най-вече на техните „вождове“ (ръководители, лидери, първи лица и т.н.) под флага на патриотизма.

Патриоти на дело ли са „Обединените патриоти“?
За да разберем това, трябва да видим дали съответстват политическите им послания и действия на същността на термините „патриот“ и „патриотизъм“. А това става чрез сравняване на съдържателните аспекти на патриотизма с политическите програми и коалиционните договорености. Ето някои съпоставки:
Първо. Гордост от словното минало, от значими събития в българската история и култура. Това сега е подценявано и принизявано в образованието, периодичния печат, в обществената и в културна дейност в България. Факт е осакатеното от соросоидите учебно съдържание, неговата непълна и невярна трактовка на българската история, премахването от учебното съдържание на голяма част от произведенията на българската класическа и историческа литература, обедняването на обучението по география на България. По същество в годините на прехода има значим проблем във формирането на патриотичното възпитание на младите хора, проблем с родолюбието. А дали този проблем ще бъде  разрешен чрез управленската коалиция на ГЕРБ и Обединените патриоти?  В програмата на Патриотичния фронт (ПФ) от 2014 г. четем, че те са за „връщане на възрожденския дух и националното самосъзнание в училищата и в университетите. Родолюбието … трябва да бъде основа за възпитание и възвисяване на българския дух“. А в програмната схема на „Атака“ пише, че тя е за “…пропагандиране у нас и зад граница на българската история в нейната историческа пълнота и завършеност. Създаване на специален институт по българистика, с гарантиран достатъчен бюджет, в който най-авторитетни наши и чужди специалисти да изследват, архивират и популяризират всички възможни източници за истинската българска история и ролята и значението на българите в световната цивилизация. Специален фонд за разкриване и опазване на културните ценности по българските земи“. Много добре написано. И до тук, само слова в програмните документи. В коалиционното споразумение пак ги има думите, че родолюбието трябва да е основа за възпитание и извисяване на българския дух, но липсват конкретните параметри на политическите решения и действия на правителството.
Второ, обич и грижа за опазване на родната земя, природата и природните богатства на България. Няма истински патриотизъм без любов към родната земя, към природата на България, без грижа за опазване на нейните природни богатства и природна среда за живеене. Това е аксиома. В уставите и програмните документи на трите „патриотични партии“ няма цялостно и добре обосновано концептуално виждане за опазване и използване на българската природна среда. В политическата програма на ПФ (2014) има само няколко акцента: „не приема поставянето на 35% от територията на България в Натура 2000“; „срещу хищническото изсичане и износ на българските гори“ и „държавата трябва да субсидира екологично чистата земеделска продукция“; ограничаване на концесиите да добив на природни ресурси на територията на България и континенталния шелф. В програмата за управление с ГЕРБ има само общи пожелания и разработването национална система за мониторинг на природната среда, управление на риска от наводнения, подобряване на качеството на атмосферния въздух, опазване и устойчиво използване на ресурсите в сектори „Води“, „Отпадъци“, „Природа и биоразнообразие“. Нито дума за знанията на младите хора за българската земя, за природата, природните забележителности и феномени, за разкриване на природните красоти, за познаване на природата и територията на България. Нито дума за рекултивация на нарушената природна среда в отделни територии, особено при открития добив на полезни изкопаеми, пътно и хидротехническо строителство, за прекратяване застрояването в националните и природните паркове и нарушаване на природните резервати, за замърсяването на почвите с хербициди, пестициди и минерални торове.
Трето, запазване и умножаване на достиженията в културата, опазване на българските народностни бит, обичаи, фолклор, празници и традиции, на българския език и националната българска класическа и съвременна литература. Това е иманентно присъщ аспект на всеки патриотизъм и национализъм. Той се разкрива в отделни програмни положения на трите партии. В програмната схема на „Атака“ това са: създаване на специален фонд за опазване на културните ценности по българските земи и тяхното популяризиране по света; фонд и стипендии за талантливи български деца; фонд за опазване на българския фолклор и закон за опазването на българския език.  А в програмата на ПФ е записано „България да изгради действащи механизми и институции, работещи към приобщаване на етносите и запазване на национална идентичност“, мерки против етническото капсулиране в гета, против използването на технически средства извън мюсюлманските храмове и т.н.  Но в Управленската програма на коалицията ГЕРБ и Обединени патриоти повече мероприятия са записани за сферата на културата, на средствата за наука, приоритетно финансиране на културното наследство и модернизиране на материалната база. Но те са записани по-скоро като желания и намерения, а не конкретни мероприятия. Липсват конкретните параметри на политическите решения и действия на правителството. Няма предвидени действия  за промяна и обогатяване на учебното съдържание по Български език и литература, по история и по география с родолюбието, преразглеждане и отмяна на учебните програми осакатили патриотичното възпитание и образование. Никъде в коалиционното споразумение няма и ред за защита на българския език, за закон за българския език и неговото използване.
Четвърто, отстояване на българската държавност и държавна самостоятелност (суверенитет) и достойнство. За истинския патриот едва ли има нещо по-важно от силната българска държавност (силна държава), държавна самостоятелност (суверенитет) и българско достойнство вътре и най-вече извън страната. Атака в своята програмна схема посочва, че тя е за: „възстановяване на националното достойнство на българите и международния престиж на страната“; „изграждане на национална доктрина на базата на безспорния суверенитет. Неутралност спрямо военни блокове.“ В програмните цели ВМРО-БНД четем, че те са за: духовно единение на българския народ в Мизия, Тракия и Македония; защита на българските национални интереси; изграждане на обединена Европа на принципа „Европа на отечествата“. А ПФ в програмните си идеи записва: „присъствието ни в Европейския съюз трябва да бъде подчинено на първо място на националните интереси“; „преразглеждане на споразумението със САЩ за военните бази на наша територия“; „незабавно извеждане на всички български войски от чужди държави“ и др. По същество това са патриотични идеи за българския държавен суверенитет. В условията на пълна зависимост на българската държава от брюкселските чиновници, трябва да се върнем към заветите на Левски и Ботев. Лидерите на Обединените патриоти много обичат да се снимат пред портретите на Левски и Ботев, а тези на НФСБ и на Хайтов. Но изглежда забравят, че Левски и Ботев, а и Хайтов, никога не са били радетели на брюкселската чуждоземска чиновническа диктатура и принизяване на българските национални ценности. Левски и Ботев, а и Хайтов не са се борили и писали за „щастието на кокошките“ и за „правотата на краставиците“. Но в Управленската платформа, с усмивка и щастие подписана от тримата вождове, май че го няма държавния ни суверенитет. Няма и помен за „Европа на отечествата“, за изтегляне на българските войски от други държави, за преразглеждане на договора за военните бази, от желанието на ВМРО и НФСБ България да се превърне в „основен фактор – както на Балканите, така и в ЕС“. Нещо повече управленската програма има стратегия да вървим „неотклонно по пътя на евро-атлантическата интеграция“, да запазим „единството на ЕС … и приветстваме бъдещото задълбочаване на интеграцията на държавите членки на ЕС“. А и най-политически неграмотният читател знае, че задълбочаването на интеграцията е по-нататъшен отказ от национален суверенитет, подчинение на българските национални интереси на тези на големите водещи европейски държави (Германия и Франция), които са се самообявили за „моторът на Европа“.     
Пето, добруването на българския народ, подобряване на жизнения стандарт (духовност и култура, образование, високо равнище на доходите, материално благополучие). Особеност на трите политически партии, че много често поставят силни акценти върху социалните проблеми на обществото и необходимостта от тяхното решаване в защита на социално слабите. Така бе и преди президентските и парламентарните избори. ВМРО и НФСБ в политическата програма (2014) се обявиха за: „прогресивно подоходно облагане с освобождаване на най-ниските доходи от облагане“ с размера на минималната работна заплата; „20% от събраните в общината данъци да остават в общинските бюджети“; „обвързване на пенсионната възраст със средната продължителност на живота“; изравняване на здравните вноски на държавните служители (4%) с тези в частния бизнес (8%); стабилизиране на вътрешната сигурност и граждански контрол върху полицията, закон за рентата на собствениците на земеделските земи, 300 лева минимална пенсия и т.н. И какво се получи? Никакъв прогресивен подоходен данък и освобождаване до равнището на минималната работна заплата, минимална пенсия за 180-200 лева, забравяме за изравняването на здравните вноски, няма исканото намаляване на ДДС за лекарства, учебници, детски стоки и т.н. Обединените патриоти приеха една неолиберална, антисоциална управленска програма.

Биха могли да се правят и множество други сравнения с предизборни послания и управленска програма. Едва ли това е необходимо. В ерата на Интернет всеки компютърно грамотен човек може да погледне програмните документи и уставите на трите партии, да прочете предизборните им платформи, да върне старите ленти от предаванията на телевизиите „Скат“ и „Алфа“ и да сравнява това с управленската програма. Обосновано опасение има, че след участието в управлението сравнението ще бъде много по-негативно за Обединените патриоти.
Огромният водопад от красиви думи пред телевизионните екрани са предназначени да ни пробутат красив телевизионен образ на хора, които уж патриотично мислят и работят за благото на българския народ. Примамването с красота е същностна черта на съвременната порнография. Поради това патриотите (по-скоро техните вождове) си служат с политическото словоблудство. А то е голяма работа. Това е игра на думи, думи в които съдържанието им не съответства на намеренията на произнасящия ги. А думата словоблудство просто я няма в повечето тълковни, правописни и синонимни речници на българския език.

В политиката словоблудството има значение на политическо изказване, реч, дума, която развращава и/или покварява хората, избирателите. Поради това произнасяните от някои политици красиви и хубави думи са само инструмент за манипулация на други хора, на общественото мнение, средство за дезинформация, демагогия, заблуда или просто за обикновена лъжа. Това огромно разминаване между съдържанието на нравствената ценност „патриотизъм“ с политическите дела, заложени в управленската програма с името „Обединените патриоти“ дава основание да наричаме техни дейци лъжепатриоти

Не членовете на тези три партии са лъжепатриоти. Лъжепатриоти са техните вождове. За тях е много актуално стихотворението на Христо Ботев „Патриот“:

„Патриот е - душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
продава си и душата.“

В заключение, в деянията на тримата вождове на „Обединените патриоти“ прозира не любов към Родината, не готовност за жертва на личните интереси за благото на Отечеството, а за жертва на общите български интереси заради личните политически интереси за постове, власт и влияние в политиката на България. 

17.05.2017 г.
Автор: Анко Иванов – д-р по философия
 Източник: Политкомент

вторник, 9 май 2017 г.

Девети май ...



Девети Май. 

Но и за този ден си има анекдоти:



"След Втората световна война се събира Славянският конгрес. На него:

Руснаците: Ние воювахме с немците и достигнахме до Берлин;

Сърбите: Ние се съпротивлявахме, вдигнахме въстание и водехме с немците истинска партизанска война;

Поляците: С нас започна войната с немците, ние се сражавахме, дори и след като бяхме победени и поробени ... ама мразим своите освободители;

Българите: Ние хранехме немската армия, бяхме във война със почти всички - САЩ, Великобритания, Съветския съюз и Германия, сражавахме се с българските фашисти и накрая достигнахме до Виена;

Чехите: Ние бяхме окупирани, също искахме да воюваме и водим партизанска война с немците ... но Хитлер не ни разреши.
  
  
Послеслов:
Свободно преработен и допълнен плагиат на текст от руски сайт

понеделник, 8 май 2017 г.

Отново прецакаха френските социалисти


            Преминаха президентските избори във Франция. Победи отново статуквото на неолибералния глобализъм. Пропагандираният страх победи собствените национални френски интереси, те бяха подчинени на глобалните американски и еврогерманските интереси.  Победителят се очертаваше още преди почти цяла година. В стратегията на сценаристите и двигателите за победата на статуквото бяха впрегнати: новите политтехнологии; манипулираната телевизионната и информационно-комуникационна среда, деформираща обществените настроения и нагласи, всяваща определени страхове в масата на избирателите; едрите пари и дарения за кандидата на статуквото; предателството на ръководството на социалистическата партия(Оланд, Валс и компания); силната външна политическа подкрепа за Макрон и намеса във френската вътрешнополитическата ситуация (Обама, Меркел, Юнкер, Туск и компания), т.е на рицарите от глобалното кралско войнство; използването на старите компроматни войни.
           
            Прелюдията към прецакването на френските социалисти
Президентските избори разкриха, че френските социалисти са прецаканите, с голям срив в доверието на французите към тях, с огромни вътрешни противоречия и противоборства. И във Франция, както и във всички съвременни европейски държави,  обществото е разделено. Линията на разделението е твърде сложна, а не само между лявото (социалистическото) и дясното (неолибералното). В самото дясно (неолиберално) пространство от една страна е  доминираща идеологията на глобалния неолиберализъм, а от друга – на консервативния национален либерализъм. В лявото пространство доминират социалистическите леви идеи за свобода, социална справедливост, солидарност, взаимопомощ, намаляване на неравенството в обществото. Но и в него има разлом между националните интереси и върховенството на глобализацията. Тази разломена структура на френското политическо пространство бе разнообразена и с различни мнения и позиции „за“ и „против“ Европейския съюз (еврооптимисти и евроскептици). Разделението и дори конфронтацията във френското общество по повод емигрантите и отношението към тях прерасна в разлом между национални интереси  и европейска общност. Формира се сложна политическа мозайка, разнообразена и от политическите екологични послания.
            Настъпилите през последните десетилетия промени в обществените нагласи и настроения доведоха до създаване на нови политически партии  и движения и най-важното – до преструктуриране на идеологията на трите партии с най-силно политическо влияние: Републиканската партия (РП), Националния фронт (НФ) и Социалистическата партия (СП). Това особено засегна РП и СП, които при предварителните избори получиха неочаквани от ръководствата кандидати за президент – съответно Фийон и Амон. НФ претърпя съществена еволюция по посока на отдалечаване от крайния национализъм и приближаване към френския патриотизъм и главна цел – национална защита на френското. В лявото пространство се появи нова политическа сила, ръководена от бившия ляв социалист Меланшон.
            По същество най-значимите изменения в политическите настроения и нагласи във Франция настанаха в лявото пространство. След разпада на европейската социалистическа система силно намаля влиянието в лявото пространство на Френската комунистическа партия (ФКП). Като водеща сила се конституира  лявоцентристката Френската социалистическа партия (ФСП). ФКП в множество от провежданите във Франция избори подкрепяше ФСП. Ръководството на ФСП и най-вече Франсоа Митеран оставиха дълбока следа в политическия живот на Франция и Европа.  Те поддържаха и отстояваха развитието на Франция на основата на социалната пазарна икономика, поддържане на висок дял на държавната собственост (около 50%), защита на правата на наемните работници, отстояване в европейските структури на френските национални интереси. Управлявалите след Митеран президенти  и политически партии във Франция все повече се отказваха от френските национални интереси за сметка на глобализма и евроатлантическите ценности. Силно бе намален делът на държавната собственост във френската икономика, ограничени бяха редица трудови права, външната политика бе почти изцяло подчинена на интересите на глобалното господство на САЩ и под влиянието на Германия. По образните дума на Мари Льо Пен, Оланд се превърна във „вицеканцлер на Меркел“. След управлението на  Ширак и Саркози във Франция започна да се надига лява политическа вълна. И имаше силен ляв кандидат за лидер на тази нова вълна – Доменик Строс-Кан. На него му бе спретнат от американски служби компромат. Във ФСП се формира обстановка, в която леко бе наложен проамериканския кандидат за президент (Франсоа Оланд). По същество от името на ФСП Франция през последните години бе управлявана не от социалисти, а от социаллиберали, поддръжниците на т.нар. „Трети път“ на Блеър и Шрьодер. По същество имаше колаборация на ляво говорене и провеждане на дясна глобална неолиберална политика. Не случайно във Франция образно наричат Макрон „копипейстът на Блеър“. Провеждането на подобна дясна политика на ограничаване на правата на наемния труд, за сметка на разширяване на възможностите за едрия и среден капитал, провалът на мултикултурализма, поддържането на имигрантската политика на Меркел в Европа, неспособността на правителството да се справи с проявите на тероризма и др. формираха крайно неблагоприятна политическа ситуация за ФСП и лично за Оланд. Преди около година това бе ясно на всички французи. И последва логичното решение Оланд да се откаже от кандидатстване за втори президентски мандат. С обществената подкрепа от само 6% за Оланд се разбра, че французите могат да съдят и по резултатите от провежданата политика. 
Тази продясна, представяна със социалистическа стилистика, политика отблъсна от ФСП голям брой членове и най-вече леви избиратели. Това позволи на Меланшон да формира ново по-истинско ляво движение. И не е случайно, че Меланшон отказа всякакво сътрудничество с ръководството на ФСП. И на първия тур на президентските избори той получи, неочаквано за политолози и социолози, голяма обществена подкрепа. Неговата партия е по същество подобие на „Сириза“ от Гърция и на „Подемос“ от Испания, но обогатена с екологични послания, както „Зелените леви“ от Нидерландия.    
В тази обществена ситуация бяха разработени два варианта за запазване на политическите приоритети на досегашната френска политика (неолиберален глобализъм), основан на неолиберализма, евроатлантизма, европоцентризма и русофобията. По същество това е запазване на статуквото. Единият вариант бе вътрешен силен деец на ФСП да бъде кандидат, който да се разграничи от Оланд и да събере гласовете на ляво ориентираните французи, но да провежда социаллиберална вътрешна и глобалистка, европоцентристка и антируска политика, т.е. вариантът Валс. Другият бе пак близък до Оланд социаллиберал („няма ляво, няма дясно“), който да е формално извън ФСП, който с помощта на силните средства за масова информация да бъде представен като нов човек, като променител на статуквото, т.е. Макрон. Вътрешните избори за кандидат на президент на ФСП доведоха до пълен срив на първия вариант – Валс отпадна, а предварително сочения за четвърти по-ляв кандидат Амон спечели. Това подобри шансовете на втория вариант, на „независимия“ Макрон. Негативната оценка за провежданата под ръководството на Оланд и ФСП вътрешна и външна политика бе пренесена като етикет върху лявата социалистическа кандидатура на ФСП, т.е. върху Амон. И той получи на първия тур на президентските избори подкрепа на равнището на одобрението на Оланд, т.е. около 6%. Това е невероятен изборен погром за ФСП. Тя бе „прецакана“ от чужди и най-вече от свои.

Технологията на прецакването
Първо. Провежданата политика. Партиите се познават от избирателите по провежданата политика. А тя почти драстично се разминава с предизборните програми и послания до избирателите. Провежданата от Оланд вътрешна политика бе предимно дясна неолиберална, антитрудова по своята същност, особено приетият закон на Ел-Хомри. Негативни са резултатите от процесите на мултикултурализма, поддържането на имигрантския поток към Европа и в частност във Франция, неумението да се справи с междуетническо напрежение (“горящите предградия на Париж“, затворените квартали-гета в Марсилия и др. френски градове), ислямската инвазия, терористичната дейност. Във външната политика голяма част от социалистите и французите са неудовлетворени от проамериканския и промеркелски (т.е. евроатлантически) курс на Оланд и правителството, курс довел до принизяване на френското национално достойнство, до стимулиране на ТНК и банковия капитал.
Второ. Вътрешнопартийната слабост и предателство на социалистическата върхушка. Още преди изборите стана ясно, че вътре във ФСП има неудовлетворение от политиката на Оланд и Валс. Оланд става президент с леви послания, но провежда дясна политика, подобна на тази на Саркози. Валс публично атакуваше социалистическите ценности, искаше социалистическата партия да се промени и да се откаже от своята идентичност, тъй като социализма бил „утопия на 19 век“. Подобни социаллиберални схващания развиваше и Макрон като министър в социалистическото правителство. Резултатите от провежданата от Оланд, Валс и Макрон политика и публичната атака на социалистическите идеи доведоха до това, че  около половината (по данни от социологически изследвания) от избирателите на ФСП вече не вярваха, че те провеждат лява политика. И тази оценка на френските избиратели, поддържащи ФСП, се потвърди след предварителните избори. Една година преди президентските избори ФСП намали своя числен състав от около 500 на 70-80 хил. членове. Силно се сви нейния електорат и социологическите проучвания разкриваха, че тя няма шансове да класира своя кандидат за втория тур. ФСП вече Французите вече възприемаха ФСП като морално изхабена и дясно променена политическа сила. И поради това Макрон, преди първия тур на изборите, правеше всичко възможно да се разграничи от бившата си партия. В тази тежка обществена ситуация Оланд, Валс и голяма част от ръководството на партията започнаха открито да подкрепят Макрон и да саботират още преди първия тур на изборите кампанията на своя социалистически кандидат. Това доведе до огромно объркване в редиците на социалистическата партия и на нейните привърженици.
Трето. Предизборната програма на Амон, като победител в предварителните избори на ФСП, като цяло е с ляво социалистическо съдържание. Но в нея имаше и идеи, които не можеха в този предизборен момент да бъдат възприети от голяма част от френското общество.  Става дума предимно за три позиции. Първа бе, че  обяви за своеобразни врагове въглеводородите (нефта и въглищата) и атомната енергия и предлагаше до 2025 г. делът на енергията от възобновяеми източници до достигне до 50%, при положение че сега само атомната енергия има дял от 70-80% от френската енергетика, а и липсват финансови ресурси за такъв бърз преход. Втората идея е за осигуряване на гарантиран универсален доход на всеки френски гражданин, което по същество е добра идея, но за бъдещето, а не за политическата ситуация в момента. И третата – по отношение на зашита на имигрантите във Франция. В условията на неолибералната демокрация, която властва не само във Франция, избирателят не е свикнал да гледа в бъдещето, а прагматично се интересува само от настоящето, от моментните си интереси.      
Четвърто. Пълното овладяване на средствата за масова информация и задкулисно превръщане на Макрон в „любимеца на телевизиите“. Същевременно и разпространение на компромати срещу основните противници – Льо Пен и Фийон. Съвременната френска неолиберална демокрация е телевизионна демокрация, демокрация на внушения и манипулации в полза на определени кандидати, идеологии и партии и очернителство на техните противници. А и неолибералната демокрация е демокрацията на многото пари. А Макрон бе най-щедро финансирания от всичките 11 кандидати за президент. Ако Меланшон притежаваше почти приблизително равни телевизионни възможности и парични средства като тези на Макрон, то резултатите от изборите за президент във Франция щяха да са твърде непредвидими. В центъра на обществената манипулация бе  фокусиране върху привлекателен образ на млад лидер с експертни качества и независим от никоя политическа сила, т.е. носител на надеждата за очакваната и исканата от френското общество промяна, лидер с лекота редуващ леви и десни политически послания, разграничаващ се от своето социалистическо минало, но разчиташ на по-голямата част на избирателите на ФСП.  Във Франция, подобно на САЩ, и България няма независими медии, има медийна диктатура на евроатлантизма.
Пето. Използването на нова политтехнология, съчетана и съвместяваща се със старите, класическите  политически технологии. Тази технология бе за пръв път използвана във Франция при избора на Оланд. Сега тя се повтаря при Макрон. В основата и е дейността на „тримата бостънци“ (Guillaume Liégey, Arthur Muller, Vincent Pons), участници в кампанията на Барак Обама. Тогава те формират своите знания и опит в новите избирателни технологии. След това са членове на предизборния щаб на Франсоа Оланд (2012 г), където работят главно „на терен“, използвайки над 80 000 доброволци в работа „от врата на врата“. След тези избори създават собствена консултантска фирма, която сега работи за Макрон. Работят на основата на маркетинговата „теория за управлявания избор“ (либерален патернализъм). Чрез нея избирателят е подбуждан „на тласъци“ към вземането на „правилното“ решение на основата на личните си интереси. Като средства се използват подаването на информация спрямо личните интереси на избирателя и на информация за корекции на неговото поведение. При тази технология се събира се и се натрупва информация за всеки ползващ интернет и социалните мрежи. Обработват се данни за стотици хиляди профили и се прави извадка за потенциалните групи симпатизанти и активисти.
Шесто. Недооценка на реалните политически процеси протичащи не само във Франция, но и в цяла Европа. А те са: неудовлетворение на преобладаващата маса от хората от сегашното неолиберално глобалистко статукво; подценяване на национално-патриотичните настроения на мнозинството французи и граждани на Европа; нарастване на чувството за несправедливост в разпределението на създаваните и ползваните богатства; нарастването на социалната несигурност (безработица, уволнения, намаляване на заплащането и т.н.) и защита на населението от насилие и терор. Ръководството на ФСП пропусна да види (или народно не се съобрази) новата политическа обстановка и остана на позициите на робуване на „Третия път“. Така партийният елит на ФСП освободи политическо пространство за развитие на ново истинско ляво политическо движение и партия. И така се роди „Непокорна Франция“. Много вероятно е около тази партия, с подкрепата на Левия фронт и другите малки леви  партии на предстоящите парламентарни избори във Франция да се формира голяма и силна коалиция и ФСП да се срине почти окончателно, така, както това стана с ПАСОК.

            Изводи и поуки от състоянието на ФСП
            Главният извод е, че в политиката, колкото и да има компромиси, те не могат и не трябва да се правят по основополагащите ценности за отделната партия. Отказът от социалистическата идея и преминаването на ръководството на ФСП изцяло на социаллиберални позиции, независимо от използването на лява социалистическа риторика, може да заблуди избирателите веднъж или два пъти. Но третия път следва наказанието – отказа от политическа подкрепа. Отказът от подкрепа на хората на наемния труд, обезправени за сметка на интересите на едрия, средния и дори на дребния бизнес, прави социалистическите партии своебразно „дърво без корени“.
            Друг важен извод е, че устоите на евроатлантизма, глобализма и произтичащите от тях концепции за Европейския съюз са сериозно разклатени. На предизборния дебат преди първия тур само Макрон защитаваше яростно глобализма и еврооптимизма за ЕС. Но дори този краен глобалист и еврооптимист, между първия втория тур на президентските избори, се произнесе, че ЕС трябва да бъде реформиран иначе ще последва Фрекзит. В Европа явно само българските политици от всички възможни цветове са безкрайни евроатлантици, натовци, глобалисти и всякакви други исти, т.е. каквито им каже фрау Меркел че са и че трябва да бъдат (справка Б.Б.).
            Трети важен извод е, че съвременните социалистически и социал-демократически партии, ако искат да отговорят на обществените потребности на огромната част от населението на своите страни трябва всяко свое политическо действие и провеждана политика да пропускат както през филтъра на традиционните социалистически ценности – свобода, справедливост, солидарност, така и през филтъра на демокрацията, т.е. провеждане на политика съответстваща на интересите на своите членове и поддръжници, а не налагана от себичните интереси на група ръководни дейци.
            И накрая една поука за БСП. Отказът на Оланд, Валс, Макрон и т.н „социалисти“ от истинските социалистически ценности, от защита на правата на наетите лица, от защита на националното достойнство доведе до формирането на нова социалистическа партия („Непокорна Франция“), която постигана забележителен ръст в президентските избори. Така стана и в Гърция, където се роди „Сириза“, в Испания, където се създаде „Подемос“, в Нидерландия, където забележителен ръст имат „Левите зелени“. Така е общата европейска тенденция. Тя протича, когато старите социалистически и социалдемократически партии са преминали на социаллиберални позиции и нямат сили да се върнат към истинските социалистически ценности. В България двегодишният опит на Миков и другите леви в БСП да проведе завой към истинските социалистически ценности предотврати създаването на партия от типа на „Сириза“, „Подемос“, „Непокорна Франция“. Опитът с „Българската пролет“ бе неуспешен, именно по тази причина. Опитът на К. Проданов да превърне АБВ в истинска лява партия бе успешно провален от „старите кучета“ и особено от предизборната коалиция с „Движение 21“. Непрекъснатото появяването на екраните на Р. Петков и Т. Дончева отблъсна избирателите от АБВ. Но това предотвратяване на създаването на нова силна лява партия е само временно. Връщането на БСП под ръководството на Нинова отново на социаллиберални позиции обрича БСП на бъдещ подобен провал като този на ФСП.    

            Глобалното неолиберално господство бе запазено във Франция. Но зад бляскавите празници на победата на ляводесният Макрон, зад фанфарите и пищните тържества от огромната маса зрители и читатели (не само във Франция) не се вижда, но се чувства, че нещо дълбоко в недрата на френското, а и въобще на европейското общество, клокочи. Компроментиралите се компрадорски „третопътни“ (разкрачени между лява фразеология и провеждана дясна политика) стари социалистически и социалдемократически партии губят политически терен. Раждат се и се развиват нови по-истински леви политически партии и движения. Едновременно с това нараства неудовлетвореността от разделението в обществата, от нарастване богатствата на малцината и понижаване на жизненото равнище и повишаване на социалната нестабилност на огромното мнозинство европейски граждани. Вулканът на народното недоволство вече се активизира и е потребно още малко време да изригне. И тогава старият глобален неолиберален модел ще погине.

8.05.2017 г.
Автор: Анко Иванов д-р по философия


 Източник: Политкомент