сряда, 28 януари 2015 г.

Изборите в Гърция: за какво и за кого бие камбаната?


                                                               автор: Анко Иванов


            Победата на СИРИЗА на току що  проведените парламентарни избори в Гърция е повод за множество поуки на политиците в България. Чу се мощно силен тревожен камбанен звън. Настана тревога, настана разделение на европейските и местните политици по оценката на събитието. И започна надприказване дали е опасно или е безвредно или е съзидателно това ляво явление. Десните в Европа и подвластните им средства за масова дезинформация определиха СИРИЗА като проява на ляв радикализъм. На страха очите са големи и от страх те не могат и не искат да видят същността на лявото брожение в Европа. Други пък са крайни оптимисти за бързо нарастване на силата на лявото движение в Европа. По същество, поне засега, СИРИЗА е социално ориентирано национално патриотично гръцко движение.

            Камбаната вече бие
Камбанния звън бе очакван. Мнозина очакваха победата на СИРИЗА. Тя е резултат от едно ново народностно осмисляне на политическата, социалната и икономическата ситуация в родината на демокрацията. Победата е не толкова и не само на водещите политици в тази партия и на Ципрас. Победата е на гръцкия народ, който разбра, че строгата монетарна политика, че  неолибералната политика, е измама за трудовите хора и пълни джоба на богаташите. Гръцкият народ го разбра не от дълбокомислените анализи на икономисти, социолози, политици и журналисти. Разбра го като се огледа в собственото си битие и равнище на живот. Разбра, че повече не може и не бива така да се живее. Почувства го през призмата на своето снижаващо се равнище на битие.
Камбаната в Гърция заби още преди няколко години, когато се създаде СИРИЗА. Сега вече бие за другите страни от ЕС. Звънът бе предизвикан от политическия провал на управляващите не само в Гърция, но и в Европейския съюз.  Ципрас и СИРИЗА усетиха правилно политическите и социалните настроения на масата трудови хора в Гърция.  На трудовите хора и на безработните, а не на богаташите, на финансовите и корабни магнати, не на манипулираните от чужди влияния политици и държавни дейци. В Гърция старите политически партии налагаха и прокарваха в страната си чужди на гръцкия народ политики, робуваха на космическия по размери бюрократичен Брюкселски чиновнически апарат.
            Победата на СИРИЗА на парламентарните избори в Гърция не е самотен пробив на лявото движение. Процесът на отръскването от заблудата за всемогъщата сила на неолибералната политика и на натрапвания като шаблон модел на англосаксонска демокрация има още в Испания с очакваното все по-разширяващо се участие в политическия живот на страната на движението „Подемос“. Нещо повече, в сърцето на Германия, в провинция Тюрингия начело на Правителството застана Рамелов от партията на Левите, наследниците на Германската единна социалистическа партия (ГЕСП) от бившата ГДР. Нараства влиянието на левите и в Ирландия.  Старите социалистически и социал-демократически партии, свързани чрез ПЕС в безпринципната коалиция с Европейската народна партия под командата на Меркел, все повече губят влияние. Катастрофално е положението на гръцката ПАСОК, която на тези избори едва влезе в гръцкия парламент. Особено силна е загубата на влияние от социалистите, лейбъристите и социалдемократите във Франция, Италия, Великобритания, Полша, България, Румъния. Все по-осезаемо се чувства упадъкът на Германската социалдемократическа партия. Тази криза е породена от водената колаборационистката политика от ръководствата на тези партии с десните неолиберални партии и подценяване на националните интереси за сметка на Брюкселската чиновническа администрация и амбициите за световно господство на САЩ. Народът, хората, припознават политическите партии по резултатите от тяхната политика, а не по следизборните коалиции и коалиционни споразумения. 
            Изборите в Гърция и резултатите от тях са добър повод в България всички политици да се огледат в собствената си досегашна политика и да си извадят необходимите верни поуки.  Това с особена сила се отнася за обявяващите се за леви политици.  Безперспективният неолиберален подход, вече достатъчно се е компрометирал и повече не може да бъде водещо начало в съвременната европейска и българска политика. Благодарение на него САЩ вече не са първата икономическа сила в света. Благодарение на него, възникна икономическата криза в западния свят през осемдесетте  и деветдесетте години на миналия век. През осемдесетте тя бе временно отложена след рухването на социалистическата система и изсмукване на богатствата и на най-подготвените трудови ресурси от страните от бившия СССР и бившите европейски социалистически страни. Този ресурс вече бе изчерпан и неолиберализма отново изпадна кризата, но вече през 2008 г. В същото време в Китай, Индия, Бразилия, Русия и други страни започна и се осъществява нова икономическа и социална политика, включваща други икономически подходи, които са национално специфични и пригодни за местните национални особености. Опитът за налагане на единен неолиберален североамерикански модел от типа на Вашингтонския консенсус започна да се сгромолясва. И в тази нова обстановка е недопустимо българските политици да се държат за него като удавници за сламка, колкото и да ги плашат приходящи гастролиращи лица като Маккейн и Кери.
            Победата на СИРИЗА поставя въпроса за ситуацията в България и има ли кой и как да осъществи подобна обществена промяна, понеже в недрата на българското общество вече тлее социалното напрежение от провежданата антисоциална политика на българските правителства. Социалната ситуация в България е много по-лоша в сравнение с гръцката. И на преден план излиза крещящата потребност от леви социални и социалистически промени, от лява политика. Само, че няма кой да я прави тази лява политика. У нас почти всички парламентарни партии са за дясна политика на основата на неолибералната концепция и Вашингтонския консенсус, независимо от политическите им програми, официалните им имена, самообявяването им за леви, за центристи, за националисти, за реалисти, за безцензуристи и т.н.. Всички те следват каноните на неолиберализма, на Вашингтонския консенсус, на планът Ран-Ът, на директивите на фрау Меркел и т.н.
По същество само партиите от Реформаторския блок официално се обявяват и практически се придържат към постулатите на неолиберализма, подчиняват всичките си действия на неолибералните ценности и подходи. ГЕРБ се мъчат да прикрият провежданата крайно дясна неолиберална политика с популистки изявления и изказвания на Бойко Борисов и другите ръководни дейци. Неслучайно ГЕРБ членуват в Европейската народна партия. Патриотичният фронт е по същество не патриотичен фронт, а някакъв политически торлюгювеч, в който са объркани краен национализъм с антитурска пропаганда, русофобия, американофилство, но на икономическа позиция, на основата на неолиберализма.
Пълна демагогия е позицията на ДПС. На думи и програмни документи тази партия е центристка и участва в блока на радикалите в Европа. По същество тя е турска националистическа, туркофилска политическа партия, която стои на позициите на неолиберализма и умело прокарва в Народното събрание неолиберални закони и решения.
 Две от партиите се обявяват за социалистически. Първата е АБВ. Само че мнозина забравят, че нейният вожд, някога бе ръководител в БСП (сега ренегат от БСП) и наложи на тази партия най-напред социаллибералната концепция, а след това с участието на Калфин, Румен Петков, Овчаров, Дъбов и при безсилието на Станишев, поддържаше прокарването на неолибералния политически и икономически курс. След изборите за Народно събрание, дейците на АБВ официално преминаха на страната на неолиберализма, участвайки в дясното неолиберално правителство, ръководено от Борисов и гласуваха антисоциален държавен бюджет и премахване на поредица от социални права за бедните.
 Най-сложна е ситуацията в БСП. Това е традиционно социалистическа по състав лява партия. Но тя участва в десни управления и прокарването на неолиберални решения, което доведе до нейния обществен срив, нещо повече, ръководството и допусна решенията и да бъдат повлиявани от протурската и неолиберална по същност партия ДПС. Прокламираният от Лявото движение в БСП завой на ляво не се осъществява с очакваните темпове и политики, а се изражда в малки дребни фризиращи неолиберализма политически и икономически решения в социалната сфера.   
Особено място в сегашната политическа ситуация има Атака. Тази партия има редица верни политически позиции за икономическото развитие, за социалната политика, за отстояване на българските национални интереси. В същото време, нейното ръководство и преди всичко нейният авторитарен лидер с непремерени туркофобски изявления, крайни оценки, както и непремерени действия и начин на живот и поведение на ръководните дейци, образно казано изцепки, отблъскват българските избиратели.

          За какво бие камбаната?
Първо. Камбаната бие за огромното неравенство в обществото. В България са най-ниските доходите на работещите в Европа, а в същото време една малка група богаташи изсмуква произведените блага, изнася ги в други страни, живее безмерно охолен живот (яхти, самолети, луксозни коли и джипове, вили в страната и в най-престижните туристически дестинации в света, луксозни жилища и т.н.). Доходите на трудещите се изостават над два пъти в сравнение с равнището на производителност на труда. А правителството на четворната коалиция продължава да орязва социални права.
Второ. Камбаната бие за огромната данъчна тежест върху бедните слоеве на обществото.  В България данъчната тежест е върху потреблението (75% за косвените данъци срещу 25% за преките). Огромната разлика между нищожната данъчната тежест за бизнеса (най-ниската в Европа ставка от плосък данък в размер на 10%) и огромната данъчна тежест за огромната маса от населението е вече непоносима.  Тя се реализира от една страна чрез едни от най-високите ставки в Европа за ДДС и акцизите, както и безбройните такси за всякакви услуги, включително и  за влизане в кабинета на лекаря. От друга страна са ниските преки данъци и плащани осигуровки от бизнеса. Да не говорим за това, че българските псевдобизнесмени укриват данъци и осигуровки за бедните, че размерът на сивата икономика в България е вече близко 40%. А бедните няма как да укрият нито корпоративен данък, нито ДДС. 
Трето. Камбаната бие за комформизма и безгръбначието, за чуждопоклонството на българските политици и държавни ръководители пред европейските чиновници и американските политици. Българските политици трябва да изразяват и защитават българските интереси, а не чуждите на народа общоевропейски (т.е. англосаксонски, американски) ценности, включително и антилогичните и противоестествени ценности на  хомосексуализма, щастието на кокошките или формата и размера на краставиците. Българските управляващи трябва да са суверенни във вземането на решенията, засягащи живота и бъдещето на българския народ, а не указанията на брюкселски или вашингтонски чиновници. До голяма степен СИРИЗА спечели защото прокламира защитата на интересите на гръцкия народ над тези на Обама, Меркел, Оланд, на МВФ, на Европейската банка и т.н.
Сега България е загубила своя суверенитет. Сега всеки отделен европейски чиновник или служба, ако има някакви недоказани или измислени съмнения, може да спира огромно финансиране за бедна България. Често пъти това става и по политически причини. Чиновниците от ЕНП спират финансирането, когато на власт е правителство с участието на други партии, а не от техния сой. Няма случай когато български политик да се е опълчил на някакво решение на европейските чиновници. Нещо повече, български политици толерират чуждестранните електроразпределителни дружества и търговски вериги да ограбват масата от българския народ.  Българските политици, в противоречие с българските национални интереси, прекратяват важни инфраструктурни проекти, сключват заробващи договори като тези за ТЕЦ „Марица-Изток I“, ТЕЦ „Марица-Изток III“, за VII блок на АЕЦ „Козлодуй“, за затварянето на ТЕЦ „Варна“ и т.н. Синоними на такава безгръбначна и антибългарска политика са лицата Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Георги Първанов, Бойко Борисов, Пламен Орешарски, Драгомир Стойнев и т.н. Задържането на плоския данък, извършено от ГЕРБ, Реформаторския блок, ДПС, Патриотичния фронт и ДПС, с мълчаливото одобрение на АБВ (неформалната петорна коалиция) позволява на крупните чужди фирми, безбройните чуждестранни банки и застрахователни компании и др. фирми да изнасят ежегодно национален доход в размер на много милиарди лева. По същество това е антинационална дейност на българските правителства и Народното събрание. 
Четвърто. Камбаната бие за политическа чистота и нравственост, за откровена и ясна политическа линия на поведение и управленска дейност. Изборите в Гърция показаха, че техните избиратели предпочитат да гласуват за дейците, които казват истината право в очите на хората, да гласуват за хората, които не си менят позициите, не прескачат от една партия в друга, от една към друга идейна позиция. Хората, избирателите, предпочитат ясната политическа определеност и рано или късно наказват този, който се мята от позиция на позиция. Така бе наказана ПАСОК, която отклонявайки се от лявата идея за социална справедливост, за социална грижа и подпомагане и премина в лагера на неолибералите с поддръжката си на десните икономически монетарни мерки. Сега ПАСОК една събира 4% от гласовете на гърците. Подобна е ситуацията и с “Демократичните леви“, които доскоро се конкурираха с ПАСОК за поддръжката на ляво мислещите хора в Гърция. Но тази партия ту влизаше в голямата коалиция, ту излизаше от нея и се сближаваше със СИРИЗА, но пък после тръгна самостоятелно. И съвсем естествено загуби и не влезе в новия парламент на Гърция.На предните избори демократичните леви имаха 6%, а в тези последните спаднаха под 3%. СИРИЗА и Нова демокрация последователно отстояваха своите позиции и съвсем естествено събраха най-много гласове. Нова демокрация остана втора с 2% по-малък резултат от предишните избори.
В България има огромно разминаване между предизборните обещания и последващите действия, коалиции и управленски програми.  Съставянето на четворната коалиция разкри деградацията на политическата класа в България. Навярно половината избиратели на Патриотичен фронт и АБВ, ако знаеха, че техните хора ще се коалират с Бойко Борисов в Народното събрание, никога не биха гласували за тях. Почти същото важи и за демагогията на Бареков и ББЦ. Преди изборите Бареков водеше остра атака срещу Борисов, а след изборите му се появи коленопреклонно желание да се коалира с него. И резултатът не закъсня – започна бърз разпад на ББЦ. Правилно ръководството на БСП не влезе в тази безпринципна коалиция начело с ГЕРБ. Това би бил нов, но вече смъртоносен удар срещу социалистическата партия. Голяма част от българските водещи политици не разбраха, че политиката не е далавера, каквато я прави Доган, а е високо морално действие. Без морал, можеш чрез демагогия един, два или дори три пъти за излъжеш избирателите, но все пак настъпва часът на електоралната разплата.

За кого бие камбаната?
По същество камбаната бие за всички, които могат да разчетат и разберат нейния звън. Бие и за десните (неолибералите), за консерваторите, за радикалите, за центристите, за националистите и най-вече за левите, за социалистите и социалдемократите, доколкото последните ги има в България.
В момента в страната, в условията на продължаващо антинародно неолиберално по своята същност държавно управление, има няколко сценария за политически действия.
Първият сценарий е утвърждаване и продължаване на неолибералния курс, съхраняване на сегашното правителство и борба то да изкара целия си мандат. От това са заинтересувани всички депутати от четворната коалиция и ББЦ. Те няма доброволно да допуснат предсрочни избори по простата причина, че огромната част от тях нямат никакъв шанс отново да влязат в Народното събрание и да останат в политиката.  Продължаването на това управление ще доведе до още по-голямо обедняване на хората и засилване на социалното неравенство. Този сценарий може да се обогати с вземането на някои отделни социални мерки, хвърлящи прах в очите на народа, с цел да не се посяга на истинската същност на неолибералното управление.
Вторият сценарий е бързо преустройство на БСП, да може тя да поведе ляво ориентираните хора към формиране на ново социално ориентирано, социално справедливо държавно управление. В една публикация Румен Петков (главният редактор на сайта Поглед.инфо) определи, че “БСП наистина е в тежка морална криза“. Истината е, че БСП е в много тежка криза – идейна (слугуване на неолибералните идеи) вместо борба за социалистическите; политическа – неумение да се работи с други партии в коалиционни условия, безкрайно отстъпване от позиции за да има някаква коалиция; организационна – неработещи първични структури, липса на вслушване на ръководителите  в трезвия глас на членовете, симпатизантите и поддръжниците на БСП; много тежка кадрова криза – изхабени и деградирали дейци от всички рангове, наличие в ръководствата на хора с чужди идейни нагласи.
БСП може да стане водач на борбата за дълбоки социални промени и реформи, само ако:
1/. Изработи много кратка и ясна програма за политически, икономически и социални действия, която бързо и настойчиво да направи достояние на цялото общество;
2/. Пряко и непосредствено да се обърне с лице към голямата маса на бедните, към неработещите млади хора, към активни и подготвени студенти, млади научни работници, млади преподаватели във университетите и средните училища и др. Не само да се обърне, но и да ги организира и мобилизира за практически действия;
3/. Промяна в правилата за формиране на централните и общинските ръководства на партията, премахването на института на делегираните членове на Националния съвет, на броя и състава на делегатите за конференциите и конгресите, така, че в тях да участват много повече хора и предимно много повече млади хора;
4/. Изваждане от кадровия състав на: изхабените  и дискредитирани с поддръжката на неолибералните решения кадри като Овчаров, Дъбов, Узунов, Николова, Янева и др.; богаташите и милионерите, които само на думи са социалисти като Гергов, Кънев, Кадиев, Добрев, Ангелов и др; изваждане от ръководните органи на лицата компроментирали партията и нанесли и много тежки удари преди изборите за Европарламент и Народно събрание като: Вигенин, който легитимира фашистките власти в Киев, не защити нито една българска позиция в ЕС; Найденов, който се изяви като върл натовец и русофоб и удари по авторитета на БСП; Стойнев, който се пише за българофил, но е действително американофил и подписа заробващ за България договор с Уестингхаус; изваждане от състава на Националния съвет на хората на Първанов, които провеждат деструктивна политика в Националния съвет и особено в медийте (Манолова, Добрев, Шаренкова и др.). Не може с такива кадри да се прави лява политика и да се печелят хората за социалистическата кауза. Само с преустроени организации и променени кадри БСП може да води лява политика.  Ако ръководството на БСП не подхване действия за реализиране на такива решения и недай боже да сбърка да сключи коалиционно споразумение с АБВ,  социалистическата партия ще изпадне в състоянието на ПАСОК, ляво мислещите ще останат без политическо представителство.
Третият сценарий е възникване и бързо разрастване на ново ляво обществено движение от типа на СИРИЗА от Гърция и Подемос от Испания. Този сценарий не е изключено да се реализира в скоро време. Все повече ляво мислещи и ляво ориентирани млади и на средна възраст хора, които виждат нищетата на масата българи, вече са готови да възприемат примера на гърците и испанците и да поведат много хора в битката срещу бедността и алчността на българските новобогаташи и чуждестранните фирми, изсмукващи български национален доход. При този сценарии няма място за БСП, АБВ, за Българската левица социалдемократите на Томов, социалдемократите на Камов, за множеството малочислени комунистически партии и т.н.
Четвъртият сценарий е усилване на патриотично-националистическите настроения и формиране на ново националистическо движение, напълно ново или чрез обединение на съществуващите партии и движения и отстраняване на компроментиралите се „националисти“ от типа на Валери Симеонов, Каракачанов, Сидеров.  Ново националистическо движение с ръководители от типа на френския Льопен или на английския Фарадж не е изключено.
Едно е ясно – България повече не може и не бива да търпи сегашната унизителна за българския народ европослушно неолиберално управление.  

28.01.2015 г.



  

събота, 17 януари 2015 г.

Коалиция с АБВ = провал за БСП

Коалиция с АБВ = провал за БСП
 автор: Анко Иванов

            Чета в един от сайтовете в Интернет информацията за казаното от Председателя на БСП Михаил Миков пред Радио К2 по повод изявленията на Гоце Първанов. Чета и не ми се вярва. Дано сайтът неправилно да е интерпретирал думите на Миков. Ренегатите от БСП Гоце Първанов, Ивайло Калфин и Румен Петков вече разбират, че спасяването, което направиха на Бойко Борисов, както и ударът им в гръб срещу БСП започват да ги дискредитират. Те вече започват да разбират, че на изборите за местни органи на властта имат почти нула шансове за успех. И търсят спасение. И няма как да не го виждат единствено в коалиция с БСП, която да ги измъкне от тресавището, в което сами се набутаха за да угодят на Борисов и да разбият БСП.
             Засега ренегатите от АБВ успяха да постигнат и двете си цели – и да ударят БСП и да ударят рамо на Борисов. Но с течение на времето Борисов започна да им бие шутовете най-вече чрез решенията за отнемане на социални права на гражданите на Република България с бюджет 2015 г.. А за уж „левите“ от АБВ това е удар по тяхната същност. Ренегатите търсят подводницата, която да ги изтегли на спасителния за тях бряг и да спаси личностната им политическа кариера. Това е разбираемо.
            Неразбираема е само позицията на Миков. Каквато и да е коалиция с АБВ само ще донесе допълнителни негативи на БСП. Засега очакванията към Миков бяха големи, но те вече много се смаляват. Отказът на Миков, под диктовката на Дъбов, Узунов и Николова, да се проведат пълни отчети и избори, да се изберат нови ръководства, да се чуят мненията на членовете на партията за двата последователни провала и най-важното, за бъдещата дейност, за формирането на бъдещата партийна политика, смали неговият рейтинг сред ляво мислещите хора в страната. Вероятно хората около него се подмазват и го заблуждават или пък той сам не може или не иска да схване ситуацията.
            Всякаква коалиция с АБВ, на каквото и да е равнище (национално, областно, общинско, селско) е пагубно, тъй като негативите от подкрепата за дясната политика на Борисов от АБВ ще се принесат механично предимно върху БСП като по-голямата политическа партия. Така стана и с коалицията с ДПС – негативите пое изцяло БСП и получи удар в гърба от Доган (разбирай ДПС и АБВ). Същото ще стане и при бъдеща коалиция с АБВ. Не бива да се забравя, че двамата играчи Гоце Първанов и Ахмед Доган са близки дружки и съратници в налагането в България на антинародния неолиберален модел в политиката и в икономиката.
             На Миков му бе необходима решителна позиция за силен завой на ляво. Но отново слушаме от него само смътни идеи за лява политика и мерки за прикриване на неолибералната същност на българското държавно управление. Пак ни говори за „търсене на изход“ от бедността и демографската криза. Изходът е ясен и няма какво толкова дълго да го търси като Диоген с фенера. Изходът е ясен: лява социално ориентирана политика, отказ от неолибералните подходи в управлението на страната, бързо намаляване неравенството в обществото. Но за такъв изход се иска ясна политическа позиция за отказ от досегашния пагубен държавен курс. Това, което Миков предлага е бягане по тъча, а не е в центъра на терена на лявата политика.
        Какво ни предлага Миков като приоритети на лявата политика според въпросния сайт?
           Първо. Право на достъп до образование, където държавата трябва да се грижи за държавното образование. Вярно е, че образованието трябва да бъде приоритет на лявата политика. Не с общите фрази, а с конкретни предложения и идеи за повишаване обхвата на децата в задължителните форми на образование, за повишаване на качеството на образованието, за значимо увеличаване на делът от БВП за образование. Не сегашните 3.8%, а значително повече, не по-малко от 5.0%, а по Лисабонската концепция до 7%. Средно в ЕС отделяните средства за образование са 5.25% от БВП. В Литва тези средства са 5.17%, в Естония 5.16%, в Латвия 4.96%, в Полша 4.94%, в Кипър 7.87% и т.н. В България те са с най-малък дял.
             Нима Миков забравя, че с гласовете на АБВ в бюджет 2015 г. средствата за образование бяха намалени от 3.9 на 3.8%, а за средното образование отделените средства са само 3.1%, с 0.1% по-малко от 2014 г. Средно в ЕС парите за средно образование са 4.0% от бюджетите на страните. Намалението на бюджета за образование е за сметка на средното образование. Е, и какво от това, че формално АБВ може да се откаже от подкрепата за дясната политика на Б.Борисов, когато вече са гласували за намаляване парите за образование за да има пари безбройно държавни излишни харчове и след местните избори отново да гласуват за намаляване на парите за образование.Миков не поставя и големия въпрос за достъпа до висше образование. Лявата политика изисква силно намаляване на таксите във университетите, а за някои специалности и безплатно висше образование срещу задължението да се работи определен период от време в съответната сфера и то предимно за подготовката на кадрите за образованието, науката, здравеопазването и националната сигурност.                         Второ. Защита на българските производители от монополното присъствие и на търговски вериги, които изсмукват жизнените им сили и възможността им за развитие. Това е вярно, но търговските вериги изсмукват с помощта на държавата и малките доходи на почти цялото население на страната. Това става чрез прекалено високият костовски определен размер на ДДС върху хранителните стоки и стоките от първа необходимост за бита. Лява политика е, когато за основните хранителни продукти, най-масово купувани от най-бедните хора, за продуктите, които осигуряват живота на бедните, Миков да поиска не само и не толкова защита на българските дребни фирми, а на най-бедните българи като постави въпроса за намаляване на ДДС за основни хранителни продукти, както е практиката в редица европейски страни. И защо уж „левите“ от АБВ не поставят този проблем за решаване в Народното събрание от позицията на управляваща политическа партия?
          Трето. България да се включи в групата европейски страни, която търси пътища за нормализиране на отношенията с Русия. Търговско-икономическите отношения с Русия не са въпрос на лява или дясна политика, те са геополитически въпрос. Над три четвърти от българския народ е за нормални отношения с Русия. Но Миков би трябвало да си зададе въпроса, какво правят в ръководството на БСП хора, провеждали антируска политика като Вигенин, Найденов и Стойнев? Стойнев елиминира руските предложения и подписа договор с Уестингхауз без обществено обсъждане на толкова важен въпрос. Вигенин легитимира профашисткия антируски преврат в Украйна. Защо БСП не се разграничи от тях и не ги отстрани от всички заемани от тях партийни постове? Защо БСП и Миков не осъдиха остро и публично действията на Пламен Орешарски, който напълни гащите пред няколко американски сенатори и спомогна да се провали „Южен поток“? Голяма политика само с общи приказки и съображения не се прави.
           Четвърто. Решаване на проблемите с достъпа до здравеопазването с активната роля на държавата. Здравеопазването винаги трябва да бъде социален приоритет. Но засега вече 17-18 години никой не променя костовия модел на източване на парите за здраве за сметка на здравето предимно на най-бедните. Отказът от дясна политика, който иска Миков, включва и решителна промяна на модела на здравеопазване. Само със приказки за здравни карти и т.н. няма как да стане. Отказът от дясна политика е отказ от финансиране на частните здравни заведения, но АБВ не поставя този въпрос пред Правителството, в което участва. Частните болници и големите предимно университетски болници източват огромни средства. А е необходима коренна промяна, която БСП не предлага, не се предлагат решителни мерки за достъп до спешна медицинска помощ, за безбожното изискване на закона за ДДС осигурените пациенти да си плащат консумативите при хирургическите, ортопедични, офталмологични и др. операции. И не само сега ги плащат, но върху тях им се начислява и данък ДДС от 20%. Това се нарича геноцид над болните българи. Именно тук БСП и Миков трябва да атакуват досегашната практика наложена от покровителствания години наред от БСП неолиберал Пламен Орешарски. Лявата политика изисква облекчения и здравни грижи за най-бедните, които сега не могат да си направят операция заради безумните ДДС правила и въведената такса за избор на лекар. Според сайта това са посочените от Миков приоритети на БСП.
              Но хайде сега Миков да предизвика обсъждания във всички организации на БСП по тези въпроси и тогава да формулира приоритетите на БСП. Лявата политика трябва да се строи отдолу нагоре, т.е. от партийните членове, симпатизанти и привърженици към ръководството на БСП, а не по отделни хрумвания на отделни дейци пък били те и от най-висшия ешалон пред телевизионния екран и пред микрофоните на Бойкопослушната радиостанция К2.
          По моя оценка главният приоритет, който биха поставили членовете на БСП пред своите ръководители е борбата за повишаване на доходите на работещите и на пенсионерите, рязка промяна в данъчното законодателство, промяна на преките данъци и данъчни облекчения от ДДС за особено важни неща за бедните хора и за образованието. Публична тайна е, че в България данъчното съотношение между преки и косвени данъци е в съотношение 25:75, най-високото и неразумното в света. По такъв начин данъчната тежест се поема от най-бедните хора в страната и частично от средната класа. Формира се огромно социално неравенство. Но Миков отново си мълчи за тези неща. Пред К2 трябва остро и рязко да се критикува противонародната политика на ГЕРБ и АБВ. АБВ по същество подкрепиха ГЕРБ и ДПС за запазване на плоския данък, за запазване на срамния нисък размер на корпоративния данък. С подобно равнище на този данък в света са само Монголия и Узбекистан. Сега трябва да се воюва пред средствата за масова дезинформация, а не да се кроят планове как да се съставят коалиции с АБВ. 17.01.2015 г.

неделя, 11 януари 2015 г.

Ренегат - ренегата подкрепя

Ренегат - ренегата подкрепя

Автор: Анко Иванов

Навъдиха се в България безброй ренегати. Кой от кой по-голям и по устат. Кой от кой по-търсен и по-появяващ се по телевизионните екрани. Не стана изключение и тази събота (10.01.2015 г.). По който и телевизионен канал да превъртиш съботната програма – все от някъде ще цъфне поредния ренегат.  И цъфна пак любимецът на Нова телевизия и БТВ – Румен Петков, ама не онзи главният редактор на уважавания сайт, а онзи, който много уважава шадраваните и фонтаните в Плевен. И той се изяви не просто като обикновен ренегат, а като ренегат – активен защитник на друг, не по-малко известен ренегат – Ивайло Калфин. Този Ивайло, който за две десетилетия смени няколко партии и политически програми и който упорито се изявява като върл неолиберал, маскирал се с овча кожа на ляво и социално мислещ и действащ човек, на социалист или социалдемократ или нещо друго подобно нещо. И сега вълкът (неолибирал) се загрижил за стадото овци (бедните, безработните, онеправданите). Той вече силно издигнат - зам. правителствен шеф.
            Някои ренегати, не само двамата, но и други подобни като Гоце Първанов и т.н. страшно мразят истинското си определение – ренегат. Хайде да проверим дали техните действия не отговарят на определението, на термина ренегат. В почти всички речници и енциклопедии ренегатът (от лат. renegatus) се определя като човек, който изменя: на своята вяра, на своите лични убеждения и принципи на живот и дейност, на своята организация (група, дружество, кръг, клан, отбор, дружина и т.н.); който преминава в лагера на досегашния си противник или съперник, конкурент, опонент и т.н.; който се отрича и отказва от своето минало. Като синоними на ренегат се използват термините: изменник, отстъпник, предател, дьонме (турски), прибежчик в противниковия лагер и др..
            Понятието възниква и се разпространява през средните векове. Тогава то е било използвано за хора, които се отрекли от своята християнска вяра и преминали към исляма и на служба на при ислямските управляващи. Това явление било много характерно за Османската империя. Не малка група от християни постъпвали доброволно на османска служба и достигали до най-висшите длъжност – до Велик везир. Султанската власт покровителствала ренегатите-християни и дори подтиквала към ренегатство най-изтъкнатите представители на християните. Давали им високи длъжност, имоти, пари и други богатства. Това развращавало и обезличавало християните, но и размивало националната турска идентичност. Част от ренегатите християни преминавали границата на етническата принадлежност. Една голяма част приемали исляма, турската народностна принадлежност и османската именна система. Така те не само били ренегати за облаги, религиозни ренегати (отказващи се от своята вяра и приемащи друга религия), но и се превръщали в етнически ренегати.  В края на XIX и началото на XX ренегатството приема все по-широко съдържание и обхват. В сферата на политиката то намира широко място, особено след труда на Ленин „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки“, когато става дума за ренегатство в политическите идеи и в партийната принадлежност. В съвременни условия към известните религиозни, етнически, политически и др. ренегатства можем да добавим и национално-културното ренегатство, когато редица лица възприемат чуждия начин на живот, език и култура и се отказват от своите национални традиции и обичаи.
Телевизионният гастрольор Румен Петков определя Калфин като успешен деец. Ето неговите думи: „Аз мисля, че господин Калфин, че в качеството си на предишен министър постигна няколко резултата. А и с присъствието си налага определена атмосфера. Във всички случаи българското общество и държава спечелиха от участието на господин Ивайло Калфин в българското правителство.“ Няма как ренегата Петков, да каже че Калфин е ренегат, той само ще го хвали и с това се стреми да манипулира общественото мнeние за истинското място на Калфин в политикана – мястото на политически ренегат. За да не останат думите като празни квалификации за ренегатството, да анализираме дейността и политическото поведението на един съвременен ренегат - Ивайло Калфин. И тогава ще разберем какви „резултати“ наистина е постигнал Калфин. За оценка (през призмата на понятието „ренегат“) могат да се използват няколко основни показателя.
            Първият показател за определяне на някого за ренегат е дали лицето изменя на своята организация.  Какви са фактите? През 1990 г., годината в която БСП спечели първите свободни и демократично проведени избори, Ивайло Калфин става член на БСП. И съвсем естествено е приет добре и с перспектива поради неговото добро образование и владеене на много чужди езици. Членува в БСП до момента на блокиране на възможността БСП да състави ново правителство начело с Николай Добрев. Напуска БСП и партийни си клуб „Общинска политика“ в Красна поляна. БСП е в много тежка ситуация и дори костовистите надуват фанфарите и твърдят, че тя е свършена като партия и че ще бъде закрита. След това започва вторият етап на политическата дейност на Калфин – той става член на партията „Българска евролевица“ начело с Александър Томов. На практика той напуска своята политическа организация и отива в друга, т.е. първо ренегатство. През 2000 г. разочарован, вероятно от това, че не успява да се реализира във властта чрез „Българска евролевица“ заедно с други бежанци от БСП начело с Николай Камов участва в основаването на нова партия, наречена Политическо движение „Социалдемократи“. Партията е регистрирана на 19.07.2000 г. С това си участие Калфин за втори път става ренегат – напуска една партия, за да участва в основаването на нова и да се включи в нова друга партия – второ ренегатство. Новообразуваното ПД „Социалдемократи“ участва в „Коалиция за България“, водена от БСП, т.е. ренегатът от БСП Калфин става съюзник на БСП. Като член на това движение става (2002-2005 г.) секретар по икономическите въпроси на президента Георги Първанов. На изборите през 2006 г. в Народното събрание, обаче е избран от това движение само Николай Камов.  Но за Калфин следва нов бърз скок, след спечелването от БСП на изборите през 2005 г. и под натиска на Гоце Първанов е избран за Заместник-председател на Министерския съвет по икономическите въпроси и министър на външните работи. На изборите за Европарламент през 2009 г. е избран за депутат в Европейския парламент (2009-2014 г.) по предложение и с листата БСП, без да става член на БСП. Отново промяна на организацията – скок от ПД „Социалдемократи“ към БСП, за трети път ренегат. Нещо повече, на президентските избори 2012 г. е издигнат като кандидат за президент на България от „Коалиция за България“, отново под натиска на Първанов. И като кандидат, заедно и благодарение предимно на работата на БСП и авторитета на кандидата за вицепрезидент Стефан Данаилов постига 47% от гласовете на българите. През 2014 г. отказва предложението отново да се кандидатира в изборите за Европарламент в листата на БСП и участва в създаваното на нова партия – АБВ, водена от неговия ментор – Първанов. И става за четвърти пореден път ренегат на своята организация. Нещо повече, не само отказва на БСП, но и активно участва в кампанията за привличане на членове и организации на БСП за членство в новата организация. По същество той става не само ренегат на БСП и но и неин партийно-организационен враг. С това Калфин се реализира в политическото пространство като професионален политически ренегат.
Вторият показател за определяне на някого за ренегат е измяната на политическата идеология, промяна на личните личните убеждения и принципи на живот и дейност в протвоположните, смяна на политическите позиции. С приемането на Калфин в БСП се поставя началото на неговата политическа кариера. Логично е да се мисли, че той през 1990 г. вече е бил убеден социалист, възприемащ социалистическата политическа, икономическа и социална идеология т.е. радетел за социална защита, за социална справедливост и изразител и защитник на политическите и социалните права на организираните в БСП и на нейните симпатизанти и поддръжници. Логично, но невярно. Оказа се, че още като Заместник-председател на Министерския съвет по икономическите въпроси той става политически, икономически и социален ренегат. Вместо да защитава и отстоява интересите на бедните и на трудовите хора, да се придържа към равенството и социалната справедливост, Калфин защитава и отстоява неолибералната идеология в политиката и икономиката. По практическите му действия и резултати ще познаете неолиберала. Той е противник на държавата, на държавна собственост, на държавното регулиране на икономиката, на защитата на социално слабите, подкрепящ единствено бизнеса и интересите на богатите. Някои примери за работата на Калфин като отговарящ за икономиката в страната през 2005-2009 г.
Необоснован икономически курс на унищожаване на държавната собственост в стопанския сектор чрез приватизация и затваряне на производствени мощности. Продължаване на неолибералната противонародна политика на Костов и Кобурготски на безкрайна приватизация на производствени мощности и решително съкращаване на държавния дял в икономиката. С това решително се намаляват приходите в държавния бюджет и възможностите са социална политика. Един от най-силните примери е приватизацията на Български морски флот. България преди приватизацията на БМФ, през 2005 г. разполагаше със 79 морски кораба с пълна товароподемност 1 484 хил.т. През 2008 г. корабите вече са 64 с обща товароподемност 1375 хил.т. Собственост на стойност милиарди бе подарена („приватизирана“) от някакви измислени бизнесмени. Корабите, по оценка на някои експерти, нарязани за скрап имаха по-висока цена от платената за „приватизацията“. През 2013 г. приватизаторите сведоха печелилото стотици милиони и милиарди левове предприятие БМФ до фирма с 1 кораб и обща товароподемност 2 хил.т. А това предприятие снабдяваше почти цялата българска промишленост със суровини и изнасяше на международния пазар готова продукция. Сега това се върши от чужди фирми при по-високи цени. А това прави българската икономика по неконкурентноспособна.
            Втори пример е необмисленото затваряне на МК „Кремиковци“ за някакви си около 200 млн. лева. Силен интерес в закриването на комбината имаха мощните френски и испански металургични фирми, които произвеждаха чугун и стомана със същите параметри, но при по-висока цена. Спестените милиони от рехабилитацията на Кремиковци бяха оставени в държавен резерв, който Бойко Борисов най-безогледно похарчи. И сега българските машиностроителни и строителни фирми и предприятия внасят по-скъпи черни метали и пак се понижава конкурентноспособността на българското производство. Така бе подходено още към стотици важни структуроопределящи за българската икономика предприятия. Калфин действаше на принципа на неолибералите за „по-малко държава“ в стопанската дейност. За социалистите и левите (в Швеция, Дания, Норвегия, Финландия, Франция) е престижно да има повече държавна собственост и в редица случаи в тези страни прибягваха към национализация на производствени дейности и фирми, към укрепване на държавния сектор, а за икономическия ренегат Калфин бе точно обратното.
Въвеждането на плоския данък. Това стана по инициатива на НДСВ, ДПС и Института по пазарна икономика, но бе силно подкрепено от Калфин и Орешарски. Това е безкрайно дясна неолиберална икономическа политика. Използваха икономическата неподготвеност и неразбиране на икономическата политика от Станишев и скроиха огромен номер на БСП. Това доведе до огромно неравенство и социална несправедливост, цената на които плати БСП на последните парламентарни избори. 
Безкрайно глупавото и социално несправедливо намаляване на осигуровките за пенсия и здраве със цели 6%. Това породи огромно напрежение в социалната сфера. Сега България е с едни от най-ниските ставки на осигуровките. И сега като социален министър Ивайло Калфин не иска да се повишат тези осигуровки за да се осигури по-нормален живот на българските пенсионери. Това антисоциално по своята същност намаление бе изцяло в интерес на българския бизнес и противно на интересите на членовете на БСП, на нейните симпатизанти и поддръжници.  
Гаврата с българското образование. Като Заместник министър-председател Калфин с помощта на Орешарски и Даниел Вълчев създадоха предпоставките за ускоряване на процеса за унищожаване на българското образование, започнат от Иван Костов. Антинародната неолиберална политика на рестрикция на разходите за социалните сфери, включително и  на образованието, обрича бъдещето на България на неграмотност. По Лисабонската конвенция делът от държавния бюджет за образование трябваше да бъде поне 8%. А Калфин и Орешарски залагаха непрекъснато около 4%. Икономисваха парите за образование за да има след това Бойко Борисов пари да вози Бистришките тигри до Варна и т.н. безсмислени разходи.     
Смяната на политическите позиции на ренегатите е пословична. В началото на 2014 г. ренегатите от БСП (Гоце Първанов, Румен Петков, Ивайло Калфин и компания) непрекъснато пред телевизионните екрани твърдяха, че не са подлоги на Бойко Борисов, че няма да се коалират с ГЕРБ, че ще търсят сътрудничество с БСП. Няколко дни след това станаха коалиционни партньори на ГЕРБ, а Ивайло Калфин и социален министър, за може с етикета „ляв“ да придава по-социален характер на правителството на задкулисието, на мафиотските бизнес кръгове.
Третият показател за определяне на някого за ренегат е отсъствието на политически морал и отговорност пред избирателите. Ренегатство е да проповядваш един тип морал, морала за политическа отговорност пред тези, които са ти дали пълномощията, и да действащ по обратния начин или да въобще да не правиш нищо от обещаното. През 2012 г. Калфин получи огромна за мащабите на България и БСП обществена подкрепа на изборите за Президент. И когато хората очакват следващите прояви да са в защита на социалната справедливост има отказ от политическата линия с която си спечелил доверието на избирателите. Огромната част от хората, които гласуваха за Калфин за Европейския парламент и за Президент се чувстват омерзени и предадени. Това морално предателство е върхът на ренегатщината.  
Изложените факти, обстоятелства и последици упорито водят до извода за ренегатството на Калфин. А фактите са си упорито нещо. Калфин предаде БСП като политическа партия, Калфин предаде социалистическата политическа идея, Калфин предаде надеждите на стотици хиляди членове на БСП, симпатизанти и поддръжници. С всички с които е работил, той ги е предавал. Има само едно изключение – Гоце Първанов. Вероятно той ще бъде следващият предаден за да остане Калфин, както винаги на досега на силна властова позиция. Ренегати винаги е имало и ще има, тъй като желанието за власт е много силно и се превръща в нагон за определени безскруполни личности. Но всяко ренегатство все пак трябва да има определени граници. Веднъж може и да си сбъркал в политическата си ориентация, но непрекъснато да си ренегат си е доста тежка диагноза. А тя е може би най-подходящата за Калфин.

11.01.2015 г.



събота, 3 януари 2015 г.

Предателството на Горбачов

Предателството на Горбачов

          Днес се появи в Интернет интересната статия  на Олег Назаров, последовател на големия руски философ Александър Зиновиев. За тези, които са позабравили или пък не знаят кой е Зиновиев, само напомням. Александър Александрович Зиновиев е роден на 29.10.1922 г. Той е социален философ, социолог, логик и писател. Член е на КПСС през периода 1953 до 1976 г. След това живее на Запад в емиграция. Считан е за десидент, но самият той не се брои за такъв. Критик е на „перестройката“ на Горбачов и на глобалния капитализъм. Умира в Москва на 10 май 2006 г. Статията на Назаров не се нуждае от превод.

Предательство Горбачева на Мальте

По мнению члена Зиновьевского клуба Олега Назарова, Горбачёв, действуя по своему «хотению», подписал на Мальте акт о полной и безоговорочной капитуляции СССР
В том, что встреча Джорджа Буша-старшего и Михаила Горбачёва в декабре 1989 года у берегов Мальты оставила заметный след в истории, сегодня никто не сомневается. Но оценивают её по-разному. Одни считают мальтийскую встречу финальной точкой в «холодной войне». Для других она символизирует беспрецедентное по масштабу предательство, с чем категорически не согласны Горбачёв и члены его команды (об их позиции — см. «Почему после «холодной войны» не наступил «тёплый мир»). Чтобы докопаться до истины, нужен научный взгляд на проблему.
Что считать предательством
Ключ к ответу на этот вопрос дал великий русский мыслитель и патриот своей страны Александр Зиновьев. Философ и логик с мировым именем употреблял слово "предательство" в социологическом смысле, подчёркивая, что "научное понятие в данном случае является экспликацией (проявлением и уточнением) интуитивного словоупотребления. Оно содержит в основе своей морально-юридическую смысловую нагрузку".
В статье "Фактор предательства" Зиновьев писал: "Чтобы оценить поведение высшей советской власти как предательское, или опровергнуть такую оценку, надо, во-первых, исходить из долга власти по отношению к подвластному населению. Этот долг состоит в том, чтобы сохранять и укреплять сложившийся строй, охранять территориальную целостность страны, укреплять и защищать суверенитет страны во всех аспектах её социальной организации (власти, права, экономики, идеологии, культуры), обеспечивать личную безопасность граждан, охранять систему воспитания и образования, социальные и гражданские права, короче говоря, — всё то, что было достигнуто за советские годы и что стало привычным образом жизни населения. Власть знала об этом. Население было уверено в том, что власть будет выполнять свой долг, и доверяло власти. Выполнила власть этот долг или нет? Если нет — почему?
Во-вторых, надо выяснить, действовала советская власть самостоятельно, или манипулировалась извне, планировалось её поведение кем-то вне страны или нет, действовала власть в интересах этой силы, или нет?"
Зиновьев раньше всех разглядел в Горбачёве потенциального предателя: "Ещё до того, как он стал генеральным секретарём ЦК КПСС, он появился в Англии. Он отказался посетить могилу Маркса, и вместо этого отправился на приём к королеве. Меня попросили прокомментировать этот факт. Я сказал, что начинается эпоха беспрецедентного исторического предательства. Моё предчувствие меня не обмануло".
В Лондоне будущий советский лидер встретился и с премьер-министром Великобритании Маргарет Тэтчер. Примечательно, что после общения с гостем из Страны Советов у "железной леди" возникла жгучая потребность поговорить с глазу на глаз с президентом США Рональдом Рейганом, к которому она и отправилась.
Тэтчер сообщила Рейгану, что с Горбачёвым можно иметь дело. В марте 1985 года она прилетела в Москву — на похороны Константина Черненко. Повидалась с Горбачёвым, который накануне возглавил СССР и партию.
"Процесс пошёл!"
Месяц спустя на Пленуме ЦК КПСС был провозглашён курс на "ускорение социально-экономического развития страны". Он предполагал активное использование достижений науки и техники и развитие машиностроения. Политика так называемой "перестройки" начиналась с этого. В феврале 1986 года она получила одобрение на ХХVII съезде КПСС.
Брежневский период стали называть "застоем". У Зиновьева это словцо вызывало резкий протест. В статье "Советская контрреволюция" он напомнил: "В послевоенные годы население Советского Союза выросло на сто миллионов человек! Повысился жизненный уровень. Выросли потребности людей… В послевоенные годы (особенно в "застойные"!) буквально в десятки раз увеличилось число предприятий, учреждений, организаций, произошло усложнение общества в таких масштабах и с такой скоростью, какой никогда до этого не было в истории человечества для объединения таких огромных размеров, каким был Советский Союз. Усложнились все аспекты жизни общества: образование, культура, коммуникации, международные отношения и т. д. Естественно, назрели проблемы и возникли трудности…"
Чтобы их преодолеть, утверждал Зиновьев, "надо было идти по пути усиления и усовершенствования всего того, что в западной идеологии и пропаганде подвергалось критике и осмеянию именно потому, что это фактически работало и могло позволить Советскому Союзу преодолеть трудности. Но советские руководители и их идеологические холуи поступили как раз наоборот. Они ринулись в перестройку, гибельность которой была очевидна заранее. Перестройка развязала кризис, который стал всеобъемлющим, охватив и сферу экономики".
Про "ускорение" Горбачёв и прочие критики "застоя" уже не вспоминали. Их громкие слова так и остались словами. "Перестройщики" не смогли справиться с проблемами, многие из которых сами же и создали. Горбачёв показал себя не способным к созидательной деятельности руководителем, что вызвало в обществе сначала разочарование, а потом растущее раздражение.
Чем хуже шли дела в стране, тем настойчивее Горбачёв искал признания на Западе. Чтобы его добиться, он был готов отказаться от геополитических завоеваний периода Второй мировой войны, оплаченных жизнями десятков миллионов советских людей.
Бывший начальник Аналитического управления КГБ СССР Николай Леонов уверен в том, что "решающую отмашку развалу советской империи дал именно Горбачёв, который поехал на сессию Генассамблеи ООН осенью 1988 года и, как всегда, одержимый идеей, чем бы ему порадовать весь остальной мир, заявил с трибуны, что СССР не собирается силой препятствовать переменам в странах Восточной Европы. После этого, действительно, "процесс пошёл!"
"СССР готов не считать США противником"
Горбачёв был готов идти на односторонние уступки и в вопросах разоружения. Как восприняли это на Западе?
Генри Киссинджер в книге "Дипломатия" вспоминал, как громко заявивший с трибуны ООН об одностороннем сокращении Вооружённых Сил СССР на 500 тысяч человек и 10 тысяч танков Горбачёв "добавил довольно жалобно: "Мы действительно надеемся, что Соединённые Штаты и европейцы также предпримут какие-либо шаги"… Однако односторонние сокращения подобных масштабов являются свидетельством либо признаком исключительной уверенности в себе, либо признаком исключительной слабости. На данном этапе развития уверенность в себе вряд ли была свойственна Советскому Союзу".
В первую очередь слова Киссинджера относились к Горбачёву, слабости которого проявились и в ходе переговоров на Мальте. Характеризуя поведение советского лидера, посол США в СССР Джек Мэтлок отметил: "Ему необходимо было, чтобы видели: он ведёт дела с Бушем на равных, а не как побеждённый противник".
Однако пустить пыль в глаза опытным американским политикам, больше всего уважающим силу, Горбачёву не удалось.
О содержании переговоров до сих пор известно явно недостаточно. И это не случайно. Лаконичность в освещении встречи контрастирует с высокопарными оценками, которые дали Горбачёв, Буш и их окружение. Все они настаивали на том, что главным результатом встречи стало окончание "холодной войны". Хотя сегодня очевидно, что эти заявления не соответствуют действительности.
Бывший советский посол в США Анатолий Добрынин утверждал, что на Мальте Горбачёв проигнорировал директиву Политбюро ЦК КПСС, согласно которой объединение Германии допускалось только "когда оба блока — НАТО и Варшавский договор — будут распущены или объединены по взаимному согласию". Более этого, Горбачёв не только порадовал Буша заявлением, что "СССР готов больше не считать США своим противником", но пошёл дальше, признав американцев "стать посредником в мирных преобразованиях в Восточной Европе".
— Мы больше не считаем вас своим врагом, — сказал он Бушу. — Многое изменилось. Мы хотим вашего присутствия в Европе. Вы должны остаться в Европе. Ваше нахождение там важно для будущего этого континента. Так что не думайте, что мы добиваемся вашего ухода.
Неудивительно, что через несколько недель после Мальты администрация Буша изъявила готовность стать посредником не только между Москвой и государствами Варшавского договора, но и между Москвой и столицей Литовской ССР Вильнюсом.
Историк Матвей Полынов заметил: "Сепаратистские силы в Литве, Латвии, Эстонии, получив поддержку США после мальтийской встречи, значительно усилили свою деятельность по выходу из состава Советского Союза. В немалой степени именно поэтому Анатолий Громыко оценил мальтийские переговоры как "советский Мюнхен"… Громыко пришёл к убедительному выводу, что "на Мальте Горбачёв проиграл по всем статьям"".
Выиграть он и не стремился. А если судить по происходившим после встречи событиям (вхождению ГДР в состав ФРГ, распаду социалистического содружества и ОВД, ухудшению отношений с Кубой и т. д.), то создаётся впечатление, что Горбачёв, действуя по своему "хотению", подписал на Мальте акт о полной и безоговорочной капитуляции СССР.
"Июньское рождество" 1990 года
Ответ на вопрос, действовал ли Горбачёв в интересах США, очевиден. Американцы были поражены тем, как быстро советский лидер сдавал Западу позицию за позицией. Как признали Майкл Бешлосс и Строуб Тэлботт, американцы искали способ вознаградить Горбачёва "за готовность смириться с сохранением единой Германии в составе НАТО". А поскольку на июнь 1990 года был намечен визит Горбачёва в США, то Роберт Блэкуэлл предложил: "Встреча должна превратиться для Горбачёва в "июньское рождество"".
Новоиспечённый президент СССР прилетел в США 30 мая. Бешлосс и Тэлботт свидетельствуют:
"Горбачёв буквально упивался своим успехом, когда толпа начала приветствовать его и аплодировать. Через переводчика он воскликнул: "Я, право, чувствую себя здесь как дома!" Это была странная, но много говорящая фраза: на родине его собственный народ не устроил бы ему такой встречи.
У Горбачёва столь велика была жажда ощущать расположение общественности и видеть доказательства своего значения на Западе, что и на следующий день он выделил четыре часа своего времени и принял поочерёдно пять наград от разных организаций…
Горбачёв, широко улыбаясь, встречал представителей каждой организации, торжественно входивших в пышный зал приёмов советского посольства; они вешали на стену свою эмблему и перед камерами советского и американского телевидения превозносили Горбачёва до небес…"
В том же 1990-м Горбачёв получил вожделенную Нобелевскую премию мира.
Следующего подарка пришлось ждать два года. В 1992 году, когда с Советским Союзом было покончено, Рейган пригласил бывшего президента СССР к себе на ранчо и подарил ковбойскую шляпу. Горбачёв пишет об этом в воспоминаниях. Комментируя это, политолог Сергей Черняховский тонко заметил, что "бывший "кесарь полумира" гордится этим до сих пор. Русские дворовые гордились, когда цари дарили им шубы со своего плеча. Ричард Третий Йорк в минуту опасности обещал отдать за коня полцарства. Этот "нобелевский лауреат" гордится тем, что выгодно обменял свою половину мира на шляпу от бывшего американского президента. Потом гости Рейгана платили по 5 тысяч долларов за фотографию бывшего генсека в шляпе техасских пастухов. Горбачёв с гордостью пишет и об этом. Не понимая, что платили — за его фото в шутовском колпаке".
Эпилог
В августе 1991 года через три дня после так называемого "путча" Зиновьев написал пророческие слова: "Теперь общепринято считать, что "холодная война" закончилась, и что большая заслуга в этом принадлежит Горбачёву и его сподвижникам. Но при этом стараются помалкивать о том, в чём именно заключалась роль Горбачёва. Пройдут годы, и потомки оценят эту роль по достоинству, а именно — как предательство национальных интересов своей страны и своего народа. Я не знаю в истории другого такого случая предательства, который можно по масштабам и последствиям сопоставить с этим.

Вторая мировая война дала немало примеров предательства такого рода, но они просто детская забава в сравнении с тем, что удалось сделать Горбачёву в мирное время. Если бы лидеры Запада назначили на пост главы государства своего собственного политика, он не смог бы нанести такой ущерб своей стране, как это сделал Горбачёв. Он действовал как опытный партийный аппаратчик, со знанием дела используя всю мощь власти, какой обладало коммунистическое государство".

Александр Зиновьев дал и ответ на поставленный им же вопрос: "Реальность советской истории после 1985 года такова, что оценка поведения советской власти как предательства по отношению к подвластному населению не вызывает никакого сомнения у объективного наблюдателя".



Източник:http://www.km.ru/